Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

A. История на хуно-българите от появата им в Европа до средата на VII век
 

5. Разтуряне на Кубратовата държава
 

Последните данни, които са свързани с името на хан Кубрат, са известията на цариградския патриарх Никифор и хрониста Теофан Изповедник, и двамата от началото на IX в., за разтурянето на неговата държава и разпръсването на синовете му. Пред вид на голямото сходство в разказите на двамата тия автори за тия събития ние ще се опитаме по-напред да определим отношенията между тях и към кое време се отнася изворът, от който те са заимствували известието за разтурянето на Кубратовата държава и сетнините от него.

Голямото сходство в разказите на Теофан и патриарх Никифор се изтъква не само в съдържанието изобщо, но дори и в самите изрази. Това обаче още не ни дава право да предполагаме, че тия двама съвременни автори са се ползували взаимно един от други и особено че Никифор, който е писал няколко години по-сетне, [1] е имал под ръка хронографията на Теофан, защото в техните разкази има съществена разлика. Разликата преди всичко се забелязва в способа на изложението. Главната отличителна черта у Никифор е краткост в изложението, която обаче не изме-
 

1. Теофан е умрял през октомври 817, а патриарх Никифор — в 829 г.


146

нява смисъла, защото същността на разказа е спазена. Напротив, Теофановият разказ съдържа много подробности, особено в географските данни, които го правят по-пълен и по-картинен. Разбира се, такава разлика между двамата автори би могла да се обясни твърде лесно с това, че Никифор е просто съкращавал Теофан. Но това би било допустимо, ако наистина между Никифор и Теофан имаше пълно сходство. Обаче първият в много места не само отстъпва на втория, но се явява дори по-точен и понякога съвсем иначе ни представя известно събитие. [2]

Но особено голяма разлика между нашите автори се забелязва в собствените имена. Така преди всичко бащата на Аспарух у Теофан се нарича , a у Никифор  и  [3]; най-големият син Кубратов у Теофан носи името [4] редом с [5] и 
 

2. За да се убедим в независимостта на Никифор от Теофан, доста е да приведем долната съпоставка.
Theophanes, ibid., 35727–28— 3581–5. Nicephorus, ibid., p. 345—12.

От тая съпоставка се ясно види, че ако Никифор се е ползувал изключително от Теофан, то той надали би си позволил да отстъпи от него при определянето на Огъл. Ясно е, че тук Никифор е имал под ръка друг оригинал.

3. Nicephorus, ibid., p. 24 и 33.

4. Така е в повечето кодекси: Vaticanus 978, Palatinus 395, Coislinianus 133 и Monacensis graec. 391.

5. Така е в cod. Parisiensis Reg. 1710.


147

[6], а в Анастасиевия превод на Теофан — Bathahias [7], у Никифор пък се нарича . Мястото, дето се поселил Аспарух, на места у Теофан се пише  или  [8], а на места  и , а у Анастасий Onglon и Honglon; у Никифор пък само . У Теофан стои  (наравно с  и ), У Никифор  — страната, откъдето дошли хазарите (вж. по-долу). Няма съмнение, че някои от тези разночетения биха могли да се обяснят като погрешки на преписвачите; но това обяснение може да се отнесе само към преписите на Теофан, а не и към разночетенията у двамата наши автори, понеже в имената се забелязва значителна разлика, която не е могла да произлезе само от погрешните на преписвача. Ясно е, че и тоя случай ни показва независимостта на Никифор от Теофан, защото първият надали би се решил да отстъпи в собствените имена поне, ако вторият му е служил като оригинал. Тия две особености у нашите автори — сходството изобщо в съдържанието и разликата в подробностите и собствените имена — са и породили в литературата мнение, че те са независими един от друг и че всеки от тях се е ползувал от друг трети по-стар извор, който те са имали под ръка, само може би в различни преписи. [9] Кой е бил тоя техен общ извор, засега още не е определено; обаче в разказите и на двамата автори са се запазили данни, които явно посочват времето, към което се отнася тоя общ извор.

Като говорят за съдбата на Кубратовата държава след разпадането й, и Теофан, и Никифор, без да забележат, са внесли в своите хроники изрази, като за тях и тяхното време нямат смисъл. Така у единия и у другия
 

6. Така е в cod. Vaticanus 155.

7. Theophanes, ibid., II, p. 226.

8. Така е в повечето кодекси: Prisien. Reg. 1710, Vaticanus 978, Palatinus 395, Coislinianus 133 и Monacensis graec. 391.

9. В. Васильевский, ЖМНПр, ч. 222, стр. 175. — K. Krumbacher, Geschichte der byzantin. Litteratur, стр. 350.


148

четем, че първият син на Кубрат Батбаян или Баян, „като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя и до днес” (); също така Теофан, като говори за съдбата на Батбаян след хазарското нашествие, забелязва, че „хазарският народ ..., като направил първият брат Батбаян, княза на първата България, [свой] поданик, получава и досега от него данък” (). Няма съмнение, че изразите „ и до днес” и „и досега от него” ние не можем да смятаме като казани тук от гледището на нашите автори, защото Батбаян или Баян не е могъл да проживее нещо около два века. Никифор говори, че четвъртият син Кубратов се поселил — факт, който може да се отнесе най-късно към края на VIII в., а Теофан казва  — Панония във всеки случай в IX в. не била аварска. Очевидно е, че така е било написано в техния общ извор и трябва да се гледа от гледището на неговия автор, който се явява несъмнено съвременник на Батбаян и на самото събитие. И тъй както Теофан, тъй и Никифор ни предават в своите хроники едно съвременно на самия факт известие, от което те са се ползували всеки според схващането си и способа на изложението; но понеже Никифор, както посочихме, се отличава с краткостта си — очевидно е съкращавал и във всеки случай по-изкусно е експлоатирал своя оригинал, то ще трябва да признаем, че Теофан е останал по-близък до оригинала. Затова, като излагаме съдържанието на разказа, ние ще вземем за основа неговия разказ, като ще посочваме местата, дето Никифор се отличава от него. Самият разказ се състои от следните части.

Като счита необходимо да каже за страната на уногундурите-българи и котрагити (у Ник.: унните и българите), Теофан почва с един географски преглед на страната по североизточните брегове на Черно и Азовско море, целта на който е да определи положението на


149

р. Куфис (сегашна Кубан), а по нея да покаже де се е намирала „стара велика България”.

„По северните отвъдни страни на Евксинския Понт [Черно море] при езерото, наречено Меотида [Азовско море], към което тече идещата от Океана през Сарматската земя голяма река, наречена Ател [Волга], към която се приближава реката, наречена Танаис [Дон], като извира сама от Иверските порти [Дарьялското устие] на Кавказките планини, та от съединението на Танаис с Ател (тъй като Ател по-горе от споменатото езеро Меотида се отделя), тече в реката, наречена Куфис [у Ник.: Кофис], и се влива в края на Понтийско [Черно] море близо до Никропилите при носа, наречен Овенски лъб [сегашни Тамански полуостров]. От означеното езеро морето е подобно на река и се влива във водите на Евксинския Понт при земята на Боспор и и Кимерий [Bosporus Cimmerius — сегашни Керченски проток], от която река се лови тъй наречената мурзула [риба] и [друга] подобна на нея, а пък на източната страна на прилежащото езеро към Фанагория сег. гр. Таман] и до живеещите там евреи се намират много племена.” [10]


10. Theophanes, ibid., p. 35619—35711. — Целият тоя пасаж липсва у Никифор, та ние бихме могли да предполагаме, че той принадлежи изключително на Теофан. Обаче имаме доста основание да мислим, че той се е намирал в общия извор на нашите автори. Това се потвърдява от следната съпоставка:
 
Theophanes, ibid., p. 3578–11. Nicephorus, ibid., p. 3314–17.

