Годината 1905 бе за мене година, пълна с радостни надежди. През цялото лято аз тичах радостно неуморно в село, по ливадите, нивята, горичките, по хармана. Моето старческо тяло бе леко, бодро, пъргаво, но кое го караше да бъде тъй, по-после ще видите. Аз бързах туй лято всичко по-рано да се прибере, навреме да се продаде да събера нужните пари. Ако някой поискаше да купи едно дърво или една върба, аз отивах да отделя кое дърво ще земат. Пазарях го, земах му парите 2—3 лева и аз ги събирах, непобутвах ги. Правех
92
икономия във всичко. Прекарвах съвсем с малко, защото надеждата ме хранеше, та нямах нужда от много. Прибрахме всичко. Дърва, жито продадохме. Настъпи есента. Аз се прибрах в града. Прибрах всичко от моята къща. Свързах, пренесох у сестра си. Наредих всичко както трябва. Поправих и къщата, че и тя не бива да се остави да се руши и за всичко бързам, тичам като млад кон неуморно. И всичко като се свърши, аз си събрах куфарчето и се готва за път се тъй радостна. Макар че ми бе мило до нейде, че пак ще се разделя с моята останала от толкоз братя и сестри едничка сестрица, която й съм за сестра и за майка, но при мисълта при кого ще отида, ме правеше да не мисля много за раздялата. Дойде денят на моето тръгвание. Аз се радвам и те са радостни, че ще ме изпратят при тоз, за когото тъй много ми копнее душата, при когото аз ще си отпочина от дълги трудове, от много грижи. Но кой е тоз? То е моето прескъпо дете, моя миличък син, моя много драг Иван-Асен. Да, при него отивам аз, при скъпо нежно дете. То е, което напълно разбира душата, измъчената душа на неговата мила мама. Аз се простих с моята някога много драга къща, в която живеех 30 щастливи години с моя мил добър другар, който сякоги във всичко бе готов да ми направи волята; в къщата, дето се родиха моите две хубави деца — едничка дъщеря и едничкия син, на които не малко се е радвал и техния татко и им е угаждал на детинските капризи; къщата, в която те пораснаха и изгубиха с моя добър татко и най-после таз къща, която напуснахме да живеем в нея, защото тъй трябваше и я оставихме сама и тя да жали за нас, както и ние за миналия живот в нея. Аз се простих и с бащината къща, в която се родихме 5 сестри и 5 братя. В нея живяхме и пораснахме. И боже мой, в нея аз изгубих братя, сестри, майка и татко. Останах аз и най-малката ми сестричка. Най-после аз се простих с тази си сестрица и нейните две деца, които ме обичат и ги обичам като свои деца. Поплакахме си, целунахме се и се разделихме. И как да не си поплача — аз съм вече стара, пътят е далеч. Може да заболея, па и може да се не върна вече.
Стигнах вечерта в София. На гарата ме срещна моята мила хубава дъщеря с моите драги внучета. Оста-
93
нах при тях една седмица да погостувам, да им се порадвам, чи ще ги оставя 7—8 м[есеца]. Как ми бе мило; като забележа моята мила дъщеря да се вгледва в мене с насълзени очи и да ми казва: „Мамо, ма, нали ти е мило да ни оставиш, та да отидиш толко далеч.” Аз й казах: „Дъще, както тебе съм мила и ти е добре да съм при тебе, помисли и за твоето братче. Може и то тъй да милее за мама. И той има по-голяма нужда от майка, че си няма никого там. Най-после оставете ме да отида да си поживея насаме с него като едно време, когато бе малко малко [*] превързан за неговата мама. Аз се затъжих много. Исках да го вида как се е наредил, как живее. А пък ето, че и той в колко писма ме вика да отида при него — нека, майка си поживеем заедно. То ще ми остане — да му се порадвам като студент. А пък миличките ми внучета колко нежни бяха, как ми угаждаха. Драгата ми Божанка как нежно ми говореше: „Бабо ма, не отивай! Бабо, ти как ще да утраеш на такъв дълъг път? Как ще спиш? Ние като отивахме за Варна колко се измъчихме, хем наблизо.” А малкия Любко само ме завива да ми е топло. Аз ги милвах и им казвах: „Не, мои пиленца, нека баба да отиди при вуйчето, че то си няма никого там. Нека и той да си има мама. Аз пак ще си дойда при вас. Ще дойди и вуйчо ви. Ще донесем подаръци. Вие тука сте при мама си, тате си.”
