Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

ПРИТУРКИ
 

14. ЗА БЪЛГАРСКАТА ДОГОВОРНА КЛЕТВА
(Към стр. 390, бел. 28)
 

За българската договорна клетва, която била употребена при сключването на 30-годишния мир 814/5 г. между България и Византия, сведения ни дават следните византийски автори.

1. Съвременникът на самото събитие Игнатий Дякон в биографията на патриарх Никифор, като говори за отношенията на император Лъв V към църквата и иконо-почитателите, съобщава следното :
 
 

„И това показваше мразещият истината Лъв към божествените работи и почитателите им. И наистина за тъй безсрамно и неприлично завършения приятелски договор, който той сключи с близко граничещите ху-


567
 

ни, кой няма да пролее най-горещи сълзи? Защото той употреби техните обичаи, а те — нашите, и по тоя начин осигури взаимните съглашения. При това беше възможно да се види ромейският император да извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройни ремъци, да подига нагоре трева и чрез всичко това да навлича върху себе си проклятие, а езичниците — да се допират с нечистивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в тяхната сила.”
Вж. Nicephori Opuscula, ed. C. de Boor, Lipsiae 1880, p. 206,26—207,8.

2. Генесий, един от сериозните автори византийски на Х в. от времето на Константин Багренородни, по същия въпрос дава следното съобщение:
 
 

„Християнските догмати той [Лъв] не зачиташе за нищо, както наистина ги наруши при мирните съглашения с хуните, като им предостави да извършват нашите обичаи, а за себе си и за своите подчинени — техните обреди.”
(ed. Bon., p. 28).

Ако съпоставим това известие с разказа на дякон Игнатий, не е мъчно да се убедим, че Генесий го е заимствувал тъкмо от последния, като е изпуснал подроб-


568

ностите и е отбелязал само това, в което главно се е изразило безбожието на императора, т. е. че той си променил ролята с езичниците-варвари при церемонията на клетвата. [1]

3. Съвсем отделно стои разказът на Теофановия продължител, писател също от Х в., който за същото събитие съобщава следното:
 
 

„Към вярата той [Лъв] толкова силно свирепствуваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие. Защото, когато с клетва сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава, не употреби при това нашите [светини] — бога и небесните сили или станалата по плът майка на Христа бога — за очевидци и свидетели на казаното и извършваното, но като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и [ги] разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха, а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас, както по-подобаваше, обърнати в нея.”

(Theoph. contin, ed., Bon., р. 31,8–21).

1. Че един от главните извори на Генесий е бил дякон Игнатий, вж. F. Hirsch, Byzantinische Studien, S. 116—174. — К. Krumbacher, Geschichte der byzant. Litteratur, S. 264—265.


569

При сравнението на тоя разказ с Генесивия ясно се изтъква същият похват на Теофановия продължител към своя главен извор, както вече имахме случай няколко пъти да посочим. И по изрази, и по съдържание става явно, че той е използувал известието на Генесий изцяло и го допълнил със собствени разсъждения, без да има под ръка биографията на патриарх Никифор, защото, ако сравним разказа на Игнатий с оня на Продължителя, ще видим, че в подробностите за извършването на самата клетва или, по-добре, на обредите при скрепяването на мирния договор те съществено се различават: според Игнатий. когато Лъв V потвърдявал с клетва договора, той изливал на земята вода от чаша, обръщал конски седла, хващал някакви си тройни ремъци и вдигал нагоре трева, а според Продължителя разсичал жертвени кучета и произнасял някакви си думи. Няма съмнение, че в дадения случай ще трябва да дадем предпочитание по-скоро на съвременния писател — Игнатий, отколкото на Теофановия продължител, чието известие за употребението на кучета при извършването на договорната клетва у българите-езичници очевидно ще трябва да отнесем към неговите лични прибавки и догадки: той може би е чувал или прочел нейде за обичая у друг някой езически народ да се употребяват кучета при клетва и го пренесъл върху българите. Поради това и приведеният тук негов разказ за нас няма никаква историческа стойност, а известието му за договорната клетва на българите трябва да се изостави като съвършено невярно. [2]
 

2. Вж. В. Н. Златарски, Клятва у языческих болгар, в „Сборник в честь В. И. Ламанского”, Петроград, 1905, стр. 253/8.


