Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

Б. Първо българско царство.
   I. Основаване и закрепа на българската придунавска държава
 

3. Епоха на вътрешни междуособици и външни опасности
 

През есента на 739 г. [1] се прекратил родът на Исперих — Дуло. Кой се е покачил след това на българския престол, византийските хронисти нищо не отбелязват. Като едничък извор, който ни помага да подпълним и тая празнота, се явява пак Именикът. Според него след Севар управлявал  Че е имало в България хан с такова име, свидетелствува и Теофан, който го нарича  и ни го представя като тъст на хан Сабин [2]; също за него узнаваме и от западната
 

1. [Поради определяне годините на възкачване на престола на хановете до Умор изключително по Именника В. Златарски е допуснал редица грешки. Тяхното изправяне засега обаче е невъзможно. За това е необходимо специално изследване.]

2. Theophanes, ibid., р. 43316. — Ср. също p. 49719–20 — В превода на Анастасий Библиотекаря това име се пише на едно място Comersius (Theophanes, ibid., p. 2556), както и в някои гръцки кодекси , а на друго Cormesius (ibid., p. 33514). — Според Томашек това име е звучало на хуно-български Курмыш (тур. qurmy, “Besorger, Zurichter, Bogenspanner”. Вж. Idrs, S. 40. — Pauly-Wissova, s. v. Bulgaroi). J. Marquart вижда в това име причастие на -мыш (my), следователно на български то е звучало Qormy = Кормыш; славянският преводач възприел гръцкото окончание (вж. Die altbulg. Ausdrcke, ibid., p. 7, nota 8. Cp. J. Mikkola, Die Chronologie, пак там, стр. 20).


258

хроника на Сигеберт, който го поставя като непосредствен приемник на Тервел. [3] Освен това за тоя български господар Именникът дава още следното: . От тия думи ясно става, че Кормисош е бил непосредствен приемник на Севар, последния хан от рода Дуло, обаче обяснението как е взел властта Кормисош ще зависи от това, как трябва да се разбира думата „измени”. Според едно отдавна вече изказано мнение тя може да се разбира двояко: Кормисош или е „сменил рода Дуло”, или пък буквално „изменил на рода Дуло”. [4] Разликата между тия две разбирания се състои в това, че според първото тълкуване Кормисош е сменил Дуло, т. е. след като се прекратил царствуващият род, той е наследил властта или по право, или пък по избор, следователно смяната на династията станала по мирен начин; във втория пък случай ще трябва да разбираме противното — че той е изменил на дуловци, т. е. узурпирал по един или друг начин властта, следователно покачването на Кормисош на престола е станало поради някакъв държавен преврат. Кое от тия две тълкувания трябва да приемем, ще ни покаже следният кратък преглед за състоянието на България в дадената епоха.

Колкото Тервел със своята умна и предвидлива политика, със своя твърд и смел характер можа да издигне България политически много високо, толкова неговите близки приемници, изглежда, не са били достойни да про-
 

3. Pertz, Monum. German., VIII, p. 330: Cormesius Bulgaribus dominatur. Сигеберт отнася началото на Кормисошовото князуване към 727 г., което, разбира се, не може да се приеме, едно, защото тая дата противоречи на другите данни, и, друго, защото изобщо хронологията у Сигеберт се счита като произволна (вж. Wattenbach, пак там, I, стр. 160 и сл.). По-верен в хронологията се явява друг западен по-късен (XIII в.) хронист, монах Алберик, който се ползувал от стария църковен историк Hugo Floriacensis. Той право пише: Super Bulgaros.... jam erat tercius rex nomine Cormesius, и дейността на последния отнася към 750 г. (Pertz, Mon. Germ., t. XXIII, Scrpt., p. 708).

4. А. Куник и В. Розен, Известия Ал-Бекри и пр., I, стр. 129, бел. 3.


259

дължат делото му за напредъка на младата държава Вече отсъствието на всеки спомен за тях у византийските хронисти ясно говори, че те не са направили нищо за усилването на държавата пред Византия, па и в самата България не са били в състояние да държат авторитета на ханската власт на оная степен, на която я оставил Тервел. Те скоро изпаднали под влиянието на знатните хуно-български родове или на боилите, които вече като отделно съсловие и по-близки до държавния глава не се забавили да си присвоят известни права и привилегии за сметка на ханската власт и да определят по-точно отношенията си спрямо хана. В какво се състояли тия права и привилегии и в какво се изразявали тия отношения, за нас остава неизвестно; обаче ако се съди по по-сетнешната роля на болярството в България като един от главните фактори в държавата, може да се мисли, че българските боили или боляри още в дадената епоха се стремили да ограничат властта на хана със своя съвет и чрез това да си запазят първенствуващо положение в държавата спрямо отделните представители на славянските племена, влезли в състава на държавата, които от своя страна не ще да са закъснели така също да изявят домогванията си за участие в управлението. Към тия влиятелни и силни родове ще трябва да отнесем и рода Вокил, чийто представител Кормисош сполучил да се издигне при приемниците на Тервел, а след смъртта на Севар да завладее властта и да стане родоначалник на нова династия. В тоя смисъл според нас ще трябва да разбираме израза на Именника „измени род Дулов”. [5] Обаче
 

5. Marquart малко по-инак разбира тоя израз. Той пише: Die Bemerkung: „Dieser Frst vernderte das Geschlecht Dulo, das ist Wichtun,” kann offenbar nur bedeuten: „er vernderte (den Namen) des Geschlechtes Dulo in Wichtun”. Denn sonst htten die Worte рекше Вихтунь keinen Sinn. Впрочем той признава, че Кормыш hat allerdings zunchst das Geschlecht Dulo abgelst (Die altbul. Ausdrcke, S. 7, Am. 8). Ho в такъв случай би трябвало да признаем или че родът Дуло е имал две имена, или пък че Кормисош е променил името, дал


260

постъпката на Кормисош не могла да не възбуди завист у другите подобни нему боили, които не по-малко от чего ламтели за престола, и да не ги въоръжи против него. Твърде е възможно, щото незадоволство от страна на боилите да се е появило още на първо време, но Кормисош ще да е успял, както се види, да предотврати всякакви вътрешни размирици и да запази тишината в страната. При все това враждебното чувство у боилите от противната на Кормисош партия не било съвсем унищожено и при пръв удобен случай, както ще видим по-долу, последната успяла да прояви своите противодействия против рода Вокил. [6]
 

е ново име на стария царски български род. Но с каква цел? Освен това думата „рекше” надали може да се превежда с предлога „в” или „на”, тя си има едно специално значение — обяснително, и тук очевидно обяснява смисъла на предходното изречение, както това показва и значението на думата . Според Микола (Die Chronologie, стр. 9, бел. 2) „в първата сричка на тая дума се съдържа тур. ик—ук = „род”, а във втората — една дума със значението „друг”, (срав. уйгур. gn). При такова обяснение цялото изречение: , ще значи: „тоя княз измени рода Дулов, сиреч той е от друг род”, а оттука ясно става, че  напълно отговаря на думите  в израза , който се отнася към Телец и дето съюзът  изтъква, че е станала втора промяна на „рода”, като се има пред вид първата при Кормисош, оттука  не може да бъде собствено име.

6. Разбирайки така разгледания тук израз от Именника, ние по никой начин не можем да се съгласим с Микола, който, като обяснява, че името  или  е нищо друго освен думата  и , която е известна още от Орхонските надписи и от някои на гръцки съставени български надписи буила и боила, а името (вж. по-долу) сближава с  на старобългарските надписи, прави следното заключение: „И тъй от Кормисош нататък при князете се дава не техният род, а предишното им достойнство” (Die Chronologie, ibid., p. 19—20). Обаче от същите тия старобългарски надписи на гръцки, които съдържат актове от официален характер (вж. Абоба-Плиска, пак там, стр. 190—192), се ясно види какво голямо значение е имал родът


261

За политическите отношения между България и Византия при Кормисош ние нямаме прави известия, обаче от косвената бележка на Теофан [7] може да се твърди, че и при него мирният договор от 716 г. е бил спазван от Лъв III Исавър и е бил потвърден при покачването на Константин V Копроним в 741 г. Това миролюбие от страна на императорите-исаврийци произлизало от самата им държавна политика, която имала за задача да засили централната власт и да издигне отново значението и мощта на Византия пред нейните съседи.

Зает както с усилната борба против арабите, които тогава станали особено опасни за империята, тъй и с вътрешните си реформи и особено със знаменитата църковна борба, известна в историята под името „иконоборство”, която от основа разклатила вътрешно цялата Византийска империя, Лъв III се видял принуден, както вече посочихме по-горе, строго да пази мирните отношения с европейските си съседи — българите. Обаче бързото разширение и закрепване на българската държава чрез присъединението на византийски области, заселени със славяни, от
 

в хуно-българската държава, защото обозначението произхода, рода на лицето, към което се отнася надписът, се явява като непременен елемент в акта. Изразът в Именника:  или  или , е нищо друго освен израза  или , и ако Вокил или Оукил означава  или , а Оугаин — , то в такъв случай и Дуло, Ерми, Киригир, Цакагар, Кувиар са така също не имена, а названия на различни длъжности, което, разбира се, е недопустимо, както и гореприведеното заключение на Микола. Че  или  и  са имена на родове, показва и самият текст на Именника:

очевидно последните думи се отнасят към .

7. Вж. по-горе, стр. 239—240.