Тук изразите  и  са употребени у Теофан със смисъл, тъй като той наистина говори за тях в приведения географски преглед, когато у Никифор те нямат никакъв смисъл, защото по-рано нийде не се споменава за котрагите, нито пък за някои други племена. Явно е, че Никифор, без да забележи, повторил


150

Колкото и да е забъркан тоя географски преглед и е неверен в определението системите на реките, все пак по него може да се разбере, че „стара велика България” се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на реките Дон и Кубан. Що се отнася до епитетите „стара” и „велика”, то първият е вероятно даден от самия Теофан [11] в сравнение със съществуващата в негово време България на Балканския полуостров, а вторият „велика”, който намираме у двамата наши автори, несъмнено се отнася към времето на Кубрат, когато той, след като обединил българските племена и свалил аварското иго, достигнал до най-високата точка на своята мощ, и е даден очевидно от съвременния автор, следователно тоя епитет още веднъж доказва, че изворът, от който са черпили самите автори, е съвременен на Кубрат и на разпадането на неговата държава.

След географския преглед на стара велика България Теофан почва собствено разказа за разтурянето на Кубратовата държава. Съдържанието му е следното.

„През времето на Константин (Ник.: който бе умрял на запад), когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите (Ник.: на тия племена), умрял и оставил петима синове, като им завещал никога да се не разделят със съвместното си живуване, чрез което те навсякъде ще господаруват и няма да бъдат поробени от друг народ (Ник.: защото земите на тяхната власт биха могли да се опазят само чрез взаимно съгласие), не след много време от смъртта му тия негови петима синове (Ник.: като се грижели малко за бащиното увещание) дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ (Ник.: със соб-


е изразите на своя оригинал, а оттука ще трябва да допуснем, че и гореприведеният географски преглед е влизал така също в оригинала му, следователно той не е бил съставен от Теофан.

11. Тоя епитет у Никифор е изразен с наречието , поставено при глагола.


151

ствената си част от народа). И тъй първият син на име Батбаян (Ник.: Баян), като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя; вторият му брат, наречен Котраг, като преминал Танаис (Дон), поселил се срещу първия; четвъртият, като преминал Истър или Дунав, останал заедно с дружината си () в аварска Панония, като признал властта на аварския хан (Ник.: настанява се в Панония, която сега се намира под властта на аварите, и става в съюз с местния народ); петият пък, като завзел Пентаполис при Равена, подчинил се на християните (Ник.: станал поданик на ромеите). Най-сетне третият брат Аспарух, като преминал Днепър и Днестър и завзел Огъл, по-северните реки (устия) на Дунав, поселил се между него (Дунав) и тия (устията му) (Ник.: поселява се около Дунав, като завзе едно място, удобно за поселение, което на тяхното наречие () се нарича Огъл, понеже това място било безопасно и недостъпно от всяка страна: отпред то е блатисто, а от другите страни се заобикаля с реки (Ник.: отпред то е обезопасено с неудобна местност и е при това блатисто, а пък отзад укрепено като със стени от недостъпни стръмнини) и за ослабналия от дележа народ представлявало пълна отбрана от неприятелите. Когато по тоя начин държавата на Кубрат се разделила на пет части и синовете му се разпръснали, големият хазарски народ потеглил от Верзилия, най-вътрешната страна на първа Сарматия (Ник.: хазарското племе наскоро след това почнало да напада с твърде голямо безстрашие от по-вътрешната страна, наричана Берюлия, понеже то живее близо до сарматите), завладял цялата отвъдна страна до Понтийското море и като направил първия брат Батбаян, княза на първата България, свой поданик, принуждава го досега да му плаща данък.” [12]


12. Theophanes, ibid., р. 35711–28—3581–11. — Nicephorus, ibid., p. 3314–28—341–19.


152

Преди да разгледаме съдържанието на приведения тук разказ, ние ще се спрем по-напред върху друг един въпрос, от чието разрешение ще зависи и правилното разбиране на самия разказ, а именно: трябва ли да смятаме разтурянето на Кубратовата държава така, както ни е то представено от двамата наши автори като факт исторически, или пък ще трябва да видим в него една само легенда? Макар че в историческата литература по въпроса и да се изказаха вече авторитетни мнения в полза на първото, т. е. че тук имаме факт исторически, [13] обаче считаме за нужно да дадем още някои пояснения и допълнения по тоя въпрос.

Ние вече показахме по-горе, че известията на Теофан и Никифор по занимаващия ни въпрос не принадлежат на тях самите, а са почерпени от един общ извор, съвременен на самите събития, следователно да се говори за каквато и да било легендарност на разказа нямаме никакво основание, тъй като легендите се образуват с течение на времето. Освен това самото разтуряне на държавата говори само за себе си. Такова разпадане не е нещо ново в историята на азиатските деспотически държави, когато възникването им се дължи на някой мощен, със силна ръка и държавнически способности повелител. Подобно явление ние имаме в Атиловата държава, в Силзивуловата, която се разпадна, както видяхме, на осем части според числото на неговите синове, и в много други случаи след Кубрат. Няма съмнение, че в самия дележ не трябва да виждаме някое изкуствено деление на Кубратовата държава, а едно само разпадане нейно на съставните й части, т. е. на ония племена или орди, на които се е деляла хуно-българската народна група и които Кубрат, след като свалил аварското иго, успял да обедини
 

13. Вж. В. Васильевский, О мнимом славянстве Гуннов, Болгар и Роксалан, ЖМНПр, ч. 222, стр. 175 и сл. — Също ч. 226 (1888), стр. 368 и сл. — М. И. Соколов, Из древней истории Болгар, Петроград, 1879, стр. 76.


153

под властта си и да образува велика България в областта на Азовско и Черно море и в областта по долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. За съществуването на тия български племена или орди в даденото време имаме и право свидетелство от известната Арменска география на Ананий Ширакаци, която се отнася към втората половина на VII в. [14]

В статията под наслов „Азиатска Сарматия” на тая география ето какво четем:

„В Сарматия се намират планините Кераунска и Хипийска, която изпуща от себе си пет реки, вливащи се в Меотида. И Кавказ изпуща две реки: Валданнс [Vardanes, Ptol. , т. е. Кубан] до планина Кракс [Corax, , т. е. западен Кавказ], която почва при Кавказ и върви надлъж към северозапад между Меотида и Понт. Тая [планина Коракс] изпуща една река на име Псевхрос [Psychrus], която отделя Босфор от Зикхун [Zikun, ], дето се намира градецът Никопс [Nicops, ]. На север оттам живеят народът [чети: народите] турци [Turkk] и българи [Bulgark], които са наречени по имената на тамошните реки: Купи-булгар [Kupi-Bulgar], Дучи-булкар [Dui-Bulkar), Олхонтор-блкар [Olchontor-Blkar] — преселенци, Чдар-болкар. Тия имена са чужди на Птолемеевото съчинение. И от Хипийската планина побягна синът на Худбадр [чети: Хубраат]. И между българите и Понт живеят: гарши, кути и свани до гр. Писинунт [Pityus].” [15]


Вече от самото общо описание на областта се ясно види, че изброените тук четири хуно-български орди се
 

14. К. Патканов, Из нового списка географии, приписываемой Моисею Хоренскому, ЖМНПр, ч. 226 (1883), стр. 21 и сл. — За името на автора на Арменската география вж. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke usw., ibid., p. 7, n. 6; 10, n. 1; 15.

