Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

Б. Първо българско царство.
   II. Териториално разширение и политическо издигане
 

2. Промяна във вътрешната и външна политика на България
 

След смъртта на Крум работите в България не тръгнали на добре. Неговият син и приемник Омортаг (814—831) [1] не се оказал в състояние да схване
 

1. Името на тоя български хан е дошло до нас в разни транскрипции. Така у византийските писатели то се явява във форма  (Genesius, ed. Bon., p. 41; Theophanis contin., ed. Bon., p. 6410 и 657, но у Конст. Багренородни, Vita Basilii, ibid., p. 21714;


377

смисъла на широките държавнически планове на баща си, за да продължи делото му както във външната, тъй и във вътрешната политика. Той бил принуден да отмени готвения от баща му нов поход против Цариград, защото реакцията от страна на българските боили, които дотогава се теготили под силната ръка на Крум, не се забавила да избухне още на първо време. Тая реакция се изразила в почналото се веднага гонение против християните.

Начело на това гонение застанал българският воевода-боил Диценг, който е бил вероятно най-влиятелно лице измежду българските боили. Първа жертва на гонението станал най-главният проповедник и крепител на християнството, плененият от Крум одрински митрополит Мануил. След като не се съгласил да се отрече от Христос, той бил подложен на много оскърбления и предаден на мъченическа смърт [2]. Подир екзекуцията на епископа
 

Cedrenus, ed. Bon. II, p. 8512 и 23, но р. 18510, а според ръкоп. С ; Zonaras, ed. Dindorf., III, p. 39520),  (в Пролога под 22 януари у Лопарев, каз. ст., 351),  (Theophylactus Bulg., M i g n e, Patrol. graec., t. 126, col. 193); у западните летописци —  O m o r t a g  (Einhardi annales, Pertz, Monum. Germ., t. 1, p. 212; Fuldensis annal., ibid., p. 358) и Omartag (Herimanni Angensis Chronicon, Pertz, Monum. Germ., t. VII, p. 103), най-сетне в надписите от IX в. —  (в меморалните надписи, Абоба-Плиска, стр. 190—192),  (един път, пак там, стр. 190,1),  (на Чаталарския надпис, пак там, стр. 545) и  (на Търновския надпис, В. Н. Златарски, Два известни българ. надписа от IX век, СбНУК, XV, стр. 133 и 135/6. — ИРАИК, т. VII (1901), стр. 5) Може би най-точното четене е онова на надписите, и то във форма , защото според Томашек тя произлиза от турското jumurtag „geballt, massiv, oval” = кръгъл, дебел. Обаче формата  заедно с Omortag на запад. летописец, който е узнал името на българския хан непосредствено от неговите пратеници (вж. по-долу), преобладава и се явява близка с гръц. , по-често от , която очевидно е произлязла от , разчленено и съединено неправилно: . Затова ние усвояваме тоя напис. — По въпроса за приемника на Крум вж. Притурка № 11.

2. Theoph. contin., ibid., p. 217,5–8. — Cedrenus, ibid., II, p. 185,10–22.


378

Мануил обаче Диценг според Менология ослепял и бил убит от своите хора. [3] На негово място изстъпва друг български воевода-боил на име Цок, [4] който продължил гонението с още по-голяма жестокост. Тоя „безбожник” според думите на църковния писател събрал всички хванати () християни, между които имало воеводи, свещеници, дякони и прост народ, и със сила искал да ги принуди да се отрекат от християнството и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на разни мъчения и най-сетне безмилостно ги избил. [5] Към това време ще да са пострадали и следните, изброени в славянския пролог християни: епископите Георги Девелтски и Петър, които, след като били бити с тояги безчовечно до смърт, били обезглавени, а също и много други — до 377 души били предадени „мечному осуждению”. Между тях били: „християнските воеводи Йоан и Леонт, които били заклани; епископът на гр. Никея (при Одрин)
 

3. Menologion imper. Basilii, Migne, Patrol. gr., t. 117, col. 277. — Лопарев, Две заметки и пр., пак там, стр. 348:

4. В един Пролог от XIV в. (ръкопис на Общ. люб. древ. письмености № 804, Q. XXXIII, л. 392) той е наречен Четкат (Лопарев, ibid., стр. 3481). — Ако наистина същия Цок трябва да видим в споменавания в един фрагмент (вж. Archol.-epigr. Mitteil., XIX, 244; Абоба-Плиска, стр. 226—227)  (Иречек ) или  (Успенски), то ще трябва да приемем, че той е живял и действувал и през втория десятък на IX в., както показва запазилата се в същия фрагмент година  = 6328 от С.М., която съответствува не на 820 г., а на 823/824 г. от Р. Х., както това показваме на друго място (вж. в края Притурка № 1). В такъв случай ние имаме още едно доказателство, че Цок не е могъл да бъде български владетел, а бил само воевода, какъвто си оставал и при Омортаг. — [Сполучлива идентификация на Цог с ичиргубоила Тук от Хамбарлийския надпис вж. у Ив. Венедиков, пос. съч., стр. 268—270.]

5. Menologion, ibid., col. 277. — Вж. също в Станиславовия синаксар


379

Леонт, който бил прободен в корема; Гавриил и Сионий — заклани, а „священнейший пресвитер” Парод бил осъден да бъде с камъни погубен” [6].

Друга една характерна особеност от времето на християнското гонение в България при Омортаг намираме в едно от поученията на Теодор Студит (759—826), игумен на Студийския манастир при Цариград, известния и най-виден представител на аскетизма и защитник на православието през епохата на иконоборството. За основа на едно слово, назначено за третата неделя на великия пост под наслов:

ораторът взел следния разказ. В България излязла „лукава” заповед от , т. е. от владетеля на българите, който още се нарича , според която се разпореждало да се яде месо през великите пости и при това се отбелязвало, че ония, които се покорят на тая заповед, ще останат живи, а които не се покорят, ще бъдат изклани. Заповедта на „нечестивия” владетел се
 

от 1330 г., пак там, л. 123об, който ни дава славянския превод на текста от Менология, но понеже е не съвсем точен, то привеждаме и двата паралелно:
   Menologion    Синаксар

6. Лопарев, Две заметки и пр., пак там, стр. 351.


380

бързо разпространила и хората се събирали и заедно с жени и деца плакали и не знаели какво да правят, понеже едни казвали, че трябва да се държат о християнския закон, а други, страхувайки се от плътската смърт, готови били да се покорят на нечестивата заповед. От тях обаче се отделили четиринадесет души и почнали да говорят против заповедта, а именно, че няма да се явят, нито да я послушат, нито пък против християнския закон да ядат месо. Но намерили се някои, които ги утешавали и убеждавали да се покорят против волята си, за да не измрат напразно, и после, като се покаят, да се върнат пак към християнския закон. Обаче те не се съгласили и като обърнали погледите си към бога, решили да положат надеждата си в обещаните блаженства и да претърпят всичко. Тогава „скитинът”, като видял непреклонността на тия мъже, намислил с убийството на едного от тях да накара другите да се покорят. Той веднага дал заповед да го заколят, а . Но и след това другите останали непоколебими, като високо заявили: , и с тая изповед в мъчение предали богу дух и погребани били . [7]

Колкото кратки и откъслечни и да са тия известия за християнските гонения в царуването на Омортаг, те все пак ни дават известна представа за силата на гонението и за способите, към които са прибягвали гонителите-езичници с цел да принуждават християните да се отричат от Христовата вяра. Обаче в тях изпъква още
 

7. Това “слово” е издадено от Auvray в Parva Catechesis, Paris, 1891, стр. 220 и сл. (вж. Bury, пак там, стр. 382,1 преводът му, стр. 1583), който ние нямахме под ръка и затова се ползуваме от славянския превод на същото „слово”, издадено от А. И. Яцимирский, Мелкие тексты и заметки по старинной славянской и русской литературам, вж. Известия отд. рус. язка и словесности Петроград. Акад Наук., т. 7 (1902), стр. 125 и сл. — Auvray отнася събитието към времето на Крум;


381

една особеност. Както видяхме, гонението е обхващало не само пленниците-християни, но и всички слоеве на населението в държавата — както славяни, тъй и българи, и е засягало и тяхното социално положение. Тая тъкмо особеност на това гонение ни ясно показва, че едва ли ще трябва да се търсят неговите причини само в религиозния фанатизъм на българите, защото те са нямали някой силно развит религиозен култ със закоравяла организация, под чието влияние те да са действували. Във верските въпроси те са били, ако не индиферентни, то във всеки случай толерантни [8] поради особеното си положение в държавата, което донейде се потвърждава с това, че християни е имало и преди това в страната, обаче систематично гонение против тях българите не са повдигали, поне за такива нямаме никакви известия; напротив, всяко религиозно движение в България както в езическо, тъй и в християнско време е имало всякога политическа основа. Така и в дадения случай повдигнатото гонение е било насочено не толкова против християните, колкото против славяните, които са били християни, и против ония бъл-
 

по тоя въпрос вж. В. Н. Златарски, Из старата история на българите в „Българ. сбирка”, г. XII (1905), кн. 1, стр. 21—23. — За верността на тоя разказ не може да има никакво съмнение, защото сам Теодор Студит е бил съвременник на събитието, па и сам той уверява в началото на словото, че за случката , а може и очевидци от върналите се пленници (вж. по-долу, стр. 391, бел. 29).

8. За да се убедим в това, доста е да се посочи на следното: 1) в началото на някои надписи от времето на Омортаг е издълбана Христовата монограма  (вж. нашата стат. в ПСп, кн. 63 (1902), стр. 95. — Archol.-epigr. Mitt., XVII (1894), S. 199, № 72, S. 200, № 73. — Абоба-Плиска, албом таб. XLIII, 2, 3 и 8); 2) в надписите от същата епоха се призовава християнският  и се употребява за хана-езичник византийската християнска формула  (вж. на Търновския надпис в СбНУК, XV, стр. 136 и 140; на Чаталарския надпис, Абоба-Приска, стр. 545; пак там, стр. 197 и 230), и 3) при сключването на 30-годишния мир българите употребили при клетвата християнските обреди (вж. по-долу, стр. 390—391).


382

гари от боилското съсловие, които се сближили със славяните и се опирали на тях в политическите борби.

С издигането на славянските първенци при Крум, което е било свързано със закрепата и засилването на централната власт, българските боили чувствували как се измествала почвата под нозете им като фактори по значение и надмощие в държавата, на което немалко е спомагало и разпространението на християнството, а чрез това те губили и националната си обособеност между многобройното славянско население. И сега, след като се освободили от силната ръка на своя строг господар, те отново поискали да си върнат предишното първенствува-що пред славяните положение, а заедно с това и да завладеят личността на хана; може би още при живота на Крум те са успели така да фанатизират Омортаг, че когато той се покачил на престола, те вече го имали здраво в ръце и насочвали вътрешната политика. Преследването на християните е било по-скоро предлог или средство за боилите, за да притиснат и дори да унищожат придобитото при Крум влияние на славянските племенни князе, а оттука и политическите си врагове от българските боили, и по тоя начин да отнемат у хана всяка възможност да им се противопостави с помощта на последните. Че Омортаг е водил антиславянска политика, се ясно изтъква: 1) в Чаталарския надпис, дето славяните са поставени наред с българските врагове — ромеите [9], и 2) в отцепническото движение на славянските племена в северозападната покрайнина на държавата между абодрити, брани, чевци и тимочани, които се оплаквали от несправедливата жестокост на българите и преминали под франкска власт. [10]

Промяната в управлението, както и вътрешните събития веднага се отразили върху външните отношения на
 

9. Вж. по-долу, стр. 408—409 и Притурка № 15.

10. В. по-долу, стр. 401—403.