262

една страна, а, от друга — планът на ринхинския княз Пребънд да се отцепи като самостоен и опитът на македонските славяни в течение на две години (735—737 г.) да завладеят Солун, зад което се криел изконният им стремеж, след като се отцепят от империята и провъзгласят своята пълна независимост, да турят основата на особена държава, [8] не са могли да изплъзнат от вниманието на императора. На Лъв III се налагало в силата на неговата държавна политика да тури край на едното и на другото, но понеже първото в дадения момент е било невъзможно, а второто едвам успял да предотврати със силата на оръжието, той прибягнал към други мероприятия, чиято цел проглежда в неговата законодателна дейност.

Няма съмнение, че с издаването на своята „Еклога на законите” — кратък сборник на действуващото право, първите императори-иконоборци се домогвали между другото да свържат по-тясно с центъра крайните провинции на Византия, които през VI и VII в. претърпели коренни промени както в частния, тъй и в обществения живот на империята, и чрез това да запазят целостта й. Особено релефно изпъквала тая цел в техния „Земеделски закон” (), който уреждал отношенията на земенаемателите към земевладелците и вътрешните отношения на свободните селски общини във владението на земята; при това според тоя закон земенаемателите и селяните в противоположност на старите прикрепени към земята колони се ползували с лична свобода.

Съществува отдавна вече мнение, че основните принципи на Земеделския закон — общинското земевладение наред с частната дребна собственост и личната свобода на селското население, били от славянски произход и че появяването на Земеделския закон се намирало в права зависимост от онова силно влияние, което настанилото се
 

8. Както за плана на Пребънд, тъй и за тая знаменита 4-а обсадата Солун от славяните, също и за хронологията им вж. Притурка № 5.


263

в областите на империята славянско население бе оказало върху наредбите, живота и съдбините на самата Византия; защото тоя закон не е предизвикал промените в по-раншните аграрни отношения, а е бил наложен, след като самият социален преврат бил вече направен, и само признал това, което вече е съществувало в живота. [9] Обаче кои са били причините, които са принудили императорите-иконоборци да се поддадат на това силно славянско влияние, да усвоят обичайното право на славяните и да го приемат в държавното, като го облекат в законодателна форма, е един въпрос, който и до днес не е достатъчно разяснен.

Предположението, че общинското земевладение, което проглежда в Земеделския закон, се намирало във връзка с римската фискална система, не може да се приеме, защото фискалната система на римските, а след тях и на византийските императори е твърде много спомогнала за затвърдяването на колоната или крепостното право, тъй като тя е изисквала солидарна отговорност на земеделците общинари за редовното постъпване на данъците [10]; също така и мнението, че обяснение на произведения отгоре социален преврат с издаването на Земеделския закон трябва да се търси в някакви си „либерални идеи” на императорите-иконоборци, свойствени на „среднове-
 

9. По въпроса за Земеделския закон вж. Zachariae von Lingenthal, Geschichte des griechisch-rmischen Rechts, 3-te Aufl. (1892), 250 и сл.— В. Г. Васильвский, Законодательство иконоборцев, ЖМНПр, ч. 200 (1878), 95 и сл. — Ф. Ив. Успенский, Древнейший памятник славянского права, Юридическия Вестник, г. XVIII (1886), кн. IV, 703—705. — Б. А. Панченко, Крестьянская собственость в Византии, София, 1903. — П. Мутафчиев, Селското землевладение (според ). СбНУК, кн. XXV (1910), 1—72 и посочената там друга литература. — [Текст, превод, коментар и най-новата литература върху Земеделския закон вж. в Гръцки извори за българската история, т. III, стр. 208—220.]

10. Васильевский, пак там, 104—105. — Мутафчиев, пак там, стр. 9—10, 68—72.


264

ковния елинизъм” [11], е твърде несполучливо, защото едва ли може да се допусне, че Лъв III, по произход исавриец или, по-вярно, сириец, [12] е могъл да се въодушевява от съвсем чуждия нему „елинизъм”; напротив, неговото иконоборство иде да потвърди тъкмо противното, няма вече да говорим, че в своя стремеж да засили централната власт той надали е търсил подкрепа в наредбите на едно население, което не е искало дори да признае императорската власт и се е домогвало да запази политическата си независимост, каквито са били славяните. Очевидно причините на това отстъпване на императорите-иконоборци от традициите на старото римско-византийско право ще трябва да търсим другаде и ние ги съзираме в новите политически отношения, които се създали на Балканския полуостров към началото на VIII в.

Първата епоха на новооснованата българо-славянска федеративна държава преминала, както видяхме, в пълен успех. Благодарение на честите промени на византийския престол, които се придружавали с кървави граждански войни, българските господари не само успели дотолкова да се засилят, щото те почнали да се намесват във вътрешните работи на империята, но и продължили славянския обединителен процес по двата бряга на Дунав в областите на дакийските и горномизийските славяни. Вече при Тервел, както видяхме, границите на България стигнали в западна посока северно от Дунав до големия му завой при Турну Северин и отвъд р. Тимок, а в южна посока те прехвърляли Стара планина и обхващали северната част на Тракия — славянската област Загория. Главните причини, които са подбуждали славяните да се отказват от Византия и да постъпват в българския съюз и по тоя начин са спомагали за разширението на българската държава, лежали, както вече посочихме, в самите
 

11. М. С. Paparigopoulo, Histoire de la civilisation Hellnique, Paris, 1878, p. 260.

12. Вж. по-горе, стр. 246, бел. 67.


265

условия на съюза между българи и славяни, именно: 1) в това, че и двата народа се задължавали съвместно и взаимно да защищават своята независимост както от омразните тям авари, чиято мощ все още се чувствувала в това време в областта на Средни и северно от Долни Дунав, тъй и от Византия, сблъскването с която още предстояло, щом като византийският император поиска окончателно да подчини славяните под властта си и да ги направи свои покорни поданици, и 2) в това, че славяните, влизайки като съюзници в българската държава, запазвали пълна самостойност във вътрешния си живот и оставали да живеят отделно по своите нрави, обичаи и право. Вече тая първоначална цел и основен принцип на българо-славянския политически съюз не са могли да не обърнат вниманието в Цариград. Лъв III схванал голямата опасност от тая организация на българи и славяни за целостта на империята, обаче да почне открита борба с нея в даденото време за него, както казахме, било невъзможно. Затова той се заловил да подготви по мирен начин почва за своевременно отстранение на опасността от тая страна.

За да отвлече вниманието на имперските славяни от примамливия за тях българо-славянски съюз и по тоя начин да парализира по-нататъшното разширение и засилване на българската държава за сметка на византийските области и по-тясно да ги привърже към империята в държавно отношение, Лъв III трябвало преди всичко да им гарантира същото онова самостойно социално-икономическо положение, което техните събратя получавали, присъединявайки се към българската държава, а това той би могъл да постигне, ако приеме тяхната вътрешна наредба, тяхното обичайно право и го санкционира с въвеждането му в държавата по законодателен ред. Ето де според нашите схващания трябва да търсим причините, които са принудили императорите-иконоборци да предпочетат и да узаконят обичайното право на славяните с


266

издаването на Земеделския закон. И Василевски е прав, като казва, че „именно за новото (славянското) население на империята е бил предназначен предимно тоя закон, който повече е съответствувал на неговите възгледи, обичаи и навици, отколкото традициите на старото римско право за лична собственост и по-късните учреждения на Римската империя — колонатът или прикрепяването към земята” [13]. А Ф. Ив. Успенски дори вижда „в тоя закон не паметник на византийското право в славянска обвивка, а паметник на славянското право на гръцки език” [14]. Че Земеделският закон е имал право отношение тъкмо към македонските славяни, се доказва и с това, че по-сетне, когато тия славяни били присъединени към българската държава, той е бил възприет и усвоен и от българските господари, а при цар Симеон е влязъл в състава на тъй наречените „книги законныя” [15].

Както изглежда, Лъв III постигнал целта си: движението на македонските славяни било потъпкано, а с усилването на почналото се по-отрано разпространение на християнството между тях заедно с въвеждането на новото законодателство се турил край на всеки опит за отцепването им от империята. Наистина и след това македонските славяни продължавали до въстават против империята, обаче тия движения не са имали самостоен характер, а се намирали, както ще видим, в непосредна връзка с държавната политика на българските господари, които от втората половина на VIII в. изстъпват вече като освободители и обединители на балканските славяни. Обаче синът и наследник на Лъв III, КонстантинV Копроним (741—775), не се задоволил само с постигнатия резултат. Като е смятал, че императорската власт над славяните е доста закрепена, той се заловил да изпълни
 

13. Василевский, каз. статия, стр. 105.

14. Ф. Ив. Успенский, пак там, стр. 705.

15. В. Н. Златарски, Какви книги и закони Борис е получил от Византия, стр. 115—116.


267

втората задача от балканската политика на баща си: да се освободи от сключения в 716 г. позорен мир с българите и да нанесе съкрушителен удар на българската държава. И наистина към края на Кормисошевото управление Константин Копроним пръв изстъпва като нарушител на мира с българите, за отношенията към които византийските хронисти до това време не дават никакви известия в течение на цели 36 години.

