Б. Първо българско царство.
   II. Териториално разширение и политическо издигане
 

3. Успехът на християнството и засилване на славянското влияние
 

„Когато изчезнал измежду хората, [Омортаг] свършил живота си при трима синове, от които по-старият се именувал Енравота (), вторият — Звиница (), а третият — Маломир (), последният наследил властта на баща им.” Така ни представя приемствого на българския престол Теофилакт Ох-

425

ридски [1] след смъртта на Омортаг, което се потвърждава и от други извори и особено от достигналите до нас епиграфски паметници, дето името на новия хан се явява във форма . [2] И тъй непосредствен приемник на Омортаг бил най-малкият му син хан Маламир (831—836). Причината за обхождането на двамата по-стари синове Омортагови в полза на най-малкия в престолонаследието Теофилакт не ни пояснява; обаче трагедията, която се разиграла в ханския род наскоро след покачването на Маламир, ни дава възможност донейде да търсим причината в общото развитие на вътрешните събития в България.

Теофилакт разказва, че Енравота, който се наричал още Воин (), недълго след смъртта на Омортаг си спомнил за затворения Кинам и помолил брата си Маламир да го изнамери и да му го изпрати. Маламир не оставил без внимание просбата на брат си: той извадил Кинам от тъмницата, дето го намерил гладен, кирлив, побледнял, отслабнал, и като го очистил и натъкмил доколкото било възможно, изпратил го на Енравота. Когато последният го видял тъй изменен, че отначало дори не можал да го познае, попитал го за причината на промяната. Кинам, след като му разказал за мъчението си в тъмницата и веригите, отговорил му, че едничката причина на всички страдания била вярата в Христос и че „каквото претърпял за нея, не го смятал за страдание, а го имал за голямо удоволствие и наслада”. Кинам останал да живее при Енравота, който го много обикнал и постоянно в разговорите си го разпитвал за вярата в Христос. Резултат от това сближение с освободения Кинам било туй, че Енравота, „като изучил великата тайна на благочестието и сравнил
 

1. В житието на Тивериуполските мъченици вж. Migne, Patrologia gr., t. 126, § 31, col. 193. — М. Соколов, каз. съч., стр. 242.

2. Известията за непосредствения приемник на Омортаг и тяхното съотношение вж. нашата статия „Приемниците на Омортаг”, пак там, стр. 757—765, а също и “Известия за българите”, пак там, стр. 34. Що се отнася до написа на името, ние считаме за по-правилен оня на надписите:  и .

426

чистотата й с мръсотията на българската религия и якостта на божието слово с гнилостта на българското безумие, погнусил се от безбожието, прегърнал богопочитанието, повярвал и приел кръщение”.

Когато Маламир се научил за това, той бил твърде ядосан. Той повикал брата си и поискал от него веднага да се отрече от „чуждия бог”, като го заплашвал в противен случай със смърт. Но Енравота отказал да изпълни заповедта на брата си, като предпочел да умре за името Христово, отколкото да живее беззаконие с нечестивите. Тогава Маламир веднага обявил смъртното му наказание.

„Когато Енравота бил доведен на мястото, дето трябвало да бъде убит, разказва Теофилакт, той се изпълнил от божествения дух и заговорил пророчески за бъдещето: „Тая вяра, за която сега умирам, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя, макар вие и да мислите да я притиснете с моята смърт. Във всеки случай ще се въдвори знакът на кръста и навсякъде ще се построят църкви божии и чисти свещеници чисто ще служат на чистия бог и ще се поднесат „жертвы хваления и исповедания” на животворната троица. Идолите пък и жертвениците и нечистите им храмове ще се сгромолясат и ще се преобърнат в нищо, като да не са съществували. Па и ти сам (обърнал се към Маламир) подир немного години зле ще изхвърлиш нечестивата си душа, без да получиш нещо в награда за своята жестокост.” След като предрекъл това тържествено, Христовият поборник наклонил глава пред джелатина и от меч приел живоносна смърт, като предал чистата си душа в ръцете на бога.” [3]

3. Theophylactus, ibid., с. 29—33. — М. Соколов, каз. съч., стр. 243 и сл.

427

обхождането на Енравота в престолонаследието. И наистина голямата заинтересуваност на най-големия Омортагов син веднага след смъртта на баща му от съдбата на затворника Кинам, а също и неговото настояване за освобождението на последния от тъмницата, после приемането на християнството от него под въздействието на Кинамовите проповеди и най-сетне неговата мъченическа смърт — всичко това ясно показва, че Енравота още при живота на баща си почнал да изказва наклонност към християнската вяра. Разбира се, българските боили, в чиито ръце се намирала властта, не са могли да бъдат доволни от поведението на Енравота, защото чрез него новата вяра би лесно проникнала в ханския двор, а това би значило пълното тържество на славянската партия, чиято страна очевидно Енравота ще да е държал вече по силата на своите симпатии към християнството. [4] Затова може би още докле е бил жив Омортаг, те са го принудили да лиши Енравота от наследство и да назначи за свой приемник най-малкия си син Маламир, когото като свой поставеник боилите не се забавили да хванат добре в ръце и да го направят свое оръдие. [5] По тоя начин при новата промяна на престола българската партия успяла да удържи властта в ръцете си и да запази същата насока в общата политика на България, както било при Омортаг.

