4. Прояви на българско национално осъзнаване на помюсюлманчените
българи
Една от първите прояви на българско национално съзнание сред българите мюсюлмани било подаването на индивидуални молби за признаването на българската им национална принадлежност — под формата на отказ от исляма и връщането към християнството, към „отеческото вероизповедание”, както изрично посочват някои от тях. Тази форма на възраждане на българското се определяла от тогавашните обстоятелства: в умовете на вярващите продължавало смесването на религиозното и националното (на християнското с българското и на мюсюлманското с турското); българската православна църква, която била господствуващата църква в българската държава, смятала за истински българи само православните християни; отказът от исляма и връщането към християнството се възприемали в масовото съзнание като изява на българската принадлежност.
Процедурата за връщане към християнството, което при тогавашните условия означавало самоидентификация с българската нация, била доста сложна: протокол от мюфтията за деклариран отказ от исляма, продължително посещение на църква, наизустяване на молитви, временно разделяне при смесени бракове [27].
Първите молби за връщане към „отеческото вероизповедание” били подадени още по време на руско-турската война 1877—1878 г. и през Временното руско управление. Този процес продължил през целия период от 1877 до 1944 г., като молителите били от почти всички райони на страната, където живеело ислямизирано население. Една част от молбите са подавани от българи, които насилствено били помюсюлманчени в последните десетилетия на османското владичество, други били писани от хора, в чиято историческа памет се бил съхранил споменът за ислямизиране на техния род. Запазени са молби, подавани от мюсюлмани, които говорели само български език, молби от българи мохамедани, които израснали или дълго време живеели в български християнски семейства и среда, и т. н. Като илюстрация ще посочим някои от тях:
Молба на Хафизе (Невенка) Хасанова от гр. Варна до варненския губернатор В. Д. Стоянов(...)„Покорната имам честта да Ви известя, че като съм пожелала да приема християнската православна вяра с всичкото си сърце и душа, в която имам пълно убеждение по причина, че моите прародители са били християни. Затова най-покорно Ви умолявам, господине губернаторе, да благоволите да направите нужното разпореждане, за да ме кръстят според обряда в българската тука църква заедно с еднородния ми син Изет на (7) години.
Като се надея, че без друго ще благоволите да приемете просбата ми във внимание, оставям
Ваша предана: Хафизе Хасанова
гр. Варна
II.1880 г.”
62
Молба от Ибрахим Хасанов Езерчели от гр. Разград чрез архиерейския наместник в Разград до Доростоло- Червенския митрополит в гр. Русе„Ваше Високопреосвещенство,
Още от малък съм слушал родителите си да разправят, че до скоро години нашите роднини българи са били живи и се спохождали и от няколко години чета Св. Библия и други църковни книги и молитви, посещавам църквата. (...)
Ето защо моля Вашето благословение да наредите да бъда приет в лоното от св. Православна църква и се извърши над мен св. тайнство Кръщение, като ми се даде християнско име.
Целувам св. Ви десница
(Подпис) Ибрахим Хасанов Езерчелигр. Русе
1.II. 1929 г.”
В писмото на Разградски архиерейски наместник до Доростоло-Червенския
митрополит г. Михаил във връзка с молбата на Ибрахим Езерчели се посочва:
„(...) Същият разправя, че имал в с. Езерец леля българка, която се
поминала преди една година на 75-год. възраст. Има роднина на име Коце
Коцев, живеещ в гр. Разград. Сам Ибрахим разправя, че техният род бил потурчен,
от което излиза, че сам той има български произход...” (...)
Молба от Хюсеин Хасанов, родом от с. Кара Балар, Лозенградско, живущ в с. Кубадън, Е. Джумайско„Ваше Високопреосвещенство,
Понеже дядо ми е бил българин, потурчен през турско време, така също баща ми и аз сме били обрязани по обряда на мохамеданската вяра, в която от дълго време — още от малък, не намирам нищо, което да задоволи моето религиозно чувство. (...)
Коленопреклонно Ви моля, Ваше Високопреосвещенство, да разрешите в най-скоро време след кратко оглашение във вярата под надзора на местния енорийски свещеник да бъда кръстен с Христовото име. (...)
(Подпис) Хюсеин Хасанов
с. Кубан
26 май 1929 г.”
В декларацията, подписана от X. Хасанов и двама свидетели, се посочва:
„Искам да се покръстя, да приема християнската вяра лично по моя собствена
воля без никакво принуждение...” [28].