Като причина за възобновата на враждебните действия между двете съседни държави се привежда, от една страна, това, че Константин Копроним почнал да строи по българската граница в Тракия крепости, в които поселил еретици-павликяни — сирийци и арменци от гр. Теодосиупол и Мелитина, като при това им доставял охотно средства за живеене, а, от друга — това, че българите поискали да сключат с императора договор заради построените крепости и да получат данък. Няма съмнение, че и двете тия причини се попълват взаимно. Издигането на нови крепости по тракийската граница, а главно поселението на сирийци и арменци, назначението на които е било да защищават границата на империята от българите, било явно нарушение на договора от 716 г., следователно българите имали право да искат удовлетворение или поне да подновят и попълнят договора. Но Константин Копроним отказал да изпълни искането на българския хан; той дори се отнесъл с презрение към неговия пратеник, чрез което явно показал, че той изобщо се отказвал да се придържа в договора от 716 г.

Тоя смел отказ на императора се обяснява с положението, което последният заемал в дадения момент. Около това време Константин Копроним достигнал най-високата точка на своята мощ: той сполучил да победи арабите, които нападали Опсикийската област, да съкруши съперника си по престола, зетя си Артавасд, а в 754 г. се считал пълен победител над почитателите на иконите след събора в Цариград. При такива едни успехи Константин Копро-


268

ним не е могъл да претърпи срама, който му се нанасял сега с искането на българския господар. Българите пък от своя страна не могли да понесат неговия надменен отказ и веднага му отговорили с това, че потеглили в поход. В 755 г. те нахълтали в Тракия и като насочили маршрута си право към Цариград, достигнали до тъй наречената „Дълга стена” на имп. Анастасий I. Тук обаче българите били пресрещнати от ромеите и претърпели тежко поражение, след което побързали да отстъпят от столицата с големи загуби. [16]
 

16. Theophanes, ibid., p. 42919–22:

Nicephorus, ibid., p. 66,11–21:

— И тъй и двамата наши автори говорят под 755 г. за нахлуването на българите в пределите на империята, като отбелязват съгласно причините за това нахлуване, обаче в изложението на резултата от него те се съвсем различават: докато Теофан разказва, че българите при “Дългата стена” произвели голям грабеж, взели пленници и невредими се върнали в земята си, Никифор разправя, че императорът излязъл срещу тях, дал им сражение и след това ги принудил да бягат и като ги преследвал упорито, изтрепал много от тях. Колкото и да си противоречат тия две известия, все пак не е трудно да се забележи, 1) че Теофан не ни дава да разберем с какво собствено свършил походът на българите, а представя повидимому удовлетворени и двете страни, нещо твърде мъчно да се допусне при условията, в които се намирал Конст. Копроним, и 2) че Никифор при изложениетггна това събитие е имал под ръка освен общия и за двамата автори извор и други по-подробни сведения, което ни кара да сметаме неговото известие за по-вярно и по-пълно.


269

Тая победа била достатъчна за Копроним, за да разшири плана на действията си против северните си съседи. Сега той решил завинаги да се освободи от всякакви задължения спрямо българския хан и да накара българите да прекратят нахлуванията във владенията на империята. За тая тъкмо цел той наскоро предприел грандиозен поход против България, за който Никифор забелязва, че станал „малко време след това” (), т. е. след нападението на българите в 755 г., следователно тоя поход ще трябва да отнесем не по-хъсно от следната 756 г. [17] Копроним намислил да нападне България от две страни: той въоръжил една флота от 500 кораба, която трябвало да отплува към устието на Дунав и да нападне българите от тила, а сам императорът по суша с голяма войска потеглил през Тракия към южнобългарските граници. Флотата наистина потеглила по Черно море и при-
 

17. J. Микола (Die Chronologie, стр. 20) отнася както тоя поход на Копроним, тъй и предното българско нападение към 754 г., като при това забелязва следното: ich sehe nmlich nicht ein, warum de Boor in seiner Edition von Nikephoros und auch Marquart dieses Ereignis auf das j. 756 verlegen, denn das bei Nikephoros S. 66 von der Zeile 19 an (ed. de Boor) erzhlte ist Fortsetzung zu dem, was Theophanes S. 429,25–30 (ed. de Boor) berichtet hat. Обаче тъкмо това, което се разказва у Никифор от 19 ред, не може да се счита за продължение на Теофановия разказ, защото последният, както видяхме, не се схожда с Никифоровия, па и за това, което Никифор ни предава от 19. ред нататък, Теофан, както се види, не е знаел нищо, тъй че то е могло да бъде само продължение на това, което Никифор преди това разказва, а пък той казва, че въпросният поход бил предприет . Освен това, за да се приготви за такъв един голям поход, на Копроним е трябвало време, особено като е действувал по море и по суша. Най-сетне ще трябва да отбележим и това, че Копроним през 754 г. е бил зает със събора в Цариград, който немалко е отвличал вниманието му. По тоя начин опитът на Микола да подчини събитията на своята хронология, се оказва несполучлив.

[В. Златарски е дал погрешна хронология и на двата похода: първият поход е в 756, а не 755 г.; вторият поход е в 760, а не в 756 г. (вж. Гръцки извори за българската история, т. III, стр. 270, бел. 1 и 4).]


270

стигнала при устието на Дунав, но повидимому докараната от нея византийска войска не навлязла навътре в страната, а се ограничила с това, че опустошила с пожар българските придунавски области, вероятно Добруджа, и откарала много пленници. От тия действия на византийците се ясно види, че това е било една демонстрация, направена с цел да се отвлече вниманието на българите от южната им граница и по тоя начин победата на Копроним да бъде обезпечена. Обаче и в Тракия византийците не направили повече от флотата. Императорът се срещнал с българите при крепостта Маркели, близо до българската граница, дето ги разбил и накарал да бягат. Това поражение изплашило българския хан, който побързал да предложи мир, като изпратил предварително за заложници някои български синове и чрез това успял да предотврати нахлуването на византийците в българските предели. [18]

Макар византийските хронисти и да не споменават за резултатите от тия преговори, но по всичко се види, предложението на българския хан било прието и мирът бил сключен, защото след това войната се прекратила. Също така нашите автори замълчават и за условията на мира; но несъмнено те са били несгодни за българите, защото след такава победа Константин Копроним не ще да се е забавил да отмени договора от 716 г. и да се избави от свързаните с него задължения спрямо тях — а това е било главната цел на похода в 756 г. За териториални отстъпки от страна на българите надали може да се предполага, защото Копроним не можал да направи
 

18. Nicephorus, ibid., 66,21—67,3:


271

никакви завоевания, както това се потвърждава и от местонахождението на Маркели южно и близо до българската граница — по пограничния окоп на върха Бакаджик при с. Войник (Ямболско), [19] но вероятно при сключването
 

19. Де се намирала крепостта Маркели, засега различно се определя. Иречек въз основа на едно известие у Ана Комнина (ed. Bon., I. p. 355), че между крепостите  и  (Ямбол) се намира , като смята за Голое върха Руспухисар при с. Кадърфакли при южния изход на Чалъкавашкия проход, дето се намират останки от стара крепост, търси  между тия два пункта — Ямбол и с. Кадърфакли, и вижда тая крепост на върха при с. Каябаш, дето така също има развалини. Друго предположение прави Иречек в тоя смисъл: крепостта при Карнобат, която се намира на западния край на Карнобатските издигнатини, на разстояние ок. 6 1/2 км западно отъ Карнобат (вж. Абоба-Плиска, стр. 513), може да бъде Маркели, а на върха Бакаджик при с. Войник — Лардеа (), която Пахимер поставя при Ямбол (вж. Archol.-epigr. Mitteil. Х, стр. 158, също “Княжество България”, II, стр. 751). В последното предположение се придържат и бр. Шкорпил (вж. Няколко бележки върху археол. и истор. изследвания и пр., стр. 48 и 59; също в Абоба-Плиска, стр. 564). Ние обаче мислим, че при определението местонахождението на тая крепост трябва да се взимат във внимание и географските данни на Никифор, който определя Маркели така: , т. е. тая крепост лежи най-близко до българите. Тоя израз несъмнено трябва да разбираме в смисъл, че крепостта е лежала най-близко до българската граница според договора от 716 г. до земления окоп, който е определял, както видяхме (вж. по-горе стр. 240—242), границата, следов. ще трябва да търсим нашата крепост нейде близо до окопа, и то на византийска територия, защото Константин VI в 792 г. възобновява Маркели, а пък в 796 г. канил Кардам да излезе към Маркели, дето и той ще пристигне, най-сетне и император Никифор в 81) г., след като потеглил от Маркели, навлезъл в България (Theophanes, ibid., 2, 467, 470 и 490). Пред вид на тия данни ние мислим, че най-вече приляга ла търсим крепостта Маркели на върха Бакаджик при с. Войник, дето наистина и днес се виждат развалини от стара крепост, и при това тя се е намирала на юг и до самия пограничен окоп. Това тъкмо географско положение на тая крепост й придава онова специално важно стратегическо значение, което тя е имала в VIII и IX в., защото тя се е намирала близо до оная точка на окопа, дето той се врязва навътре в българска територия и стои оттука и най-близко () до южния изход на Верегавската клисура, и н същото време тя отбраняла цялата погра-


272

на мира българите се задължили между другото да не предприемат никакви военни действия против империята.