15. Патканов, пак там, стр. 29, чете: Оiхондор (Woghkhondor)-Блкар — пришелци. — Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 87—88; Die altbulg. Ausdrcke, S. 15.


154

поместват от автора на Арменската география в същото място, дето според Теофан и Никифор се простирала стара велика България, следователно те са влизали в състава тъкмо на Кубратовата държава. Напоследък обаче някои ориенталисти, като имат пред вид посочването на арменския географ, че изброените четири български орди се наричали според имената на казаните пет хипийски реки, опитаха се да определят по-точно месторазположението на тия орди.

Така Маркварт намира, че тия реки били според Птолемеевата карта наред от юг към север следните:  и , „Понеже, пише той, общият извор на Никифор и Теофан говори за пет български орди, които дължат своя произход на Кубратовите синове, то близко е да се приеме, че първоначално и у Ширакаци е вървяла дума за пет реки и пет орди. Обаче Купи е нищо друго освен  на ромейските историци от VI до Х в., т. е. днешната р. Кубан, и отговаря на  у Птолемей, на  у старогръцките писатели. Но и  и у Птолемей не са самостойни реки, а само устия на езеро Темрюк, които у печенезите се наричали  — Хадир и . Поради това Дучи ще трябва да се приравни с малък Ромбит, печенежкия , т. е. или днешния Бейсут или Талгирск, докато на Олхонтор ще да се падне Теофаний, т. е. негли Челбаси, и на Чдар — голям Ромбит или печенежкият Хора-кул, т. е. днешната Ея. Текстът на Ширакаци следователно не трябва да се бута — все равно дали той дава наистина една река на име Олхонтор източно от Меотида, или пък той е бил тепърва ad hoc съставен от Ширакаци.” [16]

Преди да разгледаме възможни ли са предлаганите тук от Маркварт сближения и приравнения, ние ще се спрем по-напред върху въпроса: дали трябва да се раз-
 

16. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, S. 15—16.


155

бира, че наистина българските орди са получили имената си именно от петте хипийски реки, споменувани в началото на приведения цитат. В текста стои според превода на Маркварт така: „ ... българи, които са наречени по имената на реките там” [17], при това Маркварт прави следната забележка: „Местоимението в getoc'-d се отнася очевидно към споменатите 5 реки, които от Хипийската планина се вливат в Меотида.“ [18] Ние пък мислим, че наречието „там” е достатъчно да ни убеди, какво тук съвсем не трябва да разбираме въпросните пет реки, което най-ясно се доказва с това, че едно от българските имена, именно Купи-булгар, е произлязло от реката , т. е. днешната р. Кубан, както и сам Маркварт признава. А пък тъкмо тая река, за която така също се споменава в приведения цитат, не влиза в числото на 5-те хипийски реки, следователно арменският географ тук не е разбирал нито само петте хипийски реки, нито само другите реки, които изтичали от Кавказ, а изобщо „тамошните”, реки, т. е. в цялата описана област. Затова и в приведените от Маркварт имена на петте реки у Птолемей не можем да видим тъкмо ония реки, по които българските орди са получили своите имена. Впрочем това се види и от думите на самия арменски географ, който право заявява: „Тия имена са чужди на Птолемеевото съчинение,” [19]
 

17. Тая фраза Маркварт на едно място (Die alttrk. Inschr., S. 88) предава: .... Bulgark', die nach den Namen jener Flsse benannt sind”, на друго (Streifzge, S. 57): „Bulgark', die nach den Namen der dortigen Flsse benannt sind”, а на трето (Die altbulg. Ausdrcke, 5. 15): „... Bulgark', die nach den Namen der Flsse dort benannt sind”. — У Патканов тая фраза гласи: „... Болгар, которые именуются по названиям рек” (пак там, стр. 29).

18. Marquart, Die altbulg. Ausdrcke, S. 15, Am. 4.

19. У Маркварт (Die alttrk. Inschr., S. 88) тая фраза гласи: „Gegenwartig sind diese Namen dem Werke des Ptolemaeos fremd”, обаче в същия цитат, поместен в Die altbulg. Ausdrcke, той, неизвестно защо, я изпуща, при всичко че тя е тясно свързана с предния пасаж и е важна за правилно разбиране изобщо смисъла на целия цитат.


156

т. е. тия названия нямат никакво отношение към ония у Птолемей, а това доказва, че арменският географ е почерпил тия данни от друг извор. Освен това на Птолемеевата карта само Marubius и Rhombitus Magnus са показани, че изтичат от Хипийската планина [20]; също така едно от Птолемеевите названия  не е име на самостойна река, а някакво си устие, а пък според Брун Хоракул на Константин Багренородни или Карагул бил „Черная протока” или северният ръкав на Кубан. [21] Най-сетне трудно може да се допусне, че такива незначителни рекички могат да дадат имената на българските орди.

От направените тук разяснения става ясно, че предлаганите от Маркварт сближения и приравнения на Дучи, Олхонтор и Чдар с посочените от Птолемей рекички се явяват не само проблематични, но и съвсем неприемливи. Поради това според нас много по-правдоподобни са обясненията и сближенията, които предлага Фр. Вестберг за някои от тия имена. Че първата орда Купи-булкар е наречена по името на река Куфис или Кубан, Вестберг приема, както и всички, за безспорно. При определението на второто име Дучи-булгар той се възползувал от по-ранното предложение на Маркварт вм. „Дучи” да се чете „Кучи” и по тоя начин Кучи-булкар се туря във връзка с  ( = кутригури) на византийците. [22] Тая Марквартова конюнктура Вестберг признава за твърде сполучлива, защото к и д едвам се различават в арменските ръкописи. Но той от своя страна вижда зависимост между Кучи-булкар и Кочо, името на река Днепър в същата Арменска география, което е тъждествено с , названието на Днепър у Константин Багренородни. [23] От
 

20. Вж. А. Е. Nordenskild, Facsimile-Atlas etc. Stockholm, 1889, tab. XVII (Secunda Asiae tabula), според римското издание въ 1490 r.

21. Черноморье, ч. I (1877), стр. 92 (168).

