Ах, ако можеха да говорят бездушните твари, щяха много нещо да изкажат на света, както таз моя малка стаица, в която от седем години живея в нея сяка го-
100
дина по няколко месеци. Да, откак изгубих аз моята здрава опора, моя скъп другар на живота ми. Да, аз го изгубих много фатално, за една нощ, без да го видя И му подам за последен път чаша вода. Като че кръвник разбойник влезна при него и го завлече. Тъй го грабна от нас таз немилостивица, таз ненаситница — алчната смърт. Да, аз зарових моя Христо и на другия ден трябваше да дойда в чифлика. Аз дойдох с моя драг зет и с моя многообичан брат. Дойдох, отворих стаята, влязохме. Аз заварих леглото му като че още топло. Аз горчиво плаках над това легло, дето кой знае Колко ли безсънни нощи е прекарвал потопен в мисли — едни от други по-тежки, които сам понасяше като тежък ярем, без да има кураж да се оплаче на близките си и които грижи го завлякоха. Той си замина и почина от това тежко бреме, но за жалост той остави тоз тежък товар на мене, слаба недъгава жена, на мене, която бях расла и живяла при други обстоятелства, както в татковата си къща, тъй после и в своята. Да, голямо бе моето разочарование. Аз като че се намерих на кръстом път с четири пътища, се трънливи пред очите ми и не знаех кой път да хвана. Аз още тогива се прибрах тука да живея да нагледвам. Тежко ми, нещастница! Какво ли можах да нагледам, когато аз постоянно плачех и никъде утешение не намирах. Ако влезех в градината, аз при сяка стъпка усещах, че настъпям неговата стъпка, при сяко дръвце като че го виждах, че се е спрял и го гледа. Погледът ми блуждаеше и навсъде, където погледнех като че го виждах навел глава и мисли, както си правеше това. А, боже мой, колко грозна бе нощя, когато се приберях сама в малката си стаица и трябваше да легна на това легло. Какви тръпки ме побиваха по цялото тяло, като че правех светотатство. Ами съня, този божи дар, де бе сега да заспя и си почина. Не, той бягаше от очите ми. Те не искаха да се затварят, а сърцето ми тревожно тупаше в измъчените ми гърди. Благодарение на една стара селянка — съседка, тя дохождаше да спи при мене. Тя горката се чудеше какво да ми приказва, с какво да ме утешава. Разправяше ми разни приключения, но аз дали я слушах и дали разбирах какво ми говори, но се пак бях доволна, че има при мене една душа, която желае да ми помогне, да ме
101
утеши. Често пъти се случваше, че тя с нейното говорение ме приспиваше, ако и да бе за малко, но с`е ме облекчаваше. Тъй прекарах първата година с много скърби и плачове, като ми се виждаше настоящето мъчително, бъдещето грозно. Като помислях само с такъв тежък товар, потънала в едно бурно море — да се боря с живота и смъртта, да се мъча да изплавам — това ми се виждаше най-невъзможно. Аз стоях в чифлика до десети декември и после се прибрах в града и отидох в София да поживея при моите скъпи деца и драги внучета. Там аз се мъчих да се поутеша, исках да се покажа не толко угрижена, но колко пъти се криях насаме и плачех. Напразно зет ми ме утешаваше, насърчаваше, че ние ще се оправим, ще се облекчим скоро. Но моят ум не побираше това — лесно е да се говори, но на дело не излазя тъй. Аз стоях там три м[есеца] и в началото на пролетта се завърнах пак да живея в чифлика, но сега при мен ме чакаше и друго зло — разправията ни за тютюна с тоз проклет Генчев [109], на когото не мога да проста никоги. Той ми изяде от живота най-малко десет години, като си помисля и сега как ме развида по съдилищата. То бе за мене смърт, когато прескачах прага на съда. А когато си помисля единия път когато ме придружаваше моят малък мил син Асе и как уплашено гледаше от съседната стая на съда — дали ще осъдят неговата тъй мила мама, дали ще се подиграят с нейната скъпа чест за един мерзавец вагабонтин. Той тогива ме преследваше криминално, защото го бях по-рано заплюла в съда за