383

България и преди всичко към Византия. След голямото опустошение и опленение, което българите извършили в Тракия в края на есента или началото на зимата 813 г. и след като императорът се уверил в истинността на известието за готвения от Крум за през 814 г. грандиозен поход и че българите тръгнали в поход с настъпването на пролетта 814 г., за Лъв V, който поради своята слабост не се решавал да излезе, както видяхме, в открита война със страшния Крум, не оставало нищо друго, освен да приготви нужните средства за отбраната на столицата. [11] Обаче последвалата наскоро смърт на Крум и настаналите в България вътрешни потреси, за които сигурно са знаели в Цариград, дали възможност на Лъв V да промени политиката си спрямо българите. Той най-първо се опитал да сключи мир и затова в същата 814 г. се обърнал чрез пратеници към Омортаг с предложение за мирни преговори. Но „когато българинът, като всеки варварин и надменник, казва летописецът, не се съгласил на това, император Лъв побързал да потегли в поход против тях” {българите) с цел вероятно да заглади лошото впечатление от своето бездействие през времето на Крумовите походи, като ще да е използувал и почнатото в България гонение против християните, за да направи войната популярна.

Движението си Лъв V насочил на северозапад по одринския път към Аркадиопол, дето е предполагал да посрещне навлезлите още през есента на 813 г. български войски, а също и тия, които през пролетта 814 г. били навлезли, както видяхме, в Тракия и дето ги заварило известието за смъртта на Крум. Императорът намерил българите при стария град Burtudizus или  (сег. Баба-ески) и близо до тях разположил на лагер войската си. Наскоро след това било дадено сражение, в което императорът употребил следната военна хитрост. „Когато се завързал упорит бой, по царска заповед византийската
 

11. Вж. по-горе, стр. 359—361.


384

войска се обърнала на бяг, па и сам императорът почнал наедно да бяга. След като българите непредпазливо се впуснали да преследват, императорът веднага се обърнал назад и застанал против тях с цялата си войска; като се нахвърлил върху тях, той се показал напълно храбър. Така той надвил самия началник на българите, а децата им хвърлял на камъните, а другите тежко наказал на площада.” [12] След това императорът се върнал наскоро в Цариград с бляскави трофеи и с голяма плячка.” [13]

Противодействието, което най-сетне Лъв V се решил да предприеме против българите, постигнало целта си: то според думите на летописеца „смирило гордостта на българите и направило да се ободри притиснатият и отпаднал дух на ромеите”. И наистина това злополучно сражение при Бурдиз наред с вътрешните раздори, а така също и усложнението на работите, както ще видим по-долу, по североизточните и северозападните граници на държавата принудили най-сетне Омортаг да влезе в преговори с Византия за траен мир. След като получили съгласието на императора, той изпратил за тая цел пратеници в края на 814 или в началото на 815 г. в Цариград. Преговорите завършили благополучно със сключването на 30-годишен мир. [14] За условията на този мир византийските хронисти
 

12. Така предава тоя поход Genesius (ed. Bon., p. 12—13). Много по-големи подробности за него намираме у продължителя на Теофан (Theophan. contin., ed. Bon., p. 24,9—25,19). Обаче ние в случая се придържаме в известието на Генесий пред вид на това, че разказът на Теофановия продължател съдържа много несъобразности и неточности които ни карат да се усъмним в историчността на неговия разказ. В какво се заключават тия неточности и несъобразности, а също и въпроса, де е станало сражението, ние разглеждаме в Притурка № 12 „За похода на Лъв V в България през 814 год., според разказа на Теофановия продължател и други по-късни хронисти”.

13. Cedrenus, ed. Bon., II, р. 54. — Zonaras, ed. Dindorfi, III, p. 381.

14. За този мир ни съобщават: 1. Genesius, ibid., p. 41:


385

нищо не споменават; обаче един от запазилите се до нас надписи от езическа България, именно тъй нареченият Сюлейманкьойски, съдържа тия условия, както това се види от самото му съдържание. Макар и да е силно фрагментиран, тоя надпис, доколкото може да се попълни, гласи така:

„Великият хан Омортаг пожела да има мир с гърците чрез послания до императора. И изпрати пратеници; в първата година [от царуването на хана] те [пратениците] сключиха договор за 30 години. Първата от четирите [?] в договора статии: относно старата граница нека бъде оная от Девелт и до река. . . и между двете реки до. . . мост, и между Балзена и Агатоники, а после и към Констанция и към Макроливада и до ... планина, дотам биде прокарана пограничната линия. [15] Втората [статия]: относно сла-



Събитието, за което става тук дума, се отнася към 823. 2. Theophanis contin., ibid., p. 31,10–12:

Ibidem, p. 65,7–10:

И двете тия известия на Продължителя се отнасят към времето на Лъв V, без да определят точно годината. Но ние имаме още едно известие, което не само споменава за 30-годишния мир, но и дава възможност по-точно да се определи времето на неговото сключване. За това известие вж. Притурка № 13: „Известието в „Посланието до император Теофил” за похода на Лъва V против българите и за 30-годишния мир”.

15. На друго място тая фраза: , ние преведохме под влиянието на Bury'евия превод така: „докато (и) там бъде прокарана пограничната линия” (вж. Сюлейманкьойският надпис, пак там, стр. 152), което не е вярно, защото тук  не е съюз, а предлог и при нареч. , както при съществ. в род. пад., означава „до”. Ползуваме се от случая да изтъкнем тук близкото сходство на  от надписа с  в „Посланието до импер. Теофил” като още едно доказателство, че последният израз се отнася към 30-годишния договор. (Вж. Притурка № 13.)


386

вяните, които се намират под императора в планините, защото те бяха [там] по-рано, когато стана нападението, и относно другите славяни, които не са поданици на княза [хана] в крайбрежната област, той [императорът] ще ги повърне в обмяна за заловените пленници-християни, [а именно]: за турмарси, спатарии и комити по ... [души], а за простия народ — душа за душа; [по] два вола за заловените вътре в крепостите, ако те бъдат разпуснати по селата; ако някой стратег е избягал ...” [16]
И тъй в 1-вата статия на тоя договор се установява новата граница между България и Византия. Доколкото е възможно според данните на надписа, тя се определяла така: от Девелт тя е вървяла по старата линия на окопа еркесия до горното течение на р. Чобан Азмак, ляв приток на Тунджа, оттам повръщала право на юг и между двете реки, Тунджа и Чобан Азмак, достигала' до моста при устието на последната северно от с. Шахлий (а мо-
 

16. Възстановен гръцкият текст, в книжовен правопис гласи:

Както за самия надпис, тъй и за попълването му подробно вж. В. Н. Златарски, Сюлейманкьойският надпис, пак там, стр. 132—162, и посочената там литература. — [Пълно издание на този и останалите прабългарски надписи със съответните преводи, коментари и най-нова литература вж. у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Отделни отпечатъци от ГСУ ифф, т. XXXI и XXXII, София, 1934 и 1936; вж. V. Beevliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963.]


387

же би до някой мост още по-южно при големия завой на Тунджа), отдето повъртала на запад по северните склонове, а може би и по вододела на Сакар планина южно от гр. Каваклий, после се спущала право на югозапад между Агатоники, която се намирала, както се предполага, западно от с. Саранлий [17] и Балзена, която ще трябва да търсим следователно на север от същото село (може би тя да е голямата крепост при с. Главан), достигала до Марица северно от Харманли към Констанция, която се намирала на десния бряг на реката (може би южно от с. Оваджик, дето има развалини), и оттам отивала право на запад към Макроливада, днеш. Узунджово [18], и след това границата е отивала към някаква си планина, чието име не може да се попълни, затова на друго място ние поискахме да видим някой връх в предгорията на Източните Родопи. [19] Обаче заключителните думи на тая статия: „Дотам биде прокарана пограничната линия”, ни подсещат на друго обяснение, именно че по-нататък границата щяла да бъде определена, след като областта между Средна гора и Родопите, т. е. Пловдивската област, окончателно бъде предадена на българите, което трябвало да последва вероятно след изтичането на известен срок, докато крепостите в тая област бъдат напуснати от византийските гарнизони, а дотогава оставала валидна в тая област старата граница, която е отивала в северозападна посока към Стара планина или по-право към Средна гора. [20] До изпълнението на това условие на договора българите за-
 

17. Вж. Абоба-Плиска, стр. 540—568.

18. За местонахождението на  и  вж. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 67—68, бел. 2.

19. Вж. ст. ни Сюлейманкьойският надпис, пак там, стр. 162—168.

20. При такова обяснение смисъла на това място в надписа попълването на израза , както предлага Успенски (Абоба-Плиска, стр. 221 и 223) и Bury го нъзприема (пак там, стр. 361; ИБИД, пак там, стр. 136), се явява твърде възможно и правдоподобно.


388

държали някои завзети от тях още при Крум крепости около Одрин, които наистина били повърнати при Маламир, след като Пловдив и неговата област били предадени от византийците. [21] Ако и да не влизали в новите граници всички завоювани от Крум земи, все пак отстъпката на посочената област, макар и под известно условие, била доста чувствителна за ромеите и поради това авторът на „Посланието до импер. Теофил” тъй силно иронизира над Лъв V, като казва, че последният „побързал да изпълни предписаното [т. е. да почне войната против българите] без колебание, за да не би някак да избяга от ръцете му като изхвръкнала птица прокарването на пограничната линия за 30 години”. [22]

Във 2-ата статия се трактува за обмяна на пленниците от двете страни. Българите обещали, както се види, да отпуснат пленниците християни, които били взети в плен в 811 г. или пък откарани в България през времето на Крумовите походи, а императорът се задължил да повърне в обмяна срещу тях две категории славянско население, а именно: 1. Ония славяни, които през времето, „когато станало нападението”, т. е. през времето на последния поход на Лъв V в 814 г. [23] или се били изсели-
 

21. За това вж. по-долу, стр. 429—430, а също и Притурка № 17. — За териториалните отстъпки по тоя мир съобщава едно твърде любопитно известие и Михаил Сирийски. Той пише: Lon fit la paix avec les Bulgares, en leur abandonnant le maras pour lequel ils combattaient (пак там, стр. 26). За кое „блато” тук става дума, или под него ще трябва да се подразбира друго нещо, мъчно може да се каже.

22. За това вж. Притурка № 13.

23. В ст. „Сюлейманкьойският надпис” (стр. 175), посочвайки, че тук става дума за някое „изселване на славяни много по-близко по-време и във връзка със самия договор”, ние се изказахме, че под  във фразата  разбираме движението на българите в пределите на империята от 813 г.; сега обаче, като се установи, че българският поход на Лъв V се отнася към лятото или есента 814 г., то повече от очевидно става, че под  трябва да се разбира тъкмо тоя поход.


389

ли или насила били откарани както от българска територия, тъй и от ония земи, които по 1-вата статия преминавали в българските предели, на византийска територия, в планинската област на Сакар и Странджа планина, а може би и на Родопите, защото, пояснява надписът, те макар в дадения момент и да се намирали под властта на императора, трябвало да се повърнат, понеже по-рано са населявали същата територия; и 2. „другите славяни” от крайбрежната област, т. е. от съседната покрайнина по брега на Черно море, която оставала под ромейска власт; тия славяни, казва надписът, не били поданици на българския княз (хан), понеже те по-рано не са населявали територията, която сега ставала българска, поради това в тях ще трябва да видим ония славяни, които са се изселили доброволно или по принуда от българска на византийска територия през втората половина на VIII в. По-нататък в тая статия се излагат подробности, при които щяла да стане обмяната, а именно: за началствуващи лица — турмарси, спатарии и комити — византийски [24] се предвиждало вероятно няколко души славяни за всекиго от тях, но по колко остава неизвестно, защото тъкмо тук надписът е повреден, а за простите хора от едното и другото население — ромейско и българско — обмяната ще става „душа за душа”, т. е. човек за човек; за заловените в крепостите ромейски войници [25] императорът ще даде по два вола (или бивола) за всекиго, но и то под условие, че обменените войници ще бъдат пуснати да си идат по селата — условие, с което българите са си гарантирали безопасност, като се домогвали чрез това да намалят гарнизоните в пограничните византийски крепости. Най-сетне от четвъртия случай за обмяната на пленниците се е за-
 

24. Тук вероятно се имат пред вид пленените военачалници и офицери при катастрофата в 811 г. — Вж. по-горе, стр. 336, бел. 29.

