Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

ПРИТУРКИ
 

5. РИНХИНСКИЯТ КНЯЗ ПРЕБЪНД И 4-АТА ОБСАДА НА СОЛУН ОТ СЛАВЯНИТЕ
(Към стр. 261—262)
 

Между чудесата, приписвани на св. Димитър Солунски, има един разказ, който особено се издига между другите както по начина на изложението, тъй и по богатството на историческия материал. Ние тук разбираме разказа за ринхинския княз Первунд [1] или по-право Пребънд и за събитията, свързани с неговото име.
 

1. В гръцкия текст това име е написано , a в славянския превод (вж. следната бележка) — , а на едно място , което според гръцката транскрипция се е произнасяло очевидно  или  (вж. Милев, каз. ст., ПСп, кн. 71 (1910), стр. 559), а това тъкмо издава българският произход на самия превод.


506

Същността на разказа се заключава в следното [2]:

Славянските племена, които в VII в. се настанили в днешна Македония и особено ония около гр. Солун, спазвали мира, настанал след няколко опита от тяхна страна да завладеят тоя град, но спазвали го според безименния автор на разказа само наглед. Един от управителите на Солун неизвестно по какъв начин и защо с едно донесение съобщил на царуващия тогава император, че ринхинският княз () на име Пребънд поради коварния си нрав и лукав замисъл кроил нещо лошо против Солун. В отговор на това донесение императорът писменно заповядал на управителя да му изпрати същия тоя княз по начин, какъвто той намери за добре. Съдържанието на императорското писмо било тайно предадено на солунските първенци и понеже князът тъкмо в това време случайно се намирал в града, те го хванали веднага и свързан във вериги го изпратили в Цариград (вж. у Tougard, ibid., §§ 65 и 66).

Когато „целият славянски народ” се научил за съдбата на Пребънд, две племена от него, именно ринхини и стримонци или струмци, поискали заедно с гр. Солун да помолят императора да не погубва Пребънд, а да му бъде простена грешката и князът да им бъде изпратен, като бъде освободен под тяхна гаранция. За тая цел от Солун били изпратени по избор опитни мъже заедно с пратеници от славяните в столицата при императора. Те завари-
 

2. Нашето изложение е направено по пълния гръцки текст на „чудесата”, издаден в Acta Sanctorum, Octobris, IV, p. 173—175, и преиздаден от A. Tougard, De l’histoire profane, p. 148—186, а също по славянския превод на същия разказ, издаден във “Великия минеи четии” на руската Археографическа комисия, Петроград, 1880, стр. 1923— 1944. — Славянският превод в сравнение с гръцкия текст е направен доста свободно, като на места го съкратява, а на места дава нещо повече, а това ни навежда на предположението, че славянският преводач ще да е имал за оригинал текст от друга редакция, а не известния засега. По-важните отстъпки от гръцкия текст ние посочваме под линия.


507

ли последния да се готви за поход против арабите (агаряните) и затова било уговорено между него и пратениците, че Пребънд ще бъде пуснат след войната. Съгласно с това обещание императорът, след като изпратил обратно депутацията в Солун, заповядал да освободят княза и наредил да му се дава облекло и всичко необходимо за всеки ден. Когато пратениците се върнали в Солун, всички славяни поради даденото обещание спрели своите лоши намерения против града (вж. пак там, §§ 67 и 68).

Пребънд наистина бил пуснат и свободно ходил по столицата. През това време той се сприятелил с едного от императорските преводачи, добре познат и обичан от императора и велможите [3], който станал причина за неговото погубваме. Преводачът се сговорил с Пребънд, щото князът да избяга от столицата и да отиде в имението му, което се намирало в Тракийската област, и наредил така, че след няколко дена той сам щял да дойде там да го вземе и да го отведе на безопасност в собствената му страна. След като се споразумели така, княз Пребънд, понеже бил облечен в ромейски дрехи и говорел по гръцки като всеки царигражданин, един ден излязъл през Влахернските врати и отишъл в имението на преводача, дето прекарвал времето в скривалище. Когато обаче той бил потърсен в столицата и не го намерили, императорът заедно с велможите изпаднал в отчаяние, понеже не им било известно споразумението му с преводача. [4] Императорът за-
 

3. Според славянския превод той знаел славянския език. Вел. Мин. Чет., стлб. 1930.

