Спомен на Божана Стоилова Сълплиева, [128]
учителка в Пета софийска прогимназия „Антим I”
Изминали се беха три злополучни години от така нареченото „Хасковско приключение”, когато след залавянето на Ат. Узунов беха изловени и заточени около 20 души тракийски съзаклятници. Цели три години вече как гниеха в Диарбекирския затвор и никаква надежда немаше да се върнат.
Две млади жени си погубиха здравето през това време от скръб по заточените, две братовчедки: Мария Хр. Стоилова, главна учителка, съпруга на Мирчо Попов и Евгени х[аджи] Ив[анчо] Минчева, годеница на Петър Берковски и сестра на също заточените Георги и Михаил Минчеви. Х[аджи] Иванчо Минчев, този силен като дъб хасковски първенец, опора на събудилите се българи, се преви през тези три години. Гаснещата пред очите му любима хубавица дъщеря, сълзите на по-голямата й сестра Теофани Хр. Златарова (майка на проф. д-р Ас. Златаров) и на нещастната му жена, ден и нощ му напомняха за заточените синове. Майката пък на Мария, Теофани Жечкова Стоилова, мир не намираше от мъка, че не може с нищо да помогне на безутешната си дъщеря. Къщата й, винаги отворена за всички членове на революционния комитет, беше заглъхнала: Мирчо, Берковски, Заимов, Левски, революционни събрания в горната стая, всичко беше отлетело. Георги, [129] по-големият син, беше изпратен в Цариград, защото стоенето му в Хасково беше опасно. Само Мария и 15—16 год[ишният] Михалчо [130] беха останали при нея. Притаило се беше целото Хасково, гъркоманите обаче тържествуваха. Всички потомци на старата, голема и богата фамилия на Жечко и Христодул Шишманови, състояща се от безброй сестри, братя, братовчеди и братовчедки, взимаха участие в скръбта по заточените и след едно съвещание се реши да се изпратят като пратеници в Цариград най-старият от фамилията — х[аджи] Иванчо Минчев и най-младият — Михаил или Михалчо Стоилов (понастоящем генерал от запаса), да молят за освобождението на затворниците, тъй като писмата, които идваха оттам,
151
беха много обезпокоителни. Знаеше се, че след бегството на Стоян Заимов другите заточеници беха поставени при много по-строг режим.
Когато научи Михалчо, че ще отива в Цариград н то тайно, да не разбере никой причината на заминаването, той се почувствува тъй високо над своите другари, както и по-рано, когато беше председател на техния ученически революционен комитет, който беше вече престанал да съществува.
Първото пътуване с трен, пристигането в Еди-Куле [*], визитите и обедите, на които беха канени у българските първенци в Цариград, като Чомаков [131], Караминков [132], Пенчевич [133], Тъпчилещов [134] и др., всичко това се струваше на Михалчо като вълшебен сън, който той желаеше да продължи вечно. А когато за пръв път чу г-ца Пенчевич да свири на пиано, той помисли, че веднага ще му израснат криле и ще полети към небето. Защото Михалчо обичаше музиката — когато той пееше със своя силен и приятен глас в техната градинка в Хасково, всички наоколо се заслушваха.
В Цариград се чувствуваше лъхът на свободата, а това беше така сладко! Можеше свободно да се ходи и Михалчо бърже се ориентирваше и даже водеше вуйчо си. Визитите по големците имаха за цел да се издействува ауденция от Екзарха Антим I и той от своя страна да издействува от султана Абдул Азиса [135], та да се поиска освобождението на заточените.
Дойде големият, незабравимият за Михалчо ден, когато требваше да се явят при Екзарха.
„Михалчо — казваше вуйчо му — ще трябва да се поклоним дълбоко на дядо екзарха, да му направим метан. После аз ще говоря, а ако той те попита нещо, ти тогава ясно отговаряй и не се страхувай.” А Михалчо никак не се страхуваше, той така беше свикнал с всички българи в Цариград. В Балкапан [**], където живееше брат му Георги, той беше вече като свой.
