Бог ни дари всичко добро, всичко изгубено наместихме тройно, а и две дечица и от двата пола. За нищо вече жалба нямахме, само аз си тайком скърбях, като гледах, че и брат ми Михо отива зле — кога кръв изкара, кога го треска мъчи, виждам, че отива при Евгения, но с много церове се крепеше и поддържаше. Във време на Съединението Христо през месец януари го преместиха в Кюстендил на същата си длъжност, а аз с децата си останах и слугинката. Сега трябваше аз да оправям и чифлишките дертове. На другата година пратихме и Недялка в София, аз си останах с Иванча.
Цялото лято прекарах в село да тичам подир слугите; да наглеждам всичко, разправям жетвари, косачи и разни разправии, но писмата всяка неделя идваха и наставленията кога какво да се прави, също и пари често пращаше. 2 години стоя в Кюстендил, но си дохожда в отпуска 2 месеца, после го преместиха в Пазарджик. Там му отидох на госте, заведох втората година Недялка в София и на връщане седях една седмица гостенка. После скоро го преместиха в Хасково. Ах, колко ми олекна, когато си дойде и си пое всичката работа и грижа, като че от плещите ми се свали воденичен камък.
Той си имаше заведен ред — всяка събота вечер
76
ще иди на чифлика, а в понеделник рано ще си дойде. Подир година и половина пак го преместиха в Севлиево. Тогава аз страдах от бодеж и без време си доведохме Недялка от София. Когато той отиде подир месец и половина, аз се силно разболях от силни бодежи из цялото тяло — дори те се съмнявали, че ще мога да оздравея. Брат ми ги питал какво ще кажат — в опасност ли съм, да телеграфира и извести бате си. Те казали „да”. После той телеграфирал: „Ела си. Кака е зле болна.” Той оттам искал отпуска — не му дават, подавал оставка — не му я приемат [а му отговарят:] „Почакай, скоро ще те сменим в Хасково”. А аз дома умирам от ужасни болки. Най-после избухва желтеница. Станах като восък и чудни мъки. Цериха ме 20 деня докторите Бочаров и Тавридис, но никаква полза. Тогава Георги отиваше по работа в София — заведе и мене. Отидохме при леля у Михалчове [94] — те бяха в Холандия. Ние викахме д-р Брадел [95]. Цери ме 3 седмици и малко по-добре станах, та си се върнах в Хасково, че бяха сами децата. После още продължавах да се церя, но много бавно ми минаваше. Получавах често писма от Христо, той ми пишеше да не се притеснявам, че скоро ще си дойде. И подир 3 месеца стоене в Севлиево си се завърна. Аз бях оздравяла. Той пак си зае длъжността в съда и аз се поразпуснах. Но подир две години пак [го] местиха в Кюстендил. Той тогива подаде оставка и си остана. Отвори си адвокатско писалище и добре му вървеше, но нали чифликът го яде, почна често да ходи и стои по няколко дни в село, а пък дохождат хора, та го търсят, а него го няма. Аз се кося защо си губи мющериите, а той нехай и тъй си се често поспречквахме. През това време ние изгубихме милата си майчица — за 10 дни от пневмония.
Подир 6 години се помина брат ми Михаил [96] и то ненадейно. Една вечер бяхме си легнали, мене ме силно болеше глава и си мислех недай боже сега да ме повикат за болест, какво ще правя и в това време се почука силно вратата. Христо спеше долу. Чух го, че отиде, попита и се върна. Още по-силно се почука и аз скочих, от горе слазям и се обличам. Видях и Христо се облича. Питам що е това, а той ми каза: „Михо е зле болен.” Аз тичам към вратата, отварям, че ми викат: „Скоро, зле е болен, надали ще го сварим” и
77
аз тичам и не чакам никого. Като отидох, заварих милия ми братец бездушен, облян в кърви като заклан, дойде и Христо, че плач до бога, защо да не го сваря и го видя с душа. Земах, та го измих хубавичко, братец мил. Жена му и баба му ги нямаше при него, те нещо бутаха в другата стая. После поисках дрехите му, та го облякохме и наредихме. Изхвръкна и тоз из помежду ни — плачи колко щеш. Изпратихме и него при другите. Георги го нямаше, той бе в София и на другия ден си дойде, но не го свари. Той плака горчиво, как тъй да не го види и изпрати, дето всичко заедно са делили — мъки, скърби и радости, а че сега без него да го изпратим. Вървят си годините и времето. Подир 5 години изпратихме и татко, но той бе вече достигнал старостта и всичко си бе свършил на света, сам той се горкия притесняваше кога ще си замине и той от тоя свят да си почине. Пооплакахме и него, но не можехме да речем: „Защо боже го