4. Славянският превод дава следните подробнссти. След избягването на Пребънд преводачът си ходел по столицата, като че ли нищо не знаел за станалото и когато потърсили Пребънд и не го намерили, пращали при него, но той лъгал гражданите, като казвал, че не е възможно князът да е извършил тая работа по поръчката на славянските боляри, но по някоя нужда ще да е излязъл за малко време и че скоро ще се върне. Те счели това уверение за достоверно и затова не потърсили княза веднага. Преводачът отлагал от ден на ден, за да не бъде Пребънд хванат, а жена му тайно донасяла храна на последния и очак-


508

повядал да се спре навсякъде плаването, да се затворят всички врати на столицата и изпращал всеки ден едни след други конници и кораби да търсят Пребънд. [5] Това продължавало 40 дена (вж. пак там, §§ 69 и 70).

Тия, които били назначени да пазят княза, императорът заповядал да бъдат с меч посечени след много мъки; на други, които били заподозрени, да отрежат краищата на членовете; трети пък да бъдат турени под стража и на изтезания, а бирниците да бъдат лишени от длъжност, с една дума, той подложил на наказание безбройно множество хора поради побягването на княза, тъй че дори и тоя, комуто било поверено управлението на столицата, понеже станал предмет за негодуване, изпратен бил в Солун, който се изпълнил с голямо смущение, скръб и сълзи. В същия час, когато бягството на Пребънд било установено, императорът по един кораб бързо известил солунските власти за случката, като ги подканял да се погрижат за своята безопасност, а също и да си набавят храни, за да не би подир станалото събитие славянският народ да нападне града (вж. пак там, § 71).

Когато най-сетне търсенето на Пребънд трябвало да се прекрати без всякакъв резултат, бог чрез своя мъченик св. Димитър утешил императора: въпреки всяка надежда князът бил намерен неочаквано в имението на преводача, дето той се криел в тръстиката близо до град Виза и получавал храна от жената на последния. Според автора на
 

вала пристигането на мъжа си. Най-сетне гражданите обадили на императора за побягването на княза. Той заповядал навсякъде да го търсят, по всички близки и далечни градове и села, и като не знаел лъжата на лукавия преводач, повикал го и го попитал дали не е чувал някак за заминаването на княза. Но преводачът се клел с главата си, какво нищо не знае за него. Когато Пребънд бил търсен и не намерен, императорът и всичките му боляри изпаднали в голяма скърб (вж. пак там, стлб. 1930—1931).

5. Славянският превод прибавя : дори ако узнаят, че князът се е намирал в чужди предели, да го откупят с много сребро и злато, понеже „многокозенъ, храборъ бяше Пребудъ князъ” (стлб. 1931).


509

разказа това било чудо на божието провидение, дето Пребънд останал да чака толкова време, ако и да се намирал доста далеч от столицата, и дето мястото на неговото криене не паднало в подозрение, защото, намирайки се близо до други славянски племена, князът е могъл да избяга при тях и да се спаси. След като, уловен повторно, бил докаран в столицата и бил разпитан за причината на побягването, Пребънд съобщил, че това той направил по решението и съвета на споменатия преводач и че съгласно със споразумението той го чакал, за да бъде от него спасен. Тогава императорът заповядал да погубят с меч преводача заедно с жена му и децата му, а на Пребънд не направил нищо лошо; само разпоредил да бъде турен пак под стража, както и по-рано, като заявил, че само под известна гаранция князът ще може да бъде освободен (вж. пак там, §§ 72 и 73).

Обаче Пребънд не се успокоил: той отново решил да избяга. Когато планът за бягството бил вече скроен и щял да бъде турен в изпълнение, по божие провидение той бил открит. Донесено било за тая работа на императора: за целта на княза и на какво тоя щял да се реши, ако би сполучил да избяга. Това сам Пребънд разкрил при разпита, а именно: че ако той би се върнал в земята си, не щял да държи сметка за мира; напротив, щял да събере всички съседни нему славянски племена и нищо не щял да остави без война нито по море, нито по суша, а непрестанно щял да воюва и не щял да пощади нито един християнин, какъвто и да бил той. С това си самопризнание Пребънд си навлякъл смърт, защото „кончину, своея пагубы достойную, обретше” (вж. пак там, §§ 74—75).