Беше месец април 1876 год. Параходчето, което отнасяше х[аджи] Иванчо
и Михалчо, леко се плъзгаше покрай двореца Долма-Бахча на път за Ортакьой,
дето живееше екзархът. Със страхопочитание пристъпиха прага на Екзархията.
Михалчо наум си повтаряше,
152
че не го е страх, но сърцето му биеше до пръсване от вълнение. Посрещна ги капукехаята [*] и ги въведе в широкия хубаво нареден салон, където останаха да чакат. Протосингелът [**] мълком отиде в съседната стая — кабинета на екзарха, да доложи за техното идване. Тишина владееше из целия дом. Една врата се отвори, от която влезе не много висок старец с бела дълга брада и с лилава широка дреха, прнстегната на кръста с широк кадифен пояс. Грамаден сребърен кръст блестеше на гърдите му. Пристъпяше бавно и погледът му кротко обгръщаше измъчения старец и младото момче, на които знаеше вече големата скръб. За момент Михалчо се смути. Безброй мисли нахлуха в главата му: ето най-после заветната му мечта изпълнена, той стоеше пред най-големия българин, пред първия български екзарх, главата на българската черква, чиято самостоятелност, след толкова века на духовно робство, беше най-после призната. От целата му осанка и особено от благия му поглед, лъхаше доброта и благожелателство, които в миг спечелиха сърцето на Михалчо и той заедно с вуйчо си направи обичайния метан, но много по-голем и по-изразителен, като се простре цел на килима.
Закърмен още от детинство от религиозната си майка в християнски добродетели и пламенна любов към родината, за Михалчо екзархът беше олицетворение на всичко българско. В големия поклон той беше вложил всички чувства, които в тоя момент вълнуваха юношеската му душа: почит, преданост и любов както към личността на екзарха, така и към родината.
След целуването на десницата му Негово Блаженство покани гостите да
седнат, като сам се отпусна във фотьойла си и почна да разпитва х[аджи]
Иванчо за живота и страданията на хасковските българи от доносничествата
и клеветите на тамошните гъркомани пред турските власти. Говореше бавно
и тихо и с благи думи той изказа твърдата си вера в скорошния благоприятен
край на всичко. А на молбата да им доиздействува ауденция у султана, обеща,
че ще поиска да се яви лично при него и ще го моли да ги приеме. След това
*. Представител на Екзархията пред Високата порта.
**. Православен монах, помощник или секретар на митрополит, в случая на екзарха.
153
се обърна към Михалчо, разпита го за училището му и като научи, че след заточаването на учителите Петър Берковски, Ст. Заимов и Мирчо Попов стои затворено, много се наскърби. Изказвайки надеждата за скорошното му отваряне, той каза следните знаменателни думи: „Вие младежите требва усърдно да се учите и просвещавате. Нашият народ има голема нужда от просветени синове. В просвещението лежи неговото светло бъдаще. Обичайте родината си пламенно и се подготвяйте още от училището да й служите предано, когато пораснете.”
С това приемът се свърши. Негово Блаженство се сбогува сърдечно и двамата хасковци си излезоха със сърца, преизпълнени с радост и възторг както от любезността и добротата на техния върховен духовен вожд, така и от надеждата, която той им даде относно ауденцията у султана.
Но надеждите скоро пропаднаха. В Цариград дойдоха известия за Априлското въстание и екзархът прати да им съобщят, че моментът ие е удобен да отиде при султана да иска освобождаване на съзаклятници.
След неколко дни влакът отнесе обратно натъжени и отчаяни най-старият и най-младият пратеник на фамилията, отчаяни, че с нищо не можаха да помогнат на заточените. Но скоро те сами си помогнаха, като по разни пътища, предрешени, избегаха в Русия, откъдето се върнаха в Хасково заедно с победоносните руски войски.