Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

A. История на хуно-българите от появата им в Европа до средата на VII век
 

3. Съдбата на хуно-българите кутригури и утигури
 

Около средата на VI в. в Централна Азия почнал да се издига един народ, който китайците наричали ту-куе, а у византийците бил известен под името турци (). Те успели да разгромят съвсем племето жен-жен (или яун-яун или жуан-жуан у китайците), или византийските авари, които дотогава господствували над средноазиатските народи, и от днешна Бухара и Туркестан, дето се намирало седалището на върховния им хаган, те разпространявали властта си във всички посоки. Наскоро след това техният хаган успял съвършено да покори племето Огор ( — уйгурите), което се е смятало за най-силно поради своята многобройност и добра военна организация. То живеело по бреговете на р. Тил, която турците наричали Черна. Най-старите родоначалници на това племе се казвали Вар () и Хуни (). През времето на император Юстиниан една част от него (според Менандър 20 000 души) под тия имена се отметнала от турците и побягнала на запад под чуждото име авари, като мислила да експлоатира с това име, понеже истинските авари били страшни за всички скитски племена поради своята предишна сила. Затова и Теофилакт Симоката ги нарича псевдоавари, защото истинските авари останали в старите си живелища в Средна Азия. [1]

Към началото на 558 г. аварите достигнали земите на кавказките алани и при посредството на аланския владетел Саросий влезли в сношение с Юстин, Германовия син, който командувал войските на североизточната граница на империята, с просба да им бъде позволено да влязат в преговори с императора. На допитването си в Цариград по повод на просбата на аварите Юстин получил съгла-
 

1. Theophyl. Simocattas, VII, 7 и 8, p. 257—259. — Ср. Marquart, Streifzge, S. 43, 45—46. — Ю. Кулаковский, История Византии, т. II. стр. 228—229.


117

сието на императора, който му заповядал да изпрати аварското посолство в Цариград, за да почнат преговорите. Когато първият посланик на име Кандих пристигнал в столицата и се представил пред императора, той се обърнал със следните думи:

„При теб иде най-големият и силен от народите; племето аварско е непобедимо; то е способно лесно да отблъсне и изтреби противниците. И затова ще ти бъде полезно да приемеш аварите за съюзници и да си спечелиш в тях отлични защитници; но те само в такъв случай ще бъдат в приятелски връзки с ромейската държава, ако ще получават от тебе драгоценни подаръци и пари всяка година и ще бъдат поселени от тебе на плодоносна земя.”
Колкото и да били тия предложения самохвалки от страна на аварския пратеник и унизителни за императора, Юстиниан ги приел на драго сърце, защото, казва Менандър, той бил вече стар и бившата му твърдост и войнственост се обърнали в любов към спокойствие. Затова, чувствувайки се не в сила да се разправи с аварите, императорът решил да ги отблъсне по друг начин — с пари. [2] Той веднага съобщил решението си на сената, който не само го одобрил, но го и хвалил за неговата проницателност. Тогава Юстиниан изпратил при, аварите свой пратеник Валент, един от царските мечоносци който носел със себе си разни богати подаръци, чието назначение било да смекчат надменните думи на варварите, а на пратеника било заповядано да привлече това племе в съюз с ромеите и да го накара да действува против враговете на империята.
„Такива мерки според моето мнение, пише Менандър, били измислени от императора твърде разумно, защото победят ли аварите, или бъдат победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите.”
Императорският пратеник благополучно изпълнил своята мисия и аварите наскоро потеглили на
 

2. Menander, frg. 4, ibid. , p. 4. — Ср. рус. превод, пак там, стр. 321—323.


118

запад, като покорявали и изтребвали народите, през чиито земи преминавали [3].

