Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

A. История на хуно-българите от появата им в Европа до средата на VII век
 

2. Хуно-българите и Източната империя
 

Повикването на българите-кутригури от император Зинон на помощ против остготите и заминаването на последните за Италия отворили пътя на новите съседи на Източната империя, която наскоро след това сама изпитала силата на тяхното оръжие. Но докато на престола седял Зинон, който е имал вероятно мирен или съюзен договор със северните си съседи, българите-кутригури си оставали спокойни. Обаче веднага след покачването на престола на Анастасий I (491—518) те почват нападенията си на Балканския полуостров, които почти непрекъснато продължавали цели десетки години. Кои са били причините за тия чести войни на българите-кутригури с империята, засега остават неизвестни, защото писателите, които споменуват за тях, се ограничават само със съобщение на военните действия и нищо повече. Едно обаче предположение, че надали е имало изобщо каквито и да


85

било формални причини за война, едва ли ще бъде погрешно, защото и тия варвари, както и техните предшественици, са нападали на византийските владения по-скоро подбуждани от същата жажда за грабеж и богатства, както и ония, тъй като те опустошавали, както ще видим, нашир и надлъж полуострова и след това отново се връщали пак в земята си, за да очакват други сгодни моменти за нови нападения.

Първото нахлуване на хуно-кутригурите се отнася според Марцелин Комес към 493 г., [1] когато византийският пълководец Юлиан в едно нощно сражение нейде в Тракия загинал, промушен от „скитски меч”. [2] Същият автор съобщава, че в 499 г. илирийският пълководец Арист излязъл с 15 хиляди души и с 520 талиги, въоръжени с всичко необходимо за сражение, против българите, които опустошавали Тракия; в станалото при р. Зурта сражение повече от четири хиляди души загинали или във време на бягството, или във водите на реката; „там загина, казва Марцелин, илирийската войнишка храброст” [3]. Подобно нападение на често опленяваната Тракия било повторено от хуно-кутригурите и в 502 г., когато нито един ромейски войник не им оказал отпор. [4] Теофан пък, като гово-
 

1. [Първите навлизания на прабългарите на Балканския полуостров като съюзници на Византия против остготите са станали през 480, 486/7 и 488 г. Уточнени данни за ранната история на прабългарите до края на V в. вж. у А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, ГСУ ифф, т. XLIV, кн. 2, София, 1948, стр. 3—13.]

2. Marcellinus Comes, Chronica minora, ibid., p. 94, ad an. 493: Julianus magister militiae nocturna praelio pugnatus Scythico ferro in Thracia confossus interiit. — Cp. K. Mllenhof, Deutsche Altertumskunde, Bd. II, 2-te Aufl., Berlin, 1906, S. 380 (O. Paniower).

3. Ibidem, p. 95, ad an. 499: ... ibique Illyriciana virtus militum periit. — [Според проф. А. Бурмов В. Златарски неправилно отнася данните на Комес Марцелин и Зонара към едно и също събитие (вж. Ал. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 16—17).]

4. Ibidem, р. 96, ad an. 502: Consueta gens Bulgarorum depraedatam saepe Thraciam, nullo Romanorum milite resistente, iterum devasavit. —


86

ри за това нашествие, споменува, че българите нахълтали и в Илирия, преди да се узнае за тях. [5] След това нападение българите-кутригури като че ли оставили империята за няколко време на мира, понеже вниманието им било обърнато на запад. И Марцелин, [6] и Енодий, [7] и Йордан, [8] като ни разказват, че един варварски воевода Мундо, който водил потеклото си от рода на Атила, помогнал със „своите българи” в 505 г. на остготите в едно сражение против императорските войски, посочват, че тоя воевода избягал от гепидите, от което може да се заключи, че българите са имали някаква война с гепидите; може би това е било опитване от страна на западните хуни, поддържани сега от българите-кутригури, да си отмъстят на враждебния тям народ гепиди или пък тая война е била предприета с цел да завоюват и да разширят владенията на хуно-кутригурите. Как се свършила тая война, остава неизвестно. [9]

Особено голяма роля играли хуно-кутригурите в знаменития бунт на ромейския пълководец Виталиан в 514— 515 г., който се побунил против Анастасий I и си присвоил дори титлата император. Всички почти писатели,
 

5. Theophanes, ed. С. de Boor, I, p. 143:

6. Marcellinus, ibid., p. 96, ad an. 505.

7. Ennodius, c. XII, ibid., p. 210—211, като разказва, че Сирмиум бил завзет от Теодориховия пълководец Пиций, продължава: quibus (Pitzia exercituque eius) ibi ordinationem moderantibus per foederati Mundonis attrectationem Graecia est professa discordiam secum Vulgares suos in tutela deducendo ...

8. Jordanes, ibid., c. 58, § 301, p. 135: nam hic Mundo de Attilanis quondam origine descendens Gepidarum gentem fugiens etc. Според Малала той бил  (Patrol. gr., t. 97, col. 661).

9. [He е вярно твърдението на В. Златарски, че във войската на Мундо имало българи. В същност българите са били негови противници и са се намирали във византийската войска, командувана от пълководеца Сабиниан (вж. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, стр. 14—15).]


87

които разказват за тоя бунт, отбелязват, че Виталиан отишъл в Малка Скития, дето събрал голяма войска от варвари, за които някои писатели право казват, например Иван Малала, който най-подробно описва състава на Виталиановата войска, че последната била съставена главно от „хуни” и „българи”. [10] С тая войска Виталиан нахлул на юг от Дунав в Мизия, стигнал до Одесос и Анхиал и се запътил към Цариград; но тук недалеч от столицата на империята той бил разбит от императорските войски и се съгласил да се откаже от императорската си титла за голяма сума пари и за управлението на Тракия. След това хуни и българи, одарени богато от Виталиан, се върнали в земята си.

Не се изминали обаче и две години и хуно-кутригурите отново нахлуват на Балканския полуостров и в много по-голямо количество. В 517 г. те се спуснали в Македония, Епир и Тесалия и достигнали плячкосвайки чак до Термопили. [11] Беззащитните села били нападани, когато укрепените градове били избягвани; за 1000 фунта злато илирийският управител Иван трябвало да откупва пленниците. Но все пак златото не наситило жаждата на варварите; неоткупените пленници за поругание бивали изклани под стените на непревзетите градове пред очите на страхливите гарнизони. Император Анастасий I не можал да предприеме нищо против тия безнаказани дей-
 

10. Evagrius, Migne, Patrolog. gr., t. 86, col. 2696: Ioannes Malalas, Migne, Patrolog. gr., t. 97, col. 596: . — Theophanes, ibid., I, p. 160: ;Chronica Ttripert., ed do Boor, II, p. 127: Vulgares habens secum et multitudinem Hunnorum. — Georgius Monachus, ed. de Boor, II, p. 619 (ed. Muralti, p. 517) посочва, че във войската на Виталиан имало . Ср. Ioan Malalas, ibid., col. 597 и 600. — Ioannes Antiochenus, FHG, ed. Mller, V, 32—34, споменува само за .

11. Marcellinus, ibid. p. 99—100, ad an. 517. — Zonaras, ed. Dindorf.. III, p. 263. — Cp. Jов. Радонић, Ko cy Гети у хроници Комеса Марцеллина, в “Глас” Срп. Ак., 60 (1901), стр. 211—213.


88

ствия на хуно-кутригурите и се ограничил само със защитата на столицата, като построил известната „Дълга стена” от Деркон на Черно море до Силиврия на Мраморно море, наречена от историците „признак на безсилие, паметник на страхливост” [12], а страната на северозапад била оставена на произвола на варварските орди, които при император Юстин I (518—527) отново били поведени от бунтовника Виталкан на полуострова, но след коварното му убийство в 520 г. [13] нападенията на хуно-кутригурите се прекратяват за няколко години, както може би под влиянието на тогавашните силни земетръси, [14] тъй и поради големите дипломатически успехи на Византия в това време по северните брегове на Черно море.

