Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

ПРИТУРКИ
 

17. МАЛАМИР НЕ Е ПРЕСИЯН
(Към стр. 429)
 

Опитът на проф. Бйори напоследък да докаже, че Маламир и Пресиян са една и съща личност, [1] ни кара още веднъж да се повърнем към тоя въпрос. Макар че ние вече отдавна сме се изказали против това мнение [2], все пак считаме за нужно отново да разгледаме известията, които засега притежаваме по тоя въпрос, и да покажем доколко заключенията на Бйори са верни и приемливи.

Като изходна точка при разглеждането на въпроса Бйори взема известието на българския охридски архиепископ Теофилакт в житието на Тивериуполските мъченици. [3] „Той (Теофилакт), пише Бйори, разказва, че Омортаг имал трима синове,  (най-стария),  и ; че последният наследил баща си () и умъртвил Енравота, който бил приел християнството. Следният повелител подир Маламир бил Борис, когото Теофилакт означава като син на Звиница. [4] И тъй според него там е имало само едно царуване, онова на Маламир, между смъртта на Омортаг и покачването на Борис.” [5] Всичко това безспорно е вярно, но нам ни се струва, че Бйори не е използувал всички известия у Теофилакт, които засягат интересуващия ни въпрос, в тяхната вътрешна връзка и взаимни съотношения. Затова ние тук ще предадем разказа на Теофилакт в по-главните моменти.
 

1. J. В. Bury, Eastern Roman Empire, p. 481—484.

2. Вж. В. Н. Златарски, Приемниците на Омортага, пак там, стр. 755—777; Известията за българите и пр., стр. 35—36.

3. Migne, Patrologia. graec., t. 126, col. 151—222.

4. „Той казва, че Маламир бил наследен от сина на Звиница, и после продължава да говори за Борис като .

5. Bury, каз, съч., стр. 481.


586

Като съобщава, че при смъртта си Омортаг имал трима синове и че третият от тях Маламир наследил баща си, Теофилакт разказва по-нататък следното. След покачването на Маламир на престола Енравота, като си спомнил за хвърления от баща му в тъмница Кинам, поискал от брат си Маламир да го освободи от затвора и да му го изпрати. Маламир изпълнил желанието на брат си (гл. 31). Енравота, който силно обикнал Кинам и постоянно в paзговорите си го разпитвал за вярата в Христа, под влиянието на Кинамовите разкази за истинността и правотата на Христовото учение скоро се убедил в нищожеството на българското езичество, отхвърлил безбожието, увлякъл се от богопочитанието, станал верующ и приел кръщение (гл. 32). Когато Маламир се научил за постъпката на брата си, крайно недоволен повикал Енравота и поискал от него веднага да се отерче от „чуждия бог”, като го заплашвал с неминуема смърт. Но никакви заплахи не въздействували върху Енравота: той предпочел да умре, отколкото да се отрече от вярата в Христа. В една дълга предсмъртна реч, която Теофилакт влага в устата на Енравота, последният между другото, като казал, че християнската вяра ще се разшири по цялата българска земя и че езичеството ще бъде съвсем унищожено, предрекъл и на Маламир, че „сам той след изтичането на немного години зле ще изхвърли злочестата си душа, без да се ползува с нещо от жестокостта си”. След обезглавяването на Енравота „животът на Маломир, завършва 33 глава Теофилакт, като продължил три години, бил пожънат безвременно от сърпа на божието правосъдие”.

И тъй от разказа на Теофилакт излиза, че Енравота поискал освобождението на Кинам от тъмницата наскоро след смъртта на Омортаг; след получаването на затворника до неговото наставяне във вярата и покръщане не ще да се е изминало много време, защото той още при живота на баща си те да е изказал разположение към християнството, поради което е бил лишен от наследството


587

на престола [6] и вероятно то е и предизвикало по-скорошното приемане на новата вяра от Енравота, след което веднага е последвало обезглавяването му. По тоя начин самата същност на събитието показва, че всичките тия действия са следвали наскоро едно след друго, а пък според думите на Теофилакт Маламир умрял „безвременно” подир три години след смъртта на брата си. Оттука изводът е ясен — Маламир не ще да е живял дълго време след покачването си на престола.

