Тъкмо преди 24 години аз изгубих на 4-и март моята мила сестрица Евгения в цветущата младост на 24 години [105]. Тя загина млада от ненаситната болест тубер-
97
кулоза. Нейното заболявание е историческо и тя е жертва за България.
Тя на 16 годинки в 1873 г. се залиби за новодошлия в Хасково за главен
учител Берковски. И той бе млад 22 г[одишен]. Той се бе завърнал от Прага,
дето е следвал там и за първа г[одина] бе условен за главен учител в нашия
град. Той не бе красив, та с хубостта си да я привлече. Но нали в това
време бе рядкост от учени момци. Той държеше хубави сказки в училището
в някой голям празник, дето народът се стичаше да чуе нещо ново, нещо хубаво.
При таквиз едни сказки моята сестра се плени от Берковски и го залиби.
Да, залиби го не на шега, но искрено и той не остана равнодушен. Че кой
ли младеж бе равнодушен към такваз красавица. Тя бе тънка, висока като
млада топола. Тя бе бяла, с розови страни. Нейните маслинени очи с черни
ресници бяха пленителни. Нейните тънки, черни вежди като копринени гайтани,
над хубавото й чело небрежно падаха черни къдрици от косите й, а устицата
й с два реда бисерни зъби, като бе създадена само за любов [106].
. . На четвъртата година [*] бяха условили гл[авен]
учител от В. Търново. Казваше се Семерджиев [107].
Той бе много добър момък и красив. Той научил всичко за Евгения и много
я обикнал. Почна да търси случай да я вижда, но де ще я види — да отиди
в бащината ни къща, няма с кого. А тя тогава ходеше само у леля ни, при
братовчедка ни Мария — двете да си приказват и оплакват съдбата си, че
и нейният Мирчо е заедно. Тя е женена от две г[одини]. Къщата им бе до
самата черковна врата, а училището — на среща, отвъд реката. Той видял,
че тя ходи там и си решил да чака до черковната врата, та когато излезе
Евгения да си отива, да я види. И тъй направил — няколко пъти, от което
тя се усети и почна по-рядко да ходи. Но той се решил да се запознае с
леля й Мария и един ден отива дома им, та им казал, че много обича Евгения
и ги моли да я придумат да склони да му я дадем. Той се запознал с бате
й Христа и нему е говорил, че много желай да земе Евгения. Всички се питаха,
говорехме, че добре ще сторим да я придумаме, но тя и за него не щя да
склони. Писахме на братята да ги питаме
*. От заточаването на Берковски.
98
те какво ще кажат и ако одобрат да пишат и те на нея, да я помолят да склони. Но те ни писаха как ще стане това, ами ние после тука как ще погледнем Берковски? И всички си замълчахме. Скоро укривиха [*] Семерджиев [някой] от гражданите и той си замина за Търново. . . [108] Като се завърнаха нашите заточени братя, нашият татко и моят Христо, как всичко се накупи и замести, ами Евгения да изгубим, че кой може да я замести? Но смъртта, тази грозна смърт бе протегнала костеливите си ръце да я грабне помежду ни, без да можем да помогнем, да я спрем. Да, тоз черен, отровен ден наближаваше. Аз вече по цели дни седях при нея и нощя оставах там. Един ден мама и Марийка си отидоха. Ние останахме двете, а тя се пак позасмя и ми казва: „Да не ми се сърдиш, ще ти кажа нещо.” „Кажи ми, сестрице, какво има?” „Какво ли? Нали се сещаш, аз скоро пак ще ставам булка искам да ми облечете венчалната рокля и другите ми дрехи са събрани всички. Ще ми обуйте новите щивале, че ми са драги много.” Аз през сълзи й рекох: „Що ми говориш мила така?” А тя ми каза: „И на мама хич не бива да казваш. Че и ти да не ме оплакваш секи ден, да си забравиш детето. Гледай си хубаво Недялка да ти порасне, ти мене ще забравиш тогава. Какичко, ако ме жалите, по-добре е час по-скоро да се избава. Не виждаш ли какви мъчителни нощи прекарвам с таз кашлица. Но това не е живот. Това е тегло черно.” На другия ден ми каза: „На ти ключа, отвори ми сандъка! Извади една рокля, една риза и кръстчето златно. Донес ми и пръстените!” И аз направих това. Тя прати роклята, ризата и кръстчето на едно бедно момиче, а два пръстена отдели — за Марийка един и за Недялка, „да ме споминат”. „Но, чакай да дойди Петър, та пред него да ги дам.” Той си дойде и тя му казва. Той, разбира се, одобри това.
На другата сутрин тя бе като унесена — уж седи, тледа към прозореца,
но не чува какво говорим. Винаги като ядяхме нещо, тя ще си поиска, а тоз
ден не ни забележва, макар аз да казвах й колко [е] сладко ядение[то”].
Тя не се обърна да погледне. После аз си мих ръцете, тя се обърна и ми
рече: „Донеси ми да се
99
умия!” Аз й занесох, нагаждах й тя да си измие ръцете, зъбите си с четката, лицето, и поиска да й орежа ноктите, че не щяла да е гнуснава. Най-после поиска да полегне на коленото ми и като полежа, стана. Накара ме да я среша и аз я сресох. Подир малко дадохме й, та си похапна и каза, че много хубава супа. После аз слязох долу, те останаха с мама и като отидох — мама я прегърнала и тя казва: „Ах, как ми е тъмно!” О, боже, аз разбрах кое е това тъмно. Седнах, зех я от мама, прегърнах и не можах да търпя — позаплаках. А тя се поокопити и ми каза: „Как, не помниш ли завчера какво чете, че болните по са спокойни в болницата, чи нямат свои да ги безпокоят.” Стаята бе се напълнила с роднини и съседки, тя се прости с всички, целуна зълва си, поръча й да заобикаля брат си, прегърна Марийка, целуна я и заплака. Казва й: „Мила сестрице, не бяхме щастливи да си походим двете весели.” А мене и мама дали остави за по-после. Надвечер каза: „И батю си не дойде от Пловдив да го видя.” Подир малко поиска ябълка. Изяде я бързо, изпи чаша вода и пак почна да й тъмнее. В това време по стълбата се изкачваше батю й Георги. Тя го позна, каза: „И бате си дошъл.” Той влезе в стаята, хвана й ръчицата, пита я: „Как си, сестрице?” А тя: „Е, тъй бате, аз вече отивам.” Той се разплака и отиде в другата стая. Тя бе седешком полегнала на мамините гърди. Леля стои права над главата, аз седнах до нея,, а тя си подаде и двете ръчици на мене и аз ги стисках в моите. Пак казва: „Да бе и бати Христо тука, той колко ме обичаше, се щеше да ми помогне.” Помрежи хубавите си очици и засмяно каза на два пъти: „Ах, колко хубаво нещо!” Аз щях да попитам какво, но леля ми маха глава да не я питам: Въздъхна си няколко пъти дълбоко и се свърши. Отиде си миличката ни хубава сестрица...