22. Marquart, Die alttrk. Inschriften, S. 89.

23. Патканов, пак там, стр. 27. — Fr. Westberg, Beitrge zur Klrung orientalischer Quellen ber Osteuropa в „Известия Петроград-


157

това названието на Днепър Кочо според Вестберг българите получили своето име  — Кучи-булкар. В името на третата орда Олхонтор-блкар, наречени още „преселенци” (Маркварт) или „пришелци” (Патканов), Вестберг, както и по-рано Маркварт, [24] иска да види „българите, които са завоювали дунавските славяни”. По тоя повод той пита: „Не туря ли Мойсей Хоренски (sic) Ол-хонтор, Вогкх-ондор, Вуг-унтур във връзка с „Волг-а”, ако само това финско наименование на реката тогава е било вече известно? Или не се ли скрива в олх(онтор) думата „улуг” = велики съгласно с названието на дунавските българи „велики” българи у някой източни писатели?” — За четвъртата орда Чдар-болкар Вестберг забелязва: „Ако трите първи орди са получили названието си от големите реки: Кубан, Днепър, Волга (?) — то може би Чдар да означава Дон.” [25]

Колкото доказано и приемливо се явява първото от обясненията на Вестберг за Кучи-булкар, толкова последните две също си остават проблематични и неубедителни. Освен това трудно е да се допусне, че Олхонтор-блкар се отнася към дунавските българи, защото посочените места на изброените четири орди са определени от арменския географ, както ще видим по-долу, тогава, когато ордата, която по-сетне основава държавата на Балканския полуостров, се била вече изселила от приазовската област; ако ли пък обяснението на първата част в името с „улуг” = велики е приемливо, то по-скоро ще трябва да се отнесе към общото название на Кубратовата
 

ской Акад. Наук, т. XI (1899), № 5, стр. 313, 314. — От същия, К анализу восточннх источников о восточной Европе в ЖМНПр, ч. XIV (новая серiя, 1908), стр. 48—49. — От същия, Записка Готского Топарха, във ВВр, XV (1908), стр. 237—238.

24. Marquart в Die alttrk. Inschr. отбелязва: Die Olchontor Blkar, die nach Europa auswanderten, d. i. die Unogundur-Bulgaren sind sicherlich nicht einem Flu benannt, und wohnten lngst nicht mehr nrdlich vom Pontos (S. 89).

25. Фр. Вестберг, К анализу и пр., пак там, стр. 46.


158

държава „велика България”, т. е. че тая орда е била най-голямата между другите орди и е стояла на първо място в държавата. Що се отнася до епитета „преселенци” или „пришелци”, то по липса на данни трудно може да се обясни; но все пак ние си позволяваме да предполагаме, че преселенството или пришелството на тая орда по-скоро ще трябва да се постави във връзка с размърдването на населението в приазовската и прикавказката област, което несъмнено е било предизвикано от турското по-напред нашествие, а после и оттегляне в средата на втората половина на VI в. [26] Както и да било, но известието на Ар-
 

26. В реда на предположенията ние бихме турили и такава комбинация. В арменската история на Мойсей Хоренски (от V. в.) четем следното известие: „Като разпусна хората отъ западните страни, [Вахаршак, между 149 и 127 г. пр. Хр.] сам се спуснал в ливадните земи близо до пределите на Шарай, наричани от древните Горен и Безлесен Басен [в Айраратската област], — (земи), които по-сетне бяха заселени от преселенците Вхндур на Булгара Вунд'а, по името на когото са наречени Вананд. Селата [на тия преселенци] до днес се наричат с имената на неговите (на Вунда) братя и потомци” (вж. руския превод на Н. С. Эмин, Москва, 1893, стр. 55—56 и 243). Това известие се пояснява и попълва от друго едно в същата история, което гласи: „В негови [на Аршак I, син на Вахаршак, между 127 и 114 г. пр. Хр.] дни възникнаха големи смутове във веригата [Патканов: в пояса] на голямата Кавказка планина в земята на българите [Булгар] от които много души, като се отделили, дошли в нашата земя и за дълго време се поселили на юг от Коха, в плодоносните и хлебородни места” (в Северна Армения в областта Тайк) [вж. у Эмин, стр. 62 и 243]. — Патканов, който доказа, че това известие се отнася не към II в. пр. Хр., а към III в. сл. Хр., вж. О ванских надписях, ЖМНПр, ч. 218 (1875), като предлага четенето Оiхондор (Woghchondor по-вярно) -Блкар, сближава ги с племето Вiндур (Vghndur) -болгар на Мойсей Хоренски [вж. ЖМНПр, ч. 226 (1883), стр. 24—25]. Ако това четене е правилно и сближението приемливо, то не е ли възможно предположението, че в случая ще трябва да разбираме тъкмо тия арменски българи, които било в VI в. през времето на аварското нашествие, било в нач. на VII през времето на персийското нашествие са били принудени да се преселят отново на север от Кавказките планини; това се явява правдоподобно, защото те и у Мойсей Хоренски, и у Ананий Ширакаци носят името „преселенци”.


159

менската география право доказва, че Кубратовата държава в своите съставни части е обемала пространството от р. Днепър (в долното й течение) до р. Кубан по бреговете на Азовско и Черно море, по северните склонове на западните Кавказки планини, т. е. там, дето намираме „велика България” на византийските автори.

Не по-малко важна за нас се явява и последната фраза от същото известие, именно за побягването на „Хубраатовия син”, под когото трябва да разбираме третия син Кубратов, Аспарух (Исперих), тъй като авторът на географията, както ще видим по-нататък, говори за това на друго място, а оттука ясно става, че гореспоменатите български орди са останали след изселването на Исперих към устието на Дунав и преди да се разпръснат другите му братя; иначе съвременният географ несъмнено би споменал и за тяхното движение. Че географията говори за времето след изселването на Исперих, се види от това, че докато ни изброява четирите орди на техните места, за Исперих казва, че тъкмо в това време той живеел при устието на Дунав (вж. по-долу), следователно самата Арменска география е била написана през втората половина на VII в. Тъй или инак, но в горните четири хуно-български орди на Арменската география, към които не съмненно ще приброим и Испериховата — петата, ще трябва да видим ония пет съставни части на българската държава, на които се разпаднала „велика България” след смъртта на Кубрат, следователно ние тук имаме не изкуствено деление на някоя легенда, а органически части на един азиатски народ, които са се свързвали в едно цяло само от силната ръка на един повелител, какъвто е бил Кубрат.

Също така не може да се смята за легендарно и появяването на Кубратовите синове начело на всяка от тия орди, понеже раздорите между тях несъмнено са възникнали за властта, която те си разделили, като всеки взел управлението на отделна орда. Най-сетне самото разпръс-


160

ване на Кубратовите синове след подялбата на властта, поне изселването на Исперих с подвластното нему племе-орда, не може да носи легендарен характер, защото е било предизвикано от самите исторически събития.