Когато българите-кутригури през втората половина на V в. закрепили властта си на Таврическия полуостров, те завладели и гр. Боспор (стар. Пантикапея, сегаш. Керч). [15] Обаче при Юстин I Боспор отново се освободил и като признал покровителството на византийския император, все още оставал като огнище за културно и просветно влияние върху поселилите се по съседство хуно-български племена. [16] Това влияние не се забавило да даде и своите политически резултати в полза на империята. Още през първата година (528) от царуването на император Юстиниан I (527—565) българо-кутригурският владетел ()
 

12. Ср. К. Hopf, Griechische Geschichte, в Encykl. Ersch u. Grber, Bd. 85, S. 79. — М. С. Дринов, Съчинения, I, стр. 236. — Ст. Станоjевић, Византиjа и Срби, Нови Сад, 1903, I, стр. 137 и 221.

13. Evagrius, lib., III, c. 43, ibid., col. 2696.

14. К. Hopf, ibid., p. 79.

15. Вж. по-горе стр. 76.

16. Procopius, ed. Haury, t. I, BP, c. 12, p. 56—57. — Ср. руския превод на Г. С. Дестунис, т. I, стр. 143—144, бел 7. — В. Васильевский, пак там, стр. 114. — В. Latyschev, Inscriptiones antiquae orae septent. Ponti Euxini, v., II, Petropoli, 1890, p. 293. — Ch. Diehl, Justinien et la civilisation Byzantine au VI-е sicle, Paris, 1901, p. 378— 379. — Ю. Кулаковский, История Византии, т. II, Киев, 1912, стр. 222—223.


89

Грод [17] се явил в Цариград и приел християнството, като се покръстил, при което императорът му станал кръстник. Юстиниан щедро обдарил новопросветения си кръщелник и го изпроводил в земята му с поръчка да пази интересите на империята и на Боспор, като изпратил с него и един отред испанци под началството на трибуна Далмаций. По тоя начин били завързани в тоя град търговски и мирни сношения между ромеи и българи-кутригури.

Когато новопокръстеният Грод се върнал в земята си, съседна с Боспор, намерил там брат си, когото той нападнал и го принудил да отстъпи. След това Грод заповядал да съберат сребърните и електронни идоли [18], на които хуно-българите се кланяли, и да ги разтопят, като ги разменявали в Боспор на сребърни византийски монети. Но тая разпоредба скоро предизвикала реакция в страната, начело на която застанали хунските жреци. Разсърдени, те повдигнали въстание, убили Грод и турили вместо него за цар брат му Мугел. Въстаниците, боейки се, че ромеите няма да оставят безнаказано убийството на императорския кръщелник, навлезли в Боспор и избили местния гарнизон заедно с трибуна Далмаций. Когато Юстиниан научил за това, той изпратил по суша от Одисиопол и по море от Цариград доста големи военни сили, в чийто състав влизали и готски отреди под главното началство на Иван, комит на устията на Понт Евксински, и под
 

17. W. Tomaschek, ibid., Bd. III, col. 1041, както и Marquart, Streifzge, S. 301—302, невярно наричат Грод Utigurenhuptling и Utigurenfrst, защото: 1) от текста на Ив. Малала се ясно види, че неговата собствена страна се намирала близо до Боспор (), и 2) в това време, както видяхме от известията на Прокопий, утигурите изобщо не са владели нищо на Таврическия полуостров.

18. В гръцкия текст стои:

— един вид бляскав метал, който представял смес от злато и сребро в пропорция 3/4 злато и 1/4 сребро според едни, а според други 4/5 злато и 1/5 сребро (вж. Patr. gr., 97, col. 637—8, nota 48).


90

командата на воеводите Годила и Бадуарий. Щом се научили за тяхното пристигане, нападналите хуно-кутригури избягали от Боспор и комит Иван отново закрепил в него властта на императора. [19] Това събитие според Теофан се отнася към 530 г. След това Юстиниан според известието на Прокопий възстановил пак хубавия и траен вид на овехтелите стени на Боспор и Херсон и особено силно укрепил Боспор, който той подчинил под властта си, след като градът отдавна „се бе оварварил” и се намирал под властта на българите-кутригури. [20]
 

19. Ioan. Malalas, ibid., col. 636—640. — Theophanes, ibid., p. 175—176. Макар че зависимостта на Теофан от Ив. Малала в предаването на изложения тук разказ е очевидна, все пак у него се забелязват някои различия, на които считаме за нужно да обърнем внимание, Така собствените имена  и  у Теофан се явяват във форми  и ; после името на трибуна Далмаций не е отбелязано у Ив. Малала, а също не се споменава и воевода . Фактическата страна така също се различава. Теофан нищо не споменава за испанския отред, както и за обмяната със стопените идоли и за жреците като инициатори на въстанието, а пък  у него се чете ; но затова пък Теофан не говори за никакви враждебни действия на Грод против брат си, а отбелязва, че когато Грод се върнал в земята си, . При изложението на събитието ние се ползуваме от двамата автори, придържайки се по-близо към Ив. Малала като първоначален извор. — Ср. В. Васильевский, пак там, стр. 114. — В. Латышев, Этюды по византийской эпиграфике, във ВВр, т. I (1894) стр. 659—660. — Томашек (ibid.) счита, че известието на Псевдозахариевата църковна история за разпространението на християнството в страната на заседналите северно от Кавказ хуни, както и за издаването на св. писание на техния език (вж. Ahrens u. Krger, ibid., p. 254), се отнася тъкмо към покръстването на хуно-българския повелител, понеже по време те съвпадали. Ние обаче мислим, че тия две събития нямат нищо общо помежду си, защото Грод, както видяхме, не е бил утигурски владетел: тук по-скоро може да се приеме мнението на Gelzer, че известието на сирийската компилация се отнася към хуните савири (ibid., р, 383 zur S. 254), което и Marquart, възприема, като посочи, че споменатите две събития и по време не съвпадат (вж. Streifzge, S. 302).

20. Procopius, De aedificiis, III, 7, ed. Haury, III2; p. 1015-7. — Ср. В. Латышев, пак там, стр, 660.


91

Няма съмнение, че ако през периода от 520 до 530 г. не са ставали, както се види, никакви нападения от страна на хуно-кутригурите на полуострова, то това се дължи на мирните и приятелски отношения, които съществували през това време, както видяхме, между тях и империята. Но когато тия отношения се отново изострили и станали враждебни, нападенията на хуно-кутригурите се възобновили на полуострова. Така Марцелин Комес под 530 г. съобщава, че бившият враг на империята, а сега комендант на илирийската войска, пълководец Мундо, разбил в едно сполучливо сражение българите, които опустошавали Тракия, след като били избити от тях до 500 души. [21] На тия български нападения немалко са помогнали и новите промени, които били вече настанали по Долни Дунав.

Към това време, както е известно, се били вече спуснали от Трансилвания в стара Дакия, Влашко и Молдава славяните (славини и анти) и са живеели веднага отвъд Дунав. Според Прокопий още при Юстин I антите почнали да нахлуват в страната на юг от Дунав, но били разбити съвсем и отблъснати от Юстиниановия сестриник Герман [22]; а за първите години от Юстиниановото царуване същият автор казва, че не се минавала година, откак Юстиниан взел властта над ромеите, да не нападат хуни, славини и анти в Илирия, Тракия, Елада и Херсонес; те опустошавали цялата страна от Йоническо море чак до предградията на Цариград и я обръщали в „скитска пустиня”, [23] което и принудило императора да вземе своевременно сериозни мерки против тях. За тая цел в
 

21. Marcellinus, ibid., p. 103, ad an. 530: his autem deinde consulibus (Lampadio et Oreste) idem dux (Mundo) audaciae suae secundus in Thraciam quoque advolans praedantes eam Bulgares felicior pugnans cecidit, quingentis eorum in proelio trucidatis.