При кой български хан е бил сключен току-що разгледаният мир: при Кормисош ли или при неговия приемник, византийските хронисти така също не споменават. Според хронологичните данни на Именника Кормисош е управлявал 16 лунни години и 4 месеца, или от 9-ия месец на 62 лунна година до 1-вия месец на 79 лунна година от Б. Е., или от октомври 739 г. до септември 756 г. от Хр. [20] И тъй смъртта на Кормисош се отнася към септември на същата 756 г., в която е бил сключен и мирът с Константин Копроним; обаче като имаме пред вид, от една страна, продължителността на големия Копронимов поход, а, от друга — и това, че Кормисош не би се решил тъй лесно и скоро да се откаже от договора от 716 г., за спазването на който той наруши мирните отношения с Византия, ние имаме пълно основание да твърдим, че походът на Копроним е бил почнат при Кормисош, но мирът е бил сключен вече от неговия приемник, който според Именника бил Винех от рода Укил или Вокил, следователно той е бил от рода на своя предшественик и наследявал по право и мирно българския престол. [21]
 

нична линия на изток до морето. Затова и всички византийски императори са почвали своите походи именно от тая крепост. Това определение не противоречи на данните на Ана Комнина, ако считаме за  крепостта на Карнобатския хисар, защото и тогава Маркели ще се намира тъкмо между  и , а Лардеа трябва да дирим в крепостта на върха Св. Спас между с. Мансарли и Чараган (Ямболска околия). Че тук трябва да тьрсим Маркели, а не на север от окопа на българска територия, ни показва още и това, че в гореописания поход Константин Копроним не навлязъл в българските владения.

20. Вж. Притурка № 1.

21. Въпросът за приемника на Кормисош се разрешава различно. Така Бйори в една от бележките си към изданието на класическото съчинение на Гибон (вж. Ed. Gibbon, The history of the decline and fall of the Roman Empire, edited . . . by J. B. Bury, London, 1898, Appendix, № 9, p. 546—548), като се опитва да установи реда на българските ханове след Кормисош въз основа на известията на византий-


273

И тъй Винех почнал своето царуване със сключването на един несгоден за българите мир с Византия. Обаче Константин Копроним не се задоволил от условията на тоя мир. След тия успехи, които му ясно показали, че българите могат да бъдат победени, той решил
 

ските хронисти Теофан и Никифор, намира, че редът е объркан у тия последните поради бързото сменяване на господарите в едно късо време, и затова дава предпочитание на реда в Именника; но в такъв случай според изчисленията на Бйори те трябва да се приеме, че трите години на Телец ще съвпадат с част от трите години на Винех и с част от управлението на узурпатора Боян (т. е. Паган), за когото не се споменава в Именника. Това обстоятелство и навело Бйори на мисъл да предположи, че Винех от Именника трябва да е същият княз, когато гръцките хронисти наричат Сабин (). Едновременно и независимо до подобно заключение бе дошъл и Маркварт също така по хронологични съображения; но той, като счита реда на князете въ Именника така също объркан, отиде по-нататък и изведе, че Телец и Винех са разместени по ред в царския списък, т. е. че Винех е наследил Телец (вж. Die aittrk. Inschr., S. 73—74). По-сетне, за да потвърди тая хипотеза, Маркварт, като счита името на Винех за изопачено (verstmmelt), добавя: „Аз мисля, че то в списъка е звучало Шевинех (Sewinechъ) и първата сричка е била пропусната от преписвача чрез опростяване поради предходното  (вж. Die altbulg. Ausdrcke, S. 7 таб. и 8. Am. 10) Но Маркварт изпуснал из пред вид, че между  и  Винех в текста стои още , та надали може да се приписва на  изпущането на сричката . Бйори в статията си „The Chronological Cycle of the Bulgarians (Byzan. Zeitschr., XIX (1910), S. 129) възприе предложеното от Маркварт разместване в местата на Телец и Винех в Именника отначало като хипотеза, която отпосле се опитва да докаже при изчисленията си (пак там, стр. 140—142). Ние под влиянието на системата на Бйори при изчислението на хронологическите данни така също бяхме усвоили тоя ред на споменатите князе (вж. ст. ни „Имали ли са българите свое летоброение”, пак там, стр. 44—50, 83 и след.) Обаче дадените напоследък несъмнено верни тълкувания на българските изрази в Именника от И. Микола, който приема така също идентификацията на Винех със Сабин, но не и разместването им с Телец и предлага, че то е звучало по български Совинех (Sovinex) (вж. Die Chronologie, ibid., S. 9, Am. 19—20), ни окончателно убедиха, че самите хронологични данни не допускат нито идентификация на Винех със Сабин, нито пък разместването на Винех и Телец, както това показахме на друго място. Вж. Притурка № 1.


274

сега съвсем да покори България под властта си — мисъл, която го е блазнила през целия му живот. И наистина Теофан ни е запазил едно известие, което явно разкрива тая цел на Копроним. Под 6250 от С. М. = 758 г. от Хр. той отбелязва:

„В тая година Константин оплени македонските славяни, а останалите направи свои поданици.”  [22] А след това под 6251 от С. М. = 759 г. от Хр. пише: „Императорът се опълчил против България и когато той дошъл при клисурата Верегава, българите излезли насреща му и много от хората му избили, между които и Лъв, патриций и стратиг тракисийски, и другия Лъв, логотет на дрома, и много народ, и им взели оръжието. И така той [императорът] безславно се върнал назад.” [23]
Надали можем да се съмняваме, че тия две известия ще трябва да се турят във връзка едно с друго.

Мирното привличане, на славянските племена в българския политически съюз и разширението на българската държава на югозапад в областта на македонските славяни били, както вече имахме случай да посочим, [24] главният стремеж и задача в политиката на първите български господари за борбата им с Византия. При Тервел, който всецяло бил погълнат с разширението границите на държавата в западна посока и с делата на самата Византия, като че ли било отвлечено вниманието на българите от тая страна, поне ние нямаме никакви известия за отношенията на тоя хан спрямо македонските славяни; може би договорът от 716 г. да му е свързал ръцете за каквито и да било действия в тая посока. В същото положение се намирали и
 

22. Theophanes, ibid., р, 430,21–32:

23. Theophanes, ibid., p. 431,6–11:

24. Вж. по-горе, стр. 252—251.


275

двамата му близки приемници, при които мирът се спазвал от двете страни, което се потвърждава и от единодушното мълчание на нашите автори за събитията през тяхното управление. Обаче това не продължило за дълго време. При Кормисош, особено в края на управлението му, и при Винех българите отново обърнали погледите си към югозапад, като че ли искали да възнаградят несполуките си, претърпени през последните години, а може би и да отвлекат вниманието на Константин Копроним от България. Както и да било, но движението между македонските славяни, което несъмнено е предизвикало похода на Копроним, се намирало очевидно в непосредствена връзка с политиката на българския хан. Това най-добре се доказва с туй, че императорът, след като усмирил македонските славяни и ги отново подчинил под властта си, веднага се обърнал против българите, с които почнал вече настъпателна война. Тая негова постъпка при съществуването на мира от 756 г. разкрива намерението му да се разправи с тях по същия начин, както с македонските славяни. И наистина в 795 г. той нахълтва, както се види, неочаквано със силна войска в българската земя, но причакан при входа във Верегавската клисура, бил съвсем разбит и с големи загуби в хора позорно се върнал в Цариград. [25] Ала и след тая чувствителна несполука Копроним не се отказал от мисълта си да покори България, още повече, че самите събития, които наскоро след това се развили в самата България, закрепвали у него тая мисъл и все повече и повече го убеждавали, че било възможно осъществяването й.

Колкото и да било силно поражението на византийците в последния поход на Константин Копроним, все
 

25. Иречек (Archol.-epigr. Mitth., Х, S. 159, Amm. 2) идентифицира тоя поход на Копроним с оня от 756 г., но това надали може да се приеме, защото не само мястото на сражението не отговаря, но и резултатите от него са различни в двата похода, па и самата последователност на събитията не ми позволява да допускаме такива идентификации.


276

пак българите не могли да извлекат от него никаква полза, за да възнаградят големите загуби, които бе претърпяла България през царуването на хан Винех и между които най-съществената била унищожението на договора от 716 г. Освен това, след като се закрепили отново авторитетът и властта на императора между македонските славяни, отнемала се у българския хан всяка възможност за разширение границите на държавата в посока към югозапад. Най-сетне българите не могли да не предвиждат, че Копроним няма да остави без отмъщение нанесеното му поражение при Верегавската клисура, следователно сега България се заплашвала с немалка опасност и от южната си съседка — Византия. Всички тия обстоятелства били доста, за да разклатят положението на слабия и неспособен Винех, а също и на неговия род Вокил. Боилите от враждебната на Кормисош партия били крайно недоволни от това, дето Винех след такава бляскава победа над императора не продължил войната против Византия, за да възстанови предишните отношения към империята. Затова те сега искали тъкмо да използуват несгодното положение на страната, за виновник на което провъзгласили Винех, за да си отмъстят на рода Вокил и дори да го смъкнат от престола.

И наистина през ноември 761 г. в България произлязъл преврат, който бил насочен срещу царствуващия тогава род. И Теофан, и Никифор ни разказват, че българите (у Ник. уно-българите) „въстанали и избили тия, които по наследство имали властта над тях, и поставили някого си Телец, мъж злонравен, на 30 години, който още от младини показвал смелост” [26]. Няма съмнение,
 

26. Theophanes, ibid., р. 432,25–27:

Nicephorus, ibid., р. 693–7:


277

че тук под „българи” и още по-точно под „уно-българи” ще трябва да разбираме не изобщо само дошлите „хуно-българи” в противоположност на „славянобългарите”, а в тесен смисъл — българските боили, които собствено застанали начело на въстанието тъй, както това станало по-сетне при Телериг, а в IX в. в бунта против Борис. Но за нас от първостепенна важност е известието на нашите автори за друго едно събитие, което се поставя от тях в непосредствена връзка със станалия държавен преврат.