Ние вече видяхме, че и двамата византийски хронисти веднага след разказа за разпадането на Кубратовата държава ни говорят за нашествието на „големия хазарски народ”, което ни предават при това без всяка връзка с първото. Обаче надали тия две събития ще трябва, па и може да се разглеждат като две отделни, независещи едно от друго. Тяхната връзка се установява вече с това, че те са разказани едно след друго. Освен това тя се потвърждава и от други исторически свидетелства. Арменската география ни представя изселването на „Аспар-хрука син на Хубраата”, както бягство пред хазарите, [27] т. е. че той се е спасявал от хазарите. Редом с това имаме и едно хазарско известие за това събитие: това е знаменитото писмо на хазарски хаган Йосиф [28] до Рабби Хаздая, който бил доктор и министър при двора на арабския халиф Абд-ар-Рахман ан Насир (912—961) в Кордова (Испания). Хаздая бил чувал от търговците из Хорасан за съществуването на един еврейски крал в далечното царство хазарско и изпратил тогава едно писмо до повелителя на това царство, за да по-
 

27. Патканов, пак там, стр. 26. — Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 88—89; — Die altbulg. Ausdrcke, S. 16: „Auf dieser Insel (Peuk, вж. по-долу) hat sich angesiedelt (у Патк.: живет) Aspar-hruk, der Sohn des Chubraat', welcher vor den Chazaren vom Gebirge der Bulgaren (Bulcharac') floh, und wegzog (у Патк. пропус.), nach Westen vertrieb das Avr-Volk, und sich dort (Патк.: на зтом месте) ansiedelte.

28. Marquart, Streifzge, S. 8. — Той оспорва подлинностга на тоя паметник, вж. ibid., p. XLI—XLV, S. 23—24. Обаче неговите съображения и доводи основателно оборва Вестберг и доказва тъкмо обратното. Вж. статията му „К анализу” и пр., пак там, стр. 34—36, а също и неговите Beitrge, пак там, стр. 292—294 и посочената в двете статии литература по въпроса, към която ще прибавим P. Cassel, Der chazarische Кnigsbrief aus dem 10. Jhrhundert, Berlin, 1876.


161

лучи от самия него сведения за вътрешните отношения на държавата му. Това писмо не достигнало до своето предназначение. Тогава второ едно послание, в което Хаздая описва положението в държавата на Абд-ар-Рахман и искал от хазарския хаган сведения за положението и обема на неговото царство, градовете му, военното дело, управлението, за произхода на династията му и т. н., достигнало до ръцете на хагана. Като отговор на това послание последвало казаното писмо на тогавашния хазарски хаган Йосиф. Ето какво той между друго пише:

„В страната, в която аз живея, са живели някога си венентер; тогава дойдоха нашите прадеди хазарите и се биха с тях; венентер бяха тъй много, както пясъкът в морето, но те все пак не можаха да противостоят на хазарите и напуснаха страната си и побягнаха; а хазарите ги преследваха, докато не ги отблъснаха към река Дуна [Дунав], тъй че те още и днес живеят на река Дуна [Дунав], в съседство с Константин, и хазарите завладяха страната им и я удържаха досега.” [29]
И тъй тук се говори за народ венентер, който несъмнено е българският народ, и то оная част от него, която се преселила на Балканския полуостров начело с Исперих, както това ясно личи от последния пасаж на приведения откъслек. Според Вестберг в еврейския текст стои вннтр или уннтр, чети: вгнтр, угнтр — вогонтор или угунтур, а това са  на византийците. [30] При такова обяснение на това име разказът на посланието не само напълно се схожда с известието на Арменската география, но ни дава и много повече подробности, именно че Исперих е бил управител-хан на оная българска орда, която игра главна роля, както видяхме, при освобождението от турска власт и която повидимому е изпитала най-вече удара на хазарския народ — уногундур-българите. Това се потвърждава и от Константин Багренородни,
 

29. Вестберг, К анализу, пак там, стр. 45.

30. Пак там, стр. 45; също и Beitrge, пак там, стр. 303.


162

който, като говори за преминаването на Дунав от българи, казва, какво „те по-рано са наричали Оногундури”.

Приведените по-горе две известия от Арменската география и от писмото на хазарския хаган, а също и самата грижа на Исперих, както ни предават нашите автори Теофан и Никифор, да се посели в място, безопасно и непреодолимо за неприятелите, ни карат да признаем за доказано, че ако подялбата на Кубратовата държава между синовете му е плод от тяхното несъгласие и вътрешни раздори за власт, които избухнали наскоро след смъртта на баща им, то разпръсването им наедно с техните орди ще трябва несъмнено да се постави в непосредствена връзка с нашествието на хазарите, защото винаги такива народни движения се предизвиквали от натиска на друг, по-силен и по-добре организиран народ, което ние вече имахме случай да посочим няколко пъти. Както в предишните епохи подобно движение е ставало на отделни варварски племена или орди, така и сега Кубратовите българи се мръднали към запад на орди, на които се бе разпаднала хуно-българската държава, като всеки от братята, застанали начело на отделни орди, тръгнали да търсят места за поселение с цел да избягнат чуждо иго.

Като установихме по тоя начин връзката между подялбата на Кубратовата държава и разпръсването на неговите синове, нам не може да ни се покаже странно и легендарно и самото предсмъртно завещание на Кубрат към синовете му. Кубрат пред смъртта си съветвал синовете си да се не делят помежду си в името на държавните интереси, а може би и защото е забелязвал неприязън между тях самите. Но в същото време той е могъл да увещава синовете си и да им рисува картината, какво ако те живеят в мир и съгласие и не се разделят,
 

31. Const. Porphirogenetus, De thematibus, lib. 11, ed. Bon., p. 46.


163

то „те няма да бъдат поробени от друг народ”, от страх пред хазарското нашествие, слухът за което несъмнено е достигнал до Кубрат в последните дни на живота му, когато хазарите са нахлували откъм Азия.

И тъй от всичко дотук изложено само по себе си изтича, че разказите на Теофан и Никифор трябва да се изключат от областта на легендите не само като такива, които са заимствувани от друг по-стар, съвременен на самите събития извор, но и защото се потвърждават и от други исторически известия. [31a]

Но към кое време се отнася разтурянето на Кубратовата държава?

Това време би могло да се определи точно, ако да беше известно времето на хазарското нашествие; обаче то и до днес си остава неустановено. Остава да се обърнем пак към нашите автори. В това отношение Теофан ни дава най-ясни данни. Той пише: „През времето на Константин, който бе умрял на запад, когато Кубрат, повелителят на казаната България и на котрагите, бе умрял и оставил петима синове, като им бе завещал никога да се не разделят ..., не след много време от смъртта му () [Кубрат] () тия негови петима синове дошли до несъгласие, разделили се един от други, като се отцепил всеки от тях с подчинения нему народ.” [32] Тук се посочва царуването на „Константин, който бил умрял на Запад”, т. е. на Констанс II, син на Константин III и внук на Иракли I, който се покачил на престола в 642 г. и бил убит в Сиракуза в 668 г., следо-
 

31a. [Въпреки опитите на В. Златарски да защити достоверността на сведенията на Никифор и Теофан легендарният характер на повечето от тях е очевиден, в това число и на разказа за петимата синове на Кубрат. С достоверност може да се говори само за три групи прабългари след разпадане на Кубратовия племенен съюз: едни падат под хазарско владичество, други се оттеглят на север и образуват Волжко-Камска България, а трети начело с Исперих тръгнали към областта на Дунав (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 34—35).]

32. Вж. по-долу, стр. 208.


164

вателно към тоя период от време се отнасят следните събития: 1) смъртта на Кубрат, 2) подялбата на държавата между синовете му и 3) отцепването им като самостойни господари.