22. Procopius, BG, III, 40, ibid., p. 475—476. — Cp. L. Niederle, Slovansk staroitnosti, Praha, 1906, II, стр. 191—193. — К. Jиречек, Историjа Срба, Београд, 1911, I, стр. 78.

23. Procopius, Historia arkana, с. 18 ed. Haury, III1 p. 114—115; BG, ibid., III, 14, p. 354. — Jordanes, ibid., p. 52.


92

531 г. той назначил добрия си пълководец Хилвуд или Хиливуд за управител на Тракия, като му специално възложил най-щателно да защищава дунавската погранична линия. Хиливуд успешно отбранял границата по Дунав и дори нерядко преминавал реката в самите живелища на славяните, докато в 534 г. там и намерил смъртта си. [24]

Бдителността на Хиливуд наистина запазила империята от нахлуванията на варварите, обаче щом се усетило неговото отсъствие, последните не се забавили да почнат пак своето дело. Така според Марцелин в 535 г. още патриций Цита (или Чита-Tzitta) се срещнал с българите в Мизия при р. Янтра (Jatrum) и ги отблъснал [25]. Византийският хронист Иван Малала, а след него и Теофан разказват, че в 538 г. се вдигнали хуно-кутригурите, именно двама владетели () с много българи и разни тълпи и нахълтали в Малка Скития и Мизия, дето византийските войски се командували от Юстин в Мизия и от Бадуарий в Скития. В станалото сражение и двамата пълководци били разбити и Юстин бил убит; на негово място бил назначен Константиол. Българите достигнали до тракийските области. Тогава срещу тях излезли Константиол и Годила, а също и илирийският воевода Аскум, родом хун, когото сам император Юстиниан кръстил. Те се нахвърлили от всички страни върху хуно-българите, почнали да ги колят, избили голямо множество, отнели всичката награбена плячка и съвсем ги разпръснали, след което убили и двамата им водители. Обаче когато победителите се връщали радостни, нападнали ги други някакви българи и с примки (аркани) изловили обърналите се на бяг Константиол, Аскум и Годила; от тях Годила сполучил да пререже примката и избягал, а Константиол, който бил свален от коня на земята, и Аскум били взети в плен
 

24. Procopius, ibid., BG, III, 14, p. 353—354. — А. Погодин, Из истории славянских передвижений. Петроград, 1901, стр, 52—53. — Станоjевић, пак там, стр. 140.

25. Marcellinus, ibid., p. 104 ad an. 535.


93

живи. Константиол българите отпуснали за откуп от хиляда номисми и той се върнал в Цариград, а Аскум откарали в отечеството си заедно с много други пленници. След това, казва Иван Малала, Тракийската област се успокоила. [26] Обаче това спокойствие не било за дълго време.
 

26. Ioan Malalas, ibid., col. 645 и 648. — Theophanes, ibid., p. 217—218. — При всичката близост на изложението както у Ив. Малала. тъй и у Теофан все пак се забелязват и някои разлики в текста, които ние ще изтъкнем тук. Теофан почва разказа си така:

У Анастасий Библиотекар тая фраза е преведена тъй: Anno duodecimo imperii Justiniani, .... moti sunt Vulgarum duo reges, Vulger scilicet et Droggo, cum multitudine in Lyciam et Mysiam, cum esset magister militum Mysiae Justinus et Scythiae Baudarius (ed. de Boor, II, 141). Няма съмнение, че Анастасий при превода е имал под ръка текст, какъвто ни дават ръкописите Vaticanus 155, Paris. Reg. 1710 и Vatic. Palatin 395: , но той очевидно е разместил думите, за да даде по-ясен смисъл на фразата, и затова у него се получило, че двамата български крале се наричали Вулгер и Дронг. Обаче нито един от ръкописите не дава основание да се прави подобно разместване и свързване на думите и поради това С. de Boor предпочел гореприведеното четене. Но тогава как трябва да разбираме въпросната фраза у Теофан и особено израза ? Ф. Ив. Успенски, като се опитвала даде обяснение на думата  в статията си „К истории крестьянского землевладения в Византии” (ЖМНПр, ч. 225 (1883), отд. 2, стр. 68 и сл.), между другото спира се и върху разглежданата фраза у Теофан (там пак, 71—72) и като привежда превода й у Анастасий, й дава такъв буквален превод: „В зтом году два болгарские короля с множеством Болгар и с военным отрядом (с множеством друнги) двинулись, . .”, намира, че „особено ярко выступила бы невозможностъ понимать под  caterva militum”, както го обяснява Дюканж. „По руски, пише Успенски, представляет логическую ошибку сочетание таких понятни: двинуться с войском и с отрядом в едно и то же время. И так  здесь должно иметь особенный смысл,” който определя така: „Нам припоминаются здесь следующие обороты русской летописи: „Поиде Олег поя (или совокупив) вой мнози, варяги, словени, кривичи” и пр., или совершенно тождественннй оборот у византийскихъ летописцев: Пошли Авари, собравь множество подвластных им Славян. Словом, в известии Феофана за 


94

Насърчени от сполуката си, българите-кутригури още на следната 539 година предприели нов, още по-грандиозен поход. Прокопий пише, че в тая година се явила голяма комета и наскоро след това (в 540) големи хунски пълчища, като минали Дунав, наводнили цяла Европа, т. е. европейските провинции на империята. Такова нещо се случвало много пъти и по-рано, но тъй многобройни и ужасни бедствия, както тогава, никога не били постигнали населението на тая страна.

„Цялата страна от Йоническия


должны были следовать и действительно следовали подчиненные народы. Положение дела совершенно ясное: вопрос идет о царствовании Юстиниана и о походах Болгар и Славян на Византию. Смысл места Феофана не может быть иной, как „двинулись Болгаре, взяв с собою друнги (дружини или задруги) славянския”. Разбираемое известие, имея решительное значение для вопроса о мнимом родстве Болгар и Славян, придает особый смысл нашей друнге.”

Ние мислим обаче, че надали може да се дава подобно тълкуване на Теофановото известие. Както забелязахме вече, приведеният разказ не е оригинално известие на Теофан; последният го е заимствувал от Ив. Малала, у когото въпросната фраза гласи:

следов. в самия извор на Теофан не се споменува за никакъв , па и да се предполага, че Теофан е заимствувал самата прибавка, както и замяната на  навсякъде от друг някой извор, нямаме никакво основание; защото неговият текст не дава нищо ново спроти Ив. Малала и не е нищо друго освен парафраза на последния. Оттука ясно става, че изменението на тексга принадлежи на самия Теофан, а пък щом това се установява, то трудно може да се допусне, че той е мислил тъкмо за „славянските друнги (дружини или задруги)”, когато е вмъквал в текста на своя извор ; защото, ако допуснем в случая аналогия на обрати с руския и византийските летописи (що едва ли тук е възможно), то Теофан би употребил за разглежданата епоха не специалния термин за славянската дружина или задруга (?), а по-скоро самото име на славяните, което е било нему добре известно, както това прави неговият извор, Ив. Малала, и сам той при изложението на събитията в по-сетнешна епоха, когато наистина действували наедно българи и славяни (вж. напр. Ioan. Malalas, ibid., col. 709; Theophanes, ibid., p. 233). Тук смисълът е съвсем ясен: Теофан, желаейки да запази пълния текст на своя извор, понеже със замяната на  с , т. е. замяната на едно родово име с


95

залив [Адриатическо море] до самите предместия на Византия [Цариград] била опустошена от варварите; в Илирия те превзели 32 крепости; град Касандрия, който в старо време, доколкото е известно, се наричал Потидея, те завладели със сила, макар че до това време не умеели да правят пристъпи срещу укрепени градове. Със заграбената плячка и със 120 хиляди пленници те си отишли назад в страната, без да срещнат нейде някакъв отпор.” [27]
Към това нашествие на хуно-кутригурите се отнася и известието на Иван Малала за резултата му в Илирия, именно когато новоназначеният комендант на Илирия Мунд, родом гепид, се научил, че хуните (Теофан ги нарича българи) с голямо количество разни варвари нападнали на Илирийската страна, той ударил на тях и съвсем ги разбил. От пленените той изпратил в Цариград владетеля им (а у Малала: , у Теофан: )
 

видово, е намалил силата на неприятеля, то, за да усили количеството на нападателите, позволил си да прибави  тъкмо в смисъл на catevra militum, т. е. на войскови тълпи от неопределена народност, увлечени от хуно-българите. — За другите отличия в двата текста ще отбележим: 1) че собствените имена у Ив. Малала  и  се четат у Теофан  и  и 2) че у Ив. Малала в началото на разказа стои , а у Теофан , което и приехме, защото същият Малала употребява в тоя разказ за същите лица израза , и после, количеството на откупа за Константиола у Ив. Малала е , а у Теофан е , което и ние считаме за по-вероятно.