зема.” Преди да изпратим татко, ние годихме и оженихме Недялка. Тя беше радост голяма, че бог ни надари с добър зет [97]. Колко пъти се чудехме с тате, като я заиска някой добър момък — дали да я дадем, но мило ни да я отделим и речем — да си ходи и таз годинка, да си походи, да си порасте още, па и ние да й се радваме, да ни весели къщата, че кой знае де ще я заведат да тъжим от далече. И тъй си минаха няколко години, но с каква радост и готовност е изпълнявал добрия й татко всичките нейни прищявки. За нея нищо не жалеше, всичко хубаво избрано се купуваше от Пловдив. Обличахме я като богиня, доде дойде времето, та я дадохме на избрания ни и одобрен от всички ни. Той като че бе пратен от бога. Годихме я на имения й ден с голяма радост и веселие, с цигулки, хора, скачане. После на есента правихме и сватба. Дойдоха всички негови роднини от Пловдив и София и всички наши роднини и приятели, само дивият Баларев не дойде, та и сестрицата ми да дойде и се порадва. Направихме хубава сватба. Отидоха си те в Пловдив да живеят, а тате й отиде в София за Камарата, че бе народен представител. Аз останах сама с моя Иванчо-Асенчо, но татко му, за да не се притеснявам за Недялка, измолил леля от София да дойде да ми другарува. Ах, скъпия ми безценен другар, какви ли жертви не е правил за мене, за да ми угоди във всичко. Но
78
едно лошо правеше, дето се не откриваше на мене и ми каже истинското си положение, та и аз да знам да зимам мерки. Аз го виждах последните години, че той се мъчеше. Той отслабна. Неговото мощно тяло отпадаше и бледнееше. Като му поречах някой път: „Защо бързо старееш и слабееш?”, а той ми казваше: „Тебе тъй ти се вижда. Мене как ми е лекичко. Ходя си като млад. Ям и спя сладко. Нищо ми не е.”
Най-после той заряза адвокатлъка и повечето време прекарваше в чифлика. Дойде си, постои 3—4 дни и пак си отиде. Беше зел да се пооплаква, че му се вие свят, като се наведе и рече да се изправи, но като на шега го караше. Първото лято преди да се помине, хранехме коприна двамата. Аз се смея и му казвам: „Христо, ние като че сега сме рекли боже помози, като млади хора”, а той казва: „Че какво, ако сме стари. Двамата ги изхранихме.” Той чепи листето, а аз ги храня. Като ги предадохме, земахме 90 лева. Мене ми даде 20 лв., а той си оправи с другите жетварето. Стоях 1 месец и колко му бе драго, че му съм другарка, та и той като хората да седне на време да се наобядва и вечеря. Вечер ядяхме в градината. Колко бе приятно между дърветата и птичетата. Аз му думах: „Бих седяла по цяло лято, но да си имаме тука къщица, макар и от дъски, да са две стаички, да ги жаредя чистичко”, а той ми обещава, че „занапред ще направим, ще поръчам да накопаят камъни и да направят кирпичи и ще си направим две стаички, едно коридорче и едно зимниче”. Ах, милият ми, той не е знаел, че той за това време ще се изгуби и всичко ще остане тъй неоправено. Колко пъти го питах и молих .Христо: „Ние сме вече стари хора, нашата смърт не е далече, кажи ми работите си, кажи ми колко дългове имаш, добре е да знам всичко.” Но той се ядосваше, щом му заговоря за това и кажи: „То не е твоя работа, няма да ми помогнеш.” „А бе, ако не помогна, но трябва да зная всичко. Дай боже аз да умра преди тебе, а ти да си живееш и се оправиш, но не се знае, ако тебе стане нещо преди мен да се изгубиш, тогава нали е язък за толко годишния ти труд. Ще ме оставиш в гъста мъгла да не зная нищо.” А той стане и се махне да му не говоря. А пък мен, боже, се свива сърцето, като гледам, че не отива на оправяне, но на за-
79
батачване. Молих го: „Барем направи си тефтер, та напиши всичко. Изреди де има да се плаща и ако има да се зима.” Но той ми рече: „Ще направа, има време.” Бедният, бедният, той се надяваше на дълъг живот. Разчиташе на здравето си, но не забележваше, че то е подкопано.
После по Петровден си дойде Асенчо и кака му Недялка с Божанчето [98]. Ходехме и в село, та поседяхме при него. Той не можеше да се нарадва на милите си чада, на предрагата си внучка — милва я, милва без насищане. Седяхме му 10-на дни на госте. Аз им казвам, че занапред тати ви ще направи в градината едно къщенце — лете да си живеем тука. А Недялка казва: „Ами, дотрябвало ви е”, а той се обади: „Защо, Недялке, като дохождате лете да сте на чистичко, повесело в градината.” Ние се отидохме дома, а той си остана пак сам.