В това време избягали от България много славянски родове () на брой според Никифор до 208 хиляди души. Те напуснали земята си и доброволно се предали на императора, към когото се обърнали с просба да им даде прибежище. Константин Копроним ги приел на драго сърце и им дал място за поселение в Мала Азия при р. Артана в областта Витиния, при това изрично се отбелязва, че тия славяни преминали Евксинския Понт, т. е. Черно море, следователно те не са минали
 


Подчертаните изрази у двамата автори различно се разбират. Така Marquart (Die altbulg. Ausdrcke, S. 7, Amm. 8) под тях разбира представители des alten Knigsgeschlechtes (), и то на рода Дуло, а Mikkola (Die Chronologie, S. 20) вижда в тях die hchste Adelsclasse („die von der  abstammenden”:  = trk syra „Reihe”). Обаче съществителните  (Т), и  (H), както и причастията  и  показват право, че тук се говори за ония, които са държали върховната власт и при това в дадения исторически момент, а оттука ясно става, че тук не се има пред вид нито само съсловието на боилите, нито пък само старият царски род Дуло, а тъкмо, от една страна, представителите на царствуващия в даденото време (761 г.) Кормисошов род Вокил, и то по мъжка линия, което напълно се потвърждава с това, че след падането на Телец при реставрацията пак на рода Вокил на престола се покачва зетът Кормисошов Сабин, т. е. представител на същия род по женска линия, а, от друга страна, и всички български боили и славянски князе, които са били от партията на Кормисош и са управлявали страната заедно с неговия род. Подобна разправа, както ще видим по-долу, се повторила и в 764 г.


278

Босфора, а са избягали вероятно най-напред в близката до българските граници ромейска черноморска област, отдето на кораби, изпратени от Цариград, били прекарани направо в Мала Азия. [27] Както и да било, но от думите както на Никифор, тъй и на Теофан се ясно види, че тия славяни са били от ония, които са влизали вече в българския съюз, и че причина на тяхното изселване е бил държавният преврат в България, защото Никифор говори за тоя последния поради тяхното бягство, а Теофан поместя последното веднага след преврата на Телец. Като се има пред вид, че в тоя преврат имали успех българите, респективно българските боили, то несъмнено тия славяни ще да са били принудени да напуснат България, защото ги е застрашавала опасност от страна на тържествуващите боили.

Поради това ние сме наклонни да вярваме, че в борбата на боилите с рода Вокил славяните са играли немаловажна роля: на тях ще да се е опирал Кормисош, когато е узурпирал властта, а по-сетне се е окръжил с представителите на славянските племена, като точно е следвал завещаната от Исперих политика, че само с помощта на славянското население държавата би могла да бъде силна и да издържи борбата си с Византия. Разбира се, за българските боили такава политика спрямо съюзните славяни в дадената епоха не е била по угодата, защото, ако те допуснат славяните до управлението, до престола те са рискували, от една страна, да изгубят първенствуващото си положение, а заедно с това и властта в държавата, а, от друга — да се лишат от непосредственото
 

27. Theophanes, ibid., p. 432,27–29:

Nicephorus, ibid., p. 6827—692:

Артана била малка рекичка, която се вливала в Черно море западно от голямата река Сангария. Вж. Б. А. Панченко, Памятник славян, пак там, стр. 34.


279

си влияние върху хана и от възможност да насочват дейността му в своя полза; защото всеки хан, опирайки се на славяните, би бил винаги в състояние да държи боилите в ръцете си и да бъде свободен от тяхното натрапено настойничество. Оттука ясно става, че враждебността на боилите против Кормисош и неговия род е почивала не само върху узурпацията му на властта, но още и върху това, че той се опирал и се държал с помощта на славяните, които несъмнено са съзнавали своето значение, защото на тяхното множество се е градила силата на държавата, и които са се стремили да вземат непосредствено участие в държавните работи. Че Винех, както и неговият род, се е опирал на славянските комити или племенни князе, показват и неговите сношения, както видяхме, с македонските славяни, целта на които (сношения) е била да привлече и други славянски племена към съюза и по тоя начин да засили славянския елемент в държавата. Тая цел той би могъл да постигне само по миролюбив начин, като избягвал постоянни сблъсквания с Византия — политика, право противоположна на исканията на българските боили.

Славяните, които повече от два века се намирали в непосредствен допир с Византия, успели били по-отблизо да се запознаят с ромеите, да изучат тяхната политика и да се убедят, че тъй лесно не ще могат да съсипят империята и че само по мирен начин те ще могат да запазят своята самобитност и да принудят цариградското правителство да признае тяхната самостойност върху бившата ромейска територия. Освен това последвалите към това време реформи във Византийската империя, които се изразили, както видяхме, в законодателството на императорите-иконоборци, предизвикано главно от оня етнически и социален преврат, който бил произведен от славяните на Балканския полуостров, показали на българските славяни, че рано или късно византийското правителство ще бъде принудено така също да се примири с настаналия нов ред след основаването на българската държава и да го при-


280

знае като факт свършен, стига само да се даде на византийците да разберат, че българите нямат намерение да завоюват Цариград и да унищожат империята, а това, разбира се, би могло да се постигне, ако биха се поддържали винаги постоянни миролюбиви отношения спрямо Византия. Тая тъкмо политика усвоил и Винех и поддържан от славянските князе, искал е да я приложи, с което се обяснява отказването му да продължи войната с Византия след успешното отблъскване на Копроним в 759 г. от България.

Такава миролюбива политика на рода Вокил, която се е ръководила от славянските му съветници, разбира се, не допадала на българските боили. Убедени след политическите успехи на Тервел в слабостта на империята, без да вземат във внимание реформите на Лъв III Исавър и резултатите от тях, и във възможността да се завоюва източната столица, от една страна, а, от друга — влечени от ламтеж да се обогатят за сметка на безбройните богатства на Византия, те мислили, че само с постоянни войни против ромеите ще могат не само да запазят независимостта си от византийските императори, но и да засилят младата държава и дори да разнебитят самата империя. Оттука и изтича тяхното убеждение, че всеки български хан, който се стреми да има мир с Византия, е искал да подчини България на ромеите — мисъл, която те по-сетне нерядко са изказвали като укор на всеки хан, който се отказвал да върви по угодата им и да поддържа политиката им, и тая мисъл несъмнено е послужила като един от главните мотиви за свалянето на рода Вокил от престола в 761 г.

По тоя начин от времето на Кормисош в България се образували две течения, две партии между самите хуно-българи, които, макар и да са изникнали на чисто политическа почва, в основата си имат етнически характер, затова ние ще ги наречем българска и славянска, защото почналата се към средата на VIII в. между тях


281

борба трябвало да реши кой от двата съставни етнически елемента в държавата — българският ли или славянският — ще вземе надмощие в образуването на българската народност. И тъй ние видим, че славяните не са играли някаква си пасивна роля в живота на младата българска държава, както обикновено се предполага; напротив, самите вътрешни разпри между българските боили са ги повикали още отначало да вземат непосредствено участие в съдбините на младото царство и да влияят върху развитието на събитията в България.

Резултатът от държавния преврат в 761 г. бил, както видяхме, това, че българските боили избрали из средата си нов хан на име Телец (761—764) [28], за когото в Именника се забелязва, че бил от рода Угаин, и се прибавя: , т. е. родът Угаин се противопоставя на Вокил или Укил като два враждебни рода. [29] Като избра-
 

28. Това име се среща, в разни форми: , Telezas, Teletzis, Theletzis, . В превода на Анастасий Библиотекар то на едно място се чете Zeletzis, а в някои ръкописи — Telezis и Telettis. — Томашек сближава това име с якут. tlai „Eroffner” (Pauly-Wissova, s. v. Bulgaroi), a Marquart (Die altbulg. Ausdrcke, S. 8, Amm. 9) предполага, че правилното му написване би било Телечи (Telei).

29. В Именника цикловата година на Телецовото покачване се нарича сомор алтем. Микола в първата си ст. „Тюркско-болгарское леточисление” (пак там, стр. 245) думата „сомор” отбеляза като име на първата циклова година — „мишка”, като се въздържа да се изкаже по значението й. Обаче в изследването си “Die Chronologie der trkischen Donaubulgaren” (S. 12—13) той, макар и да посочи, че „сомор” напомня татар. Smran = Zieselmaus — полска мишка или че се сближава по звуковете с тур. „самур” = Zobel = соболь, се отказа от значението му като „миша година” и го счете за невъзможно само „aus chronologischen Grnden”, т. е. че при неговите изчисления това значение не подхождало. Според нашите пък изчисления „сомор” тъкмо в значение “миша година” или първа година в 12-годишния български цикъл дава напълно подходни и точни резултати, както това показахме в ст. „Към въпроса за българ. летоброение” (стр. 9 и 19). Затова ние мислим, че Микола трябва да търси грешката си не в обяснението значението на думата „сомор”, а в невярната основа на изчисленията си. — Ср. Притурка № 1.


