Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

A. История на хуно-българите от появата им в Европа до средата на VII век
 

4. Кубрат, основател на Стара Велика Черноморска България
 

Според данните на Именника вторият период от старата българска история, начело на който е поставен Ирник, свършва в 600 лунна, или в 582 слънчева година. След това списъкът на князете продължава с точно определени години на царуванията, а това веднага ни подсеща, че със следния княз почва вече нов период


131

в историята на приазовските българи — период, за който съставителят на Именника е имал вече под ръка установени известни хронологически данни.

Начело на тоя период според същия Именник стои някой си Гостун от рода Ерми, който носи епитет „наместник сый” и е управлявал всичко две години (582—584), а веднага след него иде Kyр’т, който бил от стария български царски род Дуло и управлявал 60 лунни, или 58 слънчеви години (584—642). [1] Няма никакво съмнение, че в тоя Курт ще трябва да видим Кубрат ( и Crobarus, Chudbadr и Chubraat’, Qetrades) на другите исторически извори; поне досега никой не се е изказал против. За тоя Кубрат знаем, че той бил племенник на някого си Органа и господар на племето уногундури[2] и че той е бил основателят на известната под името „стара велика България” [3]. Но кой е бил Органа () нито един от изворите, дето той се споменава, не дава нищо повече за него [4]; обаче ако авторът на известието намерил за нуж-
 

1. За хронологията вж. в края на книгата, Притурка 1.

2. Nicephoras patr., ed de Boor, p. 24: Chronique de Jean, vque de Nikiou. Texte thiopien publi et tradnit par H. Zotenberg, в Notices et extraits des manuscrits de la Bibliothque national. Paris, 1883, t. 24, 1-re partie, p. 580: Koubratos (в ориг. Qetrades) chef des Huns (в ориг. Motanes = ), neveu d'Organ (в ориг. Kuernk). Вж. Journal asiatique, 7 srie, t. 13 (1879), p. 379. — В. Н. Златарски, Нови известия за най-древния период на българската история, СбНУК, XI (1895), стр. 141 и 151. — Ф. Ив. Успенски, вж. И Р А И К, т. XIV (1909), стр. 51, неизвестно защо превежда текста на Никифор: „Куврат, двоюродный брат  О р х а н а”, а текста на Иван Никиуски: „Куврат, князь Гуннов и племянник Орхана”, и не дава никакви обяснения, за да посочи кое е вярното. —  M a r q u a r t, Die altbulg. Ausdrcke, S. 7, Am. 5.

3. Вж. по-долу, стр. 139—141.

4. Засега е известна местност с име Organum, което впрочем се смята за смешение на страната с княгиня Organa, вдовица на Hulagus, която имала резиденцията си в Алмалък на р. Или, която се влива в езеро Балкаш. Вж. M a r q u a r t, Streifzge, S. 499. — Обаче  W i r t h  (каз. съч., стр. 247), като вижда в Organas — Hyrcanus и посочва, че Кавказ


132

но да отбележи, че Кубрат бил негов племенник, то очевидно е, че Органа е бил личност, известна и важна в историята на българите. Съпоставяйки, от една страна, Гостун и Курт на Именника с Органа и Кубрат на патр. Никифор и Иван Никиуски, от друга — човек неволно се натъква на предположението: ако Кубрат и Курт са една и съща личност, то дали Органа и Гостун не са така също една личност.

Идентичност на Органа и Гостун се установява вече от еднаквото им историческо значение и съвременността им, а главно от близките им родствени отношения към Кубрат или Курт: според Именника Курт се явява приемник на Гостун, който е управлявал не като хан по право, защото той произлиза от друг род Ерми, а като „наместник”, разбира се, на хана, който в случая не е никой друг освен Курт, т. е. Кубрат [5]; това ясно посочва, че приемството на Курт и наместничеството на Гостун са могли да почиват само на роднински връзки, т. е. Гостун се явява спрямо Курт в същите отношения, в каквито Органа към Кубрат според Иван Никиуски и патр. Никифор. Впрочем тук не може и дума да става за приемство между Гостун и Курт или Органа и Кубрат, защото краткостта на наместничеството ясно показва, че то е било временно, докато законният хан, в случая Кубрат, е завзел ханския престол; ако пък вземем във внимание, че Кубрат е царувал 60 години, т. е. че той се е покачил на престола доста млад, то би могло да се
 

е бил второто отечество на българите, твърди, че “die Urahnen der Bulgaren schweiften von Ircania Oder Jugrien bis zur uigurischen Landschaft Organum am Ili und bis Fergana, das auch Burgana hie. Той извежда името на българите или Burgan от Hyrkaner, днешни иверийци, които принадлежат към грузинското семейство (пак там, стр. 147).