Молбите са едно от документалните доказателства за българския произход и принадлежност на ислямизираното население в земите ни, една от ярките прояви на българското национално самосъзнание и възраждане сред ислямизираните наши сънародници.
Възстановяването на българските имена е намерило отражение и
63
във фолклора. Например в песен от с. Смядово, Шуменско, се говори за „туркиня”, чиято баба била българка, която възстановила българското си име и се омъжила за българин. („Моята баба е българка, насила са я потурчили. А пък самата аз желая българка да се покръстя...”)
С това се поставя началото на обратен на ислямизацията и турцизацията процес, процес на завръщане към българското и на отказ от натрапените белези и следи, оставени от чуждия поробител.
В условията на свободна България отказалите се от исляма вече не били заплашени със смъртно наказание, както е било по време на османското владичество.
Но и при новите условия изявата на българското самосъзнание сред част от ислямизираните българи срещала съпротивата на ислямските и турчеещи се фанатици, а по-късно през 20-те и 30-те години на XX в. и на протурските националистически организации. Това принуждавало някои от желаещите да възстановят българското си име и вяра да го извършват предимно в селища с компактно българско православно население. Подобно явление е отразено от Доростоло-Червенския митрополит. В свое писмо той съобщава за искането на Ахмед Абдулла да приеме православна вяра „в някой град или село с чисто българско православно население, за да избегне всякаква ненавист или страх от страна на мюсюлманското население” [29].
Обективно историческата тенденция към възраждане на българското самосъзнание сред ислямизираните българи намира сравнително по-силен израз в Родопите, особено в Средните Родопи. В края на XIX и началото на XX в. се създала традиция за изясняване и пропагандиране на историческата истина за българския произход и принадлежност на тази част от местното население, което е било подложено на ислямизация в миналото, за неговото народностно осъзнаване (Ив. Вазов, К. Величков, М. Маджаров, Хр. Попконстантинов, В. Дечев, Ст. Шишков). Идеята за „свестяване и докарвания в народно съзнание българите от мохамеданско вероизповедание” [30] макар и много трудно, започва да си пробива път още през 80-те години на миналия век. През 1881 г. се правят първите опити за изучаването на българския език („езика майчин и татков”) от децата на българите мохамедани от Чепино, дори се създава българомохамеданско ученическо дружество „Просвета” в с. Каменица, Пещерска околия [31]. Но инициативата, неполучила необходимата подкрепа, бързо заглъхва.
Освобождението на Родопската област и Пиринския край през 1912 г. дало нов тласък за изява на българското самосъзнание на мюсюлманското население от този регион. В хода на самата война и непосредствено след нея отделни по-издигнати в образователно и културно отношение българи мохамедани станали инициатори за приемане на християнската религия, което при тогавашните условия означавало изява на българското им самосъзнание. Такива били например братята Хакьови от Златоград. Първите известия за желания на българи мюсюлмани да приемат християнството започнали да по-
64
стъпват в Пловдивската митрополия от края на октомври и началото на ноември 1912 г., когато българските войски току-що отминали на юг от Неврокопско (Гоцеделчевско) и Даръдерско (Златоградско). С писмо от 25.XI.1912 г. Неврокопският митрополит съобщава, че населението на много българомохамедански села е приело и продължавало да приема „доброволно праотчетската си православна вяра”. По-нататък той моли да бъдат подпомогнати с изпращането на буквари и плочи за писане, необходими за откриващите се български училища [32].
В официалните документи на Българската православна църква процесът е обозначен като „преминаване на българите мохамедани в лоното на православната християнска вяра и българщината”, а в редица публикации — като „покръстване” и „кръстилка”.
Непосредствено след отстъплението на разбитите турски войски движението обхванало не само отделни хора и групи от потомците на ислямизираното българско население, но и цели села. Това ставало най-напред в Дойранско, Неврокопско, Горноджумайско, Ксантийско, Разложко, Златоградско и др. Към средата на декември 1912 г. жителите на 33 села вече приели християнството и процесът обхващал все повече други селища. Желаещите да променят вярата си подавали молби, които се разглеждали и утвърждавали от органите на православната духовна власт. Ритуалът се извършвал от свещеници, а където нямало такива, и от светски лица без обреди. Покръстването се извършвало в тържествена обстановка, понякога на местата, където се намирали развалините на старите църкви, с участие на местно българско християнско население, от което се избирали кръстници, побратими. Извършвало се публично заменяне на фесовете с шапки, организирали се народни веселия.
