Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

Б. Първо българско царство.
   II. Териториално разширение и политическо издигане
 

1. Начало на съперничество с Византия за надмощие
 

Към края на VIII в. в България повидимому се прекратили вътрешните династически борби на политическите партии и от началото на IX в. се почва нов период в историята на българите: почва се бързото политическо издигане и териториално разширение на българската държава. Сблъскванията на българите от това време не се ограничават вече само с Византия, но се разширяват и със западните съседи, а техните войни се изменят от отбранителни на настъпателни и завоевателни. Начело на тоя период стои войнственият български хан Крум, [1] който се покачил на престола в първите години
 

1. Едва ли има историческо име, което да е претърпяло в своето написване толкова много метаморфози като името на тоя български господар. Така то се чете:  (Theophanes, ibid., p. 485—503; Genesios, ed. Bon. , p. 12),  (Symeon Logoth. у Georgios Hamart., ed. Muralti, p. 678—680, но , p. 724—725; Menologion imp. Basilii, Migne, Patr. gr., t. 117, col. 276; Leo Gramm., ed. Bon., р 206—207, no , p. 204; Zonaras, ed. Dindorfi, III, p. 372 et sq.),


322

на IX в. (в 802 или 803 г.) и се счита като родоначалник на нова династия.

Още от първите години на царуването си Крум трябвало да насочи вниманието си към северозападните граници на държавата, дето към началото на IX в. настанали нови международни отношения поради бързото разширение границите на франкската държава в областта на Средни Дунав и поради отблъскването слабите остатъци от аварския хаганат към изток зад р. Тиса след окончателната победа на Карл Велики в 803 г. над аварите. Крум се възползувал от последното събитие, за да тури край на някогашното силно аварско царство. Според едно свидетелство, записано у Свида, българите съвършено унищожили около 805 г. победените авари, които Крум смятал за свои пленници, [2] а земята им присъединил към българските владения. Към това време тъкмо се отнася присъединението на днешното Източно Маджарско заедно с Трансилвания (Седмиградско). [3] Живеещите там отделни
 

(Georgius Monachus, ed. C. de Boor, II, р. 774; Theophan. Contin., ed. Bon., p. 12 и 14, но , р. 216—217),  (Theophylactus Bulg., Migne, t. 126, p. 192),  (Suidas s. v. ), Crumnus (Anastasius Bibl., ibid., II, p. 335—340; Sigebertus, Mon. Germ., VIII, p. 336), Crumas (в някои ръкоп. Crimas, Brimas у Einhardi annal., Mon. Germ., t. I, p. 200); Crusmas (Chronicon Vedastinum, Pertz, Mon. Ger. scripr., XIII, p. 707).  (старобългарски превод на Симеон Логотет, пак там, стр. 89, 90, 101),  (Станиславовия синаксар 1330г., ръкопис на Сръб. Акад., № 83, л. 123об),  (afaik, Sebr. spisy, II стр. 185), в руските хронографи  (род. п. ) и в Пролога от XIV в.  (Хр. Лопарев, Две заметки по древ. болгарской истории, Записки Имп. Р. Археол. Общ., т. III (1888), стр. 341).

2. Suidas, Lexicon (edit. Bernhardy), s. v. :

3. Впрочем, според едно известие на Monachus Sangallensis (Gesta Karoli М. II, 1: A Bulgaribus vero (Karolus) ideo manum retraxit, quia videlicet Hunis exstinctis, regno Francorum nihil nocituri viderentur) може да се заключи, че българската власт се е простирала на север от


323

славянски племена, които принадлежали към клона на българските славяни [4], след като се освободили от аварското иго, ще да са признали върховната власт на българския хан на същите вероятно условия, както мизийските и дакийските славяни. По тоя начин българската държава сега станала в непосредствено съседство с франкската и изглежда, че още тогава е била установена границата между тях: тя е вървяла от устието на Сава нагоре по Дунав до устието на Тиса, после нагоре по цялото течение на тая река към горното течение на р. Прут и по нея до началото на Севернобесарабския окоп при Леово, по тоя окоп, който в източна посока свършва на р. Днестър южно от гр. Бендери [5], и в югоизточна посока по тая река се спущала към Черноморския бряг. Разбира се, при тия граници на северозапад не може да не се допусне, че в началото IX в. българите несъмнено са вече успели да присъединят към държавата си и земите по реките Млава и Морава до границата на сръбските племена; това разширение на България в тая посока е станало очевидно по-рано заедно с постепенното отблъскване на аварската власт още през VIII в., но кога именно, остава засега неизвестно.

Едновременно с уреждането политическите си отношения със северозападните си съседи, Крум не изпущал из пред вид и онова, което е ставало в даденото време и на полуострова. Почналото се тук още при съвместното
 

Средни Дунав още в 796 г., т. е. преди Крум. — Ср. К. Грот, Моравия и Мадьяры, Петроград, 1881, стр. 91. — L. Niederle, Slovan. staroit., D. II, str. 448.

4. Че тия славяни са принадлежали към българските славяни, също и за българските владения на север от Дунав, вж. подробно К. Грот, каз. съч., стр. 86—96. — L. Niederle, каз. съч., стр. 446 и сл. и посочената там литература.

5. Вж. Schuchhardt, пак там, стр. 218— 219. — Абоба-Плиска, стр. 524. — Тоя окоп има своя трап на северната страна, а насипа си на южната, следователно той, както и Южнобесарабският и другите окопи (нж. по-горе, стр. 213), е бил дело на българите.


324

управление на Константин VI и майка му императрица Ирина политическо движение на славяните в империята, което имало за цел освобождението им от Византия, биде напълно усмирено, както видяхме, от пълководец Ставракий в 783/784 г.: той успял отново да възстанови императорската власт над славяните. [6] Обаче подобно движение се повторило и през първите години от царуването на покачилия се на престола след една революция в 802 г. император Никифор I Геник (802—811). Ползувайки се от затруднителното положение на империята поради тежките и несполучливи войни с арабите, от една страна, а, от друга — от общото незадоволство в държавата поради ненавременните финансови мероприятия на императора, славяните вдигнали отново въстание, чиято цел била същата, както преди 20 години — да се отцепят от Византия. За това движение се научаваме от Константин Багренородни, който впрочем ни съобщава само един от главните епизоди в него, именно за въстанието на пелопонеските славяни, които ограбили и опустошили съседните селища и като завзели околностите на гр. Патри, в съюз с арабите обсадили тоя град. Обаче обсадата била несполучлива: славяните били съвсем разбити при чудесното съдействие на св. апостол Андрей, патрон на гр. Патри.

Когато император Никифор се научил за това поражение, той решил: понеже победата била спечелена благодарение на светия апостол, то цялата военна плячка, взета от славяните, да се предаде нему. След това императорът заповядал, щото всички славяни, които обсаждали Патри, заедно със семействата, роднините и имота им да бъдат предадени в собственост на църквата св. Андрей в Патраската митрополия, дето първозваният ученик Христов извършил геройския си подвиг, за което била издадена от Никифор надлежна грамота на Патраската
 

6. Вж. по-горе, стр. 311—315.


325

митрополия. От това време принадлежащите на тая митрополия славяни били задължени да издържат стратезите, императорските чиновници и „всички изпращани от народите пратеници като заложници”; те трябвало без каквато и да било помощ от страна на митрополията да доставят всичко необходимо, като хора, средства, припаси, за изпълнението на тая тегоба съгласно с разпределението на тяхната община. [7] Константин Багренородни не ни отбелязва в коя година е станало това събитие, но то се отнася обикновено към 805 или 807 г. [8] Ние не знаем дали това въстание се е ограничило само в Северен Пелопонес, или пък то се е простирало и в другите славянски области, подчинени на Византия. Впрочем за допустимостта на последното може да се заключи по едно известие на монемвасийската хроника, което съобщава, че един византийски стратег от рода на Склировци се сражавал със „славянския народ” и одържал пълна победа над него също при император Никифор I, без да се посочва нито мястото, нито времето на това събитие, но то не може да се идентифицира с онова на Константиновия разказ, защото и двете тия събития “се рязко отличават по резултатите си. [9] Както и да било, но с това поражение
 

7. Constan. Porphyr., De admin. imperio, ed Bon., p. 217—220. — Cp. А. Васильев, Славяне в Греции, пак там, стр. 418—419.

8. Хопф, каз. съч., стр. 99 и 104, свързвайки обсадата на гр. Патри от славяните с обсадата на о-в Родос в 807 г. от арабската флота, понеже в разказа на Константин се споменяват арабите като съюзници на славяните, отнася първата обсада също към 807 г. Обаче Хопфовият рецензент Гутшмид отхвърли това тълкуване като проблематично и с по-голямо право отнесе това събитие към 805 г. — Gutschmid, Kleine Schriften, Bd. V, Leipzig, 1894, S. 432. — Cp. А. Васильев, пак там стр. 421 и 637/8.

9. У А. Васильев, пак там, стр. 422. — , р. 105—106:

— Проф. Васильев е наклонен да предположи, че под стратег Склир трябва да се подразбира ко-


326

на пелопонеските славяни било турено началото на тяхното подчинение и усмирение, а с прикрепяването им към църквата се почвала и тяхната постепенна елинизация.

Тая тежка съдба на пелопонеските славяни не могла да не обърне вниманието на другите славяни в империята и да не ги предупреди, че подобна участ и тях очаква, ако те своевременно не потърсят чужда помощ, а такава те са могли да намерят само у българите, които вече са представяли немалка сила на полуострова. От своя страна и българите не пропущали нито един случай, в който да проявят своята готовност да им помогнат, особено на македонските славяни, както това вече посочихме по-горе. За някакви сношения на българите с македонските славяни при Никифор I ние нямаме прави известия, обаче за тяхното съществуване ни говори самият поход на императора в 807 г. В тая година Никифор потеглил в поход против българите, но като достигнал до Одрин и се научил, че в столицата се готвел бунт против него от царските хора и военните, „върнал се назад безуспешно и без да извърши нещо” [10]. Летописецът представя тоя поход безпричинен, обаче причината му ние съзираме тъкмо в безгласните сношения на българите с македонските славяни, защото императорите византийски, когато са искали да отвличат вниманието на българските господари от Македония, всякога, както видяхме и както ще видим по-нататък, са насочвали своето оръжие против България. Наистина тоя поход не постигнал целта си; ала той послужил като добър повод за нарушение мирните отношения между България и Византия, което явно разкрива и посоката на българските политически стремежи.

В края на 808 г. български войски нахълтали в обла-
 

ринтският стратег в разказа на Константин Багренородни; ние обаче мислим, че подобно подразбиране е недопустимо, защото според Константин коринтският стратег не е вземал участие в действията против славяните под гр. Патри.
 

10. Theophanes. ibid., р 482,25–28.


327

стта на р. Струма, както в 789 г., и нападнали византийците, като им отнели 1100 фунта злато, предназначено за заплатата на войниците. В същото време българите избили много византийски войници заедно със стратези и архонти (понеже там се били събрали и началниците на други войскови части, които били дошли да получат също заплата) и завладели целия обоз неприятелски, след което се върнали в своя си. [11] Надали може да се мисли, че това неочаквано нападение е имало за цел само грабеж; напротив, както в нападението в 789 г., тъй и в това ние виждаме систематически стремеж на българите в една и съща посока и местност по-скоро с цел да си пробият път към Егейско море и да откъснат западните области от Византия. Затова българите са искали предварително да отслабят тоя военен център, което се потвърждава с това, че още през пролетта на следната 809 г. Крум предприел сериозен поход в същата посока. Пред празник Пасха той се разположил на лагер при Сердика (Средец — София) и я обсадил; българският хан ще да е избрал това време, понеже византийците ще бъдат заети с празниците и не ще бъдат готови за отпор. Но и при все това Крум сполучил да превземе града само с хитрост и на честна дума, Която той впрочем не сдържал, защото заповядал да изколят до шест хиляди войници и немалко от населението.

Щом се научил за съдбата на Сердика, Никифор I побързал да излезе „само за вид”, както се изразява Теофан, против българите във вторник на страстната неделя (3 април), но и тоя път без успех; той дори отказал да приеме при себе си избавилите се от клането в Сердика архонти, макар те и да молили за помилване, а това, разбира се, ги принудило да търсят прибежище у самия Крум; между тях имало един опитен механик, спатарий Евматий. При такова бездействие Никифор I все пак се
 

11. Theophanes, ibid., p. 484,29—4851–4. — За годината на това събитие вж. J. В. Bury, The Eastern Roman Empire, p. 340, not. 3. Вж. ИБИД, кн. VI (1915), стр. 114.


328

постарал с грамоти да увери в Цариград, какво той уж отпразнувал Великден в двореца () на Крум, което правел само за да отвлича вниманието на столичните граждани от незадоволствата във войската. [12] Обаче той не можал да избегне последните. Когато императорът поискал да възобнови напуснатата и опустошената от българите Сердика с помощта на войниците си и чрез това да заглади своето бездействие, но в същото време, като се боял да не би войската да се не покори на заповедта му, той се опитал чрез стратезите и архонтите да убеди войската сама да моли императора за възобновата на града. Но войниците, като разбрали, че това са хитрини
 

12. Теофан не определя накъде е бил насочен маршрутът на Никифор. Бйори, като се позива на Теофановите думи:

(ibid., 485,12–14). не се съмнява, че „императорът се спуснал най-първо към планините през Милеона и Маркели и стигнал в Плиска през Верегавския проход”, като изтъква, че „ограбването на Плиска било отплата за разрушението на Сердика, към която той позързал, за да я възобнови. Не е установено казва Бйори, кой път той предприел, обаче избягвал среща с победоносния неприятел” (пак там, стр. 341 или превода 115). От приведената обаче фраза мъчно може да се изведат такива заключения. Дори да допуснем, че Никифор се е запътил направо към резиденцията на българския хан, все пак нямаме основание да твърдим, че императорът наистина е ограбил Плиска. Напротив, като се вземе пред вид, от една страна, бездействието на Никифор, а, от друга — обстоятелството, че самият поход според Теофан бил , т. е. „за вид”, ясно става, че хронистът тук иронизира над императора, като го кара да декларира подвизи, каквито на дело той не е извършил. Освен това, твърдението на хрониста, че императорът още в началото на похода отказал да приеме избавилите се от клането в Сердика началници, и обстоятелство, че в текста няма дори най-малки натяквания за преместването на Никифор с войските му от изток към запад, от Плиска към Сердика, са достатъчни да докажат, че Никифор е потеглил в посока не към Плиска, а към Сердика и не изглежда да е достигнал до самия град; наистина у него се явило желание да възобнови „напуснатата” от българите Сердика, но и това не се сбъднало, а, напротив, сам той бил принуден, както ще видим, да се върне в Цариград.