5. Под израза „наместник сый” в Именника несъмнено ще трябва да разбираме, че Гостун е бил представител, заместник на властвуващото лице или на господаря, който е управлявал или би трябвало да управлява в това време, а не узурпатор, както го разбира Томашек (вж. Pauly-Wissowa, ibid., col. 1042), защото в случая нямало, както ще видим, от кого да се узурпира властта.


133

посочи на неговото малолетство като на причина за наместничеството на вуйка му Гостун или Органа. [6] В каква връзка се намира етимологията на името Гостун с оная на Органа, или наопаки, ние не се вземаме да обясняваме, тук ние само ще забележим, че в етимологическо отношение Гостун от Именника се отнася към Органа у Никифор и Иван Никиуски също тъй, както Курт и Безмер от Именника се отнасят към  ( или Choubraat) и  (или Bathahias или ) в другите извори; защото историческите основания за идентичността на лицата в единия и в другия случай са едни и същи. [7] Тъй или инак, но тия две личности Органа (Гостун) и
 

6. Ние приемаме и разбираме  в смисъл на „сестриник” пред вид на това, че Гостун е произлизал не от рода Дуло, а от друг род — Ерми, който повече не се явява нито в Именника, нито в реда на по-сетнешните български господари. Обикновено родът Ерми се сближава с дефектното име на един гръко-български надпис, намерен близо до с. Могила (Новопазарско), 'ЕР...., което Иречек допълни  (Arch.-epigr. Mittheilungen XIX (1896), S. 240, № 5), а Ф. Ив Успенски го чете  (ИРАИК. т. VI (1900), 1, стр. 234; т. Х (1905), стр. 192). — Ср. М a r q u a r t, Die altbulg. Ausdrcke uzw, ibid., т. XV (1911), стр. 11. Обаче ние вече имахме случай на друго място да забележим, че остатъците на буквите в тая дума, както те са копирани от К. Шкорпил, не допущат нито едното, нито другото от предлаганите четения, понеже между Р и Г не е мъчно да се отличи горната част от буква А. Затова ние мислим, че едничкото възможно и правилно попълване е  (cp. рода , вж. нашата статия „Един от Правадийските Омортагови надписи” в ПСп, кн. 63 (1902), стр. 101, бел. 3), при което всяко сближение с Ерми е недопустимо; по-скоро последното стои по-близо до името на аварския ексарх  при обсадата на Цариград в 626 г. (Chronicon Paschale, ed. Bon, I, p. 724) на което още А. Куник бе обърнал внимание и се питаше дали то няма някоя връзка с името на Гостуновия род (А.  К у н и к  и  В.  Р о з е н, Известия Ал-Бекри и пр., Петроград, 1878, ч. I, стр. 133), а по-сетне за него спомни и В. Томашек.

7. За Гостун и Безмер вж. по-долу, Притурка № 2: Гостун и Безмер славяни ли са? — [Проф. А. Бурмов убедително доказа, че Органа и Гостун не са едно и също лице и че не са доказани с нищо роднинските отношения на последния с Кубрат (вж. Ал. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 27—28).]


134

Кубрат (Курт) са играли несъмнено важна роля както при освобождението от турците, тъй и при възстановяването на българската държава в областта на Азовско море и р. Кубан. При какви обстоятелства са станали тия две събития, ния нямаме никакви прави данни. Обаче кратките сведения, които ни дава за Кубрат хрониката на Иван, епископ на гр. Никиу в Долни Египет (живял в средата на VII в., т. е. бил по-млад съвременник на Кубрат), [8] съпоставени с отношенията на Византия към турския хаган при император Тиверий, особено след неуспешното посолство на Валентин в 576 г., ще ни дадат възможност колко-годе да си поясним поставения въпрос.

