1. Победата на социалистическата революция и развитието на потомците на ислямизираните българи
2. Някои обособяващи фактори
3. Обективната общност на българската социалистическа нация
4. Националновъзродителният процес и развитието на българската социалистическа нация
1. Победата на социалистическата революция и развитието на потомците
на ислямизираните българи
Победата на Деветосептемврийското въстание 1944 г. установява революционна власт в България и поставя началото на българското социалистическо развитие. Изменят се коренно политическите условия в България. В хода на остра политическа борба вътре в страната при сложно международно положение през първите години след революцията (1944—1948 г.) се осъществява утвърждаването на народнодемократичната власт и обединяването на трудещите се около идеите на социализма. Тази идея е въплътена в програмата за изграждането на социализма в България, приета на Петия конгрес на БКП, проведен през 1948 г. [1].
Новата народнодемократична власт получава в наследство не само икономическа изостаналост и разрухата от войната, но и нерешени задачи на националното единение на българския народ. Значително изостава решаването на въпроса за националното осъзнаване на мнозинството от потомците на българите, подлагани на насилствена религиозна и езикова асимилация по време на османското робство.
В първите години след социалистическата революция този въпрос остава на заден план. На преден план се поставя решаването на редица икономически, социалнокласови и политически проблеми — обединяване на трудещите се около политиката на ОФ, ликвидиране на бедността и неграмотността.
Още през първите години от народнодемократичната власт се вземат мерки за решаването на редица икономически и социални проблеми на Родопския край, където наред с останалото българско население живеят и потомци на ислямизираните в миналото българи. Става дума за решаването на такива първостепенни икономически и социални задачи като ликвидирането на глада, задоволяването на населението с най-необходимите стоки, премахването на епидемичните опасни болести и осигуряването на работа за всички [2]. През 1945 г. Националният комитет на ОФ разглежда положението на населението в Родопите и предлага на правителството незабавно да бъдат задоволени неговите най-належащи нужди: да бъде снабдено с основни хранителни продукти, да се осигури фураж на добитъка, да се отмени Законът за домовете и наемите в Родопската област, да се отстъпи на достъпни цени дървен строителен материал за жилища и да се изпратят добре подготвени учители [3]. През 1948 г. е прието специално по-
70
становление на Министерския съвет по предложение на министър-председателя Г. Димитров за подобряване положението на населението в някои райони на страната, в това число и на Родопския край [4].
Последвалите коренни социално-икономически и духовни преобразования в страната довеждат до ликвидиране на мизерията, неграмотността и безработицата, включително и сред потомците на ислямизираните българи, създават се някои от социално-икономическите предпоставки за преодоляване на тяхната обособеност и затвореност, за приблизително изравняване на степента на тяхното социално развитие с останалите групи и слоеве на българския народ. Промените, които настъпват в развитието на България през първите години на социалистическото строителство, обективно създават социалната основа за включването на българите, изповядващи исляма, в обществено-политическия живот на страната, в общността на българската социалистическа нация. Но националният момент в обществената структура притежава своя специфика, взаимовръзката му със социалните фактори не е механична и еднозначна.
И през периода на изграждането на социализма върху развитието на ислямизираните
българи продължават да действуват фактори с противоречива насоченост —
едни от тях затрудняват процеса на консолидацията им в българската социалистическа
нация, а други обективно и необратимо обуславят тази консолидация.
2. Някои обособяващи фактори
Значителна деконсолидираща роля през разглеждания период продължават да играят външният натиск на управляващите среди в Турция и спекулациите им с „изселническия въпрос”.
Като се спекулира с верските чувства и мюсюлманската религия на потомците на ислямизираните българи, се раздвоява тяхното съзнание да живеят в България, но да бъдат отчуждавани от нея, да се създават периодично изселнически психози, като по този начин се провокира напрежение в България. В последна сметка от тази политика най-много страда самото това население — потомците на ислямизираните българи, които живеят, образно казано, с две души и за които изселническият въпрос се превръща в една кървяща рана. Особено негативно се отразява изселването през 1949—1951 г.
Трябва да се изтъкне, че годините 1949—1950 бяха в определен смисъл преломни в историята на България и по-специално в историята на българското село. Убедена, че дребното разпокъсано селско стопанство не може да осигури нужния прогрес в земеделието, Българската комунистическа партия си постави като главна задача да уедри земеползуването и селскостопанското производство, като се извърши коопериране на едноличните селски стопани. Тя пое курс за създаване на трудовокооперативни земеделски стопанства като форма на преход към едро социалистическо селско стопанство, към съвременно механизирано земеделие. Турската пропаганда подхвана темата, че мюсюлманите в България се лишават от земя, сякаш кооперирането засяга-
71
ше само селяните, изповядващи исляма. Тя заговори, че след земята ще се кооперират жените, децата и пр. — примитивни обвинения срещу аграрната политика и социалната система на страната.