Известия за времето на хан Маламир имаме твърде оскъдни. Освен споменатото известие на западния аналистг че в 832 г. български пратеници ходили с дарове при император Людовик Благочестиви, за да известят за покачването на новия хан и да потвърдят установените при
 

4. Че славянската партия в даденото време е намирала вероятно чрез брачни връзки поддръжка у членовете на царствуващия род, най-ясно доказват второто име на Енравота — Воин, и имената на братята му, Звиница () и Маломир, вече чисто славянски имена.

5. За втория син на Омортаг — Звиница, ние нямаме никакви известия; но ако е бил жив в това време, и той вероятно е бил премахнат от управлението по същата причина.

428

Омортаг мирни отношения с франкската държава, еднички извори за царуването на Маламир се явяват дошлите до нас три епиграфски паметника от него, макар че и те не ни дават много данни. От тях ние узнаваме, че Маламир вероятно поради своята младост е управлявал под ръководството на своя „стар болярин” кавхан Исвул, [6] който е играл, както се види, важна роля през царуването на тоя български хан. Така според един надпис кавхан Исвул се заел очевидно по своя инициатива да прокара някакъв си водопровод и с помощта на населението и аристокрацията (боилите и багаините) сполучил да достигне целта си. След свършването на водопровода той го предал на хан Маламир, който тържествено го открил и от благодарност дал от своя страна голямо угощение на българите, т. е. на населението, което е взимало най-голямо участие в постройката на водопровода, а на боилите и багаините — големите и малките боляри, които не по-малко са съдействували за прокарването му, направил големи подаръци; името пък на кавхан Исвул като на главен виновник за постройката на водопровода и като негов съуправител било записано наедно с името на хана в надписа и нему се изказват същите благопожелания, както и на Маламир — да преживее сто години. [7]
 

6. В Шуменския надпис право стои: . Вж. по-долу, Притурка № 17: “Маламир не е Пресиян”.

7. Надписът в книжовен правопис гласи така:

т. е “Велики хан Маламир, княз от бога. Неговият стар боил Исвул кавхан направи тоя водопровод и го подари на княза. И князът даде на българите много пъти да ядат и да пият, а на боилите и багаините даде големи подаръци. Нека бог удостои божествения княз да преживее сто години заедно с кавхан Исвула.” Вж CIG, t. IV, № 8691 b.— В. Н. Златарски, Два известни надписи от IX век, пак там, стр. 138—140. Въпросният водопровод според нас е бил прокаран в построения от Омор-

429

Не по-малко важна роля е играл кавхан Исвул и във външните отношения на държавата. Пълното мълчание на византийските хронисти за каквито и да било военни действия между българи и ромеи през това време показва, че Маламир е спазвал сключения от баща му 30-годишен мир с Византия. Това се потвърждава от Шуменския надпис. Според възможните в него попълвания се разбира, че Маламир е „живял добре с гърците” и поради тия добри отношения са били довършени някои мирни спогодби относно отстъпената на Омортаг територия. Съгласно с 30-годишния договор ромеите, както може да се заключи от надписа, се задължили да изпразнят укрепените пунктове в отстъпената територия; обаче някои крепости в Пловдивската област, а може би и самия Пловдив византийците или не са изпразнили своевременно, или пък трябвало да изпразнят след изтичането на известен срок. Чрез това те са искали да принудят българите неотстъпно да пазят 30-годишния мир, който е бил особено потребен за империята поради усилената борба с арабите в Мала Азия. В замяна на това българите са завзели или са задържали от по-напред окупираните крепости, като Проват, Скутарион и други укрепени пунктове около Одрин, които според договора трябвало да останат на византийска територия. [8] При Маламир тоя срок, който очевидно е съвпадал
 

таг нов „преславен аул” или по-сетнешния Преслав (вж. пак там, стр. 145—149). Успенски, като взима пред вид, че при абобските разкопки в старата Плиска били намерени водопроводни тръби, мисли, „что вельможе Исвулу и принадлежих зто важное предприятие проведения воды в болгарский аул”, като смята за столица при Маламир Плиска (Абоба-Плиска, стр. 231), макар че той на друго място казва, че Омортаг пренесъл столицата в Преслав (пак там, стр. 547 и сл.). Освен това надали е допустимо, щото Плиска до времето на Маламир да е останала без водопровод. — [По-подробно за кавхан Исбул и изобщо за кавхана вж. В. Гюзелев, Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII—XI в.), ГСУ фиф, т. LX, кн. 3, София, 1967, стр. 133-157.]

8. За това подробно вж. по-долу, Притурка № 17.