570

Напоследък писа по същия въпрос Г. Кацаров, [3] който изтъкна, че „не може да се съгласи по никакъв начин с това (горното наше) мнение, а мисли, напротив, че Продължителят на Теофан е черпил не от Генесий, а от друг някой извор, който е разказвал подробно за клетвения обред при сключването на договора и който ни остава неизвестен” [4].

Всички византинисти признават, че в основата на Продължителевата хроника е легнала хрониката на Генесий. [5] Особено документално доказа зависимостта на първия от втория Хирш за събитията от българската история от времето на Лъв V Арменец, [6] както и ние това изтъкнахме вече на няколко места. В дадения случай тая зависимост не тъй ясно личи поради краткостта на изложението у Генесий; но все пак априорно може да се твърди, че Продължителят не ще е оставил без внимание и занимаващото ни известие. Впрочем самото употребение на името  за българите, което намираме и у двамата автори и което Продължителят нийде на друго място не употребява в тоя смисъл, е достатъчно да установи зависимостта му от Генесий; в полза на това не по-малко говори и изразът .

Никой не отрича, че Продължителят се е ползувал и от други неизвестни нам извори, обаче въпросът се касае до това, доколко известията, черпени от тия други извори, са пригодни и в каква връзка се намират със събитията, към които той ги отнася. Историческата критика доказва, че Продължителят се разпорежда най-произволно с тях, като в същото време ги попълва със свои собствени раз-
 

3. Г. Кацаров, Клетвата у езическите българи, СпБАН, кн. III (1912) стр. 113—120.

4. Пак там, стр. 117.

5. A. Rambaud, L'empire grec au X-me sicle, Paris, 1872, p. 545 и сл. — F. Hirsch, каз. съч., стр. 175—302. — К. Krumbacher, каз. съч., стр. 348.

6. F. Hirsch, каз. съч., стр. 182—191.


571

съждения, [7] няма да говорим за тенденцията, която той прокарва в хрониката си. [8] Така и в нашия случай той е имал сведения, че клетвата над и с куче се употребявала у някой езически народ, например у маджарите или у печенегите, за които Константин Багренородни е имал събрани много и разни сведения; но той съвсем произволно приписал тоя обред на българите с цел да попълни с конкретни случаи кратките данни на своя главен извор — Генесий, като смятал, че и българите в даденото време са били варвари и езичници, какъвто е бил и народът, за който е прочел, че употребява кучета при клетвата. С подобен похват Теофановият продължител си служи и на други места. [9]

По-нататък Кацаров пише: „У Продължителя четем:

тия неща, на които жертвуват нечестивите народи, са вероятно същите, за които говори Игнатий; Продължителят на Теофан е чел за тях в своя извор, ала не ги описва подробно, ами се задоволява да изтъкне изрично само разсичането на кучетата като най-безбожния измежду обредите, които извършил Лъв V.” [10] Но такова заключение едва ли е възможно да се прави, защото Кацаров е изпуснал из пред вид характерната черта в изложението на Продължителя: той не само напълно използува своите извори, но ги и попълва със свои лични разсъждения — това е един похват, за да бъде колкото е възможно по-подробен, тъй че ако той е имал под ръка такъв извор, който е давал нещо повече от „разсичането на кучета”, той сигурно не би пропуснал да го съобщи, но такова нещо очевидно не е имал.

Що се отнася до приведената фраза, в която Кацаров е готов да види натякване за ония обреди, които ни
 

7. F. Hirsch, ibid., стр. 186.

8. Пак там, стр. 224.

9. Вж. по-горе, стр. 534—537, 557—558.

10. Кацаров, пак там, стр. 117.


