... на 11-[тата] година [от раждането на Недялка] бог ни даде втора радост, роди ни се момченце, тогива бяхме на върха на щастието си. Татко му ще изхвръкне от радост, сестричката му хвърчи от радост, че си има братче. На кръщението му, то бе цяла сватба, мене бе драго да го кръстим Иванчо на дядо му, а на тате му било драго старобългарско име. И тъй кръстиха го Иван-Асен [93]. То бе слабо детенце, често боледуваше. С колко голяма грижа го гледахме, по цели нощи съм го на ръце носила по стаята. Най-после намерихме кърмачка здрава, която го кърми 6 месеца, също и аз сама го кърмех, то си растеше тъй слабичко, но ние не губехме надежда, че то ще се оправи и то рано прохортува и бе много любопитно детенце. За всичко обичаше да разпитва тате си и той на драго сърце му отговаряше и разправяше за всичко. Тъй си растеше и закрепваше, по цял ден си играеше около мене, и от ден на ден се привързваше по-силно за мене, ни минутка не се разделяше. Ако някой път се заиграеше в градинката, често, често се провикваше: „Мамо, тука ли си, мамо”, и аз му се обаждах: „Играй пиле, мама е тука.” Като стори 5—6 години, аз го канех да си поиграй у вуйчове си с децата, но то му мило да се отдели от дома, по цял ден си играе в градината, реди си разни картинки, играчки, нарежда изложба и като дойдат вуйчовите му де-
74
ца, той им разправя кое що било и те се захласват да го гледат. Колко се радвах, като го гледах колко нежно ме обича, то никога не ми възрази за нищо, каквото и да му кажех, веднага ще ме послуша. Деня като си дойде татко му се разхожда по двора и то милото върви с него и се' го пита: „Тате, тате затуй, за онуй разправяй ми” и татко му с радост ще отговори на въпросите. Като стори 7 години, заведохме го в училище и там всички го обичаха — другари и учители. То никога не се оплака от никого, всички бяха добри за него, сяка година си минаваше по-горе и често пъти ни разправяше от туй, което учеше. То се бързо развиваше умствено, много обичаше учителя си по Закон божи. Седнеше до мене и ми разправяше всичко, което им разказва учителят. Дор му казвах: „Добре, пиленце, добре слушай учителите си, покорявай им се, обичай другарите си, услужвай им с което можеш, за да станеш добро момче.”
Също и в класовете като постъпи бе тъй прилежно, дома ще си дойди, ще се похрани и ще седне да чете по цял ден. Ние като го гледахме тъй прилежно, от ден на ден обичта ни растеше към него, ние забележвахме, че то ще стане достоен син на България, а нам за голяма радост и утеха на старини. Аз, неговата майка, от любов към малкия ни драгичък син въображението ми растеше, представях си го пораснал как един ден и аз ще имам син да изпратя далече за образование и често пъти се замислювах и си казвах надали ще съм жива да дочакам тоя ден. А моят малък син се напредваше умствено, додето стигна 4-ти клас. Горкият му татко това лято колко му се радваше. Помня, един ден ние двамата седяхме на одърчето, а нашият любимец си ходи по двора и пее. А той ми казва: „Слушай, Асе ще пее много хубаво.” Той за тате си бе Асе, а за мене Иванчо.
После един ден казва на тате си: „Слушай, тате, аз ще завърша две специалности, тъй искам.” А татко му казва: „Бива сине, нека си здрав.” „Тъй, тате, но ще трябат много пари, ще можеш ли?” „Гледай си работата, аз ще му намеря леснината”, а аз слушам и не мога да се нарадвам, но уви, тоз добър тати подир 10 дни се изгуби, без да се сети той, нето ние. Как и от де дойде тая смърт, та го грабна тъй ненадейно. Сега няма вече тати, всичката грижа остана на мама,
75
тя да се грижи за възпитанието и образованието на скъпичкия Асе. То, бедното дете, от ненадейната смърт на любимия си татко, като че прекара сътресение, стана нервозно и калено в нещастията. И тъй мама пое грижата за скъпия си любимец, рекох си: „Боже, помози сега де в село да заема мястото на моя добър другар.” Трудих се от силите си нагоре, пестих, нагледвах, събирах, сама се затварях нощя да спя. Пред нищо се не спирах и не плашех, но не оставих детето ми да почувствува, че то е вече без татко и не му се доставя това, което желае.