430

с навършването на второто десетилетие на договора в 834/5г., ще да е изтекъл и българите, като предали на ромеите завзетите или задържаните техни крепости, влезли във владение на цялата южнобалканска област до Родопите; тогава ще да е била и по-точно определена и родопската граница. По тоя случай Маламир устроил всеобщо тържество и отишъл вероятно за пръв път в Пловдив, а кавхан Исвул в случая изправил или възстановил наново старата според договора българска граница. [9]

Това ще да е било последното важно събитие в царуването на хан Маламир, защото наскоро след това на българския престол се явява нов хан. Какви събития са ставали в самата България към средата на 30-те години на IX в., ние не знаем по липса на данни; обаче свидетелството на Теофилакт, че „след това [посичането на Енравота] животът на Маламир, като продължил три години, бил пожънат безвременно от сърпа на божието правосъдие” — това, от една страна, а, от друга — рязката промяна във външната политика на България, последвала в 837 г., както ще видим по-долу, ни дават пълно основание да мислим, че в 836 г. е станала нова промяна на българския престол. [10] Според известието на Константин Багренородни около това време бил български господар Пресиям или по-вярно Пресиян[11] (836—852), който бил син
 

9. Ср. по-горе, стр. 387. Подробно за попълването и съдържанието на Шуменския надпис вж. Притурка № 17. — Третият епиграфски паметник от времето на Маламир е един фрагментиран меморален надпис, който бил поставен за спомен на близкия и верен хански служител, боила багатур Цепа (или Чепа: ), който според предложеното попълване умрял от болест. — Вж. Archol.-epigr. Mitth., XIX. S. 239. — Абоба-Плиска, стр. 191, 4; алб. таб. XLIII, 4.

10. За тая промяна ние притежаваме и право посочване у Симеон Логотет, което подробно разглеждаме в Притурка № 17.

11. De admin. imp., ed. Bon., p. 154. — Ние приемаме за по-вярно четенето , защото това име стои близо, ако не е може би и същото име  и , което с носил най-големият син на цар Иван Владисллв. Вж. Cedrenus, ed. Bon., II, p. 469 и 483.— В. Proki, Die Zustze in der Handschrift des Johannes Skylitzes, S. 36. —

431

на Звиница, а братанец и приемник на Маламир. [12] Към управлението на тоя хан се отнася бързото разширение на българските граници в посока към югозапад, в земите на македонските славяни, с което се намират в тясна връзка първите сношения на българите с маджарите и сблъскването на първите със сърбите.

Със сключването на 30-годишния мир между Омортаг и Лъв V византийското правителство сполучило да отвлече вниманието на българите от славянските области на полуострова, поне за през времето на Омортаг и Маламир ние нямаме никакви известия за сношенията им със славяните в империята. На това не по-малко са спомогнали и вътрешните борби, в които българските боили се домогвали да унищожат славянското влияние в държавата, като насочвали държавната политика в диаметрално противоположна страна — на североизток и северозапад. Обаче нито едната, нито другата причина не могли да отклонят българската държава от естественото й развитие. От края на 30-те години на IX в. се забелязва, че идеята за назначението на българския господар като обединител на българските славяни — идея, която бе временно заглъхнала след Крум, отново се възродила. Тая нова насока в политиката на България несъмнено се намирала във връзка с надделяването на славянското влияние в управлението на страната, което проявило своето въздействие веднага още щом на престола се покачил хан Пресиян.

Според едно известие на Симеон Логотет в 837 г. българският владетел, в когото ще трябва да видим тъкмо Пресиян, предприел някакво движение към Солун [13]. Каква е била целта на това движение и от какъв характер е
 

Ср. Jireek в Archiv f. sl. Phil., XXI, S. 609. — В. Н. Златарски, Известия за българите, стр. 49—50.

12. Подробно по тоя въпрос вж. Притурка № 17.

13. У Geоr. Hamart., ed. Muralt., p. 724; в старобълг. превод, пак там, стр. 101. — Подробно за това известие вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, пак там, стр. 35—39. Също и Притурка № 17.

432

било то, хронистът нищо не отбелязва, а само в непосредствена с него връзка поставя завръщането на ромейските пленници в отечеството им (виж по-долу). Обаче едва ли може да има съмнение, че това движение на Пресиян във вътрешността на Македония към Солун ще трябва да се постави в зависимост от тогавашните арабо-византийски отношения. Това е било време на най-опасните и отчаяните войни на Византия с арабите: тъкмо към 837 г. император Теофил бил зает с големия си поход в Мала Азия, дето били съсредоточени всички военни сили на империята. [14] Очевидно Пресиян побързал да използува тия благоприятни за него обстоятелства, за да окупира земите на македонските славяни, дето българското влияние, както видяхме, още от края на VIII в. все повече се засилвало, и да ги организира като съставни части на държавата си; оттука ясно става, че това българско движение не е носило характер на война и завоевание, понеже срокът на 30-годишния мир не бил още изтекъл, а мирно разширение границите на българската държава на югозапад в съгласие с местното население. Че с такава цел и от такъв характер било това движение на Пресиян в Македония, може да се заключи: 1) от това, че хронистът не говори за никакви военни действия нито от страна на българите, нито против тях, па изобщо избягва да даде каквито и да било подробности по него и 2) от това, че цариградското правителство се почувствувало принудено да се опита по друг начин да отвлече вниманието на българския господар от югозапад. Зает изключително с войната против арабите, Теофил не е могъл да предприеме никакви сериозни мерки за противодействие на българите, па и поради утесненото положение на империята едва ли е искал открито да наруши мирния договор с тях. Затова той решил да използува почналото се тъкмо тогава движение между ромейските пленници в Отвъддунавска България.

Трако-македонските пленници, които Крум в 813 г. бе
 

14. А. Васильев, Византия и арабы, I, стр. 113 и сл.