572

съобщава Игнатий, ще забележим, че той не съвсем правилно разбира смисъла им. Той я превежда: „кучета и други [неща], на които жертвуват нечистивите народи”. Такъв превод не може да се счита за точен, защото по смисъл дори не се върже с предната фраза: той „употребил като свидетели на направеното кучета и други [неща], на които жертвуват нечистивете народи”; значи „кучета и други [неща]” се явяват същества, „на които” се принася жертва, когато смисълът е тъкмо обратен — „кучета и други [неща] са обекти, които нечистивите народи принасят в жертва или с които се принася жертва, защото в първия смисъл те не биха могли да се употребят за свидетели; освен това ако наистина нечестивите народи жертвуват на кучета, то в такъв случай защо трябва последните да се разсичат. Очевидно не такъв е смисълът, който дава Кацаров. Затова според нас по-правилен е предлаганият от нас превод: „Той употреби за свидетели на извършваното кучета и [онова], с което нечестивите народи принасят жертви”, а в такъв случай последното изречение е нищо друго освен прибавка на Продължителя, за да бъде по-пълен в изложението си, защото, ако знаеше това „онова” или тия „други [неща]”, той не би пропуснал да ги съобщи.

Г. Кацаров намира още, че ние не сме превели правилно следната фраза:

която той превежда: „Като не се погнусил да вкуси за потвърждение [на клетвата] от това, с което те се пълнят.” Нека видим доколко е правилен и тоя превод. Преди всичко ще обърнем внимание на конструкцията. Приведеното тук изречение е съвсем самостойно и не се намира в подчиненост от предходното, както го поставя Кацаров, следователно в него се говори за нещо съвсем отделно, без да има някакво отношение към онова, което е предмет на предходното изречение, както това показва и съюзът . — После, изразът  нийде и никога не е значил


573

и не значи „кусвам от нещо”; буквално то значи „водя, прекарвам нещо през уста”, оттука „произнасям”, подобно на  и  или  = „имам нещо на уста, постоянно говоря за нещо, изказвам, споменавам”, тъй че тия изрази дават понятие за излизане, а не за влизане на нещо през уста, и то само в смисъл на говорене, а не на пиене. — Глагол  буквално значи „внасям”, употребява се само medium  и значи: 1) „бивам носен на нето” и 2) „внасям, приемам нещо в себе си, напълвам се, насищам се, без мярка се наслаждавам, ползувам се, обременявам се”, оттука „употребявам нещо в зло”, лат. abutor поради това и  пред вид на посоченото значение на  трябва да се разбира само в преносен, а не в конкретен смисъл. Защото, ако приемем превода на Кацаров, то ще трябва да допуснем, че българите постоянно се пълнели, постоянно са пиели, както той пояснява, кучешка кръв. Най-сетне ще отбележим още и това, че както  e imperf. „не се гнусеше”, а не „не се погнусил”, тъй и  и  съдържат в себе си минало несвършено.

И тъй според нас правилният превод на занимаващата, ни фраза ще бъде: „И той не се гнусеше да произнася [това], с което те си служеха” [или „което употребяваха в зло за себе си”). Защо Кацаров е изменил тъй много истинския смисъл на тая фраза, за нас остава непонятно. Ние не можем да допуснем, че това той е направил само под влияние на прочетеното в книгата на Lasch, [11] какво „у тунгузите най-силната клетва се счита оная, при която се заколва куче; обвиненият пил от неговата кръв и произнасял формулата: „Както истински пия тая кръв, тъй говоря истината; ако лъжа, нека загина като това куче”, или какво „у самоедите съществува
 

11. Das Eid, seine Entstehung und Beziehung zu Glaube und Brauch der Naturvlker, Stuttgart, 1908, S. 30 сл., 84 сл.


574

подобна клетва”, [12] та по тоя начин да накара и българите, които според продължителя на Теофан разсичали кучета при клетвата, да пият също кръвта им. Подобна аналогия не е допустима още и затуй, защото между българи и тунгузи няма нищо сродно, нито пък със самоедите, които принадлежат към съвсем друга група народи.