Когато се научили за смъртта на Пребънд, славянските племена — струмци, ринхини и с тях сагудати, в голямо множество се въоръжили против Солун, който те веднага обсадили от суша и море, при това струмци нападали от изток и север, а ринхини и сагудати — от запад и от море. Обсадата продължавала близо две години, през


510

които солунци страдали силно от глад, защото, след като се привършил запасът от храните в града, жителите не могли отнийде да си набавят, а пък всички кораби с храна, които били изпращани за Солун, неприятелят заграбвал. В Солун настанал такъв страшен глад, какъвто никой от века не запомнил, макар и в по-раншни времена градът да е бил обсаждан от разни варвари. Наред с глада владеела тогава и страшна суша от бездъждие. Поради тия бедствия много от гражданите бягали от града, като напущали жени, деца, родители и сродници, и отивали при неприятелите; някои дори се отричали от вярата си, защото изгубили всяка надежда за спасение. Когато бежанците станали твърде много, тогава славянските началници взели решение да ги изпращат навътре в славянската земя и там да ги продават, защото, ако би те останели наблизо до града, можели да замислят нещо опасно. Но това решение скоро станало известно на гражданите, които сполучили да спрат това доброволно изселване, и по тоя начин било предотвратено опустяването на Солун. Славяните обаче все още не се решавали да ударят на самия град, защото тия от тях, които се пущали на някое смело предприятие, бивали погубвани при съдействието на св. Димитър (вж. пак там, §§ 76—83).

В това време императорът сполучил да изпрати в Солун само 10 военни кораба с храна, без да може да помогне на солунци с по-голяма войска, защото сам бил зает с друга война. Пристигналите с корабите безмилостно покачили твърде високо цената на житото, тъй че, когато гражданите под натиска на глада ги молили коленопреклонно за най-малка част храна, те вземали и душите на нуждаещите се: гражданите донасяли не само златните си накити, но и своите постелки и облекло; те снемали обеците от ушите на жените си и ги давали за жито; други пък по заповед на управителите нападали и грабили там, дето намирали храна или зеленчук, а немощните просто умирали. Изнемогването на гражданите било толкова го-


511

лямо, че неприятелите вече завземали църквите отвън градските стени и се криели там, като причаквали всеки гражданин, който излизал да търси нещо за храна или на лодка да лови риба, и веднага го убивали. Положението било крайно критично. Тогава управителите и гражданите решили да изпратят останалите още в техни ръце ладии заедно с 10-те кораба в областта на тесалийските градове Тива и Димитриада при славянското племе велегезити, които в това време се намирали в мир със Солун, за да купят от тях сухи плодове за утеха на населението. За отбрана на града били оставени хора слаби и стари, които били пръснати по градските стени, а здравите и по-младите заминали с корабите (вж. пак там, §§ 84—86).

Между това дрогувитските князе решили така също да се присъединят към другите славянски племена и всички задружно да ударят на града и да го превземат, понеже се научили, че стените се отбранявали от слаб и немногоброен народ. След като направили всички военни приготовления и приспособления за превземането на града, „целият славянски народ” — ринхини и сагудати, на 25 юли 5-и индиктион почнали пристъпа, като се приближили към града едни от суша, а други от море на безбройни лодки. Тогава слабите и малобройни защитници на града, като видели голямото неприятелско опълчение, обърнали се за помощ към бога и молили да ги защити чрез своя угодник и покровител на Солун. Наскоро след това по неизвестни причини струмци се оттеглили от града на около три мили; но ринхини, сагудати и другите варварски племена настъпили към градските стени и съвсем затворили града от западната до източната му част. Най-опитните от неприятелите оглеждали всички места, отдето би могло да стане най-лесно превземането на града; същото направили и ония, които били откъм морето, като приближили всички оръдия, приготвени за тяхното погубваме. Тоя пръв пристъп произвел страшна паника в града и жителите дошли в пълно отчаяние (вж. пак там, §§ 87—90).