433

настанил в Южна Бесарабия между реките Серет и Прут като военни поселенци в такова голямо количество (10 хиляди) и в такова близко съжителство, [15] тъй че те всякога са били в състояние да образуват една компактна въоръжена сила, според думите на Симеон Логотет никога не губили надежда да се върнат в Романия, т. е. в родната земя. Тая надежда се усилвала все повече и през не съвсем спокойното управление на Маламир, когато вътрешните борби поглъщали вниманието на всички, решено било да се пристъпи към осъществяването й. В 836 г. те влезли тайно в сношение с цариградското правителство, от което поискали и помощ. Начело на движението застанал техният войнски началник Кордила. Като предал временно воденето на делата на възрастния си син Варда, той заминал скришом за Цариград, дето с някаква си хитрост сполучил да се представи на императора и да му изложи желанието на съотечествениците си да се върнат в отечеството си. Теофил го приел на драго сърце и му обещал, че ще изпрати кораби, за да прекарат пленниците ромеи в Цариград. Обаче последните, когато се научили, че българският владетел потеглил към Солун, без да дочакат пристигането на императорските кораби, почнали със семействата и имота си да преминават реката (Дунав и вероятно близо до устието му в Северна Добруджа) и да се събират на мястото, дето трябвало да стане товаренето (837 г.). [16]

Местният управител () на Добруджа, изненадан от това неочаквано движение, веднага преминал отвъд Дунав с цел да го осуети още в началото със силата на оръжието. Тогава „македонците”, отчаяни, избрали си за главатари Цанца и Кордила и дали сражение, в което българите били разбити, много избити, а някои взети в плен. В тая критическа минута българите, които нямали възможност да преминат реката обратно, решили да търсят
 

15. Вж. по-горе, стр. 357—359.

16. За хронологията на тия събития вж. Притурка № 17.

434

външна помощ. Те се обърнали към наблизо живеещите угри (,  = маджари), които веднага дали съгласието си. Между това пристигнала и византийската флота към устието на Дунав. Но тъкмо тогава се показали маджарите в голямо количество, а те (македонците), като ги видели, със сълзи се провикнали: „О боже, св. Адриане, помогни ни!”, и се наредили в боен ред. Отначало маджарите им предложили да предадат целия си имот, като им обещали, че ще ги пуснат да вървят, където искат. Но „македонците” отхвърлили това предложение и в течение на три дена стояли готови за бой. На четвъртия обаче ден, когато семействата им почнали да се качват на корабите, маджарите нападнали „македонците”; сражението, което продължило до вечерта, свършило с победа за последните, които обърнали маджарите в бягство и ги дълго преследвали. На другия ден маджарите повторили нападението си, но отново били отблъснати и преследвани. След това, като се върнали от преследването, пленниците спокойно се покачили на корабите и благополучно пристигнали в Цариград, отдето те били разпратени по родните им места. [17]

Тая демонстрация от страна на императора, макар и да свършила щастливо за самите пленници, не могла да даде никакви резултати, защото с повикването на маджарите въстанието, което се ръководило от Цариград и е имало за цел очевидно да запре навлизането на българите в западните области на империята, било осуетено и не могло да вземе широки размери. Не по-малко тоя неуспех се дължал и на това, че от Цариград не било възможно да се окаже своевременно исканата помощ, защото само след победоносното си завръщане от големия си поход в Мала Азия, който свършил с превземането и унищоженето на арабската крепост Заперта (Забарта), [18] Тео-
 

17. У Geor. Hamart., ibid., p. 725, в старобъл. превод, пак там, стр. 102. — Вж. В. Н. Златарски, Приемниците на Омортаг, пак там, стр. 772/3 и 775/6. — Също Известия за българите, пак там, стр. 31—34,

18. А. Васильев, Византия и арабы, I, стр. 113—118.

435

фил можал да обърне по-голямо внимание към делото на пленниците, като изпратил византийската флота към устието на Дунав. Но и след това той не бил в състояние да окаже някой решителен отпор против мирното разширение на българската държава в посока към югозапад, [19] защото през 838 г. вниманието му, както и всички военни сили на империята били отвлечени от грандиозния и твърде опасен за Византия поход на арабите против Аморея, родния град на царствуващата по това време във Византия династия, който турил империята в такова тежко положение, [20] че Теофил бил принуден да търси съюза на Венеция и на западния император, за да може да спаси империята откъм арабите (838—839). [21]

При такива благоприятни обстоятелства е вървяло мирното разширение на границите на българската държава в началото на Пресияновото управление и постепенно се закрепвала властта на българския владетел. Що се отнася до въпроса, кои именно области били присъединени към България в това време, то нито един от византийски-
 

19. Може би поселението на една част от преминалите на ромейска страна 14 (а според други 30) хиляди перси-хурамити начело с главатаря им Теофоб и неговия баща нейде по Долни Вардар (ок. Енидже Вардар според F. Tafel, De Thessalonica, p. 82—83) и затова били наречени “вардариоти” (вж. Geor. Hamart., ibid., p. 702; Genesios, ibid., p. 52; Theoph. contin., ibid., p. 112—114. — Codinus, De officiis, ed. Bon., p. 38₁₅:

ще трябва да се смята също като една прикрита мярка от страна на Теофил за противодействие и отбрана на Солун от българи и славяни, защото, ако самото преминаване на Теофоб със своите перси се отнася към 830 г., а според арабски извори към 833 г. (вж. А. Васильев, Византия и арабы, I, стр. 82, Приложения, стр. 27—28. — Bury, Eastern Roman Empire, p. 252—253), то поселението е станало след това и ние го отнасяме към 838 г. Тъй или инак, но това преселение на „вардариотите” около Солун не може да не се постави във връзка изобщо със ставалите в това време движения на българи и славяни в посока към тоя град.