Водената дотогава турска пропаганда за изселване в „истинската родина майка”, подсилена от страха пред новото и неизвестното, което им носи кооперирането, кара много мюсюлмани да повярват, че изходът за тях е да се изселят в Турция.
При тези обстоятелства българското правителство решава да позволи на всички, които желаят, да се преселят в Турция. Започва изселването от 1950—1951 г. То наистина заслужава внимание поради пречките, които турската страна създава на преселниците. Дотогавашните призиви за изселване се заменят от системни обструкции и пропаганда, че България прогонвала хората и настоявала в срок от три месеца да бъдат изселени 250 хиляди души, което означавало изгонване, а не преселване. Как стоят всъщност нещата?
Българското правителство наистина смята, че щом двете страни са се договорили за преселване, те трябва да решават оперативно и срочно проблемите на изселниците, за да не стоят тези хора в неустановено положение. Българските власти приемат декларации от онези, които желаят да се изселят, и без протакане започват да им издават необходимите документи. Към началото на август 1950 г. те вече са издали паспорти на 54 028 души.
В същото време турските власти започват „игра на протакане”. Към 10 август 1950 г. те са издали визи само на 15 835 души, поради което държат хиляди хора с месеци в неустановено положение. В стремежа си да ускори уреждането на положението на тези хора българското правителство подава на 10 август 1950 г. нота до турското правителство [5], в която излага нерадостното състояние, в което се оказват изселниците.
Турското правителство обаче продължава да протака приемането на тези хора и да прави обструкции под разни предлози: че турските консулски служби не са в състояние да издават повече визи, че в Турция се изселват цигани, че се изпращат хора без визи или с подправени визи и пр. [6].
Много от поддалите се на изселническата психоза изпитват горчивината от двойствеността на турската политика — от една страна, антибългарска пропаганда, подстрекаваща към изселване, а, от друга страна, системни обструкции при изпълнение на поетите задължения за улесняване на изселниците. Така на 7 октомври 1950 г. Турция затваря неочаквано границите си, като поставя в трудно положение хиляди хора. разпродали имотите си и снабдили се с турски входни визи. Същото тя прави и на 8 ноември 1951 г. Българската страна се принуждава да отпуска помощи на тези свои граждани, за да могат да се върнат към нормален живот.
Като цяло ходът на събитията показва определена последователност на пантюркистката политика на управляващите среди в Турция, която няма намерение да приема изселници, а се стреми да преднзвнк-
72
на вътрешни трудности и напрежение в България, като създава и раздухва изкуствено „изселнически въпрос”. Чрез него тя прави всичко необходимо да манипулира верските чувства на потомците на подложените в миналото на религиозна и езикова асимилация българи. Намесвайки се грубо във вътрешните работи на България след подписването на спогодбата от 1968 г. между България и Турция за събиране на разделените семейства, турската страна много често е представяла произволни списъци за изселване на български граждани, нямащи никакво отношение към въпросната спогодба. Тя се опитва да прави подбор на лица, които с придобитото си в България образование и квалификация могат да й бъдат полезни или да служат по някакъв начин на турските интереси.
В резултат на тази политика въпросът за събирането на близките роднини се проточва цели десет години. Но той придобива неочаквано за Турция и друго развитие. Почувствували се чужди в турската действителност, неуспяващи да се справят с езика и непознатите нрави, приемани враждебно от местното турско население като българи, десетки хиляди стари и нови изселници започват да заливат българското посолство в Анкара и генералните консулства в Истанбул и Одрин с молби за разрешение да се върнат обратно в родината. По различни пътища една част от тези „изселници” се връщат и остават завинаги в истинската си родина — България, извлекли горчив опит от турската политика по „изселническия въпрос” [7].
За задържането на консолидацията на ислямизираните българи в българската нация през периода 1944—1956 г. изиграват определена роля и други фактори. В общественото съзнание продължава да съществува превратната представа, която смесва мюсюлманското с турското.