Това лято Баларев бе прогонил сестра ми и децата, та бяха дома. Това бе 5-ти път и за последен. Секи път ние ги прибирахме и гледахме. Той, добрият човечец, нито веднъж не ми каза: „Нямам време да ги гледам”, но се грижеше за всички ни. Недялка и Асенчо си отидоха в Пловдив и подир 1 месец ми писаха да отида, че Асенчо го втрисало и аз отидох. То бе болно от тифус. Аз седях там 40 дни докле оздравее и после си дойдохме. Оставихме го таз година да си порасте и се пооправи. Тая зима весело си прекарахме. Той повечето време си бе дома, помежду ни. Пренасяше ни всичко доволно, не можех да забележа, че той е в много трудно положение. Клахме си голямо свине, направихме много луканки — да имало и за лятото. Всичката мас си оставихме — да сме правили тлъсти масленици. Женихме бай Петров Стефана [99]. Той се радва, като че свой син жени. Игра хоро, весели се — иди помисли, че тоз човек го чака близка смърт. Срещу Новата година Ганка [100] ни кани да отидем на учителската вечеринка и ние отидохме. Той си седя с`е помежду нас, защото всички бяха много млади хора и не близки нему, пак прекарахме весело.
Дойде пролет. Той пак зе да се заседява по-много на село. Канихме се пак да храним коприна и за В[елик]деня се прибра дома, но на 9 ден той пак отиде в село, а аз в Пловдив и стоях до 15-и май. Дойде Геор-
80
ги в Пловдив, аз го питам: „Бате ти не поръча ли да си отивам?” А той
казва: „Не, само праща много здраве и ти прати малко пари.” После се върнах
и той си дойде подир 4 дни от село. Като ме видя, засмя се и казва: „Хубава
работа, дошла си, пък не ми пишете да знам.” Аз му казвам: „Нали [няма]
телеграф до село, тъй е.” Питам го: „Как отиват бубиците и какво ги правиш
сам.” „Аз повиках комшиите да ги храним орташки. Ами ти, няма ли да дойдеш
да ги видиш?” Тогива ми се видя много бледен и ослабнал и доста се навел.
Един ден му казвам: „Що се тъй навеждаш, такваз права снага си я изкривил.”
А той ми рече: „Тебе се тъй прави.” Тежко му се видеше да му се рече, че
остарява. Постоя някой ден, та разпитва: „Как са Недялкине, ами Божанчето
ми пораснало ли е?” Пак си отиде в село. Подир една седмица пак дойде.
Един ден беше дошъл преди обед брат ми Георги и бай Петър, та си приказваха
много седнали на двора. Той се си хвали чифлика и се голема надежда казва
има, че искал да прави сушилник за тютюн. А мене ме доядя, та се намесих
и рекох: „Стига си пръскал залудо пари, че ще оставим само едни борчове
— наследство на децата си.” Той ме понахока и продължава. После си отидоха
и ние седнахме, та обедвахме. Пак си приказва, смее се, а мене като че
ми се вижда тоз човек развален. После чете вестниците и се качи горе, та
си полегна да поспи, а ние седнахме долу на кюхчето [*]
с Марийка и дойде сестра му Еленка. После той си слезе долу. . . Подир
някоя минута станах, та отидох в дворчето да видя и о, боже — какво виждам:
Христо проснат на земята и главата му под масата. Аз отидох до него и той
си отвори очите. Аз го напръсках с вода и извиках: „Ела да видите бате
си.” И те двете дотърчаха и после го питали: „Какво направи, бе човече?
Дали мъчеше да вързеш лозата и падна.” Хванах го за ръцете и го вдигнах.
Той остана седнал на земята и ми разправи, че той отивал да земе вода да
се поомие, „но не знам нищо как е станало това с мене”. После стана, зема
вестника и взе да чете... Христо се поокопити, но в погледа му имаше нещо
*. Кюхчето — вероятно кьошчето — от кьошк (предна отворена покрита част на къща, беседка).
81
тайнствено. Не можех да го гледам. Свиваше ми се сърцето. Аз му рекох: „Хади да влезнем в стаята, че ще дойде доктора.” И вървя, та го подпирам. Той се позасмя и рече: „Остави ме вече, ти ще ме подпреш.” И отиде, та седна в стаята. Дойде и д-р Михалов. Пита: „Кой е болният?” Аз казвам: „Ето го, Христо е.” И почнах да му разправям как се случи това. Той се обърна към него: „Ами какво ти е, г-н Златаров? Тежко ли ви е на стомаха? Да не сте запечени или да ви е развалено, да ви се повръща?” Той отговори: „Не”. Пита го: „Пък да нямате сърцебиене или да ви задушава или безсъние.” Той казва: „Нищо нямам, леко ми е. Ям и си спа прекрасно. Само като се изправя изведнъж или се обърна, вие ми се свят. Това е от няколко време.” Той го накара да легне да го преслуша. Той легна, слуша го, чука го. Нищо не намери. Каза му, че е малокръвен и ще трябва да зима желязо. Даде му временно едно лекарство. Аз казвам на доктора: „Питай го какво се храни в село, с каквото завърне и повечето постно и ми се хвали, че то било много лекичко.” А докторът казва: „Как тъй г-н Златаров, трябва да знайте, че не си тъй научен и че вече сте стар човек. Хранете се добре, да пиете чай.” А той чай никак не пиеше.
