В заключение, за да се види по-нагледно, какво старание са полагали велешките училищни настоятелства, за подържание и напредъка на училищата, достатъчно е да процетираме в. „Ден”,
38
от 11 юлий 1907 година, брой 1956 в който е напечатано следното важно
съобщение:
Българщината в Нишко и в Македония през първата половина на миналия век.39„Из живота и архивата на покойния Александър Екзарх”.
За просветителната дейност на Александър Екзарх най-красноречиво говори факта, че той е открил повече от 22 училища из разните части на българското отечество. И после тия училища са продължавали да получават парични помощи от него, а некой са се издържали само с неговите лични средства, за което свидетелствува преписката, водена между него и настоятелствата на тия училища, запазена в архивата на покойния. Той е открил и облагодетелствувал училищата в Стара-Загора, Пловдив, Пещера, Пазарджик, Мустафа Паша, Панагюрище, Стрелча и пр.”
„От македонските градове най-живи сношения покойния благодетел е подържал със Скопие, Велес и Башино-село. В тия места са били открити български училища още през първите 50 години на миналия век. Първенците на тия градове грамотни и полуграмотни, както засвидетелствуват техните подписи в писмата до Александра Екзарха, постоянно са се грижили за напредъка и преуспяването на своите училища, за откриване на нови такива, и когато техните средства са били недостатъчни, обръщали се за помощ към своя благодетел Екзарха.”
„Ето например, какво пишат първенците на града Велес до Александър Екзарх през 1848 година 2 февруари.
Високородному Господину Г-ну Александру Бейоглу Екзарху у Константинопол.
Високоблагослоньи и Милостивъй Благодетелю! Висоокопочитаемьи Господине!
Вашето Високопочитаемо писаше од 22 го Децембра 847 Года! На нашето общество: Чрез Господина Теодора Мисковика чиито примшхме — из което разбрахме, что прискорбно сърдцето Ваше содрогается! О состояние нашите училища — но да нам опростите — что нашите училища! От една година какво приели начало редовнаго ученiя —; а по напред съветите прости бьли. — За това й трпеием скудостта? Какво у книги и прочи работи —.
При това Вьи покорнъйше молиме по могуството Ваше и потребньи книги за двъе школи; но Вашето благодеянiе милост та благонаклонна сторите и какво похарно знаете извольте со охота благодетелствувате на което ся и надяваме това благодъяше! От Вашата щедра рука улучит
— Първо.
Второ: Благодарние Маненчки тъ- усердное Вамъ приносим; что толко благолепно възбужденiе сме удостоили ся; со Вашето благонаклонно писаше, и щедро е благодеяние; Намъ което обещавате дати на уч: по 1000 гроша —: ради урежданiето за моми-
чета една школа — имаме дом — и още ще ся потрудиме и за учителя до некой ден; а Ваша милост обещаное нам ускорите. Трето: На черковиге имена од ова страна Вардар името на Церквата Вознесешето Господне или Св. Спасъ! А спротив преко Вардаръ е името на църквата Св. Целителя Пантелей —. тълко имаше тува у градотъ Церкви ; и у те две тая нужда ся намерова —.А коль то прашате за состояшето на свещенството со учеше то, колкото за богослужеже иматъ способность; а за проче ся оскудни.
Со това днес отговаряме —; и за напред пакъ щем Ви ся отговориме на Вашето пращанъ? в прочето молим Васъ не забравите нас, за сега, което ся надяваме на милость и щедростьта Ваша която непрестанно ожидаваме и Есме
Вашего Високородiя! и Милостивъйшего Благодъя съ високопочитаниетъ на всегда 2-и февруария 848 года у Велес
Покорнейшiи услугамъ
„х. Михаил: х. Стоянович.
„Петруш Михаил Шулев,
„Наум х. Бошков.
„х. Георги х. Стефо Драндар
„х. Манаси х. Хрктович
„Сава х. М. Драндар
„Ангеле Плетенник (?)
„х. Георги х. Трайко Крепиевич
„Арсенiя Иован
„Янко Христович
„Илье Атанасовичъ Георгов
„Василъ х. Георгович”.
