Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

Б. Първо българско царство.
   I. Основаване и закрепа на българската придунавска държава
 

4. Отклонение на византийската опасност и край на вътрешните борби
 

Настаналият по този начин неофициален мир между България и Византия може би въпреки желанието на Константин Копроним бил спасителен за българите. Сега те могли да се предадат на домашните си работи. Обаче как е вървяла борбата на партиите през това време, е въпрос, на който не може да се отговори засега поради липса на данни. Несъмнено е това, че голямата и явна опасност, която заплашвала откъм Византия, накарала най-сетне враждуващите партии да се позамислят върху положението на държавата и да търсят средства за окончателното й избавяне от нея. Това било толкова по-необходимо, защото политическите отношения между България и Византия все още оставали неопределени и за всекиго е било ясно, че борбата с византийския император не е свършена и че трябва да се очакват нови нападения и да се готвят да ги посрещнат със съединени сили. Обаче България в това време била дотолкова отслабена и ома-


297

ломощена от предишните междуособици, че тя не би могла да издържи по-нататъшната борба с империята; тя би могла да бъде възвърната в първото си положение, ако да би сполучила да сключи един продължителен мир с южната си съседка и ако с прекратяването на партизанските борби би получила по-яка и устойчива вътрешна уредба с по-точно определение положението на славяните в държавата. По тоя начин самият вървеж на събитията приготвил тържеството и победата на политика на славянската партия, с които бил свързан и въпросът за етническото надмощие.

И наистина в династическите борби на България през VIII в. ние не трябва да видим само стремежите на отделни личности да достигнат властта; тук под булото на династически въпроси се е водила борба между двата етнически съставни елемента в държавата — български и славянски — за политическа и социална равноправност. Това е било колкото политическа, толкова и етническа борба, понеже в нея трябвало да се определи кой от двата елемента с време ще погълне другия. Ние видяхме вече, че тая борба се породила от самото стечение на събитията в българската държава; обаче в развитието си тя трябвало да отстъпи от естествения си вървеж, защото тук се преплела друга сила, друг фактор — намесата на византийския император във вътрешните работи на българите. Главното значение на тая намеса се състояла в това, че императорът не преследвал целите и стремежите на някоя от партиите, а действувал в съвсем друга посока: Константин Копроним, както видяхме, се домогвал да отслаби както едната, тъй и другата от враждуващите партии, за да може по-лесно да тури ръка върху независимостта на България.

Тая тъкмо политика на византийския император и ускорила свършването на борбата в полза на славянската партия. Само след дълги и тежки изпитни, на които се подложила България в течение на няколко десятъци го-


298

дини, българските боили от противната партия се убедили доколко е важен и необходим славянският елемент в държавата и разбрали, че от неговото увеличаване е зависяла и силата на самата държава. Но и при все това те все още и не помисляли за някаква отстъпка на политически права в полза на славяните. Трябвало да се яви управител, който да стане по-високо от тесните партийни интереси на боилите, да разбере положението на държавата и като оцени славяните, да тури начало на онова историческо явление, което вече от години се подготвяло. Такъв управител наистина се явил в лицето на умния и енергичен хан Телериг (, Telerigus, Thelerig(c)us) [1], за когото Теофан споменава около 773 г., но когото засега ще трябва да смятаме като непосредствен приемник на Паган след похода на Копроним в 768 г., тъй че началото на Телериговото управление ние отнасяме към 768/769 г.

Когато се покачил на престола, Телериг намерил България в най-разнебитено положение: страната била разорена и опустошена от нахлуванията на византийците; населението, измъчено и икономически съсипано от междуособиците и постоянните войни, се намирало в ръцете на силните боили, които се разпореждали по угодата си. Към всичко това се присъединявали и неопределените отношения спрямо Византия. При такива тежки условия Телериг е могъл да подобри положението на държавата само ако би тя се ползувала с по-продължителен вътрешен и външен мир. Затова първата му и главна задача била да успокои страната от вътрешни размирици, в което му помогнал немалко страхът пред нова война откъм Византия. По-трудно било да се постигне външният
 

1. Това име се явява в гръцка транскрипция още в  (Leo Gramm., ed. Bon., p. 188, и старобългарския превод на Симеон Логотет: Телерих) и  и  (Cedrenus, ed. Bon., II, p. 17,14; 19,12), очевидно изопачени при преписванията. — Според Томашек това име проилиза от тур. tlrq „einer der sich loslst”,


299

мир, и то главно с Константин Копроним, борбата с когото далеч още не била свършена. И наистина в 773 г. Копроним отново обърнал погледите си към България и почнал нова война, която и по плана, и по грандиозността си трябвало да бъде повторение на похода от 766 г.

През пролетта императорът предприел огромна експедиция и по море, и по суша и още в столицата съставил плана на действията си: сухопътната войска, състояща се предимно от конница, тъкмил да изпрати към българската граница, дето тя трябвало да чака, докато другата част от експедицията — флотата, състояща се от две хиляди кораба, след като премине западните черноморски брегове, навлезе в Дунав и нападне българските придунавски области. Константин V планирал така, че докато българите бъдат заети от север с отпор против войската, докарана с флотата, сухопътната войска да навлезе от юг с всичка сила в българската земя. Притиснати по тоя начин от две страни, българите ще бъдат победени окончателно и България поробена. Сам Копроним решил да замине с флотата, при това се покачил не на византийски, а на руски кораби, вероятно търговски, за по-голяма сигурност. С такива огромни сили Копроним през месец май потеглил в поход против българите.