512

Но още в първия ден на пристъпа се явил защитникът на града св. Димитър на северната стена, дето се намирала малка потайна вратичка и отдето неприятелят мислил да нахълта в града. С жезъл в ръка той поразявал всички, които се доближавали до вратичката. Това силно окуражило гражданите, още повече, че светият се явил заедно с други няколко светии, добре въоръжени, силни и смели, с блестящ вид, и защищавали града, докато се мръкнало. През нощта никой не мигнал и в мъка и скръб всички прекарали, очаквайки превземането на града. На втория ден цялото варварско множество повторило пристъпа с големи викове, които „потресили земята и разклатили стените”. Славяните се приближили, с всичките си приготвени машини, други оръдия и огън и ударили с всички сили на градските стени. Пристъпът бил продължен и на третия ден, обаче без всякакъв успех: всички нападения върху вратите и ония места, дето неприятелят предполагал най-лесно да си пробие път, били отбити по чудесен начин. Славяните най-сетне, след като претърпели големи загуби в убити и ранени, между които имало и много техни началници, оттеглили се от града в своите места; те оставили всички машини и оръдия, които отпосле били пренесени в града. След няколко дена в Солун се завърнали ония, които били изпратени при велегезитите, с жито и други храни и тогава се научили от съгражданите си за чудесното спасение на града с помощта на св. Димитър и на други светии, защото неприятелите в своята гордост се надявали, че ще имат надмощие със своето оръжие и множество (вж. пак там, §§ 91—97).

Славяните, макар и да били принудени да снемат обсадата на Солун, продължавали обаче своите нападения и като се нахвърляли на града от всички страни, от засада ограбвали по-непредпазливите. Между това струмци и ринхини, докато другите почивали отделно и слагали оръжие, обирали корабите, които отивали с храна за Цариград, и много други от островите и от „тясното море” [вер. Хе-


513

леспонт] и от места около гр. Парион [6] и гр. Проконис [7] и понеже пленявали и митничари, отивали си в земята с много повече кораби, отколкото били техните. Тогава императорът, като виждал упорството и дързостта на неприятелите, понеже те се осмелявали да нападат и на държавни чиновници, намерил за уместно да изпрати войска през Тракия и противоположните страни против струмци и не тайно, но след като ги известил за похода против тях. [8] Предизвестени по тоя начин, те завзели проходите и укрепените места и се въоръжили за отпор на ромейската войска, като повикали и други славянски племена. Обаче и тоя път с помощта на св. Димитър и на други светии ромейската войска одържала победа над славяните и техните по-силни отбор войници и пехота, които се скрили в ония места, били избити. Тогава цялото варварско племе се разбягало. Наскоро след това в Солун били изпратени изобилни храни под прикритието на кораби, а славяните, доведени до последна крайност, заговорили най-сетне за мир (пак там, §§ 106—109). [9]

Какво е последвало след това предложение от страна на славяните: бил ли е сключен тоя мир и на какви условия, нашият автор премълчава. Тая близн не може да се попълни и от други извори, защото досега не са намерени никакви други известия както за Пребънд, тъй и за описаната 4-а обсада на Солун от славяните. Между това възникват цял ред въпроси, от разрешението на които зависи и правилното разбиране смисъла на историческите
 

6. Гр.  се намира на азиатския бряг при югозападния вход в Мраморно море.

7. на остров със също име в Мраморно море северозападно от гр. Кизик.

8. Според славян. превод (пак там, стлб. 1942) императорът се обърнал към тях със следните думи: “буди вамъ разумно, ко пущаю на вы воя своя, аще не молениемъ дръжаву мою умолите”. Но славяните отхвърлили мирното предложение на императора.

9. [Текст и нов български превод вж. у Гръцки извори за българската история, III, стр. 143—154.]


514

факти. От тях най-важният е въпросът за хронологията на събитията, които ни предава нашият разказ.