Най-напред изпитал аварските удари народът савири, а след него залите, а към началото на 60-те години аварите почнали война с утигурите, в която последните били разбити и принудени били да признаят властта на аварския хаган; подир утигурите дошъл редът и на кутригурите, които така също се покорили [4]. При какви обстоятелства е станало покорението на тия две български племена под аварската власт и в какво се е изразявала тая покореност на първо време, нищо не знаем. Менандър ни съобщава, че когато по-сетне в 568 г. аварският хаган искал да получи пари от византийския император, той между другото изисквал чрез своя пратеник заедно с отстъпката на Сирмий (Срем) „и обикновените пари (), които кутригурите и утигурите получавали от император Юстиниан, защото Баян, т. е. аварският хаган, унищожил и двете тия племена” [5]: а според самите думи на аварския пратеник, които Менандър влага в устата му, хаганът искал „парите, които Юстиниан ежегодно давал на кутригури и утигури, тъй като в даденото време той владеел тия народи” [6]. На това искане тогавашният император Юстин II (565—578) възразил така:

„Според вашите думи ние трябва да даваме вам това което е давал Юстиниан на хуните не от страх, а от съ-


3. Menander, frg. 5, ibid., p. 5. — Cp. рус. превод, пак там, стр. 323.

4. Ibidem. Ако наистина в Менандровия  (според изд. на Mller, FHG, IV, р, 204) или  (според изд. на Dindorf, HGM, II, p. 6) , който играе роля в борбите на аварите с антите, трябва да видим главатаря или хана на кутригурите, м. б. Заверган, който се явява като , т. е. привърженик или васал на аварите, както предлага и го разбира Marquart, то подчинението на кутригурите, а заедно с тях и на утигурите ще трябва да отнесем най-рано между годините 559 и 562. — Cp. Marquart, Streifzge, S. 147 и 504; Die alttrk. Inschr., S. 78—79.

5. Menander, frg. 28, ibid., p. 631–3. — Cp. рус. превод, стр. 392.

6. Ibidem, p. 6320–23. — Cp. рус. превод, стр. 393.


119

жаление, понеже не искал да пролива кръв. Но било би смешно да се отнасяме еднакво с ония, на които искаме да изкажем своята благосклонност, и с ония, с които трябва да се сражаваме. След като нещастните кутригури и утигури, които получаваха от нас пари, както вие твърдите, едни побягнаха от нас, други паднаха в сражението и са изтребени от нас докрай. Защо пък ние трябва да ви даваме онова, което принадлежало на победените? Не е съгласно с естеството на нещата в едно и също време да побеждаваш и да плащаш на другите пари за победените” и т. н. [7]
Ако се съди както по искането на аварския хаган, тъй и по отговора на императора, би трябвало да признаем, че двете български племена са били съвършено унищожени и от ромеите, и от аварите и че от тях нищо не е останало. Но това надали може да се приеме, защото гореприведените думи са били изречени в момент, когато и едната, и другата страна се стараели да се надхитрят една друга; па и освен това самият аварски пратеник изповядва, че тия две племена в дадения момент, т. е. 568 г., е владеел хаган Баян, следователно те не са били изтребени докрай. Напротив, ние ще ги срещнем и по-сетне или с техните имена във форма, изменена в гръцката транскрипция, или пък под общото им име „българи”.

И тъй преминаването на европейските авари през земите на утигурите и кутригурите не е имало такива съдбоносни сетнини за тия две български племена и ако трябва да се говори за окончателното им разнебитване или че те според Агатий „са служили разпръснато на другите народи”, то това се отнася на първо време само към кутригурите, повечето от които били наистина увлечени от аварското нашествие и ордите на които срещаме да действуват под властта на аварския хаган далеч на запад по Средни Дунав и на Балканския полуостров: това са били тъкмо ония, за които аварският пратеник, както видяхме,
 

7. Ibidem, p. 6330—6410. — Ср. рус. превод, пак там, стр. 393.


120

казвал, че хаганът му ги владеел. След това кутригурите престават да съществуват като отделна държава. Тяхната история се слива отчасти с историята на аварите под общото име „българи”, а отчасти и с историята на източния клон на българите, както това ще видим по-нататък. След изселването на повечето кутригурски орди от бреговете на Черно море към Средни Дунав известна част от местата им била завзета вероятно от славяните - анти, които към това време зачестили и усилили нападенията си върху Балканския полуостров. [8]

Съвсем друга е била съдбата на българите от източния клон — утигурите, които бяха останали в своите земи на изток от Азовско море. Отслабени от междуособните войни с кутригурите, а след това и от нашествието на аварите, те не могли да устоят против силата на средно-азиатските турци, които успели били към даденото време да покорят цялата страна между Азовско море, Дон, Волга и Кавказ. Още в самото начало на историята си турците, след като разпространили властта си на запад, разделили се на две държави, североизточна и западна. Основателят на турската мощ, Бумън-каган умрял в 552 г.; него наследявали тримата му синове един след друг (552—581), а най-младият му брат Шетиеми или Истеми-каган бил повелител на западната турска държава. У византийците той е известен под името Силзивул (). [9] При тоя турски хаган е станало покорението на българите-утигури от турците.
 