неговите безсрамни лъжи. И той тогава се заклел да ми напакости, да ме преследва криминално и ме осъди със затвор, но благодарение, че на света съществуват още хора, които могат да оценят честните хора, тъй мене ме оправдаха и той остана със зяпнали уста, готова пак да клевети. Да, аз спечелих в съда и благодаря на тез разбрани хора, но аз се почувствувах много уморена, отпаднала от тревоги, безпокойствие. Колко пъти ме е утешавал моя любим брат Георги: „А бе, сестро, защо се толкоз тревожиш, няма нищо да направи Генчев. Най-после и ако сполучи, тука има и по-горен съд.” А аз въздъхна, заплача и му река: „Братко, не знаят ли колко ми скъпо костува морално това, че това е убийствено за мене да се разтакам от съд в съд. Както и
102
да е, аз се поуспокоих от после, но винаги като си спомня тез мъчителни дни, аз не мога да се примиря и простя на Генчев. Смърт ми е, ако го срещна някоги, защото бе безбожно от негова страна да постъпи тьй, когато раната на сърцето ми още бе зяюща от смъртта на моя Христо. И грях ли бе, че аз си дирех едно наше право от него и той не щя да склони с добро да се оправим. Тъй е светът — ако нямаше зли хора на света, нямаше да съществуват и съдилища.
Седем годинки изтекоха. Сега е осмо лято как аз зиме прекарвам в София при моите деца и щом настъ пи пролетта, мене като че нещо ми привлича сърцето за в село за моята малка къщица, за моята скромна стаица и аз чакам деня на завръщането ми, като че ще намеря в нея утеха, при всичко, че мене е много добре в зетьовата къща. Аз там съм свободна като дома си. Моята мила дъщеря оставя всичко на мене — както си аз обичам, това си върша. Но кой знае, мене някак ми е мило за тях, като че те правят излишни разходи и за мене. Аз, която дете порастих и живях почти винаги да имаме на трапезата по някой гостенин свой или чужд и то за нас бе обикновено нещо. А защо сега винаги аз да съм на трапезата им и надали някоги аз ще си отплата това пак по тоз начин. И тъй, аз когато бивах в село, бях си пълна господарка и хазяйка. Това ме някак радваше при всичките неудобства, мъчнотии. Само това ми правеше удоволствие. И каква радост е била, боже мой, когато дойдеше при мене да поживее моето скъпо дете, моят обичан Асе. Тогаз моята стаичка се превръщаше на едно малко палатче. Аз не можах да му се нарадвам, да му се нагледам. Душата ми се изпълняваше с блаженство. Чудех се какво да му приготва да го нахрана, кое ли той най-много обича, та това да му приготва. Често пъти той ми разправяше за някой писател, за някой поет или философ — въобще за работи от науката. Обясняваше ми някои думи, които аз не разбирах и аз напрягах всичкото си внимание да разбера и запомня, та когато ме запита да му кажа. Но той поседеше няколко дни при мен и рече: ,.Аз ще си поотида в града да си похода.” А мене, като че се свие сърцето и си река: „Божичко, защо като мене и нему да не е най-добре, когато е при майка си?” Той тръгне да си отива и аз го изпращам
103
с погледи впити в него докато се закрие. Тогаз се връщам пак, стаята е мрачна, тъжна. Сядам да чета, не ми се чете, не ми се мисли нищо, нето ми се говори с някого. А пък, когато го изпрата за София и се завърна, то е мъка голяма, докле да привикна наново, че няма скоро да го посрещна. Ех, мила стаице и вие предмети в нея, които винаги сте били неми свидетели на моя измъчен живот пред вас. Колко, колко безсънни нощи съм аз прекарвала, като се измъчвам от хиляди мисли и уморявам от безброй преобръщане. Колко пъти аз моля: „Боже, смили се за мене мъченица, прати ми сънец да се поуспокоя.” Но не, няма кой да ме съжали и преспи. Аз се провикна някой път да плача и се оплаквам сама, а някой път от мъка запея: „Черней горо, черней сестро, двете да чернеем.” И тъй си прекарвам нощта измъчена и ставам заран като пребита, а колко пъти — още по-грозно — едвам съм заспала и будна и аз усещам, че ме заболи