Инициатива за разширяване на движението проявили и група граждани на Татар Пазарджик, които образували комитет и изпратили изложение до Светия синод и правителството. Интерес към започнатото движение изявили мнозина общественици, държавни служители и цар Фердинанд. Създалата се ситуация подтикнала Светия синод да предприеме действия. Той изпратил две духовни мисии в свободните земи. Едната — в Гюмюрджинско и Ксантийско, другата — в Неврокопско, Сярско и Драмско. На тях се възлагало да извършват ритуалите и да просвещават новопокръстените в християнството. Помощ се оказвала от редица благотворителни дружества, манастири, църкви и др. у нас и в Русия. Светият синод на Руската православна църква подарил книги и принадлежности за обзавеждане на 150 нови църкви и параклиси в освободените земи.
Започнало масово покръстване на българите мюсюлмани. Десетки свещеници и учители били назначени в новоучредените енории и училища.
Родопският изследовател Стою Н. Шишков нарича „покръстването” „един велик исторически и национален акт”.
С това обаче били положени само основите на едно обективно патриотично, национално движение. Укрепването и развитието му из-
65
исквало неутрализирането на чуждата туркофилска пропаганда и провеждането на широка социално-икономическа и културно-просветна дейност.
Но вместо закрепване и развитие се получило обратното — пълна реставрация, връщане на „покръстилите се” в лоното на исляма. Най-рано това започнало в някои райони на Източните Родопи по време на турската реокупация, в средата на 1913 г. Инициаторите за приемането на православната християнска вяра в Златоград били заловени. Убит бил Енвер (Борис) Хакьов, а неговият брат Ешвер (Серафим) бил закаран в Кърджали. Писателят Антон Страшимиров пише, че той дълго бил придумвам от тамошните ходжи да се върне в мохамеданската вяра, но след като и тук отказал, бил публично обесен сред Кърджали. Последните му думи били: „Българин съм роден, българин ще умра” [33].
В края на 1913 г. става масовото връщане към исляма на покръстилото се население.
Неуспехът на движението се дължал на редица причини: несъгласуваност и противоречия в действията на църквата, правителството, военното командуване и обществеността; поражението на България в Междусъюзническата война и последвалата национална катастрофа, които довели до международна изолация на страната; външнополитическия натиск; политиката на правителството на Васил Радославов, предпочитащо „лоялността” и „приятелството” с Турция и с туркофилската реакция в страната, на която била дадена свобода да се разпорежда със съдбата на българското мохамеданско население и която партията на Васил Радославов използувала за свои изборни цели.
Освен това самата замяна на ислямското вероизповедание с християнско не била най-подходящият начин за възраждане и утвърждаване на българското национално самосъзнание на ислямизираните българи. Но при тогавашните конкретно исторически условия, когато все още християнското се отъждествявало с българското, от чисто психологическа гледна точка реакцията срещу продължилото векове наред ислямизиране и асимилиране на българско население от османския завоевател водели към приемането именно на тази форма за възраждане на българското самосъзнание.
Връщането към исляма на покръстилото се население имало крайно отрицателни морално-политически и идеологически последици. Голяма част от българите мюсюлмани станали още по-податливи на турското влияние, засилило се недоверието и отчуждението от останалото българско население, активизирали се изселническите настроения. Всичко това затормозило националното осъзнаване на българите мюсюлмани.
Но и през следващия период въпросът за националното осъзнаване на българите с мохамеданско вероизповедание продължавал да занимава отделни представители на българската общественост. През 1914 г. по поръчение и с подкрепата на Руската императорска академия на науките Стою Н. Шишков издал своя труд „Помаците в трите
66
български области: Тракия, Македония и Мизия. I част. Историко-географски преглед”. В списание „Родопа” (1922—1947 г.) са поместени близо 500 материала за това население. На българите мохамедани в Средните Родопи са посветени изследването на Васил Делчов „Миналото на Чепеларе” (1928 г.), редица статии на Георги Чичовски и Други.
На 12.1.1932 г. при читалище „Христо Ботев” в гр. Смолян била учредена културно-просветна комисия за народностно осъзнаване на българите мюсюлмани и приобщаването им към българската държава с просветни средства. Но още в края на същата година комисията преустановила своята дейност. Инициаторът за нейното създаване, съдията Наум Главинчев, българин от Охрид, бил преместен на работа в друго селище на страната.