Но и тоя път той не можал да изпълни плана си и да осъществи идеята си. Когато императорът с флотата стигнал до Варна, неизвестно по какви причини изплашил се и мислил вече да се върне назад. Българите от своя страна, изплашени от грандиозността на похода, без да подозират намерението на императора, „изпратили боила и Цигата [или Чигата] с предложение за мир” [2]. Когато пратениците се явили при императора и му известили за мисията си, Копроним се зарадвал и веднага се съгласил
 

2. Theophanes, ibid., p. 44713–4. — Как трябва да се разбира изразът  ? От самия текст се види, че тук се говори за две лично-


300

да сключи мир. Главното условие на тоя мир се състояло в това, че и двете страни се клетвено задължили: българите да не воюват с ромеите, а императорът да не помисля занапред да навлиза в България. При това съставени били писмени договори, с които се обменили и двете страни. След сключването на предварителния мир Костантин V, като оставил от всички теми гарнизони в пограничните, построени от него крепости, което ясно показва, че и по тоя мир границата между България и Византия останала същата, както и по мира от 716 г., върнал се в Цариград. [3]
 

сти, от които едната носи съсловно название, а другата повидимому собствено име. Но това смешение на съсловно име със собствено ии ясно показва, че тук има някоя бъркотия, която прави горното изречение непонятно. Тая несъобразност може да се отстрани по следните начини : 1) ако считаме  за собствено име, a  като прибавка към него, за да се посочи на съсловието, към което принадлежал тоя Цигат или Чигат, но тогава ще трябва да изпуснем съюза ; 2) ако в тоя  видим не съсловно име, а непълното име на длъжността , или , за която споменава Константин Багренородни в известната формула за поздрава на българските официални пратеници при византийския двор, отдето узнаваме, че тая титла са носили синовете на българския господар (вж. De Ceremoniis, ed. Bon., I. p. 581. — Cp. нашите бележки в СбНУК, отд. критика, стр. 31), с други думи, тая титла е била една от най-високите в България и тогава ще трябва да приемем, че пратениците са били  и някой си Цигат или Чигат, и най-сетне 3) ако в  видим не собствено име, а име на някоя длъжност и затова ще трябва да го пишем с малка начална буква, както се среща в някои ръкописи (напр. Cod. Vaticanus 978). Както и да било, но ние сме наклонни да приемем последното обяснение като най-близко до истината, защото надали може да се предполага, че е била изпратена да преговаря за мир само една личност. Наистина от старобългарските надписи на гръцки език от IX в. не знаем подобна длъжност  обаче мъчно е да се допусне, щото в единия случай да се привежда съсловието име на пратеника, а в другия — собственото му име. Поради това твърде е вероятно обяснението на Бйори (The later Rom. Empire, II. стр. 474, бел. 3), който смята тая дума за хуно-българска, означаваща “войник”, и я сближава с думата „джигит” (djiguit) y кавказците и казаците.

3. Theophanes, ibid., p. 446,27—447,9. — Това събитие у Теофан е поместено под 6265 от С. М. = 773 г. от Хр., а пък самият текст


301

По тоя начин отдавна желаният за българите мир с Византия най-сетне бил постигнат. Обаче Телериг, както се види, не се е много доверявал на тоя мир, като е имал пред вид вероломния характер на Копроним. Той твърде добре разбирал, че борбата с Византия чрез този мир се прекъсва само временно и че опасността все още не е минала; но, от друга пък страна, той ясно съзнавал, че България при състоянието, в което тя се намирала в дадения момент, едва ли би повела и издържала по-нататък борбата успешно и че изобщо тя би била избавена от византийско поробване само ако българският хан би сполучил да привлече към съюза всички славянски племена на Балканския полуостров и да образува една силна
 

почва: , т. е. отнася това събитие към май 12 индиктион или към 774 г. Но очевидно това е грешка, може би на преписвачите, защото веднага след посоченото известие Теофан разправя за събития, които са станали през октомври 11 индиктион (ibid., p. 447,10). Ако се съди по месеците (май и октомври) според септемврийската година, ние бихме очаквали в това последното място не 11, а 13 индиктион; обаче събитията, разказани под 11 индиктион, нямат нищо общо с онова под 12 индиктион; напротив, първите се намират в непосредствена връзка, както ще видим, с предпоследния Копронимов поход против България, който така също се отнася към 774 г. (вж. по-долу), следователно тук повидимому е станало разместване на индиктионите, т. е. вместо 12 трябва да стои 11 и наопаки, защото, ако разказаните под тия индиктиони събития са последвали наскоро едно след друго, то очевидно станалото в май се отнася към 11 индик., а последвалото в октомври към 12 индиктион. Това донейде се подкрепя и с туй, че в един ръкопис (Codex Paris. Reg. 1710) вм. 11 е поставен  = 12 индиктион. Че походът на Копроним, за който се говори под 12 индиктион, е предхождал похода, отбелязан у Теофан под 11 индик. и предприет от императора, след като тоя узнал за сношенията на българския княз със славянското племе берзити (вж. по-долу), ни посочва и това обстоятелство, че докато Константин се готвел за тоя последния поход, в Цариград се намирали апокриспарии, които сигурно са дошли в столицата по делото за споменатия тук мир; за нарушението на същия мир Теофан говори и под 774 г., следов. той ще да е бил сключен в предната 773 г. И тъй и тук дохождаме към същото заключение (вж. нашата статия „Имали ли са българите и пр.”, пак там стр. 87—88).


302

държава, способна да противостои на Византия. И тъй заглъхналата през времето на междуособните борби идея на Исперих и Тервел отново се възродила у енергичния Телериг, който още по-ясно изтъкнал мисълта за назначението на българския господар като обединител на балканските славяни. И той не се забавил да пристъпи към осъществяването й.