Тоя извод се подкрепя и от следното място в разказа на Симеон Метафраст и Логотет за връщането на ромейските пленници. [7] „В дните на император Теофил беше в Македония [8] войнски началник (, в старобълг. превод ) на име Кордила. Той имаше напълно възрастен син Варда, когото оставил вместо себе си да управлява македонците, които живеели отвъд Дунав (). С някаква си хитрост той се добрал до Теофил. Последният го приел с радост и като узнал какво той желае, изпратил кораби, за да ги [македонците] вземат и прекарат в столицата. А княз на България бил Владимир (, а в други ръкописи  и ), внук на Крум, баща на Симеон, който господарува след него. И тъй народът [ромейските пленници] взел решение да се върне с жените и децата в Романия [т. е. в отечеството си]. Когато Михаил Български излязъл против Солун, те почнали да преминават с имота си.” [9]

Върху това известие Бйори също така не обърнал надлежното внимание; съпоставяйки го с известието на Теофилакт, той прави само следното заключение: „Отдавна е било признато, че Теофилактовият  е бил
 

6. За това вж. по-горе, стр. 424—427.

7. За това събитие вж. по-подробно стр. 432—434.

8. Какво се разбира тук под Македония вж. по-горе, стр. 358/9 и в Известия за българите и пр., стр. 47—48.

9. Georg. Hamartolos, ed. Muralt., 724—5. — Cp. старобъл. превод в Известия за българите и пр., стр. 31—32.


588

идентичен с  или , за когото Симеон (разб. Метафраст и Логотет) споменава в разказа си за връщането на гръцките пленници, един пасаж, от който може да се заключи, че той бил на престола около 836—837 г.” [10] А между това от гореприведеното известие могат да се изведат следните положителни данни: 1) връщането на ромейските пленници в отечеството им е станало при император Теофил (829—842) и при това не по-късно от края на 837 г., защото когато Василий I Македонец се върнал с тия пленници, бил вече момък на 25 години, а пък когато е бил откаран в плен в 813 г., той е бил дете-годиначе [11] и 2) дохождането на Кордила в Цариград и преговорите му с Теофил по въпроса за връщането на пленниците се отнасят към царуването на един български господар — Владимир, а пък самото връщане на ромейските пленници е станало при друг господар — Михаил Български, а оттука явно става 3) че в 836 г. е станала нова промяна на българския престол, а понеже в настояще време не може да има никакво съмнение, че споменатият тук Владимир не е никой друг освен Маламир, който настина е бил Крумов внук, [12] то повече от очевидно става; че царуването на Маламир свършило в 836 г. — един извод, напълно сходен с известието на Теофилакт, според което, както видяхме, Маламир не живял дълго време или неговата смърт ще трябва да отнесем към 836/7 г. По тоя начин известията на Теофилакт и Симеон Логотет взаимно се попълват и обясняват. Затова ние не можем да се съгласим с твърдението на Бйори, че Симеоновото известие е едно само натикване за една промяна на престола, [13] защото това е неоспорим факт, основан на два еднакви по значение книжовни извори.
 

10. Bury, каз. сьч., стр. 481.

11. Вж. по-горе, стр. 358—359 и 391, бел. 29.

12. За бъркотията в имената и генеалогията на българските господари в известието на Симеон Логотет, подробно вж. нашата статия „Приемницте на Омортага,” пак там, стр. 758—764.

13. Bury, каз. сьч., стр. 482; ИБИД, пак там, стр. 181.


589

Другият главен аргумент на Бйори за идентичността на Маламир с Пресиян е това, че Борис непосредно наследил Маламир. Но да разгледаме на какво се основава и това твърдение.