Ето какво пише епископ Иван Никиуски:

„Кубрат... беше кръстен още в детинството си и приет в недрата на християнстото в Цариград и бе израсъл при императорския двор.”
На пръв поглед това известие би ни се показало твърде невероятно, обаче доста е да си спомним историята на кутригурския хан Грод [9], за да ни стане понятно и покръстването на Кубрат. И наистина ние вече видяхме, че в царуването на турския хаган Силзивул около 567 г. българите от източния клон бяха подчинени под властта на турците; също така имахме случай да посочим, че тия българи не без отпор загубили политическата си свобода; най-сетне изтъкнахме и това, че българите-утигури, т. е. българите от източния клон, се намирали винаги в добри и дори приятелски и съюзнишки отношения с Византия още от времето на Юстиниан I и всякога са държали нейната страна или, по-добре, византийската политика винаги е сполучвала да ги има на своя страна в борбата си с варварите. Тъй беше, както знаем, при утигурския хан Сандилх [10]. Няма съмнение, че от своя страна и
 

8. За Иван, епископ на гр. Никиу, както и за историческата стойност на хрониката му вж. споменатата наша статия в СбНУК, XI (1895), стр. 146—148 и посочената там литература.

9. Вж. по-горе, стр. 88—89.

10. Вж. по-горе, стр. 99—102 и 111—114.


135

утигурските ханове в критически моменти така също са обръщали погледите си към Византия и са търсили защита и убежище при императорския двор, що се явява твърде естествено при установените от години добри и приятелски отношения.

При такова положение на работите ние сме наклонни да приемем, че при покорението на утигурската държава от турците управляващият тогава хански род е избягал в Цариград да търси закрилата на императора, а може би и помощ против турците. Твърде е възможно, че тъкмо в това време и Кубрат, който е произлизал от стария български царски род Дуло, още като малко момче заедно с вуйка си Органа (Гостун) да е пристигнал в Цариград, дето е намерил добър прием, бил е покръстен и израсъл при императорския двор. О подобна политика спрямо варварските беглеци или изгнанници-управители, които са търсили убежище в столицата на империята, винаги се е придържало византийското правителство, като е имало покръщането им за първо и сигурно средство да ги привърже към себе си и да ги държи на свое разположение, а като ги облагодетелствува, да прокарва чрез тях политическите си планове. Така бе постъпено с хан Грод, както знаем, същото е било сторено и с Кубрат. Може би една от причините, дето след смъртта на хан Силзивул неговите синове (респ. Турксант) са били враждебно настроени към Византия, е било тъкмо това покровителство, което византийският император е оказвал на техните врагове. Това най-ясно проглежда в укорите, които Турксант, владетел тъкмо на покорените български земи, изказал в речта си към византийския пратеник в 576 г. [11] Когато обаче избухнали междуособици в турското царство, император Тиверий II, който немалко се боял от несполуката на Валентиновото посолство и особено от новите успехи на турците при Боспор, не ще се е заба-
 

11. Вж. по-горе, стр. 127—128.


136

вил да се възползува от настаналите благоприятни моменти и да изпрати Кубрат, които очевидно е имал наследствени права на българския хански престол, в земята на бившата утигурска държава, като го е вероятно снабдявал и с нужната подкрепа под ръководство на вуйка му Органа. Че освобождението на българите и покачването на Кубрат на българския хански престол са станали при несъмненото участие и съдействие на византийското правителство, се обяснява и доказва и с по-нататъшните приятелски и съюзнишки отношения и постоянни сношения на тоя български господар с византийския император. [12]

Кубрат, както видяхме, се представя от изворите и като „господар на уногундурите”, [13] името на които по
 