В политиката през разглеждания период се допуска известно подценяване на специфичните етнообединителни процеси в развитието на българската нация. Това намира израз особено в подценяване на патриотичната насока на родинското движение за културно и национално възраждане на българите мюсюлмани в Родопите. През 1944—1947 г. се стига до сериозни отстъпления от възродителното движение. На 15 и 16 август 1947 г. се провежда Конференция по българомохамеданския въпрос [8], свикана от Дирекцията на изповеданията при Министерството на външните работи, която фактически слага край на роднинското движение, вместо да се подкрепят и развият патриотичните идеи за национално осъзнаване на потомците на ислямизираните българи.
Всичко това стъписва хората, ратуващи за развитието на възродителния процес сред мюсюлманското население, активизира протурските националистически елементи и задържа, макар и за един кратък период, националното осъзнаване на българите мюсюлмани в Средните и Западните Родопи.
През периода 1944—1956 г. в политиката и социалната практика се допуска и надценяване на някои остатъчни елементи, следи от ос-
73
манската асимилаторска политика в бита и езика на ислямизираните българи. Механично се пренасят отвън методи и форми на национална политика, характерни за многонационални страни. А, както е известно, България беше определена още от В. И. Ленин като еднонационална страна [9].
Обособяващите тенденции се проявяват например в образованието. Въпреки революционните изменения, свързани със замяната на религиозното със светско образование, със задължителния и безплатния характер на образованието и др., формирането на специални паралелки, училища и дори гимназии само за деца и младежи на ислямизираните българи води към изкуствено обособяване и в същото време затруднява включването им в цялостния живот на страната, пълноценното им общуване в общонационален мащаб.
Обективният ход на общественото развитие и необходимостта от по-активното
включване на ислямизираните българи в живота на страната налага в края
на 50-те години на XX в. на преден план в политиката и социалната практика
да се изведат такива фактори като общността на икономическия живот, териториалната
общност, общността на социалистическата култура, общите интереси и цели.
3. Обективната общност на българската социалистическа нация
Промените в социално-икономическия живот (индустриализация, коопериране на селското стопанство, комуникации, миграционни процеси) доведоха до уплътняване на националните връзки, до по-пълна изява на целостността й като социално-етническа общност от хора [10]. Не останаха изолирани и затворени нито краища, нито райони. Понятието провинциализъм в смисъл на географски провинциализъм загуби действителното си съдържание. Тази тенденция към нарастване единството (целостността) на българската социалистическа нация не можеше да не обхване и потомците на ислямизираните в миналото българи.
В резултат на дълбоките социално-икономически и културни изменения през разглеждания период потомците на ислямизираните българи все повече се включваха в териториално-икономическата, социалнополитическата и духовната общност на българската социалистическа нация. Стотици и хиляди връзки от икономически, социален, политически, идеологически, културен и битов характер ги правят неразделна част от народа ни. При това те не са населявали и не населяват една определена компактна територия, а живеят размесено с останалото българско население (елементи на компактност има само в някои села).
Израснали и участвували в българския обществен живот, живели с грижите, скърбите и радостите на нашия народ, потомците на ислямизираните българи нямат други коренни интереси освен интересите на българската социалистическа нация. Те живеят в българска национална среда, дават своя принос в развитието на българската национална култура и няма никакви причини да бъдат настрана от общия
74
национален поток. Историята, особено в нейния социалистически период, чрез общите условия на живот независимо от някои своеобразия в развитието на тази част от нашия народ ги свързва с останалото българско население в една социална общност, каквато е нацията.
Обективната общност утвърждава и обща душевност, общи черти на характера, общи национални особености, общи черти на начина на живот [11]. Това се установява не само от научните изследвания [12], но се констатира и от самите потомци на ислямизираните българи. Ето до какъв извод стига Иван Йосифов, завърнал се от Турция в родината си: „Много земи обиколих, с много хора работих. Разбрах най-главното — където и да сме, ние по душа сме българи” [13].
Тези обективни обстоятелства все повече влизаха в остро противоречие с анахроничните следи от османското владичество, с елементите на раздвоеност в съзнанието на ислямизираните българи, на чуждеене и обособяване от собствения народ и родина. Обективното българско национално битие на потомците на ислямизираните българи невинаги намираше съответен израз в самосъзнанието им [14].
Преодоляването на това несъвпадение стана възможно по пътя на възраждането и укрепването на българското национално съзнание у тази част на българския народ, по пътя на осъзнаването на българския родов корен, на България като родина, на българската социалистическа нация като своя нация. Наред с всичко останало стана необходимо да се изведе на преден план истината за българския етногенезис и българската принадлежност на потомците на ислямизираните българи, да се създадат социални условия за осъзнаването на тази историческа истина.