стомахът, а целите гърди като че остра кама се върти из тях, едвам дишам. Ще стана да зема валериянови капки. Ще си поразтрия гърдите с терпентин. Пак легна и не мога да шавна. Някой път по-скоро ми премине, някоги се продължава и аз си река: „Боже, дали не ще ма завари зората мъртва и аз ще си лежа сама вкоченясала, защото не ще смеят да отворят стаята. Те ще мислят, че си спя и още както това се случваше често, когато ми е зле, а аз си лежа и никой не побутва вратата, докато се окопита и стана. Ах и като стана никой ме не попитва: защо тъй късно ставаш, не виждам не един поглед по-внимателен да се отправи към мене. Всички са егоисти безжалостни. Ако им се оплача, че ми е зле, аз чувам по някоя ледена дума като съжаление уж, от която повече ми става скръбно-жално, че съм помежду хора съвсем чужди, които не най-малко ме съжаляват. Те гледат на мене като на много щастлива от всичко. Аз се връщам в стаята си треперяща, пораздигна си, попримета, ами нали трябва да се похапне. Кой ли ще ме покани — никой. Тогаз пак сама ще си запаля огъня, ще си направя нещо да похапна. А деня, деня какви други безброй неприятности и оскърбения аз изпитвах с моите наематели, които работеха земята ни под наем и то те се ползуваха тройно и четворно повече от нас и пак когато дойдеше време да
104
се прибира, аз не знаех какво да права. Малцина бяха, които разбираха навреме да си донесат нашата част, а другите трябваше по десет пъти да пращам човек да ги подканя и те с`е обещаваха, а не изпълняваха. Гледаха да си свършат всичките техни работи и после да го донесат и то ще да е от най-последното наполовина боклук и пак по някоя крина по-малко, уж сбъркал като мерел или пък мислел, че е толкоз когато топ от мене по-добре знае колко е. С каква бавност вървеше работата ни. Измъчвах се от чакане, притеснявах се до крайност. Тез мъки! Не защо не бях търпяла, ако бе само за мене. Но аз всичко търпях да мога да изкарам за поддръжка на моя скъп Асе, да мога навреме да му пращам нужните пари. Колко пъти съм оставала без един лев и съм се свивала най-икономично да мога да прекарам. Казвах си — нека аз се поизмъча, но да мога да го запазя за децата си, да имат нещо от татко си, да могат поне те по-леко да прекарат живота. Те не ще забравят, че има частица и от пот на тяхната майка. Тям ще бъде мило и ще го цение. Как ми е жално, като си поотида в града и гледам мисли са ме крепили и насърчавали да не ми е толкоз жал, че аз сега на старини често да си поотпочина, да се успокоя, а аз съм се ограничила в село на измъчвание. Как ми е жално, като си поотида в града и гледам как си живеят жените — занимаваха си се с домашна работа, ходят си по госте, приказват си и като че нищо ги не тревожи. Няма да мислят да бързат да си свършат [работата], а че пак да се влачат по пътищата. Омръзнало ми е ходене от Хасково до София и оттам до Хасково. А по колко пъти с воловските кола от село за в града и обратно в най-горещото време през деня. Тъжна съм да похода да си повида роднини, съседки и стари приятелки — не ми се отдава и туйто. Ако отида в града и там ме чака ходене по работа. Често пъти ме кани моята едничка сестра да отидем някъде двете. Аз й кажа: „Не мога, Марийке. Не видиш ли, сестро, че имам работа. До ще ден по-свободен, походи щем.” Но тоз ден като че бяга от мене и няма да го дочакам. С`е със сметки се разправям, се с бирници и ненаситни лихвари. Седем години дългове плащаме и се няма да свършат. Тежко томува, който държи пари под лихва. Той е червей, който деня и нощя
105
те яде. Човекът спи, а той си работи. Да имаш работа с лихваре, с тез алчни души — техните сърца са студени и заключени за всяка молба, както техните железни каси с много ключове. Те ти се омилковат, докат те сграбчат в ноктите си, а после най-безжалостно смучат потта и сълзите ти заедно с кръвта ти. Хора, пазете се от тез кални души!