После 3 дни поиска да отиде в село. И аз отидох с него заедно. Там стоях 10 дни. Няма му нищо. Готвих, канех го с време да обядва и вечеря. Нещя чай, че си пиел мляко. Води ме по градината, та ми показва овошките — как всички присади са родили. Аз казвам: „Как ли да пращам на Недялка и тя да си похапне.” А той казва: „Не, тъй те не са сладки, но сама да си къса и яде.” Аз му казвам, че те това лято не искат да дойдат, а нему като че домиля защо тъй: „Ти й пиши да дойдат, та и Божанка сама да бере и яде.” После аз си отидох дома и писах на Недялка за всичко какво се случи с тате й и ги каних — елате, че тато ти е много отслабнал и му се иска да дойдете. После тя ми пише, че се много наскърбили, като прочели за тате си това. И Иванчо подал да иска отпуска, та заедно да дойдат. Аз пак отидох в село и му казвам: „Недялкине ще дойдат.” Не му казвам, че съм казала за него. Той се зарадва много: „Ами и Иванчо ли ще дойде?” „Тъй, и той ще дойде.” „Но да причистим тука,
82
да измажем, та и тука елате [да] поседите.” Поседях някой ден.
Те тръгнаха с малкия Иванчо да отидат с конете в града. Иванчо щеше да иде с юнаците [101] в Пловдив, а тати му по работа в Хасково. Оседлаха двата коня. Качиха се на конете и казва: „Асе, изкарай скоро, заедно да вървим.” Аз му казвам: „Бе, да не оставиш тате си и тръгнеш напред.” Излязох, та ги изпроводих доста далеч от чифлика. Драго ми, драго на душата и си казвам: „Боже, благодаря, че и нам застигна мъжко чадо, да го видя на кон заедно с тате си.” А и на него не малко бе драго, като тръгнаха заедно. Ах, аз не съм знаела, че това ще да е за пръв и последен път да ги изпратя заедно.
Подир един ден Христо се върна в село. Весело ми разправя как славно изпратили родопските юнаци с военната музика, как покрай дома минали със знамето си. Поседях някой ден и Иванчо пише: „Аз си дойдох с юнаците, а какине ще дойдат 3-и ден на Петровден.” И аз останах за Петровден и поръчахме за пайтон да дойде. На Петровден заклахме агне, аз наготвих, та се наобядвахме заедно и дойде пайтона. Аз си отидох да чакам гостето, а той си остана пак сам. Как с радост ме изпрати и поръча: „Щом дойдат Недялкине, да ми сториш хабер да си дойда, че сега е жетва — не мога да седя там и да ги чакам.” Божичке, пък мене ми мило, че пак сам го оставям. Бедно сърце, то предчувствува, а аз се не сещам. Като си отидох, писаха ми, че подир една седмица ще дойдат. Мене ми стана криво. Да съм знаела, да си постоя още в село. После дойдоха Недялкине. И той си дойде весел, радостен, набрал от всички овошки, зеленчуци и пилета. Когато го посрещнах, не можа горкият да се нарадва. Прегърна милата си внучка и тя го прегърна за врата. Аз се смея и казвам: „Това не е дядо, ма баби. Това е цинго черен.” А той я пита: „Кажи, пиленце, кой съм? Баба ти не знае.” А тя го милва и казва: „Дядо си.” Сяка вечер с тях заедно на разходка отиваше. Намерихме и весело място в градинката за обедвание, вечер приказвание, смехове. Мило ни да отидем да си легнем. Той постоя 5 дни и пак си отиде в село да си гледа работата и да накара да причистят стаите, че щели много гости да му отидем. Но аз не зная защо
83
бях тъй притеснена и всичко ми се виждаше криво, от малко нещо се дразнех много. Уж се радвам на децата, а отвътре ми тясно. Един ден се бях разтревожила и сама си бъбря: „Защо ли, боже, живея, дали добро да дочакам. Братята ми и сестрите ми се пребраха рано, а аз да живея.” И с`е като че очаквах нещо зло, но за смърт на Христо нето си помислювах, на уста го бях зачестила да казвам: „Не дай боже да умре Христо”, но на ума си се чудех и си казвах: „Дава [*] аз не видя себе си, никаква не съм, с`е болна, кекава, а за здразия човек съм заговорила.”
Подир някой ден отидохме всички от къщи заедно с гостето. Като ни посрещна,
не може ни се нарадва. На всички ни приготвил кревати. Наредихме се. Той
бе неразделен с внучката си, а и тя от него се не отделяше — с`е по стъпките
му. Радост бе голяма. Намерихме хубаво сенчесто място в градината — там
да обедваме и вечеряме. Той по цял ден не се спира, като пчела. Ходи си
по работа, нагледва си хората и надвечер дойде да ги кани да идат да се
разходят. От дръвце на дръвце ги води да им показва присадите и им бере
с ръцете си плодове да ядат. Всичко бе за една седмица. Много комари нощя
имаше. Изядоха на децата ръцете и лицето. Недялка не щя повече да седи.