След безуспешния поход на Копроним и докато вървели още преговорите с него за мир, Телериг още в същата 773 г. влязъл в сношение със славянското племе берзити (, а областта им  и ) [4], което населявало централна днешна Македония, за присъединението им към българския съюз. Тия сношения, както се види, вървели отначало тайно, защото тяхната гласност несъмнено би въоръжила императора както против берзитите, тъй и против самите българи. Но и при все това действията на Телериг не останали неизвестни за Копроним. Още през октомври същата 773 г. той получил известие от своите тайни приятели в България, какво българският господар изпраща до 12 хиляди войска и боили, за да опленят Берзития и жителите й да преселят в България. [5] Надали може да се мисли, че изпращането на тая войска в Берзития е имало същата цел, каквато ни я представя Теофан. Както опленението на Берзития, тъй и изселването на жителите й в България биха били безсмислени при политиката на Телериг, който се стремил към мирното разширение на държавата в областта на македон-
 

4. Местоживелищата на това племе не са точно определени; обикновено се сближават с днешните бърсяци или бързаци, които населяват Кичевско, Битолско, Прилепско и Велешко. Вж. М. Дринов, Заселение Балканското полуострова славянами, Съчинения, т. I, стр. 305—6. — L. Niederle, Slovan. staroit., Dil. II, str. 428—29.

5. Theophanes, ibid., p, 447,10–13:

— Тук считаме за нужно да обърнем внимание на това, че


303

ските славяни. Очевидно това движение на българите на югозапад било представено в такъв страшен вид от приятелите на императора, за да го въоръжат отново против България; дори ако допуснем, че действително имало такова движение начело с боили, то трябва да го разбираме във всеки случай като окупиране областта на берзитите и уредбата й като съюзна на България със съгласието на самото население; споменаването, че се изпращали и боили, вече посочва на организаторското назначение на тая войска. Що се отнася до съществуването на някакви си тайни приятели на императора в самата България, то те несъмнено са принадлежали към славянската партия, която в своята борба с българската, както вече посочихме, се е опирала на Византия, а оттука ясно става, че Телериг бил избраник на боилите от българската партия и се покачил на престола с тяхна помощ. Отслабената след катастрофата в 768 г. славянска партия не могла да се бори с противниците си, още повече при такъв един силен и енергичен хан, какъвто бил Телериг. Нейните представители боили се теготили под силата на българската партия и търсили случай да компрометират хана и да го свалят от престола. Затова и техните доноси пред императора, които имали за цел да го повдигнат против българите, се явяват преувеличени.

И Константин Копроним наистина не се забавил да се отзове на тия доноси: той веднага решил скрито да потегли в поход и ненадейно да нападне България. Но в това време в Цариград се намирали някакви си български пратеници, дошли тук вероятно по окончателното сключ-
 

вм.  трябва да се счита  както това посочихме по-горе в бележката към стр. 299. — Ed. Muralt (Georgius Hamartolus, p. 654) отнася това известие към 770; ако това е приемливо, то сношенията на Телериг с македонските славяни са почнали веднага след покачването на Телериг на престола. — [В същност поради изоставането на Теофан в хронологията, войната трябва да бъде отнесена към 774 г. (вж. Гръцки извори за българската история, т. III, стр. 273, бел. 7).]


304

ване на мира, [6] а може би, за да отвличат вниманието на императора от действията на Телериг на запад. Константин V почнал да се готви за поход още докато българските пратеници се намирали в Цариград, и за да скрие от тях целта на тия приготовления, той им обяснявал, че последните се правели за предстоящата война с арабите; а за да ги увери в това твърдение, той прекарал знамената и военните оръдия на отсрещния азиатски бряг. Очевидно Копроним искал сега да прикрие неочакваното си нападение, защото българите в дадения момент най-малко са могли да очакват война от негова страна. Веднага след заминаването на българските пратеници от Цариград и след като се уверил чрез подгледвачи за тяхното значително отдалечаване, Копроним незабавно прекарал войските отново на европейския бряг и като присъединил към тях и тракийските теми, с една 80-хилядна армия навлязъл в България. В местността Литосория той неочаквано нападнал на българите, обърнал ги на бяг и според думите на Теофан спечелил голяма победа. След това коварно нападение, с което и свършил целият поход, Копроним се върнал с бляскав триумф в Цариград, като карал със себе си голяма плячка и водел много пленници, а самата война нарекъл „благородна” (, а в старобългарския превод на Симеон Логотет „храброст), понеже „никой не му се противил, нито пък станало убийство и проливане на християнска кръв”. [7]
 

6. У Симеон Логотет (от него у Leo Gramm.) право се посочва:

(вж. Georgius Hamart., ed. Muralti, p. 655; Leo Grammat: ed. Bon., p. 188). В старобългарския превод на Симеон Логотет (пак там, стр. 82) смисълът на тоя пасаж е съвсем извратен. Там се чете:

и пр. Очевидно преводачът не разбрал оригинала си: той представя работата, че императорът изпратил в България за мир, като изпуснал думите .

7. Theophanes., ibid., p. 447,13–26. — Де се е намирала местността Литосория (), с точност не може


305

Тая мнима победа повидимому уголемила смелостта у Копроним. Като смятал мира от предната година нарушен и считал българите достатъчно омаломощени, императорът сега отново възмечтал за окончателното покорение на България. Още в следната 774 г. Константин V предприел нов поход против българите: той въоръжил голяма флота, в която били поместени до 12 хиляди конници и с нея всички флотски военачалници, и я изпратил към българските брегове, а сам „боейки се” потеглил по сухо с другата част на армията си. Обаче и тоя поход свършил с катастрофа: при Месемврия флотата му претърпяла силно корабокрушение под действието на северния вятър и Копроним бил принуден да се върне в столицата с големи загуби, „без да е извършил нещо” (). Тая нова несполука на императора ободрила Телериг, който сега искал да използува злополуката му и да отплати на Копроним по същия коварен начин.