По въпроса за времето, в което е живял Пребънд и е станала 4-ата обсада на Солун от славяните, са изказани досега разни мнения: едни ги отнасят към разни години от края на VII в., а други — към края на VI11 в. [10] Вече това разнообразие в мненията показва, че въпросът все още не е разрешен окончателно. Обаче напоследък доста основателно се изтъква, че събитията, които са свързани с името на Пребънд, хронологически са по-късни от времето, когато е действувал българинът Кубер. [11] Това мнение се потвърдява с данни, черпени от самия текст на разказа за Кубер, който безименният автор почва така: „В предидещото ние изложихме, и то отчасти, онова, което се отнася до славяните и до именуемия Хацон и до аварите...”, следователно за Пребънд и дума не се споменава, когато ролята на тоя княз била много по-голяма за Солун в сравнение с оная на Хацон, един от славянските князе, загинал при третата обсада на Солун в 609 г. [12] Оттука съвършено правилно се прави заключение, че „когато е бил съставен разказът за Кубер, Пребънд не е играл никаква роля в съдбата на Солун” [13].

За подкрепа на това заключение ние ще приведем данни и от самия разказ за Пребънд. Като рисува разни картини от глада през времето на солунската обсада, нашият автор пише: „Ако и преди това против града [Со-
 

10. Така Tafel (De Thessalonica, p. LXXXV et XCIV) ги отнася към 685—688 г.; Hopf (Geschichte Griech., ibid., p. 95), Rambaud (L'empire grec, p. 265) — към 678; Дринов (Заселение, Сочин., I, стр. 275) — към 685; Tougard (Histoire profane, p. 262) — към 672; Соколов (Из древ. ист. болг., стр. 56) — към 680; Niederle (Slowan. staro., II, str. 2354) — към 630—632. — Laurent (Sur la date, Byzan. Zeitsch., 4 (1895), p. 430—1), след него Станоjевић (Визан. и Срби, II, стр. 95 и 229) и Милев (пак там, стр. 562) — към 782.

11. Laurent, ibid., p. 427. — За Кубер вж. по-горе, стр. 214—218.

12. Tougard, ibid., p. 126. — За годината вж. Jireek, Die Romanen usw., ibid., p. I, 26.

13. Милев, каз. ст., стр. 561—562.


515

лун] са воювали разни врагове, ала от века никой не е разправил, че такъв глад някога е настанал.” [14] Тук под „разни врагове”, които са воювали против Солун, авторът на разказа очевидно е разбирал другите по-раншни обсади, [15] в които са вземали дейно участие същите тия славянски племена, които са действували и в описаната от него обсада; ако той не споменава нищо за тях, това ясно показва, от една страна, че събитията, за които той ни разказва, са станали много по-късно, а, от друга — че авторът не се е намирал под непосредственото влияние на предните разкази за славянските обсади в „чудесата” на св. Димитър, с други думи, нашият разказ, който несъмнено е бил написан от съвременник на самите събития, както това се види от изложението, първоначално е бил съвсем отделен самостоен разказ и само по-късно е бил вмъкнат между „чудесата”, като при това компилаторът, ръководейки се по имената на споменаваните в него славянски племена, турил го е и по-близо до разказите за първите три обсади на Солун от славяните.

Но вън от горните съображения ние притежаваме и други данни, от които ясно личи, че събитията на нашия разказ не могат да бъдат отнесени към VII в. Солунският дякон и хартофилакт Иван Ставраки в съчинението си „За чудесата на великия мироточец Димитра” предава в съкратен вид историята на Пребънд така :

 

14. Tougard, ibid., p. 160, § 81:

15. Тия обсади са станали: 1-вата в 584, 2-ата в 586 г. и 3-ата в 609. Вж. Jиречек, Историjа срба, стр. 83—4, 86 и 90. Вж. по-горе, стр. 46


516


— По-нататък се разказва така също в съкратен вид за обсадата на Солун от славяните след загиването на Пребънд. [16]

И тъй според Иван Ставраки събитията, свързани с името на ринхинския княз, са станали при византийския император, който носел име „Лъв”. Отде е почерпил той това известие, когато в другите текстове на „чудесата” нийде не се споменава името на съвременния император, мъчно може да се каже, защото и до днес гръцкият текст на това му съчинение не е още изцяло издаден, макар и да са известни няколко вече преписа от него, и затова то не само не е изучено, както трябва, но дори и времето, когато е живял Иван Ставраки, не е точно определено. [17]
 

16. Вж. Панегирика на Владислав граматик от 1479 г. в библиотеката на Рилския манастир № 4/8 (61) (според Описа на Е. Спространов, София, 1902, стр. 104), статия 96, под наслов:

лист 229, чудо по ред 19-о.