Теофилакт завършва гл. 33 с думите:

т. е. „управлението над българите поел синът на Звиница, негов [на Маламир] братанец”, а гл. 34 той почва с разсъждение за неизмеримата божия мъдрост, която често възвеличава човешката душа (без скърби и утеснения и за прозорливостта на една блага душа, на Енравота), която познала божествената воля на бога, и след това разказва:
[ПОПРАВКА: вм.]
т. е. „когато реченият  се поправя в  дивен Борис прие властта, облак от франки покри цяла България”. Поради близостта на тия две фрази у Теофилакт Бйори мисли, че „следният български господар подир Маламир бил Борис, когото Теофилакт означава като син на Звиница”, и веднага заключава, че „между смъртта на Омортаг и покачването на Борис имало само едно царуване, онова на Маламир” [14]. Но да видим дали текстът на приведените тук фрази допуща подобно заключение.

Преди всичко едва ли може да се търси такава непосредна връзка между съдържанието на гл. 33 и 34. На това посочва право думата  — едничката най-близка и най-вероятна конюнктура на инак непонятната  в текста. Тая дума би била на мястото си, ако да беше споменато името на Борис по-рано в текста, а такова нещо няма. Очевидно Теофилакт е употребил незабелязано за себе си същата дума и форма, каквато е стояла в извора, от който той се ползувал при съставянето на 34 гл. и дето може би наистина се е споменавало името Борис. Оттука ясно става, че между събитията, разказани в 33 гл. и ония в 34 гл. има пропуснати факти, които за целта на
 

14. Bury, каз. съч., стр. 481; ИБИД, пак там, стр. 180.


590

архиепископа са нямали значение. Не трябва да се забравя и това, че Теофилакт не пише в цитираното съчинение летопис или история на българските господари, а излага в него ония събития, които имат право отношение или връзка с разширението на християнството в Тивериуполската или Струмишката област, дето са били намерени мощите на 15-те мъченици от времето на император Юлиан. Затова и съображението на Бйори, че „не може да се вярва, какво ако в течение на периода между смъртта на Омортаг (не по-рано от 827) и 852 г. там са били двама ханове, от които единът (Маламир) царувал не по-малко от десет години, а другият, Пресиам, петнадесет години, то по-дългото царуване би било съвършено игнорирано от Теофилакт” [15], също не може да има никакво значение като аргумент, защото царуването на хана между Маламир и Борис не е било известно с никакви събития за или против християнството и във връзка с паметта на Тивериуполските мъченици; ръководната мисъл у него е била — да посочи, че предсмъртното предсказание на Енравота се изпълнило, и затова право преминава към царуването на Борис. По същата причина архиепископът не намерил за нужно да назове по име и Маламировия приемник, а се задоволил само да отбележи, че последният бил син на Звиница.

Че между Маламир и Борис е имало и друго едно царуване, се доказва и от приведеното по-горе известие на Симеон Логотет. Там се казва, че докато преговорите завръщането на пленниците вървели в 836 г. при Владимир, т. е. Маламир, самото връщане станало в 837 г. при Михаил Български, под когото, няма съмнение, ще трябва да разбираме Борис-Михаил, тъй че въз основа и на това известие би могло да се твърди, че Борис е бил непосреден приемник на Маламир. Но бъркотията в имената и тук е очевидна, защото събитието е станало при император Теофил (829—842), а пък Борис (852—888) никога
 

15. Bury, каз. съч., стр. 482; ИБИД, пак там, стр. 182.


591

не е бил съвременник на тоя император, следователно в периода между 836—837 г., когато е умрял Маламир, и 852 г., когато се е покачил Борис, [16] царувал е още един хан.