Колкото и да била вероломна политиката на императора в дадения случай, обаче тя разкрила на бъл-
 

да се определи, защото, доколкото ни е известно, това име се среща само в това едничко място. Но все пак може да се каже, че тя не се е намирала вън от пределите на Тракия или, по-точно, на Загория, защото Копроним навлязъл в българските земи, но той не отишъл много навътре в тях, понеже походът му свършил в твърде кратко време; освен тона самият резултат от нападението показва, че императорът е действувал не против някаква си 12-хилядна българска войска някъде в Македония, която все пак би оказала какъв да е отпор или поне войната би се продължила. По всичко се види, че това е било нападение на някоя местност не далеч от източната българо-византийска граница, дето е бил разположен някой пограничен български лагер, в който българите, изненадани от неочакваността, не могли да окажат никакъв отпор. Затова Литосория ще трябва да търсим на север от пограничния окоп, т. е. нейде в Загория. Напоследък К. Шкорпил, анализирайки това име на  = камък и  = камра, изказа догадката, че Литосория са скалистите юли върхове „Сините камъни” в Балкана при Сливен, които правят впечатление на камара камъни (Абоба-Плиска, стр. 566—567). Тая догадка би била твърде на мястото си, ако в текста на Теофан Литосория беше  а не ; освен това у Кедрин (ed. Bon., p. 17,16) е написано .


306

гарския хан главното зло в държавата му — вътрешните му врагове, и той не се забавил да се избави от Копронимовите тайни приятели в България, чрез които императорът се научавал за всичките му планове. За да не узнае Копроним неговото намерение, Телериг още в същата 774 г. му написал следното: „Аз се реших да побягна оттука и да дойда при тебе, за да покориш чрез мене цяла България. Обаче прати ми честна дума за моята безопасност и съобщи ми кои ти са тук приятелите, за да им се поверя и те да ме придружат.” [8] Константин V, научен от примера на предишните български ханове, които поради разни вътрешни размирици търсили неговата защита, поддал се на измамата и повярвал на Телериг, като му отговорил и писмено съобщил имената на своите хора в България. Но Телериг веднага изловил всички приятели на императора и ги предал на смърт. Тая хитра измама дотолкова съкрушила стария Копроним, че той „скубел от яд побелелите си коси”, забелязва Теофан. [9] Той не можал да претърпи, от една страна, тая измама, а, от друга — такава важна загуба и още в следната 775 г. през месец август отново се опълчил против българите. Но от тоя поход на Копроним не било съдено да се върне жив: още по пътя с него се случил силен апоплектически удар и се върнал в Аркадиопол (сег. Люле-
 

8. У Симеон Логотет съдържанието на писмото е предадено така:

(Leo Gramm., ibid., p. 189. — Georgius Hamart., ed. Murlt., p. 655,11–14; също и славян. превод, пак там, стр. 82). Симеон Логотет е заимствувал това известие от Теофан (вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, пак там, стр. 25) и затова трябва да приемем, че подчертаната фраза, която не намираме у Теофан, е вмъкната от самия Симеон.

9. Theophanes, ibid., р. 447,25—448,10. — Symeon Logothetos (y Leo Gramm., ibid., p. 189; Cedrenus, ed. Bon., П, p. 17,19–20):  (Cedr (Cedr). — Cp. славян. превод, пак там, стр. 82: 


307

Бургас) на носилка; оттук заминал за Силимврия и на 14 септември 775 г. той умрял, плувайки по Мраморно море при крепостта Стронгил. [10] Така най-сетне България се избавила благополучно от тоя свой опасен и закоренял враг, който през целия си живот точил зъби върху българската независимост. Неговият син и приемник, кроткият и болезнен Лъв IV Хазарски (775—780), се отказал от ефимерните ламтежи на своя баща и неговото кротко царуване е отбелязано с мирни отношения между България и Византия.

Смъртта на Константин Копроним имала твърде голямо значение за развитието на вътрешните работи в България. Докле тоя император бил жив и постоянно заплашвал със своите походи, в България повидимому се прекратили вътрешните размирици благодарение на умната политика на хан Телериг, който умело експлоатирал обстоятелствата за умиротворение на страната. Но щом опасността минала, в България отново почват борбите. Обаче тия борби сега взимат друг характер. До покачването на Телериг на българския престол борбата, почната на чисто династическа почва, вървяла между двете, образувани из средата на боилите политически партии за власт и в развитието й се изработило правилото, че, която от партиите успее да тури на престола свой кандидат и го държи в ръцете си, тя ще може да има и надмощие. Освен това ние видяхме, че стремежът на всяка от партиите да търси средства, за да надвие съперницата си, противопоставил в тая борба интересите на двата етнически съставни елемента в държавата — на българите и на славяните, и сега защитата на тия интереси напълно зависела от това, кандидатът на
 

10. Theophanes, ibid., р, 448,12–20. —  (в славян. превод, пак там, стр. 82: ), построена от Юстиниан Велики за защита на Златните врата (Procopius, Aedific., IV, 8) на брега на Мраморно море, се отъждествява с „Евдомон”, една от външните кръгли кули на Едикуле. Вж. Н. П. Кондаков, Церкви и памят. Константинополя, стр. 156. — Г. Ласкин, О древностях Константинополя, Киев, 1905, стр. 190.


308

коя партия ще се покачи на престола. Разбира се, това ненормално течение в държавния живот, това чисто аристократическо управление не могло да се харесва на строгия и самостоен Телериг.

Телериг гледал на славяните не като на сила, с помощта на която една част от боилите искали да противодействуват на своите политически врагове, а като на важен елемент, от който зависела силата и разширението на държавата. Той разбирал, че за да премахне тая изолираност на славяните, която произлизала не толкова от противоположност в характера и стремежите на двете нации, колкото от неопределеното положение на славяните в държавата, трябвало да се урегулират тъкмо отношенията на последните спрямо основателите на царството и най-вече спрямо хана, който би трябвало да стане като съединителна брънка между двете народности. Обаче всичкото зло се заключавало в това, че самият хан бил безсилен: той напълно зависел от боилите. Телериг ясно съзнавал, че главната причина за всички вътрешни размирици и външни неуспехи лежала не в двойнствеността на етническия състав на държавата, а в политическата разединеност и обществена неравноправност на двата етнически елемента, което се явявало пък като резултат от мощта и своеволието на българските боили и от упадъка на ханската власт. Поради това, като схващал така задачата на българския господар и положението на работите в държавата, за Телериг било ясно, че за да тури ред и мир в страната, трябвало преди всичко да освободи себе си от настойничеството на боилите и да издигне авторитета и значението на ханската власт.