17. Впрочем има вече изказано мнение, че той е живял в XIII век въз основа на това, че последните чудеса, за които пише Иван Ставраки, са свързани със събития от тоя век. Такова е чудото за смъртта


517

Не може да се допусне, че това известие е прибавено по-късно от славянския преводач, защото от направените слички на славянския текст с гръцкия по незначителните откъслеци от това съчинение, издадени от Лъв Аляций [18] и Корнелий Бийе, [19] се констатира, че преводът е робски буквален, и надали може да се мисли, че преводачът си е позволил да вмъкне в текста нещо от себе си. Очевидно Иван Ставраки ни дава едно известие, което той е можел да заимствува или от оригиналния разказ за Пребънд и обсадата на Солун, преди тоя да влезе между чудесата на св. Димитър, [20] или пък от друг някой извор, който е съобщавал за същите събития. Във всеки случай ние нямаме никакво основание да отхвърлим това известие; напротив, както ще покажем по-долу, данните, които черпим от самия разказ, ще потвърдят неговата достоверност.

Кого обаче от известните във византийската история императори с име Лъв трябва да разбираме в даденото известие? По-горе изтъкнахме, че събитията, за които се разказва в нашето „чудо”, не могат да се отнесат по-назад от края на VII в., а от това време насам са известни четирима императори с име Лъв, а именно: Лъв III Исавър (717—741), Лъв IV Хазарски (775—780), Лъв V Арменец (813—820) и Лъв VI Философ (886—911). При разрешението на поставения тук въпрос ще ни помогне едничката хронологическа данна, която намираме в нашия разказ — 5-и индиктион, когато е станала въпросната обсада на Солун.
 

на българския цар Калоян (27-о от всички 28 чудеса). Вж. Cornelii Byei, Commentarius praevius, Migne, Patrol. gr., t.116, col. 1096—97, § 26.

18. В бележките към Георги Акрополит в Бон. издан., стр. 236.

19. Migne, Patrol. gr., t. 116, col. 1405—06, 1407—08, 1418—19, 1421—22.

20. Това донейде се подкрепя с туй, че Иван Ставраки не се придържа в реда на чудесата, по който те са наредени в изданието Acta SS., а оттука и у Tougard; така напр. нашият разказ е поставен след чудото (по ред 18), свързано със смъртта на българския цар Гаврил-Радомир (1014—1015).


518

Такъв (5-и) индиктион не се пада нито през царуването на Лъв IV, което продължавало от 13 до 3 индиктион, нито през царуването на Лъв V, което е траело от 6 до 13 индиктион, следователно остава да се види към времето на Лъв III ли или на Лъв VI се отнася събитието. Ако се съди по характеристиката, която Иван Ставраки дава за съвременния император

а също и по мястото, дето авторът поставя нашето „чудо” — между събитията от началото на XI в., би трябвало да приемем, че събитието по-скоро може да се отнесе към времето на Лъв VI, през чието царуване 5-и индиктион се пада на 887 и 902 г. Но да се спрем на тия години не позволява това обстоятелство, че всички македонски славяни към края на IX и началото на Х в. са били вече християни, когато в нашия разказ както княз Пребънд, който се заканвал, че ще изтребва всеки християнин, тъй и воюващите против Солун славянски племена са представени все още като езичници, неверни, варвари, а славянският преводач ги нарича навсякъде „погании”, няма вече да изтъкваме, че повечето от земите на споменаваните славянски племена към това време са влизали в състава на българската държава. Без да влизаме в подробно разглеждане другите исторически данни, които дава нашият разказ, приведеният тук анахронизъм е доста, мислим, да ни убеди, че интересуващите ни събития не могат да се отнесат към времето на Лъв VI Философ. Остава следователно да видим дали те не се отнасят към царуването на Лъв III Исавър. Това ще покажат отделните данни, които ни дава нашият разказ.