Наред с разгледаните тук книжовни известия ще трябва да поставим още един епиграфски паметник, в чието съдържание Бйори също намира подкрепа на своето мнение. Това е Шуменският надпис, наречен така, защото е намерен в турските гробища при Тумбул джамия в Шумен. Той е издаван два пъти [17] и издателите му въз основа на възможните според тях попълвания на текста са на мнение, че в надписа се говори за някакви военни действия на българите против византийците в областта на Одрин и Пловдив, като при това първият издател го отнася към времето на хан Маламир или на неговия най-близък приемник, а вторият — към Маламир. Ние бяхме възприели това мнение за съдържанието на надписа и въз основа на някои книжовни данни отнесохме тоя надпис към времето след 846 г. [18] Сега обаче след ново проучване на текста върху самия камък и факсимилето дойдохме до друго заключение, както ще покажем тук.

Тоя надпис, както вече посочихме на друго място, [19] при всичката си голяма историческа важност, е дошьл до нас в непълен и развален вид и при необикновените му палеографични особености твърде много се затруднява разбирането на съдържанието му. Това е един епиграфски палимпсест, ако можем така да се изразим, защото немалко е пострадал под длетото на някоя невежествена ръка, която види се, е искала да преповтори за по-ясно четене буквите, но поради неумение още повече ги развалила и изопачила. Затова при четенето на надписа необходимо се явява внимателно да се отличава кой нарез е
 

16. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 46—47.

17. В Archol-epigr. Mittli., Bd. XIX, S. 242—243, и в Абоба-Плиска, стр. 232—236, факсимиле албум, таб. XLV.

18. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 52.

19. Пак там, стр. 51.


592

нов и кой стар, а това още повече затруднява дешифрирането на текста. Ние тук ще го разгледаме по-подробно.

Според нас в него могат да се направят следните попълвания:

1 р. В началото на реда е стояла годината от С. М., защото ясно личи буквата  = 6000; след нея е отлющено от камъка едно кръгло парче, с което са загинали и другите числови букви; запазен е само надредният знак со общ за цялата година, която е загубена за нас. — Втората запазена буква може да бъде Р или П, но при надредната Х изглежда, че старата е Р; тогава ще бъде възможно в първите две букви с надредната Х да се види съкращение . [20] — Третата буква на пръв поглед е твърде съмнително О, защото то е начертано длъгнесто, когато всички други О в надписа са кръгли; но при по-голямо взиране лесно се забелязва дясната кръгла страна на О, която неправилно е отсечена от новия резач. — По-нататък се чете: . Следните три букви са развалени и изтрити; но едвам видна, средната П дава основание да се признае за вярно четенето на Успенски ПА[ППА], но не , защото за С няма място на камъка. След това идат . Знакът , както ще видим, съдържа в себе си както буква Е, тъй и други съкращения. В даденото място, ако се вземе в значение Е, то попълването на Успенски  се явява твърде вероятно още повече, че на камъка се забелязват следи от А. И тъй 1-вия ред ние четем: .

2 р. Първата половина на тоя ред е силно пострадала под длетото на новия резач, който е направил така дълбоко своите нарези, че под тях мъчно може да се от-
 

20. Подобно съкращение се среща в пограничния надпис от времето на цар Симеон от 904 г., дето в 3-ия ред се чете: , т. е. . Вж. ИРАИК, т. III (1898), стр. 186; факсимиле.