Но на първо време самите обстоятелства не му позволявали да почне борбата с мощната българска аристокрация. Докато опасност заплашвала откъм Византия, тая борба повидимому вървяла глухо. Това най-ясно се види от жестоката му постъпка в 774 г. с приятелите на Копроним в България. В тая строга разправа явно проглежда стремежът на Телериг както да се избави веднъж зави-


309

наги от шпионите на византийския император, тъй и да даде на боилите да почувствуват силата на неговата власт. Още по-строг към тях несъмнено той станал след смъртта на Константин Копроним, когато Телериг всецяло могъл да се предаде на вътрешните работи. Само по себе си се разбира, че Телериг във всичките си действия против боилите се опирал главно и право на славянското население, защото само с негова помощ той е могъл да опонира на аристокрацията и да я държи в респект пред властта си. Оттука ясно става защо той, макар и да бил поставен на престола от българската партия, обърнал вниманието си върху славяните и залягал да издигне тяхното значение в държавните работи. По тоя начин възникналата между хана и боилите борба отваряла нов достъп за славяните към непосредствено влияние в държавата. Наистина ние не знаем дали Телериг е направил някакви постъпки в тая посока, но няма съмнение, че славянските племенни князе или комити сега застанали по-близо до хана, а оттук и до управлението на страната. Затова в тая борба на хана с българската аристокрация ние трябва да видим втора фаза в процеса за сливането на двата етнически елемента — български и славянски.

Обаче колкото и да бил Телериг строг и самостоен спрямо боилите, колкото и да се надявал, че с помощта на славяните би могъл да ги вземе в ръцете си, той все пак не е могъл да издържи борбата с мощната аристокрация, която била вече навикнала да управлява, но не и да се покорява лесно. Колкото и да се стараел да издигне влиянието на славянските племенни князе, той все пак не е могъл да ги изравни с българските боили, понеже славяните не били още внесли нищо свое в уредбата на държавата, а пък държавната организация, характерът на която оставал все още български, била дотолкова закрепнала, че всичките й функции се намирали само в ръцете на нейните основатели: па освен това не е допустимо, че Телериг още при първите си опитвания да намали значе-


310

нието на боилите, не е срещнал силна опозиция от тяхна страна. Те са добре разбирали стремежите на хана и не се забавили о време да се погрижат да обезпечат мощното си положение в държавата. По всичко се види, че недоволството от вътрешната политика на Телериг се усилвало и избухнало в нов бунт на боилите, който не обещавал нищо добро за самия Телериг. защото вече в 777 г. той бил принуден да бяга от България и да търси прибежище при византийския император Лъв IV, който го приел на драго сърце и с почит, като го направил патриций, след като го покръстил и оженил за братовчедката на жена си Ирина. [11]

Тая постъпка на Телериг ясно показва доколко отношенията му спрямо боилите са били изострени и каква опасност го очаквала от тях: той, както някога си и Сабин, искал да предотврати позорното си сваляне от престола, а може би и убийство, а това напълно отговаряло на неговия честолюбив характер. Каква е била целта на Телериг, когато той се решил да побегне в Цариград: дали той отивал да търси помощ от византийския император, за да си върне престола, или завинаги се отказал от него, ние не знаем. Но тук се явява интересно това обстоятелство, че ако един такъв български хан — враг на византийците и на византийското влияние, какъвто бил Телериг, търси прибежище в Цариград, то ясно е, че във всеки конфликт между хана и боилите преминаването на византийска страна станало като страшилище за българите и сваленият хан е търсил тук средства, за да отмъсти на своите противници. По-рано при Константин Копроним, който винаги бил готов да се намеси във вътрешните работи на България, подобно бягство е имало смисъл, защото побягналият хан все е могъл да има надежда, ако
 

11. Theophanes, ibid., p. 451,4–9:


311

не да си върне престола с византийска помощ, то поне да въоръжи императора против българите, както това направил Сабин в 767 г.; но сега при миролюбивата политика на Лъв IV такава надежда едва ли би могла да вирее, а оттука понятни стават както покръщането на Телериг, така и оженването му за византийска принцеса.

След бягството на Телериг в 777 г. известията за българите у Теофан, който се явява едничък извор за следващата епоха, от тая дата почти до началото на 90-те години на VIII в., са съвсем редки и откъслечни. Но и това, което ни дава Теофан за положението на политическите работи на Балканския полуостров, донейде ни улеснява въз основа на предното да определим отношенията и участието на българите в тях. Ние тук разбираме известията на нашия хронист за движението на славяните в Македония и Гърция през регентството на императрица Ирина, която управлявала поради малолетството на сина си Константин VI (780—797).

Теофан ни съобщава, че в 783 г. Ирина, “като сключила мир с арабите и се обезпечила с безопасност от изток, изпратила Ставракий, патриций и логотет на дрома, с голяма войска против славянските племена. Като достигнал до Тесалия и Елада, Ставракий покорил всички и ги направил поданици на империята. Той проникнал и в Пелопонес и докарал много пленници и плячка в ромейската империя.” [12] Ставракий се върнал от тоя поход през януарий 784 г. и отпразнувал победата си на хиподрома. [13] И
 

12. Theophanes, ibid. p. 456,25—4572:

— Макар че в повечето ръкописи стои  ние предпочетохме вм.  четенето Thessaliam, което ни дава текстът на Анастасий Библиотекар (ed. de Boor, II, p. 303), като по-правилно, защото тук очевидно се имат пред вид областите, които към това време били населени със славяни. Тая грешка бе поправил още Th. Tafel, De Thessalonica, Berolini, 1839, p. CVI, not. 84.