Поиска да си отидим, че Божанка нощя не спала от комари. Той посърна и
каза: „За толкоз ли беше. Тъй ли, пиленце? Хапят ли те комарите?” Когато
да си отидем, бе надвечер, аз наготвих и казвам: „Елате да се навечеряме,
че [да] си тръгнем.” Те казват: „Рано е още.” И той иде от градината, смее
се и казва: „Нали е рано.” Аз казах: „Нека е рано. Ощо един иът да ядем
тука заедно. Но моля ти се, Христо, иди откъсни чушки. Ти си по-млад от
мене.” И той се завърна, та набра и донесе. Седнахме, та се нахранихме
и се готвим да си тръгнем. Гледам го посърнал. Аз го извиках в стаята,
та му казвам какво му оставям за ядение и как щом изпратим Недялкине, ние
пак ще дойдем всички да му сме другаре. „Ето, Христо, поставям постелките,
но и ти подир някой ден ела да ги ловидиш пак.” Той ни обеща, че на Заговезни
ще дойде. Казах му сбогом и отидох да се кача на колата, а
84
пък сърцето ми се свиваше. Мило ми, че го оставям, наничам от колата да го вида.
Отидохме си в четвъртък, а Заговезни бяха в понеделник, но той не си дойде, ами пратил ратая да донесе половина агне и овошки и да му налеем едно шише вино. Мене ми стана мъчно. Питам ратая: „Защо си не дойде?” Той каза: „В сряда ще си дойде.” В сряда го чакахме до обед. Няма го да си дойде. Бе дошла Катерина с Радка, та ги спрехме да ги гостим и като си доядвахме — ето го, той си дойде. Заведе си коня в обора и носи дисагите си. Децата отърчаха, та го посрещнаха и му целуват ръка, а той прегърна Божанка: „Ох, дядовото момиченце. На, дядо да й даде ябълчица и сливки.” Донесе, та даде на всички с ръката си. Аз си седях и казвам: „Няма да стана. Нека тоз път дойди да ми кажи добър ден.” И той дойде, подаде си ръката и се смее. После забележи, че Асето го няма. Пита: „Де е Асенчо?” Казахме му: „Горе е, малко трескав е.” И той дотърча от горе. „Добре дошъл, тате!” Целува му ръката, а той го пита: „Ти пак трескав ли си?” „Малко съм трескав.” Иванчо го кани: „Седни, дядо, да обядваш. Земете опечете на дядо кашкавал.” А той каза: „Аз си заговях и постя.” Той пак настоява: „Похапни си, нищо че постиш.” А той каза: „Не, не. Аз си похапнах в село.” И аз се намесих: „Недейте пресилва човека. Ние сме стари хора. Нека си постим.” А че го питам: „Но кажи, да не си гладен. Има и постно ядение.” А той пак каза: „Ял съм.” И седна настрана на стола да си обува чизмите, а Катерина се намеси: „Я стани си нахрани бай Христа. Него си гледай ти”, а мене ми стана тежко, та тя ще ме подканя, че й рекох: „Стига ме ядосвайте, че ми е лошо.” После малко тя стана да си отива, а аз й дадох от големите ябълки 3 да ги носи в село. Тя казва: „Ами де да ги тура?” А той добрий ми й казва: „Земи ги, Катерино. Носи ги на Георги да види какви ябълки има батю му на село” и върви с всичките. Той я изпрати до пътните врата, после се завърна на дворчето при мене, пък аз му се оплаквам: „Лошо ми е, лошо и притеснено ми е. И на Асето и Недялка им е трескаво.” А той ми рече: „Че и мене е лошо.” Пък аз не го попитах: „Какво ти е?” Но думите му като че ме прободоха в сърцето. После му пак казвам: „Подир ня-
85
кой месец ще трябва да се ходи в Пловдив — за Недялка.” А той се засмя и ми казва: „Ще отидиш и ще стоиш може би до Коледа.” Аз му казвам: „Ти не ме вярваш, на мене е притеснено. От две седмици повече не мога стоя.” После отидох към двора и като се върнах, видях го, че яде чушки с хляб. Аз му рекох: „Да ти донеса постно ядение” и му занесох. А той се засмя и рече: „Аз си се понаядох.” После се качи горе да си поспи. Подир като стана, излезе и надвечер се върна и пак излезе. После се върна, седнахме да вечеряме и подир вечера всички отидоха на илюминацията, че бе празник, а ние двамата останахме и Божанчето. Седнахме на пътните врата да гледаме, че бе срещу нас. Аз държах Божанка и си говорим. Разправям му за Личевата сватба — как богато я направил, какво са дарили невестата, с`е богати дарове. А той казва: „Богати хора, тъй й прилича.” После му дадох Божанчето, той да я подържи. И той я прегърна н я пита: „Да не ти е студено, пиленце?” А тя каза: „Не.” После й показва фишеците, що пускаха: „Гледай, дядовото, една змийка. Ето и звездички хвърчат.” И все с това се разправяше, докато се върнаха Недялкине. Всички тогава се прибрахме в къщи. Той поиска спалня риза и ме попита: „Мене на старото място ли постлахте?” И аз казах: „Там.” Той си се качи и си легна. Сутринта стана без да се оплаче. Пи си кавето, после му рекох: „Иди, земи от аптеката за очиствание на Асето.” И той отиде, зема, донесе и излезе със селене — двама го чакаха. И преди обед си дойде, седна в градината при Иванчо. Той пишеше и си приказваха двамата. После се наобедвахме и той дойде, застана при жената, що ни правеше кус-кус и пита: „Кому е това?” Аз казах: „За Недялкине, а нам са после.” Той се смее и казва: „Петро, хубав да го направиш, че в Пловдив ще да иде.” Подир туй дойде и Михов Иванчо [102]. Седнаха. По-добре да не бе дошъл. Той стана причина, та го огорчих много. Казвам: „Дайте съвет на Иванча, че иска да следва, а пари си няма, а пък учител не иска да остане.” „Иванчо — му казва, — нищо бе, Иванчо, остани една година учител. Хем си почини.” А той не му се ще, а пък Христо каза: „Най-добре е да си продължава, сега да не прекъсва.” А аз му рекох: „Това го разбираме, ами средства от де?