„Както вижда читателът, това писмо на Велешките първенци до Александра
Екзарха въ 1848 година излезло от перото на некой тогавашен учителъ или
недоук писаръ, носи отпечатъка на всичката тогавашна недоделаност на българския
езикъ, на тогавашната оскъдност от образовани българи, но заедно с това
и на тогавашната неутолима жажда за наука и просвета и току що самосъзналите
се като народ македонски българи. Правописът, а до нейде и стилът представляват
истинско смешение на езиците. Писачът си служи на места доста умело с ь,
ъ, ъ, но често не туря ъ в края на думите, употребява редовно гръцкото
е, а на едно место сръбската буква ??. Езикът му е тоже смешение от българския
литературен език, от черковно славянския и от местното наречие.
Но какви благородни чувства и мисли са предадени с тоя недодялан език, който в ушите на днешния българин е една какофония. С това си писмо велешките българи в 1848 година съобщават, че от година насам училищата им функционират
40
редовно. По-напред тия училища са били съвсем прости, затова сега в тех се чувствува оскъдност от към книги и пособия; ето защо те молят своя благодетел Старо-Загорчанина Александър Екзарх да им изпрати потребните за две школи книги. Те още благодарят на Екзарха за дето им обещал по 1000 гроша годишна помощ за училищата им; с тех те ще си уредят и открият и едно школо за момичета”, за която имат вече дом, а и за учител ще се потрудят. Те съобщават на благодетеля си имената на двете си градски черкви и за състоянието на свещениците си. Последните са способни, колкото за богослужението, но в друго отношение са „оскудни”.
Имали по-съкрушителен аргумент против всички безчестни шарлатании, които от десетолетия се вършат от страна на сърбите за сметка на езика, народността и съзнанието на македонските българи? Чувствата и мислите, изразени в тоя документ могат ли да бъдат резултат на една подкупническа българска пропаганда, която действува за побългарявание на чужди народи? В това време, българският народ не притежаваше още ни черковна ни политическа самостоятелност. Не съществува никакво официално учреждение, което да се грижи за просветата на българите и да ръководи техното национално пробуждание. На всекъде, където е успел да проникне лъчец от светлина — възгласите на Паисия Хилиндарски, българските книжлета на Софрония Вратчански, проповедите на Миладинови, на Неофита Илариона — навсекъде в България, Тракия и Македония, изникват като от земята пламенни проповедници, любящи своя български род и почват да работят за неговото пробуждание и засилвание. Това става едновременно във всичките части на българското отечество. Навсекъде, където националното чувство е задремало и заспало дълбок сън, като българско, в отдалечените робски времена, навсекъде то почва да се събужда пак като българско. Миладинови, Пейчинович и Жинзифов, рожби на Македония, но просветители на целия български народ и работници за общото българско национално дело, не могат да бъдат рожби или последователи на Неофита и Илариона, защото се явяват съвсем самостоятелно, а по време не по-късно, даже по-рано от последните. Да не говори, че предвестника на българското пробуждане Паисий Хилендарски е тоже син на Македония.
Плод на искуствена пропаганда ли са тия първи признаци на събудена българска национална свяст, в едно време, когато българското съзнание в по-голема част от тракийските и мизииските българи още спи, а в Скопие, Велес, Щип, Прилеп и Охрид са горди вече със своите български училища и със своята българщина? България тогава немаше, ни Екзархия. Между виновниците за създавание на Екзархия на първо место личат Скопие, Велес и Охрид; това са три от първите български градове, които се сдобиха със свой владици не чрез бератина, официална България или чрез молби и постъпки на българската Екзархия — нито едната, нито другата, тогава не съществуваха — а
41
чрез своята жива борба за българска черковна независимост. — В това време, когато българският народ едва започваше да се събужда едновременно във всички части на отечеството си, сърбите са били народ, признат от всички, със живи исторически традиции, с особена култура, с литература и с две свободни държавици, резултат на освободителни борби. Скопие, Велес, Прилеп и Охрид, не се раздвижиха заедно със северните си славянски съседи, не счетоха сръбските освободителни борби за своя собствена борба, не обърнаха погледите си към свободните сръбски княжества — Сърбия и Черна-гора, нито свързаха съдбата си с тех. Те се събудиха само като българи, бореха се в първите редове с българите от Мизия и Тракия, считани от всички за един и същ народ, както и от сърбите до Сретковича и Милоевича”.