27. Procopius, BP, II, 4, ed. Haury, I. p. 16312–21; вж. руския превод на Г. Дестунис, II, стр. 29—34. Ср. De aedific. IV, 3, ed. Haury. III2, p. 114—115. — Ch. Diehl, ibid., 218, мисли, че в тоя поход хуните предали на огън и меч не само Тракия и Илирия, но достигнали и Гърция до Коринтския провлак, па дори някои отреди преминавали и през Хелеспонт. Наистина в цитираното тук място Прокопий говори за такива нападения, но той съвсем не ги отнася към 540 г. Той право пише:

и след това разказва за действията на варварите в южната част на Балканския полуостров и за преминаването им през Хелеспонт. Вж. ibid., ed. Haury, I. p. 163—164. — Ю. Кулаковский прави същата грешка, вж. пак там, стр. 223—224.


96

и много други, които тържествено били показани на хиподрома. След това, казват летописците, настанал дълбок мир в Тракия, защото хуните не се одързостявали да минават вече през Дунав; пленените българи императорът изпратил в Армения и Лазика и те били включени в числото на ромейските войници. [28]
 

28. Ioan. Malalas, ibid., col., 661. — Theophanes, ibid., p. 219. — Cp. C. Diehl, ibid., 218. — Ю. А. Кулаковский, История Византии, II, стр. 223, изхождайки от това, че Ив. Малала съобщава за това събитие във връзка с разказа си за преминаването на Мундо на византийска служба в консулството на Деций в 529 г. и назначението му за магистър на илирийската армия, отнася приведения тук разказ към 530 и го идентифицира с Марцелиновото известие под същата година (вж. по-горе, стр. 91); поради това и предното събитие за нашествието на двамата хуно-кутригурски владетели (вж. по-горе) той отнася също към 529 г. без обаче да покаже връзката с едновременните събития (ср. Кулаковский, пак там, 50—51). Преди всичко ще трябва да отбележим, че от текста на Ив. Малада

не може да се заключи, че щом е поел командата на Илирия, Мундо веднага е бил нападнат от варварите; напротив, сведенията за миналото на Мундо Ив. Малала разказва по повод на неговото сблъскване с варварите, понеже той за пръв път споменава за това лице. Освен това Теофан, който собствено повтаря Ив. Малала, поместя това събитие под 539/40 (6032) г. и при това от неговите думи ясно става, че нападението на хуно-кутригурите е станало за дълго, след като Мундо бил назначен за комендант на илирийската армия

Най-сетне това известие на Ив. Малала не може да се идентифицира с известието на Марцелин, защото те и по съдържание се отличават едно от друго: докато у първия хуно-кутригурите нападат Мундо, у втория, наопаки, Мундо напада хуно-кутригурите, които според Марцелин не са били много и сами са опустошавали Тракия, когато според Ив. Малала тук действували хуните , напълно съгласно с Прокопиевото известие. Пред вид на горните съображения ние не можем и предното събитие, което Теофан поместя под 538 (6031) г., да отнесем към 529 г. — още повече, че през това време, както видяхме, политическите отношения между Юстиниан и хуно-кутригурите са били не само мирни, но дори и приятелски (вж. по-горе, стр. 88—91).

[Проф. Бурмов отхвърля възприетата от В. Златарски 540 г., тъй като Мундо загинал през 535 г., и отнася въпросното събитие към 530 г. (вж. А. Бурмов, Въпроси за историята на прабългарите, стр. 17—18.)]


97

И наистина с това нашествие се завършва друг период в нападенията на хуно-кутригурите; но и в тоя период ние виждаме, че хуно-кутригурите са действували сами: нийде не срещаме да се споменува за славяни, които да нападат с тях заедно; а това ясно показва, че хуно-кутригурите, както и славяните са действували съвършено независимо едни от други в отношенията си към Източната империя. Твърде любопитно се явява и това обстоятелство, че когато едните нападат на балканските провинции, другите мируват: така докато траели хуно-кутригурските нападения от 535—540 г., не намираме нито едно известие за каквото и да било нахлуване на славяните, а това още веднъж иде да потвърди, че славяните в даденото време са били съвсем независими от хуно-кутригурите. Напротив, през означения период славяните не само не нахлували в империята, но и сами помежду си враждували — славини против анти, което ще трябва да обясним като плод на Юстиниановата политика — да настрои враждебно варварите едни срещу други. Обаче скоро настанали мирни отношения между анти и славини и макар че в това време славяните все още мирували и не предприемали нищо против империята, Юстиниан трябвало да се погрижи за защита на полуострова; но понеже всичките му войски били съсредоточени на западните граници в Италия и на източните против персите, той трябвало да търси съюзници и погледите му се спрели пак на славянските анти, най-близките съседи на хуно-кутригурите.

По повод въпроса за Псевдохиливуд Юстиниан влязъл в преговори с антите, като изпратил пратеници при тях с предложение да се поселят в стария град Турис на Дунав, построен от Троян, а разрушен от варварите. Тоя град с околностите му Юстиниан предлагал да им
 


98

подари и непременно да го засели с тях и да им дава големи парични суми с условие, щото те, като сключат с него съюз за в бъдеще, постоянно да пречат на хуните, т. е. хуно-българите, щом те поискат да опустошават ромейската империя. Затова и гр. Турис не трябва да търсим при днешния Турну-Мугурели, а, както предполага Иречек, той ще да е старата римска Dinogetia на левия дунавски бряг при гр. Галац. [29] Обаче тия преговори не донесли никакви резултати, защото според условието на антите Юстиниан трябвало да назначи за началник споменатия Псевдохиливуд, чиято лъжливост била скоро открита от пълководец Нарзес. Хиливуд бил уловен и откаран в Цариград, дето наскоро и умрял. Това било в 544 г. [30] Тъй или инак, но стремежите на Юстиниан да сключи съюз с антите са имали за цел както да ги въоръжи против славините, които най-вече тревожили империята, тъй и да ги употреби като щит против хуно-българите. Но в това Юстиниан не сполучил. Напротив, от 546 г. се почнали цял ред нахлувания на славяните, които са действували самостойно или пък са имали участие във войните на херули, гепиди и лангобарди, които са нападали в това време също западните провинции на империята. Такива са опустошителните нападения през 547 и 548 г., когато славяните достигнали чак до гр. Топир при устието на р. Места, а също и голямото и повсеместно нашествие в 550—551 г., когато славяните доближили до Дългата стена при Цариград. [31]
 

29. Jиречек, Историjа Срба, I, стр. 78—79. — Брун, Черноморье, I, стр. 45.

30. Procopius, BG, III, 14, ibid., p. 354—360. — А. Л. Погодин, пак там, стр. 53—55. — С. Станоjевић, пак там, стр. 142—143 и бел. 227. — Йор. Иванов, Надгробният паметник на Хиливуда, в ПСп, кн. 62 (1902), стр. 63.