Два са основните фактори, които обуславят разгръщането на на-ционалновъзродителния
процес през последните три десетилетия: от една страна — дълбоките социално-икономически
и политически преобразования, общността на териториално-икономическия,
соицално-политическия и духовния живот и, от друга — непрекъснато увеличаващите
се доказателства и аргументи за българския произход на ислямизираните българи,
изясняването на въпроса, че са плът от плътта на българския народ, създаване
на условия за разгръщане на обективната тенденция към постепенно възраждане
и утвърждаване на тяхното българско национално съзнание.
4. Националновъзродителният процес и развитието на българската социалистическа нация
Първоначално процесът на възраждането на потиснатото в миналото българско самосъзнание се разгръща и задълбочава сред онази част от потомците на ислямизираните българи, които са съхранили своя български език, не са били засегнати от политиката на езиковата асимилация на османския завоевател. За българския произход на тези хора в продължение на десетилетия са издирени и популяризирани многобройни доказателства. Обективно историческата тенден-
75
ция към възраждане на българското самосъзнание сред тях, както бе вече посочено, имаше в миналото силни и ярки прояви.
Още в средата на 50-те години на XX в. се изявиха нови прояви на възродителното движение, на националното осъзнаване на потомците на ислямизираните българи. През 1954 г. Алексей Родопски от с. Давидково, Смолянско, е един от първите, които възстановяват българското си име. Ето как той предава първите крачки на новата вълна на възродителното движение в Родопите: „До този момент в село никой не беше възстановявал българското си име. Бойко Красимиров го направи по-късно. В с. Баните също нямаше. Само в с. Загражден имаше. Бяха си променили имената Делчо Балкански и брат му Бойчо. А също и Румен Родопски.
Затова в период от 6—7 години аз често бях предмет на подигравки и хули. Говореха, че съм непрокопсаник, че от мен нищо не може да се очаква... Някой пийнал ставаше и ме псуваше пред всички, че съм изменник. Не ми тежеше толкова обидата... Тежеше ми робският фанатизъм у моите съселяни, тяхната изостаналост” [15].
Голямо лично мъжество и дълбока любов към българското и към България е трябвало да имат тези истински паисиевци сред ислямизираното българско население, за да пробият „отвор” в стената на фанатизма и предразсъдъците.
Процесът на националното осъзнаване в именната система приема масов мащаб през 60-те — 70-те години главно в Средните и Западните Родопи (където наред с останалото население живееха и потомци на помюсюлманчени българи). Това доведе до разкрепостяване на тази част от местното население. За кратък исторически срок се извършиха дълбоки прогресивни изменения в начина на живот, бита, културата, мирогледа, образованието на това население. Укрепна българското патриотично съзнание и националната гордост, самочувствието му на равноправен участник в обществения живот на страната. Отпадна проблемът за чуждеенето от българското и България. Всички тези промени обаче не се извършваха без преодоляване на трудности.
Най-ярко промените се виждат в развитието на бившия Смолянски окръг, където немалка част от населението са потомци на ислямизирани българи. За периода от 1970 до 1985 г., както се вижда от статистическите годишници, основните производствени фондове в окръга нарастват повече от два пъти. Освен традиционните производства — дървен материал, тъкани, месо, мляко, тютюн и др., в района сега се произвеждат изолирани проводници, каучукови изделия, полиметален концентрат, козметични продукти, ски и други. Измени се социалната структура. Рязко се повиши жизненото равнище. Паричните доходи на човек от населението през разглеждания период нарастват от 754 на 2154 лв.; стокооборотът на дребно на човек от населението — от 524 на 1503 лв.; личните телефонни постове на 1000 души — от 11 на 111; телевизорите на 100 семейства — от 16,6 на 66,3; личните леки автомобили на 100 семейства са 23.
76
Благоустроиха се селищата на района, а град Смолян се превърна в един от архитектурните образци на България. Настъпи истински подем в културното развитие, в поддържането и развитието на българската фолклорна традиция и култура. Районът е домакин на редица традиционни национални културни празници, на важни международни прояви и др.