329

на самия Никифор, вдигнали страшен бунт против него и пълководците. Отначало Никифор се опитал да усмири бунта с помощта на военачалниците, повечето от които сполучил да привлече на своя страна, а после и сам ги уверявал със страшни клетви, че се грижи за благосъстоянието тяхно и на техните деца. Тия увещания въздействували върху войниците и бунтът бил усмирен. След това императорът веднага заминал за Цариград, като поръчал на патриция Теодосий Саливара, най-довереното нему лице, да изнамери главните водачи бунтовници, а когато войските се върнали, той наказал всички виновници по бунта с разни наказания, „като потъпкал, казва хронистът, дадените страшни клетви”. [13]

Цялата тая история с описания бунт показва доколко Никифор не е бил популярен между войската, която дори в негово присъствие повдигала бунт. Разбира се, тия отношения твърде много спомагали за разширението и закрепата на българското влияние. Наистина нашият хронист не пише дали Сердика е била отново окупирана от български войски, но твърде е за вярване, че след заминаването на Никифор за Цариград и след оттеглянето на виантийските войски цялата Софийска област вече се е намирала в български ръце, още повече, че по-сетне не срещаме българите отново да отвоюват тоя край от Византия. Както и да било, но със завоеванието на Сердика, последната византийска крепост във вътрешността на полуострова, се отварял за българите свободен път за славянска Македония. Какви големи успехи са имали българите в тая посока и колко те ставали опасни за империята, показват новите мероприятия на Никифор, за да закрепи императорската власт в Македония.

В 809 г. Никифор заповядал да се настанят християнски, т. е. византийски поселенци от всяка тема на империята в славянските области, а имотите им да се продадат. [14]
 

13. Theophanes, ibid., p. 485,4—486,6.

14. Ibidem, p. 48610–23:


330

„Това беше истинско пленство, казва хронистът: много в безумие злословеха и искаха нашествие неприятелско, други пък плачеха над родителските гробове и облажаваха умрелите; някои пък, за да се избавят от бедствия, обесвали св. Никой не бил в състояние да изтърпи настаналото тежко положение и всички виждали как загивал имотът, спечелен с родителски трудове. Пълна безпомощност завладяла всички; бедните дошли в отчаяние от тая разпоредба и ония, за които ще бъде казано; а богатите им съчувствували, но не могли да им помогнат, защото сами очаквали по-тежки злополуки.”
Преселението почнало през септемири 809 г. и свършило към Великден 810 г. [15] Едва ли може да има съмнение, че тая колонизация в славянските области в Македония, и то главно в Струмската област [16], била предприета от Никифор с цел да попречи на българското влияние между славяните в империята и да предотврати тяхното присъединение към българската държава, което съставяло главната задача на българската политика в VIII в., тъй успешно продължена сега от Крум. [17] Обаче Никифор не се ограничил само с тая мярка. За да отвлече съвсем вниманието на българския хан от западните провинции на империята и чрез това да може лесно да прокара там своята колонизаторска политика, той решил да се опълчи направо против самия център на България.

В 811 г. като събрал голяма армия, която се състояла не само от тракийски, но и от азиатски войски, а също и от много бедни на собствени издръжки, въоръжени с прашки и сопи, през май императорът Никифор заедно със сина си Ставракий тръгнал в поход против българите. От Цариград той потеглил направо към пограничната крепост Маркели [18], дето той се спрял за няколко време,
 

15. Ibidem, р. 486,22–23:

16. Ibidem, p. 4965–6. В ж. по-долу, стр. 339.

17. J. Bury, каз. съч., стр. 342; ИБИД, IV, стр 116.

18. Вж. по-горе, стр. 270—272, бел. 19 и стр. 316.


331

докато се събирали разните части на армията. През това време неговият близък домочадец, някой си Византий, неизвестно по каква причина избягал от Маркели и отишъл при Крум, като отнесъл със себе си царското облекло и сто литри злато; мнозина счели това като предвестие на злополучие за Никифор. Когато Крум се научил за голямата армия на неприятеля, изплашен той предложил на императора мир, но Никифор отхвърлил предложението му „поради собствените си злонамерения и по внушенията на едномислените си съветници”, както се изразява хронистът. На 20 юли той навлязъл в българска територия, въпреки това че някои от архонтите му били против това навлизане, и разчитал главно на щастието и мъдростта на сина си Ставракий. В течение на три дена след първите малки битки и след много забикалки през непристъпните места на планинския проход Никифор достигнал до резиденцията на българските господари — Плиска. Движението си той придружавал с големи жестокости над местното население, което избивал без разлика на възраст. [19] Нийде никакъв отпор той не срещнал, защото и сам Крум бил напуснал резиденцията си. Никифор се грижил само как да насити своята алчност за богатство: той наложил куфари и печати на Крумовите съкровищници и ги пазил като собствени, като в същото време отрязвал ушите и други членове на войници, които се докосвали до плячката. Най-сетне той заповядал да изгорят палатите на Крум, [20]
 

19. За тоя поход на Никифор и за жестокостите му в България Михаил Сирийски ни дава следното известие: Nicephorus, empereur des Roumains, marcha centre les Bulgares: il fut victorieux et en tua un grande nombe. Il parvint jusqu' leur capitale, s'en empara et la dvasta. Sa sauvagerie alla  ce point qu'il fit apporter leurs petits enfants, les fit tendre a terre et fit passer dessus des rouleaux  battre le grain. Вж. Chronique de Michel le Syrien, ed. par J.–B. Chabot, t. III, fasc. I, Paris, 1905, p. 17.

20. В текста на Теофан (ibid., р. 490,26–27) стои: ; у Георги Монах (ed. С. de Boor, II p. 774,19–20), у Симеон Логотет (Georg. Hamartol., ed. Muralti, p.


332

който тъкмо в това време повторно се унижавал и се обръщал към него със следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи, каквото ти е угодно, и си иди с миром”, като искал по тоя начин или да отклони по-нататъшното разорение и завоевание на държавата, или пък да печели
 

676,10–11) се чете:

a у Zonaras (ed. Dindorfi, III, р, 372,31—3731,):

От приведените тук цитати ясно се види, че думата
е употребена тук не като гръцката  или латинската aula = двор, дворец, макар по звукове и форма да е твърде близка до последните. Затова едни мислят, че тя е заимствувана от друг някой език, и често я приравняват с маджарската ol или с киргизката aul = княжеско живелище (Шафарик, Славян. древности, т. II, кн, 1, стр. 270. — А. Гильфердинг, Сочинения, I, стр. 38, бел. — Васильевский, Еще раз о мнимом славянстве гуннов и пр., в ЖМНПр, ч. 226 (1883), стр. 363 и след.); други обаче въз основа на славянския превод на Георги Амартол, дето за същото събитие четем:

считат  за гръцка дума, като се предполага, че в гръцкия текст на Теофан трябва да има нещо пропуснато, и се предлага вм. „Крумовото тъй наречено ” да се чете: „Крумовото , тъй наречени двор, трем, палата и пр.” (Д. И. Иловайский, Разыскания о начале Руси, Москва, 1882, стр. 218. — От същия, Еще о туранизме в славянской истории, в ЖМНПр, ч. 228 (1883), стр. 358 и сл. и в „Дополнительная полемика” I, Москва, 1886, стр. 63 и 64, и II, Москва, 1902, стр. 87—88). Васильевски (пак там), отхвърляйки поправката на Иловайски, му възрази, че “пред гръцката дума, която означава двор или живелище, един грък няма нужда, па било би безсмислено да туря уговорката „тъй наречени” (). Това би било все едно, ако някой руски историк би написал: „влезли в царския двор, тъй наречен дворец”. Надали някой би станал да отрича справедливостта на това възражение, още повече, че цитираната фраза у Теофан е преведена от Анастасий Библиотекар: et aulam incendit quae dicebatur cortis Crumni (ed. C. de Boor, II, p. 32915), отдето ясно става, че тук aula не е употребена в смисъл на латинската дума. Що се отнася до славянския превод на Георги Амартол, то ще трябва да се забележи, че той в това място е объркан, защото думата „кремел” стои вм. Крум, както това се види от друг славянски превод на същия Амартол от 1456 г., дето приведената гръцка фраза е предадена тъй: 


333

време, докато се приготви за отпор. Но императорът, упоен от успехите си, не искал и да чува за мир. Дали тоя отказ е бил свързан с някои по-широки планове на победителя, като например да отнеме Мизия и да съкруши окончателно българската мощ [21], към което се стремял и неговият предшественик Константин Копроним, трудно е да се каже; по-скоро може да се предполага обратното, защото Никифор, след като ограбил и разрушил Крумовата резиденция, веднага потеглил обратно за Цариград като победител. Но на гордия победител не било съдено да се върне жив в столицата.

Докато византийският император бил зает с разорението и опустошението на Плиска, Крум, разгневен, едно, от отказа на императора да сключи мир и, друго, от произволните му действия в държавата му, решил да отмъсти
 

(вж. А. Востоков, Словарь церк.–слав. езика, s. v. кремль) или пък от старобългар. превод на Симеон Логотет:  (В. Златарски, Известията за българите и пр., стр. 27). И тъй за някакъв пропуск в текста на Теофан, от когото Георги Амартол, а от него Симеон Логотет се е ползувал при съставянето на хрониката си (вж. пак там, стр. 28), не може и дума да става. Както и да е, но дори и да допуснем, че думата  тук е гръцка или латинска, все пак трябва да признаем, че вече самото обяснение, което ни дават византийските хронисти, ни кара да мислим, че тя е употребена не в гръцки и латински смисъл „двор”, „дворец”, а в друг, по-широк: „поселение”, „живелище”, „местопребивание” () на българския хан, а това, е тъкмо значението на киргизката и кавказката дума „аул”, както тя ще е звучала и на хуно-българския език. От направените тук разяснения става явно, че докато в заобиколеното с висок землен окоп пространство около с. Абоба ще трябва да видим основания от Исперих хуно-български „агъл” — стан или лагер (вж. по-горе, стр. 203), под  ще трябва да разбираме вътрешната каменна крепост на същия тоя Абобски окопан лагер, дето са се издигали ханските живелища, палати. Подробното им описание вж. в Абоба-Плиска, пак там, стр. 43—57 (външните стени на крепостта) и 62—104 (вътрешните постройки).

21. Bury, op. cit., 343—344, ИБИД, стр. 117—118.


334

на Никифор. Той заповядал на войниците да заградят входовете и изходите на планинския проход „с дървени укрепления”, т. е. да направят високи засеки в тесните места. [22] Тия приготовления станали в течение на два дена, през 24 (четвъртък) и 25 (петък) юли 811 г. [23] Когато Никифор, който бил вече потеглил обратно за Цариград, се научил за всичко това, чувствувайки се отрязан от пътя на отстъплението, като гръмнат почнал да се лута и не знаел какво да прави; а пък на свитата си казвал: „Дори ако да бяхме станали крилати, и тогава никой да се не надява, че ще избегне гибелта.” Между това Крум успял да събере войската си и през нощта срещу събота, 26 юли, той нападнал неочаквано на изплашените византийски войници в планинските теснини, вероятно във Върбишкия проход, дето станало страшно клане. На разсъмване българите се нахвърлили върху палатката на Никифор, дето той бил убит. [24] В тоя нощен бой освен императорът загинали много видни велможи и военачалници, в това число и най-близкият Никифоров човек, патриций Теодосий Саливара, стратегът на източните войски патриций Роман и стратегът тракийски [25], също немалко офицери и безбройно много
 

22. Theophanes, ibid., p. 490,29–31:

23. Theophanes, ibid., p. 490,34— 491,1:

Очевидно тук  се разбират „петият и шестият” ден на седмицата, т. е. приготовленията са вървели в четвъртък и петък, а самото нападение е станало през нощта срещу събота (), защото и 26 юли 811 г. се пада тъкмо в събота. Затова не можем да приемем твърдението на Бйори, какво укрепленията ставали във вторник и сряда, а самото нападение той отнася към неделя (каз. съч. , стр. 344, превода му, стр. 118).

24. Как и от кого е бил убит Никифор в това нощно нападение, а също на кое място е станала катастрофата, точно не може да се установи. И за едното, и за другото вж. Притурка № 7.