20. А. Васильев, Византия и арабы, I, стр. 119—140.

21. Пак там, стр. 140—149.

436

те хронисти нищо не споменава както за българската окупация, тъй и за окупираните земи, защото от страна на Византия не бил оказан никакъв активен отпор нито в едното, нито в другото и поради това мъчно е да се определят точно. Но и при все това, като имаме пред вид: 1) че след присъединяването на Поморавието и след завоюването на Сердика и нейната област при Крум властта на българския господар се здраво закрепила в Северна и Североизточна днешна Македония, 2) че при приемника на Пресиян — Борис, границите на българската държава вече се простирали далеч във вътрешна Македония, чак отвъд Охрид, а пък за някои завоевания на тоя български владетел в тая посока нищо не се знае и 3) че още през първите години от царуването на Борис границата между българи и сърби била Раса (сег. Нови пазар) на р. Рашка [22] — ние мислим, че към даденото време се отнася присъединяването на днешна Централна и Западна Македония, областта между Горни и Средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово поле и на юг до Охрид и Прилеп, а също и част от областта на племето стримонци или струмци по средното течение на р. Струма. Във всеки случай известието във видението на прор. Исайя, което има своя извор несъмнено в местното предание, [23] че Борис  като център на държавата, ни дава доста основание да твърдим, че посочените области са влизали вече в състава на българската държава при Пресиян. [24]

Бързото обаче и мирно разширение на България в посока към югозапад не е могло да не внушава страх както на цариградското правителство, тъй и на другите съседи и като непосредствена сетнина от него се явява и първото сблъскване между българи и сърби. Константин Багренородни разказва следното:

„До Властимир българите жи-

22. Const. Porphyr., De admin. imp., ed. Bon., p. 154—155.

23. Вж. Jireek, Das christliche Element. S. — A., S. 87—88.

24. Вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, стр. 39—40.

437

веели мирно със сърбите, обичали се едни други като съседи, понеже се намирали в робство и подчинение спрямо ромейските императори и били облагодетелствувани от тях. През управлението на тоя Властимир българският княз Пресиян отишъл с война против сърбите, като искал да ги покори. Но след тригодишна война той не само нищо не направил, но дори погубил повечето си войска.” [25]

25. De admin. imper., ed. Bon., cap. 32, p. 154.

26. Причината за сблъскването между българи и сърби К. Я. Грот (Известия Конст. Багрянородного о сербах и хорватах, Петроград, 1879, стр. 181 и сл.) вижда в това, че след завладяването на част от Панония, именно Посавска Хърватия (между другото и Срем) при Омортаг, българите, “за да закрепят властта си тук, не могли да нямат притезания и върху Сърбия, която разделяла сега владенията им”. — Иречек

438

Безспорно в делото за териториалното разширение на българската държава във вътрешността на днешна Македония най-много е била заинтересувана Византия, защото сърбите дотогава не били показали никаква активна дейност в съдбините на Балканския полуостров и само от първата половина на IX в. почнали да се явяват у тях признаци за държавен живот. Това закъснение на сърбите се обяснява с оная разлика в начина на поселението на двете славянски групи — славино-антската и сърбо-хърватската, [27] която оказала, съществено влияние и върху нееднаквото развитие на техния исторически живот от самото начало.

Докато с основаването на българската държава на Балканския полуостров през втората половина на VII в. се туряло начало за политическото обединение на славяните от славино-антската група и в течение на един и половина век постепенно с влизането си в българската държава отделните племена получавали своя държавна организация и укрепвали в своето племенно единство, което се изразило в общото име българи, получено от техните обединители и организатори; докато в постоянните борби на тия така обединени славяни с Византия за политическа независимост се изработвал малко по малко принципът на
 

(вж. Archiv f. slav. Philol., XXI, стр. 609—610) даде малко по-друго обяснение, на което ние даваме предпочитане пред Гротовото. Като посочва разширението на българските граници към северозапад през края на 20-те години от IX в. в областта на Драва, от една страна, а, от друга — на това, че след това българите успели да подчинят под властта си югозападните славянски племена във вътрешна Македония чак зад Охрид, Иречек обяснява причината за войната на Пресиян против сърбите със стремежа на българския княз да закръгли владенията си чрез покорението на Сърбия, защото „сърбите затруднявали за българите сношенията между Сирмиум (Срем) и земите на запад от византийската област на Солун и Верея”. — Като напълно споделяме възгледа на Иречек, че войната на Пресиян със сърбите трябва да се постави в непосредствена връзка с разширението на българските граници, ние все пак мислим, че причината на тая война ще трябва да се търси и другаде.

27. Вж. по-горе, стр. 52.