86
Всички сме се омотали. Не можем да си помогнем.” После говориха още и до никакъв резултат не дойдоха. Иванчо се поразплака и си отиде. Мене ми много домиля. Тогава рекох: „Видиш ли, Христо, до де ни докараха чифлиците. Не дай боже, ако умреш скоро и тоя Иванчо [103] ще е тъй като тоз.” А той само рече: „Не бой са.” А Иванчо не знам защо, но се произнесе тъй: „Бабо, на тез години малцина са дето мислят да оставят на чада. Гледат да си прекарват сами охолно.” А той, горкият, като стоеше прав с наведена глава, повдигна я и рече: „Лъжеш се, Иванчо, много се лъжеш. Не вярвам да има родители, които да не желаят да оставят на чедата си, но обстоятелствата карат сякак човека.” И влезна в стаята. Аз тогава се спрях и рекох: „Обстоятелствата ли? Тях човек сам си ги създава. Щом види човек, че отива към опропастявание — да се отрече от тях работи и да й търси леснината, а не да се придържа за нея, че му била по сърце и му правела удоволствие. Това е да се живее в ущърб на чедата си.” А той само рече: „Тъй ли било? Тъй го разбираш.” И зема вестника да си чете, а аз рекох: „Не мога вече търпя. Тежко ми е и ще говоря да ми олекне.” Да бях замръзнала на мястото си, но да не го бях огорчила за последно. После се качих горе, та легнах. Подир малко и той се качи, качи се на леглото, а Божанчето бе при мене и стана, та отиде при дядо си. Аз полежах малко, станах да вида свърши ли жената и като минавах погледнах — той лежи и Божанка седи до него, та му приказва и пее песни, а той се засмя и рече: „Божанка ме не остави да заспа, седи, та ми чурулика.” Аз рекох: „По-добре.” И слязох долу при жената. Подир няколко време питам: „Недялке, тато ти стана ли?” Тя не ми се обади. Пак мина време, викам: „Кажи, Недялке, слезе ли тато ти?” А тя каза: „Откога е излязъл, та ти не видя ли го?” А мен ми стана тежко. Помислих си — станал човека и никой му не сварил една чаша каве. После влезнах в стаята, поседях, че надвечер той влезна дома, позавъртя се из двора и излезе. Излезоха и Иванчо и Христо Райниния. „Тя бе дома да намерим дядо” — казва Иванчо. По-късничко изпращаме Райна, че те всички събрани пред вратата: Христо, Иванчо, Стефан, и Христо, и Иван. Всички си отидоха: „Сбогом, сбогом!” Аз
87
си влезох и те идат. Божанчето носи една карпузка, а той казва: „Бабо, Божанка ти носи карпуза.” И влезохме да вечеряме вътре, че бе малко хладно. Седнахме всички. Недялка го кани: „Хапни си, тате, риба. Ти я обичаш.” И Иванчо: „Земи си, дядо, рибка.” А той казва: „Не ща, не ме канете. Аз в събота ще се причестя.” И ме пита: „Де е Асето?” Аз казвам: „Втресе го, та си легна.” А той рече: „Их, тая пуста треска. Пак ли го залови, че наближава време за училище.” А Недялка каза: „Той като дойди в Пловдив ще се оправи.”
Навечеряхме се и седим, та си приказваме, но погледът му бе таз вечер много мил и бе малко разсеян. Иванчо отгоре извика: „Мамо, потен съм.” Аз станах, отидох, земах му дрехи и го преоблякох. . . Подир малко чух тежки стъпки, по стълбата. Аз мисля Недялка е, а то бе той — [Христо], премина и отиде в голямата стая, та си легна. Аз си помислих: „Защо ли тъй рано”, той си поседяваше — но ми дойде на ума, че през деня не спа, та затуй си ляга рано. . .