25. Теофан (ibid. , р. 491,5–13) между загиналите в тоя бой видни лица споменава и патриций Петър, който несъмнено е св. Петър пат-


335

войници — „цялата християнска красота загина!”, отбелязва летописецът. Царската палатка, както и целият лагер станали плячка за победителите. [26] Ставракий, Никифоро-
 

риций и за когото в Минеите срещаме бележка:

(Acta SS. Julii, I, 258 D). По-нататък в легендата се разказва, че патриций Петър бил освободен от плена от св. Иван Евангелист, приел по-сетне монашество на планина Олимп (очевидно малоазийския) и преживял още повече от 60 години (вж. Tougard, ibid., p. 30—32, 226—227). Ако горното известие е вярно, то ще трябва да приемем, че не всички изброени у Теофан велможи са били избити в катастрофата на 26 юли 811 г.; изглежда, че както патриций Петър, тъй и хванатите заедно с него 50 военачалници са били взети в плен и са останали в него до сключването на 30-годишния мир при Омортаг, в чиито условия се предвиждало специална статия по кой начин ще трябва да стане обмяната на военачалниците. Затова вж. по долу, стр. 388—390.

26. Към това събитие обикновено се отнася съдържанието на силно фрагментирания надпис от крепостта „Градите” при с. Кадъкьой, източно от Тутракан, в който се четат или пък могат лесно да се допълнят само собствените имена:  или , известната крепост на българо-византийската граница (вж. по-горе стр. 271);, в когото виждат византийския император Никифор I, и  — гр. Одрин (вж. Archol-.epigr. Mitth, XVII, S. 192. № 53. — Абоба-Плиска, стр. 228—230). Обаче надписът е тъй много пострадал по краищата, че от съдържанието му не може да се установи някой факт. Попълванията, които предлага Успенски, са твърде неприемливи; особено несполучливи са прочетените от него две собствени имена  и , каквито не допущат вече самите палеографични надредни знакове, няма да говорим за самите имена, в чието съществуване и сам Успенски се съмнява (Абоба-Плиска, стр. 229). Очевидно предлаганото от Иречек четене е по-вероятно, но и то не може да помогне, за да се разбере смисълът на надписа. Успенски също така е готов да отнесе надписа към събитието от 811 г. , но веднага след това той отбелязва: „Подразумеваемые в этой надписи обстоятелства рассказываются у писателей: Georg. Monachus, p, 854, Leo Grammaticus, p. 267—268. См. также Marquart, Streifzge, p. 522—523” (пак там, стр. 230). Обаче както у цитираните автори, тъй и у Marquart в посочените места се говори за участието на византийския пълководец Никифор Фока във войната с българите от 896 г. (вж. В. Н. Златарски,


336

вият син, тежко ранен в гърба на дясна страна, едвам сполучил да избяга жив и в големи страдания от раната достигнал до Одрин. [27]

Катастрофата, която постигнала император Никифор във Върбишкия проход на 26 юли 811 г. [28], е имала огромно значение за България: тя не само избавила българите от страшната опасност и им повърнала всичко отнето, но още закрепила за тях всичките им завоевания на запад заедно със Сердика и ги осигурила от бъдещи нападения от страна на византийските императори, за които България станала страшилище и за дълго време чак до Иван Цимисхий те не се решавали да минават Стара планина със завоевателна цел; освен това тя издигнала българския хан пред очите на македонските славяни като победител на ромейския император и чрез това отворила път за разширението на държавата в посока към югозапад Тая гордост на Крум най-ясно изпъква в разказа за съдбата на Никифоровата глава.

„Като отрязал главата на Никифора, пише летописецът, Крум я забил на кол за няколко дена за показ на приходящите при него племена и за наш позор. След това той я взел и като очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият от нея.” [29]
Най-сетне тая славна
 

Известия за българите и пр., стр. 82—83, 97—100, 108—109), тъй че двете тия предположения на Успенски си несъвместими. — Бйори (каз. съч., стр. 3431, ИБИД, пак там, стр. 1171), който намира допълванията на Успенски за „съвсем повърхностни”, предполага, „че събитията, там описани, са свързани с несполучливата му (на импер. Никифор експедиция в 807 г. и военния бунт” (вж. по-горе стр. 326).

27. Theophanes, ibid. , р. 492,2–5.

28. [Нови данни за похода на Никифор I в България вж. в открития от Ив. Дуйчев Анонимен ватикански разказ (Ив. Дуйчев, Нови житийни данни за похода на Никифор I в България през 811 г., СпБАН, LIV, 1936, 147—188). — Текст, превод и коментар вж. в Гръцки извори за българската история, т. IV, София, 1961, стр. 10—15. — В този разказ поражението на Никифор е поставено на 23 юли 811 г.]

29. Theophanes, ibid., p. 491,17–22:


337

победа окуражила Крум, който все още не е могъл да се счита удовлетворен за нанесените му морални унижения, а на държавата му материални вреди, и почнал да се приготвя за отмъщение и за възвръщане предишното положение на България. Обаче нему е трябвало време, докато събере сили.

Между това във Византия ставали бързи промени. Спасилият се от катастрофата Никифоров син Ставракий побързал от Одрин да се яви в Цариград, дето бил прогласен за император, но не задълго. [30] Неприятелите на баща
 


— Тоя пасаж е претърпял доста големи изменения у по-сетнешните писатели: така фразата  е или съкратена в  (Cedrenus, ed. Bon., II, p. 41,12), или пък съвсем изпусната (Georg. Monachus, ibid. , p. 775,9, а от него Symeon Logoth. у Georg. Hamartolos, ibid., p. 676.19; Leo Grammat., ed Bon., 204,13; Zonaras, ibid., III, 374,2). Също така и изразът  на Теофан у всички споменати по-късни хронисти се явява във форма ; очевидно в тяхно време Теофановият израз не е имал никакъв смисъл, понеже термините „славянски” и „български” са били вече равнозначещи, а в старобългарския превод на Симеон Логотет той е предаден  (вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, и пр., стр. 28). Това събитие е предадено в приписките към превода на Манасиевия летопис така:

(вж. М. Дринов, Съчинения, I, стр. 107. — П. Гудев, Български ръкописи във Ватикана, СбНУК, кн. VI, стр. 333. — Вж. Притурка № 7).

30. У Михаил Сирийски (op. cit., р. 25—26) намираме следното известие за Ставракий: A cette poque, aprs que Stauracius, fils de Nicephorus, eut rgn cnq mois, les Bulgares vinrent  la ville imperiale, pour lui faire la guerre. Quand ils livrrent bataille, l'empereur fut bless la cuisse, la plaie s'enflamma et quand elle s'ouvrit, il mourut. Quelques-uns disent que sa soeur Procopia, fille de Nicephorus, l'empoisonna, pour faire rgner son mari, Michel, qui rgna en effet. Ho очевидно авторът е объркал събитията, защото българите през времето на Ставракий не са предприемали никакъв поход към Цариград, а Ста-


338

му намерили сгоден случай.да го свалят, като му противопоставили Никифоровия зет куропалат Михаил, който на 2 октомври 811 г. бил прогласен за император под името Михаил I Рангаве (811—813). Макар че Крум е могъл да уравни отношенията си с новия император по мирен начин, обаче той е искал, както се види, да издигне България спрямо империята на същата височина, на която тя бе достигнала при Тервел в 716 г. , та да може да продължи разширението на държавата навътре в славянските области на империята. Затова Крум още в следната 812 г., без да влиза в някакви предварителни преговори, почнал настъпателно движение в Източна Тракия.

Първия удар Крум насочил към най-близкия пограничен град Девелт [31], който след една кратковременна обсада бил завладян от българите. Жителите на града заедно с епископа си Георги му се предали, но Крум не ги оставил там, а ги преселил на друго място, вероятно на българска територия. [32] В отговор на това нападение император Михаил I, придружен от императрица Прокопия, на 7 юни 812 г. потеглил в поход против българите. Когато обаче стигнал в Цурул (днеш. Чорлу), дето се получило известие за падането на Девелт в български ръце, войниците му, особено тия от азиатските теми — опсикийци и тракисийци, се възбунтували, като обвинявали импера-
 

вракий е бил ранен, както видяхме, в сражението, в което загина и баща му (вж. по-горе, стр. 335—336). Също не е вярно и известието за смъртта му.

31. Римската colonia Flavia Pacis Deultensium или просто Colonia Deultus, по-късно oppidum Dibaltum (у Ammianus Marcellinus, 31, 8, 9), визант. , който се намирал южно от източния край на пограничния окоп (еркесията) близо до с. Якизлий, Бургаско. Градът, който някога си се намирал на брега на залива (днеш. ез. Мандра), бил укрепен със стени и окопи като старобългарски лагерни градове. (Вж. Jireek, Archol. Fragmente aus Bulgarien, ibid., S. 166—167. — Tomaschek, Idrs, стр. 24. — К. Шкорпил, Някои бележки и пр., стр. 26 и 94. — Абоба–Плиска, стр. 5622.)

32. Бйори допуща, че те са били откарани на север от планините в България (каз. съч., 346; ИБИД, стр. 120).


339

тора, какво той действувал според злонамерените внушения на царедворците. Михаил I едвам успял да ги усмири с подаръци и съвети, но все пак той не можал да отиде по-нататък от Цурул и бил принуден да се върне в столицата, защото там било открито съзаклятие против него и в полза на представителите от Исаврийската династия. Българите, като се научили за бунта във византийската войска, който те си обяснили с това, че тя се страхувала да воюва, още повече от нахвърлили в темите Тракия и Македония [33]; те всели в населението такъв ужас, че жителите на Анхиал и Вероя (Боруй) напуснали жилищата си и се разбягали, без да бъдат от някого преследвани. Същото се случило и с населението на тракийска Никея [34] и крепостта Проват [35] и на някои други крепости, като Пловдив и дори Филипи [36]. От тая обща тревога се възползували поселенците, които по заповедта на Никифор в 809—810 г. [37] са били настанени в областта на р. Струма, като избягали оттам и се завърнали в родните си места. „Това беше божий гняв, който изобличи безумието на Никифор и унищожи всичките му мнимо велики дела, с които той се хвалеше”, завършва хронистът. [38]
 

33. Под тема „Македония” в средните векове се разбирала днешна Западна Тракия и днешна Източна Македония, между р. Струма и долното течение на Марица, с главен гр. Филипополис (Пловдив) (вж. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 47—48).

34., Малка Никея или славян. Никица (старотрак. Ostudizus) сег. Хафса на югоизток от Одрин (Jireek, Die Heerstrasse, S. 100).

35. При Одрин, вж. по-горе стр. 316, бел. 22.

36. Това широко разпространение на страха пред българското нашествие ни ясно показва, че последното в даденото време не се е ограничило само в Източна Тракия, но отделни български отреди ще да са действували и в днеш. Източна Македония към Егейско море, както и в 808 г. (вж. по-горе, стр. 325), и то със същата цел, що напълно се потвърждава от израза на Теофан: , а също и от Кедриновия:  (Cedrenus, ibid., p. 55,2–3).

37. Вж. по-горе, стр. 329—330.

38. Theophanes. ibid., p. 492,20–28—496,1–8.


340

Макар българското нашествие в Тракия и Македония и да произвело такова силно впечатление и върху населението, и върху византийското правителство, обаче Крум все още мислил да действува в кръга на предишните отношения и граници с Византия. Затова в края на септември или началото на октомври същата 812 г. [39] изпратил пратеници начело със славянския велможа Драгомир [40] при Михаил I с предложение за мир, като искал да се поднови и утвърди договорът от 716 г., сключен при Теодосий Адрамитец и патриарх Герман с българския хан Тервел и подновен по-сетне от Кормисош, [41] като при това заплашвал със следните думи: „Ако ти не побързаш да утвърдиш мира, то поради твоето решение ще ударя на Месемврия.” [42] Обаче това предложение било отхвърлено от императора „по внушението на лошите му
 

39. Следващото тук известие Теофан поставя под 6305 г. С. М. = 813 г., разбира се, септемврийска, а понеже обсадата на Месемврия се отнася към октомври (вж. по-долу), то очевидно сношенията за мир от страна на Крум могли са да станат и в края на септември или в началото на октомври.

40. В гръц. текст стои:  (Anast.: per Dargamerum) от , очевидно това е славянско име Драгомир, който ще да е бил един от ония , които Крум карал да пият от черепа на Никифор.

41. За времето, както и за статиите на тоя договор вж. по-горе, стр. 239—240 и 261.

42. Theoph., ibid., 497,27. — Според Theoph. contin. (ed. Bon., p. 12,17–22) Крум присторено изказвал съгласие и приятелство () и искал мирен договор, стига само ежегодният данък редовно да му се дава, както е било при предшествениците му, и предлагал да се предават взаимно бежанците както български, тъй и ромейски. При това в тоя пасаж Продължителят употребява думата , което ясно показва, че това са негови лични съображения, а не на неговия извор. — Генесий, който привежда само последната клауза за бежанците (Genesius, ed. Bon., p. 12:

F.Hirsch (Byzan. Studien, S. 185—186) по тоя повод пише: . . . hier zeigt das , da der Verfasser jene erste Forderung, welche Genesios nicht


341

съветници”, казва Теофан, защото те „от лъжливо благочестие и по невежество твърдели, че не трябва да се предават беглеците, и като свидетелство привеждали евангелското слово господне: „грядущаго ко мне не изжену вон” (Йоан VI, 37).

Между това Крум изпълнил заплахата си. През първата половина на месец октомври той обсадил Месемврия с машини и други оръдия, с постройката на които българите били научени от един твърде опитен механик-арабин, който още при Никифор I бил избягал в България поради скъперничеството и лошите обноски на императора с него. [43] Понеже месемврийци не получавали отнийде помощ, Крум не срещнал никакъв отпор и след една кратковременна обсада (по-малко от месец) превзел града; завзет бил отново и Девелт.

Българите намерили в Месемврия в изобилие всичко необходимо за живота на жителите, много злато и сребро, а също и 36 медни сифона (големи тръби) и немалко количество морски огън, с който тия оръдия са стреляли. [44]
 

anfhrt, sich selbst ausgedacht hat, und bei aufmerksamer Beobachtung wird man finden, da in ganz hnlicher Weise viele andere anscheinend selbststndigen Angaben desselben doch nur mehr oder minder willkrliche Ausfhrungen dessen sind, was Genesios kurz berichtet hat. Andererseits enthlt sein Bericht auch thatschliche Zustze inmitten der sonst Genesios entlehnten Angaben, welche der Verfasser sich unmglich selbst ausgedacht haben kann.