И наистина според хронологическите данни на Именника Куртовата (Кубратовата) смърт се отнася към април 642 г. и престола наследил Безмер, в когото несъмнено трябва да видим никого другиго освен най-големия Кубратов син Батбаян (или Баян). [33] Съгласно с обичаите на турско-азиатските народи за наследството към него като към най-голям син е преминала върховната власт в държавата с титлата велики хан. Но едвам изминали десет месеца от смъртта на Кубрат и последвала отначало подялбата на държавата между синовете му поради възникналото помежду им несъгласие. Обаче и след това братята, считайки всеки себе си за напълно самостоен в управлението на своята част, продължавали да признават върховната власт на Батбаян (Безмер). Поне това можем да твърдим за Исперих, началото на чието самостойно управление се отнася към февруари 643 г., а пък окончателното му отцепване последвало след изтичането на три години от царуването на Безмер (Батбаян), или в началото на 646 г. [34]; към това време трябва да отнесем отказването и на другите братя от върховенството на Батбаян.

Ако се съди по текста на Именника:
[34a]
би трябвало да приемем, че разпръсването на
 

33. [Неприемливо е схващането за идентичност на Безмер с Кубратовия син Батбаян или Баян (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 35—36).]

34. Вж. Притурка № 1.

34а. Тоя текст привеждаме по Московско-Синодалния препис, чието факсимиле е издадено в изследването на г. J. J. Mikkola, Die Chronologie der trkischen Donaubulgaren, напечатано в „Journal de la So-


165

Кубратовите синове е последвало веднага след отцепването им; но по-горе видяхме, че причината за разпръсването на братята и особено за заминаването на Исперих е било нашествието на хазарите. Колко време е изминало от потеглянето на Исперих към запад до нашествието на хазарите, а след това и разпръсването на другите Кубратови синове, точно не може да се определи; във всеки случай от оскъдните данни по тоя въпрос, които засега притежаваме, хазарското нашествие не може да се отнесе към по-ранно време от края на 40-те години на VII в. защото крепостта Balangar, която се е намирала северно от прохода Дербент и която е била някога си главен, град на хуните в Кавказ, според Масуди била резиденция на хазарския хаган, а според Табари в 32 г. от Хиджра (652/3 от Хр.) се явявала вече като главна крепост на хазарите [35]. И тъй разпръсването на Кубратовите синове ще да е почнало към края на 40-те години на VII в., а Исперих вече в началото на 50-те години ще да се е намирал в Южна Бесарабия. За тия последните събития ние ще говорим по-нататък, а тук ще разгледаме каква е била съдбата на другите четирима Кубратови синове.
 

Според и двамата византийски хронисти (Теофан и Никифор) първият, т. е. най-старият, Кубратов син Батбаян (Баян, Безмер), като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя, т. е. на изток от Меотида по р. Кубан, следователно той ще да е останал господар на ордата Купи-българ. При нашествието на хазарите неговата страна била покорена от последните,
 

cit Finno-Ougrienne” XXX, Helsingfors, 1914 г., едно резюме, от което авторът бе съобщил в „Известия Отделения рус. языка и словесности Импер. Академии Наук”, т. XVIII (1913), под наслов „Тюркско-Болгарское летосчисление”. За него вж. ст. ни „Към въпроса за българското летоброение” в СбБАН, Х, 6 (1915), стр. 1—3. Вж. и Притурка № 1.

35. Marquart, Streifzge, S. 16.


166

а сам Батбаян станал подчинен на хазарския хаганг който го принудил да му плаща данък. Тия българи, които тук се завардили дълго време след това и се централизирали около Азовско море по долното течение на р. Кубан, получили у арабските и персийските писатели име вътрешни българи, [36] а в руския летопис са известни към IX — Х в. под името черные болгары, [37] както и у Конст. Багренородни срещаме на същото място [38]. За тия българи арабските писатели от Х в. съобщават, че между тях имало и християни, и мохамедани. [39] След Х в. или по-добре към края на Х в. тяхното име вече се не чува и вероятно те са изчезнали между хазарите. [40]
 

36. А. Гаркави, Сказания мусульм. писателей о Славянах и Русских, Петроград, 1870, стр. 193 и 277. — Ср. Д. Хвольсон, Известия Ибн-Даста, Петроград, 1869, стр. 82—83. — Ср. А. Г. Туманский, Новооткрытый персидский географ Х столетия и известия его о славянах и руссах, Вост. Записки арх. общ., Х (1877), стр. 134: Слово об области Славян. Это есть область с востока которой находятся Внутренние Болгары и частью Рус, и т. н. — Ср. L. Niederle, Slovan. staro., II, str. 269

37. Русская летопись по Ипатскому списку, Петроград, 1871, стр. 32, в договора на Игор с Византия отъ 945.

38. De admin. imperio, ed. Bon., cаp. 12, p. 81; cap. 42, p. 180. — Ср. Ф. Брун, Черноморье, I, стр. 29, 31, 100 и 107, който за черни българи смята волжките; обаче по-сетне той прие мнението, че под „черни българи” се разбира ордата на Батбай. Пак там, II, 330. — Впрочем напоследък Фр. Вестберг се опита да докаже, че  на Конст. Багренородни не се намирала в басейна на р. Кубан, а на север от Крим, вж. „Записка Готского Топарха”, ibid., стр. 243—249.

39. За тия българи вж. Д. И Иловайский, Розыскания о начале Руси, Москва, 1882, 2-ое изд., стр. 290 и сл. — Фр. Вестберг, К анализу и пр. в ЖМНПр, ч. XIII (новая серия, 1908), стр. 386—388, дето той прекрасно доказа, че трябва да се различават три вида българи у арабските писатели: външни българи — това са волжко-камските българи, велики българи — придунавските, и вътрешни българи — черните българи.

40. Marquart, Streifzge, S. 154—155, 503; за трите вида българи вж. стр. 517—519. — Ср. наш. ст. „Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите” в ИБИД, кн. IV (1915), стр. 50—51.


167

Вторият Кубратов син, казват нашите автори, на име Котраг, като преминал Дон, поселил се срещу първия. Вече самото име, което очевидно е племенно, а не лично, ни подсеща да видим в тоя Кубратов син вожда или господаря на ордата Кочо-българ, които са живели между долните течения на реките Днепър и Дон; за неговото движение трябва да забележим, че то е било не на запад, а на изток от р. Дон към Волга, защото той се поселил срещу първия си брат. С това си изселване той повидимому е успял да избегне хазарското иго, защото за него не се споменава да е станал данник на хазарския хаган, и като сполучил да увлече със себе си други български и небългарски орди по Волга, дигнал се нагоре по тая река. По-сетне тия българи сполучили да завоюват или покорят под властта си други тамошни фински племена, особено след изселването на маджарите към края на IX в., а в Х в. да основат известното в историята на Източна Европа волжко-камско царство с основаването на гр. Болгар — столицата на това царство. У арабските писатели тия българи са известни под името външни българи, [41] които в Х в. приели мохамеданската вяра, [42] а в руския летопис те се наричат волжские или серебряные болгары. [43] Те са просъществували като самостойна държава до първата половина на XIII в., когато след една отчаяна борба били съвсем унищожени от татарите, а към края на XIV в. тяхното име съвсем изчезва. То се запазило само в името на с. Болгары (Успенское) близо до развалините на стария град, столица Болгар, на левия бряг на Волга, по-долу (6 км) от устието на р. Кама. [44]
 

41. Гаркави, пак там, стр. 218—219 и 275.