Боже мой, защо ме заслепи всичко, та не отидох, белки щях да го заваря зле и се помъча да му помогнем — толко пъти излазях-влазях, как не чух едно изохкване, та да се стресна. Но всичко тихо като сяка нощ. После като си легнах, не можах да заспя, но си мислех зарана дано не забравя да си поговоря с Христо, че имам много неща да му казвам и да го питам за много работи. Има и да му поръчам покупки да ни накупи всичко. Ах, как и аз не мога да си седна като къщница да си поговоря за всичко. Защо, боже, и той не седне да си поговорим? Защо се мълчи и не седне да ми разправи положението си и ме насърчи, като ми разправи това. Тъй ще направим, тъй ще наредим и ще се улесним, но се ме отбягва да не му заговоря. Към зори съм позаспала малко и пак се събидух, та в 5 часа станах да дам на Асето хинин. Излазям от стаята и погледнах го насреща — спи, си мисля. Слязох долу, та търсих хинин. Не го намерих. Качих се горе да търса, пак погледнах към него. И Иванчо големия [104] стана, слезе долу. Аз търсих по долапа — няма хинин. Отивам пак долу да търса и пак го погледнах — мисля спи си сладко. Слязох долу. Скоро сварих каве. Занесох на Иванча в градината и аз седнах да пия и каз-
88
вам: „Иванчо, дядо ти спи богатирски. Той е здрав и има добро сърце,
та си спи спокойно, а аз цяла нощ не съм спала от мислене и грижи.” А той
ми рече: „Бабо, радвай се, че спи. Той е стар човек и съня го крепи.” Аз
му рекох: „Ще отида да го събудя да иди в аптеката и земи хинин за Асето.”
А той казва: „Иди.” Бе дошла перачка. Казвам й: „Опери Христовите дрехи
— селските по-напред, та да изсъхнат, че ще му требат скоро.” Казах на
Ганка: „Помети, Ганке, двора, че е шумав, а Надя да помете вътре. Качих
се горе да буда моя назеки заспал Христо, но още от стълбата видях, че
той е на същото положение, както го виждах преди. И като че някой таен
глас ми пошушна — той е свършил. Аз се спуснах като стрела, влязох в стаята
— владее мъртва тишина. Припнах до него, прегърнах го, но де го милия и
търпеливия Христо. Прегърнах главата му, тя бе ледена. Хубавите си ръце
сключил на стомаха си. Послушах сърцето му. Това златно човеколюбиво сърце
бе спряло за веки. Затворени очи като на спящи човек, само устата малко
отворена. Аз не зная какво стана с мене, но извиках като изгорена: „Иванчо,
скоро, че дядо ти си свършил.” Той дотърча горе уплашен и вика: „Давай
да го разтриваме.” Дадох му хванели. [*] Децата наскачаха,
разпищяха се. Аз забравих, че чедата ми не са за тревога — Недялка в положение,
а Асенчо — трескав. И те дотърчаха, разпищяха се. Боже, божичке, каква
картина трогателна. Дойдоха съседите, мъчиха се да го свестят, но де това
чудо. Няма Христа да ходи и възкресява мъртвите. Де отидоха моите мисли,
дето цяла нощ ги приготовлявах за през деня да го питам и да му казвам.
Дойде докторът и каза: „Всичко е свършено.” Ах, дали моят мил покойник
се е усетил да му стане зле или на сън го грабна грозната смърт по най-разбойнически
начин — това остана за нас една тайна необяснима. Само забележих, че той
бе с чорапите си и си изправил едната възглавничка из под главата. Дали
когато си легна, му се видя високо или после му е било нещо мъчно. И чорапе
— той през целия си живот не бе спал никога с тях, нито зиме, а камо ли
лете. Прозорците
89
затворил всички — види се когато да си легне. Нали отиде, каквото ще да е. Целият град останали учудени — първия ден здрав човек го виждали в чаршията, играл табла с 2—3-ма приятели, също и вечерта пред кавенето играл табла и весел приказвал, смял се и на заранта да чуят, че свършил. На другия ден га изпратихме на вечното жилище, дето никоги няма да се завърне. Той умря, но неговите добри дела ще живеят. Той остави хубави спомени като отечественолюбец, истински гражданин — неговата ръка бе щедра за сякакви доброволни помощи. Като приятел той бе неоценим. Той в село на мнозина бедни бе татко, защо мнозина, които живяха с него, можаха да си съградят къщица, да си купят по някое добиче от него и да ги чака с години да си купят и по някоя нивица да има на що да се надяват. А като домакин и татко — то няма думи да го опиша и нарека. Таквиз хора се раждат много на рядко — да умее да събере къщовничество, да обича жена и чеда и ги не оскърбява и нищо, но с готовността на драго сърце всичко да им достави с време. Близо 40 години живяхме заедно, аз не чух от неговата уста неведнаж да произнесе лоша дума, нето против някого, макар и да го е оскърбил или да рече — боже, това защо е тъй, а не тъй. Еднаж не ме оскърби да ме нарече или мари, или ти си такваз и онакваз — това го той не знаеше. Ако нещо не му се харесваше, той не с хокането го казва, но с думи прилични ще ти разправи, че това не е тъй, ами трябвало да е тъй. Много обичаше да поучава и много му бе драго, когато го послушаш, а много тежко като не го-послушаш. Често казваше: „Аз обичам човек, който послушва тез, които знаят по-добре от него и като видят нещо добро да го запомнят. Аз от малък съм бил послушен и драго ми е било, като вида или чуя неща добро, полезно, да го запомна и го направя капитал. Сега съм остарял и пак обичам, като вида нещо добро, да го запомна и правя. Не обичам човек-самохвал, който за всичко казва, че знае и не иска да послуша тез, които по-добре знаят от него. Такъв човек нищо добро не научава.” Той най не обичаше да седне и разправя за хорските грехове. „Секи за него си”, казваше, „така са възпитани, затова тъй правят”. А като християнин той беше истински непоколебим в нищо в хрис-
90
тиянската вяра. Той от душа и сърце вярваше в бога и затова всичко с
вяра и търпение прекарваше, каквото и да му се случеше. Надеждата си на
бога възлагаше и затова не го толкоз тревожеха житейските грижи. Често
пъти ми е казвал: „Защо злословиш към бога? Каква си християнка, имай повече
търпение и надежда в бога. Ти с това косене само здравето си повреждаш.”