8. Вж Ю. Кулаковский, История Византии, II, стр, 231.

9. Menander, frg. 10, ibid., p. 9. Макар че това име се явява у тоя автор и във форма  (вж. ibid., p. 46 et sq.) и  (ibid., p. 86 et sq.), у Теофилакт Симоката (VII, 7, 9, ibid., p. 257) , а у Свида , все пак ясно става, че формата  трябва да се предпочете, защото тя е произлязла според тълкуването на ориенталистите от изопачаване на титлата му Sir Jabgu-kahan, a y Табари — Silgibu. — Вж. Ю. Кулаковский, пак там, II, стр. 229 и 356. — Matquart, Streifzge, S. 504.


121

Менандър ни описва пътуването на едно византийско посолство в 568 г. начело с пълководец Зимарх до турския хаган Силзивул, който е имал резиденцията си на планина Ектаг или Златна планина [10]. На връщане това посолство минало през р. Оих (Яксарт, сегашна Сър Даря); по-нататък то достигнало до известното голямо и широко езеро — вероятно Аралско море, минало по трудни места, стигнало до бреговете на р. Иха (сегашна Емба), а после Даих (сегашни Урал) и по разни блата дошло до Атил (сегашна Волга).

„След това, пише Менандър, Зимарх пристигнал при утигурите [11], които му оба-


10. Menander, frg. 20, ibid., p. 49—54. — Рус. превод, стр. 375— 381, особ. бележка 49. — Собствено Ек-таг = Ак-таг и значи Бяла планина. Но при все това в нея виждат сегешни Алтай (Алтън-даг), т. е. Златна планина. Напоследък се даде и друго определение на хагановата резиденция — в долината Юлдуз в басейна на р. Или, северно от гр. Куча. — Вж. Ю. Кулаковский, пак там, стр. 507.

11. Ние приемаме и в двете места четенето, което предложи Нибур — , а не , а също и във frg. 5:  вм. , както е в изданията на К. Mller и на Dindorf. Маркварт изпърво въстана против тая конюнктура и казва, че „der Name (, des Volkes nochgenauer , geschrieben wird, das nicht in  zu ndern ist (вж. Die Chronol. der alttrk. Inschriften, S. 81. Am. 4), без да посочи основанията защо именно не трябва да се изменя. Той дори се реши да направи същото заменяне и там, дето в текста на Менандър стои безспорно и ясно  (вж. frg. 43, ibid., р. 8517), като при това забелязва: Alein die Utiguren waren damals den Avaren unterworfen, und ein Vergleich mit frg. 21 ergibt, da der Frst der  bezw.  gemeint ist. Es ist also an beiden Stellen  herzustellen (ibid., Am. 7). Обаче Маркварт по-сетне се отказа от това мнение. „Ich habe, пише той, sie ( oder , an der Wolga) frher fr ein Abzweigung der Uiguren erklrt, aber wie ich jetzt glaube, mit Unrecht. Der Name igur (Ui-git) scheint zuerst unter der Sui-Dynastie (581—618) vorzukommen. Diese Uigur sind zweifellos identisch mit den ngir (nach Schlegels Transskription) oder O-gu (Oguz), dem vornehmsten der 15 Stmme der Kau-ce zur Zeit der Wei-Dynastie (227—264). Aber erst seit der Sui-Dynastie scheint der Name des vornehmsten Stammes auch auch die verbndeten Stmmebertragen worden zu sein. In den  des Priskos (frg. 30)