25. Тук пък се визират затворилите се в разни крепости и изловeни от Крум византийски войници след Версиникийския бой на 22 юни 813 г. — Вж. по-горе, стр. 346—348.


390

пазило само условното изречение: „ако някой военачалник [византийски стратег] е избягал ...”, и вероятно по-нататък се е предвиждал откупът, който императорът трябвало да даде за него, защото очевидно нашият надпис не е свършвал с последния ред на фрагмента; би трябвало да се очакват поне още две статии на договора, [26] но за жал те са завинаги изгубени за историята. [27]

Тоя мирен договор бил сключен в Цариград между императора и пратениците на Омортаг, както това се види от церемониите, които били извършени при клетвеното скрепяване на самия договор. Един съвременник на събитието, като разказва за Лъв V и за отношенията му към църквата и иконопочитателите, ето какво пише по тоя случай:

„И наистина за тъй безсрамно и неприлично завършения приятелски договор, който той [Лъв] сключи с близкограничащите хуни, кой няма да пролее най-горещи сълзи? Защото той употреби техни обичаи, а те — нашите и по тоя начин осигури взаимните съглашения. При това беше възможно да се види ромейският император да извършва с ръце възлияние с вода от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройносплетени ремъци, да подига нагоре трева и чрез всичко това да навлича върху себе си проклятие, а езичниците — да се допират с нечестивите си ръце до нашите божествени символи [разбир. кръста и евангелието] и да се кълнат в тяхната сила.” [28]
Това известие се явява твърде ха-
 

26. В едната например може би се е определяло, че отстъпената на българите територия ще им се предаде след изтичането на известен срок, след като се изпразнят всички крепости в нея от ромеите (вж. по-долу, стр. 429—430 и Притурка № 17), а в другата — да се е уговаряло, че договорът трябвало да се подновява, като се потвърждава всеки 10 години, както се досеща Bury (каз. съч., стр. 363, бел. 3 и 371. — ИБИД, стр. 138, бел. 4 и 148).

27. За втората статия подробно вж. Сюлейманкьойският надпис, пак там, стр. 172—177.

28. Ignatii Diaconi Vita Nicephori в appendices към Nicephori Opuscula historica, ed. C. de Boor, Lipsiae, 1880, p, 206,27—207,8. — За тая


391

рактерно не само защото ни запознава с обредите, които хуно-българите езичници употребявали при извършването на договорната клетва, но и защото, ако императорът се съгласил дотолкова да се унижи, че да даде клетва по езическия обичай на българите несъмнено по предложение на Омортаговите пратеници, това показва доколко мирът е бил желателен за империята, няма вече да говорим за самите статии на договора, които са били, както видяхме, в полза на българите: избухналото наскоро след това гонение против иконите, което отново разтърси империята, е правило необходим тоя мир. [29]
 

клетва говорят още и Genesius, ed Bon., p. 28, и Theophanis contin., ed. Bon., p. 31,8–12, обаче в подробностите те се значително различават, особено последният, от дякона Игнатий. За това вж. подробно в Притурка № 14. — Ср. също В. Н. Златарски, Клятва у языческих болгар, в Сборник в честь В. И. Ламанского”, Петроград, 1905, стр. 256—257. — Напоследък писа за тая клетва и Г. Кацаров, Клетвата у езическите българи, в СпБАН, кн. III (1912), обаче ние не можем да се съгласим както с превода, тъй и с тълкуванията, които той дава за договорната клетва на българите. За това вж. подробно в посочената Притурка № 14.

29. Макар че нито един от византийските автори не споменава, че обмяната на пленниците е станала, обаче това вече обстоятелство, че 30-годишният мир е бил точно спазван от двете страни, ни дава основание да твърдим, че и условията на мирния договор ще да са били несъмнено изпълнени, т. е. че обмяната на пленниците се състояла още при Омортаг. Това се доказва от следния епизод за Василий Македонец, бъдещия император, който намираме у Конст. Багренородни (Vita Basilii у Theoph. contin., ibid., p. 217,9–20): Наскоро, тъй като бог посещаваше своя народ и ръководеше техния (на пленниците) изход (защото българският княз, като не можеше повече да противостои срещу ромейските сили, отново падаше в униние), князът, като съзрял между събрания при него християнски народ, който трябваше да бъде отпуснат в отечеството си, детето Василий, благородно по външния си вид и мило, да се смее и подскача, примамил го при себе си и му дал една чудна по големина ябълка. Детето незлобиво и смело се допирало до коленете на княза и в простота на нрава показвало собственото си благородство, тъй че князът много бил учуден, а тайно се сърдел на своя отред копиеносци. — Обаче не всички пленници-христинни били отпуснати при обмяната; останали от тях ония,


392

Но мирът бил нужен не по-малко и за България. Гонението на християните несъмнено е продължавало, защото новата вяра почнала да си пробива път в самия хански двор. Теофилакт, архиепископ охридски, ни разказва, че в числото на пленниците, които били откарани от Одринско, имало някой си Кинам, „великолепен и хубав по външност, а по душевната си лепота по-славен и по-божествен от своите съвременници”. При раздялата на пленниците той се паднал на Омортаг. Кинам бил обикнат от господаря си и от всички други, понеже безспорно ги превъзхождал във всяко отношение; само едно нещо в него ги печалило: той се различавал от тях по религия. Затова Омортаг употребил всички старания, за да го отлъчи от Христос. Изпърво той изпитал вярата му по следния начин: след като извършил едно бляскаво жертвоприношение и приготвил при това богата гощавка, той заповядал на благородния Кинам да седне наедно и да яде с другите началници. Но Кинам, като си спомнил думите на ап. Павел, че „на вярващите в Христа не е възможно да пият чаша господня и чаша бесовска (1 Кор. Х, 20), отхвърлил предложението да обядва с тях. Ханът настоявал на своето. Кинам вместо покорност почнал да доказва празнотата на езичеството и да проповядва за Христос. Тогава Омортаг не претърпял това и заповядал да затворят Христовия слуга в тъмница, в която
 

които били поселени от Крум отвъд Дунав като военни поселенци (вж. по-горе, стр. 357—358), защото те се върнали в отечеството си по-късно (в 837 г.) и при съвсем други обстоятелства (вж. по-долу стр. 432—434, когато и Василий, вече 25-годишен момък, се върнал, защото той се родил в царуването на Михаил I Рангаве (811—813) и в 813 г. бил откаран в пленство с родителите си като дете-годиначе, а връщането му е станало към края от царуването на импер. Теофил (829—842). (Вж. Bury, каз. съч., стр. 165 и сл.) В горния обаче разказ, ако само ще трябва да видим в него исторически факт, Василий е представен като малко дете около на 3 години, следов. случката, за която тук става дума, се отнася към 815 г. , когато тъкмо е ставала мирната обмяна на пленниците според 30-годишния договор.


393

той останал до смъртта на Омуртаг. [30] И тъй според Теофилакт едничката причина за това тъй строго отнасяне с Кинам било туй, дето той се различавал от българския хан и неговите близки по религия. Обаче по-нататъшната съдба на затворника (виж по-долу) ни подсеща да търсим истинската причина за злата участ на Кинам в опасението на българските боили да не би под влиянието на тая тъй високо издигната личност християнството да проникне в самия хански род и по тоя начин новата вяра, зад която се криело тържеството на славяните, да се закрепи в България. Обаче и тая мярка, както ще видим по-нататък, не помогнала на боилите.

Наред с тия вътрешни опасения, които изисквали бързи и строги мерки от страна на българските боили, не по-малко отвличало вниманието на Омортаг и на неговото правителство новото разместване на народите, което ставало в дадената епоха по степите на Южна Русия и което докарало в Европа нов варварски народ, който се врязал като клин в средата на среднодунавското славянство. Ние тук разбираме движението на маджарите, които в началото на IX в. напуснали старото си отечество отвъд реките Волга и Кама и се спуснали да търсят нови живелища на юг и югозапад, където ги привличал слухът за богатствата на тия страни. [31] Първоначално маджарите се настанили между Дон и Днепър във владенията на хазарите, без да образуват тук отделна яка държава, а са живели на отделни и самостойни племена, от които всяко си имало свой главатар. Това обстоятелство им давало възможност да не се ограничават в своите скитания и грабежи с известна определена местност; напротив, техните отделни отреди наскоро след пристигането си в придонските степи продължавали движението си на юг и югозапад, като са разполагали лагерите си там, дето
 

30. Theophylactus, Patrolog. gr., t. 126, ibid., § 29—30. — М. Соколов, каз. съч., стр. 243—244.

31. К. Грот, Моравия и мадьяры, стр. 204.


394

позволявали обстоятелствата и природните условия, и извьршвали в същото време своите грабителски нахлувания и разни посоки. [32] Дали маджарите са се приближили през това време до българските североизточни граници, които повидимому са достигали тогава до долното течение на Днепър в съседство с хазарското царство, ние нямаме прави данни; обаче старанието на Крум, както видяхме да защити тъкмо тия граници с преселението на византийските пленници в 813 г. и да устрои тук по примера на византийските императори военни поселища, ни дава доста основание да мислим, че в това време маджарите са представяли вече не малко опасност за българските владения между устието на Дунав и Днепър, особено през времето на приготовленията на Крум за грандиозния си поход срещу Цариград през зимата 813/14 г. Но след смъртта на Крум опасността откъм маджарите, както изглежда, се уголемила, което е и накарало около 818—820 г. да предприеме поход срещу тях в посока към Днепър, за който ни свидетелствува един меморален надпис от времето на Омортаг. В тоя надпис се казва, че копан Окорс от рода Цакагар през времето на един поход потънал в Днепър. [33] Какви са били резултатите от тоя поход, остава също неизвестно; но доколкото може да се съди по тоя надпис, българите ще да са успели да отблъснат маджарите отново в техните живелища отвъд Днепър и несъмнено Омортаг е сполучил да си осигури
 

32. К. Грот, пос. съч., стр. 216 и сл. — Ср. Bury, The Eastern Roman Empire, p. 423—424.

33. Съдържанието на надписа гласи:

Вж. В. Н. Златарски, Един от Правадийските Омортагови надписи, в ПСп, кн. 63 (1903), стр. 94—107, особ. 104—107. — Ср. Абоба-Плиска, стр. 190 и 214. — J. Bury, Eastern R. Empire, p. 366. — ИБИД, стр. 142.— Jиречек, Историjа Срба, стр. 186, предполага, че копан Окорс е загинал във война против хазарите.


395

безопасност откъм тая страна, защото наскоро след това той трябвало да обърне погледите си отново към Византия, дето станала нова промяна в управлението.

Лъв V, макар с успех да защищавал границите на империята в Мала Азия от абасидите, обаче подновеното иконоборство, което се водило не тъй силно и жестоко, както при Исаврийските императори, се обърнало от чисто църковна в политическа борба, жертва на която станал императорът. Съставено било съзаклятие начело с бившия негов приятел стратег Михаил Аморейски, който в деня на Рожедство Христово 820 г. сполучил да го убие и себе си да провъзгласи за император. [34] Михаил II Балба (820—829), ако и да бил от долен произход, притежавал достатъчно такт и умение, за да даде едно колко-годе удовлетворително разрешение на иконоборческия въпрос и да въдвори общественото спокойствие. Обаче колкото и да се мъчил той да поддържа една умерена вътрешна политика, неговият пример бил заразителен за други като него властолюбиви личности, за да произведат нова революция. Един от неговите другари, военачалник Тома, по произход вероятно славянин, [35] в съюз с арабите и с помощта на други източни народи сполучил в 821 г. да вдигне на източните граници на империята бунт, който заплашвал да разтърси от основа държавата с много по-голяма опасност, отколкото предишните подобни бунтове, защото тая гражданска война получила не само политически, но и религиозен и социален характер. [36] По-голямата част от Мала Азия се отцепила от империята и признала властта на бунтовника. С помощта на една част от византийската флота в Бяло море, която се отметнала от императора и
 

34. Вж. Bury, пак. там, стр. 48 и сл.