Най-после дойде другара ми и дойде дена на тръг-вапнето. Изпратиха ме до гарата моите мили скъпи деца. Целунахме се, пак поплакахме. Разбира се, винаги кога се разделят майка и деца, може ли да се не поплаче. Най-много ме трогна мойта драга внучка, като изпищя и се метна у майка си. „Мамо ма, баба отива.” Най-после те се скриха от очите мн. Аз седнах, помолих се на бога — като ги оставях на него, той да ги пази здрави, а мене да даде сила да отрая на несгодата на пътуванието. И умствено се пренасях при моя миличък Асе — как ще ме срещне, как ще го вида и прегърна подир 15 месеци. И трена хвърчеше.
Сутринта стигнахме в Белград на гарата. Оттам тръгнахме, като променихме
трена. Надвечер стигнахме в Прага. Там преспахме, аз да си почина. На сут-
94
ринта пак тръгнахме и подир две денонощия пристигнахме в Женева. Не ща да описвам хубостите, що виждах по път, нито за величествените Тироли, защото перото ми е много слабо, за да мога да опиша таз прекрасна природна хубост. Само ще кажа, че колкото по-наближавахме, толкоз по-силно тупаше моето майчино сърце и ставаше нетърпеливо.
Най-после в 8 ч. стигнахме Женева. На гарата ме чакаше туй скъпо същество. Това мило дете, за което копнеех и при което отивах да си поживея истински щастлив живот. Прегърнах го мило, нежно, като че ми светна в очите, като го видех. Отидохме в пансиона и заживях нов живот на старо време. Сега вече съм пансионерка. Аз си имах отделно стая. Спя си сама. Сутрин отивам на закуска. Деня и вечер, като дрънка звънеца за ядание, отивам и аз. Ние сме едни до други на трапезата с моя мил Асе. Той ме запозна с всички. Те са някак внимателни към мене. Разбира се, стара пансионерка, па и те имат две старици. Аз прегледах, наредих дрехите на мойто дете и повече време минавам в неговата стая, когато е там да го гледам, да му се радвам и да си поприказваме — нали божем не сме си приказвали цели 15 месеци. Той ми разправя какво учи, какво работи в лабораторията. Даде ми да прочета някои стихове, които той ги е написал. Аз се радвам и благоговея като сяка майка, която чака много нещо от чедото си, а пък колко повече аз, която от 5 години съвсем ме сломиха милостите, грижите и трудовете. И всичко се мъчех да преболея, за да мога да живея за децата си, а най-много за моя скъп още много млад син — да се грижа за неговото образование, да мога да му доставям всичко нужно навреме, за да не усети загубата на своя татко.
И тъй из първите дни бях възхитена от всичко. Виждах, че моя Асе работи със сърце — сяка сутрин той е първият, който отива в университета и сяка вечер той е последният, който се връща от лабораторията. Аз се радвах, че той е тъй ревностен. Аз даже не забелязвах грубата храна, що ни даваха и лошата обстановка. Малко ми трябваше да мисля за това — нали е временно, нали моя Асе още една и половин година [ще учи]. Той ще свърши, ще си се върне в България да се настани на работа и тогава, о драги мечти, ние ще си
95
земем къща и аз знам тогава как да си наредя къщата, както ми душата желае. Ще си поживеем 2—3 го-динки двамата и после той ще си избере другарка, ще доведем още една млада душа в къщи. Те ще си заживеят нов щастлив живот, а аз ще им се радвам.