593

личат старите букви. Успенски чете в началото , като се позива на , името на Омортаг у архиепископ Теофилакт [21]. Но такова сближение на тия две имена не може да се допусне вече затова, защото подобна форма на Омортаговото име не се среща нито на един от известните досега с това име епиграфични паметници от IX в., без да изтъкваме тук, че и по форма двете тия имена не се схождат. Както на камъка, тъй и на факсимилето не е мъчно да се забележи, че първото начертание V е съвсем ново и няма никакво отношение към надписа. Във второто начертание ясно личи горната част на Y, с което почвал редът, понеже тая буква се пада тъкмо под  на 1-вия ред. Ако в третото начертание може да се види В, то в следните букви лесно може да се отличат FI, така че първата дума може да се чете YBIГH =  на другите надписи от същата епоха. Обаче по-нататъшните 11 букви , които очевидно са много подправени от новия резач, съвсем не се поддават на дешифриране. Ако нашето четене  е правилно, то би могло да се предполага, че тия букви съставят някои български думи, които да съдържат понятието ; в такъв случай и  при  било би твърде на мястото си. — По-нататък лесно се чете знакът , който тук може да значи , а след него , макар че новият резач е начертал върху Т нещо като буква Х. Подир следната буква  на камъка се забелязват следи от  и , които веднага ни подсещат, че тук е възможно попълването . По тоя начин 2-ия ред попълваме: .

3 р. Началото на тоя ред е така също силно изопачено от новия резач. Ако се съди по първите букви на предните два реда, то първите две, а може би и три начертания ще трябва да ги смятаме за нови и като такива съвсем да се изхвърлят. От другите запазени букви , ако само те възпроизвеждат точно старите, при веднага
 

21. Migne, Patrologia gr., t. 126, cal. 192 и 193.


594

следващата ПYIСАС би могла първата дума в тоя ред да се прочете, и то само по смисъл , както предлага и Успенски. Но тогава остават непонятни следващите T. Успенски вижда в тях частицата ; но на другите надписи от същата епоха нийде последната не се среща. Ние не се сещаме какво могат тия букви да означават тук; впрочем Т е твърде съмнително. — По-нататък се чете лесно:  (тук  може би е = , но тогава то е излишно)  (надредният знак над А показва, че случайно е изпусната бук. , вж. р. 4)  (вж. р. 4), или целият ред според нас гласи

4 р. Според нас тоя ред в началото е напълно запазен и се чете лесно:  (надредният знак и тук означава изпускане на бук. N). Следващото Т по смисъл попълваме: Т[А ХОРА, както в 7 р. по-долу, или ХОРIА. Целият ред тогава ще гласи:

5 p. Тоя ред по аналогия с 1-вия р. ще да е почвал с , понеже са потребни две букви за изравнение с предните редове; от надредната Х се забелязват следи на камъка. След това се чете: . — Не съвсем ясно следват , в които  = Е, а надреденият знак — показва, че е изпусната А, както в 3-ия р. , дето  = ON, както на другия шуменски надпис се чете:  (р. 19—20) [22]. По-нататък личат , които попълваме  или целият ред се чете:

6 p. Ако новият резач е точно повторил в началото на реда буквите , то ние отличаваме на камъка пред тях K и четем: , дето ; тогава по аналогия
 

22. Вж. нашата статия „Два известни надписа” и пр., пак там, стр. 140.


595

с 3-ия и 4-ия ред а priori по-нататьк можем право да четем EZIC; обаче това четене се подкрепя и от остатъците на буквите: подир А знакът  е = Е, след който буквата е развалена от длетото на новия резач, но все пак от старата буква е останало , в което виждаме остатъци от Z и следи от IC и ясния знак ; въз основа на това на камъка ние четем ZIC, както на 3-ия ред. Поради това не можем да приемем нито предлаганото от Успенски , нито от Бйори  или , па и мястото на камъка не позволява толкова много букви. По-нататък ясно се различават  или целият ред дава:

7 p. Макар че на камъка се четат в началото на реда някои отделни букви, но те са дотолкова изопачени от длетото на новия резач, че мъчно може да се възстановят старите истински букви. Прочетеното тук от издателите на надписа  и попълнено от тях [23] се явява твърде проблематично, защото буква В не може да се намери на мястото, па и  навсякъде в нашия надпис се пише . Едничките стари начертания тук се забелязват TO или T като член към следващото собствено име по аналогия с . Следните четири букви са ново изделие, но и при все това под тях се различават стари букви, именно последните три . Ако се съди по това, че след тая неизвестна дума се чете , дето надредният знак — ce = ON, а думата четем , може да се предполага, че в тия три букви  се крие името на самата крепост, което очевицно ще трябва да се чете  или  — крепост, която е отстояла от Одрин в северозападна посока на 18 стадии, или 20 километра, при днешното с. Юскюдар. [24] Това по-
 