А аз, боже мой, аз колко пъти съм огорчавала таз незлобива душа с моя разпален
темперамент. Какво ли не съм му говорила, той само си мълчи и слуша. Ах,
тоз чифлик! Той ни донесе тез недоразумения помежду ни. Той искаше да надвие
на несполуките с постоянството си и да рече: „Виж как си постигнах желанието,
а вие се тревожехте.” Искаше да не излезе малодушен. Тежко му беше да се
раздели с обичното сн имущество и като че не виждаше, че се разорява. А
пък аз, боже мой, една минута не бях спокойна. Треперих, като гледах, че
изходът е много мъчен, че ние ще се заробиме с него имот, и за това го
най-много огорчавах. Често му казвах: „Христо, ти не си човек, който да
не разбираш, че деня и нощя червей ни яде. Не четеш ли какво пишат разбраните
хора по света — да се пази човек от дългове като от чума, а най-много пара,
земена с лихва. Тя е дето разорява хората, защото тя си работи деня и нощя.
Христо, жалко за толкоз годишния ти труд и пот. Пра[во]то ти плащаше щедро,
а ти се излъга и не искаш да се поправи злото, но го караш [все така],
Христо. Не знаеш ли колко е мъчно да захване човек всичко сам на свой труд
— ти това си го често казвал. Ами не ли е жалко, че и ние не ще оставим
на чедата си, та и тие ще се мъчат сами да си градат зданието, при всичко,
че можехме да им оставим, стига ти да искаше. Защо са тез трудове, що се
трудиш без никаква награда, а само банката и хората да обогатяваме.” Той
по някой път ме изслушваше без да отговори ни думица, а по някой път се
махне, да не ме слуша. А мене ме дояде и му кажа повече думи, дето сега
да ме ядат на сърцето. На последно време, като че не си разбираше злото,
но се радваше на ничтожни работи, дето няма да се ползва нето пул. [*]
Аз нарочно го нагрубявах за тоз
*. Пул (диал.) — малка метална декоративна пластинка, може да значи и дребна паричка — нито пара.
91
чифлик, дано се реши и го махне. И това му съм говорила, като го вида, че се ядосва и като че аз намирам радост в нашите препирни: „А бе, човече, разбери ме дали и мене [е] приятно се да се врънкаме и си разваляме сърцата един друг. Аз се бих радвала повече от тебе и на драго сърце бих седяла по цяло лято, ако това бе наше и нямахме работа с банката, с тоз постоянен червей. Христо, продай което ти е най-немило. Продай корията, колко пъти те моля. Никаква полза от нея нямаш. Хората я секат.” А той и на това ми не отговори. Друг път го молих: „Продай барем воденицата.” А той каза: „Чакай, има още време.” „А бе, Христо, нека е половината тоз имот, та да си пълен господар и се радваш като на свое, ами сега правиш хамаллък за хорските кесии, а ти си се в нужда.” А той ми рече: „Стига ми дрънка. Кога умра, продайте го, та каидисай.” Рекох му: „Ние може да не искаме да го продадем, но хората ще ни го продадат. Но най-добре нареди си сам да ти поолекне и си поживей по-свободно, както живеят твои приятели. Иди ги виж в Пловдив — да ти е драго старци да гледаш. Живеят си прекрасен живот, а ти си се затворил и ще подивееш с тези неразбрани хора. Пък и ние там сами никой ни вече не дохожда, ще ни забравят хората. Погледни се какво стана, изгорял от слънцето и без време си се прегърбил, нали всичко това е грижи.” „Човек се ражда да се труди” — това ми каже и се свърши всичко.