През царуването на Лъв III 5-и индиктион се пада на 722 и 737 г. Но преди да посочим към коя от тия две години биха могли да се отнесат събитията, ние ще трябва да разгледаме какви други исторически данни се срещат в нашия разказ. Най-първо ще посочим на това, че обсадата на Солун, предприета от славяните след погуб-


519

ването на Пребънд, е продължавала цели две години. [21] След това авторът рисува разни картини на глада от тежката обсада, а когато почва да описва пристъпа на съединените славянски племена с цел да завладеят самия град, той отбелязва, че това е станало на 25 юли 5-и индиктион. [22] Тоя пристъп свършил с поражението на славяните и с отблъсването им от града, след което те поискали мир. [23] От съпоставянето на всички тия данни не е мъчно да се разбере, че към 5-ия индиктион ще трябва да отнесем не началото, а свършването на обсадата и понеже последната е продължила две години, то началото й очевидно се отнася към 3-и индиктион, т. е. към 720 или 735 г. Оттука следва, че към тия години ще да се отнесат откарването на Пребънд в Цариград, хващането му след бягството и погубването му, защото по всичко изглежда, че тия три събития са последвали наскоро едно след друго.

По-нататък нашият разказ донася, че когато депутацията от Солун и от славяните дошла в Цариград с ходатайство за освобождението на Пребънд, императорът се готвел за война против арабите, а според славянския текст той, след като отпуснал обратно депутацията, сам заминал в поход, [24] следователно в 720 или 735 година е
 

21. Tougard, ibid., p. 156, § 76:

— В славян. текст, стлб. 1932: 

22. Tougard, ibid., p. 166, § 87:

Славян. текст, стлб. 1936 :

23. Tougard, ibid., p. 182—186, §§ 107—109:

24. Tougard, ibid., p. 150, § 67:


520

вървява войната с арабите. Също така през най-критическото време на обсадата, т. е. през 721 или 736 г., той не можал да изпрати на солунци по-голяма военна помощ освен 10 кораба с храна, защото пак бил зает с друга война. [25] Най-сетне, когато след отбиването на всички опити да завладеят града, т. е. в 722 или 737 г., ринхини и струмци се спуснали да грабят и пленяват всички кораби, които отивали в Цариград с храни и достигали до Мраморно море, тогава императорът изпратил войска против струмци, като ги предупредил за това, а според славянския текст, като им предложил мир, но те го отхвърлили и само след като претърпели ново поражение, славяните заговорили за мир. [26] Всички тия подробности ясно показ-
 


Славян. текст, стлб. 1930:

25. Tougard, ibid. , p. 164, § 84:

Славян. текст, стлб. 1935:

26. Tougard, ibid. , p. 166–178, §§ 88–99; p. 182, §§ 106 и 107:

Славян. текст, стлб. 1942:


521

ват, че императорът е искал да избегне сражение или изобщо да скъси похода против славяните, защото войските му са били потребни на друго място.

Ако сега поискаме да приложим всички посочени тук данни към приведените двойни години, то ще видим, че те могат да се отнесат само към 735, 736 и 737 г., защото през периода от 718 до 725 г. отношенията на арабите спрямо Византия били мирни [27] и за някакви военни действия било от едната, било от другата страна нямаме никакви известия, когато според Теофан, напротив, в 735 г. арабите нападали Армения, [28] в 736 г. — „Романия”, т. е. Мала Азия, [29] а в 737 г. „Азия”, т. е. Опсикийската област била опленена. [30] И тъй събитията, свързани с името на ринхинския княз Пребънд, т. е. четвъртата обсада на Солун от славяните, и фактически, и хронологически се отнасят към времето на Лъв III — именно от 735 до 737 г.

Че подобни събития са ставали в царуването на Лъв III, се види и от това, че Теофан, като изброява какви злини са постигнали християните при тоя император, за някои от които той намерил за добре отчасти да премълчи, между другото споменава и „въстания на народите” [31], между които очевидно трябва да разбираме тъкмо , чието всяко враждебно против империята движение още от времето на Констанс II се е считало в Цариград като въстание.

Не по-малко говори в полза на нашия извод и гръц-
 

— Ср. по-нататък, Tougard, ibid. , p. 184—186, § § 108 и 109.