122

дили, че в гористите места около р. Кофина (Кубан) са заседнали четири хиляди перси и причаквали ромеите, за да ги хванат в плен, щом преминат покрай тях. Началникът на утигурите, който управляваше там от името на


und Menadros (frg. 5, 21, 43) sehe ich jetzt vielmehr eine Abweigung der J-kie-l, wie der einheimische Name der echten Avaren oder uan-uan lautet. Dafr spricht auch der Name des Frsten der Uguren, Anagai, der sich mil dem Namen eines der letzten Chagane der uan-uan A-na-kwei (+ 552) deckt” (Streifzge, S. 45—46). Впрочем той се отказва и от това сближение на  с аварите, защото на едно място в същата книга (вж. стр. 504) той пише: Aber die Uturguren () waren im Jahre 576, ebenso wie die ihnen benachbarten Alanen, den Trken, d. i. den Westtrken unterworfen, wie sich zur Genge daraus ergibt, da diese noch im nmlichen Jahre Bosporos belagern und eroberen. Der General Anagai, welcher schon vorher mit einer trkischen Streitmacht daselbst lagerte, war also in der That Frst der Utiguren () und nicht etwa der zwischen Wolga und Kuma () wohnenden , welche schon im Jahre 569/70 dem Trken-chagan Silzibul (Sir Jabgu) gehorchten (Men. Prot., frg. 21, p. 55).—

От приведените тук пасажи у Маркварт става ясно: 1) че за някакви  тук и дума не може да става, понеже това било би пълен анахронизъм, и 2) че тия тъй наречени  не могат по никой начин да се идентифицират с Присковите , защото последните още в 463 г. били изгонени от живелищата си около Волга на Кавказ, отдето те влезли в близки отношения с ромеите (Priscus, frg. 30, ibid., p. 341), тъй че племето  във 2-та половина на VI в. едва ли са живели около Волга. Впрочем ако се обърнем към самия текст на Менандър, ще се убедим, че тия въображаеми  съвсем не са живели в даденото време и на Волга. И наистина текстът гласи:

Тук преди всичко думата  ясно посочва, че Зимарх, като дошъл , пак, отново продължил движението към р. Кофина и тогава вече е достигнал в земята на угурите, следователно тия предполагани  не ще да са живели нито на, нито около Волга, защото тоя, който живее при Волга, не може в същото време да знае какво се върши по гористите места, т. е. по средното и горното течение на р. Кофина,


123

Силзивул, дал на Зимарх напълнени с вода кожени мехове, за да си утоляват жаждата той и другарите му, когато ще минават по безводната степ. Керванът срещнал по пътя езеро; като минали тоя обширен водоем, Зимарх достигнал до ония езера, в които се влива и се губи р. Кофин. Оттука той изпратил разузнавачи да разгледат и да разузнаят дали наистина там са заседнали персите. Разузнавачите, като огледали ония места, доложили на Зимарх, че не се вижда никой. При все това ромеите пристигнали в Алания с голям страх.” [12]
Ние приведохме целия тоя пасаж от Менандър, за да посочим по-ясно пътя на византийското посолство и да изтъкнем, че то е минало тъкмо през земите на българите-утигури; но за нас той се явява още по-важен по това, че: 1) според него утигурите в 568 г. са били вече покорени под турците и 2) че той ни определя степента на подчинеността им. Така в него четем: „Началникът на утигурите, който управляваше там от името на Силзивул, дал” и пр. [13] Тая фраза доста ясно ни посочва,
 

сегашни Кубан (ср. у Theophanes, ibid., p. 36517, 3579, 43411; Nicephorus patr., ed de Boor, p. 33: , вин. п. . — Cp. Marquart, Streifzge, S. 32), следователно тия предполагани  са живели в областта на р. Кубан, а пък ние вече посочихме по-горе, че и по Прокопий, и по Агатий, и по Псевдозахарий в VI в. в тая същата област са живели тъкмо -те, т. е. източният клон на българите. Щом това се установява, то очевидно става: 1) че предлаганата от Маркварт идентификацая на тия  с истинските авари или жуан-жуан е недопустимо; 2) че нямаме никакво основание да пременяваме във frg. 43, р. 8530, четенето  било на , било на , и 3) във въпросните места предлаганото от Нибур  е напълно оправдано и правилно. Че тук наистина става дума само за утигурите, ще ни покаже и друг един Менандров откъслек (вж. по-долу, стр. 124).

12. Menander, frg. 21, ibid., p. 5428—5516. — Cp. руския превод, пак там, стр. 382.

13. Гръцкият текст на тая фраза е:

която собствено значи „началникът на утигурите, който спазваше (охраняше, отбраняваше) там властта на Силзивул”, що е равнозначещо на дадения


124

че управителят на утигурите в 568 г. не е бил някой местен владетел, който е признавал само властта на турския хаган Силзивул, а поставенкк на последния. Тоя извод се потвърждава и от обстоятелствата, при коите е станало покорението на българите-утигури от турците.