... Ето ме и таз година пак съм дошла. Ах, колко не щях вече да дохождам, че всичко ми вече отмиля и омръзна. Да го не виждам и не чувам — по-добре да ми е. Таз година още от пролетта не ми се искаше и да помисля за село и се не ми се говореше за него. Само като си помислех, че ще трябва пак да дойда, то ме тръпки побиваха. Как не ми се оставяха моите драги внучета, моята мила дъщеря, коя[то] доби трето детенце [110], да я оставя, да не мога да й помагам в гледанието на детенцето. Да я оставя без не една роднина, не една близка душа. Само нейният другар и двете й дечица, а той деня си ходи по работа, децата си играят, а тя ще стои се сама и пак сама. Като я погледнех, колко ми бе жал, че ще я остава. И ней бе много тежко, че я оставям, но кой да ме замени. Никой не може се разправи с тез груби селяци — ще се ходи. И тъй аз си определих деня за тръгвание. И на тръгвание се сбогувахме двете с просълзени очи. Тя ме изпрати до стълбата, а ние отидохме до трамвая. Аз погледнал към балкона. Тя стоеше там и жално ме изглеждаше. Децата и зет ми ме изпратиха до гарата. Те миличките бяха нажалени, но не казваха: „Недей, бабо, отива.” То бе станало вече като закон, че баба им трябва сяка пролет да отива, а есен да се завръща. Аз се разделих и с тях с мили целувки. Те и двечките ме целуваха и жално гледаха.
Моя скъп Асе бе се завърнал преди три седмици, но в София стоя само една седмица. Аз го молех: „Не отивай, чадо! Не бързай, че кога ти се нарадвах при таквоз нетърпение, очаквание. Аз не мога тъй скоро да ти се нарадвам.” Но нали са млади, те бързат там, където ги влече младото им сърце. И тъй, той преди две седмици си бе дошъл в Хасково. И аз по пътя прекарах тъжно, но като си дойдох, той ме посрещна и сестра ми и аз си рекох: „Пак дойдох при другите мили.” На другия ден, аз се полутах из Хасково по рабо-
106
та. На втория ден бе седем годишнината на покойния. Ние с Асе ходихме на гроба му да споходим да го закичим с китка цвете и запалим свещица. Заобиколих аз татко и мама, също и на милата ми сестра Евгения гроба и като се върнахме, аз дойдох в село, а Лее остана да дойдн подир два дни.
Село, село! Таз година е грозно. По полето от сушата царевиците са изсъхнали и всичко е потъмняло, а и зимните жита са слаби. Хората се оклюмали глави. Мислят как ще да прекарат годината, а най-много за добитъка си, как ще го изхранат през зимата. И тъй таз година много лошо се отзова и на нас. Не можем да си съберем наема. Секи се оплаква, че нямат даже с що да си засеят нивята. Много малко ни донасят наем. Всички оставят за догодина. И тез, които са работили по-добрите нивя и са намерили доста и те се плачат и не донасят. Аз се чуда как ще се оправим ние, когато трябва да внеса на пети септември в банката 2500 лв., да платим данъци 1200 лв., да дадем за падарин 250, а още ми трябват и за моя Асе най-малко 2000 лв. Откъде ще се посрещне това? Аз потърсих да заема от някои приятел с по-малка лихва, но и те се оплакаха, че сега не могат ми свърши [работа]. И аз деня и нощя с`е това си мисла, как ще го изкарам, когато за всичко съм събрала жито и земала 1500 и надали ще мога да зема оше 500 лв.