439

държавната им политика и се подготвяла основата на тяхната бъдеща културно-историческа роля в Югоизточна Европа — сръбските племена, след като се настанили в източната половина на Илирия и южната част на Далмация и в същото време признали над себе си върховната власт на византийския император, за дълго време не могли да излязат от своя племенен бит: поради планинския характер на страната, дето се поселили, те продължавали да се делят на дребни родови единици — жупи или жупанства, от които всяко за себе си живеело отделен затворен живот; у тях за дълго време племенните стремежи и интереси винаги надделявали, а оттука всякога владеела мисълта за децентрализация на властта.

Освен това, осланяйки се на покровителството на византийския император, от една страна, а, от друга — оградени откъм франкската държава с такива защитници, каквито били хърватите, които водили постоянна и неравна борба с франките за политическа независимост, сърбите били гарантирани от всяка външна опасност. Затова у тях не е могъл да се приложи оня същият принцип за образуване на средновековните държави — принцип на обединение от чуждо племе, който намерил място у нас и у други европейски народи. По-нататък. Християнството, макар и на два пъти да било насаждано между сърбите, веднъж в VII в. при поселението им на полуострова при Ираклий и после в IX в. при Василий I Македонец, все пак не могло да послужи като фактор за тяхното държавно-политическо обединение не само защото то било враждебно посрещнато, но и защото при отсъствието на една държавна власт нямало на какво да се опре за своята закрепа и да изиграе такава културно-политическа роля, както това станало у нас. Затова през първия период на своя исторически живот сърбите не били в състояние да се сплотят и да образуват една държава и още от самото начало след поселението си на полуострова не могли да вземат самостойно участие в политическите работи на

440

Югоизточна Европа; напротив, те са се държали съвсем отделно от другите славяни на полуострова, защото са принадлежали към друга славянска група, а оттука и по произход, и по език, и по политически интереси се различавали от тях.

Обаче когато от началото на IX в. почнало бързото разширение на българската държава чрез обединението на едноплеменните български славяни и особено след присъединението на днешна Западна Македония, положението на сърбите се твърде много изменило: те веднага се почувствували отблъснати от своята покровителка — Византия, и не могли да не очакват, че разширението на България в югозападна посока няма да се докосне и до тях. На тая тъкмо опасност откъм българите се дължал и опитът на княз Властимир да обедини сърбите под една власт, след като сполучил да присъедини някои сръбски племена към Раса или собствено Сърбия. [28] От това несгодно положение на сърбите сега поискал да се възползува император Теофил.

Зает с грижата как да спаси империята от опасните араби, които вече замисляли обсадата на Цариград, [29] Теофил не бил в състояние явно да наруши мира с българите и да започне открита война с тях, а пък и самите обстоятелства го принуждавали след несполучливото въстание на ромейските пленници отвъд Дунав да търси средства, ако не да противодействува на Пресиян, то поне да отвлече вниманието му от западните области на империята. За тая цел той се обърнал към сръбския княз Властимир. В силата на все още съществуващия в това време протекторат на византийския император над сърбите, а още повече с обещанието вероятно да признае пълната независимост на сърбите от Византия, понеже това събитие се отнася обикновено към времето на Властимир, [30] Теофил е
 

28. Л. Ковачевић и Л. Jовановић, Историjа српскога народа, Београд, 1894, кн. 2, стр. 38—39.

29. А. Васильев, Византия и арабы, I, стр. 140.

30. Ст. Станоjевић, Историjа српскога народа, Београд, 1910, стр. 46—47.

441

искал очевидно да направи от сръбския княз верен съюзник на Византия и постоянен враг на българите, като поддържал Властимир в делото за обединението на сръбските племена и изтъквал заплашващото сърбите бързо усилване на България.

Възможността на едно въздействие от Цариград върху сръбския княз се доказва и от агресивността на Пресиян спрямо Сърбия. За последния стремежът на Властимир да обедини сърбите е могъл да бъде важна причина да побърза да съкруши тая нова сила, която под натиска на Византия един ден би могла да застрашава самата България. По тоя начин мисълта да покори сърбите се налагала на Пресиян от желанието му да парализира византийското влияние в Сърбия. Да смятаме войната на Пресиян с Властимир като дело на византийската политика ни кара още и това обстоятелство, че тая война, която продължавала три години от 839—842 [31] и съвпадала с ново движение между славяните в империята. Константин Багренородни ни отбелязва, че „славяните на Пелопонеската тема в дните на императора Теофил и сина му Михаил, като се отцепили [от империята], станали съвсем независими и извършвали опустошения, заробвания, грабежи, подпалвания и кражби” [32]. Колкото и кратко да е това известие, все пак въстанието на пелопонеските славяни не може да не се счита като отглас на оная промяна, която станала в живота на македонските славяни — мирното им отцепване от империята и присъединение към бьлгарска-
 

31. Както посочихме по-горе, завръщането на ромейските пленници не е могло да стане по-рано от края на 837 г.; несъмнено преговорите между Теофил и Властимир са вървели през критичната за Византия 838 г., затова и войната ще трябва да отнесем към 839—842 г.

32. De admin. imper., ed.Bon., p. 220—221. Това събитие несъмнено се отнася към последните години от царуването на Теофил от 839—842 г., защото син му Михаил се родил през 839 г. (вж. Bury, The Eastern Rom. Empire, p. 126 и 465—468), следов. то напълно съвпада с българо-сръбската война. — Ср. А. Васильев, Славяне в Греции, пак там, стр. 423—424.