31. Procopius, BG, III, 13, Haury, p. 353; III, 29, ibid., p. 423; III, 35, ibid., p. 454—456; III, 38, ibid., p. 467—471; III, 40, ibid., p. 475—477, 481—483. — А. Погодин, пак там, стр. 55—58. — С. Станоjевић, пак там, стр. 143—149. — Jиречек, пак там, стр. 79. — Ch. Diehl, ibid., p. 219—220.


99

Всички тия събития ясно показали на византийското правителство, че за да отблъсне варварските нашествия и да ги запре на Дунав, то ще трябва сериозно да се погрижи за защитата на полуострова. За изпълнение на тоя план Юстиниан се опитал да се възползува от настаналите между самите варвари-съседи неприятелски отношения. В 551 г. настанали някакви си недоразумения между гепиди и лангобарди и понеже първите се боели да не би Византия да подпомогне вторите, то гепидите се обърнали към князете на кутригурите, които живеели на запад от Меотида, т. е. към западния клон на българите, за помощ в предстоящата им война против лангобардите. Кутригурските князе им изпратили 12 хиляди души под началството на няколко воеводи, между които някой си Хиниалон се отличавал по своята храброст и опитност във военното дело. Гепидите съвсем не били доволни от тъй скорото пристигане на своите съюзници, понеже работата не била дошла още до сблъскване: оставало още година до изтичането на условията. Затова те ги убедили да нападнат на Източната империя и по тоя начин да си обезпечат безопасност откъм ромеите. Но понеже в това време византийците грижливо отбранявали преминаването на Дунав в Илирия и Тракия, то гепидите прекарали хуно-кутригурите през Дунав в своите владения и тия се нахвърляли на полуострова. [32]

Докато кутригурските тълпи преминавали с грабеж по страната, Юстиниан намислил друг съюз с цел да се избави веднъж завинаги от хуно-кутригурските нападения. Той обърнал погледите си към утигурите, т. е. към източния клон на българите, които живеели отвъд, т. е. на изток от Меотида, и с порицания, подстрекателства и напомняния за старото им приятелство, а също и с богати подаръци успял да придума техния повелител да премине Дон и да нападне кутригурските земи. Тогава утигурите
 

32. Procopius, BG, IV, 18, ibid., p. 581— 582. — Ср. Ю. Кулаковский, пак там, стр. 224, нарича Хиниалона хан.


100

под началството на своя хан Сандилх [33] заедно с две хиляди души готи-тетраксити се нахвърлили върху кутригурите и ги избили в едно кръвопролитие сражение, от което могли да се спасят немного, а жените и децата откарали в робство в своя си. [34] От тая вътрешна война между утигури и кутригури на северния бряг на Черно море се възползували ромеите-пленници, които в хилядно множество се намирали у кутригурите; през войната те се дигнали оттам набързо и без да ги преследва някой, се върнали в отечеството си [35]. След това Юстиниан чрез стратега Аратис известил Хиниалон и другите хуно-кутригури за станалото в земята им, а тям изпратил пари, за да ги убеди да си отидат колкото е възможно по-скоро от ромейската земя. Кутригурите приели предложението заедно с условието да не извършват убийства, нито да поробват, нито пък да причиняват друго нещо неприятно, а да си заминат като приятели на местните жители. Срещу това условие уговорено било от страна на кутригурите още, че ако бъдат в състояние да завземат отново отечеството си, те ще останат там и ще бъдат верни занапред на ромеите; ако ли пък тям не би било възможно да останат там, да бъдат пуснати веднага в ромейската земя, а императорът да им подари някоя област в Тракия, дето, след като се там поселят, ще бъдат съюзници на ромеите за вечни времена, а страната ще защищават грижливо от всички варвари. От това последното условие наистина се възползували до две хиляди души, които, след като били разбити и побягнали от утигурите, дошли в ромейската земя, водейки със себе деца и жени; на тяхната молба се отзовал Юстиниан на драго сърце и заповядал да се настанят в тракийските области. [36]

Тази двулична политика на Юстиниан силно възму-
 

33. Прокопий (ibid., IV, 19, р. 586) го нарича .

34. Ibidem, IV, 18, ibid., p. 582—511.

35. Ibidem, IV, 19, ibid., p. 584.

36. Ibidem, p. 585—586. Cp. Marquart, Die alttrk. Inschrif., S. 79.


101

тила утигурския хан. Прокопий разказва, че когато Сандилх се научил за постъпката на императора спрямо кутригурите, той се зле разсърдил и ядосал, задето докато сам той, отмъщавайки на едноплеменниците си — кутригурите, за несправедливост към ромеите, ги изгонил из отеческите живелища, те (кутригурите), приети от императора и поселени на ромейска земя, ще заживеят по-добре. Той изпратил пратеници при Юстиниан, които да го порицаят за постъпката му. [37] Пратениците от името и лицето на своя господар казали на Юстиниан следното:

„Аз зная една поговорка, която съм чул още като момче, и ако не съм я забравил някак, такава беше донейде тая поговорка: животното вълк, казват, би могъл някак да промени козината си, обаче нрава [си] не ще промени, защото природата не му позволява да го променя. Това (говорейки с поговорки, Сандилх казва) аз чух от по-старите, които обясняват човешките дела някак иносказателно. Зная още и от опит научих това, което бе свойствено на един варварин простак да научи: овчарите вземат за себе си кучета още кърмачета и [ги] отглеждат твърде грижливо в къщи. Кучето е благоразумно животно към ония, които го отхранват, и твърде добре помни благодеянията. И тъй това се прави у овчарите с цел, щото, кога вълци нападнат някога, кучетата, които са приставели при овцете за помощници и защитници, да отблъскват нападенията им. И това става, аз мисля, по цялата земя, защото никой не е видял, щото кучета да са мислили зло на стадото, нито пък вълци никога да са го пазили, но природата-законодателка е наложила това като някой закон и на кучета, и на овци, и на вълци. Аз мисля, че никога няма да стане някоя промяна с тях и в твоето царство, дето
37. При това Прокопий (ibid., p. 586) забелязва, че Сандилх изпратил пратеници,


102

се случва да има от най-стари времена изобилие от всякакви работи, а може би нейде и съвсем необясними.”

„И тъй покажете на моите пратеници как бихме могли на прага на старостта да научим нещо необикновено; ако пък това става навсякъде тъкмо така, то не е добре за тебе, мисля, дето даваш гостоприемство на кутригурското племе, като си навлякъл неприятно съседство  и си направил свои домашни [близки] ония, които ти не си търпял като чужди. Защото малко по-късно те ще покажат собствения си нрав спрямо ромеите и освен това нито неприятел ще престане да нанася вреда на ромейската държава с надежда, че ще му бъде по-добре, след като бъде от тебе победен, нито приятел ще остане за ромеите (понеже ще бъде пречка за ония, които нападат понякога вашата земя) от страх да не би, когато съдбата благоприятствува, да види, че победените се намират у вас в по-видно положение, отколкото сам той, особено когато ние имаме живелища в земя пуста и главно безплодна, а кутригурите имат възможност да купуват жито, да пълнят с вино зимниците,  и да получават всякакви сладкиши. Във всеки случай те притежават нейде и бани и те, скитници, носят златни накити и не им са чужди и химатии тънки, изпъстрени и втъкани  със злато. Обаче кутригурите, след като поробиха безбройно множество ромеи по-рано, откараха ги в земята си; да се насочва върху тях всичко неволническо [робско] за проклетите не беше второстепенно, но не пропуснаха и с бичове да [ги] бият и да [ги] умъртвяват еднакво беше лесно [за тях] и други такива неща нравът и властта позволяват на един варварски деспот [господар]. Ние пък с нашите трудове и рискове, които са свързани с живота, след като ги избавихме от владеещата тогава съдба — тях, които бяха ни затруднили във войната, предадохме на родителите [им]. Отплатата за тях заради вас от противоположната страна ние сами взехме върху си, макар и да изпитваме още бащинските

103
несгоди, а те се споделят с ония, които бяха избягнали робството им благодарение на нашата храброст, имайки еднакви права в тяхната земя.” [38]
Но и при все това, след като изслушал утигурските пратеници, Юстиниан ги добре успокоил и като ги обсипал с дарове, наскоро ги изпратил обратно.