Как всичко това лошо влияе на измъчената ми душа. Често пъти, когато съм сама помежду четиритях студени стени, аз си въздъхна и река: „Ах, боже, дотегна ми вече тоз живот, пълен с тревоги. Ах, да мога ей сега неусетно да затворя очите си и заспя тоз спокоен вечен сън. Добре ще е за мене полумъченнца, което само аз си зная. Какви не скърби, милости, измъчвания съм преживяла. Стига толкоз! Излез от мене, душо и успокой!” Но щом аз видя Асе, моя незлобен гълъб, аз трепна като от сън и си река: „Ами това още слабо дете бива ли да го остава само в таз крехка младост, да го остава без ничия милост, да го остава във водовъртежа сам, без искрен другар. Ами ако изгуби равновесие и се остави да го понесе тоз водовъртеж и пропадне? Тогаз защо бяха моите и негови трудове да се изгубят тъй незабелязано, без да принесат някоя дай на човечеството. Нали моя Асе още когато бе дете често
107
пъти казваше: „Аз ще се труда и уча да мога да бъда полезен на човечеството.” Не, аз ще се мъча да търпя, да живея, да изкарам моя любимец на спасителния бряг. Той ще поживее между обществото. Той ще съумее да си избере другарка, чиста, неопетнена като него. Те ще се разберат, ще си заживеят тихо, спокойно и аз като ми доди часът на заминаванието от тоз свят, ще им кажа: „Сбогом, мили деца. Живейте щастливо, обичайте се до живот! Бъдете искрени един към друг, за да бъде благословена къщата ви! Отгледайте чедата си да бъдат полезни за обществото и за себе си.” И ще си закрия очите спокойно.
Туй лято моят син, моя Асе повечко се заседява в село. Той по цели дни чете и пиши. Дава ми по някой път да прочета някои стихове, или друго нещо, дето е съчинил. Аз го чета с радост и упоение. Той ме пита: „Мамо, разбираш ли?” „Да, синко, защо не? Много хубаво!” Някоги вечер двамата се поразхождаме по хармана и аз го питам за звездите коя е таз и оназ от светливите звезди и той ми ги казва. После се връщаме в стаята. Аз си легна, а той пак сяда да пише до късно. Заран той си поспи, а аз ставам да приготвя чай и му препека резенчета хляб. Приготвя му прясно масло и сиренце и когато стане — закуси си. Ах, колко ми се види сладко всичкото, когато е той при мене, но щом ми рече „ще ида в града” — мене ми докривее и го питам: „Асе, не ли ти е мило да ме оставиш сама с грижите ми?” А той ми казва: „Мило ми е, но трябва да отида при другарите си.” Ах, тие другаре, дето за тях ме оставящ, а той рече: „Не бивай егоистка! Всички майки са егоистки.” „Да, аз съм егоистка, но само за вас, за децата си. Искам да са по-близо до мен. Те са моя живот.” Днес пак тон пожела да отиде в града и ще стои 5 дни. Там мене бе много жал да се раздела с него, когато му остава още 10 дни да се отдели и отиди да си довърши, но нямаше що да стора — трябва да прекара по-приятно време с другарите си. Сбогувахме се. Целунах го много, много пъти и го изпратих до реката. Той се обръща няколко пъти да ми казва сбогом, също и аз когато се скри да го не виждам, аз се върнах. И понеже ми бе много празно без него, аз седнах да понадраскам това — тез тъжни минали работи.