12. Marquart (Die altbulg. Ausdrcke, S. 7, Am. 5) се спира върху известието на Иван Никиуски за покръстването на Кубрат като деге в Цариград и за покръстването му при императорския двор и намира, че против него нищо не може да се възрази, защото in jener Zeit stets Shne fremder Barbarenfrsten in der Kaiserstadt als Geisel weilten und es damals nichts seltenes war, da ein Hunnenfrst sich taufen lie. Също така той придава голямо значение на точното определение роднинските отношения между Кубрат и Органа у Иван Никиуски и след това право заключава: Dann ist aber klar, da Kubrat von seinem Oheim Organas, sei es unter Phokas, sei es im Anfang der Regierung des Herakleios, als Geisel nach Konstantinopel geschickt worden und ihm spte in der Regierung gefolgt war. И тъй според Маркварт Кубрат бил изпратен от вуйка си Органа в Цариград като заложник, но защо и по-каква причина той не обяснява, а съвсем праволинейно разрешава тия въпроси просто с израза: Dann ist aber klar, без да се попита за времето кога са ставали събитията, към които той отнася горните обяснения — [Отъждествяването на Qetrades с Кубрат е съвсем неприемливо, тъй като от изворите ясно личи, че първият е служебно лице в Цариград. Оттук и отношенията между прабългарите и Византия трябва да се разглеждат в съвсем друга светлина (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 28—29, където е посочена и съответната литература).]

13. Това име се среща в разни ръкописи и извори в различни транскрипции. Така у Theophanes, ibid., p. 35619–20, но в Codex Paris. Reg. 1710: ; в Cod. Vaticanus 155: ; в Codices: Vaticanus Palatin;


137

тоя случай се явява за пръв път в историята на българите; но обстоятелството, че тяхното име се придружава с общото име „българи” и се поставя отделно и редом с , в които несъмненно трябва да видим остатъците от старите кутригури, ясно показва, че уногундурите представят отделно племе или орда от групата Burgr, които според Псевдозахарий са живели, както видяхме, в средата на VI в. на север от Кавказ, в областта на Меотида и р. Куфис, и представител на които тогава били утигурите — племе, което бе изгубило властта при покорението им от турците [14]; освен това самото положение, че уногундурите са същите  (Приск и Агатий),  (Теоф. Симоката), Unugur (Псевдозахарий) и Hunuguri (Йордан) от VI в., които се поместват също на Кавказ между племето  —Barsalia (кавказките алани) и савирите, а тяхното отечество — patria Onogoria (Равенски географ) се описва като съседно на най-високата част в областта на Меотида, [15] вече ни посочва, че техните живелища ще трябва да търсим по северните склонове на Среден Кавказ. И тъй племето уногундури е принадлежало към българите от източния клон, живяло е по склоновете на Среден Кавказ и в даденото време е заместило утигурите, като заедно със своя господар е застанало начело на движението против турците и по-сетне е заело първо място между обединените български племена или орди при образуването на „стара велика България” в същата област. [16]
 

395, Coislinianus 133 et Monacensis Graec. 391: ; в Codices Paris. Reg. 1711 et Vaticanus 978: . — Nicephorus, ibid., p. 33: Const. Porphyrogenetus, De thematibus, ed. Bon., p. 46: .

14. Вж. по-горе, стр. 72—73.

15. Вж. по-горе, стр. 69, бел. 28.

16. Marquart, след като на едно място (Streifzge, S. 126) посели Кубарт с неговите уногундури в Бесарабия, на друго (ibid., S. 194) ги накара да се скитат в земите на антите, а на трето (ibid., S. 505—506) допусна, че Органа, вуйката на уногундурския княз Кубрат


138

Времето, към което ще трябва да отнесем тия събития, не е мъчно да се определи. Смъртта на великия хан Силзивул се случила около или в 576 г., а вътрешните междуособици, които бяха почнали в турското царство не по-рано от 580 г., били прекратени след 582 г., когато българските земи били вече освободени, защото великият турски хаган Тарду, който бе успял да възстанови значението и силата на великото хаганство, след като се разправил със своите противници не по-рано от 583 г., в писмото си до император Маврикий по този повод се нарекъл „повелител на седем рода [народа] и господар на седем зони на вселената” [17], т. е. на седемте нему подчинени ханства и области, когато според Менандър след смъртта на Силзивул държавата му се разпаднала на осем части, [18] следователно в 583 г. турската държава е била с една област по-малко, която несъмнено е била освободилата се вече от турската власт приазовска и прикавказка българска земя. И тъй възстановяването на българската държава в областта на Меотида и р. Куфис, което несъмнено се намирало в непосредствена връзка с турските междуособици, се отнася към 582 г., що напълно се схожда с данните на Именника. Според нашите изчисления [19] управлението на ханския наместник Гостун (Органа), вуйчото на Кубарт, с когото почва нов период в историята на българите, както по-горе посочихме, се отнася към 582—584 г., т. е. движението както по освобождението, тъй и възстановяването на българската дър-
 

бил Haptling der Kuturguren, напоследък обаче се отказа от всичко и призна, че wir treffen im VII. Jahrhundert genau in denselben Sitzen, die frher die Uturguren innehatten, die frher ganzlich unbekannten Unugundur-Bulgaren, и свършва: Der Schlu liegt daher auf der Hand, da erstere in dem neuen Stammverbande aufgegangen sein werden (Die altbulg. Ausdrcke, S. 20).

