... На 27 или 28 [декември 1873 г.] ни изпратиха за Цариград, а оттам на 4 януари 1874 год. за Диарбекир. До Александрета отидохме с параход, оттук — с коне и мулета, които си наехме сами. По пътя той, Берковски, беше здрав, но много се сърдеше на коня си, че не вървял добре, друсал, спъвал се и че при това воняла му много тежко раната. Вземах аз неговия кон с вонещата рана и му дадох моя, но пак не му се харесваше — и моят кон бил лош; брат ми му дава своя кон, но и той не го задоволяваше. Ние виждахме, че вината не бе в нещастните добичета, а в лошите пътища, дъждовното време и още в самия ездач: Петър не беше научен да езди кон... По едно време той пак падна в отчаяние. То беше, когато доближавахме Диарбекир. Един ден слязохме на пладнина в едно село. Седнахме в една къща няколко души, извадихме от торбите си каквото се намираше за ядене и захванахме да ядем: Петър хапна веднъж-дваж, после излезна навън. Подир него излезе и брат ми. Аз следвах да ям и приказвах с останалите другари, когато чух братовия си глас: — „Батьо! Батьо!” Със залъка в уста скокнах, излязох вън и се завтекох към гласа. Гласът ме заведе в един яхър с камили. Когато влязох в яхъра, що да видя! — брат ми и Петър се прострели между камилите: Берковски държеше в ръка обнажен нож, а брат ми го държеже за ръцете. „Скоро! Петър иска да се убива!” — извика брат ми, когато ме видя. Спуснах се аз, взех ножа от ръцете му и го отведох в
148
стаята, гдето бяха другарите. Подир няколко дена той сам се смееше на тая своя постъпка...
Най-сетне, след 16—18-дневно пътуване стигнахме в Диарбекир. След като дадохме поръчителство, че няма да избегнем, излязохме от затвора. Хванахме къща, настанихме се и почнахме да живеем свободен живот, ако може така да се каже. Няколко дена подир това пристигнаха книгите, за които бяхме поръчали на зета ни Златаров, който беше дошел в Цариград да моли за нашето опрощение. Петър и брат ми се заловиха за работа: Петър превеждаше от чешки геометрията, а брат ми — „Скитникът евреин” от французки. — Наскоро подир излизането ни от затвора Бер-ковски се запозна с вилаетския главен инженер Мурад бей (поляк), който настоя пред тамошния валия, та Петър се назначи за помощник-инженер с 200 гроша месечна заплата. През месец той захвърли превода и тръгна да работи по шосетата, които отдавна бяха почнати да се правят и нищо не бе направено. Той така сериозно се залови за работа, щото и самият валия, който дотогава мислеше, че не било възможно такива дълги и широки пътища, сега видя и повярва. Петър постоянно искаше по-много работници и по цял ден бдеше за добрата работа. Кюрдите нито кола карат, нито колело, за подобни предмети те нямат понятие; храните си те карат по пазарищата на гръб, или на кон, за това те не можаха да ценят шосетата, гледаха на тях с една омраза и постоянно избягваха да работят. Най-лесното им средство беше рушветът: те подкупваха инженерите и се освобождаваха от работение. Тоя свой навик те заявиха и пред Берковски, ала пишман станаха: Берковски се счете оскърбен от предложения му рушвет и застави кюрдите да работят двойно. Кюрдите виждали в личността на Берковски едно зло, от което те замислили да се освободят; те намислили да убият строгия инженер и по такъв начин да се отърват от него. За осъществяването на тая зла мисъл един ден неколцина от тях се спуснали с голи ханджари върху му, но благодарение на случившите се там неколцина арменци Берковски се спасил здрав и недосегнат, та мисълта не се изпълнила... Лятото се измина, настана зима, Берковски се прибра дома си и се залови пак с превеждане на книги. Той беше сега
149
здрав, жив (пъргав) и много весел. Разказваше ни разните смешни случки с кюрдите. По едно време той замисли да засее от бунтовническото семе и тук: захвана да се събира с по-първите и развитичките арменци; разказваше и разясняваше им какво нещо е свободата и как се постига тя. Това семе хвана корен: нареди се един комитет, под председателството на сарафина Оханеза, който наскоро подир нашето избягване умрял. . . Не зная през кой месец беше — декември или януари — един от затворниците на име Таню, от Сливен, избягна и поради това нас всички ни затвориха в затвора, като че ли ние бяхме виновниците за неговото бягство; само Берковски, като инженер, остана свободен, него не затвориха. В един ден той дойде в затвора и ми каза, че някой си англичанин, който бил инженер в Багдад и отивал за Цариград, бил му предложил да го вземе със себе си и да го изпрати, където той желае — та искаше моето мнение по тоя въпрос. Аз му казах да върви, защото щом излеза от затвора и аз ще бягам. Същото му каза и брат ми. Той се съгласи, целунахме се и се разпростихме. Но на следующата заран той пак дойде и ми каза, че се отказал от намерението си, защото му било мило да се отдели от нас, толкова повече, защото ние сме били арестувани. „Ще остана — каза той, — и ще бягаме заедно.” Няколко дена подир това всички ни освободиха от затвора. Първата ни мисъл бе да се готвим за бягане. Но в това време получихме писмо от дома, с което ни се известяваше, че татко успял да вземе от по-първите българи и турци свидетелство за нашата честност и отишел в Цариград да моли, за да ни опростят. След това писмо получихме друго от татко из Цариград, в което ни се пишеше, че работата е наред и че скоро ще ни телеграфира, че сме свободни. Ние повярвахме, захвърлихме мисълта за бягане и чакаме опрощението. Петър тръгна пак да работи по шосетата. Цялото това лято се мина със сладката надежда, че ще бъдем простени. През септември получихме писмо, с което ни се съобщаваше, че по причина на Старозагорското въстание великият везир бил казал, че за нашето освобождение трябвало да се мине малко време, па тогава. . .