13. Theophanes, ibid., p. 457,4–6.


312

тъй от това известие се види, че през първите години на деветия десятък от VIII в. е вървяло някакво движение между славяните на империята, което и предизвикало похода на патриция Ставракий в 783 г. — поход, който обхванал Македония, Тесалия и Гърция. Обикновено това движение се обяснява с туй, че славяните уж се възползували от лошото положение на империята на изток и от изтеглянето на византийските войски от Балканския полуостров, за да се отцепят от Византия, а пък самият поход бил предприет, защото императрица Ирина като елинка (родом от Атина) не е могла да гледа тъй равнодушно ославянчването на родината си, както императорите, които са произлизали от източните провинции и са били само външно погърчени. [14] Но надали може да се мисли, че Ирининото правителство е гледало тъй тясно на това, което е ставало между славяните на империята; освен това доколкото може да се съди по известието на Теофан, предприетият поход против славяните не е имал никакво отношение към ославянчването на Елада; напротив, той е бил насочен колкото против гръцките славяни, толкова и против македонските, следователно както целта на похода, тъй и причината на самото движение между славяните ще трябва да търсим другаде, именно в самото положение на славяните в империята в даденото време.

Ние видяхме по-горе, че идеята за обединението на балканските славяни под скиптъра на българския господар като едничко средство за борба против Византия — идея, завещана още от Исперих, за пръв път се формулирала в политиката на хан Телериг, който най-много залагал за нейното осъществяване. Неговите сношения с берзитите ни ясно показват какви големи успехи той е направил в тая посока и макар той и да бил принуден преждевременно да напусне българския престол, обаче почнатото от него
 

14. Такова тълкуване във вид на предположение даде първом К. Hopf (вж. Griechenland im Mittelalter, S. 97) и по-сетне го разви Hertzberg (История Византии, стр. 109).


313

дело намерило поддръжка в неговите приемници. Кой след Телериг се е покачил на българския престол, точно не е известно: но вече в 791 г. срещаме на него хан Кардам (, Cardamus), [15] когото засега ще трябва да смятаме като непосредствен приемник на Телериг. Ако и да нямаме никакви прави известия за вътрешната политика на тоя български хан, за неговите отношения спрямо боилите, обаче отбелязаният от Телериг план за усилването на държавата и издигането на ханската власт не ще да е бил оставен без внимание от Кардам, само може би той да го е прилагал в по-мека форма или под известни условия. Това най-ясно личи от външната му политика, в която той върви по стъпките на Телериг, още повече, че самите отношения на Византия към България му са благоприятствували да приложи тоя план с успех поне за разширението държавата в областта на македонските славяни.

Миролюбивата политика на Лъв IV Хазарски към българите, който се ограничил само в това, че в 778 г. поселил в Тракия, вероятно по българската граница, нови колонисти сирийци-якобити, които били пленени от византийците при Германикия в Азия, [16] дала на българския хан възможност да продължава сношенията на предшественика си със славяните на империята, като ги подбуждал да се отцепват от Византия и да се присъединяват към България. Тук немалко са въздействували и самите условия, въз основа на които другите балкански славяни, мизийски и някои тракийски, са влизали в състава на българската държава — условия, много по-изгодни, отколкото това, което ги е очаквало, ако да бяха останали под владичеството на византийските императори, в чийто държавен принцип националността е имала твърде малко значение, та затова те биха били обречени на загиване. Освен това не по-малко ги е мамило към България и издигането на
 

15. Според Томашека това име на хуно-български е звучало Кардамыш — Kardamy. Pauly-Wissova, s. v. Bulgaroi.

16. Theophanes, ibid. p. 450—451.


314

славяните в нея и приближението им към държавните работи при Телериг, което е могло да им служи като достатъчна гаранция за тяхното по-добро положение, ако те преминат към българите. По тоя начин българското влияние намирало в Македония най-добра почва в самите етнически и политически интереси на тамошните славяни.

Византийското правителство, както видяхме, предугаждало стремежите на българските господари и още при Константин Копроним се опитало да попречи на българското разширение към югозапад, но не успяло да направи нищо. След смъртта на тоя император, при мирното управление на Лъв IV, а също и през първите години от регентството на Ирина, когато поради тежките войни с абисидите византийската войска била съсредоточена в Мала Азия, българското влияние било вече пуснало такива дълбоки корени и идеята за независимо положение била дотолкова усвоена от македонските славяни, че то почнало да прониква далеч на юг в самата Гърция. Тук, ние мислим, ще трябва да търсим и причините на онова движение между славяните в империята, което поради своя опасен характер принудило най-сетне Ирининото правителство да сключи в 782 г. с арабите позорен мир и да обърне сериозно внимание на своите славянски поданици. [17] И тъй не личните убеждения и желания на императрица Ирина, а самите държавни интереси са предизвикали похода на Ставракий от 783 год. в западните владения на империята.