43. Ето как Теофан (ibid., p. 498,7–13) излага историята за побягването на тоя арабин. През времето на един поход Никифор назначил н Одрин един арабин, твърде опитен механик, който бил приел кръщението, без обаче да го възнагради по достойнството му и да го облагодетелствува, дори и заплатата му намалил; а когато той почнал да се оплаква, Никифор жестоко го набил. Обиденият дошъл в отчаяние, побягнал при българите и ги научил да строят всякакъв вид военни машини. От текста на Теофан не се види кой поход Никифоров се има тук пред вид, и затова не може да се идентифицира тоя арабин-механик със споменатия вече механик спатарий Евматий (вж. по-горе, стр. 327. — Bury, каз. съч., стр. 2484; ИБИД, ibid., стр. 1231).

44. Theophanes, ibid., p. 498,13–14; 499,10–15.


342

Докато вървяла още обсадата на Месемврия, Михаил I, който се чувствувал безсилен да се бори с българския хан, бил наклонен да сключи мир. Той се опитал още веднъж да сондира мнението на своите съветници по тоя въпрос, като свикал на 1 ноември патриарха и членовете на сената на заседание. Тук присъствували и митрополитите никейски и кизикски. Патриархът, митрополитите и императорът стояли за мир, обаче в сената надделяло мнението на магистър Теоктист, най-близкото и доверено лице на императора. [45] Той бил най-живо поддържан от известния църковен деятел Теодор Студит, игумен на Студийския манастир. Те казвали: „Чрез нарушението на божествената заповед не трябва да се приема охотно мир; защото „грядущаго ко мне не изжену вон” е казал господ.” По тоя повод Теофан, който е поддържал партията на мира, като съвременник прави следните разсъждения. Като изтъква, че противниците на мира не знаели какво говорят и към какво се отнасят приведените евангелски думи, той продължава: „Първо, понеже никой от тях [българите] не прибягва при нас, то ние предадохме ония, които се намират в аула [на българския хан], макар и да можахме със сключването на мира да ги спасим; второ, ако и да са прибягнали някои не мнозина, то трябваше да се погрижим за спасението на по-голямото число, особено на съплеменниците си, отколкото да имаме излишек от неверни и неизвестни [т. е. българи и славяни]. Богу е приятно да се спасят повечето; отколкото по-малкото; обаче да се излага на опасност по-голямата част за малка печалба е крайно безумие. При това „непекущийся о домашних своих, според ап. Павел, отвергся от веры и хуже неверного судится” (1 Тим. V, 8). Де е сега „с ненавидящими мира бях мирен? (Псл. 119,6). Или тия съветници бяха по-умни от Павел и Давид? Кой е сега по-умен от [патриарх] Герман триблаженнаго, ако да не бяха със своето душегубително мнение лошите съвет-
 

45. Genesius, ed. Bon., p. 12.


343

ници, които побъркаха на мира?” [46] При такова решение на сената партизаните на мира не могли да очакват нищо добро от тая постъпка на правителството. Към това се прибавило и друго лошо предсказание. На 4 ноември с. г. се показала комета във вид на два съединени блестящи месеца, които отново се разделили на разни форми, и представяла човешки образ без глава. „На другия ден, пише хронистът, дойде ни печалното известие за превземането на Месемврия и изпълни всички ни с униние в очакване на още по-големи злополуки.” [47]

И тъй като главен мотив за отклонение на мира от страна на цариградското правителство и в двата случая послужила 3-а точка в договора от 716 г., която гласи: „Взаимно да се предават бежанците [емигрантите] от едната и от другата страна, ако би те да се окажат зломишленици против властите.” Защо византийското правителство е оставило настрана другите условия на договора, а се спряло само на 3-а точка, не е мъчно да се отгадае. Тая точка, чийто политически характер е тъй ясен, е имала за Византия голямо значение в началото на VIII в. поради тогавашното неустойчиво положение на императорите и, както видяхме [48], тя била предложена тогава от страна на византийското правителство. Обаче след засилването престижа на императорската власт от императорите исаврийци тя вече за Византия е нямала никакъв смисъл; напротив, в даденото време тя била от голяма важност за България поради станалите вече пребягвания под закрилата на ромейския император, каквито били пребягванията на българските господари Сабин и Телериг — събития, които дали на византийския император възможност да прокара непосредственото си влияние върху вътрешните работи на българите. Затова, когато в Цариград
 

46. Theophanes, ibid., р. 49818—4995. — За разсъжденията на Теофановия продължител по тоя повод вж. Притурка № 8.

47. Theophanes, ibid., р. 499,5–10.

48. Вж. по-горе, стр. 243.


344

са отхвърляли тая точка на договора, а с нея и целия мир, надали византийските държавници са имали предвид някой конкретен случай за изселване на българско население във византийска територия при Крум, каквото било станалото при покачването на Телец в 761 г., а тъкмо пребягването на отделни политически лица; това много ясно се вижда и от приведените разсъждения на Теофан. [49] По всичко изглежда, че съветниците на Михаил I не са искали да си свързват ръцете с това условие и по тоя начин да останат съвсем свободни в политическите си отношения спрямо България и особено спрямо вътрешните й работи.

С отхвърляне мирното предложение на българския хан Византия не е могла да очаква, че последният ще се ограничи с направеното. Затова Михаил I почнал да се готви за отпор. Но и Крум не се задоволил само с превземането на Месемврия; той решил да отмъсти на императора за отказа и да накаже ромеите. Тъкмо през зимата 812/813 г. в България вървели приготовления за нова война, за които още през февруари 813 г. са знаели в Цариград: двама ромеи, които били избягали от България, донесли известие, че Крум има намерение да нападне внезапно на Тракия. „Михаил излязъл на 15 с. м. от столицата и по божия промисъл, казва хронистът, Крум се върнал без успех, като изгубил немалко хора.” Теофан не отбелязва причината за отстъпването на българите, нито пък от кого са претърпели тия загуби; той свързва тая българска несполука с божия промисъл, от което става ясно, че военни действия е нямало и вероятно зимното време е попречило на Крум да продължи похода си. Михаил I, който бил пристигнал в това време в Одрин, като научил за отстъпването на българите, не останал там, а с радост се завърнал в столицата, дето споходил манастира на умрелия патриарх Тарасий (784—
 

49. За известията на Теофановия продължител и на Кедрин по тоя въпрос вж. Притурка № 8.


345

806), на чиито молитви той отдавал щастливия изход на тая война, и след молебен поставил на патриарховия гроб сребърен балдахин (от 95 литри). [50]

Според думите на Теофан излиза, че след превземането на Месемврия Крум пак искал мир от императора, но и тоя път последният отказал [51] и почнал отново да се готви за война. След като се събрали войски от всичките провинции на империята, които защищавали сирийските проходи: ликаонци, киликийци, исаврийци, кападокийци и галатци, Михаил I им заповядал да потеглят за Тракия преди пролетта; обаче тая заповед предизвикала страшен ропот във войската, особено буйствували кападокийци и армениакци. Това незадоволство между войниците повидимому принудило императора да отложи тръгването в поход, защото сам той заедно с цялата си армия потеглил в началото на май. Заминаването на Михаил I от столицата било цяло тържество: той бил придружен от императрица Прокопия и столичното население до равнината при Акидукта близо до Ираклея, [52] дето те раздавали подаръци на военачалниците, като при това императрицата приканвала тях и свитата на императора да го пазят и вардят на войната и да се сражават за
 

50. Theophanes, ibid., p. 500,2–10.

51. Ibidem, p. 500,10–12:

52. Ibidem, p. 500,16Scriptor incertus, ed. Bon., с Лъв Грамматик, р. 337,2 (среща се още във форма  (Niceph. Bryennius, ed. Bon., p. 135) и  (Anna Komnena, ed. Bon., I, p. 18—19), равнината източно от Ираклея (днеш. Ерекли), наречена така по един римски Aquaeductus и която преминава близо до крепостта  (хубави извори) и река Алмир (J. Skylitzes, ed. Bon., p. 736,15–16. — Jireek, Die Heerstrasse, S. 101). Според Бйори, Алмир е рекичката западно от Силиврия, а  е запазено в днеш. Джеливре, близо до Силиврия (вж. каз. съч., стр. 1015. — ИБИД, стр. 1241. Ср. Tomaschek, Idrs, p. 49). Впрочем и днес още има едно селище на северозапад от Силиврия на име Каливри и една рекичка със същото име, следователно и р. Алмир според нас трябва да видим тъкмо в тая рекичка.


346

християните. [53] Но войската била крайно недоволна от тия изпровождания и силно зароптала, което и накарало императорът да се раздели с жена си. Освен това на 4 май станало слънчево затъмнение, което вселило голям страх у войниците. След това Прокопия се върнала, а императорът потеглил на север към Одрин. В Тракия Михаил I не направил нищо особено: той нито се приближил до Месемврия, за да я отвоюва, нито пък предприемал някои действия, с които би могъл да защити страната, в случай че неприятелят се реши отново да нападне, но се доверявал на празните думи на неопитните си съветници, какво българите и тоя път няма да се осмелят да тръгнат против него, понеже се оттеглили в земята си. Той се разположил северно от Одрин с голямата си армия, която според Теофан опустошавала страната и грабила населението не по-малко от самите неприятели. [54]

Бездействието на императора в тоя поход и главно недоволството на войската от него, за което, както се види, Крум е бил добре уведомен, явно показали на българския хан, че няма някоя особена опасност откъм византийците, защото императорът не се решавал да го нападне. Затова Крум през лятото същата година вече с огромна войска потеглил към Одрин и в началото на юни се разположил на лагер при Версиникия на 30 мили от императорския лагер. В това положение двете враждебни войски, измъчвани от голяма жега денем и нощем, стояли около 15 дена, без да влязат в бой, макар и да са били всякога готови. От това бездействие били особено недоволни патриций Лъв, военачалник на анатолицийте, и патриций Иван Аплакис, стратег на Македония, които настоявали да влязат в бой, но императорът под влиянието на лошите си съветници ги удържал. Тогава Аплакис, който се намирал на един от фланговете с македонци и тракийци, се обърнал към императора с тия думи: „Докога ние ще
 

53. Scriptor incertus, ibid., p. 336,22—337,1–6.

54. Theophanes, ibid., p. 500,16–27.


347

стоим и ще гинем ? Аз пръв ще вдигна ръка [ще нападна] в име божие и вие само смело се присъединете! И ние ще победим, защото сме в 10 пъти повече от тях [неприятелите].” И наистина на 22 юни при Версиникия било дадено сражение, в което ромеите, силно изплашени, не могли да издържат още първия удар и се обърнали на бяг. Крум най-напред недоверявал на това бягство, понеже мислил, че това е военна хитрост от страна на ромеите, и за късо време се въздържал от преследване; обаче когато видял, че те безредно бягат, той се впуснал подире им и в преследването избил много, в това число и самия Иван Аплакис, а тия, които успели набързо да се спасят и затворят в някои крепости, Крум отпосле ги обсаждал и всички изловил. Българите завладели целия обоз на неприятеля и събрали много оръжие и панцири, които преследваните войници хвърляли по пътя. [55] Бяг-
 

55. Theophanes, p. 500,27–32—501,1–3, 27–35. Ето как ни описва това сражение Scriptor incertus, ibid., p. 337,23—339,18: "Когато той (Аплакис) почнал военните действия, българите се нахвърлили върху него и тракийците почнали да ги колят. Обаче когато битката започнала, другите войски не му дошли на помощ, но изплашени ударили на бяг, първом анатолийският отред. Оставени сами, войниците на Аплакис, бидейки не в сила да противостоят, почнали да се колят сами. Като видели това, всички отреди захванали да бягат и без малко щели да напуснат императора ония, които попреди се хвалели, че ще се сражават за императора и християните. Защото те казвали: “След като ние навлязохме в България, те ни завладяха в непристъпните места, обаче вън в полето ние ще ги победим.” Но те всички се излъгали, защото, току-що била почнала битката, и ударили на бяг. Затова и Аплакис бил убит в самия бой, както и много от войниците му; останалите, като видели, че нямат от нийде помощ, и те побягнали. Мястото, дето била завързана битката, било един дол и отредите били застанали по по-високата част; а когато тия се обърнали на бяг, българите мислели, че те не са побягнали, но са отстъпили, за да обърнат тях на бяг, та затова веднага не ги преследвали. След малко, като се оправили, те виждат, че ромеите уголемили бягството и се скривали, тогава те пуснали юздите на конете и отзад ги подгонили. В бягството ромеите един друг се стъпквали: тоя, който напреварял, не забелязвал оставения назад, защото, чувайки тропането от конските крака, мислил,


348

ството било общо начело с императора, който, проклинайки войниците и началниците им, побързал да се върне в столицата и да се обезпечи с безопасност, понеже се боял да го не постигне някое зло. Обаче Михаил I не можал да предотврати катастрофата.