17. Вж. по-горе, стр. 129.

18. Вж по-горе, стр. 126—127.

19. Вж. Притурка № 1.


139

жава се отнася към първите години от царуването на император Маврикий. [20]

Какви са били отношенията на Кубрат към Византия при приемника на Тиверий император Маврикий (582—603) и узурпатора император Фока (603—610), не е известно; поне засега нямаме никакви известия. Но може да се предполага, че те са продължавали да бъдат мирни и приятелски и че първоначалната дейност на Кубрат се е ограничавала в борбата с доскорошните владетели на българските земи — западните турци, тъй и във вътрешната уредба и засилване на държавата му, което се е изразило: 1) в обединението на българските племена или орди от източния клон, които по-рано са влизали в състава на предишната утигурска държава, и 2) в присъединението на остатъците от предишните кутригури между Дон и Днепър и по-нататък на запад, които бяха признали, както видяхме, властта на аварския хаган и в даденото време били известни под името котраги (), и на други близки хунски племена. [21] Впрочем това последното се отнася към царуването на император Ираклий (610—641), при когото Кубрат става в особено близки отношения към империята и почва да играе не маловажна роля.

Иван Никиуски ни съобщава, че „Кубрат завързал нечувана дружба с Ираклий, който го обсипал с благо-
 

20. При тоя извод неволно се поражда въпросът, дали това освободително движение между българите няма нищо общо с известието в хрониката на Михаил Сирийски за разселението на българите при император Маврикий. Ние вече имахме случай да разгледаме и да определим историческата стойност на Михаиловото известие на друго място. Вж. нашата статия „Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите” в ИБИД, кн. IV (1915), стр. 37—52.

21. Nicephorus, ibid., p. 3315–17 и 19, като причислява към

по-нататък казва, че Кубрат станал . — Theophanes, ibid., p. 37510–13, като изброява същите съставни части на стара велика България, казва, че Кубрат бил .


140

деяния”, а патриарх Никифор пише, че Кубрат „въстанал против аварския хаган и като се отнесъл твърде надменно към неговия народ [войска], който той държал там, изгонил го [я] от собствената си земя. И изпраща пратеници до Ираклий, и сключва с него мир, [22] който те запазили до края на живота си; понеже [Ираклий] му изпратил подаръци и го почел с титлата патриций.” [23] Въстанието, което Кубрат според Никифор е вдигнал против аварите, могло е да стане само при присъединението земите на кутригурите, т. е. на българите от западния клон, които се намирали дотогава под властта на аварския хаган, и оттам той е могъл да изгони аварския гарнизон; иначе мъчно може да се допусне, щото Кубрат след свалянето на турското иго доброволно да е признал зависимостта си от аварския хаган; а пък да се предполага, че последният го е отново покорил под властта си, [24] за това нямаме никакво основание, макар че според гръцките извори аварите в това време били разширили властта си над славянските племена и над хуните на Черно море, обаче наред с непосредно подчинените славяни имало е и такива, които се считали като съюзници. [25] Както и да било, но с присъединението на остатъците от кутригурските и други хуно-български орди Кубрат завършил обединението на българските племена, които са живели по бреговете на Черно и Азовско море и на север от Западния Кавказ; той станал по тоя начин основател на известната у Теофан и патр. Никифор . [26] Всички тия успехи на Кубрат Иван Никиуски
 

22. [Сключването на този мир трябва да се отнесе към 634—635 г. (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 30).]

23. Jean de Nikiou, ibid., p. 580. — Nicephorus, ibid., 249–15.

24. Вж. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, ibid., S. 21.

25. К. Иречек, Историjа Срба, стр. 94.