Целта на тоя поход е била да се усмирят въстаналите славяни и да се възстанови императорската власт над тях. Ставракий с успех извършил възложената му задача: той преминал през Македония, Тесалия и Елада и проникнал до Пелопонес, но пелопонеските славяни повидимому не изпитали оръжието на Ставракиевите войници, защото някои от тях и след това, както ще видим,
 

17. Hopf, ibid., S. 97. — А. Васильев, Славяне в Греции, В. Вр., V. (1898), стр. 418.


315

се опитвали да си отвоюват политическа независимост. [18] Походът, който се придружавал с големи жестокости, свършил в началото на 784 г., когато през януари Ставракий с триумф отпразнувал победата си в Цариград на хиподрома. След това, съобщава Теофан, императрица Ирина през месец май същата година предприела заедно със сина си Константин VI и голяма свита едно пътуване по южнобалканските области вероятно с цел и тук да закрепи авторитета на императорската власт. Това пътуване се придружавало с известна тържественост. Императрицата достигнала до Верея (Боруй, Стара Загора), възобновила там крепостта и я нарекла на името си Иринопол; след това дошла с пълна безопасност до Пловдив и с мир се завърнала в столицата. Също тогава тя заповядала да възобновят Анхиалската крепост. [19]

Но колкото и да били големи заляганията на цариградското правителство да държи македонските славяни в покорност, каквито строги мерки и да вземало то против тях, българите все повече навлизали навътре в Македония, като присъединявали едно след друго близките славянски племена. Около 789 г. те сполучили да проникнат по р. Струма до областта на славянското племе стримонци или струмци [20], дето тракийският стратег Филит бил неочаквано нападнат и убит от българите. [21] Тия успехи на
 

18. От тесалийските славяни особено опасение внушавало най-силното между тях племе велегизити (), които се били настанили около днеш. залив Воло и чийто княз Акамир () по-сетне в 799 г. настъпва между враговете на императрица Ирина (Theophanes, ibid., p. 473,32—474,2). — Hopf (пак там) предполага, че Ставракий е действувал и против die jgst von den Bulgaren bedrohten Berzeten oder Belzeten, но това едва ли е приемливо, защото, както видяхме по-горе, те не са живели в Тесалия, а в Централна Македония.

19. Theophanes, ibid., p. 457,6–11. — Ср. Симеон Логотет, у Georg. Hamar., ed. Muralt, p. 663; славян. превод, пак там, стр. 84.

20. Те са известни под име  и са живели по Средна и Долна Струма. Вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, стр. 40. — L. Niederle, Slavon. staroit., Dil II, str. 427.

21. Theophanes, ibid., p. 46328—4642,.


316

българите в посока към югоизток най-сетне накарали византийското правителство да обърне сериозно внимание върху действията им; за него сега станало повече от ясно, че всяко движение в Македония било дело на българите, и затова не се забавило да окаже нужния отпор. От 90-те години на VIII в. почват цял ред нападения от византийците непосредствено на България, които са имали за цел очевидно да отвличат вниманието на българите от Македония.

Още в 791 г. през април младият император Константин VI, синът на Ирина, потеглил в поход против България. Кардам, известен о време за това движение, така също излязъл насреща му на византийска територия. След станалото надвечер при крепостта Проват [22] незначително сражение, в което византийците се изплашили и през нощта побягнали, Константин VI не се решил да даде сериозен характер на това нападение и се върнал „безславно” в Цариград. От своя страна Кардам, неприготвен за по-решителни действия, така също се върнал назад. [23] Но в същото време, като разбирал целта на императора и не смятал войната за свършена, той насочил вниманието си към тая страна и почнал да се готви. И наистина Константин VI в следната 792 г. възобновил войната. През юли той потеглил отново в поход против българите и тоя път достигнал до пограничната крепост Маркели[24], дето излязъл така също и Кардам с всичките си сили и застанал срещу него. Императорът, увлечен от предсказанията на някого си Панкратий, астроном, че победата ще остане за него, дал сражение, в което бил съвършено разбит.
 

22., при днеш. с. Провадия над Провадийската река 4 часа на сев.-изток от Одрин, дето и днес има развалини (вж. Иречек, Княжество България, II, стр. 695).

23. Theophanes, ibid., p. 467,6–12.

24. Вж. по-горе, стр. 271—272, бел. 19. При това Теофан пише: , която вероятно е била повредена от българите в предната година, когато са се връщали след сражението при Проват.


317

„Като беглец, забелязва Теофан, той се върнал в столицата, като изгубил много души не само от простите войници, но и от висшите длъжностни лица — стратези и немалко число от свитата си”, заедно със своя лъжепредсказател. Българите завладели обоза, хазната, конете и палатката на императора с цялата царска прислуга. [25] Дали след това страшно поражение на византийците са последвали някакви съглашения и мирни договори между Константин VI и Кардам, Теофан нищо не споменава. Обаче след четири години българският хан изтъпва вече като нападател и при това с известни искания.

В 796 г. Кардам пратил да обявят на императора следното: „Или ми внеси данъка според договора, или ще дойда до Златните врата и ще опустоша Тракия.” Константин VI, като турил в една кърпа конска смет, изпратил му я и заповядал да му кажат: „Какъвто данък ти прилича, такъв ти и пращам. Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак дотука; но аз ще дойда до Маркели и ти излез, та каквото отсъди бог.” [26] Това искане данък от страна на Кардам въз основа на някакъв договор ни ясно говори, че между Византия и България е бил сключен в 792 г. мирен договор, по който Константин VI, както се види, се задължил да плаща данък, а оттук изтича и причината, дето военните действия между 792 и 796 г. били прекратени. Но ако Константин VI в
 

25. Theophanes, ibid., p. 467,27—468,6. — За резултатите от тоя поход на Константин VI Симеон Логотет съобщава тъкмо обратното: според него императорът опленил и победил българите (вж. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 26 и 27). В това известие Сим. Логотет стои съвършено отделно от своите главни извори — Теофан и Георги Амартол и може да се предполага, че той го е заимствувал от друг извор или пък сам ще да е изменил резултатите от първия поход на благоприятни, което според нас е по-вероятно. Във всеки случай то не може да има за нас никаква цена, защото противоречи на главния извор за дадената епоха — Теофан.

26. Theophanes, ibid. p. 470,10–16. — Ср. Симеон Логотет у Georg Hamar., ibid., p. 669—670; също и славян. превод, пак там, стр. 87.