Бягството на императора от армията, която от по-напред била недоволна от него, окончателно разклатило трона му. Макар че Теофан представя работата така, че уж Михаил I Рангаве сам поискал да снеме от главата си царската корона, след като се върнал в столицата, обаче армията не дочакала самоволното му отричане от престола: тя се възбунтувала и провъзгласила патриция Лъв за император в туй време, когато тогавашният патриарх Никифор подготвил почва за отстранението на гражданска война: той сполучил да убеди Михаил I сам да се отрече от престола, като му гарантирал неговото и на децата му спасение. Лъв отначало се отказвал
 

че се настигва от неприятелите, и докато конят, след като паднел на земята, не умирал, никой не се отказвал от бягството; впрочем повечето бягали пеша, защото конете били изгубили сила от [дългото] стоене в боен ред: измъчени от глад и жажда, малко като повървявали, падали и умирали. Всички захвърлили оръжието и панцирите по пътя; други пък набързо влизали в някои крепости, но отпосле българинът ги обсаждал и всички излавял. И тъй враговете събирали отзад оръжието на бегълците, а тия бягали, докато стигнали до столицата. Най-напред влезе в столицата императорът и се обезпечи, за да не би войската, като бъде разпусната, да направи зло. Българите, като ги преследвали до едно място, почнали да отслабват по-нататък, защото и те се изморили от дългото стоене, както и конете им, и след като събрали оръжията, както се каза, обсаждали крепостите, дето избягали преследваните.” — Повечето от византийските хронисти изтъкват като виновник на това поражение патриций Лъв, военачалник на източните войски, който уж нарочно се отказал да се притече на помощ на Ив. Аплакис и по тоя начин предизвикал всеобщото бягство, защото той искал съвсем да компрометира Михаил I и чрез това да подготви неговото сваляне. За това вж. подробно у Бйори (каз. съч., стр. 3513), според когото „Лъв е бил наистина в съзаклятието, но че той съумял така изкусно да играе ролята си, че никой не можал да докаже нещо против него, макар че силно го подозирали в това.”


349

да приеме избора на войската, но опасността, която застрашавала откъм северните съседи, го накарала да поеме властта върху си. Пред стените на Цариград той се покачил на трибуната и бил признат и от стратези, и от войници за най-законен император. Той влязъл в столицата тържествено през Златните врати, акламиран от народа, и се настанил в двореца. Михаил I заедно с жена си и децата си мирно се оттеглил и всички били подстригани и веднага облекли калугерски дрехи, а Лъв V Арменец бил коронясан от патриарха Никифор на 11 юли 813 г. След това новият император веднага се заловил да укрепява стените на столицата пред вид на предстоящото приближение на неприятеля; той сам навсякъде обикалял и ободрявал гражданите, като ги утешавал, че „господ скоро ще направи чудеса чрез застъпването на пречистата Богородица и на всички светии и няма да допусне съвършено да се посрамят за многото си беззакония” [56].

Между това „новият Сенахерим” — Крум, комуто версиникийската победа била отворила свободен път към столицата на империята, наистина решил да продължава войната. Като оставил брата си да обсажда Одрин със своята войска, той потеглил към Цариград и на 17 юли се вече разположил пред стените на столицата, [57] без да срещнал някакъв отпор. [58] Това бързо движение на Крум надали ще може да се обясни с това, че нападението на Цариград е влизало в плана му още в началото на похода; по всичко се види, че на тая смела работа той се е решил поради бездействието на ромеите в Тракия и просто е искал да се възползува от появилата се у последните нерешителност да влязат в открит бой с него. Също така не може
 

56. Theophanes, ibid., p. 502,1—503,5.

57. Думите на Теофан, ibid., 503,7–8:

ние разбираме, че се изминали 6 дена от коронацията на Лъв V, и затова отнасяме появяването на Крум пред стените на Цариград на 17 юли 813 г.

58. Scriptor incertus, ibid , p. 3422.


350

да се предполага, че Крум е бил уверен в превземането на Цариград, както това ще покажат действията му под столицата.

На равнището пред Златните врати Крум най-първо извършил според обичая си религиозни обреди, като принесъл в жертва човеци и много добитък; след това, като си потопил нозете на брега в морето и се умил от всички страни, той поръсил войниците си, който го поздравявали, и после преминал между наложниците си, също приветствуван и прославен от тях.

„И това всички гледаха от стените, без някой да се осмели да му попречи или да пусне стрела против него”,
забелязва хронистът. След като извършил всичките си обреди и всичко, каквото пожелал, Крум се заловил за обсадата на столицата: той блокирал европейските й стени от Влахерните до Златните врати и насипал окоп с честокол на него. Обаче той не останал дълго време в това положение: след няколко дена безуспешна обсада и след като опустошил околностите на столицата, Крум се обърнал към императора с предложение да сключи мир на условия: да му даде голямо количество злато и дрехи и известен брой избрани моми или пък да му позволи да забие копието си в Златните врати. [59] Но Лъв V, като се посъветвал с архонтите си, отхвърлил Крумовото предложение и българският хан си отишъл в палатката, която се намирала при черквата Св. Безсребреници, отвън градските стени срещу Влахерните и близо до Златния рог. [60] „Учудвайки се на градските стени и на хубавия ред в императорската

59. За това предложение в алтернатива вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, стр. 30.

60. Scriptor incertus, ibid., 343,6–4:

Това е бил един голям укрепен манастир Св. Козма и Дамиан (тъй нареч. още Космидион, сегаш. Еюб), построен от Павлин в V в. при импер. Теодосий II Млади. — Ср. Theoph. contin., p. 59,1–3. — Вж. Н. П. Кондаков, Церкви и памятники Константинополя, стр. 12—13. — Г. Ласкин, О древностях Константинополя, стр. 26, 115.


351

войска и като изгубил надежда в обсадата, той [Крум] се обърнал към спогодба и направил предложение за мир." [61]  Така ни обяснява причините за бързата промяна у Крум хронистът-съвременник Теофан.

Едва ли обаче може да се мисли, че Крум не е бил добре запознат с непристъпността на ромейската столица и нямало защо да й се учудва; по-скоро трябва да се предполага, че върху него е подействувало провъзгласяването на Лъв V Арменец за император, който съвсем не приличал на страхливия Михаил I и поради това и работите биха могли да вземат друг обрат; освен това той добре разбирал, че без флота всяка обсада на Цариград ще си остане напразна. Затова Крум и побързал да предложи мир, като предпочел да си отиде от Цариград и като победител да продиктува условията на мира, а не като прогонен. Всичко това ясно показва, че идеята за завоюването на Цариград не била още се породила у Крум, както обикновено му я приписват. Неговото движение към столицата на империята било по-скоро случайно, отколкото със строга определена цел да седне на императорския престол. Той достигнал до Цариград с цел да принуди Византия да сключи мир и след това да продължи почнатото от него дело — да разшири границите на българската държава на югозапад в страната на македонските славяни и да закрепи властта на българския господар на Балканския полуостров. Но Крум не можал да постигне тая цел: той бил принуден да напусне цариградските околности и стени с опасност за живота си, унижен и опозорен от ромейския император.

Предложението на Крум да почнат преговори за мир Лъв V не отхвърлил, но решил да се възползува от него, за да се отърве тайно и с хитрост завинаги от своя враг, пред когото той в дадения момент бил безсилен. В отговор на предложението той изпратил на Крум такава по-
 

61. Theophanes, ibid., p. 503,9–17. — Scriptor incertus, ibid., p. 312,3–25.


352

кана: „Дойди до морския бряг с няколко хора, без да носят оръжие, и ние ще дойдем по море невъоръжени на кораби и ще се разговорим; и каквото поискаш, всичко ще извършим.” Но в същото време Лъв V се разпоредил, щото българският хан да бъде нападнат от засада и да бъде убит: в същия ден през нощта трима души добре въоръжени били скрити в някакви къщички близо до морето, дето щяла да стане срещата, като им било съобщено, че щом забележат условния знак, който ще бъде даден през времето на разговора, незабавно да излязат и убият Крум. На следния ден съгласно с уговора Крум, придружен от своя логотет, от зетя си Константин Пацик, [62] който някога си бил побягнал в България, и от неговия син, роден от Крумовата сестра, [63] се спуснал от лагера си при Св. Безсребреници към брега на Златния рог близо до тамошните градски стени; те четиримата невъоръжени заедно с други трима [64] дошли на определеното място, без да подозират някаква засада. Тогава пристигнали от столицата на кораб и пълномощниците на
 

62. Израза  Бйори превежда „неговия ковчежник”. Ние обаче мислим, че с тая чисто византийска титла и длъжност хронистът (Scriptor incer., ibid., p. 343,5–8) е искал несъмнено да предаде някоя българска титла и длъжност. При важността на предстоящата си работа — да води преговори за мир — Крум ще да е взел със себе си, очевидно, своя най-добър съветник и най-близък и важен човек, какъвто е могъл да бъде напр. неговият кавхан. Затова тук „логотет” едва ли ще трябва да разбираме в правия византийски смисъл. Константин пък Пацик като родом ромеец ще да му е служил в случая и като преводач на срещата.

63. Scriptor incer., ibid., p. 343,17–18, т. е. Константин Пацик е бил женен за Крумова сестра.

64. Ibid., p. 343,8–10:

следов. на срещата са дошли от българска страна седем души, от които казаните четирима, т. е. Крум, неговият логотет, Константин Пацик и син му са били официалните представители, а другите трима — техни придружвачи (ординарци). У Псевдосимеон Магистър (ibid., p. 613,10) са изпуснати думите 


353

императора и след като получили честна дума, слезли на брега. [65] Крум слязъл от коня и седнал на приготвените места, а коня си предал на Константиновия син да го държи „оседлан и заюздан”. Когато почнали преговорите, един от присъствуващите ромеи на име Хексавул [66] дал условния знак, като отложил главата си. Щом забелязал това движение, Крум възмутен веднага скочил от мястото си и заобиколен от придружаващите го, хвърлил се на готовия кон и се впуснал да бяга. В тоя момент войниците и народът, които гледали от стените, завикали: „Кръстът победи!”, а засадниците изскочили от къщичките и се спуснали подир Крум, когото обсипали със стрели и били убедени, че го наранили. [67] Крум по тоя на-
 

65. Scriptor incer., ibid., р. 343,11–13:

От тия думи на автора съвсем не може да се заключи, че и сам Лъв V е отишъл на срещата, както това приема Бйори (каз. съч., стр. 354; ИБИД, стр. 129—130); също и Теофан (ibid., p. 508,17–18) не дава данни за подобно заключение. Очевидно императорът не е присъствувал на тая среща, защото в противен случай надали биха премълчали и двамата наши автори. Впрочем отсъствието на Лъв V може да се обясни с коварната му мисъл, която лежала в основата на тая знаменита среща, както и с желанието му да унизи варварския господар.

66. и ; според Скилица — Кедрин (ed. Bon., p. 62,1–2) бил . — Cp. Theoph. contin., p. 69. — Cedrenus, p. 46—47. — За него вж. Bury, каз. съч., стр. 27.

67. Scriptor incer., ibid., p. 343,23–24. — Theophanes (ibid., p. 503,18–21) пък предава като положителен факт нараняването на Крум, само че последното не било смъртоносно , и намира, че императорът не сполучил да постигне целта си поради неспособността на ония, на които било възложено това дело. — Симеон Логотет (у продълж. на Georg. Hamartol., ibid., p. 724, 17—18) употребява израза , който в старобългарския превод е предаден:  (вж. В. Н. Златарски, Известията за българите и пр., стр. 31). — По-инак ни представя работата западният аналист Einhard (Annales, Pertz, Mon. Ger., t. I., p. 200), който ни разказва, че когато Крум се


354

чин сполучил да се спаси и да избяга при войската си; от другите трима логотетът бил убит на мястото, а Константин и син му били живи хванати. [68]

Това коварно покушение изпълнило българския господар с голям гняв и ярост и Крум решил жестоко да отмъсти за него на ромеите. Той почнал с това, че опустошил околностите на Цариград: той изгорил и обърнал в развалини всички големи църкви и манастири, дворци, къщи и предградия, които се намирали вън от градските стени. Така един български отред нападнал върху двореца Св. Мамант [69] и го изгорил с всичките му отде-
 

разположил на лагер пред вратите на столицата и обикалял пред стените градски, император Лъв, след като бил направен излаз, заварил го неприготвен (incautum excepit) и ранен тежко във време на бягство (graviter vulneratum fugiendo), принудил го да се погрижи за себе си и да се върне позорно в отечеството си. Бйори твърде сполучливо се досеща, че „сведенията на тоя аналист за българската война и за покачването на Лъв са добити от гръцките посланици, които посетили двореца на Людовик в 814 г.” (каз. съч., 3551; ИБИД, стр. 1302). Поради това става много ясно изопачаването на фактите: ромейските пратеници, разбира се, са избягнали нарочно да разкажат на германския император коварното покушение на своя господар върху живота на Крум и затова в съобщенията си те карали Лъв V да върши това, което той не направил в тоя момент. Че Einhard е черпил това известие от официален византийски извор, ще покажем по-долу (вж. стр 363, бел. 98).

68. Scriptor incer., ibid., p. 342,15—344118.

69. Т. е. дворецът при манастира Св. Мамант. Напоследък се установи, че в Цариград е имало два манастира Св. Мамант: единият се намирал отвън североизточните градски стени зад Влахерните, близо до манастира Св. Козма и Дамиян (вж. по-горе, стр. 350), и другият в днешна Галата или около нея. Бйори (Eastern Rom. Empire, стр. 355 ; ИБИД, пак там, стр.130), определяйки, че въпросният дворец се намирал в днешна Пера — Цариград срещу Скутари, сег. Бешикташ, южно от Ортакьой, както се види, е имал пред вид втория манастир. Но това ни се види малко вероятно, защоте едва ли Крум би могъл да изпрати отред конница тъй надалеч от лагера си в момента, когато той опустошавал околностите на столицата и се решил да отстъпи от Цариград. Очевидно тук става дума за двореца при Св. Мамант, който се е намирал отвън Влахерните. „Сегашните султански кйошкове в тая


355

ления, след като го ограбил и откарал на кола статуите от дворцовия хиподром : меден лъв с мечка и дракон идрийски и много изящни мраморни стълбове, а всички пленници и добитък изклали. [70] Като преминали по цялото крайбрежие на Стенон (Златния рог) и вътрешния му край, изгорили там всички магазини със стоки и с голяма плячка се върнали към мястото на своя лагер, откъдето се спуснали към Златните врати и достигнали до Регион, [71] като предавали всичко на огън. [72] Оттука Крум потеглил с войската си по северния бряг на Пропонтида: най-напред разрушил крепостта Атира при река със същото име и знаменития по своето устройство и у крепление мост на нея [73]; след това българите се спрели при Силиврия (), чиято крепост те сринали наравно със земята, а църквите с къщите изгорили; също така била срината и прибрежната крепост Даонис [74], отдето те дошли до Ираклея (днеш. Ерекли), в която
 

местност (на източната от двете рекички, Кидар или Китар, ср. Codinus р. 1) с ливадата, простираща се до Селкиатхане, стоят по справедливото досещане на учените на мястото на палатите, дето са живели в тая местност царете на Византия” (вж. Г. Ласкин, О древностях Константинополя, стр. 122—123).