35. Предполага се, че той е произлизал от славянските семейства, които били поселени на Понт близо до Газиура на брега на р. Ирис, югоизточно от Амасия. — Вж. А. А. Васильев, Византия и арабы, Петроград, 1900, стр. 24. — Bury , пак там, стр. 11.

36. А. А. Васильев, пак там, стр. 21—23.


396

към която се присъединили много други византийски товарни кораби, Тома сполучил да проникне в Тракия, дето населението се присъединило към него за общи действия, [37] а в декември 821 г. обсадил Цариград от море и суша. Положението на столицата било твърде критическо. Наистина обсадата през цялата 822 г. преминала без особени успехи за обсадителите, но от своя страна и Михаил II не могъл да предприеме нищо решително. В тая критическа минута столицата на империята била спасена от навременната помощ на българите.

През лятото на 823 г. след поражението на флотата на бунтовника в Мраморно море Омортаг набързо навлязъл във византийска територия и по главния път покрай Одрин и Аркадиопол неочаквано се явил на бреговете на Мраморно море, като се разположил на равнината Кидукт източно от Ираклея (Ерекли). [38] Известието за пристигането на българите принудило Тома да снеме обсадата на столицата и веднага потеглил срещу новия неприятел. В станалото там сражение Тома бил съвсем разбит и бил принуден да се оттегли в близките планини. Докато той се готвил да даде ново сражение, българите, доволни от победата си и като награбили голяма плячка, скоро се оттеглили и напуснали византийската територия. [39] Дали това бързо оттегляне на Омортаг е било предизвикано от страх, че българите не ще могат да издържат едно ново сблъскване с Тома или пък то е влизало в условията, при които им е било позволено да навлязат в империята пред вид на съществуващия мирен договор засега остава неизвестно тъй, както не може с поло-
 

37. Според едно известие (Писмото на Михаил II до Людовик Благочестиви от 824 г. у Baronii, Ann. Eccl. , t. XIV, p. 63) в числото на западните съюзници на Тома били и живеещите около Солун славяни. — Вж. А. А. Васильев, каз. съч., стр. 33.

38. За тая местност вж. по-горе, стр. 345, бел, 52.

39. Genesius., ibid., p. 41—42. — Theoph. contin., ibid., p. 6419—6611. — Cp. А. Васильев, пак там, стр. 37—38. — Bury, п. т., стр. 100—102.


397

жителност да се установи по чия инициатива българите се намесили в тая гражданска война. Според едни Михаил сам се обърнал към българите за помощ, като ги поканил да му бъдат съюзници, [40] а според други Омортаг, като се научил, че императорът бил обсаден, изпратил тайно пратеници при Михаил с известие, че той е готов по собствено желание да даде достатъчна помощ, понеже искал да потвърди и още повече да заякчи сключения от него 30-годишен мир с Лъв V [41].
 

40. Georg. Hamart., ed. Muralti, p. 698,21–24:

41. Genesius., ibid., p. 41: . — Theoph. contin., ibid., p. 64,19–23 (това е едничко място, дето българ. владетел у визант. автори се нарича  срещу обикновените )

— Някои от новите историци в случая дават предпочитане на Георги Амартол като на съвременник, а известието на Генесий, а с него и на Продължителя обясняват с националната гордост на автора, за когото било недостолепно, щото императорът да се обръща за помощ към един варварин, та и главната заслуга за поражението на противника да се припише на последния. Вж. Hirsch, пак там, стр. 134. — А. Васильев, каз. съч., стр. 373. — Bury, каз. съч., стр. 100, остава тоя въпрос открит. Може би обяснението за националната гордост на споменатите автори — Генесий и Продължителя — да е право, но ние имаме достатъчно основание да се усъмним във верността на Амартоловото известие пред вид : 1) на това, че известната враждебност на тоя автор към императорите-иконоборци го е накарала да погледне тенденциозно на въпроса и 2) че той избягва да спомене за истинския резултат от сражението на Тома с българите и представя, работата доста смотолевено, какво уж Тома се сразил с българите и много от тях изтребил. Тоя възглед се опровергава вече с това, че Михаил II е могъл да се освободи от своя противник наскоро след това само благодарение на сдържаната от българите победа, още повече, че сам той в писмото си до Людовик Благочестиви от 10 април 824 г., в което той подробно описва въстанието на Тома, посочва за


398

Макар че тия последните и да твърдят, какво Михаил II не се решавал отначало да приеме предложението на българския хан или под предлог, че не трябвало тия, които се били съгласили за толкова време да се въздържат от проливане на християнска кръв, да унищожат добрите решения поради войната на съзаклятниците [42], или защото поради своето скъперничество е щадил държавното съкровище за заплатата, която той би трябвало да даде на българите за оказаната помощ, [43] ние не можем да допуснем, че Омортаговата помощ е станала без знанието и не по желанието на императора. [44] Очевидно предварително са се водили преговори за условията, при които трябвало да стане навлизането на българската войска в пределите на империята: вероятно от българска страна е било предложено да се смята тая акция не за нарушение на 30-годишния мир, а за още по-голямо негово заякчаване, а от византийска — българското навлизане да бъде за късо време и без никакви претенции за каквото и да било възнаграждение от страна на императора и българите да се задоволят само с плячката, която ще заграбят от неприятеля в случай на победа. [45]
 

такова едно поражение на бунтовника на 30 мили от столицата, под което трябва да се подразбира победата на българския хан, макар че Михаил II не споменава името на българите, което е твърде понятно (Вж. Baronii Ann. ecclesiastici, t. XIV, р, 62 (Lucae, 1743). — Cp. Hirsch, каз. съч., стр. 24).

42. Genesius, ibid., p. 41:

43. Theoph. contin., ibid., p. 65,1–4:

44. Cp. А Васильев, каз. съч., стр. 37. — Bury, каз. съч., стр. 100.

45. Че в 823 г. е имало някакъв договор между България и Византия, се донейде доказва и от силно фрагментирания надпис на стълба, намерен в гробищата между с. Синебир и Карабашли и издаден в Archol.-epigr. Mitth., XIX (1896), S. 244, и в Абоба-Плиска,


399

Както и да било, но подобна една съвместна акция против Тома се налагала от самите интереси на двете съседни държави независимо от това, от кого е излязла инициативата: от Михаил II ли или от Омортаг. Защото една външна помощ за императора в дадения момент била повече от желателна и дори необходима, както видяхме, за спасението на столицата, а с нея и на империята, а пък изменението на отношенията между България и Византия, което би последвало в случай че бунтовникът излезе победител, било би за Омортаг от съдбоносно значение пред вид на политическите усложнения, които в това време ставали на северозападните граници на държавата му, както ще видим по-долу. Обаче сполучливата и навременна намеса на българите в гражданската война на Византия не само отклонила всяка опасност от тая страна за България, но и нанесла решителен удар върху предприятието на Тома, след който той не можал да се поправи. Подир едно неуспешно сражение в околността
 

стр. 226—228; табл. XLIV. 3. Надписът е дотолкова много пострадал в краищата, че по никой начин не може да се разбере смисълът му. Обаче издателите въз основа на отделните думи, които колко-годе се възстановяват, са на мнение, че тук става дума зт сключването на някакъв договор, в който очевидно е играл роля споменатият вече от нас български воевода Цик или Цок (вж. по-горе, стр. 378). Тоя договор се отнася към 6328 г. отъ С. М., или отъ Б. ера към 148 л. г., която според нашите изчисления е продължавала от 6 август 823 до 24 юли 824 г. (вж. Притурка № 1), a това ни дава достатъчно основание да стнесем: 1) въпросния договор към времето на българската намеса в гражданската война на Византия и 2) самия поход на българите към Цариград към август и септември същата 823 г. — Към същото време ние сме наклонни да отнесем и Ескиджумайския надпис (вж. Абоба-Плиска, стр. 226; табл. XLIV, 2), който и по палеографски собености, и по начертание на буквите стои много близо до Сюлейманкьойския надпис, следов. произлиза от времето на Оморгаг. Той съдържа очевидно условията на някакъв договор между ромеи и българи, в които искаме да видим тъкмо условията на споменатия по-горе договор от 823 г. Но за жал и тоя надпис също е много пострадал и не може нищо да се разбере от съдържанието му.


400

на Цариград Тома се затворил в крепостта Аркадиопол, дето обсаден той бил хванат от градските жители и предаден на Михаил II, а в средата на октомври 823 г. бил убит. [46] Като си осигурил по тоя начин безопасност откъм южната си съседка, Омортаг насочил всичкото си внимание на северозапад, дето развиващите се събития изисквали бързата му намеса.

След унищожението на аварската държава и присъединението на Източно Маджарско с Банат към България българските владения, както видяхме, граничили непосредно с франкската монархия по реките Тиса и Дунав в началото на IX в. Докато Омортаг бил зает с уредбата на отношенията си с Византия, една част от славянското племе тимочани, които влизали в състава на българската държава още от времето на Тервел, по неизвестни причини се отметнала от българската власт, вероятно след смъртта на Крум, и преминала във франкска територия. В 818 г. те заедно с други български славяни — абодрити, от които една част населявала страната по левия бряг на Дунав между тая река и Тиса, от устието на р. Сава до онова на Тимок, а другата част под името преденеценти или браничевци, — по десния бряг на Дунав в областта на р. Млава, [47] изпратили пратеници при Людовик Благочестиви (814—840) в Херистал
 

46. Подробно вж. А. Васильев, каз. съч., стр. 39—40. — Bury каз. съч., стр. 102—103. — Ф. Ив. Успенски придава на българската намеса в тая гражданска война на Византия и друго значение. В ст. „Константинопольский собор 842 года” (ЖМНПр, ч. 273 (1891), стр. 149) той пише: „Мартагон с своим вмешательством еще на 20 лет поддержал иконоборческую партию и нанес сильное поражение инородческим елементам империи, стремившимся возобладать над еллинизмом.” А. Васильев пък, който усвоява това мнение, пише (каз. съч., стр. 38): „В лице Фомы был побежден глава православной партии; поэтому болгарский правитель оказал не малую услугу императорам-иконоборцам вообще, поддержав на некоторое време иконоборческую партию.”

47. За тия славянски племена и за техните имена, както и за принадлежността им към българските, а не сръбските славяни, вж. L. Niederle, Slovanske staroitnosti, Dil. II, стр. 417—418.


401

с предложение да ги вземе под върховната си власт [48] на същите федеративни начала, на каквито и панонските славяни влезли в състава на франкската държава начело със своите местни князе. [49] Обаче когато в 819 г. хърватският княз Людевит, след като Людовик Благочестиви му отказал да го защити от жестокостта на фриулския маркграф Кадолах, на когото той бил непосредно подчинен, вдигнал голямо въстание между реките Сава и Драва за независимост, отцепилите се тимочани се присъединили към него. Почналата се обаче усилена и неравна борба против франките Людевит не можал да издържи и в 822 г. бил принуден да търси спасение в Сърбия, дето неговият заклет враг Борен, управител на далматинските хървати, наредил убийството му в 823 г. и хърватите, а заедно с тях и тимочаните били отново подчинени под франкската власт. [50] След бягството на Людевит абодрити и браничевци, боейки се пред силата на мощния си съсед, изпратили в 822 г. на сейма във Франкфурт при Людовик пратеници, които да му оповестят за доброволното си подчинение. [51]

Тия самоволни отцепвания на споменатите славянски племена от българската държава принудили най-сетне Омортаг да обърне сериозно внимание към това, което
 

48. Einhardi Annales, s. an. 818: . . . Erant ibi (in Heristallo) et aliarum nationum legati, Abodritorum videlicet . . . et Timocianorum, qui nuper a Bulgarorum societate disciverant et ad nostros fines se contulerant. Pertz, Mon. Germ., t. I, p. 205. — Cp. J. Marquart, Streifzge, стр. 116. — Niederle, каз. съч., стр. 117, мисли, че те искали помощ.

49. Е. Dmmler, ber die lteste Gesch. der Slawen in Dalmatien, SBWA, Bd. XX (1856), S. 388 f. — Вж. М. Соколов, каз. съч., стр. 86.