23. Archol.-epigr. Mittli., XIX, 243. — Абоба-Плиска, стр. 235.

24. Jireek, Fragmente aus Bulgarien, S. 145. — Cp. Heerstrasse, S. 73.


596

пълване се явява толкова по-правдоподобно, защото между TO или T и  остава място тъкмо за три букви. Въпрос тук може да стане: в какъв падеж е стояло това име? Както казахме, по аналогия с  би трябвало да очакваме родит. пад.; обаче надредният знак — над Р, който и тук се = , от една страна, а, от друга — колебанието в четенето на предходното ТО и T, което на камъка не може да се установи, но има признаци да се приеме първото и, от трета — това обстоятелство, че съчинителят на надписа не се е строго придържал в граматиката или пък каменорезачът е погрешил — всичко това иде да ни убеди, че тук собственото име е стояло във винит. пад. , а не в родит. — . — По-нататък лесно се чете: TA XOPA, т. е.  вм. , както го поправя и Успенски. След него ясно личат: T  ГPYK, дето знакът  заместя тук ON = , затова четем  съгласно с Успенски. Последната дума, която е почвала с EП, ще да е съдържала някоя глаголна форма; по смисъл ние я попълваме , тъй че целия ред четем така:

8 p. В началото не могат да се прочетат четири букви, след което личат , т. е.

9 p. Началото на тоя ред е също унищожен от новия резач, поне той е развалил дотолкова буквите, че от тях нищо не може да се разбере. Предлаганото от Успенски четене  е проблематично.По-нататък ние четем  вм.  очевидно последната дума ще да е глагол, който обаче трудно може да се допълни, но въз основа на последния ред по смисъл би могло да се предполага, че тук става дума за възстановяване на границата; затова предлагаме да се попълни , или целия ред с


597

пет букви от следния ред четем

10 р. Последният ред съдържа

който четем:

И тъй от целия надпис ние можахме да прочетем следното в книжовен правопис :

He е мъчно да се забележи, 1) че главните личности в съдържанието на тоя надпис са хан Маламир и неговият кавхан Исвул, към времето на които се отнася и самият надпис, и 2) че по съдържание надписът се дели на две части. Първата част (1—4 р.) говори за лица и събития преди хан Маламир, а именно, че Крум бил „дядо” негов, че баща му Омортаг сключил мир, под който се разбира 30-годишният мир, и живял добре с гърците, и че тия мирни отношения почнали още от началото на царуването му, а гърците от своя страна „изпразнили”, „напуснали” ония укрепления, които според новопрокараната тогава погранична линия съгласно с условията на 30-


598

годишния договор оставали в българска територия. Така разбираме израза , а не че под него се крие известие за някакви военни действия, защото в такъв случай тоя израз не би имал смисъл при предното изречение ; освен това фактът, че „гърците изпразнили”, а не „опустошили”, може да се отнесе само към предното царуване, т. е. на Омортаг, а не към това, в което е бил написан надписът. Втората част (5—10 р.) съобщава за събития, които са станали в съвременното царуване. Така най-първо се изтъква, че хан Маламир е управлявал наедно с кавхан Исвул — факт, който намира обяснението си в младостта на самия Маламир, който е управлявал под ръководството на кавхан Исвул „стария си боил” (), както го той нарича в друг надпис. [25]

По-нататък надписът гласи, че Маламир „живял добре с гърците“ [26] и поради тия добри отношения са били до-
 

25. Вж. другия Шуменски надпис, преписан от Бланкенбург в 1831 г.. и издаден в CIG, t. IV, № 8691 b, дето кавхан Исвул е представен в ролята на съуправител. Вж. В. Н. Златарски, Два известни български надписи от IX век, стр. 138—140.