70. Theophanes, ibid., p. 503,21–24. — Georg. Hamart., ibid., p. 680,22–26; p. 724,19–20:.

71., сег. село Кючук-чекмедже, вж. Jireek, Die Heerstrasse, S. 55. — Tomaschek, Idrs, S.-Ab., S. 48.

72. Бйори (каз. съч., 355—356; ИБИД, стр. 131) допуща, че българите са разрушили тогава и Хебдомонския дворец.

73. Крепостта Атира (, епископство) се намирала на 15 километра на запад от Регион близо до устието на река със същото име (), която се вливала в началото на блатистата част на долното течение на р. Мелас (Черна река, тур. сег. Карасу, която се изтича в Голямочекмедженско езеро). Над блатистото устие на р. Атира се издигал каменен мост , чиито вход и изход били защитени с по една военна кула (вж. Jireek, Die Heerstrasse, S. 53 и 102. — Tomaschek, каз. ст., стр. 48—49). За тоя мост очевидно тук става дума.

74. и , епископство, на брега между днеш. Ерекли и Силиврия (Jireek, ibid., p. 101 — Tomaschek, каз. съч., стр. 49).


356

не могли да влязат и затова изгорили всички живелища, които се намирали в пристанището и градските околности. След това дошъл ред и на Редесто (днеш. Родосто), чиято крепост също сринали, като изгорили в нея всички къщи и църкви и изклали много население; оттука българите се добрали до крепостта Панион, която намерили укрепена добре, с голям гарнизон, но понеже не могли да проникнат в нея, изгорили и сринали всичко отвън [75]; същата участ постигнала и крепостта Апрос[76] и много други крепости навътре в страната. След 10-дневен път българите се изкачили на планина Ган [77], дето избягалото от Тракия многобройно население се криело заедно с целия си добитък: българите избили много хора и животни, а останалата част — повечето жени и деца — заедно с добитъка били откарани в България в плен. След това те се спуснали по брега па Дарданелите към Хексамил [78]
 

75. Текстът у Scriptor incertus в това място е дефектен и ще го попълваме според текста у Псевдосимеон Магистър (ed. Bon., p. 615), който ни дава буквален препис от същия текст

Заграденото с [] изречение липсва в текста у Scriptor incertus и затова и последната дума остава без смисъл в сравнение с предния текст, защото при  остават непонятни думите . — Крепостта  се намирала на 10 км южно от Родосто, антич. , визан. вулг. форма , сег. Панизо (вж. Tomaschek, каз. съч., стр. 50).

76. се е намирала на около двадесет римски мили западно от днешно Родосто. (Вж. Bury, каз. съч., стр. 3563; ИБИД, стр. 1314.)

77. днеш. планина Текирдаг, която върви паралелно със западния бряг на Мраморно море и свършва в началото на Галиполския полуостров; носи името си от крепостта  (Идризи Ghns, Gano или Lo Gano на италиан. карти), която се намирала на днеш. Ходжа-бурун (вж. Tomaschek, каз. съч., стр. 50).

78., днеш. Ексамил при северния вход на Галиполския полуостров.


357

и достигнали до срещу Абидос [79], но оттука българите се върнали назад към долното течение на Хебър (Марица), после се вдигнали нагоре по тая река, като разрушавали всички крепости от малка до голяма, и се спрели под Одрин, който бил обсаждан от Крумовия брат. Крум сега усилил обсадата, като поставил машини и почнал бомбардировката на крепостта; обаче падането на Одрин се дължало главно на страшния глад, който измъчвал оставените без всяха помощ жители. [80]

След превземането на Одрин Крум откарал в плен голямо количество хора от жителите на града и околностите му, което възлизало до 10 хиляди души [81] освен жените, в числото на които били одринският митрополит Мануил, родителите на бъдещия византийски император Василий Македонец заедно с него, който тогава бил още дете-годиначе [82], и някой си Кинам, „мъж великолепен и хубав по вънкашния вид, а по душевната си лепота по-славен и по-божествен от своите съвременници”. [83] Тия
 

79. Scriptor incer., ibid., p. 345,13–14. Тоя израз ние разбираме в смисъл, не че българите са минали през Дарданелите на азиатския бряг, но че те са достигнали по Галиполския полуостров до точка срещу гр. Абидос.

80. Scriptor incer., ibid., p. 344,4—345,23. — Към споменатите тук поименно превзети и разрушени от Крум крепости в Тракия през 813 г. ще трябва несъмнено да приброим и всички крепости, чиито имена са известни от надписите на отделни мраморни колони с предходна дума , а именно:  — Димотика,  — по-сетне , днеш. Баба-ески,  — Люле Бургас,  — Виза,  — при с. Юскюдар,  — в областта на Родопите,  — Созопол, наред с надписа  (вж. Абоба-Плиска, стр. 174—181), за която Scriptor incer. изрично споменава, както това посочи Иречек (Archol. Fragm. aus Bulg., ibid., S. 193—194; Княжество България, II, стр. 238). Че тия надписи се отнасят към първата половина на IX в., а не към Х в., към времето на нар Симеон, както се изказа Успенски (Абоба-Плиска, стр. 183—189), вж. подробно Притурка № 12.

81. Само у Leo Gramm., ed. Bon., p. 231,12.

82. Theoph. contin., ibid., p. 216,16 et sq.

83. Theophylactus archiep. Bulgar., у Migne, Patrologia gr., t. 126, p. 192.


358

пленници били отведени със семействата и цялата им покъщнина [84] и били компактно поселени от Крум „в България отвъд Дунав”, [85] т. е. в българските владения на север от Дунав, и то близо до устието на тая река, защото по-сетне в края на 837 г., когато тия пленници намислили да се върнат в отечеството си, те се покачили на изпратената от Цариград флота нейде при устието на Дунав, дето последната ги чакала, следователно пленниците били настанени нейде в Южна Бесарабия между р. Серет и Днестър, с други думи, по североизточните граници на държавата. В новото си отечество, което получило името „Македония”, а самите пленници се наричали „македонци” по името на родното им място — Македонската тема, [86] те имали чисто военна уредба: те се управлявали от един стратилат или воински началник, назначаван от тяхната среда с пълномощна власт; оставено им било оръжието и изобщо те разполагали с всички средства, необходими за самоотбрана. От всичко това става ясно, че тия поселени по североизточните граници пленници са представяли нищо друго освен едни военни
 

84. Scriptor incert., ibid., p. 345,22–23.

85. Ibidem, p. 345,23. Симеон Логотет у Georg. Hamartolos, ibid., p. 681,1, а на стр. 724,22, обаче на стр. 724,26–27 както и в парижкия ръкопис № 854 на двете места: , както и в старобългар. превод:  (Вж. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 31.) У по-късните хронисти се среща просто , Theoph. contin., p. 216,27; Cedrenus p. 185,2.

86. Georg. Hamartolos, ibid., p.

[Нови данни за положението на византийското население в новозавладените територии, както и за административното им устройство вж. у Iv. Venedikov, La population byzantine en Bulgarie au dbut du IXe sicle, Byzantinobulgarica, t. I, Sofia, 1962, p. 261—277.]


359

поселенци, на които е било очевидно възложено да защищават границата от нападенията на неприятели. И тъй поселението на откараните от Одринско пленници в „България отвъд Дунав” не е било нещо случайно: то е имало чисто военностратегическа цел. [87] Тая преселническа политика на Крум несъмнено се е намирала във връзка с желанието му да ослаби ромейското население в двете съседни византийски теми — Тракийска и Македонска, за присъединението на които към държавата си, както и за окончателното съкрушение на Византия той почнал да се готви веднага след завръщането си от похода през 813 г. [88]

За да не даде възможност на ромеите да използуват неговото оттегляне от столицата и да се приготвят за отпор, Крум в края на есента или в началото на зимата 813 г., „когато реките нямали много вода”, изпратил една 30-хилядна армия „цяла в желязо” на юг във византийските владения. Българите без пречки достигнали тоя път
 

87. Вж. В. Н. Златарски, Един от Провадийските Омортагови надписи, в ПСп, кн. 63 (1902), стр. 103—105. — Въз основа на данните у Сим. Логотет Geor. Hamart., ibid., p. 7255—7263 ; старобъл. прев., стр. 101—102) едно предположение, че пленниците-ромеи били настанени в мястото на стария хуно-български окопан лагер при гр. Галац, се явява според нас твърде вероятно, защото тям е било възложено очевидно да пазят най-удобното място за лесно преминаване през Дунав (вж. по-горе, стр. 188/9 и 193), особено като се вземе пред вид, че действията в 837 г. са ставали от двете страни на Дунав близо до устието му и че за да отидат при корабите, въстаналите „македонци” трябвало да минават същата река. При такова обяснение и терминът  или  става съвсем ясен: това са тъкмо българските владения в Южна Бесарабия между р. Серет и Днестър.

88. Някои нови историци, като Finlay, Hopf, Hertzberg, Jireek, a напоследък и Bury, въз основа на едно известие у Генесий (ed. Bon., 12—13) и у Теофановия продължител (р. 24,9—25,19), допущат, че между опустошението на Тракия от Крум и зимното нахлуване на българите в 813 г. (вж. по-долу) са станали и други събития. Обаче след един критически разбор на споменатите известия ние се убедихме, че за подобни събития няма място между истинските исторически събития. Вж. Притурка № 12.


360

до Аркадиопол (сег. Люле Бургас), преминали р. Еркене, [89] дето настигнали голямо население, което е бягало вероятно пред българското нашествие, и го пленили. Но в това време почнал да вали силен дъжд в продължение на 8 дена и реката дотолкова придошла, че станала като море. Българите били принудени да чакат цели 15 дена, докато водата се дръпнала, и само тогава решили да се върнат назад: те накарали пленниците да насекат дървета и да направят мост и така преминали реката заелно с пленниците, които — мъже, жени и деца — достигали до 50 000 души. Заедно с пленниците българите откарали на кола голяма плячка: големи арменски разноцветни килими, покривки, много дрехи и медни изделия, а също и цели стада волове и овци. От Цариград и тоя път не било предприето нищо за противодействие на българите, макар че плененото население и да се обръщало за помощ. По тоя повод съвременникът отбелязва: „Несправедливо царствуващият [Лъв V] по божие попущение нито сам излезе от столицата на помощ на пленените, нито пък други изпрати.” [90] Целта на това ново българско нашествие в посока към Цариград е очевидна: назначението на тая 30-хилядна армия е било, от една страна, да парализира предварително всяка съпротива в Тракия, като всели в местното население страх с откарването на големи маси от него в плен, а, от друга — да окупира по-главните крепости по пътя към столицата на империята, с което Крум систематически си подготвял почва за по-бързо и по-лесно преминаване през страната, та да може да съсредоточи и запази всичките си сили за удара, който той искал да нанесе в следната година върху Цариград и за който тъй усилено се вече готвел.

И наистина наскоро след това било донесено на императора известие, че „Крум, като събрал голяма армия,
 

89. Scriptor incertus, ibid., p. 346,15 вм. Erginos. — У Symeon Magister, ibid., p. 616,14 — неточно.

90. Scriptor incer., ibid., p. 346,12—347,11.


361

към която присъединил аварите и „всички Славинии” [91], тръгнал в поход. Освен това той приготвял оръдия и машини за разни „градопревзимачи, преогромни метателни машини (), триволи и тетраволи, куританки, високи стълби, шарове, лостове, копачи, овни и балисти: огнеметни и каменометни оръдия, скорпиони за хвърляне стрели и прашки, всякакви машини против стенните зъбци [92] — за превземането на столицата откъм западната част на града срещу Влахернските стени; той искал да подведе всички гореизброени оръдия там, дето той бил подстрелян.” Затова в оборите си имал до 10 хиляди вола, [93] които на 5 хиляди обковани с желязо коли трябвало да докарат оръдията под стените на Цариград. [94] Когато чул всичко това, Лъв V повидимому не искал отначало да вярва и затова изпратил свои хора, които всичко да разузнаят. Когато съгледвачите потвърдили истинността на донесения слух, императорът събрал голяма войска и инженери и почнал да зида друга нова стена отвън Влахернската (Ираклиевата) стена; изкопал също и широк окоп. [95] Но Лъв не се ограничил само с това. До нас се е запазило едно известие, което право казва, че имераторът в тая критическа минута се обръщал и към западния император Людовик Благочестиви за помощ против българите. [96]
 

91. Scriptor incer., p. 347,13, т. е. войски, събрани от ония славянски племена, които са влизали в състава на държавата.

92. Подробно за всички тия оръдия вж. Притурка № 9.

93. Scriptor incert., ibid., p. 347,22—348,1, а у Symeon Magister, ibid., p. 617,20, което е по-вярно, защото 5 хиляди коли могат да се возят само от 10 хиляди вола.