50. М. Соколов, каз. съч., стр. 86. — Е. Dmmler, Geschichte des stfrnkischen Reiches, Leipzig, 1887, 2te Aufl., S. 36. Marquart, каз. съч., стр. 116.

51. Einhardi Annales, s. an. 822: In quo conventu omnium orientalium Sclavorum, id est Abodritorum, . . ., Praedenecenti, . . . , legationes cum muneribus ad se directus audivit. Pertz, Mon. Germ., t. I, p. 209.


402

ставало на северозападните граници. След завръщането си от похода против Тома в 823 г. той се опитал вероятно със сила да върне отцепилите се славянски племена, но повидимому не сполучил. Затова в 824 г. под предлог, че иска да сключи мир, Омортаг изпратил пратеници с писмо до Людовик Благочестиви. Императорът, след като ги изслушал и прочел донесеното писмо, крайно учуден, назначил едного баварца Махелм да отиде заедно с Омортаговите пратеници в България и да изучи по-грижливо причините за това необикновено и никога по-рано небивало посолство във франкската държава. [52] И наистина това е било първо сношение на българския владетел с франкския господар и изобщо със Запад. Като резултат от отиването на Махелм в България било това, че през зимата 824/825 г. Омортаг изпратил нови пратеници, на които било възложено да установят точно границите между българската и франкската държава. В мисията на това посолство ясно проглежда, че българският хан е искал по миролюбив начин да разреши пограничния въпрос. Но когато съобщили на Людовик в Аахен, че българските пратеници се намирали в Бавария, той изпратил специално човек, който да ги посрещне и задържи там известно време. Между това той позволил на нови пратеници от браничевци, за които така също му било съобщено, че се приближавали, незабавно да дойдат при него. Когато пратениците от последните почнали да се оплакват от несправедливата враждебност на българите и молили за помощ против тях, заповядано им било да си отидат в земята и да дойдат пак към времето, определено за българските пратеници. [53] От
 

52. Einhardi, ibid., s. an. 824: Rex Bulgarorum Omortag velut pacis faciendae gratia legates ad imperatorem cum litteris misit, quos ille cum audisset, ac litteras quae adlatae fuerant legisset, rei novitate non inmerito permotus, ad explorandam diligentins insolitae et numquam prius in Franciam venientis legationis causam Machelmum quendam de Baioaria cum ipsis legatis ad memoratum regem Bulgarorum direxit. Pertz, ibid., t. I, p. 212.

53. Einhardi Annales, s. an. 824 . . . Quo (Aquasgrani) cum (impe-


403

тая разпоредба се види, че Людовик е искал да разгледа пограничния въпрос в присъствието на представители от двете страни. Обаче той не сдържал думата си. Българските пратеници, които по негова заповед били задържани в Бавария, получили разрешение да дойдат в Аахен само в средата на май 825 г. Людовик ги приел и изслушал и наскоро след това по същите пратеници изпратил до българския владетел писмо в което той повидимому не давал удовлетворителен отговор. [54]

Когато българските пратеници се върнали в Плиска и донесли писмото на императора, Омортаг, силно ядосан от съдържанието му, понеже не получил това, което искал, решил да постави въпроса ребром. В началото на 826 г. той изпратил отново същия пратеник с писмо до Людовик, в което той право заявява или незабавно да стане определянето на границите, или ако това не е угодно, то нека всеки да защищава границите си, понеже не съществувал никакъв мирен договор. Но императорът и тоя път не намерил за нужно да му отговори веднага, защото в
 

rator) venisset, et ibi natalem Domini celebrasset, adlatum est ei, quod legati regis Bulgarorum essent in Baioaria; quibus obviam mittens, ipsos quidem usque ad tempus congruum ibidem fecit operiri. Caeterum legates Abodritorum, qui vulgo Praedenecenti vocantur, et contermini Bulgaris Daciam Danubio adjacentem incolunt, qui et ipsi adventare nuntiabuntur, ilico venire permisit. Qui cum de Bulgarorum iniqua infestatione quererentur, et contra eos auxilium sibi ferri deposcerent, domum ire, atque iterum ad tempus Bulgarorum legatis constitutum redire jussi sunt. — Pertz, ibid., t. I, p. 212—213. — Според Marquart (каз. съч., стр. 117) под Daciam Danubio adjacentem се разбира Аврелианова Дакия южно от Дунав.

54. Einhardi Annales, s. an. 825: . . . (imperator) legates Bulgarorum circa medium Maium Aquasgrani venire praecepit ... Bulgaricam legationem audivit; erant enim de terminis ac finibus inter Bulgaros ac Francos constituendis .... Imperator vero, audita Bulgarorum legatione, per eosdem qui ad eum missi fuerant legates regi eorum missis litteris, prout videbatur respondit. Pertz, ibid. , I, p. 213. — Cp. Fuldenses annl. s. eod. an., ibid., t. I, p. 358. — Vita Hludowici imperatoris, ibid., t. II, P. 628.


404

това време се пръснал слух, какво българският владетел бил или свален от престола, или бил убит от някой негов боил. Затова той заповядал на пратеника да почака, докато се узнае доколко този слух е верен. За тая цел дворцовият граф Бертрих бил изпратен в Каринтия при графовете Балдерих и Геролд, отбранители на „аварската” граница. Когато Бертрих се върнал и донесъл, че пръснатият слух е лъжлив, Людовик повикал при себе си българския пратеник и веднага го отпуснал да си отиде обратно без писмо. [55]

Тия безрезултатни протакания, в които явно проглеждало едно незачитане от страна на западния император към българския владетел, а може би и желание да печели време, най-сетне дали на Омортаг да разбере, че пограничният въпрос не ще може да се разреши по миролюбив начин, и той не се забавил да се вземе за оръжие. В 827 г. български войски били изпратени на лодки от Дунав нагоре по р. Драва; те навлезли в Горна Панония и опустошили страната с огън и меч. Като завладял по този начин тамошните славяни, Омортаг изгонил оттам поставените от франките техни князе и назначил вместо тях български управители. [56] През февруари 828 г. фриулският
 

55. Einhardi Annales, s. an. 826: Cum regi Bulgarorum legati sui qui egerint renuntiassent, iterum eum, quern primo miserat, ad imperatorem cum litteris remisit, rogans ut sine morarum interpositione terminorum definitio fieret, vel si hoc non placeret, suos quisque terminos sine pacis foedere tueretur. Cui imperator, quia fama erat Bulgarorum regem a suo quodam optimate aut regno pulsum aut interfectum, respondere distulit; illoque expectare jusso, propter famae certitudinem comperiendam Berticum palatii comitem ad Baldricum et Geroldum comites et Avarici limitis custodes in Carantanorum provinciam misit, qui cum reversus nihil certi super his quae fama vulgaverat reportasset, imperator legatum ad se evocatum sine litteris reraeare fecit. Pertz, ibid., I, p. 214. — Cp. Fuldenses annl. s. an. 826, ibid., p. 359. — Vita Hludowici, ibid., p. 629, завършва: Rescita autem veritate, missum infecto negotio remisit. — Лопарев, каз. ст., стр. 351, невярно предава, че Людовик отпуснал пратеника с писмо.

56. Einhardi Annal. s. an. 827: Bulgari quoque Sclavos in Panno-


405

маркграф Балдерих, приемник на Кадолах, за немарливите си действия против българите бил сменен от длъжността [57] и воденето на войната било предадено на младия крал Людовик Баварски. [58] Изглежда, че франките са успели да отблъснат българите от завзетата територия, защото в следната 829 г. българска войска отново навлязла на лодки по р. Драва във франкските владения и опожарила няколко села. [59] Към времето на тия военни действия против франките ще да се отнася и загиването на таркан Онегавон от рода Кувиар, който според един меморален надпис от времето на Омортаг потънал в р. Тиса. [60]

Какви са били след това политическите отношения между България и франкската държава, за това западните анали нищо не споменават; обаче като имаме пред вид: 1) че в 832 г. български пратеници са идвали с дарове при императора, [61] което явно посочва на мирни и приятел-
 

nia sedentes, misso per Dravum navali exereitu, ferro et igni vastaverunt, et expulsis eorum ducibus, Bulgaricos super eos rectores constituerunt. Pertz, ibid., t. I, p. 216. — Cp. Fuldensis Annales, s. an. 827, ibid., t. 1, p. 359.

57. Einhardi Annales, s. an. 828: ... Mense Februario . . . Baldricus, dux Foroiuliensis, cum propter eius ignaviam Bulgarorum exercitus terminos Pannoniae superioris inpune vastasset, honoribus quos habebat privatus. Pertz, ibid., t. I, p. 216. — Cp. Vita Hludowici imp., ibid., p. 631.

58. Fuldenses Annales. s. an. 828: Hlotharius cum exercitu ad marcam Hispanicam missius est; similiter et Hludowicus juvenis contra Bulgaros. Pertz, ibid., t. I, p. 359.

59. Ibidem, s. an. 829: Bulgari navibus per Dravum fluvium venientes, quasdam villas nostrorum flumini vicinas incenderunt. Pertz, ibid., t. I, p. 360.

60. Съдържанието на тоя надпис, който в средата и десния край е повреден, гласи:

— Archol.-epigr. Mitt., XVII (1894), S. 199—200. — Абоба-Плиска, стр. 190—191, табл. XIII, 3. и 214.

61. Saxo, s. an. 832: Legati Bulgarorum cum muneribus venerunt; Pertz, Mon. Germ., t. VIII, p. 574.


406

ски отношения между двете съседни държави, и 2) че областта Срем (Sirmium) между р. Дунав и долното течение на Сава след Омортаг се намирала вече под българска власт и останала българска през IX и Х в., [62] ние имаме достатъчно основание да твърдим, че второто навлизане на българите по Драва във франкските владения в 829 г. е завършило с прекратяването на враждебните действия и с пълно съгласие между Омортаг и Людовик за точно определяне на границите между двете държави. Дали е последвал някой мирен договор между тях, не е известно; но несъмнено е това, че оттогава: 1) се е турило край на франкската офанзива към Балканския полуостров и 2) областта Срем е била отстъпена окончателно на българите, с което се осигурявала важната крепост Сингидунум, оттогава наречена със славянобългарско име Белград, и се закръглявала северозападната българска граница, която сега е вървяла така: от устието на Тиса, обхващайки областта Срем, тя слизала към средното течение на р. Сава, по тая река до устието на р. Колубара, по тая река и по източния й приток в югоизточна посока към средното течение на р. Морава, по нея и българска Морава и при дн. Алексинац се отделяла от нея и като обхождала Ниш източно, спущала се по Суха планина към входа на Струмското дефиле при Перник; оттам между Витоша и Рила край Самоков достигала Западните Родопи при Костенец и по северните склонове на тия планини се спущала към Макроливада, дето тя трябвало по-сетне да се скопче с определената по 30-годишния мир югоизточна граница с империята. [63]

Последният акт във външната политика на Омортаг е свързан с новата промяна на престола във Византия. На 1 октомври 829 г. умрял Михаил II, когото наследил син му Теофил (829—842). Михаил Сирийски отбелязва в хрониката си като първо събитие в царуването на новия
 

62. Bury, каз. съч., стр. 364-365; ИБИД, пак там, стр. 139—141.

63. Виж по-горе, стр. 387—389.


407

император, какво „българите се спогодили с него” или че те „се задължили да изпълняват това, което било от по-напред решено”, [64] под които изрази безспорно трябва да разбираме, че 30-годишният мир бил подновен и че българите се задължили да го спазват и през неговото царуване, а това за Теофил било от първостепенна важност поради затруднителното положение, в което се намирала империята в това време — тежките войни с арабите. Към края на третия десятък на IX в. Омортаг сполучил да възстанови мирните отношения със съседите си. Но той не можал дълго да се наслаждава от тоя мир, защото не след много време се поминал. Смъртта му ние отнасяме към 831 г., защото, както видяхме, в 832 г. са ходили български пратеници с дарове при Людовик Благочестиви, [65] несъмнено за да известят западния император за покачването на новия хан на престола и да потвърдят и скрепят отново настаналите след 829 г. мирни отношения между България и франкската държава.
 