282

ник на боилите новият хан обещал да управлява по угодата им, а пък и самият му характер като млад, 30-годишен, лекомислен и смел го предавал в ръцете им. И наистина съгласно с войнствената политика на боилите от българската партия Телец наскоро след покачването си на престола възобновил нападенията върху съседните ромейски области и крепости. Тая смелост и дързост според думите на Никифор принудили Константин Копроним да предприеме в 763 г. нов поход против българите. [30]

На 17 юни Копроним потеглил по суша и по море: той изпратил една флота от 800 кораба, по 12 конници във всеки, следователно 9600 души конници, по Черно море към устието на Дунав, а сам с другата си войска покрай брега потеглил към гр. Анхиал. Щом се научил за тоя поход по море и суша, Телец веднага потеглил в същата посока, „като имал на помощ според Никифор немалко количество и славяни”, а според Теофан „като взел на помощ до 20 хиляди души от околните племена и като ги поставил в укрепени места, оградил се с безопасност” в планината на север от Анхиал. [31] Между това
 

30. Nicephorus, ibid., p. 69,8–10. — Другояче представя работата Теофан, стр. 432,25–30. Той, без да посочва причината на тоя поход, като че ли го туря в непосредствена връзка с политическия преврат в България в 761 г. и с бягството на славянските родове. Но ние мислим, че надали такава концепция на събитията тук е допустима, защото превратът не е засягал интересите на Византия ; освен това надали може да се предполага, че Константин е действувал тук под влиянието на избягалите славяни, защото, ако се съгласили да се поселят в М. Азия, те са се отказали завинаги от България; също и сам Копроним не ще да е разчитал да се възползува от настаналите размирици в България, защото вече е имало на престола хан, иначе той би предприел похода си още в 761 г. По тоя начин остава да приемем обяснението на Никифор, че сам Телец е предизвикал тоя поход.

31. Nicephorus, ibid., p. 69,14–25:

Theophanes, ibid., p. 433,1–4:

Оче-


283

Копроним пристигнал тук и се разположил на лагер на Анхиалското поле. [32] На 30 юни в четвъртък 763 г. тук било дадено кръвопролитие сражение, което траело почти цял ден. Телец претърпял пълно поражение и бил обърнат на бяг с голяма загуба от убити и пленени, между които имало и много знатни българи. [33]

След тая бляскава победа обаче Константин Копроним не се решил да продължи настъпателното си движение навътре в България, а поискал да си устрои триумф в столицата. От Анхиал той се върнал в Цариград, като влязъл тържествено в пълно въоръжение и с войската, акламиран от народа. Това тържествено шествие било украсено с българските военнопленници, оковани в дървени мъчителни машини, и с плячката, награбена в България. След това всички пленници българи Константин предал на народната тълпа, която ги избила вън от Златните врата [34], а награбената плячка императо-
 

видно, че изразът  y Теофан съответствува на  у Никифор, затова в тия  ние виждаме окръжаващите резиденцията на българския хан и неговите българи славянски племена, които вече са влизали в състава на държавата.

32. Theophanes, ibid., р 433,4–5 — днешната крайморска тераса, издигната 30—40 м над морето, около 25 км надлъж и 10 нашир, и оградена от запад с ниския Айтошки Малък Балкан, от север със същинския Балкан, на изток с Черно море, на юг с Бургаския залив (Иречек, Княжество България, II, стр. 786).

33. Theophanes, ibid., p. 433,5–10:

Nicephorus, ibid., p. 69,15–18:

34. Така според Теофан: , а според Никифор, ibid., p. 69,21–22. В такъв случай под  трябва очевидно да се разбира ,


284

рът раздавал като награда на устроеното по случаи тържеството конно състезание на хиподрома. [35]

Анхиалското поражение било съдбоносно за Телец. И двамата наши автори разказват, че българите след това въстанали и убили Телец наедно с боилите му и поставили на негово място „едного от своите боили” на име Сабин (, Sabinus), зет на Кормисош, отдавнашния техен господар. [36] Надали ще трябва да се съмняваме, че в това въстание на българите, което е свършило с убийството на Телец и неговите съветници-боили, трябва да
 

Theophanes, ibid. , р. 374,18; 419,11; 502,25), врата и манастир Харсийски. За тях вж. по-горе, стр. 225, бел. 33.

35. Theophanes, ibid., p. 433,10–14 — Nicephorus, ibid., 69,18–27. — Според Никифор между другите награбени предмети в България имало и две златни големи вази (), които били изработени на о-в Сицилия и тежината на всяка от тях достигала до 800 литри злато. Какви са били тия вази и за какво са служили на българите, мъчно е да се обясни. Но за нас е важна бележката на Никифор, че те са били сицилийска работа, което, разбира се, би ни подсетило за търговските сношения на българите в дадената епоха. Обаче надали може да се предполага, че те са били донесени в България от някои италиански търговци непосредствено, защото морската италианска търговия в VIII в. не бе още проникнала по бреговете на Черно море; по-скоро трябва да се мисли, че тия вази, ако не са плячкосани от другаде, са попаднали в България от Цариград още при Тервел.

36. Theophanes, ibid., p. 433,14–16:

Nicephorus, ibid., p. 70,1–4:

— И в двата тук цитати думата  е употребена вместо , защото Теофан в същия смисъл на друго място туря  вм. , а пък у Никифор стои , дето Теофан поставя . Така за отиването на Паган (вж. по-долу, стр. 291) в Цариград те пишат: Theophanes, ibid., р. 436,10–11, а Nicephorus, ibid., p. 70,14–19:

Тая съпоставка ясно показва, че в тия  не може да се виждат само славянски племенни князе.


285

видим един контрапреврат от страна на противната партия, която ние нарекохме славянска — преврат който е имал аналогична цел с първия в 761 г. , т. е. да свали поставеника на българската партия. И наистина ние тук срещаме същата разправа, както и при свалянето на предишния род Вокил или Укил след убийството на Винех. [37] Че в тоя контрапреврат са действували привържениците на Кормисошовия род, показват роднинските връзки на новия хан Сабин с Кормисош, чиято партия сега искала да се възползува от несполуките на Телец, за да си отмъсти, и като вземе връх над противниците си, да върне престола на рода Вокил. Това събитие според данните на Именника ще трябва да отнесем към октомври 764 r. [38]
 

37. Вж. по-горе, стр. 275, 276 и особено бележка 26.

38. Вж. В. Н. Златарски, Към въпроса за бълг. летоброене, пак там, стр. 11—12 и 19 и Притурка № 1. —В посочената тук статия ние сече имахме случай да изтъкнем, че безполезно е да се предполага, както че Винех и Сабин са едно и също лице, тъй и че Винех е бил приемник на Телец; напротив, не само Винех и Сабин не могат да се идентифицират, но те са тъкмо на местата си според реда на князете, показан в Именника, като това неопровержимо доказват хронологичните данни на същия Именник, именно цикловите години на Телец и на Умор (пак там, стр. 10). Затова ние не можем да приемем никакви комбинирани имена за Сабин, като Шевинех (Маркварт) или Совинех (Микола) (вж. по-горе стр. 272/3, бел. 21). Също така ние посочихме пак въз основа на същите циклови години, че между Телец и Умор има изпуснат един княз, а той е именно Сабин, когото Теофан и Никифор поставят така също между Телец и Умар и за когото съобщават, че е управлявал, както ще видим, твърде късо време и сетне доброволно избягал в Цариград — данни, които напълно се схождат с данните на Именника, според който Сабин управлявал всичко 1 година лунна и 10 месеца, или от октомври 764 до юли 766 г. (Вж. Притурка № 1.) — Но ако всичко това е така, защо името на Сабин не фигурира на мястото си в Именника? На тоя въпрос още преди 12 години ние се опитахме да отговорим, като предположихме, че тоя княз не ще да е бил от хуно-български произход. Самото име Сабин или Савин, писахме тогава, принадлежи на римската ономастика и несъмнено е заимствувано от романизуваното население на Балканския полуостров. Обаче една ли може да се допусне, че това име е минало непосредствено


286

Настаналите нови безредици в България отново обърнали вниманието на Константин Копроним, който не се забавил да ги използува. Още на следната 765 г. ние го виждаме отново в поход против българите. И сега Копроним се опълчил по суша и море. През юни той въоръжил една флота от 2600 транспортни кораба, които напълнил с моряци и войници от разни войскови части и области и ги изпратил покрай градовете Анхиал и Месемврия към българските брегове. Сам императорът с голяма отборна сухопътна войска потеглил на север и като навлязъл в българските предели, достигнал до Верегавската клисура, дето се и разположил на лагер. Когато Сабин се научил за това многобройно движение, като е чувствувал, че не ще може да се противопостави на тия огромни сили, още повече, като виждал, че Копроним искал да нападне на българите от две страни, обърнал се веднага
 

между имената на българските боили; то е могло да бъде заимствувано само от ония варвари, които са живели по-близо и по-дълго време с романизуваното население, а това са били славяните (ср. С. Jireek, Die Romanen in den Stdten Dalmatiens etc., I Einleitung, стр. 35—37 и 66 и сл.). Затова, като имаме пред вид, че в дадената епоха славяните са съставяли доста голямо множество в държавата и несъмнено са играли немаловажна роля в държавните работи, струва ни се, че ще бъдем твърде близо до истината, ако предположим, че и тоя княз Сабин е бил по произход славянин, може би някой племенен славянски княз, какъвто е бил Славун, князът на северите (вж. по-долу). Ако това предположение е приемливо, то ясно става колко голямо значение са успели славяните да придобият в държавата при Кормисош и неговия приемник, тъй че техните племенни князе не само са влизали в роднински връзки с царствуващата династия, но дори са достигали до ханския престол. Като зет на Кормисош и несъмнено най-влиятелна личност между привържениците на рода Вокил Сабин е могъл да бъде избран от своите съмишленици боили за хан, за да нанесат окончателен удар на политическите си врагове. Може би тъкмо тоя небьлгарски произход на Сабин, а главно неговата държавна измяна да му са попречили да попадне в официалния списък на първите български князе или пък ако името му е било внесено в него, то отпосле ще да е било заличено от камъка като име на изменник и затова не е могло да попадне в старобългарския препис-превод. (Вж. Притурка № 1.)