При такива обстоятелства били завързани първите сношения на утигурите, т. е. на българите от източния клон, с Византийската империя. За Юстиниан това било една дипломатическа сполука, тъй като чрез съюза си с утигурите той постигнал целта си: след последното нападение кутригурите оставили на мира империята за няколко години. Наистина Прокопий ни съобщава, че в 552 г. когато византийският пълководец Нарзес отивал с нови нойски за Италия, той бил принуден да остане в Пловдив известно време, защото някаква си хунска орда, която грабила и опустошавала страната, без да срещне отпор, задържала маршрута му, и само след като тия хуни се разделили на две части, от които едната потеглила към Солун, а другата — към Цариград, Нарзес можел да продължи пътя си. [39] От думите на Прокопий не може да се разбере, че това е било някоя нова тълпа, дошла от отвъд Дунав. Очевидно тая хунска орда е останала от предишните и е кръстосвала по полуострова, докато е намерила и своето унищожение; това са били четите на отделни авантюристи, които се скитали за грабеж в разни посоки на полуострова. [40] Както и да било, но след това нито един писател не говори за нови нападения на хуно-кутригурите. Това затишие откъм тая страна в туй време, когато славяните не преставали да нахлуват на полуострова, ще трябва да обясним с новите политически отношения, настанали между утигурите и Византия, от една
 

38. Procopius, ibid., p. 587—589. Ср. Ch. Diehl, ibid., p. 369—370, дава не съвсем точен превод.

39. Ibidem, IV, 21, p. 603.

40. Вж. С. Станоjевић, каз. съч., I, стр. 150—151.


104

страна, а, от друга — между утигурите и техните съплеменници кутригурите.

Посятата тъй изкусно от Юстиниан вражда между кутригури и утигури вероятно се е изразила в някои по-конкретни действия между тия две родствени племена. Обаче за надмощие на едното над другото още не било дошло време: кутригурите са били още силни и борбата поради това не е могла да продължава за дълго време; спогодбата между техните ханове е настъпила наскоро, защото по-сетне, както ще видим по-долу, императорът отново трябвало да употреби усилия, за да настрои ут-гурския хан Сандилх враждебно срещу неговия съсед-събрат. Тия мирни отношения между двете български племена вероятно са настанали при кутригурския хан Заверган [41], който повидимому е сполучил да се сдобие откъм хан Сандилх със съгласие да му не пречи, в случай че той отново се въоръжи против империята, защото новият кутригурски хан не се забавил да отмъсти на византийците за големите несполуки и загуби, които кутригурите бяха претърпели през времето на последното си нападение в 551 г. Впрочем като причини за тоя поход Агатий изтъква, от една страна, варварската несправедливост и желанието за обогатяване, а, от друга — се привеждала като предлог и неприязнеността на кутригурите спрямо утигурите. „Защото, пояснява по-нататък Агатий, някой си на име Сандил, мъж хун, който стоеше начело на тоя [утигурски] род, беше твърде много разположен към ромеите и техен съюзник. Затова императорът го обичаше и почиташе и често си изказваше благосклонността с подаръци. Кутригурите пък, понеже не получаваха подобни неща, а всякак били презирани и най-явно оскърбявани, намислили, че трябва да предприемат тоя поход, за да могат сами да се покажат наистина страшни и до-
 

41. Може би ще трябва да четем Забер хан, както предлага К. Hopf, ibid., p. 82.


105

стойни за приказ и да не отстъпват на незачитащия ги.” [42]

И наистина в 558 г. големи орди хуно-кутригурски потеглили от северните брегове на Черно море към устието на Дунав и се разположили недалеч от последния. Поради необикновено тежката зима нея година Дунав се покрил с дебел лед и реката станала лесно проходима и за пехота, и за конница.

Кутригурскиятхан Заверган, който стоял начело на тия орди, лесно можал да ги прекара на десния бряг на реката и понеже там намерил съвсем пусти места, а пък при преминаването не срещнал никакво съпротивление, той веднага преминал през Скития и Мизия и нахлул в Тракия. Тук Заверган разделил войската на две части, от които едната изпратил в южната част на полуострова, в Елада, за да нахълта в тамошните незащитени места и да ги оплячкоса, а другата — към Тракийския Херсонес, днеш. Галиполски полуостров, който бил защитен откъм материка с яка и висока стена, която се издигала в най-тясната част на полуострова от Мраморно море до Сароския залив. Сам ханът със седем хиляди конници се впуснал направо срещу Цариград, като опустошавал полета, нападал на градове и всичко превръщал на безредие и купища. Той натрупал богата плячка и събрал много пленници, между които имало и много византийски госпожи и моми от знатен произход, на които било съдено да преживеят най-тежки и унизителни моменти в българския плен. [43]

Понеже Заверган не срещнал никакъв отпор и изобщо каквото и да е съпротивление, той лесно и бързо стигнал до Дългата стена и се доближил до вътрешните укрепления, чиито зидове от времето и немарливостта били попадали и разрушени на много места, а някои части били съборили самите хуно-кутригури без страх и без
 

42. Agathias, ibid., p. 36725–32—3681–6.

43. Тая неволя е нарисувана у Агатий в живи картини, вж. V, 13, ibid., 36811–32—3691–6. — Ср. Ch. Diehl, ibid., p. 221—222.


106

труд, като да събаряли къщи.

„И нищо не бе предприето, пише Агатий, нито да се постави войнишка отбрана, нито отбранителни обсадни машини и тия, които умеят да боравят с тях, и дори кучешки лай не се чуваше също, ако не е смешно да се каже, като в свинарница или в обори. Защото, разказва Агатий, ромейската войска не продължаваше да си остава такава, каквато беше отначало при предишните императори, а понеже бе достигнала до най-малко количество, тя вече не беше достатъчна за обширността на държавата; защото всичката военна сила трябваше да възлиза на 645 хиляди войници, а тогава тя едвам съставяше 150 хиляди, от които едни бяха назначени в Италия, други в Африка, трети в Испания ... Неголямо количество стояха по източните граници с персите, защото там нямаше нужда от повече поради заляганията и трайността на примирието.” [44]
Щом се чуло за приближаването на неприятеля, който се разположил на лагер при гр. Мелентиада на 150 стадии (около 35—40 км) от Цариград на р. Атир, населението от близките градове и села избягало на тълпи в столицата и всичко попълнило, поради което в Цариград настанала страшна суматоха: ужас и страх овладели не само простото население, но и всички управници; дори императорът не се отнесъл съвсем без внимание към станалото. По негова заповед били събрани всички украшения и ценности по църквите в предместията на столицата по европейската част и прибрежието; от тях едни били на кола донесени в града, а други на лодки прехвърлени на отсрещния азиатски бряг. [45] Най-сетне при вида на такива страшни и големи опасности били събрани и поставени по градските стени няколко офицери и много войници и столичани, за да защищават столицата от неприятеля, ако би последният да нападне. Обаче това не са били
 

44. Agathias, ibid., p. 36918–32.

45. Ibidem, V, 14, p. 370—372.


107

истински воини със специална военна подготовка, а са били повечето от тъй наречените схоларии, т. е. гвардейци — дворцова войска, която е вземала участие само в придворните церемонии и не била привикнала да води сражения и войни. Докато траело това смущение в столицата, варварите напредвали към нея и опустошавали вече околностите й. Тогава бил извикан от бездействие остарелият знаменит пълководец Велизарий, комуто Юстиниан поверил защитата на Цариград. След като събрал остатъците от предишната си дружина, Велизарий присъединил към тоя слаб отред избягалите от околните места селяни, като ги снабдил с оръжие от арсеналите. [46]