26. По повод на нашето четене  в 6-ия ред, т. е. че Маламир е живял в мир с гърците, Бйори пише (стр. 483): „Но 1) ако това (т. е. тоя израз) би предхождало думите , които отбелязват началото на неприязнени действия.” Обаче ние по-горе изтъкнахме, че изречението  се отнася не към Маламировото царуване, а към предното — Омортаговото, и че тук  не означава „неприязнени действия”, а просто „изпразнили”, “напуснали” укрепените пунктове, защото тоя глагол се намира в тясна връзка с предното изречение , с други думи, добрите и мирни отношения не могат да предизвикат неприязнени действия. — „2. Възстановяването () е несъвместимо с думите, които следват, .” Ние мислим пък, че поставянето  вм.  е недопустимо, защото тоя знак нийде в нашия надпис не заместя някой предлог, а представя, както сам Бйори приема, или , или , а ние ще прибавим, или падежните окончания ; род. п.  тук зависи от , тъй че подобно заместване на знака  с  е недопустимо, както и сам Бйори това признава, защото той „не може да види някоя следа нито от  или , които Успенски дава под алтернатива” (стр. 482). Очевидно с него в


599

вършени някои от условията на 30-годишния договор относно отстъпената територия. Ние си представяме работата така: някои крепости в Пловдивската област, а може би и самият Пловдив ромеите не ще да са изпразнили своевременно или пък съгласно с условията на договора трябвало да ги изпразнят след изтичането на известен срок; в замяна на това българите ще да са задържали или пък са завзели по-сетне крепостите като Проват, Скутарион и други укрепени пунктове северно от Одрин, кокто според договора оставали във византийска територия. В даденото време срокът на тая уговорка ще да е изтекъл и българите, като предали на ромеите задържаните или завзети техни крепости, влезли във владение на цялата южнобалканска област до Родопите. По тоя случай Маламир устроил всеобщо тържество () и отишъл вероятно за пръв път в Пловдив, а кавхан Исвул „изправил”, възстановил при случая наново най-старата според договора българска граница. Разбирайки в тоя смисъл съдържанието на нашия надпис, ние имаме достатъчно основание да предположим, че самото събитие се намирало във връзка с изтичането на втория десятък на 30-годишния договор, когато последният вероятно е бил наново потвърден, а оттука то е станало през 834/5 г., т. е тъкмо при живота на Маламир, преди 836/7 г. Поради това и самият надпис не може да се отнесе към времето след, изтичането на 30-годишния договор, т. е. към 846—849 г., както ние това допуснахме по-рано и както Бйори приема, за да докаже идентичността на Маламир с Пресиян.

И тъй от разгледаните известия, които се отнасят
 

значение  е почвало ново изречение и всичките след него думи зависят от друго сказуемо, оттука и силата на тоя аргумент пада. — “3. Съучастието на генерал Исвул с Маламир в р. 5 показва, че ние имаме дело с военно действие от страна на Маламир”, но ние вече показахме, че съучастието на кавхан Исвул с Маламир се касае до управлението на държавата, тъй че и това възражение губи значение. Затова тук не може и дума да става за никакъв предполаган Маламиров поход.


600

или могат да се отнесат към Маламир, става явно, че последният не е живял по-късно от 836/7 г. и че между него И Борис е управлявал друг хан. Кой е бил тоя хан ще ни отговори известието на Константин Багренородни.