42. Пак там, стр. 85 и сл. — Marquart, Streifzge, S. 25, 337.

43. Летопис, пак там, pass., но особен. 423, под 1182 г.: в землю Болгарьскую к великому городу Серебреных Болгар.

44. За тия българи вж. К. А. Ардашев, Развалины Болгар и древние Болгары, Казан, 1901, особ. стр. 36. — П. Голубовский, Болгары и Хазары, восточные соседи Руси при Владимире св., в Киевская ста-


168

За четвъртия брат единият от нашите хронисти (Теоф.) казва, че той, като преминал Дон, поселил се с ордата си, може би Чдар-българ, в аварска Панония и признал властта на аварския хаган, а другият хронист (Ник.) пише за него, че се настанил в Панония, която се намирала под властта на аварите, и станал в съюз с местния народ, и най-сетне за петия брат същите автори съобщават, че той завзел Пентаполис при гр. Равена и се подчинил на християнската царска власт (Ник.: станал поданик на ромеите). И тъй последните двама Кубратови синове са се изселили на запад в Европа. Обикновено се посочва, че подобно изселване не може да се приеме за исторически факт, защото българите още от V в. са живели в съседство на Долни Дунав и изобщо български изселвания са ставали много по-рано както на Балканския полуостров, така и по-нататък на запад. Това е твърде справедливо, но работата е тая, че при подобно твърдение не се взема под внимание нито характерът на тия изселвания, нито резултатът от тях, а пък ако се вникне в същността на въпроса тъкмо от тия две страни, то не ще бъде трудно да се отстрани всяко възражение.

И наистина още при изложението нахлуванията на българите-кутригури от края на V и през VI в. на запад и югозапад ние имахме случай да изтъкнем, че българите винаги са се връщали назад пак в черноморските си живелища при р. Днепър; дори и след такива широки и далечни нахлувания на големи маси, каквито били нападенията от 539/540, 551 и 558 г., българите не оставили никакви самостойни поселения и се връщали пак в земята си, и то не в страната на север от Дунав, която в това време била завзета от славяните, а в областта на Днестър и Днепър и дори по на изток към Дон. Като изключение
 

рина, т. XXII (1888), стр. 26—56. — С. М. Шпилевский, Древние города и другие булгарско-татарские памятники.Казан, 1877, стр. 3—47. — Marquart, Streifzge, S. 475—477.


169

може да се смятат поселилите се в 551 г. две хиляди души в Тракия, и то под закрилата на императора, т. е. те не са представяли нещо самостойно, а просто се предавали в услуга на византийците; за тях повече не се споменава и вероятно те са се слели в хуно-българските тълпи през нахлуването в 558 г. При това трябва да се има винаги пред вид, че тия нахлувания на българите и участието им в европейските събития през първата половина на VI в. са били предприемани от западния клон на българите — от кутригурите, които повидимому не съставяли една държава със здраво централизирана власт, а са живели разпокъсано, всяка орда сама за себе си отделно; с това се и обясняват честите им нахлувания, които са имали изключителна цел да грабят империята. Едничко обединение на кутригурските орди може да се предполага с известна вероятност е станало при хан Заверган, но и то за късо време, защото тъкмо тогава ги настигнало аварското нашествие, което, след като преминало през земята на българите от източния клон — утигурите, и им нанесло големи вреди, окончателно разнебитило кутригурите и много техни орди увлякло на запад, които останали под властта на аварския хаган. Оттогава собстствено и захванало масовото изселване на българите в разни времена, както видяхме, на запад, и то в земите на аварската държава, дето те не са образували никаква самостойна държава, нито в днешно Влашко, нито пък в областта на Средни Дунав, а са били винаги подвластни на аварския хаган. Те са вземали винаги участие във войните на последния против империята през втората половина на VI и първата четвърт на VII в. и са оказали немалко влияние върху вътрешните дела на самата аварска държава. Това тяхно влияние е достигнало дотам, че те се домогвали да вземат властта в ръцете си.

След отслабването на аварската мощ, особено подир разгрома в 626 г. и след смъртта на хаган Баян, в аварската държава избухнала вътрешна размирица, в която


170

бил поставен въпросът, от кого трябва да се избере хаган — от авари или от българи. Двамата кандидати-съперници, един българин и един аварин, като събрали своите си, почнали ожесточена борба, в която спорът се разрешил в полза на аварите. Тогава девет хиляди българи с жени и деца, изгонени из Панония, се спуснали към границите на франкската държава и се обърнали към тогавашния крал Дагоберт I (628—639) с просба да им даде места за поселение във франкската земя. Дагоберт веднага заповядал да ги приемат в Бавария, като ги разположат смесено с франките, което и било изпълнено. Когато по тоя начин българите били пръснати по домовете на баварците, за да презимуват, Дагоберт по съвета на придворните си дал заповед на баварците в една назначена нощ всеки да нападне своите гости и да ги избият. Заповедта била изпълнена и само 700 души от българите успели да избягат тая кървава баня под началството на Алциок (Alciocus), който намерил прибежище във Венедската марка (in marca Vinedorum — Вендската), дето той останал да живее в течение на много години. Това известие се разказва под третата година от царуването на Дагоберт I, т. е. в 631/632 г. [45]

Обикновено в тоя Alciocus виждат същия Алцек, [46] за когото Павел Дякон ни разказва между 663 и 668 г. следното [47]:

„В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска [с ордата си] при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото


45. Fredegarii Scholastici Chronica, lib. IV, стр. 72 в Mon. Germ. hist. Scriptores rerum Merovingicarum, t. II. Hannoverae, 1888, p. 157. — Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 86.

46. Zeuss, каз. съч., стр. 717 — Дринов, Съчинения, т. I, стр. 45—47. — Rosler, Rumnische Studien, Leipzig, 1871, S. 235. — Иречек, История Болгар, Одес. изд., 1878, стр. 160—161.

47. Pauli Historia Langobardorum, lib. V, с. 29, в Mon. Ger. hist. Scriptores, edit. Bethmann et Waitz, 1878, p. 154.


171

отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител. [48]

Те [българите], живеейки в казаните места и до днес още макар и да говорят по латински, не са забравили никак собствения си език.”

Ако съпоставим сега и двете приведени тук известия — на Фредегарий и Павел Дякон, то не е мъчно да се забележи, че те не могат да се считат като такива, които да ни говорят за едно и също събитие, защото и по време, и по характер, па и по съдържание двете известия се рязко отличават; едничкото сходство изстъпва само в името на воеводата Alciocus у Фредегарий и Alzeco у Павел. Обаче присъствието на това име у Фредегариевата хроника се явява твърде съмнително. Наистина Фредегарий е живял и писал в средата на VII в., следователно той е бил съвременник на събитието и трябва да го смятаме, разбира се, като достоверен извор. Обаче трябва да се вземе пред вид и това обстоятелство, че неговата хро-
 

48. С името gastaldius (още gastaldus, gastaldio) у лангобардите се наричали управителите на области или градове, а също и ония, които били поставени до пазят или управляват господарски или феодални недвижими имоти, землени владения — чифлици. Длъжността на gastaldius, макар и да била свързана с управлението на землени участъци, не е била постоянна, до живот, защото gastaldius се е назначавал само временно, а не да изпълнява до живот службата; тая длъжност е била и военна, защото във време на война на gastaldius е била подчинена известна команда във войската (вж. Du-Cangii Glossarium s. v. Gastaldus). В дадения случай Алцеко очевидно е бил лишен от владетелските си права и затова не бил приет като васал, а само назначен за временен управител на градовете, дето са били поселени неговите българи.