26. За границите на „Стара или Велика България” вж. Фр. Вестберг, Записка Готского Топарха, във ВВр, т. XV (1908), стр. 241—243. — Ние не можем само да се съгласим със старанието на г. Вестберг да прокара идентичността на р. ; у Теофан при определението на


141

приписва на „силата на светото животворно кръщение, което той бе получил” и чрез което „той победи всички варвари и езичници”.

Що се отнася до времето, когато е станало обединението на българските земи, то то се намира в права зависимост от определението хронологията на другия факт, за който едногласно говорят и двамата автори — за сближението на Кубрат с Ираклий и за сключване между тях съюз. И двете тия събития несъмнено се намират във връзка с политиката на византийския император, както ще видим по-долу. Но патриарх Никифор ги поставя под 635 г., което, разбира се, не може да се приеме, понеже към това време Ираклий вече не се нуждаел от външна помощ както против аварите, които след жестокото им поражение под Цариград в 626 г. станали безопасни за империята, тъй и против персите, над които Ираклий тържествувал след бляскавата си победа в 627 г. при Ниневия. [27] Същият обаче автор ни съобщава друго едно известие, което право ни посочва към коя година ще трябва да отнесем съюзния договор между Кубрат и Ираклий.

Между събитията от 619 г. Никифор ни разказва следното: „Господарът на хунския народ пристигна във Византия [Цариград] заедно със своите архонти и копиеносци и искаше от императора да ги наставят в християнското учение. [Императорът] го приел на драго сърце, а ромейските архонти — хунските архонти и техните жени:
 

Стара България с  у Констан. Багренородни (De admin. imp., ed. Bon., p. 179) и да вижда в нея р. Буг, па дори и Днепър и поради това тая река трябва да търсим на запад от Перекоп, защото доказателствата му са пресилени и освен това, ако той беше се обърнал към текста на патр. Никифор, който право пише:

и който е имал един и същ извор с Теофан, той щеше да се убеди, че Теофановият  и Никифоровият  не са нищо друго освен днешната река Кубан.

27. Е. Gerland, Die persischen Feldzge des Kaisers Herakleios, в Byzant. Zeitschr., Bd. III (1894), S. 338—339, 362—372.


142

съпругите на тия самите се родиха чрез божествения купел. Тогава [императорът] обдари настанените в божественото учение с царски дарове и почести, понеже той беше вече почел тоя вожд с достойнството патриций, и благосклонно ги изпращаше в хунските живелища.” [28] В това известие Никифор, който несъмненно се е ползувал от извори, по-стари и може би съвременни на самото събите, не споменува как се е наричал тоя господар на хунския народ. Обаче като имаме пред вид: 1) че имената  и  у Никифор са две равнозначещи, т. е. употребяват се в един и същи смисъл за българите както от Кубратовата държава, тъй и от Испериховата , той дори Теофановия израз  е разделил на две — , следователно в Никифоровите  ще трябва да видим Теофановите  тъй, както това се най-ясно доказва у съвременния на събитието Иван Никиуски [29]; 2) че според известието на Иван Никиуски Кубрат се покръстил още в детинската си възраст, което намира пълен отглас в приведеното Никифорово съобщение, защото в него става дума за покръщането само на свитата на хунския господар, следователно последният е бил вече покръстен и затова за него се казва, че бил по-рано почетен с титлата патриций, [30] с каквато титла Ираклий според същия Никифор
 

28. Nicephorus, ibid., p. 1220–28:

29. Nicephorus, ibid., p. 3313–14 и 693. Theophanes, ibid., p. 35619–20.

30. Това най-добре се установява по граматически данни: в разказа си Никифор употребява аорист в изречението с , но във фразата:  той употребил perfectum с цел именно да покаже, че това действие е предхождало другото, т. е. че императорът се ограничил само с подаръци и почести, защото патрицианската титла той бил вече дал на хунския господар.