Константин ни разказва, че „в управлението на [сръбския] княз Властимир повдигнал война против сърбите българският княз Персиам с цел да ги подчини; но след тригодишна война той не само нищо не постигнал, но дори изгубил повечето от войската си. След смъртта на княз Властимир властта над Сърбия получили тримата му синове Мунтимир, Строимир и Гойник, които разделили страната помежду си. През това време стана княз на България Михаил-Борис, който поиска да отмъсти за поражението на баща си Персиам.” [26a] И тъй според Константин преди Борис в България е имало владетелен княз на име Пресиам и Пресиян ( и ), който воювал със сръбския княз Властимир три години от 839 до 841 г. [27], т. е. той е бил непосредствен приемник на Маламир, а пък според Теофилакт след Маламир поел управлението синът на Звиница. Борис, както посочихме по-горе, не е могъл да бъде син на Звиница, а бил според изричното свидетелство на Константин, син на Пресиян, следователно Пресиян е бил приемникът на Маламир, а понеже синът на Звиница бил братанец () на последния, излиза, че Пресиян е бил Звиницов син и като едничък представител от рода на Крум поел управлението на страната в 836 г.

Че през 40-те години на IX в. в България не е царувал Маламир, се доказва донейде и от надписа, намерен и преписан от Villoison в 1707 г. в развалините на стария град Филипи (тур. Филибеджик, северозападно от Кавала). Тоя надпис поради неточното му копиране и непълното запазване не може изцяло да се реставрира: обаче няма
 

26a. De admini., ed. Bon., p. 151. — Cp. В. Н. Златарски, Приемниците на Омуртага, стр. 758.

27. В. Н. Златарски, Известия за българите и пр., стр. 42.


601

съмнение, че той се отнася към първата половина на IX в., както това показват и формата, и палеографските особености, а главно изразът  и сполучливото попълване името . Поради това едничко възможно попълване името на съвременния хан, от което са запазени в надписа последните четири букви , може да бъде  (или  или ). [28]

Ако Маламир и Пресиян били една и съща личност, то защо едни надписи носят името на първия, а тоя последният — името на втория ? При всичката важност на тоя въпрос Бйори отговаря на него с предположенията: 1) че „Пресиам е било българско, а Маламир — славянско и официално име” (стр. 482), и 2) че „Пресиам или Пресиан е присвоил името Маламир в един по-късен период, може би във връзка с разширението на неговата власт над западните (разб. балкански) славяни” (стр. 483). Но тия предположения не могат да се приемат за правдоподобни, защото: 1) ако името на Маламир е било само официално име, то ние бихме очаквали да видим на всички официални актове, каквито са нашите надписи, едно и също официално име на българския хан, а пък според Бйори излиза, че тоя същият хан е писал и неофициалното си име, и 2) доколкото може да се установи датата на шуменския надпис и на Villoison'овия, може да се заключи, че Маламир се е наричал с официалното си име в по-ранния период, а в по-късния с името Пресиян, т. е. тъкмо обратно на предположението на Бйори, още повече, че и сам Бйори признава, че вторият надпис — Villoison'овият, който „е вероятно не по-рано от 847 г.”, „е бил един от последните паметници па Маламир под негово по-раншно име” (стр. 483), следователно всички надписи — на брой три [29] — с името на Маламир ще трябва да отнесем към времето
 

28. Подробно по тоя въпрос вж. В. Н. Златарски, Известията за българите, стр. 48—50.

29. Освен споменатите два шуменски надписа (вж. по-горе, стр. 428—429) има още един меморален издаден в Archol.-epigr. Mitth., XIX (1896), S. 239—240, и в Абоба-Плиска, стр. 191, албум табл. XLIII, 4.


602

между 847 и 852 г., което ни се показва малко вероятно.

Всичките тук посочени възражения, които са от първостепенна важност, изтъкват твърде ясно голямата натегнатост в стремежа на Бйори да избегне мъчнотиите при доказването идентичността на Маламир с Пресиян. Същата тая натегнатост и неубедителност се чувствува, както видяхме, и в другите му аргументи по същия въпрос и за това остава да признаем, че Маламир и Пресиян са две съвършено отделни исторически личности, които като владетелни български ханове имат и своя отделна история, всяка със свой особен характер, както това изложихме на на друго място.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]