442

та държава, а може би да е било дело на Пресияновата политика в противовес на византийската в Сърбия.

Както и да било, но Теофил постигнал целта си: Пресиян, зает в течение на три години с войната против сърбите, бил принуден да се откаже от сношенията си със славяните в империята, още повече, че войната вървяла за него несполучливо. Как е свършила тя, Константин не споменава нищо, а само отбелязва, че Пресиян не е успял нищо да извърши, а само изгубил повечето от войската си. Обаче това безрезултатно за двете съседни държави прекратяване на войната очевидно ще трябва да се свърже със смъртта на императора Теофил, последвала на 20 януари 842 г.: тя, от една страна, освобождавала Властимир от задълженията му спрямо императора, а, от друга — и на Пресиян давала възможност отново да обърне погледа си към юг, защото надали ще може да се отрича, че едно такова събитие като смъртта на Теофил и покачването на малолетния Михаил III (842—867) на престола не е произвело нова промяна в отношенията на славяните в западните области на империята, особено когато е известно, че в това време от Цариград все още не били предприети никакви решителни мерки против тях. Това дало възможност на българския хан, докато във Византия били заети с възстановяването на православието, да продължи обединителното дело. Към това време ние отнасяме отцепването на днешните македонски области Битолско и Охридско с Девол от империята и присъединението им към България (842/3). [33]

Това тацитно нарушение на 30-годишния мирен договор от двете страни ясно показало, че мирните отношения между България и Византия не могли по-нататък да продължат, а пък и срокът на договора приближавал към своя край, тъй че почването на открити враждебни действия ставало неизбежно за двете съседни държави. От ед-
 

33. Вж. Известия за българите, стр. 42—43.

443

на страна, въстанието и отцепването на пелопонеските славяни в последните години от царуването на Теофил и безбойното присъединение на по-голямата част от македонските славяни към българската държава налагали на византийското правителство начело на което стояла императрица Теодора като регентка (842—856) на малолетния си син Михаил III, да вземе час по-скоро сериозни мерки за възстановяването на императорската власт в западните области; от друга пък страна, и Пресиян, който не е могъл да не очаква въоръжено опитване откъм Византия да си повърне изгубените владения на полуострова, трябвало така също да почне открита война, чрез която да може окончателно да закрепи присъединяването на окупираните от него славянски земи.

И наистина във Византия, след като правителството сполучило към края на 845 г. да възстанови мирните отношения с азиатските араби, [34] почнали да мислят и за промените, които донесли последните години на Балканския полуостров в ущърб на византийския сюзеренитет и мощ. Обаче от Цариград могли да почнат усмирението на пелопонеските славяни само от 847 г. Тогава бил изпратен против тях назначеният за стратег на Пелопонеската тема протоспатарий Теоктист Вриений с пълномощия и с голяма войска, която била съставена от тракийци, македонци и войници от другите западни теми. Теоктист най-сетне успял да ги надвие и да покори всички славяни в Пелопонес, които станали от това време обикновени поданици на императора и административно били подчинени на коринтския стратег, с изключение на езерци и милинги, които са живели в непристъпните местности по склоновете на Тайгет около Лакедемон и Елос; впрочем и те се задължили да плащат на императора известен данък, а техните князе били поставени под ведомството така също на коринтския стра-
 

34. А. Васильев, Византия и арабы, I, стр. 156—161.

444

тег. [35] Тоя поход, с който се турило началото на бързото погърчване на славяните не само в Пелопонес, но и в стара Елада и Тесалия, се отнася обикновено към 847— 850 г. [36]

Но и Пресиян не останал в това време в бездействие. Още в 845 г., когато изтичал срокът на 30-годишния мир, той побързал да се осигури откъм франкската държава, като изпратил пратеници при Людовик Немски (826—876) в Падерборн [37] с цел вероятно да поднови и закрепи мирните отношения, установени още при баща му Людовик Благочестиви. Освен това събитията в Сърбия се развивали в негова полза: след смъртта на Властимир, която последвала към средата на 40-те години, неговите синове, Мунтимир, Строимир и Гойник, разделили помежду си сръбските земи и наскоро почнала междуособна борба между тях. [38] Не по-малко благоприятно за Пресиян било и това, дето византийските войски били изтеглени от западните теми в Пелопонес за усмирение на отделилите се тамошни славяни. По тоя начин за българите се представял твърде сгоден момент за една сполучлива война, която Пресиян не се забавил да почне. От 847 г. българите започнали цял ред нахлувания във владения на империята с цел да довършат присъединението на оная част от Трако-Македонската тема, населена така също със славяни, която още оставала под властта на Византия, в днешна Югоизточна Македония, в областта на Запад-
 

35. Const. Porphyr., De admin. imp., ed. Bon., стр. 220—221. — А. Васильев, Славяне в Греции, пак там, стр. 423—424.

36. J. Bury, The Eastern Rom. Empire, p. 379, бел. 1. — ИБИД; IV, стр. 115.

37. Rudolfi Fulden. annales s. an. 845: Hludowicus . . . . . apud Padrabrunnon generate placitum habuit, ubi fratrum suorum et Nordmannorum, Sclavorum quoque et Bulgarorum legationes suscepit, audivit et absolvit. Pertz, Monum. Germ., t. I, p. 364.