Както и да било, но ние не считаме, че Кацаров с горните доказателства е оборил нашето мнение. Без да отричаме, че кучето е играло роля при клетвата у някои езически и природни народи, ние все пак ще останем убедени, че българите не са разсичали кучета при договорната клетва дотогава, докогато това се потвърди от друг някой книжовен извор, заслужаващ доверие, но не от известието на Теофановия продължител, който произволно, както посочихме, е приписал тоя клетвен обичай на българите; напротив, ние имаме едно известие, от което ясно личи, че българките, преди да приемат християнството, са боготворили кучетата и някои дори им принасяли жертви. [13] Поради това засега ние приемаме само онова за българската договорна клетва, което ни дава съвременникът дякон Игнатий за обредите на българите при договорната клетва.

Считаме още за нужно да забележим, че Кацаров е превел не съвсем правилно някои места в текста на дякон Игнатий. Така изречението:

той превежда: „за тъй срамно и неприлично сключеното приятелство или договор”. Кацаров изпуснал из пред вид, че 1)  тук не значи „или”, а  = „действително, наистина, разбира се, обаче, все пак”, ср. лат. sane, certe, quidem, и се
 

12. Кацаров, каз. ст., стр. 118.

13. Вж. Теодилакт Охридски в Житието на Тивериуполските мъченици, § 28, Migne, Patrol. gr., t. 126, p. 190, като говори за религията на българите, между другото казва: „Те [българите] не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, тъй и на луната и на другите звезди, а някои принасяли жертва и на кучета.”


575
 

  • намира във връзка с първото изречение на текста, защото авторът привежда един факт, дето Лъв V „наистина” се показал  към ; 2)  не е съществ., а прилагат., съгласувано със , и значи „приятелски” и 3)  не значи „сключвам”, а „изкарвам докрай, довършвам, завършвам, свършвам”, тъй че тук става дума не за това, че договорът бил сключен „безсрамно и неприлично”, защото в такъв случай последният не би бил „приятелски”, а за това, че след като бил сключен, той бил завършен безсрамно и неприлично с туй, дето императорът употребил варварско-езическите обичаи вместо християнските; в това се и заключава безсрамието и неприличието. — Изразът  не значи „проливам горчиви сълзи”, а „проливам най-горещи сълзи”. — Най-сетне изречението   Кацаров превежда: „за да закълне себе си чрез всичко това”. Преди всичко  първоначално значи „желая за себе си, измолвам”, а особено „желая зло някому, призовавам проклятие върху някого, проклинам някого”, ср. лат. imprecor [14]; формата  тук не съдържа цел, а е еднаква с другите причастия  и , т. е тя е същият accus. cum participio, който зависи от гл. , тъй че тая фраза и по форма, и по съдържание е неточно преведена у Кацаров. [15]

  •  

     

    Какво значение са имали обредите, които според Игнатий българите са употребявали при договорната клетва, не може да се посочи положително. Кацаров предполага, че у българите, както и у другите народи, според Lasch целта на възлиянието с вода върху земята е да се призове духът на земята и водата като свидетели на клетвата. Колкото за значението на останалите три обреда, то не е съвсем ясно за него; но все пак мисли, че „из-
     

    14. Tougard, ibid., p. 69, 71, превежда тая фраза така: et par toutes ces choses se souhaiter du mal  lui-mme.

    15. Каз. статия, стр. 115.


    576

    броените във въпросния български обред предмети са тясно свързани с живота на старите българи, които, както е известно, са били добри коневъдци и конници; какво значение е имал за тях конят, показва и фактът, че тяхното знаме било конска опашка. [16] Но още по-ясно изпъква това значение в следните думи на арабския писател ал-Масуди:

    „Конете им [на българите], които те употребяват за война, се пасат постоянно свободно по ливадите и никой не язди на тях освен само през време на война и ако се намери човек, който в мирно време се качи на военен кон, убиват го.” [17]


    16. Tougard, ibid., стр. 118—120.

    17. А. Я. Гаркави, Сказания мусульманских писателей, стр. 126.
     

    [Previous] [Next]
    [Back to Index]