Сравнявайки политическата дейност на Омортаг с оная на баща му Крум, не е мъчно да забележим, че те са били насочени в две диаметрално противоположни страни: Крум бе насочил всичкото си внимание на юг и на югозапад с цел да разшири границите на царството за сметка на Източната империя, като освободи и обедини всички балкански славяни и по тоя начин да създаде от България една силна държава, която да бъде в състояние винаги да се противопостави на Византия и да отстоява своята политическа независимост; от тая политическа про-
 

64. Michel le Syrien, Chronique, ed. par J.—B. Chabot, t. III (1905), fasc. 1, p. 50: En l’an 1140 (829), mourut Michel, empereur des Remains, et Theophilus rgna. Les Bulgares se soumirent  lui etc. — Ibidem, p. 73: Theophilus, empereur des Romains, en voyant que les Bulgares avaient fait leur sotimission etc.

65. Вж. цитат, стр. 405, бел. 61.


408

грама изтичала, както видяхме, и насоката на вътрешната му политика — постепенното издигане и приравнение правата на славяните с ония на българите в политическо и социално отношение. Омортаг, напротив, намирайки се под силното влияние на антиславянската политика на българските боили, отказал се от политическите планове на баща си и като сполучил с 30-годишния договор да определи и осигури мира с Византия, чрез което той доказал, че няма намерение да завзема нейната територия, обърнал погледите си в противоположна страна: за него повидимому са имали по-голямо значение и важност северните заддунавски владения, чрез запазването на които той в не по-малка степен е засилвал мощта на държавата и обезпечавал нейната независимост откъм южната си съседка. Затова Омортаг поискал на североизток да отстрани опасността откъм маджарите, които все повече се приближавали към границите на България, а на северозапад да спре настъпателното движение на франките към Балканския полуостров, което е заплашвало с не по-малка опасност. Той завършил с пълен успех и двете тия предприятия. Друга отличителна черта в дейността на Омортаг, също така противоположна на баща му, е неговото миролюбие: докато Крум прекарал повечето от царуването си в постоянни и продължителни войни, Омортаг се стараел да избягва войните и ако те му се налагали, той гледал колкото е възможно в по-късо време да ги свърши. Това миролюбие на Омортаг се намира в непосредствена връзка с вътрешната му дейност, която най-релефно се е изразила в неговата строителна политика, чиито най-добри свидетели са случайно запазените и до нас дошли няколко епиграфски паметника от времето на тоя български хан.

От тия паметници на първо място ще приведем тъй наречения Чаталарски надпис, издълбан на един от варовик стълб (дълъг 6,15 м, диаметър в основата 0,75 м, а на върха 0,53 — 0,54 м), намерен недалеч от с. Чаталар бъл. Чатали, сега Крумово), северно от жп. станция


409

Преслав—Крумово. Надписът в някои места е доста повреден, но все пак може да се попълни в по-голямата му част, която гласи:

„Великият хан Омортаг е княз от бога в земята, дето се е родил. Като остая [да пребъдва] в лагера на Пл(и)ска, той построи аул [дворец] на Туца [Туча] и уголеми силата спроти гърци и славяни. И построи изкусно мост на Туца [Туча] зад аула [двореца]; а в самата крепост постави четири стълба и между стълбовете два медни лъва. Нека бог удостои божествения княз да натиска с ногата си императора, докато тече Туца и докато тя задържа многото български противници, и покорявайки враговете си, да преживее в радост и веселие сто години. А времето, когато [дворецът или крепостта] биде построен, беше по български сигор елем, а по гръцки 15-и индиктион.” [66]
Макар че някои редове не могат напълно да се възстановят, а други — гадателно се попълват, все пак главната мисъл на съдържанието на текста е съвсем понятна. И тъй Омортаг построил на Туца или Туча „аул”, дворец, който е бил ограден със стени, защото в надписа се говори и за крепост, но в същото време в надписа се отбелязва, какво ханът останал да резидира „в лагера на Пл(и)ска”, под която несъмнено трябва да разбираме основания от Исперих „огъл” или „агъл” с вътрешната крепост — „аул” при днешното с. Абоба, известен в средните векове под името Плиска или Плисков, [67] с други
 

66. Абоба-Плиска, стр. 545—546, в албома табл. CXVIII — факсимиле. — Ср. Bury, каз. съч., стр. 368—369; ИБИД, пак там, стр. 144—145. — Нашето попълване на текста и разбиране на съдържанието на надписа се отличават от ония на Успенски. Основания за това вж. Притурка № 15: „Чаталарският Омортагов надпис.”

67. В старобългарските паметници това име се среща във форми: , в апокрифното видение на прор. Исайя (Споменик Срб. Кр. Акад., III (1890), стр. 191:  и  в старобългар. превод на летописа на Симеон Метафраст и Логотет (издание на Петрогр. Импер. Академия, 1905, стр. 159, вин. п. ), в приписките към старобългар. превод на Манасиевия ле-


410

думи, той не е променил старата столица на българските ханове, а с това се е искало да се изтъкне, че постройката на новия „аул”, дворец на Туца или Туча, е имал съвсем друго значение и назначение, както това се посочва от самото съдържание на надписа.
 

топис (по москов. препис у Чертков, О переводе Манассииной летописи. Москва, 1842, стр. 118, и по хиландар. препис у Йор. Иванов, Българ. старини из Македония, стр. 148). Близка до тая форма се явява  в разгледания тук надпис, р. 5 (вж. Притурка № 15). Обаче у византийските автори то се чете:  (Leo Diaconus, ed. Bon. p. 138,29; Codinus, De orig., ed. Bon. , p. 23,3–8;

оттука според Кодин Плиска е бил основан от Константин Велики), и  (Anna Komnena, ed. Bon., I, 233; Cedrenus, ed. Bon. II, 452,15; Zonaras ed. Dindorfii, t. IV, p. 118,29). — Cp. старото име на гр. Псков в руския летопис  и  (по Ипатския препис, стр. 17, 38, 106, 216, 412). — Пръв, който идентифицира развалините при с. Абоба с крепостта Плиска или Плисков, беше проф. Иречек. Още в своите Archologische Fragmente aus Bulgarien той писа: Das Lager von Aboba ist ohne Zweifel identisch mit dem altbulgarischen Pliskov () des 10. und 11. Jahrhunderts, welches Leo Diakonus (p. 138) zwischen Preslav und Dristra (Silistria), Anna Komnena (I, 233) zwischen dem Balkanpa der  und Dristra in der Nhe der  (umen) nennt. (Вж. Archol.-epigr. Mitth., X (1887), стр. 196.) Същата тая мисъл той повтори в 1888 (вж. esty po Bulharsku, стр. 641) и в 1897 г. (вж. Das christliche Element in der topogr. Nomenklatur der Balkanlnder, S. 87), а след две години (1899) в рецензията си на някои наши статии Иречек разви по-пълно по-раншното си мнение. Той писа: „Die Visio (des Isaias) gibt als ltere Residenz Pliskov an (vgl. mein Christl. Element, 87), das identisch zu sein scheint mit den Ruinen von Aboba. Der von mir beschriebene quadratische Riesenwall von Aboba ist nach den Untersuchungen von Bormann (Anzeiger der kais. Akademie der Wiss. 1898, Nr. VI, S. 27) und korpil nicht rmischen Ursprungs. Hier befand sich ohne Zweifel das Hauptlager der heidnishen Bulgaren, der „bring” dieses kriegerischen Reitervolkes, dessen Pferde nach der Schilderung des Arabes Masudi stets auf den Weidepltzen sich tummelten und sofort zu Kriegszgen bereit standen. Die merkwrdigen, von korpil im Sbornik VII, 44 f. (leider ohne Plan) genau beschriebenen megalithischen Denkmler ausserhalb des Lagers von Aboba,


411

Безспорно Туца или Туча е име на река, защото на нея бил построен мост и твърде справедливо виждат в него гръцката транскрипция на славянобългарското  — старото име на днешната р. Камчия, което се е запазило в с. Тича близо до изворите на тая река. [68] Де именно на р. Тича е била построена въпросната крепост заедно с
 

gewaltige Steine, schachbrettartig aufgestellt und zwar in den Reihen immer in ungerader Anzahl (5, 7, 9), gehrten wohl zu dem uns so wenig bekannten Gtter- der Ahnencultus der altbulgarischen (nicht siavischen) Heiden.” (Вж. Archiv f. slav. Philologie, Bd. XXI (1899), S. 612. Иречек е писал тая рецензия на 1 юли 1899. — Княжество България, II, стр. 872, бел. 2.) И тъй приоритетът по въпроса за идентифицирането първата резиденция на българските ханове с Плиска и с развалините при Абоба не принадлежи никому освен на Иречек, тъй че нам остават непонятни всички нападки, които г. Успенски отправи против нас с такова остървение, без да има някакво пълномощно за това от Иречек. Очевидно, че причината за тия нападки лежи другаде, която Успенски не обяснява.

68. Старовремското име на тая река е  (до 600 г. сл. Хр.), след което вече се среща славянското , наречена така вероятно от времето, когато в същата местност се поселило славянското племе севери, преселени от Исперих в 679 г. от предната Верегавска клисура към източните старопланински проходи (вж. по-горе, стр. 198—199). Освен в нашия надпис то се споменава и в известната приписка към старобългар. превод на словата на Атанасий Александрийски против арианите от 907 г., дошла до нас в руски препис от XV в. (Горски и Невоструев, II, 2, 32 и сл.), дето се казва, че

(Симеоном), която ще трябва да видим в недавно разкопания манастир в местността Патлейна тъкмо при „устието” на р. Камчия, т. е. при северния вход на прохода на десния бряг на реката (вж. Ю. Господинов, Разкопки в Патлейна, в ИБАД, IV (1914), стр. 113 и сл.). От същото име вероятно е произлязло и името на крепостта  у Мануил Фил (начал. на XIV в.), която според Иречек се намирала при днеш. с. Тича по горното течение на Голяма Камчия, der bulgarisch heute allgemein gleichfalls Tia gennant wird” (Das christl. Element, S. 83; Archiv f. sl. Philol., XXI (1899), S. 615). Със същото име се нарича тая река и у Лукари (нач. на XVII в.): Prislava maggiore  fiume Ticia (Tomaschek, Idrs, S. — Ab. , S. 29). Ho редом с това славянобългарско име Камчия се наричала в средните векове още  (Const. Porphyr. de admist. imper., ed. Bon., p. 79: , която се


412

двореца, текстът не посочва. Обаче следващото обяснение, че чрез това „се уголемила силата, мощта [на държавата] спроти гърци и славяни”, ни дава доста основание да ги търсим в такова място, което е могло да служи като най-добра защита на политическия център на държавата от южна посока. Ако по тоя начин целта при основанието на крепостта е била чисто стратегическа, то и нейното местонахождение ще да е било при най-важния планински проход по р. Тича, а това е Върбишкият проход или, по-право, при северния вход на Върбишкия проход, именно там, дето по-сетне към края на IX в. възниква втората столица на първото царство — Преслав или Велика Преслав, [69] чието важно стратегическо значение високо се ценило през средните векове. [70] Щом такова е било първоначалното назначение на новопостроената крепост, то едва ли може да става и дума за пренасяне на столицата от Плиска в Преслав при Омортаг, както мисли Успенски, [71] защото: 1) в нашия надпис се изрично казва, че Омортаг, като продължавал да „остава в лагера на Пли-
 

вливала в Черно море между Варна и Месемврия) и  (Anna Komnena, ed. Bon., I. p. 333: , която според другите географ, данни може да бъде само р. Камчия). От тия две имена повидимому по-вярно е второто — Вичина, защото при устието на реката се намирал град  (Anna Komnena, ibid., p. 323),  (Manuel Philes, vv. 180—182), Vezina, Lauiza, Lavia, Via, Veza (на италианските средновековни карти). (По въпроса за гр. Вичина вж. Tomaschek, ibid., S. 19—20, 29—30 и 41. — Jireek, Das christ. Elem., p. 80; Archiv f. sl. Phil., XXI (1899), S. 615. — Ю. Кулаковский, Где находилась вичинская епархия Констатинопольского патриархата, във ВВр, IV (1897), стр. 319—324 и от същия, Еще к вопросу о Вичине, пак там, V (1889), стр. 392—397.)