На 3 май 1937 г. група българи, изповядващи исляма и родолюбиви общественици, основали в гр. Смолян културно-просветна и благотворителна дружба „Родина”. В Учредителния протокол на дружбата се посочва: „първата проява на културно възраждане и народностно пробуждане, която направили българите мохамедани в гр. Смолян, през месец февруари 1937 г. се разрази и узря в едно общо и единодушно решение и идея — да се основе една българска мохамеданска културно-просветна дружба, която в бъдеще да ръководи работата в това духовно възраждане и повдига народностното чувство на среднородопските българи мохамедани” [34].
По примера на смолянската организация „Родина” били изградени повече от 40 дружби в други градове и села на Родопите. В тях членували хора с различен социален произход, различна класова принадлежност, различни професии и различни политически убеждения, обединени от една обща цел — подпомагане националното осъзнаване на българите мюсюлмани. В Устава на дружба „Родина” се определя като нейна цел:
„а) Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомагане между българите мохамедани и българите християни в Родопската област;
б) Да събужда и развива народностното чувство у българите от мохамеданско вероизповедание...” [35].
За постигането на тази цел дружбата се стреми: „Да изкоренява всичко небългарско народностно в духа и живота на българите мохамедани и мохамеданки, като чисти чуждиците в нравите, обичаите, навиците, облеклото, езика и бита, които ги отделят, пречат за общото сближение, единение и родство между българите мохамедани и българите християни” [36].
Дружбите провеждат широка културно-просветна дейност: устройват театрални представления, вечеринки, беседи, сказки, четения, изложби и др., подпомагат младежи да учат, обявяват се за премахването на названията помак, ахрянин и др. и за утвърждаване на названието българин мохамеданин, за премахване на фесовете, фереджетата, мехтените и решетките от прозорците, за възстановяване на бъл-
67
гарските имена, противодействуват на турската пропаганда и нейните опити да отчуждава българите мюсюлмани от българската нация и др. До 9 септември 1944 г. възстановяват българските си имена около 70 хиляди души от Средните Родопи.
Основната идея на родинското движение е била: „Ние сме българи по народност, а мохамедани по вяра, ние отхвърляме заблудата, че като сме мохамедани, не сме българи.”
Родинското движение за разлика от подаването на индивидуални и колективни молби за връщане към християнството и от „кръстилката” (1912—1913 г.) се основавало на разграничаването на националното от религиозното съзнание, на нацията от религията. Това е нова, по-висока проява на развитието на националновъзродителното движение сред ислямизираните българи.
Родинското движение трябвало да преодолява огромни трудности, много предубеждения и наслоения, останали от миналото. Това вероятно е накарало председателя на дружба „Родина” в гр. Смолян, Ариф Бейски (Камен Боляров), да възкликне: „Имайте вяра в нас, братя българи християни, ние изживяваме един исторически момент на културно възраждане и народностно пробуждане и се ласкаем от надеждата, че ще дойде ден, когато и тия, които се отнасят със съмнение в това наше възрожденско дело, ще се убедят, че сме искрени и чистосърдечни, че желаем да заживеем братски живот за слава и чест на нашата родина, където сме родени и отрасли и с която сме кръвно сродени, понеже сме българи, макар по вяра мохамедани” [37].
Разгледаните масови изяви на българското самосъзнание обхващат в една или друга степен българите с мюсюлманска вяра, при които асимилаторският натиск на османския завоевател се бил ограничил главно в рамките на вероизповеданието, без да премине в следващата степен — езиковата асимилация. Става дума за тази част от подложените на ислямизация българи, които съхранили и говорели само български език. Особено силни били възродителните прояви в Родопите, главно в Средните Родопи, където била създадена силна изследователска традиция още в края на XIX и началото на XX в. за изясняване и пропагандиране на българския произход и принадлежност на помюсюлманчената част от местното население.
При българите мюсюлмани, сред които било внедрено в една или друга степен общуването на „турски”, възраждането на българското през разглеждания период намерило израз главно в подаването на индивидуални молби за отказ от исляма и връщане към християнството, съпроводено с приемането на български имена, в голямата им привързаност към родния край и България (поради която отстояват на силния изселнически натиск), в лоялността към българската държава дори в най-екстремални ситуации, в исторически запазената дружба с останалото българско население.
Разгледаните прояви на национално осъзнаване на ислямизираните българи били стъпки към пълно приобщаване на българите мюсюлмани към българската нация.