27. J. Bury, Later Roman Empire, vol. II, p. 404—405.

28. Theophanes, p. 140, s. 6227:

29. Ibidem, s. 6228: 

30. Ibidem, p. 411, s. 6229:

31. Ibidem, p. 413,4–10:


522

кото известие, записано в хрониката на атонския Кастамонийски манастир, което гласи така:

„През дните на иконоборците-императори народите от придунавските краища, възползувани от безначалните времена (защото нечестивите ромейски императори водеха война против светите икони), тогава именно тъй наречените рихини и по-просто влахорахини и сагудати, след като завладяха България и се разшириха малко по малко в разни страни, завоюваха и Македония; най-сетне те дойдоха и на Света гора с целите си семейства, защото нямаше кой да им се възпротиви и да воюва с тях. След време, когато бяха огласени от светите отци, те повярваха и станаха съвършени християни. Но както ракът не върви право, а пълзи насам-натам, тъй и тия власи, макар и да повярваха и се покръстиха и после се подчиниха на ромейските императори, но се пръснаха по светоименитата Атонска гора под предлог, че те ще бъдат научени с време по-добре.” [32]
В това известие се говори тъкмо за ония славянски племена ринхини и сагудати, които са взимали, както видяхме, най-живо участие в 4-ата обсада на Солун, при това те са представени тук като съвършено независими, защото те се подчинили на ромейските императори само след като приели християнството; освен това в него изрично се казва, че тяхното дохождаме на Света гора със семействата си е станало „през дните на императорите-иконоборци”, т. е. в царуването на Лъв III Исавър и син му Константин. [33] При тия категорични данни едва ли мо-
 

32. Порфирий Успенский, История Афона, III (1869), стр. 311. — М. Соколов, Из древ. истории болгар, стр. 120. — Йор. Иванов, Северна Македония, стр. 68.

33. Изразът  едва ли може да даде основание да се мисли, че тук се има пред вид един период време, който е обхващал царуванията на първите трима императори-иконоборци, както някои го разбират. Очевидно тук се говори за един определен момент, и то само в царуването на Лъв III, а понеже той е управлявал съвместно със сина си Константин, то и авторът на известието употребил множ. число.


523

же да има съмнение, че горното известие поне в съществената си част ни предава един факт, който е станал след несполучливата обсада на Солун от славяните при Лъв III, именно разспръсването им или след снемането на обсадата, или след одържаната от императорската войска победа, за което споменава, както видяхме, и нашият разказ; следователно ние имаме още едно доказателство, че четвъртата обсада на Солун от славяните, а оттука и историята с княза Пребънд се отнасят към царуването на Лъв III и при това, след като е било повдигнато иконоборството, т. е. след 726 г., или че те са станали не в 720—722, а в 735—737 г., както по-горе показахме. [34]

Веднъж това установено, не е вече мъчно да се обясни и причината, дето компилаторът, внасяйки нашия разказ между чудесата на св. Димитър, е пропуснал името на съвременния император: тя очевидно трябва да се търси тъкмо в оная голяма вражда и омраза, с която православното византийско духовенство е дишало против първия император-иконоборец за повдигнатото от него страшно гонение против иконите, а също и опозиционното духовенство, особено в Солун, отдето е излязъл и първият протестен глас на инонопочитателите.

Установените по-горе исторически факти разкриват твърде ясно какво е ставало в славянска Македония през втората четвърт на VIII в., към края на царуването на Лъв III. Както и в предните епохи, славяните около Солун, ползувайки се от настаналите в империята вътрешни бъркотии след обявяването на иконоборството, особено в европейските провинции, и от непрекъснатите войни на арабите, се домогвали да завладеят втория главен център на империята и по тоя начин, като провъзгласят пълната си независимост, да турят основата на особена държава, каквато била вече българската в северната част на полуострова. Че такава е била целта на славяните, се види от то-
 

34. [По-горе вече бе посочено, че въпросната обсада е пета по ред и трябва да бъде отнесена към VII в., по-точно към 645—647 г.]


524

ва, че в тая война против Солун са взели участие почти всички македонски славянски племена, които се явили под стените на града с всичката си военна мощ. Доколко славяните били уверени в успеха на своето предприятие, показва това обстоятелство, че дори смъртта на рин-хинския княз Пребънд, който застанал начело и бил, както изглежда, душата на цялото движение, не могла да ги принуди да се откажат от главната си цел. Обаче и тоя път те претърпели пълна несполука, която главно и изключително се дължи на тяхната разцепеност и отсъствието на обща организация и единство в действията им.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]