ДЕКЛАРАЦИЯ
на български граждани, завърнали се от Република Турция в своята
родина — Народна република България
Повече от две години управляващите среди в капиталистическа Турция водят безскрупулна антибългарска кампания. Турски вестници, радиото и телевизията си позволяват да твърдят, че в България били потъпкани правата на човека, че гражданите в нашата родина живеят в условия на терор, без право на работа, образование, културно развитие и вероизповедание. Пуснати са в ход невероятни клеветнически твърдения за стотици убити, изнасилени жени и девойки, отнети от родителите им деца, разрушени джамии, малтретирани имами и др.
Ние, група български граждани, събрали се по собствено желание на другарска среща в София, бяхме очевидци на капиталистическата действителност в съвременна Турция. Тъкмо затова можем да кажем каква е истината за правата на човека в България и каква в Турция.
В различно време отидохме в Турция, подлъгани от националистическите приказки за илюзорната майка родина. Въпреки примамките на турската пропаганда предварително знаехме, че ни очакват трудностите на всеки човек, напуснал родното си гнездо. Никога обаче не допускахме, че ще попаднем в такава непоносима обществена атмосфера. Веднага след прекрачване на границата официалните турски власти смениха бащините и фамилните ни имена с прозвищни; много от нас бяха принудени да дават подкупи на митничари, полицаи и комисионери, за да бъде освободен багажът, който носехме; сродниците ни, изселили се преди нас, не можеха да ни осигурят подслон, поради което плащахме непосилни квартирни наеми; поради голямата безработица в Турция се озовахме на трудовата борса, от която обикновено се връщахме без работа и без пари; скъпотията в тази страна ден след ден лишаваше семейната ни трапеза от насъщния хляб; децата ни нямаха нормални условия да продължат образованието си; при заболяване трябваше да плащаме високи такси за медицински прегледи и лечение; в кратко време продадохме по-ценните вещи, донесени от България; имаше много случаи на отвличания и изнасилвания, поради което жените и момичетата ни не смееха да замръкнат вън от дома; официалните власти гледаха на нас като на хора от по-долна категория; местните жители недоволствуваха от нас, че търсим работа, на която се надяваха и те; в обещаващата да ни бъде „майка родина” Турция ние разбрахме, че сме чужденци в нея, като неведнъж бяхме наричани гяури неверници; не едни от присъствуващите на срещата са били преследвани, бити, арестувани, осакатени, дори изгонени от страната, която ни примамваше да се изселим на всяка цена. А
123
в семействата ни възникнаха недоразумения и взаимни обвинения, че .ме сгрешили, като сме се изселили.
При това положение за нас нямаше живот в Турция. Оставаше ни или да попаднем срещу подкупи в Западна Европа като „гастарбайтери” за унизителен физически труд по примера на милиони бедни турци, или при преминаване през България, при гостуване и дори нелегално да се завърнем в своята родина, която лекомислено бяхме напуснали. И ние избрахме завръщането в България. Подобен стремеж беше обхванал не само нас, но и много други изселници, които съжаляваха, задето са напуснали родната земя, и масово подаваха молби за завръщане до официалните турски власти и до българските дипломатически представителства. Те биха се завърнали у нас, но турските власти не допускат това, като продължително време не им издават паспорти, ограничават излизането им зад граница, а нерядко репресират изселници.
В България, където сме се родили и отрасли, учили и работили, бяхме оставили роднини и верни приятели. Готови бяхме да започнем всичко отначало, само и само да спасим себе си и главно своите деца от бедите, в които изпаднахме в Турция. И не сгрешихме. Посрещнати бяхме с разбиране и съчувствие. Веднага ни приеха на работа по специалностите ни, а децата — в училища и университети. Българската държава и наши близки ни помогнаха да закупим дворни места, да построим свои жилища, да се сдобием с домашни животни. Възстановени са правата за пенсии на възрастните хора и пр. В България сме равноправни граждани и отново се почувствувахме хора.
Тъкмо затова всички присъствуващи на тази среща са възмутени от клеветническите измислици на турските управници и различни изменници.
Бихме искали да запитаме всички, които се опитват да злепоставят България пред турския народ и пред световната общественост, кой по-добре я познава — те или ние, които сме се родили и живеем в България, които, заблудени, я напуснахме, за да се върнем отново в нея като в своя единствена родина. Смятаме, че никой по-точно от нас не познава страната и народа ни и никой освен нас не може да говори от наше име или от името на всички граждани на HP България, възстановили българските си имена. Що се касае до имената, тъкмо в Турция те се сменят произволно, за да се заличи връзката на изселниците със съответните страни, от които идват, или да се забрави етническият произход на милионите кюрди, араби, черкези, лази, гърци, българи и др. А възстановяването на българските ни имена възкресява една историческа истина за българския ни родов корен.
Наред с това сме убедени, че политическите спекулации на управляващите среди са чужди на турския народ, загрижен за своето препитание. Обръщаме се с призив към трудовите хора на Турция да не вярват на лъжите за потъпкани човешки права в България. Това го заявяваме ние, спасилите се от мнимата демокрация в Турция, „демокрация”, при която турските трудещи се живеят в мизерия, безрабо-
124
тица, несигурност за утрешния ден и страх от полицейски произвол, а хиляди прогресивни борци са подложени на преследване и инквизиции, на лишаване от свобода и живот.
Нямаме нужда от покровителството нито на турското правителство, нито на разни продажни изселнически организации. Вместо да се занимават с нас — българските граждани, които не желаят и не очакват нищо от турското правителство, бихме се радвали то да осигури поне най-елементарни човешки права на онеправдания турски народ. Лесно е да се говори за човешки права. Трудно е те да бъдат реално дадени и гарантирани в живота. Това го разбрахме, когато патихме от безправието в капиталистическа Турция.
Молим БТА да направи нашата декларация достояние на българската и на световната общественост.
От името на 200 участници в срещата Декларацията подписва Инициативният комитет в състав:
1. ЕМА АВРАМОВА — председател
2. ДАНИЕЛ ФИЛЕВ — зам.-председател
Членове:
3. ИЛИЯ АРАБАДЖИЕВ
4. ВЕРОНИКА АНТОНОВА
5. ЕВГЕНИ МИНЧЕВ
6. ИЛИЯ БЛИЗНАКОВ
7. ЕМИЛ ТАНУЗОВ
8. СТОЯН ИВАНОВ
(Изстрадана обич по България. Разказват завърналите се от Турция български граждани. С., 1988, с. 7—10.)