287

към императора с предложение за мир, което повидимому не било прието, понеже Копроним бил повече от уверен в сполуката си. Обаче тоя път той останал излъган. Като че ли самото провидение защищавало независимостта на България и определило, че не е още настанало време за българите да довършат с това историческата си задача. Докато Копроним чакал при Верегавския проход, щото морските му сили да направят десант на българските брегове и по тоя начин да нападне от две страни на българите, на морето станала страшна катастрофа. Византийската флота при самите български брегове претърпяла голямо корабокрушение от силен северен вятър, в което всичката почти византийска войска потънала във вълните на морето, тъй че императорът заповядал да ловят труповете на удавените войници с рибарски куки и да ги погребват. Това нещастие, което унищожило половината от византийската армия, спряло по-нататъшните военни действия на императора: на 17 юли Копроним „безславно” се върнал в столицата. [39]
 

39. Theophanes, ibid., p. 437,19–25. — Nicephorus, ibid., p. 73,10–29. — В изложението на това събитие и двамата наши автори са дотолкова близки един към други в някои подробности, че не остава никакво сьмнение, какво те ни съобщават за едно и също събитие. Но и при все това Никифор разказва събитието много по-подробно, което ще трябва да обясним с това, че или Теофан е съкратил общия и за двамата хронисти извор, като е пропуснал такава важна данна, каквато е обръщането иа българите към императора с предложение за мир през времето на похода, или пък Никифор в случая се е ползувал от друг извор, който останал неизвестен на Теофан. — Симеон Логотет, който ни предава това събитие според Георги Монах (кратка редакция, ed. C. de Boor, II, р. 758,8–10) в съкратен вид, представя работата по-инак. За нас особено интересен се явява в случая старобългарският превод на това място от Симеон и него ще приведем тука:


288

Обаче Сабин не можал да се възползува от нещастието на противника. Като е бил убеден, че България при такова вътрешно разнебитено положение не ще бъде в състояние да поведе решителна борба с Византия, той останал верен на политиката на своята партия да поддържа мирни отношения с южната си съседка, като мислил вероятно мирно да използува затруднителното положение на императора. Затова наскоро след несполучливия поход, още в следната 766 г., той влязъл в сношения с Константин Копроним, като изпратил пратеници в Цариград да иска траен мир с императора. Бил ли е сключен след това такъв мир и на какви условия, нашите автори нищо не говорят; но най-ясно те изтъкват, че тая постъпка на Сабин съвсем не се харесала на българите, т. е. на против-
 


И тъй според Симеон главното действие е ставало на Анхиалското поле, т. е. там, дето в 763 г. Копроним сдържал победа, когато нито Теофан, нито Никифор не споменават нищо подобно; те дори не споменават за някакво поражение на императора. Също така не намираме у тях и последното изречение от приведения цитат, което Симеон Логотет е заимствувал от третата обличителна реч на патриарх Никифор против иконоборците. Най-сетне приведеният цитат е важен по това, че той ни открива българското име на г. Анхиал Тутхон (ср. българ. име на Анхиал (Керченски залив) Thochun, вж. A. Wirth, пак там, стр. 217. — В. Н. Златарски, Известията за българите и пр., стр. 25—26). — Теофан поставя тоя поход на Копроним против българите между 21 юни и 17 юли 4 индиктион, т. е. под 766 г.; впрочем в повечето ръкописи на Теофановата хроника вм. първата дата стои 21 януари. Никифор пък го поставя между събитията, разказани под 765 г. (Той почва разказа с думите .) В случая ние предпочетохме Никифоровата дата, защото тя напълно се схожда с датите в Именника. (Вж. Притурка № 1.) Недавна ние се опитахме ла идентифицираме тоя поход с похода от 774 г. (вж. статията ни “Имали ли са българите” и пр., стр. 87—91), обаче сега след установяването точната хронология на събитията от разгледаната епоха това идентифициране става безпредметно. — [Походът е през 766, а не през 765 г. (вж. Гръцки извори за българската история, т. III, стр. 273, бел. 1).]


289

ните нему боили, които не се забавили да се възползуват от нея, за да го свалят и отново да поставят на престола свой кандидат. На свикания от тях събор () с цел да осъдят постъпката му те обявили въстание, като го укорявали и казвали: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите.” Тоя бунт, както се види, е бил твърде опасен за Сабин, защото последният, като не се чувствувал в сила да се бори с боилите, които вероятно успели да побунят и населението против него, решил да се откаже доброволно от престола. Научен от съдбата на предшествениците си и боейки се да не би и него да сполети същата участ, Сабин през юли 766 г. избягал тайно в Месемврия, а оттам търсил прибежище в Цариград, дето Копроним го приел на драго сърце. Скоро след това императорът изпратил в България някои сръчни и пъргави мъже, вероятно лица, които са избягали заедно със Сабин, и на които заповядал да намерят жените си и скрилите се роднини и да ги доведат в Цариград при Сабин. [40]

Напущайки България, Сабин предал властта на някого си Умар или Умор, който според Именника бил от рода Укил или Вокил, т. е. от рода на Кормисош, следователно от хуно-български произход, като мислил чрез това да отнеме от боилите, негови противници, всеки повод за недоволство. [41] Но и това не спасило положението, защото Умар не можал да се удържи дълго: след 40-дневно царуване, както се научаваме от Именника, той бил свален от боилите и в август 766 г. избрали на негово място нов хан Токту, [42] „мъж българин” и брат на някого си Баян, [43]
 

40. Theophanes, ibid., р. 433,17–21. — Nicephorus, ibid., p. 70,4–10. — Тук нашите автори взаимно се допълват. — За хронологията вж. Притурка № 1.

41. По въпроса за реда на българските ханове след Сабин вж. Притурка № 6.

42. според Томашек произлиза от тур. toqta „Stillstand, Rulic”. Pauly-Wissova, s. v. Bulgaror.

43. От самия израз на Никифор (ibid., p. 70,28):

може да се зак-


290

което ясно показва, че новият хан е бил кандидат на боилите от противната на Кормисошовия род партия.

Тая бърза промяна на работите в България в полза на българската партия донесла лоши сетнини за българите, защото те дали възможност на Константин Копроним да се намеси направо във вътрешните им дела. Сега Копроним се въоръжил против българите, задето те лишили Умар от властта и назначили Токту за хан. Изтъкнатата тук причина ясно показва, че Копроним е предприел тоя поход по настояването и под влиянието на ексхана Сабин, който вероятно е искал с византийска помощ отново да върне престола на рода Вокил и да отмъсти на боялите за своето прогонване. Затова изпратената в България византийска войска отишла несъмнено за подкрепа на Умар и на неговите привърженици, които сега вече почнали открита борба с политическите си врагове. В България избухнала междуособица, в която българската партия била отново победена. Токту и боилите, противници на Умар, били принудени да отстъпят и се скрили в горите при Дунав, в които ще трябва да видим днешния Делиорман, като изгубили много от своите и в това число били убити Токту и брат му Баян. [44]
 

лючи, че тоя Баян е бил вече известна личност, както и обикновено го смятат за едно и също лице с Паган. Обаче такова идентифициране е невярно, защото Паган настъпва на сцената след смъртта на тоя Баян. По всичко се вижда, че за същия Баян се е споменавало по-рано в новия извор на Никифор, което последният незабелязано пропуснал. — Освен това изразът  несъмнено е употребен тук с цел да се изтъкне по-ясно българският произход на новия хан в противоположност на неговия предшественик, което още един път ни подсеща, че Сабин не ще да е бил българин, а славянин.

44. Дали византийските войски са вземи участие в гражданската война в България, от Никифоровото известие (вж. ibid., р. 7025—7118) не може да се установи. Обаче като имаме пред вид, че българите наскоро след това се укрепяват по източнобалканската линия и че Копроним отново потеглил в поход (вж. по-долу), наклонни сме да предположим, че византийците са се ограничили само с окупацията на Загория, т. е. страната между пограничния окоп и Стара-планина.


291

Междуособицата свършила вероятно в следната 767 г., както се види, с пълна победа на славянската партия, която поставила нов хан на име Паган. За да може да отклони намесата на императора във вътрешните дела на държавата и да спаси България, новият хан веднага влязъл в преговори с Копроним за мир; но предложението било отхвърлено от императора, който според Никифор веднага потеглил в поход. Тогава българите укрепили труднопроходимите места на планината около тях. [45] Паган изпратил пратеници до Копроним с просба лично да се яви при него, за което и получил съгласие. След като се сдобил с честна дума за личната си безопасност от страна на византийците, Паган пристигнал със своите боили-съветници. Копроним приел българския хан заедно със свитата му тържествено в едно събрание, на което присъствувал и избягалият Сабин. Какви са били предложенията на българите и какъв характер е носило това представяне на българския хан, за нас остава неизвестно. От това, което ни дават нашите автори, може навярно да се каже, че българите са искали мир и че Копроним е играл ролята на примирител във вътрешните работи на българите. На тая среща той укорявал българския хан и боилите му за безредиците в страната им, а главно за омразата им към Сабин. Както и да било, но Паган с успех изпълнил мисията си: мирът бил сключен. Обаче тоя мир, както забелязва Теофан, бил присторен () [46], тъй като намерението на Константин Копроним било съвсем друго.