За това събитие можем донейде да си съставим понятие по думите на турския княз Турксант, един от синовете на Силзивул, които думи той е казал пред византийския пратеник Валентин, водач на друго едно посолство, изпратено в 576 г. от кесаря-управител Тиверий (като кесар-управител от 574, а император 578—582) до турския върховен хаган. Ето как се е хвалил Турксант пред византийския пратеник:

„Мене ми се покланя цяла земя, която почва от първите лъчи на слънцето и свършва с пределите на запад. Погледнете, нещастници, на аланските народи, па още и на утигурите, които бяха въодушевени с безмерна смелост, облягаха се на своите сили и се осмелиха да противостанат на непобедимия турски народ; но те останаха излъгани в надеждите си. Затова те са наши поданици, станаха наши роби.” [14]
Колкото и да са пълни със самохвалство и надменност тия думи на Турксант, все пак в тях ясно личи, че българите-утигури са продали не без отпор своята независмост, която те умеели да ценят, както това признава и тоя същият турски княз. Няма съмнение, че във връзка с тоя отпор ще трябва да поставим унищожението на местната власт у утигурите и назначението на особен управител, какъвто се явява турският пълководец Анагей, който според Менандър е бил управител на племето утигури в 576 г. [15]
 

от нас превод. Г. Дестунис в руския превод още повече пояснява смисъла на тая фраза, като  заменя с думите „тоя народ”.

14. Menander, frg. 43, ibid., p. 8740—884. — Cp. руския превод, пак там, стр. 420.

15. Imaem, p. 8517. — Cp. руския превод, пак там, стр. 418. — Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, ibid., S. 18, го счита за ein Vasall der Westtrken.


125

He по-малко убедително говори, че българите от източния клон са били покорени от западните турци при великия хаган Силзивул, и следното арабско известие. Арабският историк Табари (+ 923) разказва, че Хозрой I Анушарван (531—578) заповядал да издигнат стената пред Чор (днеш. проход Дербент в Източен Кавказ) против нападенията на хазарите, българите, балангарите и аланите и чрез тази отбрана се чувствувал достатъчно силен да отблъсне искането на хаган Силджибу (Silib), който като господар на хазарите, българите и балангарите изисквал изплащането на годишните пари, плащани дотогава на тия племена. [16] И тъй тук ни се съобщава един исторически факт, който се отнася към времето на най-голямата мощ на западните турци в епохата, когато те разширявали своята власт над страните на север от Кавказ.

От изложеното по-горе става безспорно, че покорението на българите-утигури под турската власт е станало при турския хаган Силзивул не по-късно от 567 г. Каква е била историята на зависимостта на утигурите от турците, ние нищо не знаем; но несъмнено е това, че към това време ще трябва да отнесем изселването на двете български орди от областта на изток от Меотида и р. Танаис — Тарниах и Коцагири, за които Теофилакт Симоката съобщава, че те бягали от турците и като стигнали в Европа, преминали към ония, които били при аварския хаган; към тях се присъединило и племето Завендер, което е живяло, както се види, нейде западно от р. Танаис, защото за него не се казва, че е бягало от турците. С присъединението на тия три орди силата на аварите се уголемила с 10 хиляди души. [17] Теофилакт Си-
 

16. Вж. Marquart. Streifzge, S. 490—491.

17. Theophl. Simocattas, VII, 8, ed. de Boor, p. 26016:


126

моката разказва за това събитие между събитията от 598 г., но то очевидно се отнася към по-ранно време, именно това са ония 10 хиляди хунобългари, на които аварският хаган Баян заповядал в 569 г. да преминат р. Сава и да разоряват Далмация. [18] Също от тях ще да са били и ония 1000 души българи, които нападнали в 597 г. на юг от Дунав и разбили предните отреди на византийския пълководец Петър, брат на император Маврикий; и те след това така също се присъединили към аварите. [19] Но зависимостта на българите-утигури от турците не била за дълго време.