През същия период (60-те — 80-те години на XX в.) постепенно съзрява идеята у редица представители на интелигенцията от средата на онази част от потомците на ислямизираните българи, които в една или друга степен са били засегнати от турската езикова асимилация за единение с останалото българско население в българската социалистическа нация. Утвърждава се възгледът, че в случая става дума за историческа даденост, която се е появила в резултат на сложни социални и етнически процеси и се е развила през вековете при български условия, поради което това население се явява неразделна част от българския народ. Доказва се, че то е продукт на историческото развитие на България, че самите форми на историческото му съзнание, неговото мислене и самочувствие носят духа на българската история, че и материално, и духовно то е свързано с българската земя. Поради това у него се утвърждават еднакви с целия български народ особености на начин на живот, манталитет, душевност, нравствено-културни, семейно-битови и други черти. В същото време се изтъкват съществените различия на това население от турската нация по език, нрави, обичаи, бит, традиции, по своята култура, психически облик и физически тип и особено по историческото му място в развитието на българската нация.
Тези възгледи се поставят и разработват в редица книги, брошури, статии на редица автори — потомци на ислямизираните българи. Още през 1959 г. ст.н.с. д-р на филологическите науки Илко Татарлиев в своя статия, публикувана в сп. „Нов живот”, бр. 12, обосновава идеята, че това население не е и не може да бъде част от турската нация, а е в основата си коренно старо българско население. През 1960 г. той отново се връща към обосноваването на тази теза. През 70-те години кристализацията на тази теза най-добре може да бъде видяна в изследванията на проф. Орлин Загоров, особено в изследването му „Пантюркизмът — оръдие на антикомунизма” (ГСУ, катедра по научен комунизъм, т. 65, 1973 г.) и книгата му „Единението” (С, 1981 г.).
Това именно идейно движение сред самите потомци на ислямизираните в миналото българи е една от предпоставките за по-нататъшното разгръщане през 80-те години на националновъзродителния процес и преодоляването на разделението на българската нация, унаследено от османското владичество. С това се дава тласък на завършващия етан в историческото развитие на възродителния процес, породен под напора на историческите факти, на обективната историческа необходимост от по-нататъшно сплотяване на българската социалистическа нация чрез връщане в нея на онази част от българското население.
77
прадедите на които в условията на османското владичество са подлагани на религиозна и езикова асимилация.
Националновъзродителният процес сред потомците на ислямизираните българи не е процес на вливане в българската нация на чужд етнически компонент, а процес на по-нататъшно вътрешно сплотяване и израстване на българската нация, на възраждане и укрепване на българско го национално самосъзнание у тази част от нашия народ, която в условията на османското робство е отчуждавана в една или друга степен от него и която поради ред конкретно исторически обстоятелства не е могла да се включи активно в консолидацията на българската нация през Възраждането и последвалото капиталистическо развитие. Чрез този процес се преодолява съществувалата продължително време в разглеждания аспект незавършеност, забавеност, несинхронност в развитието на националната ни консолидация [16].
Това е процес на освобождаване от остатъците на османското владичество и възраждане на българското национално самосъзнание [17], на преосмисляне на собственото минало от самото това население и свободното му идентифициране с българската нация, с HP България като родина, с българския език като роден език. Осъзнаването на тази историческа истина е свързано и с общия подем на историческото мислене и съзнание на българския народ, на интереса към историята, към етногенезиса, към корените, който се наблюдава през последните няколко десетилетия от развитието на социалистическа България.
В действителност тук става дума за едно закономерно явление в историята на всеки народ, освободил се от дългогодишно чуждо владичество или колониално господство. Става дума за историческа закономерност, отразяваща стремежа на освободените народи да ликвидират „следите от оковите”, да се освободят от тежките остатъци и атрибути, които напомнят за чуждото владичество. Тя намира израз и в промяната на имена на хора, градове, села, планини, реки и др. Подобно явление се наблюдава в историята на много страни, включително и в съвременните условия. Ето как отговаря на въпроса, защо се е отказал от името Джон, председателят на Асоциацията на писателите на Гана Атуквей Окай: „Ако аз смея да се назовавам поет на Гана, поет на Африка, то моето име в никакъв случай не може да бъде Джон... Аз нямам нищо против името Джон, към английския народ, към английската велика култура аз се отнасям с голямо уважение и любов. Но аз си имам свой народ...” [18].
Аналогичен процес се наблюдава при грузинците месхи с мохамеданско вероизповедание, които в условията на възстановяването на историческата истина по редица въпроси през последните години в Съветския съюз започнаха да възстановяват своите грузински фамилии и националност. Както посочва научният сътрудник Марат Баратошвили: „Ние сме грузинци месхи, нашите предци са били принудени да приемат исляма в XV—XVII в., когато Месхетия била подложена на набези от турците” [19].