С тая набързо съставена нойска опитният генерал излязъл от града и недалеч от него при с. Хета се разположил на лагер, който той укрепил с окоп. Велизарий постоянно изпращал съгледвачи към неприятеля, а за да внуши на последния убеждение, че сам има много войска, заповядал нощно време да се кладат много огньове в разни места и на голямо пространство. Между войниците му имало добри и храбри младежи, които горели от желание да се ударят с неприятеля, но Велизарий се боял от рискуваности и в дълги речи напомнял на войниците си че трябва да се действува хладнокръвно, но внимателно и затова не искал да предизвика битка. В това време един отред от две хиляди души неприятелска конница нападнала ромейския лагер; но благодарение на Велизариевата военна опитност и умело разположение на засади хуно-кутригурите били заобиколени от три страни и разбъркани и разбити, принудени били да се обърнат на бяг, като оставили на бойното поле според Агатий 400 души убити, а ромеите се отървали само с няколко ранени. Така разбит и разстроен се върнал тоя конен отред в лагера си, дето произлязла страшна суматоха. Заверган веднага дал заповед цялата войска да се оттегли на-
 

46. Ibidem, V, 15, р. 372—374.


108

зад зад Дългата стена и там очаквал резултатите от другите две експедиции. [47]

Хуно-кутригурската войска, която била изпратена към Херсонес Тракийски и задачата на която била да завладее полуострова и дори да премине на азиатския бряг, употребила всички усилия да превземе укреплението-стена, която защищавала целия полуостров. Но когато видели, че нито с машини, нито със стълби не ще могат да превземат стената, защото ромеите под ръководството на младия пълководец Герман с успех отбранявали стената и юнашки отбивали всеки удар, хуно-кутригурите съставили друг план, по който те трябвало на подове (салове) да обиколят откъм морето стената, да се изкачат зад нея на полуострова и по тоя начин да го завладеят; при това решили, че те или ще завземат по-скоро полуострова, или ако не сполучат в това предприятие, ще го напуснат съвсем и ще идат в земята си. За тая цел те събрали голямо количество тръстика и като избирали от нея по-дълги здрави и дебели пръти и ги изравнявали, свързвали ги с върви и по тоя начин приготвили много свезки или снопчета от тръстика; няколко такива свезки или снопчета, три или повече, нареждали един до друг плътно и върху тях напреки туряли прави дървета (греди), и то само по краищата и през средата, и ги превързвали с по-дебели въжета. По тоя начин се образувал един под (сал), който е имал достатъчна ширина, за да побере четирима войници, без да може да потъне под тежината; при това към всеки под били прибавени и други приспособления, които ги правили по-удобни за плуване. Такива подове били приготвени не по-малко от 150, тъй че на тях могли да се съберат до 600 души въоръжени войници. [48]

Тая тъй импровизирана флотилия била пусната на
 

47. Ibidem, V, 16—20, р. 374—383. — Подробно вж. Ст. Станоjевић, пак там, стр. 153—155.

48. Agathias, ibid., V, p. 383—385. — Ст. Станоjевић, пак там, стр. 155.


109

море тайно около западния бряг на Сароския залив. Варварите мислили, че като излязат в открито море, по-лесно ще прехвърлят и преплуват издатъка на стената и после смело да излязат във вътрешните места на полуострова, които съвсем не се защищавали с укрепления или пък само откъм Хелеспонт. Когато Герман се научил от съгледвачи за всичко това и знаел, че тръстиковата флотилия ще пристигне, той се надсмивал над безразсъдството на неприятеля и много се радвал. Той веднага заповядал на 20 бързи кораба, чиито екипажи били снабдени не само с панцири, щитове и стрели, но още и с копия на края със сърпове, да се скрият в засада в един близък залив, за да причакат неприятеля. Когато хуно-кутригурите, които още в самото начало поради неумението си да карат подовете, били отвлечени твърде надалеч в морето, преминали стената и вече доближили към брега, ромейските кораби излезли от засада и бързо се спуснали към тях; поради вълните, произведени от движението на корабите, подовете се тъй силно залюшкали, че варварите не могли да се одържат прави и някои падали в морето, а другите трябвало да сядат, за да се одържат на подовете. Когато варварите били поставени в такова затруднително положение, ромеите се нахвърлили върху тях и като в ръкопашен бой мнозина от тях изблъскали, други пък падали под ударите на меча; немалко загинали и от това, че ромейските войници със сърповете на копията си срязвали връзките, които държали тръстиковите пръчки и гредите, тъй че снопчетата и подовете се разпадали, а неприятелите наедно всички загинали, без да може някой от тях да излезе на сушата. [49]

След това ромеите събрали неприятелското оръжие, което плавало по водата, и се завърнали при другата войска, която с радост ги посрещнала. Но Герман не се задоволил
 

49. Agathias, V, 22, р. 38530–38732. — Ст. Станоjевић, пак там, стр. 155—156.


110

само с нанесеното на море поражение: той поискал да използува сгодния момент, за да нанесе силен удар и на останалите на материка хуно-кутригури. Затова подир няколко дена, като въоръжил добре и приготвил войската си, нападнал на варварите, които все още се намирали под впечатлението на постигналото ги нещастие. В станалото сражение благодарение на бързите действия и личната храброст на Герман ромеите на първо време сполучили да нанесат голямо поражение на неприятеля; само след като Герман бил ранен и ромеите се убедили, че не ще могат да издържат напора на хуно-кутригурите, които на брой ги значително надминавали, те спрели боя и отстъпили назад зад стената. Хуно-кутригурите, поставени в безизходно положение от поражението на море и от неочакваното нападение на ромеите, още същия ден напуснали равнината пред Херсонес и потеглили към Заверган и неговата орда като „победени към победени”, забелязва Агатий. [50] Наскоро след това се завърнала в Тракия и изпратената към Елада хуно-кутригурска войска, която не по-сполучливо изпълнила задачата си: тя не само не достигнала Коринтския провлак, но дори и Термопилите не могла да премине, защото тамошният гарнизон сполучил да я отблъсне.

След като се събрали по тоя начин наедно, хуно-кутригурите разположили своя лагер близу до Аркадиопол (Люле-Бургаз) и Цурул (Чорлу) [51] и оттука заявили на ромейското правителство, че те няма да заминат за дома си, докато не получат от ромеите такива големи суми пари, каквито са получавали и утигурите, и в същото време заплашвали, че те ще изколят веднага всички пленници, които те водили със себе си в огромно количество, ако близките им не дойдат по-скоро да ги откупят. Юстиниан незабавно им изпратил злато, колкото намерил за
 

50. Ibidem, V, 23, р. 3881—38910. — Ср. Станоjевић, пак там, стр. 155.

51. Theophanes, ibid., I. 233—234.


111

добре, като откуп за заробените, но с условие, че те мирно ще напуснат страната. Така най-сетне тия страшни хуно-кутригури прекратили грабежите си и потеглили към земята си. [52] Обаче те бавно се движели към север и само когато се научили, че императорът изпратил военни кораби към Дунав, които имали назначение да посрещнат варварите при преминаването на реката и да ударят на тях, те молили чрез пратеник да им бъде позволено свободно да минат отвъд Дунав. Юстиниан се съгласил и изпратил племенника си Юстин, който и обезпечил на хуно-кутригурите свободен пропуск. [53]

Отначало царигражданите били крайно недоволни от постъпката на императора и намирали условията, на които той отпуснал варварите, за неблагородни, срамни и дори робски, защото те казвали: не стига че неприятелите като нахлуха до самата столица и се поругаха над империята, предадоха всичко на всепогибел, но още и получиха толкова много пари, като че ли ромеите се били провинили в нещо пред тях. Обаче те скоро се убедили, че Юстиниан в случая е действувал по един предначертан план, който не само оправдал постъпката му, но и показал доколко той е бил предвидлив, защото съумял да въоръжи самите варвари едни срещу други.