143

бе почел и Кубрат, и 3) че пак у Никифор на друго място Кубрат, , ни се представя като съвременник на Ираклий, който се намирал с него в приятелски отношения и дори съюзен договор сключил с него; а от съдържанието на приведеното Никифорово известие не е мъчно да се разбере, че тогава тъкмо е ставало подобно нещо в Цариград, защото наивно би било да се предполага, че тоя хунски господар е идвал в столицата само да покръсти свитата си — та като имаме пред вид всичко това, не е трудно да се убедим, че под „господар на хунския народ” не трябва да разбираме другиго някого освен Кубрат, чието име Никифор не ще да е внесъл в разказа си може би затова, защото за първоначалния автор на известието, както и за неговите съвременници според тълкуването на Ю. Кулаковски било съвършено ясно де са живели тия именно „хуни”, т. е. че тоя широк етнически термин имал е също частно племенно и териториално значение. [31]

Тая напълно възможна идентификация на въпросния хунски господар с българския хан Кубрат ни дава доста основание да приемем, че сближението, както и съюзния договор с Ираклий, за формалното сключване на който
 

31. Ю. Кулаковский, К истории готской епархии и пр., пак там. стр. 189—190, предполага, че хунският господар бил Органа. — Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, S. 21, е готов също да види в него Органа и по тоя начин : 1) да обясни, че Кубрат по тоя случай уж бил дошел като заложник в Цариград, и 2) да подкрепи изобщо мисълта си за заложничеството на Кубрат (вж. по-горе, стр. 106, забел. 44), но freilich, пише той, wre es dann schwer begreiflich, warum der Name dieses Frsten (Organas), der offenbar noch in der spteren Periode des Herakleios in Konstantinopel eine ganz bekannte Persnlichkeit war (това впрочем не е известно), nicht Ausdrcklich genannt wird. Затова Маркварт намира за по-вероятно, da vielmehr ein Herrscher der kaukasischen Hunnen oder Hephtaliten (Kamiik Hep'tt'alk) von Waraan im nrdichen Daghestan gemeint ist, in deren Land sich Herakleios im Jahre 625 zurckziehen mute (Teophanes, p. 31019). Впрочем на друго място (Streifzge, S. 302) Маркварт го определя като der Ahnherr.. . . der Knige der Awaren im nrdlichen Daghestan.


144

Кубрат е дохождал в Цариград, а не само за покръщането на свитата си, ще трябва да отнесем към 619 г., [32] а не към 635 г., а оттука и свалянето на аварската власт и изгонването на аварските гарнизони от земята на българите от западния клон се отнася към по-ранно време съгласно с реда на събитията у Никифор. Освен това ако си спомним, че тъкмо към 619 г. Ираклий се е намирал в най-стеснено положение — това било време, когато според съвременния хронист „славяните бяха отнели от ромеите Гърция, а персите — Сирия и Египет и много други провинции” [33], — лесно ще си обясним защо той именно тогава е търсил съюза на българския хан: Кубрат, който се е намирал на върха на своят мощ, тъкмо в това време би могъл да му бъде полезен както против европейския му враг — аварския хаган, който бе почнал да става особено опасен за империята откъм Балканския полуостров, тъй и против азиатския — персийския цар, за отчаяна война с когото Ираклий бе почнал тогава да се готви. [34] В силата на същия тоя съюз Кубрат вероятно немалко е спомогнал на Ираклий в гигантската му борба против съюзниците авари и перси, които в 626 г., както е известно, се опълчили против Византийската империя с цел да я унищожат. [35]

Какви са били след това отношенията на Кубрат към Византия и изобщо каква е историята на Кубратовото царуване, засега нищо не знаем. Наистина Иван Никиуски ни съобщава, че в Цариград предполагали, какво Кубрат бил уж замесен след смъртта на Ираклий в семейните интриги и борби на неговия род, което хронистът обяс-
 

32. [Както вече беше посочено, Кубрат е получил титлата патриций през 635, а не през 619 г. Освен това посетилият през 619 г. Цариград хунски владетел няма нищо общо с Кубрат (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 29—30).]

33. Isidori Hispalensis, Mon. Ger. hist. auct. antiq., t. XI, pars II, p. 479.

34. Theophanes, ibid., p. 30217–18, 27—30.

35. E. Gerland, loc. cit., p. 362—373.


145

нява с това, че Кубрат „от признателност бил привързан” към втората жена на Ираклий, Мартина, и към децата й. [36] Обаче в какво е била изразена тая признателност конкретно, не е отбелязано, па и изобщо Кубрат нийде повече не фигурира, нито пък се споменува нейде, защото сам наскоро след това в 642 г. умрял, както ще видим в следната глава.
 

36. Jean de Nikiou, ibid., p. 579—581.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]