318

796 г. така дръзко се отказал да изпълни условието на мира, това показва, че и самият мир е бил сключен от него по необходимост, защото след поражението му при Маркели той не бил в състояние да спре по-нататъшните движения на българите в пределите на империята, в случай че не бил сключил мир, а, от друга страна, и работите му в Армения с арабите отивали лошо. Сега обаче, когато той се почувствувал в сила да се бори с българите, решил да умие от себе си позора, като отказал демонстративно да изпълни условията на договора и с това нарушил мира при всичките заканвания от страна на Кардам да се яви пред самата столица с намерение да опустоши Тракия. Тия заплахи свидетелствуват, че на България в дадения момент се е гледало като на дотолкова заякнала, щото българският хан вече почнал да мечтае за непосредствено нападение на Цариград. Причината на тая промяна в политиката на хана ще трябва да търсим в това, че Кардам със своя въздържан и тактичен характер, какъвто ни го представя Теофан, сполучил, от една страна, да успокои страната и да прекрати вътрешните борби чрез ограничение властта на боилите, а, от друга — да я усили, както видяхме, с присъединението на някои славянски племена на Североизточна Македония. Поради това Кардам не се изплашил от дръзкия отказ на Константин VI.

Когато императорът потеглил в поход против българите, след като събрал всичките погранични войски и дошъл до Версиникия, Кардам веднага нахълтал във византийска територия по долината на р. Тунджа и достигнал до обраслия Авролева, дето се и разположил на лагер в близката гора. Константин VI от своя страна, след като ободрил войските си, се примъкнал до голия Авролева. [27]
 

27. Това географическо име срещаме и у Ана Комнина, която, описвайки похода на баща си против команите в 1095 г. и мерките за защитата на Одрин от тях, на едно място пише:


319

След като завзели тия два пункта, и двамата господари повидимому избягвали сражение, макар Теофан и да ни предава, какво Константин извиквал Кардам на бой 17 дена наред, но последният „не се осмелил и се върнал като беглец в земята си”. [28] Това пасивно отношение на Кардам, както и неговото безпричинно завръщане в България може да се обясни с това, че още преди да влязат двамата неприятели в открит бой, последвали са някакви преговори за мир, в които Константин VI ще да се е отказал вече да напада на България; в противен случай, ако Кардам според думите на Теофан се върнал като беглец в земята си, би трябвало да очакваме, че императорът не би се забавил да потегли след него, а пък, както се види, с това се и свършила войната, защото ня-
 


(ed. Bon., II, p. 24,10–15). И тъй според това определение на Ана мястото , което несъмненно е Теофановото , е лежало не по-далеч от Скутарион, днеш. с. Юскюдар (20 километра на северозапад от Одрин към Сакар планина) и от гр. Агатоники, която се е намирала, както се предполага, западно от с. Саранлий (Абоба-Плиска, стр. 540 и 568). От описанието пък на Теофан (р. 470) се види, че това са били два върха, близки един до други: единият покрит с гора, а другият бил гол. Имайки пред вид тия данни, ние приемаме напълно определението местонахождението им, което ни дава Иречек: той счита, че гористият върх Авролева, дето застанал Кардам, е днешната Сакар планина, която и днес е покрита с хубави зелени гори, а голия върх Авролева вижда в днешната тъй наречена Дервишка могила (тур. Дервиштепе) на север от Юскюдар, която и до днес се смята като важен стратегичен пункт (него трябва да видим в  на Ана), та и затова при определянето пограничната линия между Източна Румелия и Турция в 1878 г. не без трудности нейният кът е бил оспорван. Тая позиция господствува над цялата местност от Одрин до Ямбол (вж. Иречек, Княжество България, II, стр. 696; също Archol.-epigr. Mittheil., X, S. 145). Що се отнася до Версиникия ( и ), която очевидно се е намирала между Одрин или по-право между Скутарион и Авролева, защото Константин VI от Версиникия преминал на Авролева като по-важен пункт, тя засега не може точно да се определи.

28. Theophanes, ibid., p. 470,16–21.


320

маме никакви известия за каквито и да било военни действия между българи и византийци през останалото време от управлението на Кардам. Освен това, ако да не били строго определени политическите отношения между двете съседни държави, то мъчно бихме си обяснили спокойствието, което царувало между тях през това време, като имаме пред вид вътрешните размирици, които ставали във Византия през последните години на VIII в. Всичките тия съображения ни карат да предполагаме, че мирното разотиваме на двамата господари е било резултат на някои преговори, т. е. че и в 796 г. е бил сключен мирът от 792 г.

С това се изчерпват всички известия за вътрешната и външната дейност на Кардам. Колкото малко данни да имаме за тоя български хан, все пак по това, което знаем за него, не е мъчно да се отбележат главните отличителни черти на неговата дейност. Макар Кардам и да бил усвоил изобщо политиката на Телериг, обаче в прокарването й той се оказал по-сдържан и по-предпазлив — качества, които му са гарантирали успех и му са давали възможност по-добре да използува обстоятелствата. Като имал за главна цел усилването на държавата, той зорко следил за вървежа на събитията във Византия и според тях насочвал своята политика. Докле никаква опасност не заплашвала откъм юг през царуването на Лъв IV, ние го видим усърдно да работи за привличането на македонските славяни по мирен начин към българската държава; но щом цариградското правителство обръщало погледите си към работите на полуострова, той веднага изстъпвал като страж на царството си. Кардам води винаги отбранителна война, но и в нея избягва сражения: той се ползува от слабостите на противника си, щади своите сили и се старае да принуди без бой неприятеля сам да иска мир, като извлича само полза за себе си. Тая предпазливост и тактичност, с които се отличавала външната му политика, несъмнено са намирали приложение и във вътрешната му политика — в отношенията му към ари-


321

стокрацията и политическите партии в България, с което Кардам не по-малко от Телериг направил да се издигне ханската власт и да държи боилите в покорност, защото вече при неговия приемник Крум централната власт достигна най-високата точка на своето усилване.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]