38. Const. Porphyrog., De admin. imperio, ed. Bon., p. 154. — К. Я. Грот, Известия Конст. Багрянородного о сербах и хорватах, Петроград, 1880, стр. 178—185.

445

ните Родопи. [39] Пресияновият план сега бил да се спусне към Егейско море и след като излезе и се закрепи на морския бряг, да откъсне съвсем от империята окупираните от българите западни области и да принуди цариградското правителство да признае разширението на българската държава в югозападна посока на полуострова за факт свършен. И наистина предприетият през това време поход в областта на славянското племе смоляне или смоленци, които са живели по средното течение на р. Места и на изток от нея в днешната покрайнина Ахър-Челеби и по Горна Арда, [40] под началството на стария кавхан Исвул бил напълно сполучлив: българите успели да проникнат далеч на юг между реките Струма и Места до морския бряг на Орфанския залив. [41]

Тия бързи успехи на българите принудили управниците в Цариград да обърнат сериозно внимание на тях, защото те заплашвали да разкъсат византийските владения на полуострова. Правителството на Теодора, като не било в състояние да окаже непосредствен отпор на българите, решило неочаквано да нападне България по тракийската граница с цел да спре българското движение на юг и да извика Пресиян от Източна Македония. Тоя план, към който ромеите често прибягвали в критически моменти, се оказал целесъобразен: нахлуванията на постоянните гарнизони от пограничните византийски крепости в българските земи — нахлувания, които се при-
 

39. Сим. Логотет у Georg. Hamart., ibid., p. 728; старобългар. превод, стр. 103. — За годината на тия нахлувания вж. Известия за българите, стр. 44—45.

40. М. Дринов, Заселение, Съчинения, I, стр. 307. — Иречек, Княжество България, II, стр. 391—392. — L. Niederle, Slovan. staroit., Dil II, str. 428.

41. За тия успехи на българите право говори и надписът, намерен в 1707 г. от Villoison в местността северно от Правища между развалините на стария град Филипи (тур. Филибеджик, източно от Кавала). Подробно за него вж. Известия за българите, стр. 48—50, и в СбНУК, кн. XV (1898), отд. книж., стр. 23—24.

446

дружавали с избиване и поробване на българското мирно население, [42] принудили най-сетне Пресиян да пренесе войната в Тракия, защото той едва ли би оставил безнаказано ромейските неочаквани и опустошителни нападения в държавата му (849 или 850 г.). Какъв е бил резултатът от тия нападения, хронистът нищо не споменава; но от известните нам засега данни за по-късно време може да се заключи само, че след това между двете съседни държави са настанали временни мирни отношения, които се продължили до смъртта на Пресиян в 852 г., при което трябва да се предполага, земите между долните течения на реките Струма и Места са били върнати под властта на императора, защото при Борис те си оставали византийски. [43]

С това се изчерпват всички известия за външните отношения на България при хан Пресиян. Що се отнася до вътрешната му политика изобщо и в частност до отношенията му към християните в държавата, то нам не е известно нищо. Обаче липсата на каквито и да било известия за преследване на християнството при тоя хан, а също и станалото при сина му Борис покръщане на българите ни карат да предполагаме, че Пресиян ще да е прекратил гонението против християните; по всичко изглежда, че той бил толерантен във верския въпрос, защото това му се налагало от самата му политика спрямо славяните на полуострова, между които новата вяра била пуснала вече дълбоки корени. Тъй или инак, но великото дело, на което Борис се решил по-сетне, ясно говори, че е предхождал период, който е подготвил добра почва за това толкова важно в историята на нашия народ събитие.

Ние достигнахме в историята на българската държава до един момент, когато държавната политика на българ-
 

42. Сим. Логотет у Georg. Hamartol., ibid., p. 728; старобългар. превод, стр. 103. — Известия за българите, стр. 50—51.

43. Вж. Известия за българите, стр. 70.

447

ските ханове получила широко приложение. Към средата на IX в. пределите на България се простирали от Карпатите до Сакар планина и от Черно море до Албания; в нейния състав влизали повечето славянски племена от славяно-антската група, а именно: дакийски, поморавски, мизийски, тракийски и по-голямата част от македонските Обаче едно само политическо обединение на българските славяни не било достатъчно, за да се гарантира трайност на държавата, още повече, че властта все още оставала в ръцете на господствуващото племе — българите. България в даденото време е имала широка територия и строго определена организация, но ней е липсвало едно от главните и съществени условия за трайно съществуване— липсвало й вътрешно единство, вътрешна свръзка; липсвало й това, което днес наричаме култура, която да обединява всички етнически и племенни части на обширната, но географически разкъсана територия. Смело може да се каже, че през първия период на първото царство имало българска държава, но нямало още български народ със строго определени културни начала, битова особеност, които да го отделят като едно цяло, като особена народност и в същото време да очертават същността на неговата историческа задача. Изработването на тия културни начала във връзка със сливането на двете понятия „българска държава” и „български народ”, в чийто състав славянският елемент имал значително надмощие, почнало тепърва от средата на IX в., когато е била турена здрава основа на българското политическо и национално единство.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]