94. Scriptor incert., ibid., p. 347,11—348,2.

95. Ibidem, p. 348,2–6.

96. Annales Laurissenses minores, s. an. 814: Karlus imperator moritur ad Aquis 5. Kal. Febr. die sabbati anno dominicae incarnationis 814., indictione 3, et regnavit Hlodoveus filius eius pro eo. Eo anno placitum suum cum Francis imperator Hludowihus habuit Kalendis Augusti mensi, et legati Graecorum auxilium petebant ab eo contra Bulgaros


362

Обаче страхът на ромеите и ромейския император пред българския хан скоро се обърнал в тяхно тържество. Всред големите си приготовления за новата война против Византия „първият българин, известният Крум, който искал да превземе столицата”, скоропостижно се поминал на 13 април 814 г., или, както съвременникът се изразява, „бил невидимо заклан”, понеже кръв бликнала из устата, носа и ушите му. [97]
 

et caeteras barbaras gentes . . . Hrabanus ordinatur ad presbyterum 10. Kald. Januarii ab Heistofo episcopo Magontiacensi (Pertz, Monum. Germ., t. I, p. 122. — Cp. у Annalista Saxo, Pertz, ibid., t. VIII, p. 570). — Макар че Einhard нищо не споменава за това посолство и че тия Annales Lauriss. minores и да са нищо друго освен едно компилативно кратко изложение историята на франкската държава по царувания, все пак от 807 до 817 г. те представят едно продължение, излязло очевидно изпод ръката на съвременник, и то близък до императорския двор (W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen, Bd. I., S. 204—205). Авторът на тия анали обаче, излагайки франкската история по години, не се строго придържал о хронологичния ред под една година, а разбъркано според значението на събитието и затова посоченият месец август не може да се отнесе и към пристигането на Лъвовите пратеници. Цариградското правителство е изпратило въпросното посолство наскоро след възцарявянето на Людовик Благочестиви, след 5 февруари 814 г., следов. то ще да е заминало през март или нач. на април същата година, т. е. тъкмо когато Крум е бил най-страшен за Византия.

97. Според разказите на някои спасили се от българския плен смъртта на Крум последвала  (Scriptor incer., ibid., p. 384,10–12), т. е. около петия ден на Пасха, или около светлия четвъртък на Великден. В 814 г. Великден се падал на 9 април (неделя), следователно петият ден на Великден се падал в четвъртък на 13 април. — Що се отнася до въпроса, как и от какво е последвала смъртта на Крум, то ние имаме и други известия освен това, което ни дава съвременникът. Това са известията: 1) на Менология и 2) на славянския Пролог. Менологият ни разказва следното:


363

Известието за смъртта на Крум произвело силно впечатление в Цариград, а императорът решил да го експлоатира в своя полза. Съвременникът разказва, че щом Лъв научил тая приятна вест, той разпратил до провинциите да възвестят следното: „Аз намерих българите близо до столицата и със своето благоразумие, храброст и разпоредба, като подстрелях първия измежду тях, всички прогоних; по тоя начин умре той, нашият враг.” [98] Кол-
 


(Пo Станиславовия синаксар 1330 г. под 22 януари ръкоп на Сърб. Академия, № 83, л. 123об, който ни представя буквален превод на гръцкия Менологий, ср. Migne, Patr. graeca, t. 117, col. 276—277). И тъй според Менология Крум първом ослепял, задето убил епископ Мануил, бил намразен от своите хора (поданици) и най-сетне задушен от тях с въже. Обаче това известие не може да се приеме не само затова, че то не се схожда с разказа на съвременника, но и поради това, че според изричното свидетелство на Теофановия продължи тел (ed. Bon., 217) — извор, по-стар и по-надежден от Менология — еп. Мануил е бил замъчен и убит при Омортаг, а не при Крум. Освен това подобна смърт с предварително ослепяване според славянския Пролог под 22 януари се отдава на българския воевода Диценг (вж. по-долу), който собствено убил еп. Мануил. За Крум в същия тоя паметник се отбелязва само:  и т. н. (Хр. Лопарев, каз. ст., стр. 348), което впрочем също далеч стои от известието на Scriptor incertus.

98. Scriptor incertus, ibid., p. 348,18–22:

— Няма съмнение, че византийският съвременен писател е привел официално известие, не само за да покаже фалшивата вътрешна политика на Лъв V, който се хвали с подвизи, каквито той не е извършил, но и за да изтъкне неговата невярност в сравнение с истинските исторически факти за смъртта на Крум. От друга пък страна, ако го съпоставим с гореприведеното известие на Einhard (вж. стр. 353, бел. 67), то не е мъчно да се забележи тяхното близко сходство, а това още един път иде да потвърди, че тоя аналист наистина


364

кото и да са самохвални и неверни тия изявления на византийския император, което признават и самите негови съвременници, не е трудно обаче да се забележи в тях колко голям е бил страхът в Цариград пред българския хан. Със смъртта на Крум Византия като че ли се освободила от страшната опасност, която висяла над нея, като да отдъхнала от онова напрегнато състояние, в което тя се намирала през последните четири години от царуването на страшния Крум. Но и при все това византийците са твърде добре разбирали, че успехите на българите са били свързани само с личните достойнства на техния господар и затова имало защо да ликува Цариград при известието за смъртта на Крум.
 

Мощта обаче на Крум не е била насочена само към съкрушението на Източната империя; в не по-малка степен тя се проявила и във вътрешните работи на държавата.

Още при покачването си на престола Крум заварил България разклатена отвътре и отвън: политическо-династическите борби, които терзаели страната през втората половина на VIII в., силно деморализирали населението и
 

е черпил своите сведения за отношенията на Лъв V към Крум от официални известия, съобщени нему от пратениците на императора, които били изпратени през март или април 814 г. при Людовик Благочестиви да искат помощ против българите (вж. стр. 361, бел. 96) и които са представили тия отношения в същия смисъл, какъвто дава и Лъв V в окръжното си писмо. Поради това и Einhard'овото известие е лишено от всяка историческа стойност. — Също така няма никакво значение и следното известие на Михаил Сирийски (op. cit., р. 26): Les Bulgares vinrent aussi centre се dernier (Michel I) jusqu' la ville impriale, et l'empereur Michel ne s'avana point centre eux  la guerre; alors, le patrice Lon fut pris de zle; il sortit combattre les Bulgares, les vinquit et tua leur roi. Alors, les Remains dposrent Michel et firent rgner sur eux Lon. Очевидно, че и тук са объркани събитията: Версиникийското сражение с похода на Крум към Цариград, а отчасти и с похода на Лъв V против българите в 814 г. (вж. по-долу, стр. 383—384


365

докарали до разложение крехките сили на току-що формиралата се държава; господаревият авторитет, който едничък бил в състояние да тури ред в страната поради своята съединителна роля между българи и славяни, бил изгубил дотолкова значението си и тъй бил потъпкан, че ханът станал играчка в ръцете на тая или оная политическа партия и е служил само като прикритие зз своеволията на властолюбивите боили — водители на враждуващите партии. За да се убедим доколко низко била паднала политически България в дадената епоха, доста ще бъде само да си спомним за онова нейно положение при предшествениците на Крум, когато византийският император, ползувайки се от вътрешните й междуособици, замислил да унищожи българската държава и българите да покори под властта си. Крум още отначало схванал нуждите на държавата и веднага разбрал, че неговата задача била да въдвори ред в страната, да засили централната власт и я освободи от настойничеството на боилите, а България да издигне политически на Балканския полуостров до оная височина, която ще й гарантира нейната свобода и ще й осигури по-нататъшно засилване и развитие. За прокарването на тия идеи той е предприел цял ред мероприятия, които твърде ясно очертават неговата вътрешна дейност. На първо място стои неговото законодателство, което, ако и да е дошло до нас като случайно и съвсем отделно известие, все пак е достатъчно, за да характеризира целта, която Крум е гонил с неговото издаване и доколко то хармонирало с неговите идеи.

Свида в споменатото вече известие ни разказва, че когато Крум попитал аварските пленници:

„От какво, мислите, се случи, че вашият началник и целият ви народ загина?”, те му отговорили: „От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после от пиянство, понеже виното се умножи и всички станаха пияници; после от подкупничество (и

366
всички станаха рушветчии); сетне от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това.” Като чул това, Крум свикал всички българи и заповядал, като издал [следния] закон: ако някой обвини [наклевети] някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и [на оногова], който се осмели това [да прави], веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките [пищялите]. Той [Крум] заповядал да се изкоренят всички лозя. На всеки просяк да се не дава просто [оскъдно], но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; [на оногова], който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът.” [99]
В приведения тук текст се рязко отличават двете части, от които втората ни предава съдържанието на тъй наречените „Крумови закони”, а първата ни пояснява при какви обстоятелства и под влияние на какви събития са били издадени тия „закони”, именно на разказите на аварските пленници за причините, които докарали загиването на аварската държава. Тая тъкмо тъй наивно прокарана концепция на историческите събития ни кара да виждаме в първата част на гореприведеното известие у Свида нищо друго освен някое народно предание, с което се обяснявали причините или, по-право, мотивите за появяването на първото българско законодателство, когато в същност истинските причини за обнародването на тия закони са имали съвсем други извор. Това до известна степен се доказва и от непълния паралелизъм, който съставителят на приведения разказ тъй изкуствено се опитва да прокара между отговора на аварските пленници и съдържанието на предадените от Свида законоположения. Оттука ясно става, че истинските причини за издаването на Кру-
 

99. Както за текста и превода му, тъй и за предполагания извор на известието вж. Притурка № 10.


367

мовите закони ще трябва да търсим не в отговора на аварите, а в ония недостатъци и пороци, които Крум е съзирал в своята държава и които му са налагали грижата за тяхното изкореняване.

И наистина през бурната епоха, която България преживяла във втората половина на VIII в., когато политическите партии в своите борби достигнали до самоизтребване, общественият морал, както обикновенно бива при такива междуособци, бил твърде низко паднал. Появяването на такъв силен владетел в управлението на държавата, какъвто е бил Крум, не е могло да не стресне поданиците му и особено разюзданите боили, от които всеки, за да избегне гнева на своя строг господар, е гледал да му се препоръча и да спечели неговото разположение, като в същото време е представял своите политически врагове като опасни за властта. Вследствие на това клеветничеството ще да е взело големи размери, което е накарало Крум да издаде първото от приведените по-горе законоположения, като е имал за цел не само да изкорени тоя порок, който е тясно свързан с друг един — лъжата, но и да парализира произвола на съдиите и да издигне правосъдието на неговата височина. Затова първата точка предписва на съдиите най-щателно да разследват обвинителя, след като последният бъде предварително арестуван, [100] и ако тоя се окаже клеветник и лъжец, определя му най-тежкото наказание — смърт.
 

100. В текста стои стр. аор. прич. , „свързан”, което ние разбираме в широк смисъл на думата, да бъде лично задържан, докато се докаже доколко неговото обвинение или оплакване е справедливо (ср. С. Бобчев, История на старобългарското право, София, 1910, стр. 110). Н. Благоев мисли, че  е „по погрешка употребена в оригинала вместо думата () да се даде, подведе под изпит, изследване” (вж. Крумовите закони, Спис. Юрид. д-во, год. IV (1904), стр. 316). Обаче такава поправка е недопустима нито граматически, нито логически, защото: 1) гл.  сам по себе си без право допълн. никога и нийде не се употребява в такова значение, каквото му дава Благоев. В юридическия език  се среща само в съединение с  и значи


368

На същото падане на обществения морал се дължи и друг един не по-малък порок — стремеж към лесно обогатяване за сметка на другите — кражбата. Второто законоположение е насочено тъкмо против тоя порок: според него се преследвали не само крадците, за наказание на които се предвижда членовредителство — пречупване на свирките за назидание на околните, но и всички укриватели на крадци и изобщо на престъпници, с което се е ограничавал произволът на силните и влиятелни хора и поради това се определя като наказание конфискуване имота на всеки укривател [101].

По-нататък известието на Свида, напущайки законодателната форма, вмъква едно съобщение, какво Крум „заповядал да се изкоренят всички лозя”. Макар че не се посочват мотивите за тая заповед, обаче като имаме пред вид паралелизма, който авторът на известието се старае да прокара между разглежданите законоположения и отговора на аварските пленици, те трябва да се търсят в последния, че пиянството е било една от причините, които са докарали тяхната гибел, „понеже виното се умножило и всички станали пияници”. Вече самата заповед за изкорението на лозята показва, че и тоя порок — пиян-
 

„подлагам се на наказание”, „бивам наказван”, „подчинявам се насъда”, „излизам пред съд” или „явявам се пред съд като обвинител или отговорник” и пр.; 2) стр. аор. причастие  в значение, каквото му дава Благоев, в дадения случай редом със сказуемото  „да бъде разпитан” се явява съвсем излишно и безсмислено; очевидно прич. страд. аор. тук показва начина, по който да се произведе разпитът над обвинителя, а това изразява тъкмо думата  „свързан” , т. е. задържан, арестуван, и най-сетне 3) славянският превод, дето същата дума е предадена , не позволява такава поправка на текста (вж. Притурка № 10).

101. Обикновено тая статия се разбива на две самостойни: 1) за укривателите на крадците и 2) за самите крадци (вж. С. Бобчев, пак там, стр. 98, 110—112; Н. Благоев, пак там, стр. 318—319). Обаче и по форма, и по съдържание това е една статия, защото главното престъпление, което се преследва с нея, е кражбата, а сетне предизвиканото от нея укривателство на крадеца.