След покорението на утигурите бързо разширилата се западна турска държава не могла задълго да удържи завоюваните земи. В 576 г. хаган Силзивул не бил вече жив и от разказа на Менандър се види, че малко преди тая година, а може би и в същата година той бил вече умрял. [20] Подир смъртта на тоя силен азиатски владетел царството му се разпаднало на осем части според числото
 


Обикновено към бягащите от турците орди причислят и (вж. Marquart, Die alttrk. Inschriften, S. 81; Streifzge, S. 504; но в Die albulg. Ausdrcke, ibid., p. 18, той съвсем не споменава Зевендер в числото на побягналите); обаче от текста ясно личи, че тук се говори само за първите две; авторът, след като констатира, че и  произлизали също от Вар и Хуни, несъмнено ги смята също за изселили се на запад, защото той след това прави вече заключението, че силата на аварите се уголемила с 10 хиляди душа. — Ср. нашата статия „Известието на Михаила Сирийски за преселението на българите” в ИБИД, кн. IV (1915), стр. 42—43.

18. Menander, frg. 27, ibid, p. 6217–20. — L. Niederle, Slov. staro, II, str. 203. — Cp. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, ibid., p. 18.

19. Theophyl. Simocattas, VII, 4, ibid., p. 251. — Cp. Theophanes, ibid., p. 275.

20. В 576 г. Турксант така говорил на византийския пратеник:

Вж. Menander, frg. 43, ibid., p. 895–8. — Cp. също ibid., p. 8910–19.


127

на синовете му, от които всеки управлявал падналата му се част. Един от тях бил и споменатият вече Турксант, чиито владения повидимому се простирали в западните покрайнини на турското царство; но най-старият от тях бил () — самодържец, велики хаган. Отначало такъв бил Арсила [21], а по-сетне се явява Тарду, еднокръвен () брат на Турксант, който е живял на западната планина Ектел (несъмнено същата Ектаг) [22]. При Арсила било направено опитване да се разшири турската власт и върху Таврическия полуостров.

Византийското посолство, което бе изпратено в 576 г. в земята на турците с предложение да имат ромеите с тях мир и съюз против персите, нямало такъв успех, както посолството на Зимарх. Турските областни князе или ханове се отнесли твърде недоверчиво и дори надменно към горното предложение поради двуличната политика на византийския император към тях. Особено враждебно бил настроен против Византия най-близкият й съсед Турксант; както това се ясно види от речта му, отправена към византийския пратеник Валентин, след като тоя изложил пред него предложението на императора си. Според Менандър Турксант казал:

„Не сте ли вие ония същите ромеи, които употребявате десет езика и една измама.” Като изрекъл тия думи, той напъхал в устата си десетте пръста: сетне продължил: „Както аз имам сега в устата си десет пръста, тъй и вие, ромеите, имате много езици. С един вие лъжете мене, с други пък моите роби, вархо-
21. Menander, frg. 43, ibid., p. 8620–74:

22. Ibidem, p. 8920–25. За тоя велик хаган се споменава в китайските летописи под името Ta-t'ou-k'an. — Marquart, Die alttrk. Inschriften, S. 81—82; Die altbulg. Ausdrcke, S. 18. — A. Wirth, ibid., p. 268. — Ю. Кулаковский, пак там, стр. 401.


128

нитите. Просто да се каже, като ласкаете всичка народа а ги мамите с изкуство на речта и с коварство на душата, вие нехаете към тях, когато те с глава се хвърлят в бедствие, а полза от това получавате само вие. И вие, пратеници, дохождате при мене облечени в лъжа, па и оня, който ви е изпратил, сам е измамник. Аз ще ви убия, без да отлагам, веднага. Чуждо и несвойствено е на турския мъж да лъже”... и т. н. [23]
За да покаже, че не желае да има мир с императора, той още докато византийското посолство се намирало в турските владения — в Азия, в същата 576 г. изпратил многобройни войски под началството на Бохан, за да превземе гр. Боспор, в околностите на който вече от по-рано стоял управителят на утигурите Анагей с друга турска войска. [24] Градът Боспор заедно с околностите се намирал, както знаем, още от времето на Юстиниан в най-близки отношения към Византия и затова Турксант насочил вниманието си към тоя град, който бил и превзет. [25] Обаче с това се завършило разширението властта на турците по-нататък на запад. Наистина в 580 г., когато аварският хаган се приготвял за поход против славяните и искал от византийския император да му позволи да мине на левия бряг на Дунав и да удари право в живелищата на славяните, Тиверий II се стараел да го отклони от това му намерение, като го заплашвал с това, че турците вече са разположили своя стан при гр. Херсон и че ако аварите преминат Дунава, то турците ще забележат това и незабавно ще се опълчат против тях [26]; но това си оста-
 