Докато Заверган заедно със своите орди се намирал още на Балканския полуостров и бавно отивал към Дунав Юстиниан изпратил едно бързо писмо до утигурския хан Сандилх, с когото императорът се намирал в съюзен договор и му плащал годишно известна сума , за да му помага. В писмото си Юстиниан укорявал Сандилх, задето не нападнал кутригурите, след като се научил за тяхното нахлуване във владенията на империята. Ако пък Сандилх не е знаел за техния поход и ако поради това останал спокоен, то той
 

52. Agathius, V, 23, ibid., p. 3895—26. — Ср. Станоjевић, пак там, стр. 157.

53. Theophanes, ibid., p, 324.


112

сега могъл да поправи грешката, като незабавно изпълни исканото от него, т. е. да нападне своите съседи. Защото кутригурите с това си нападение върху империята искали да покажат, че Юстиниан сбъркал, дето влязъл в съюз със Сандилх, като оставил тях, по-добрите и по храбрите, които смятали за нетърпимо, ако някой би ги нарекъл равни с утигурите, и че те ги надминават твърде много.

„И сега те, кутригурите, писал по-нататък Юстиниан в писмото си, няма да се върнат, скитайки се по Тракия, докато не получат сами всичко злато, което ние обикновено ти давахме всяка година като награда. И нам беше лесно или съвършено да ги избием всички, или да ги изпратим, без да направят дори най-малкото нещо; обаче ние не направихме нито едното, нито другото, като имахме пред вид твоята слава. Защото, ако ти наистина си по-храбър и по-благоразумен и си в състояние да не отстъпваш на тия, които присвояват твоето, то ти в такъв случай няма да бъдеш по-слаб; от тебе сега зависи о време да отмъстиш на врага и чрез едно сполучливо сражение да отнемеш собствените си наградни пари тъй, като че ли те са били теб изпратени по тях. Ако ли ти, така опозорен от тях, искаш да останеш спокоен, понеже се боиш, мисля, и си обхванат от най-позорната военна бездейност, то ти; драги, ще се лишиш от възнаграждението, а парите от нас ще бъдат тям [на кутригурите] подарени. Прочее дай свобода на разума и научи се да отстъпваш пред по-доброто. Защото знай добре, че и договора, който ние бяхме сключили с тебе и твоя род, ще трябва да прехвърлим върху тях, понеже безумно е да вземаш участие в лошата слава и особено на победените, когато е възможно да разположиш към себе си по-силните.” [54]
Когато Сандилх разбрал чрез преводачи съдържанието на Юстиниановото писмо, силно се разгневил и
 

54. Agathias, V, 24, ibid., p. 38927—39116. — Cp. Станоjевић, пак там, стр. 157—158.


113

същия ден потеглил в поход против кутригурите, за да ги накаже за наглостта към него.

Другояче донейде Менандър ни представя работата по преговорите на Юстиниан със Сандилх.

„Когато унните под началството на Заверган, пише той, били изгонени някъде далеч от ромейските владения, тогава Юстиниан, като мислил, че кутригурите пак ще дойдат да опустошават тракийските места, не давал почивка на утигурския вожд Сандилх, като го подстрекавал с чести посолства и други способи как и как да почне война против Заверган. Към увещанията си императорът присъединил и обещанието, че ще предаде Сандилху ония годишни пари, които били назначени от ромейската държава на Заверган, стига само Сандилх да надвие кутригурите. Сандилх, ако и да искал да бъде в приятелски сношения с ромеите, написал обаче до императора тъй: „Било би неприлично и при това беззаконно съвсем да се изтребят нашите едноплеменници, които не само говорят един и същ с нас език и са наши съжители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар подвластни на други вождове. Но и при все това, понеже това го иска Юстиниан, аз ще отнема от кутригурите конете им и ще ги направя свое притежание, [55] за да няма на какво да яздат и да не им бъде възможно да причиняват вреда на ромеите.” [56]
Съществена разлика в разказите на двамата автори се забелязва в това, че Менандър, както се види, не знаел за по-предишните сношения на Юстиниан със Сандилх
 

55. За да разберем смисъла на тия думи на Сандилх, доста е да приведем следното известие у Масуди за българите: „Конете им, които те употребяват за война, постоянно се пасат свободно по ливадите и никой не ги качва, а само на война; и ако се намери човек, който в мирно време сяда на военен кон, убиват го.” Вж. А. Гаркави, Сказания мусульман. писателей о славянах и русских, Петроград, 1870, стр. 126.

56. Menander, frg. 3, ibid., p. 310—41. — Cp. руския превод на С. Дестунис, 1860 г., стр. 320—321.


114

и за техните съюзнишки отношения, та и за това у него излиза, че императорът уж обещава да даде годишните пари  на Сандилх вместо на Заверган, когато е било тъкмо обратното. Освен това горният разказ на Менандър очевидно ни предава само един епизод от преговорите на Юстиниан със Сандилх и той не представя окончателния резултат от тях, още повече, като и сам Менандър казва, че императорът с чести посолства и други способи се стараел да подбуди утигурския хан срещу Заверган. Затова твърде е възможно, че приведеният тук отговор на Сандилх е бил един от многото, дадени на отделни посолства отговори. Както и да било, но разказът на Агатий ни представя сношенията на Юстиниан с утигурския хан в окончателна форма и несъмнено се отличава с по-голямата си пълнота. Затова и за резултатите от тия сношения ще трябва отново да се обърнем към разказа на Агатий.

Както казахме по-горе, щом Сандилх разбрал съдържанието на Юстиниановото писмо, твърде много се разсърдил и още същия ден решил да се разправи с наглите кутригури. Като повел войската си, той изпървом изцяло нападнал неприятелската страна, разбил неочаквано останалите там мъже и много жени и деца откарал в робство. После той също така неочаквано пресрещнал ония кутригури, които се връщали от Тракия и току-що били преминали Дунав; много от тях той избил и отнел както парите от императора, тъй и цялата плячка; спасилите се едвам сполучили да се върнат по своите жилища и почнали да се готвят за борба с враговете си съседи. От това време според Агатий тия две племена задълго  живеели враждебно настроени едни срещу други: те ту се нападали и грабили, ту влизали в открито сражение, докато разнебитените сили на едните и другите били съвършено разстроени, тъй че се лишили и от самото си отеческо име.

„Тия хунски народи, пише Агатий, изпаднаха в такова нещастие, че макар и да беше наи-



115

стина останала една част от тях, те служат разпръснато на другите [народи] и измениха името [си] на тяхното. Така възмездията за предишните безбожни дела ги постигнаха в най-силна степен; обаче съвършеното загниване и унищожение на тия две племена стана по-късно. . . Докато те всякак се мъчеха, предавайки се на ужаси у дома си, те не помисляха повече да нападат против ромеите, но и за повечето [хора] беше неизвестно де се намираше тяхната земя.” [57]
Така завършва Агатий разказа си за отношенията на двете племена — кутригури и утигури, както едно към друго, тъй на двете към Византия. За нас са от първостепенна важност приведените няколко думи на Агатий, които ни рисуват враждебните отношения между утигури и кутригури. Тая постоянна вражда, насадена тъй изкусно от византийската политика, имала за сетнина съвършеното им ослабване, което от своя страна докарало загубата на тяхната политическа самостойност. Но Агатий забелязва, че съвършеното загниване и унищожение на тия две племена е станало по-късно, т. е. няколко години след изложените събития, а под това загниване ние ще трябва да разбибираме: 1) покорението на кутригурите от силния народ аварите, които тъкмо в това време бяха почнали да се движат от изток и да покоряват под властта си народите, които живеели между Каспийско, Черно море и Северен Кавказ, и 2) малко по-късно подчинението на утигурите под властта на средноазиатските турци, които разпространили завоеванията си в същата посока след заминаването на аварите на запад в Европа.
 

57. Agathias, V, 25, ibid., р. 39117—39226. — Ср. Marquart, Die alt. trk. Inschr., S. 80. — Станоjевић, пак там, стр. 158—159.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]