Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

ПРИТУРКИ
 

8. КЪМ ВЪПРОСА ЗА МОТИВИТЕ, ПО КОИТО Е БИЛО ОТХВЪРЛЕНО КРУМОВОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА МИР В 812 г.
(Към стр. 344)
 

На стр. 343 ние посочихме, че като главен мотив за отхвърлянето на Крумовото предложение за мир в 812 г. е послужила 3-ата точка на договора от 716 г. и че съдържанието на тая точка трябва да се разбира в смисъл, какво византийските държавници са имали пред вид не някой конкретен случай за изселване на българското население при Крум на византийска територия, а само пребягвания на отделни политически лица, каквито са ставали в предните епохи.


534

Обаче според известията на Теофановия продължител и на Кедрин ние трябваше да дойдем до съвсем противоположното мнение по тоя въпрос.

Продължителят на Теофан, който одобрява отхвърлянето на Крумовото предложение за мир, разсъждава по тоя повод така:

„И наистина, това [отхвърлянето] се оказало прекрасно. Защото, ако той [Крум] и да се показвал филантроп и съчувствуващ, то как тоя, който е изпаднал в някоя злочестина и се е отказал от отечеството си (от което, казват, няма по-сладко нещо), а така също от жена и деца, като е прибягнал към безопасния престол на ромейската държава — [как такъв] може да се предаде на жестоките скити, които с нищо не се отличават от зверовете? А пък за тях [скитите] е страшно и нечувано да виждат, чо много от техните не могат да търпят и поради това прибягват често пъти към нашата кротост и тишина, защото тъкмо техните господари () от страх да не би техните люде тайно да се прехвърлят към нас, често и до наши времена се обръщат относно това с много речи. Но „напразно, според пословицата, те дрънкаха”, защото се срещнаха с хора твърди.” [1]
Няма съмнение, че разсъжденията на тоя автор в последния пасаж по никой начин не могат да се отнесат нито към Крум, нито към неговото време, защото сам Продължителят казва, че подобно явление — да бягат от България „при безопасния престол на ромейската държава” — се е практикувало дори в негово време, следователно той тук прави натяквания на съвременни нему събития и очевидно е имал пред вид случая, за който се споменава в писмото на импер. Роман Лакапин до българския цар Симеон от 925 г. Като посочва, че Симеон неправилно си присвоил титлата „и цар на ромеите”, Роман между другото пише: „И тъй разбери и това: миналата година избягаха в мирната и тиха наша държава до двадесет хиляди българи, които, види се, намразили са ва-
 

1. Theoph. contin. , ed. Bon. , p. 13,6–17.


535

шето браннолюбиво съпротивяне и непримирими помисли.” [2] Впрочем направената тук съпоставка има повече историко-литературно значение.

Едва ли е мъчно да се забележи голямото сходство на току-що приведения текст със съответния текст на Продължителевата хроника както по смисъл, тъй и по форма; срещат се дори явно перифразирани изрази: „Прибягват към нашата кротост и тишина” (), а в писмото: „Прибягнаха в мирната и тиха власт на нашето царство” () и тук, и там се обяснява причината на прибягването с това, че побягналите намразили и не могли да търпят положението в България. Оттука следователно могат да се направят две предположения: или че съставителят на хрониката е бил запознат с писмата на Роман Лакапкн до цар Симеон, или че авторът на единия и на другия текст по редакцията трябва да се счита един и същ. Ние мислим, че първото предположение е непосредствено свързано с второто. Както е известно, автор на Романовите писма до цар Симеон е бил Теодор Дафнопат, който ги е писал от името на Роман като секретар на сената, както това е отбелязано в самия наслов на писмата [3]; от друга пък страна във византийската литература съществува мнение, че съставителят на Теофановото продължение е бил същият тоя Теодор Дафнопат [4], който е могъл да си спомни за съвременни нему събития само затова, защото той своевременно е писал за тях. Затова направената по-горе съпоставка може да послужи като силно потвър-
 

2. В. Н. Златарски, Писмата на византийския император Р. Лакапина до българ. цар Симеона, в СбНУК, кн. XIII (1896), стр. 286 и 298—300

3. Пак там, стр. 282—283.

4. Вж. F. Hirsch, Byzantin. Studien, S. 284, 361. — , в K. Krumbacher, Geschich. d. byzan. I.itteratur, S. 348 и 459.


536
 

ждение на това мнение, макар че то не е още напълно възприето в книжнината.

Както и да било, но за нас в случая е важно това, че авторът на продължението в своите разсъждения по въпросното събитие не се базира на някой документ, който да говори за известен конкретен случай за побягване на българско население в началото на IX в. или по-рано, а просто, за да подкрепи своите разсъждения, прокарва паралел със съвременните нему събития.

Същото ще трябва да кажем и за известието на Кедрин. Ние имаме тук пред вид разказа му, изложен в Бонското издание на стр. 51,22— 52,20, който почва така:

Още от първата фраза личи, че тук под  се разбира тъкмо войната, която завършила с Версиникийския бой [5] и за която четем у Кедрин на стр. 43,22—45,22. В тоя разказ като причини за тая война се изтъкват надменността на българския хан Крум за предишните му сполуки и самонадеяността на българите поради победите им

а в интересуващия ни разказ хронистът посочва, че имало „и други причини”, които се заключавали в следното:

т. е. „някои българи, след като се вдигнали от отеческите си живелища, с целия си род преминават на ромейска земя и приети от император Михаил [I], поселяват се в разни места. Също и някои ромеи, които са били пленени в по-рано разказаните вой-
 

5. За тоя бой вж. по-горе, стр. 346—347.


537

ни, като сломиха оковите, впуснаха се в своите отечества. Тия всички българският началник Крум искаше да му се повърнат.” (По-нататък се излагат двете противоположни мнения в Цариград по тоя въпрос, макар че и тук Кедрин невярно изтъква вместо Теодор Студит патриарх Никифор като водач () на ония, които били против възвръщането на бежанците.)

Обаче подобни причини ние не намираме у съвременния хронист Теофан, според когото, както видяхме, Крум е искал да се приемат и подновят условията на договора от 716 г., в чиято 3-а точка се и говори за беглеците, следователно Кедрин е имал под ръка не Теофан, а други извори, които според нас са били Генесий и зависещият от него Теофанов продължител, а пък последните ето как ни предават тия „други причини”:
 
Genesius, р. 12: Theoph. Continuatus, p. 12,17–22:

И Генесий, а след него и Продължителят, макар и да не споменават нищо за стария договор, а се спират само върху 3-ата му точка, понеже само за нея става дума и у Теофан, и то като отделно, направено специално от Крум условие, ясно посочват ( или ), че тук се имат пред вид случаи, които занапред, в бъдеще ще стават, а не някои, станали вече конкретни факти. Кедрин обаче под влиянието на разсъжденията на Продължителя за станалите в него време изселвания приел, че тук се говори тъкмо за извест-


538

ни, станали в даденото време при Михаил I пребягвания и от двете страни и че тъкмо тях е искал Крум да му предадат, но това вече не са факти, а домисли и фантазии на Кедрин, които нямат никаква историческа стойност; при това ще трябва да отбележим, че тия невероятности и несъобразности не ще да принадлежат на Кедриновия оригинал Иван Скилица, защото у Зонара, който така също е използувал последния, нищо подобно не намираме; напротив, там всички събития от царуването на Михаил I са изложени според Теофан. [6]
 

6. Вж. Zonaras, ed. Dindorfii, III, p. 376—377. — За отношенията на Кедрин към Генесий и Теофановия продължител вж. F. Hirsch, Byzant. Studien, S. 364—369.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]