23. Menander, ibid., p. 8617–4—844. — Ср. руския превод, стр. 418—420.

24. Ibidem, p. 8925–32.

25. Ibidem, frg. 45, ibid., p. 9021–24

26. Ibidem, frg. 64, ibid., p. 125—126. Към това време, а може би и събитие се отнася и следното известие на Михаил Сирийски (вж. изданието на J.-B. Chabot, t. II, p. 363, col. 1): „Bientt aprs il (khgan) fut effray par ta nouvelle que le peuple des Turcs le poursuivait. Ils se retirrent  Sirmium, craignant que (les Turcs) ne pillassent les ha-


129

нало само една заплаха, защото наскоро след това избухнали вътрешни междуособици в самата турска държава между хановете на отделните й части.

Най-важното значение в тия междуособици, които не само запрели турското нашествие на запад, но и принудили самите турци да се оттеглят назад на изток в Азия, имало въстанието, повдигнато от турския княз Турум (). Той събрал голяма войска против хагана, когото успял да разбие. Въстанието повидимому взело заплашителен размер, защото хаганът бил принуден да търси съюза и помощта на други трима ханове. След дълга борба в едно сражение в долината на р. Икар (сег. Об) главният бунтовникът бил убит, а неговите войски били обърнати на бяг и разпръснати. След като било извършено голямо кръвопролитие в страната, великият хаган отново станал върховен владетел на държавата си. [27] За тия победи той съобщил чрез пратеници на Маврикий. Писмото, изпратено до императора по тоя повод, било надписано тъй: „Ромейскому василевсу хаганът, великият повелител на седем рода [т. е. народа] и господар на седем климата [т. е. зони] от вселената.” [28] Хаганът, за когото тук става дума, според китайските летописи, както видяхме, бил Татоу (Tatou), a според Менандър Тарду който от 533 г. успял да вземе върховната хаганска власт
 

bitants et toutes ses richesses. (Mauricius) ayant envoy d'or  Khgan, ils se retirrent." Очевидно, че тая „новина” е идела пак от Византия, както се разказва у Менандър, и се отнася към царуването на император Тиверий, който е заплатил 8 кантара злато на хагана (вж. А. Васильев, Славяне в Греции, ВВр, V (1898), стр. 409—410), а не към времето на Маврикий, както Chabot попълва текста; също и Маркварт (Streifzge, S. 488) невярно отнася известието към 583 г., защото гр. Sirmium бил превзет от аварите преди възцаряването на Маврикий. — Вж. Ст. Станоjевић, пак там, I, стр. 178—182. — Ср. L. Niederle, Slov. staro., D. II, str. 206—207, и посочената там литература.

27. Theophyl. Simocattas, VII, 8, ibid., p. 259.

28. Ibidem, VII, 7 p. 257.


130

която той закрепил, след като усмирил междуособицит е и управлявал западните турци до 603 г. [29]

От турските междуособици обаче най-първо се възползувала Византия, която успяла не само да спаси Херсон от турците, но и Боспор да върне отново под властта на императора. [30] Но тя и с това не се ограничила. За да запази и за в бъдеще своите владения по северните брегове на Черно море, византийското правителство немалко е спомогнало за освобождението на българите из под турската власт и за възстановяването на българската държава в областта на Азовско море и р. Кубан, което се отнася тъкмо към даденото време, т. е. към началото на 80-те години на VI в. [31]
 

29. Ibidem, VII, 8, p. 26025–29. — Ср. Wirth, ibid., S. 278—279. — Ю. Кулаковский, пак там, стр. 401.

30. Ю. Кулаковский, История готской епархии (в Крьму) и VIII век, ЖМНПр, ч. 315 (1898), стр. 178—179.

31. [Според проф. А. Бурмов кутригурите и утигурите не са български племена, поради което техните нападения над Балканския полуостров не трябва да се разглеждат като част от историята на прабългарите. Това, разбира се, не изключва възможността част от прабългарите да са участвували в техните набези (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 23—24).]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]