69. Абоба-Плиска, пак там, стр. 547. — Bury, каз. съч., стр. 367—368; ИБИД, пак там, стр. 143—144.

70. Вж. Leo Diaconus, с. VIII, 2, ed. Bon., p. 130—131. — Anna Komnena, c. VII, 3, ed. Bon. , I, p. 342. — Nicetas Acominatos, ed. Bon., p, 48618.

71. Той дори пише „Выражение  не может быть иначе объясняемо, как в смысле постройки дворца в Преславе на Тиче и перенесения сюда столицы”. Абоба-Плиска, стр. 547.


413

ска”, т. е. без да пренася резиденцията си, построил нов дворец с крепост на р. Тича [72] и 2) Преслав се споменава като столица на царството само от времето на цар Симеон, с името на когото в някои паметници се свързва и съграждането на Преслав [73]; обаче нашият надпис ясно свидетелствува, че тоя град е бил основан () много по-рано, което впрочем се доказва и от видението на Исайя, дето се казва, че Симеон , т. е. градът е вече съществувал преди неговото възцаряване, и чрез това се опровергават всички съществуващи легенди за основаването на тоя град [74]. Как е бил наречен новооснованият град от Омортаг, надписът не ни посочва; обаче твърде правдоподобно е предположението, че както построения при Дунав „дом”, и „старовремския дом и дворец” ( и ) в Плиска той нарича всеславни, тъй и новопостроената крепост с дворец при Тича първоначално ще да е получила, ако не същия епитет , то поне
 

72. Ср. Bury, каз. съч., стр. 368; ИБИД, пак там, стр. 144.

73. Във видението на Исайя е отбелязано:

и (Споменик, III, стр. 191). Също и у Лукари Симеон се явява като основател на тоя град (Jireek, Archiv fr sl. Phil. , Bd. XXI (1899), S. 612).

74. Ето какво разказва Anna Komnena, с. VII, 3, ed. Bon., p. 312: „Тоя знаменит град лежи при Истър (sic); някога си е носел не това варварско име, но бил по названието си елински и се наричал  (голям град). Откак обаче българският цар Мокър () и неговите потомци, а особено Самуил, последният от българската династия като йудейския Седекий, почнали да нападат на запад, [тоя град] получил сложно название, като го нарекли „голям” () според елинското обозначение и присъединили дума от славянски произход. По тоя начин той станал известен [под името]  [Голям или Велики Преслав].” И тъй според Ана Комнина Преслав бил елински град и носил името може би Мегалопол. Кодин пък, както видяхме, основаването както на Дръстър и Плиска, тъй и на Преслав приписва на Константин Велики (цитат вж. по-горе, стр. 409, бел. 67).


414

друг български с подобно значение, който в превод на славянски е давал понятието „преславен”, като при това се е обърнал от прилагателно нарицателно в съществително собствено [75] след окончателното тържество на славизма над българизма през втората половина на Борисовото царуване.

По-нататък надписът съобщава, че Омортаг построил и мост на р. Тича. Тоя мост бил направен изкусно и се намирал зад двореца или, по-право, зад крепостта в посока от север към юг, от Плиска към новооснования град, който с бил разположен на една тераса над левия бряг на Тича. Старият път, който е минавал през Герловския пролом, в началото на устието е вървял по десния бряг, защото в това място левият бряг е висок и скалист и почти отвесно се е спущал над реката. [76] По тоя начин новата крепост е била откъсната от главния път през прохода с реката. Новопостроеният мост е имал назначение да премахне това изолирано положение на крепостта и да отвори непосредно връзката й с пътя. Неговата изкусност между другото ще да се е заключавала в това, че той ще е бил направен там, дето най-малко е бил изложен на действието на водата при разлитието на реката, а това е било тъкмо при самия вход на пролома, в най-тясното място, дето двата бряга са твърде близки. Тъкмо на това място в реката под водата лесно можеше да се видят особено лятно време, остатъци от дебела и широка каменна подпора от такъв един мост, което ни кара да търсим тук и Омортаговия мост. Явявайки се по тоя начин едничка връзка на новата крепост с пътя на прохода, мостът е имал и стратегическо значение, понеже е защищавал южния вход в крепостта. [77]
 

75. Вж. нашата ст. „Два известни български надписи от IX век”, пак там, стр. 138. — Успенски, Абоба-Плиска, стр. 236. — Bury, каз. съч., стр. 358, бел. 1; ИБИД, пак там, стр. 144, бел. 3.

76. Днес там е прекарано ново шосе, след като скалата биде разломена.

77. Вж. хубавия план на К. Шкорпил в ИБАД, IV (1914), стр. 130.


415

Третото съоръжение на Омортаг, за което ни споменава нашият надпис, се състои в това, че нейде може би при входа на крепостните стени () били поставени четири стълба, които вероятно са образували някой портал или в един ред на известно разстояние, тогава двата медни лъва са били турени единът между 1 и 2 стълб, а другият между 3 и 4, като между 2 и 3 стълб е бил оставен проход — или по два стълба от едната и другата страна на входа един зад други на известно разстояние, тогава лъвовете са били турени от двете страни между стълбовете на всеки чифт. [78] Както и да било, но поставянето както на стълбовете, сигурно мраморни, тъй и на медните лъвове показва, че и новият дворец не по-малко се е отличавал със своето великолепие, артистичност и богатство на материала и не по-малко е бил „преславен” от другите, също така построени от Омортаг.

В тоя надпис след главната част в текста се изказва сентенция, която по характер и по съдържание напълно отговаря на централната мисъл. Омортаг строи нова крепост и увеличава мощта на държавата спроти враговете си, гърци и славяни, затова в надписа му се пожелава: 1) „да натиска с ногата си императора”, т. е. да бъде страшен за ромейския император, макар в даденото време и да се намирал в мир с него [79] и при това, докато р. Тича тече и е в състояние да задържа изобщо противниците на българите, [80] т. е. вечно, и 2) като покорява по тоя начин враговете си — лични и държавни, „да проживее в радост и веселие сто години” израз, който ще
 

78. Bury, каз. съч., стр. 3687; ИБИД, пак там, стр. 1452.

79. Bury предполага, че понеже ромейският император се смятал като главен и вечен български неприятел, възможно е, щото тоя израз е бил общоприета формула, която първоначално била усвоена в царуването на някой предишен цар, когато двете страни са били във война една срещу друга (каз. съч., стр. 369; ИБИД, пак там, стр. 1452).

80. Ако това наше попълване на текста е вярно, то в тия думи може би ще трябва да видим едно натякване за катастрофата на император Никифор в 811 г.


416

да е буквален превод на някое народно пожелание българско, не славянско, от което може да се заключи, че стогодишната възраст е била рядка у българите.

Надписът свършва с датиране на самото събитие — постройката на двореца и крепостта, т. е. основаването на новия град, бъдещия Преслав, [81] а именно „по български” или според българското летоброене, била сигор елем (или шегор алем, както се среща в Именника на българските князе) година, а „по гръцки”, или според византийското летоброене, 15-и индиктион. Тоя пасаж в нашия надпис е от първостепенна важност и услужи твърде много на историческата наука, защото даде ключа за разбиране на ония доскоро непонятни изрази в Именника. Според последните тълкувания сигор елем или шегор алем по българското летоброене означава първия (елем или алем) месец на текущата сигор = втора (вол) лунна година в известен 12-годишен лунен цикъл, която според нашите изчисления отговаря на 146 лунна година от Б. ера, или събитието се отнася към 1-вия месец на 146 лунна година от Бъл. ера, която наистина дава сигор или шегор циклова година. Тая 146 лунна година е почвала на 29 август 821 с. г. и свършвала на 16 август 822 с. г. от Р. Хр. , а оттука първият месец на 146 лунна година от
 

81. [През последните години бе открит Омуртаговият аул близо до с. Цар Крум, Шуменско, т. е. при бившето с. Чаталар. С това бяха опровергани всички досегашни хипотези за строителството на Преслав още при Омуртаг, за така наречения „Омуртагов мост” при стария Преслав, за пренасянето на колоната с надписа от Преслав в Чаталар и т. н. Вж. по-подробно В. Антонова и Цв. Дремсизова, Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум, Коларовградско, Археология, II, 1960, стр. 28—39; Цв. Дремсизова, Проучвания в аула на Омуртаг през 1959 г., Изследвания в памет на К. Шкорпил, София, 1961, стр. 111—128; В. Антонова, Нови проучвания в старобългарското укрепление при с. Цар Крум (Чаталар) през 1959 г., пак там, стр. 131—152; В. Антонова, За мястото на аула на хан Омуртаг, ИПр, XVIII, 5, 1962 стр. 84—86; В. Антонова, Аулът на Омуртаг при с. Цар Крум, Археология, V, 2, 1963, стр. 49—59; Цв. Дремсизова-Нелчинова, Омуртаговият аул на Тича, ИБАИ, т. XXVIII, София, 1965, стр. 5—22.]


417

от Бъл. ера е продължавал от 29 август до 29 септемри 821 г.; 15-ият индиктион по византийското летоброение е продължавал от 1 септември 821 до 31 август 822 г. от Р. Хр. [82] И тъй основаването на новия град или на бъдещия Преслав се отнася към септември 821 г. от Р. Хр. Няма съмнение, че тая дата ни дава времето, когато е бил написан надписът, т. е. когато работите по постройката на двореца и моста, а може би и на самата вътрешна крепост са били завършени.

Друг не по-малко важен епиграфски паметник от времето на Омортаг е известният Търновски надпис, който се намира на един от средните стълбове, надясно от западния вход на църквата „Св. 40 мъченици” в Търново. [83] Съдържанието на надписа гласи:

„Великият хан Омортаг, като остая в стария си дом, съгради преславен дом при Дунав. И като измерих [разстоянието) между двата всеславни дома, направих в средата гробница. И от самата среда на гробницата до моя старовремски дворец [аул] има 20 хиляди оргии и към Дунав има 20 хиляди оргии. Самият гроб [склеп] е всеславен. И като измериха земята, поставиха тоя надпис. Човек, ако и да живее добре, умира и друг се ражда. И нека тоя, който се роди най-сетне, разглеждайки тоя [надпис], си спомня за оногова, който го [гроб, скелп] построил. А името на княза е Омортаг, велики хан. Нека бог го удостои да преживее сто години!” [84]
И тъй според съдържанието на тоя надпис Омортаг построил нейде близо до Дунав някакъв „преславен дом” или живелите, а на средата между тоя „дом”, дворец, и „стария си дом”, аул, дворец, резиденция, издигнал „всеславна гробница” (), но и в тоя надпис също така се отбелязва, че ханът останал да живее в „стария
 

82. Подробно за изчислението на тая година вж. Притурка № 1: Българско летоброение.

83. Как е могъл да попадне тоя стълб там, вж. Притурка № 1.

84. За тоя надпис и обясненията му вж. Притурка № 16: “Търновският Омортагов надпис”.


418

си дом” или „дворец”, т. е. в старата резиденция на своите предшественици — в Плиска. Затова и новият „дом” или „дворец”, който Омортаг построил на Дунав, едва ли е могъл да има някакво политическо значение. Ако наистина тоя нов „дом” ще трябва да видим в каменната постройка на „Градището” при с. Кадъкьой, източно от Тутракан, чийто план и градеж не дават да се съмняваме в неговия хуно-български призход, [85] то постройката на тая крепост е била предизвикана по-скоро по стратегически съображения: като най-близък пункт между Дунав и столицата Плиска тя, както и другите укрепления на изток около селата Попина и Гарван и на запад около селата Спанчово и Долно Оряхово, [86] ще да е имала назначение да защищава резиденцията на българските ханове откъм левия бряг на Дунав, който тук представя едно удобно място за преминаване, още повече, че в това време севернодунавските владения, както видяхме, се заплашвали от новото разместване на разни народи откъм североизток. [87]
 

85. Вж. подробното му описание у К. Шкорпил в Абоба-Плиска, стр. 519—521, и плана на градището в албума табл. CXIV, 2 и 3. — Ср. пак там, стр. 551—552.