369

ството, ще да е бил също така развит в България, обаче тя не ще да е била със закон прокарана, а е била само една временна мярка, за да се повлияе за намалението и ограничението на пиянството, което така също се явява като рожба на тогавашното нравствено падение. [102]

Най-сетне четвъртата статия гласи: „На всеки просяк да се не дава просто [оскъдно], но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път.” Колкото и да е кратка тая статия, все пак тя е достатъчно ясна, за да се констатира нейният социален характер. Гражданските войни в България през VIII в. несъмнено са се лошо отразили и върху материалното положение на населението; обедняването всякога влече подире си просията, която често се обръща в професия за безделниците. Нашата статия очевидно е насочена тъкмо към премахване на безделието като майка на всички пороци, от една страна, а, от друга — към засилване на взаимната поддръжка в населението, на което се е вменявало в дълг да се грижи за своите бедни и достатъчно да ги обезпечава. Това се потвърждава и от наказанието, което се предвижда за нарушителя на тая
 

102. Впрочем рязкото отличие на това известие от другите статии по форма възбужда донейде съмнение дали наистина там заповед е влизала в законоположенията на Крум. Може би е прав проф. Кацаров, като предполага, че съставителят на съобщеното от Свида известие за изкоренението на лозята при съставянето на своя разказ да е имал пред очи известието на Страбон (VII, 3, 11) за реформите на дакийския цар Буревист (97—44 пр. Хр.), който, за да изкорени пороците на своите поданици и да облагороди нравите им, заповядал по съвета на своя жрец Декеней да изрежат лозята (). (Вж. G. Kazarow: Die Gesetzgebung des bulgarischen Frsten Krum, в Byzan. Zeitsch., XVI, (1907), S. 255.) Ho от друга пък страна, сходството в заповедта на двамата господари, които ги разделят почти 9 столетия, могло е да произлиза от еднаквостта на целите им — да изкоренят пороците на поданиците си и да облагородят нравите им. Както и да било, но разликата във формата на това известие с другите статии ни кара да мислим, че то ни съобщава не за някоя статия в законодателството на Крум, а само за една временна разпоредба, която не ще да е била узаконена.


370

статия: „Който не постъпва така”, т. е. който не дава припадающия му се внос, разбира се, в натура за обезпечаването на бедните, а се ограничава само с малки подаяния лично на просещия, „веднага да се конфискува имотът му”, който вероятно е отивал за поддръжка на бедните, както това тъй добре се потвърдява и от употребения в текста гръц. гл. .

В такава светлина си представяме тъй наречените „Крумови закони”. Те несъмнено носят върху си историческа истина и несъмнено са били писани, защото са били предизвикани, както видяхме, от самите нужди на държавата, а по дух и по форма напълно отговарят на епохата и стоят твърде близко до законодателството на императорите-иконоборци — исаврийската Еклога, която за клеветниците определя „набиване на кол”, [103] а за крадците-рецидивисти — „отсичане на ръце”. [104] Тяхната обаче откъслечност, както и случайно съобщение ни дава достатъчно основание да предполагаме, че Крумовото законодателство не ще да се е ограничавало само с приведените в известието на Свида статии; имало е несъмнено и други статии, но съставителят на известието е избрал ония, които са обърнали вниманието му със своята оригиналност и целесъобразност, като е искал да изтъкне пред своите съотечественици грижите на един варварски господар за нравственото
 

103. Вж. § 51 от XVII tit., ed. A. Monferrati, p. 50:  (ed. Zachariae v. Lingenthal ), т. е. „клеветниците, в каквото обвинение и да клеветят [или оклеветят] някого, да се подлагат на същото наказание”, т. е. каквото наказание се предвижда в предната статия — , „да се набиват на кол”.

104. Ibidem. § 11, р. 43:

т. е „който краде в друго място на държавата, ако е направил това за пръв път и е свободен и заможен, след като повърне украденото, да дава и стойността му в двоен размер; ако пък е нестижен, да бъде бит и да се заточи. За втори път да му се отсичат ръцете”.


371

повдигане на поданиците си, от което е зависела и политическата мощ на държавата. Обаче с това не се изчерпват причините за Крумовото законодателство.

Ние вече имахме случай да посочим, че при основаването на държавата двата съставни етнически елемента — българи и славяни, образували първоначално един политически съюз на федеративни начала, начело на който застанали българите организатори като управляващ народ; но във вътрешните си отношения и двата народа оставали на първо време съвършено самостойни и са живели отделно един от други според своите обичаи и наредби, с други думи, всеки от тях е живял по своето обичайно право. Разбира се, тоя етнически дуализъм в държавата не е могъл завинаги да се удържи. Колкото и да са залягали българите като властвуващ народ да поддържат своята сключеност и обособеност от славяните, на които те са гледали като на подвластен народ, те не са могли да избягнат взаимното сближение. Кръвното смешение на двата народа несъмнено е почнало твърде отрано; после общите политически външни интереси, както видяхме, много пъти са ги принуждавали да се съединяват и съвместно да действуват против външните врагове, а подобни отношения не са могли да не създадат взаимно влияние; когато пък през времето на гражданските войни в VIII в. славянският елемент придобил голямо значение във вътрешния живот на държавата, сближението на двата народа ставало все по-тясно. Тия контакти, които несъмнено са засягали всички страни на живота, безспорно са предизвиквали често пъти и немалки конфликти при приложението на двете обичайни права. Освен това стремежът на българите в лицето на своите боили да запазят господствуващото си положение в държавата, от една страна, а, от друга — домогванията на славяните до равноправие поради постепенното си издигане като важен фактор все повече и повече изостряли тия конфликти. Премахването тъкмо на тия ненормални вътрешни отношения, които са


372

пречили твърде много за правилното развитие на държавния живот, Крум е гонил с издаването на едни общи за всички поданици писмени закони, като чрез тях е искал да въведе единство в правните норми, от което е напълно зависела закрепата на вътрешния ред в държавата.

Въвеждането обаче на едно общо законодателство, чрез което се унищожавало както славянското, тъй и българското обичайно право (може би в полза на последното), налагало разрешението на друг един не по-малко важен въпрос, който така също е бил свързан с единството в правните отношения в държавата. Това е въпросът за политическите и обществените права на славяните, който, макар и да е бил вече повдиган от предишните ханове, все още оставал неразрешен. Както вече видяхме, Телериг бил първият български господар, който оценил важността на славянския елемент в държавата и разбрал, че мощта на царството се гради не върху незначителните по количество българи, а върху многобройността на славяните; той пръв съзнал и създал идеята за назначението на българския господар като обединител на балканските славяни. Но Телериг не можал да осъществи тая идея, понеже нямал достатъчно сила и такт, за да се бори с боилите, които все още били по-силни от хана. Неговият приемник Кардам поради своята предпазлива и нерешителна външна и вътрешна политика не бил в състояние да продължи делото на Телериг.

Крум обаче със своята енергия, силна воля и твърд характер не само използувал това, което направили неговите предшественици, но отишъл и по-нататък в същата посока. Идеята за обединението на балканските славяни под скиптъра на българския господар като едничко средство за успешна борба против империята би могла да се реализира само тогава, когато той издигне политически своите славянски поданици наравно с българските; само с помощта на такива реформи той би сполучил да привлече на своя страна славянските племена, които се на-


373

мирали още под властта на византийския император, защото чрез това той би гарантирал тяхната свобода и би се явил като техен освободител от ромейската власт. И наистина Крум направил първа крачка към осъществяването историческото назначение на българския господар. Така той издава, както видяхме, едни общи закони, задължителни за всичките му поданици, в които (закони) явно проглежда стремежът му да изкорени всичко, което разединява съставните етнически елементи в държавата; после отваря достъп и на славянските си поданици към управлението на страната: окръжава се със славянските племенни князе — архонти, поставя ги на една височина с българските боили и дори им доверява дела от първостепенна важност; така в 812 г. пращал славянския велможа Драгомир в Цариград да води преговори за мир. [105]

Дори във външния живот Крум винаги се стараел да изтъкне равенството на българи и славяни пред държавния глава. Това най-явно се види в разказа за Никифоровата глава. На гощавката след бляскавата си победа в 811 г. той предлагал и на славянските князе наравно с българските боили да пият от черепа на византийския император, за да покаже, че еднаква чест и награда принадлежат както на едните, тъй и на другите, и тук, казват, той за пръв път произнесъл славянската дума „здравица” [106]. Не по-малко се забелязва тоя стремеж на Крум и в друга една негова разпоредба. Обикновено към времето на тоя българския господар се отнася известието у Свида, че „българите се харесали в облеклото на аварите, преоблекли се в него и досега са облечени”. [107] Едва ли може
 

105. Вж. по-горе, стр. 340.

106. Вж. по-горе, стр. 336 и 337.

107. Suidas, ibid.:

Ако наистина това известие е заимствувано от Excerpta historica на Константин Багренород-ни, както посочваме на друго място (вж. Притурка № 10), то под израза  ще трябва да си разбира до средата на Х в. Според нас тия думи издават мисълта на автора, който е искал да изтъкне, че бълга-


374

да се види в това известие някакво аварско влияние върху българите, [108] и то в една епоха, когато аварите са представяли жалки остатъци от някогашното си величие; няма съмнение, че с въвеждането на аварското облекло в България Крум е искал да премахне всяко външно отличие между българи и славяни. По тоя начин в стремежа си да създаде една обширна и мощна България Крум се видял принуден да се откаже от националния фанатизъм и етническа особеност на своите съплеменници, за да тръгне по естествения и правилен път в развитието и засилването на държавата, като се опре върху силата и многобройността на славяните, без обаче да е предвиждал може би че с тоя си акт той е засилвал почналия се от по-рано процес за сливането на двата етнически елемента и подготвял здрава почва за поглъщането на българския елемент от славянския.
 

рите, макар и да са приели християнството и са откусили от византийската култура, все още продължавали да носят аварското облекло. Оттука изтича, че промяната на облеклото е станала през езическо време и най-вероятно през царуването на Крум, т. е. в началото на IX в. Но г. Н. Благоев, който никак не се съмнява в доста голямото влияние на аварите върху държавноправния живот на българите, пише: „Прабългарите в старото си отечество, неизвестно колко време, но по всяка вероятност в доста дълъг период са били подчинени на аварите и им плащали данък. В туй време покорените прабългари в държавно-правно отношение много нещо са научили и усвоили от господарите си авари. Тогава по всяка вероятност прабългарите са приели облеклото на аварите, за което говори Суидас, или, което ще бъде и най-вярното, са приели тяхното военно въоръжение и приготовление” (каз. стат., стр. 311). Без да се спираме върху въпроса за продължителността на „прабългарската” зависимост от аварите и за степента на аварското влияние върху българите (за това вж. по-горе, стр. 116—120 и стр. 144—145), ние тук ще посочим само, че г. Благоев е изпуснал из пред вид, какво всички известия, които Свида ни съобщава за българите, се отнасят не към „прабългарите” в „старото им отечество”, а към балканските българи, и то след основаването на царството. Що се отнася до въпроса: аварското облекло ли или въоръжение българите са приели, то гл.  и  ясно посочват, че тук може да става дума само за облекло, но не и за въоръжение.

108. Вж. по-горе, стр. 322—323.


375

Не по-малко е помогнал Крум за усилването на тоя процес и със своята колонизаторска политика. През времето на походите си в Тракия и кък Цариград той откарвал в плен, както видяхме, големи маси от тамошното население и ги заселил в разни части на държавата си. Така след превземането на Девелт в 812 г. той преселил жителите на града заедно с епископа им Георги на българска територия. В 813 г. след завладяването на Одрин той откарал от жителите на града и околностите му до 10 хиляди души освен жените начело с одринския митрополит Мануил и ги поселил в отвъддунавска България по североизточните граници на държавата. [109] През зимата 813/814 г. били отведени в България като пленници от околностите на Аркадиопол до 50 хиляди души мъже, жени и деца, без да се посочва мястото на тяхното по-селенке. Ние вече изтъкнахме, че главната цел на тая колонизаторска политика на Крум е била безспорно да намали колкото е възможно повече ромейското население в двете съседни на България византийски теми Тракийска и Македонска, та по тоя начин да си улесни завоюването им и да си обезпечи пътя за Цариград и към окончателното разгромяваме на империята. [110] Но Крум съвсем изпуснал из пред вид това, че тия ромейски пленници, между които несъмнено е имало и славяни, носили със себе си семената на християнската религия и култура, които те почнали да разпространяват между населението на новите си местожителства [111] и преди всичко между българските славяни. В това дело са много помогнали освен духовните проповедници и славяните-пленници, които били вече приели християнството и изпитали върху си влиянието на византийската култура, тъй че в дадения момент християнството се явявало като религия на славяните. [112] Но скоро то преминало и между самите българи, и то преди всичко
 

109. Вж. по-горе, стр. 357—359.

110. Вж. по-горе, стр. 359—860.

111. Theophanis contin., ed. Bon., p. 216,19—217,13.

112. Вж. Е. Голубинский, Краткий очерк православных церквей, Москва, 1870, стр. 20. — М. Соколов, Из древней истории болгар, стр. 118—120.


376

между ония от тях, които се намирали в непосредствен контакт със славяните, а това са били тия, които се опирали на славянския елемент и съставяли наречената от тях славянска партия. По тоя начин християнството, макар и да не било господствуваща религия, изпъква като нов фактор в сливането на двата народа, понеже чрез него се създавали такива отношения между българи и славяни, че българският елемент губил почва за съществуване и е изчезвал в славянските маси. Но при Крум християнството не ще да е приело такива широки и бързи размери, които да са могли да му обърнат вниманието, за да вземе строги мерки против разпространението му. [113] Резултатите от неговата колонизаторска политика се почувствували след смъртта му, когато неговият приемник се видял принуден да повдигне систематично гонение против християните, в основата на когто лежали, както ще видим, не толкова религиозни, колкото политически побуждения.
 

113. Както например мисли Хр. Лопарев, Две заметки, пак там, стр. 374.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]