Мисълта да покори България бе станала за император
 

45. Nicephorus, ibid., 70,11–14:

Тук под  ние разбираме Източна Стара планина, дето българите са мислили да посрещнат неприятеля, а под  — нейните тесни и опасни проходи.

46. Theophanes, ibid., p. 436,9–14. — Nicephorus, ibid., p. 70,14–18.


292

Константин V, както видяхме, една от главните му цели. Наистина опитванията му в 759, 763 и 765 г. се оказали несполучливи, но това не отнело у него надеждата, че той ще постигне целта си. Почналите се размирици в България още повече усилвали в него тая надежда. Той несъмнено зорко следил чрез своите хора за всичко, що ставало в България, и е чакал повидимому само сгоден момент, за да наложи ръка върху нея. Прибягването на Сабин под негова защита не само облекчавало постигането на целта му, но му и дало възможност да се намеси, както видяхме, във вътрешните работи на българите. Сега пък, когато видял пред себе си българския хан да моли за мир, а сам изстъпвал като покровител и пазител на тишината в България, Копроним решил, че е настъпил вече най-сгодният момент, за да пристъпи към осъществяване на заветната си идея.

Докато Паган и боилите му се намирали в Цариград и водели преговорите за мир, Константин V намислил да се избави от най-опасните за себе си личности, които могли да му попречат в по-нататъшните му действия против България. Той изпратил тайно хора в България, които хванали „Славун, княза на северите, който бил причинил много злини в Тракия, а също и Християн, християнски ренегат и началник на скамарите”. Целта, която гонил императорът с тия политически арести, е очевидна. С премахването на Славун, княза на най-силното славянско племе северите, които влизали в съюза на българите и в състава на държавата и заемали най-важните проходи (източните) на Стара планина, Константин V искал да отнеме у българите един от най-главните им и силни съюзници-славяни, чрез което значително би отслабил българите и би си подготвил свободен достъп през планинските проходи. Що се отнася до другата личност, Християн, когото Теофан ни представя като , т. е. отметник от християните, той е бил главатар на „скамарите”, т. е. на разбойническите шайки, които върлували в


293

империята по друмовете, [47] и заедно с отмятането си от християнството ще да е преминал към българите и признал върховната власт на българския хан, следователно и тая личност наравно със Славун се явявала опасна за Византия. Каква е била съдбата на Славун след неговото откарване в Цариград, Теофан не споменува; но надали ще да е била по-добра от участта на Християн, чийто труп, след като били отсечени ръцете и краката му в пристанището на св. Тома, още жив бил предаден на лекарите, за да им послужи като материал за изучаване на човешкото тяло, и най-сетне бил изгорен. [48] Във всичките тия действия на Константин Копроним ясно се изтъква политиката му спрямо българите: от една страна, той сключва присторен мир с българския хан, от друга — изстъпва като покровител и пазител на спокойствието в България, а, от трета — приготвя почва за поробването й. Че такива са били намеренията на Копроним спрямо българите се вижда от по-нататъшните му действия.

Наскоро след като Паган, уверен в настаналите мирни отношения с Византия и в отстранението на всяка опасност откъм последната, се завърнал с боилите си в България, Константин Копроним в 768 г. внезапно потеглил в поход срещу българите. Като се възползувал от това, че намерил планинските проходи оставени без прикритие, защото българите въз основа на току-що сключения мир не предполагали никаква опасност от юг, нахълтал в България. Византийците достигнали до Цика или Чика (, usque ad Tzicas y Анастасий Библиотекар, дето хвърлил огън „в  — дворците, които там намерили”. [49]
 

47. 3а „скамарите” вж. J. В. Bury, The later Roman Empire, London, 1889, vol. I, p. 285; II, p. 117, 422 и 433. — [Вж. също Д. Дмитриев, Движение скамаров, ВВр, V (1952), стр. 3—14.]

48. Theophanes, ibid., p. 436,14–21.

49. Ibidem, p. 436,21–24 — Тия думи напълно се схождат с израза на Никифор (р. 71,6–8), че

Де се е намирала тая Цика или Чика (или Джика) и какво е тя представяла, точно засега не може


294

Това неочаквано нападение на византийците отнело у българите всяка възможност за отпор. Паган бил принуден да търси спасение във Варна, но тук според думите на Никифор бил убит от собствените си слуги. Надали ще трябва да се съмняваме, че това ненавременно убийство на хана е било дело на българските боили, които не ще са се забавили да го обвинят като главен виновник за
 

да се определи. Иречек (вж. Achiv f. sl. Philol., XXI (1899), S. 613), като смята тоя поход на Копроним за идентичен с похода от 766 г., в който според Никифор българите се скрили , на мнение е, че и  ще трябва да търсим на Долни Дунав; той го сближава с Прокопиевата  и го поместя между Jatrus и Transmarisca, т. е. между Янтра и Тутракан. — Ф. Ив. Успенски (Абоба-Плиска, стр. 547), основавайки се на това, че в някои кодекси на Теофанония летопис вместо  стоят  ( Vaticanus, 978) или , опита се да сближи  с  от Чаталарския надпис — гръцката транскрипция на p. , старобългарското име на р. Голяма Камчия, като посочи, че тая река у Ана Комнина се нарича . — J. В. Bury, който по-рано (вж. The later Roman Empire, II, стр. 473, бел. 5) смяташе това име за изопачено и го четеше , т. е. до Тунджа, напоследък (вж. съч. A History of the Eastern Roman Empire from the fall of Irene to the accession of Basil I, London, 1912, стр. 367) прие повидимому сближението на Успенски. — Но нека разгледаме какво ни дава сам Теофан за това място. Преди всичко как трябва да се чете това име: , или , или , или пък ? Издателят на Теофан, С. de Boor, който го смята за име на град (вж. регистра към Теофан, vol. II, s. v.: Bulgariae urbs), не без основание е приел първото четене при наличността на второто и четвъртото четене в ръкописите; тук несъмнено е повлияло и четенето „usque ad Tzicas” в превода на Анастасий Библиотекар, дето не се срещат никакви други варианти; очевидно, първоначално в текста е стояло . Но име на какво може да бъде тая ? Ако да беше тя име на река, както се приема, то трябваше да я очакваме в мъж. р. или пък в жен. във формула, каквато срещаме в един от Провадийските надписи (на Онегавон) —  (Абоба-Плиска, стр. 191) или на Чаталарския надпис  bis пак там, стр. 545—546); същото трябва да се каже и за това, че тя не може да означава и град, защото и тогава била би жен. p., а пък тя стои според четенето на С. de Boor в сред. p., а това право ни подсеща да видим в  по-скоро име на планина и го сближим с по-сетнешното име на Източна Стара планина  (вж.


295

всички злини, които сполетели България поради неговата миролюбива политика с Византия. Тоя факт ни ясно рисува настроението на враждуващите тогава в България политически партии: дори в най-критичния момент те не се отказвали да се възползуват за премахване на противника си.

Но и при такива успехи Копроним, след като подпалил резиденцията на българския хан и много места разорил, не се решил да продължава настъпателното си движение, за да покори цялата страна. Той побързал да се върне назад, както забелязва Теофан, „със страх, без да е направил нещо важно”, понеже се боял вероятно да не би българите да му отрежат пътя на отстъплението в планинските проходи, още повече, че неговият успех се дължал на измама, с която той подвел българите. Но не един само страх е принуждавал Копроним бързо да напусне България; не по-малко са привличали вниманието му и вътрешните работи на империята. Това е било най-бурното време в борбата му с иконопочитателите, когато неговите жестокости и зверства били насочени не само против монасите, които не пропущали нищо, за да обвинят императора за всички нещастия в империята, но и против много видни мъже, които считал за зломишленици против царското величество. [50] Освен това морските разбои и грабежи на македонските и тесалийските славяни, които върлували в това време по цялото Егейско море и
 

Anna Komnena, ed. Bon. II. p. 9,21–22:

Ср. пак там, стр. 10,1–2, стр. 11,25–26; стр. 24,5–6), а пък в  — да видим по-късния град , който според Иречек се намирал по шосето между Нова Загора и Сливен срещу Сливенските бани при с. Дермендере (Княжество България, II, стр. 704), а Томашек въз основа на данните у Идризи, че тоя град се намирал на един ден път източно от Сливен, поставя го в околността на с. Бургуджук (Zur Kunde, II, S. 38), защото Копроним през времето на своите походи никога не е минавал Стара планина и не е навлизал в Северна България.

50. Theophanes, ibid., p. 437—443.


296

островите му, станали дотолкова опасни за империята, че Константин V бил принуден в 768 г. да влезе в споразумение със славянските князе () и да изкупи пленниците-християни, откарани от о-вите Имброс, Тенедос и Самотраки, за 2500 копринени дрехи [51]. Най-сетне борбата с арабите в Мала Азия и особено жестокостите на абасидите спрямо християнското население в пограничните области принуждавали Копроним да държи там постоянно големи войски. Всички тия обстоятелства накарали императора да остави на мира България за цели пет години, без обаче да се откаже от заветната си мисъл.
 

51. Nicephorus, ibid., p. 76.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]