86. Вж. у Шкорпил, Абоба-Плиска, стр. 447—449 и 521 и 523; също и стр. 552.

87. Ср. Bury, The Eastern Rom. Empire, p. 366—367; ИБИД, пак там, стр. 142—143. — П. А. Сырку в каз. ст. на Хр. Лопарев, стр. 361 и 362, като счита също новия дом за втора столица българска, изказа мнение, че „преемник и сын Крума Омортаг, может быть, должен был переменить политику своего отца и сосредоточить свое внимание на севере; вследствие отпадения от его державы славянских племен: Бодричей, Кучан (?) и Тимочан, он должен был иметь частыя сношения с франкским императором Людовиком Благочестивым, а потому естествено было переселиться поближе к Дунаю”. — Успенски, Абоба-Плиска, стр. 552, като смята новия „дом” за придунавска столица, мисли, че „она служила опорным пунктом против Славян и Франков и господствовала над той частью Дуная, где была естественная переправа с севера на юг и откуда хан болгарский мог повелевать подчиненными ему славянскими племенами на север от Дуная”. — Имайки пред вид местонахождението и назначението на тая крепост, ние мислим, че ще бъдем близки до истината, ако в нея видим крепостта Мундрага (),


419

Но написването и поставянето на нашия надпис главно са свързани с постройката на „всеславната гробница”, която според данните на текста се намирала тъкмо на средата между стария дворец и новия „дом” на равно разстояние — по на 20 хиляди оргии, т. е. 42,5 километра [88], или цялото разстояние между двата пункта се = на 85 км. Изхождайки от това, че новият дворец се е намирал в Кадъкьойското „Градище” и че под  се разбира само „насип”, „могила”, напоследък Успенски изказа предположение, че самата тумба или могила на Омортаг представя днеш. „Мумджиларска могила, която се намира на 46 км от двореца на старата Плиска-Абоба и на 41 км от Кадъкьойското градище”. [89] На друго място ние доказваме, че под  или  не може да се разбира
 

която се издигнала особено в края на IX в. при цар Симеон поради събитията от 895 и 896 г. (Затова вж. подробно в нашите “Известия за българите и пр., стр. 111—114.) Във възможността на тая идентификация ни убеждава и самото име на крепостта — . Това име първоначално не ще да е било славянско (вж. пак там, стр. 112, бел. 2), а някое хуно-българско прилагателно нарицателно име, което подобно на това, както от  е получил гр. Преслав своето име, е било или осмислено, или пък право преведено на славянобългарски и се обърнало в съществително собствено. В такъв случай сближението на това име със славянското , което предлага Хр. Лопарев, се явява твърде правдоподобно (пак там, стр. 112—113).

88. Една  или  се = 1 разтег = 3 аршина = 2,134 метра; оттука 20 000 оргии са = 42 680 метра = 42 км и 680 метра = 42,5 км. Вж. нашата ст. “Два известни българ. надписи от IX век”, пак там, стр. 136, бел. 1.

89. Абоба-Плиска, стр. 553. „Этот курган, пише Успенски, возвышается (289 м над уровнем моря) в расстоянии 2 килом. к югу от села Мумджилар (Разградско, Кеманларска община, б. н.) и господствует над всею окружающею местностью, почему и послужил точкой отправления при съемке этой местности Русскими для известной карти генерального штаба. Это несомненно самый большой курган в восточной Болгарии (Табл. CXVII, 1, I и 2), он имеет форму усеченного конуса, высотою около 20 м, диаметр на вершине 8 шагов, склон от вершины к подошве около 30 м. Находящийся вокруг кургана ров свидетельствует, что земля для насыпи бралась тут же. Кругом расположено 10 мелких курганов.”


420

насип, курган или могила, но че първото означава „гробница”, а второто — „гроб”, скелп, [90] които Омортаг несъмнено построил за собствено упокоение, както се досеща и Бйори. [91] Това най-ясно се доказва от самата сентенция, с която се свършва надписът. „Човек, макар и добре да живее, умира и друг се ражда” — думи, които очевидно се отнасят към самия Омортаг, и по-нататък се казва: „И нека тоя, който се роди най-сетне, разглеждайки тоя [надпис], си спомня за оногова, който го [гроба, скелпа] построи.” И тъй Омортаг завещава на бъдещите поколения да си спомнят за него по направената от него тая гробница, дето той ще лежи; това последното, разбира се, той не е могъл да отбележи в надписа, понеже е бил още жив ; напротив, надписът му пожелава да проживее сто години. Както и да било, но смисълът на тая сентенция се върти около смъртността на човека и неговия бъдещ спомен, с други думи, около култа на умрелите. Надгробният насип, могилата, курганът наистина така също се отнася към култа на умрелите, но той се свързва със спомена само на оногова, който е погребан под него; поради това и в дадения случай самото съдържание на надписа не ни позволява да разбираме под  и  могила или курган, защото иначе ще трябва да дойдем до абсурда, че Омортаг приживе още се е погребал и си насипал надгробна могила; ако ли пък Омортаг е заповядал да насипят въпросната могила по друг някой случай, то той несъмнено би споменал за него в надписа.

Не можем да приемем Мумджиларската могила при с. Мумджилар, Кеманларска община, Разградска околия, като такъв пункт, за който се говори в нашия надпис, още и затова, че разстоянието от Кадъкьойското градище до Мумджиларската могила и от последната до вътрешната крепост при Абоба не се схожда с дадените от над-
 

90. Вж. Притурка № 16.

91. Bury, каз. съч., стр. 367; ИБИД, пак там, стр. 143.


421

писа 85 км, защото по картата разстоянието между посочените три пункта възлиза на 88,5 км, които в действителност са много повече, при това от Градището до могилата са 40,5 км, а от могилата до Плиска — 48 км, [92] следователно могилата не се намира точно на средата и не на една права линия между, двата крайни пункта, защото тя се отклонява на около 16 км западно от средата на правата линия между Градището и вътрешната крепост при Абоба. Затова ние мислим, че ще бъдем по-близко до действителността, ако мястото на Омортаговата гробница потърсим по другия по-прав път между Кадъкьойското градище и абобските развалини, именно в калето при с. Ташлъмахле, което се намира тъкмо в средата между тия два пункта.

Това е една малка крепост, неправилна форма, разположена на една изданка североизточно от с. Ташлъмахле (западно от с. Рахман-ашиклар, община със същото име, Силистренска околия). „Югоизточната й страна (330 крачки) и северозападната (210 кр.) според описанието на К. Шкорпил минават над стръмни и отчасти дори скалисти склонове, които се спущат към реката. Най-силно е укрепена североизточната страна (340 кр.), достъпна откъм платото. Стената, прекарана по чупена линия, има три кули. Югозападната страна на крепостта (175 кр.) е достъпна откъм крайната част на изданката; тя също е защитена със стена, но без кули. Надлъж покрай североизточната и югозападната стена отвън има изкопан трап. На сто крачки от крепостта, към платото, се виждат остатъци от слабо изградена стена, а надлъж покрай нея остатъци от трап. Под северозападната стена на крепостта в скалистите стръмнини има неголяма естествена пещера „Кале-маара” със следи от изкуствена обработка.” [93] В тая
 

92. Нашите измервания ние правихме по руската 3-верстова карта 1:126 000 по права линия, а не по пътищата от Кадъкьойското градите до Мумджиларската могила ( 136,0) и оттука до вътрешната крепост при Абоба.

93. Абоба-Плиска, стр. 483.


422

крепост, ние мислим, ще да е била построена гробницата на Омортаг, за която става дума в нашия надпис. Дали споменатата крепостна пещера е имала някакво отношение към нея, трудно може да се каже; във всеки случай, тя се е намирала на средата на най-краткия и прав път, който от Кадъкьойското градище през с. Дамадасъ (Докчеларска община, Силистренска околия) минавал покрай самата крепост на гробницата и през селището „Бунар-икинли южно от с. Насубчилар, покрай крепостта Хисар-кале (при с. Сенебир) излизал през Иридерското устие в Абобската равнина [94], и отстои от Кадъкьойското градище на 41 км, а от вътрешната крепост при Абоба — на 41,320 км (по права линия на картата) — разстояние, което много по-близо подхожда към данните на нашия надпис. Самият стълб с надписа ще да е бил поставен при входа в крепостта покрай пътя.

Що се отнася до въпроса за времето, когато е бил написан и поставен надписът, а оттука и когато е била построена гробницата със скелпа, съдържанието на надписа не го определя. Обаче сентенцията в края на надписа, че човек е смъртен и че колкото и добре да живее, все пак ще умре, ни подсеща да предположим, че Омортаг ще да си е спомнил за временното пребъдваме на човека в тоя свят към края на своя живот, когато по един или друг случай се е убедил, че не ще преживее дълго, макар че и тук, както и на Чаталарския надпис му се пожелава да проживее сто години. Затова ние сме наклонни да отнесем както надписа, тъй и постройката на гробницата към последните години на управлението му.

Освен разгледаните тук надписи, които ясно рисуват културния напредък на България през първата половина на IX в., до нас са дошли и други надписи също от времето на Омортаг с меморален характер. За два такива паметника ние вече споменахме [95], които са поставени за
 

94. Абоба-Плиска, стр. 483—484.

95. Вж. по-горе, стр. 395—405.


423

спомен на копан Окорс от рода Цакагар, [96] загинал във водите на Днепър, и на таркан Онегавон от рода Кувиар, който така също потънал в река Тиса. Подобни меморални паметници Омортаг е поставил и на следните свои близки и предани служители: I. На жупан таркана Охсун () от рода Киригир (), който умрял през време на някакъв си поход. 2. На багатура Ослана (), който принадлежал към класа на багаините — по-малките боили или боляри, и е умрял от някаква болест. 3. На друг боил, чието име не е запазено, от рода Ерагар (), който така също умрял от болест. 4. На един боил, чието име така също не е запазено, от рода , който отишъл в поход и умрял в сражение. 5. На  (вероятно това е част от името), който е умрял „ вътре”, т. е. в държавата. [97] Намерените при абобските разкопки фрагменти с остатъци от подобни надписи ясно сочат, че освен споменатите тук е имало и други меморални надписи, които за жал безвъзвратно са загинали за историята.

Всичките тия паметници от времето както на Омортаг, тъй и на хановете преди и след него имат огромно историко-археологическо значение; те не само ни дават имената на ония влиятелни родове, които са образували българската родова аристокрация с нейните подразделения, но още ни запознават до известна степен с вътрешната наредба на българската държава в дадената епоха, за която наредба ще говорим на друго място. Но наред с това твърде важно значение те откриват пред нас особеностите на една домашна хуно-българска култура, която макар и да усвоила официалния тогава на полуострова език — гръцкия, проявявала е стремеж да създаде въз
 

96. За това име вж нашата статия "Един от Провадийските надписи”, стр. 98.

97. Вж. Абоба-Плиска, стр. 190—192, № 1—3, 5—9. — За името  вж. по-горе, стр. 133, бел. 6.


424

основа на българските религии, народни обичаи и държавно-обществени принципи нещо самобитно, което е запазвало своя азиатски характер. И ако виждаме, че тая самобитна култура се особено засилва при Омортаг, когато хуно-българите в лицето на своя представител — боилството, прилагат най-напрегнато усилие да запазят своето първенствуващо положение, това ясно показва, че нейното назначение, нейната цел е била да се противопостави на въздействието на друга чужда култура — византийската, която интензивно си е пробивала път през другите етнически елементи в държавата и преди всичко през многобройното славянско население, което от два века се намирало под влиянието на Византия. По тоя начин и в културно отношение се забелязва същото явление, както и в обществено-политическо: борба на хуно-българите за надмощие. Обаче те и тук се оказали също тъй безсилни, както не могли да устоят срещу стихийната сила на славяните, които, търсейки и намирайки опора в християнството за борбата си против българите, ставали може би незабелязано на първо време за тях самите насадители на византийската култура в държавата.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]