Но мина се една седмица, аз забележих, че той е с`е неспокоен — не му се свърта да се спре при мен. Не му се говори нищо. Той се не заинтересува да пита нищо за България, за дома, за роднини, па даже и за своята единствена сестра и за нейните 2 дечица. Аз разбрах, че той е залюбен тука за малката Жанна. Да, разбрах, защото той винаги търсеше предлог, за да влезе при тях да поиска нещо, да ги пита нещо и най-му бе приятно да седим по-дълго при тях да приказваме. Даже на трапезата той бе тъй внимателен към тях да им услужва, да им отговаря на всичко и забравяше, че до него седи бедната му майка, която нищо не разбира какво се говори и жадно чака няма ли да се обърне нейния тъй любезен син, да й каже две думи от разговора. Но за жалост не. Даже често пъти аз го питах нещо, повтарях му, но той ме не чуваше и аз си замълчавах с болка на сърцето. Не че аз завиждах, че той е любезен с другите, съвсем не, но мене ми бе жал, че и другите забележват, че той е невнимателен към своята майка. В мен заговаряше човешкото достойнство — нима аз толко не заслужавам да ми се отговори. Един ден, когато той беше пак тъй умислен, скучно му било — тая дума се повтаряше сякога, аз му рекох: „Синко, аз виждам, че ти си влюбен тука. Нищо, нека, това младостта го иска, ами защо се толкоз умислюваш? Живей по-весело. Нима който люби трябва да е умислен?” Той не скри. Каза ми, че той люби не напразно, но че неговото желание е да я земе за другарка и мисли дали това ще постигне. Не го крия — мене не бе толкоз приятно. Аз му рекох и пак: „Малко са хубави наши момиченца, на които си познаваме рода им, които си ги знаем от дечица, с които живота ни е еднакъв. Това ще го заведеш в България. Ней всичко ще се види странно, чуждо. С`е ще му бъди криво и най-после как ще се отдели от майка си, да жали винаги и да ти иска сяка година да я водиш при майка й. Па да видим и майка й ще иска [ли] да я даде толкоз далече. Гледей сине, до де е
96
време да се отделиш от нея.” Но той ми каза: „Не, никога, защото мойта
любов не е улична, но искрена, аз това не мога поне [*].”
И аз нямаше повече какво да говора. Не че не харесвах момичето, защото
то е още дете, но аз не обичам живота, който то прекарва със своите баби,
лели и пансионерки. Какво ще ми научи, каква домакиня ще стане, когато
тука няма домакинство. Не им идва никой, не ходат никъде, за да види как
живеят хората. Няма татко да се грижи за тях. Една майка и тя ги остави
на другите да ги гледат, а тя отиде гувернантка, че бедни хора. Мене бе
драго да земем момиче, което е расло помежду татко и майка, на които ходат
госте, събират се с други хора, възпитано, грижливо и най-после да си е
българка, да си имаме повече роднини. А той ми казва: „Да, ти искаш богата,
затова. Не щеш таз, че е бедна.” И почна да охладява съвсем към мене. Била
съм намусена, гледала съм злобно. Да, не можех аз да се примиря лесно,
като гледам как лошо ни хранят, как безбожно ни експлоатират, как нечисто
ни държат стаите, какви окъсани постилки на масите и какви нечисти канапета.
Но аз се силех да не познаят, че съм недоволна, макар че много вечери си
лягах гладна, защото храната бе отвратителна за мене, а те лицемерките
се преструват и ме питат да не съм болна, та не ям и аз казвах — да. Като
се оплачех, че не мога да ям таз храна — да променим пансиона, той, моето
дете, ми се сърдеше и казваше: „Да си седяла в България, да си ядеш каквото
искаш. За мене е добра храната, аз не съм дошъл за ядение. Хич да не ми
дават да ям — пак ще стоя тука.” А моето клето сърце се късаше с нокти
и замълчавах.