172

ника е претърпяла по-късно едно изменение от неговия неизвестен продължител от Австразия и тъкмо тия глави в хрониката, дето е поместен приведеният по-горе разказ, се отнасят към добавленията, направени от продължителя, [49] оттука и името Alciocus е могло да попадне във Фредегариевата хроника отпосле под влиянието може би на Павел Дякон или на неговия извор. Че това наистина е по-късна прибавка се потвърждава и от следното обстоятелство. В Gesta Dagoberti I, regis Francorum, [50] е предаден същият разказ почти буквално, обаче там не се споменава нито за Алциок, нито за спасените с него 700 души, нито пък за побягването им във Вендската марка. Gesta Dagoberti са писани в първата четвърт на IX в. [51] и очевидно авторът се е ползувал от Фредегариевата хроника, която той не би си позволил тъй много да съкращава. [52] Най-сетне и обстановката, при която е било извършено избиването на българите, мъчно допуща, щото да е могъл някой да се спаси. От посоченото дотук става ясно, че Фредегариевият Alciocus не само няма нищо общо с Alzeco на Павел Дякон, но се явява и съвсем измислена личност.

Ако искаме сега да определим отношенията на двете разглеждани известия въз основа на хронологическите данни, които ни са дадени в тях, то и тука ще трябва да признаем, че Фредегариевият разказ, който ни дава събитие от 631/632 г., се отнася към българите от западния клон, които се бяха поселили в Панония и признали
 

49. W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter, Berlin, 1893, 6-te Aufl., S. 104 u. fol.

50. Вж. cap. 28, в Mon. Germ. his. Scriptores, t. II, p. 411.

51. Wattenbach, ibid., S. 109.

52. У Фредегарий разказът свършва така: . . . Quod protinus a Baiovaries est impletum; nec quisquam ex illis remansit Bulgaris, nisi tantum Alciocus cum septinientis viris et uxoris cum liberis, qui in marca Vinedorum salvatus est. Post haec cum Wallucum ducem Winedorum annis plurimis vixit cum suis. В Gesta Dagoberti разказът свършва буквално на думата remansit.


173

властта на аварския хаган през втората половина на VI в. Може би в тях ще трябва да видим ордата, съставена от племената Тарниах, Коцагири и Завендер, което донейде се потвърждава и от числото им 9 хиляди, близо до 10 хиляди, което ни дава, както видяхме, Теофилакт Симоката. [53] Разказът пък на Павел Дякон, който поставя самото събитие след 663 г., т. е. след повече от едно поколение от онова, което ни предава Фредегарий, очевидно съобщава за поселението на петия Кубратов син в Италия, що и по време, и по съдържание напълно се съгласява с данните на Теофан и Никифор, защото той напуснал своя народ (т. е. отечество) по неизвестна за Павел Дякон причина и мирно достигнал до Италия, следователно и тук виждаме историческо потвърждаване на това, което ни разказват нашите хронисти за разтурянето на Кубратовата държава. От известията на тримата наши автори се ясно установява, че след изселването си от Приазовска България Алцек с ордата си първоначално се поселил в областта на Равенския ексархат Пентаполис (по адриатическия бряг южно от Равена), дето се е задържал известно време, като признал и властта на византийския император. По-сетне, наскоро след 663 г., той по неизвестни причини ще да се е изселил във владенията на лангобардския крал Гримуалд, който поселил българите му пръснато в разни места на Беневентската област, а самия него, като го лишил от владетелските му права, назначил само за прост управител над тях. За тия българи нищо повече не е известно, но те очевидно там са изчезнали, макар че до началото на VIII в. все още говорили своя език.

Що се отнася до четвъртия син на Кубрат, той според нашите хронисти останал заедно с ордата си в аварска Панония, като признал властта на аварския хаган (Теоф.) или настанил се в Панония, която се намирала.
 

53. Вж. по-горе, стр. 126.


174

под властта на аварите, и станал в съюз с местния народ (Ник.). Каква е била съдбата на тоя Кубратов син, напоследък се доста разясни след изследването на данните, които ни дават Чудесата на св. Димитър Солунски, именно разказът „за тайно замислената междуособна война против града [Солун] от българите Мавър и Кубер” [54]. В тоя разказ се говори, че един варварин, българинът Кубер, феодален племенен княз в Авария, и васал на аварския хаган, въстанал против своя сюзерен, разбил го и начело на едно население от варвари и смесени ромео-варвари преминал Дунав, настанил се в областта на славянското племе драгувити на едно поле, наречено Керамисийско (Битолското), което се намирало недалеч от Солун. Всички тия данни за личността на тоя Кубер, които се напълно съгласяват с разказите на Теофан и Никифор, са достатъчни, за да видим в него тъкмо четвъртия син Кубратов, а пък установяването датата на самото събитие, което се отнася към 670—675 г., [55] още повече иде да потвърди тоя извод особено сега, когато, от друга страна, се установява и точната хронология както за разтурянето на Кубратовата държава, тъй и за разпръсването на синовете му. Дейността на тоя Кубер ние ще разгледаме по-нататък във връзка с развитието на събитията в Придунавска България.
 

54. A. Tougard, De l'histoire profane, Paris, 1874, p. 187—204. — H. Gelzer, Die Genesis der byzant. Themenverfassung, Leipzig, 1899, S. 47—50. — Ф. Ив. Успенский, О вновь открытых мозаиках в церкви св. Димитрия в Солуни, в ИРАИК, т. XIV (1909), стр. 50—59. За съвсем несполучливата идентификация на тоя Кубер с хан Кубрат, а също че той е действувал в Източна, а не в Западна България, която г. Успенски прокарва в озаглавената статия, вж. подробно у Н. Милев, Кубрат от историята и Кубер в чудесата на св. Димитрия Солунски, в ПСп, кн. 71 (1910), стр. 556 и сл.

55. Вж. Н. Милев, пак там, стр. 566—568. — [За заселването на Мавър и Кувер в Керамисийското поле и опита им да превземат Солун в научната литература има големи разногласия (вж. по-подробно Гръцки извори за българската история, т. III, стр. 158, бел. 1).]


175

И тъй разпадането на Кубратовата държава и разпръсването на българските племена (орди) начело с по един от синовете на Кубрат са станали по две причини: вътрешни и външни, които са тясно свързани помежду си и са били предизвикани от исторически събития. Освен това самото разпръсваме, както видяхме, се потвърждава от други исторически свидетелства, които ни дават в настоящо време пълна възможност не само да установим историческата личност на всекиго от петте Кубратови синове, но и да представим тяхната съдба заедно с ордите им. Поради това по никой начин не можем и нямаме никакво основание да считаме разказите на Теофан и Никифор за легендарни и баснословни. В това ще се убедим още повече, като разгледаме съдбата на третия Кубратов син Исперих, основателя на Придунавска България.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]