78
Историческият паралел за националновъзродителния процес сред потомците на ислямизираните българи се налага от само себе си.
Възраждането на българското национално самосъзнание на потомците на ислямизираните в миналото българи, тяхното движение за самоидентификация с българската нация не е само исторически обусловено и научно мотивирано на основата на всички онези обективни нациоопределящи признаци, фактори и интереси, които правят хората част от една такава общност, каквато е нацията. То е израз и на тяхното самоопределение.
В Декларацията на група интелектуалци и общественици — потомци на ислямизирани българи, се заявява: „Ние самите установихме истината въз основа на неопровержими факти от материалната ни и духовна култура, от душевността и традиционния ни бит. обичаи, обреди и нрави, живи в паметта на нашите майки и бащи, с дълбока следа в нашия начин на живот.” И по-нататък: „Ние, всички българи, независимо от вярата, която са изповядвали и изповядват нашите деди и баби, бащи и майки, имаме една и съща национална свобода, един и същ национален характер, една и съща душевност, едни и същи цели и стремежи. Ние сме чеда на българската нация...
Да, ние сме българи, отказали се доброволно, убедено и напълно съзнателно от имена, чужди на българския ни народностен корен” [20]. (Вж. Приложение № 1.)
Тези, които са се изселили в Турция, подмамени от чуждата пропаганда, се чувствуват там чужденци, самото местно население ги нарича „гяури”, „българи”. Много от тях се стремят да се завърнат в България. В декларацията на 200 български граждани, завърнали се от Турция в своята родина — Народна република България, се посочва: „В различни времена отидохме в Турция, подлъгани от националистическите приказки за илюзорната майка родина. Въпреки примамките на турската пропаганда предварително знаехме, че ни очакват трудностите на всеки човек, напуснал родното си гнездо. Никога обаче не допускахме, че ще попаднем в такава непоносима обществена атмосфера. Веднага след прекрачване на границата официалните турски власти смениха бащините и фамилните ни имена с прозвищни; много от нас бяха принудени да дават подкупи на митничари, полицаи и комисионери, за да бъде освободен багажът, който носехме; сродниците ни, изселили се преди нас, не можеха да ни осигурят подслон, поради което плащахме непосилни квартирни наеми, поради голямата безработица в Турция се озовахме на трудовата борса, от която обикновено се връщахме без работа и без нари ... децата ни нямаха нормални условия за продължаване на образованието си ... официалните власти гледаха на нас като на хора от по-долна категория ... в обещаващата да ни бъде „майка родина” Турция ние разбрахме, че сме чужденци в нея, като неведнъж бяхме наричани гяури неверници” [21]. (Вж. Приложение № 2.)
Възвръщането към българското е революционен по своята същност процес, който „заличава една от най-тежките национални рани,
79
останали от петвековното турско иго, поражда обновителни промени в начина на живот, културата и политическия светоглед на тези наши сънародници, създава условия за още по-активното им включване в социалистическото строителство” [22].
Това е процес на разграничаване на националната принадлежност от религиозната привързаност. Нацията не е религиозна общност. Религията не е национален признак. Интегриращи в случая са нациоопределящите фактори. Българската социалистическа нация обединява българите независимо от това, дали са атеисти, или се намират под влиянието на християнството, исляма или други религии. Този процес води до преодоляването на отъждествяването на религиозно и етническо.
Разграничаването на нацията от религията, на националното съзнание от религиозната принадлежност не означава ограничаване на религиозните свободи и съвест. Както се посочва в „Декларация на българските мюфтии”: „Ние ясно и недвусмислено заявяваме, че мюсюлманите в България се радват на пълна свобода, която Конституцията и законите гарантират. Те изповядват свободно исляма и извършват своите верски обреди, с каквато свобода между прочем се ползуват и всички други изповедания. Всички джамии в страната са отворени и духовниците редовно извършват своите религиозни служби. Няма случай да е попречено или да са ограничени по някакъв начин мюсюлманите да извършват религиозни служби и обреди. Няма случаи на посегателство върху джамии или други ислямски паметници” [23]. (Вж. Приложение № 3.)
Съвременният националновъзродителен процес укрепва единството на българската социалистическа нация и създава по-благоприятни условия за икономическото, социалнополитическото и духовното развитие на HP България, за по-нататъшно укрепване на националната жизнеспособност и по-пълно разкриване възможностите на българската социалистическа нация.
Този процес възстановява историческата истина и справедливост и съответствува на обективните закони на развитието на нацията.