Да кажем нечто и за тогашното учебно дело. Учителят, условен за 330 гроша годишна плата, седеше и шиеше. Когато учениците идеха при него да си прочитат урока от октоиха или псалтира, или орелой, за да ги алакса (Да им даде другий урок), учителя продължаваше шиението. Всекий ученик, като дочиташе урока си, чекаше решението на учителя, който му казваше: “Земи другото" или: "Не!" Към пладне, заповедваше: “Спите", ни редеше един до друг, наслоняваше главите ни на гредите, и туряше во десното ухо всекому по едно камче, за да не мърдаме. Горко на оногова, комуто би паднало камчето! По тоя начин учителят доволно сит и напоен спеше блажен сън. Нередко учениците му носеха ястия и пития, кой от милост, кой от страх. Забележете и това, че он и открито просеше у учениците да му донесат от дома си, кой едно, кой друго что, и съвременно им казваше: “ама да не узнае татко ти". За да развлечем скуката на такъв живот, с хлебни трошки мамехме слънцето да дойде по-скоро до кохата (време за отпуск). Поимахме въздух силно и глъбоко, за да опитаме кой повече ще трае до второ поимание. Върху гробните плочи седехме срещу сълнцето с отворени книги, за да опитаме кой повече ще устои на отражението на сълнцевите лъчи. Верно е, че това е причината на късогледието ми, което накликна на главата ми несчастия, които безполезно е да преброявам.
За да пишат, учениците издигаха десното си колено и на него туряха хартията, а левото им колено, свито, се опираше о душемето. Когато зех да пиша, перото ми се виде как най-тежка мотика; изобилни потове течеха по телото ми како да бех орал вес-ден без почивка. Учителят никога не ми каза как да държа перото, зачтото и нему не беха казали. Тъй и до днес твърде грозен е начинът, по който държа перото. По цели месеци аз не рачех да пиша, и учителят не ме забележи или се преструваше, че не ме забележва. Един ден обаче ми каза:
– Камо ти писмо?
– Даскале! захватих да пиша, но много, много изпотех, и за то оставих,
– Ти не си потен, бре пес! и отдамна ти писмо не си дал.
Тъй каза, ме свали на'зем, турна нозете ми във фалака и ми дърпна, тъй да кажем, без една 40. Незабавно се измъкнах из учили[щето] и се бавех по улиците до отпуска на учениците, та че тогава и аз се върнах у дома си; но не казах ничто на домашните.
Утрента рано зех октоиха си и прибегнах при п[оп] [1] Стефана, другий учител, не по-добър от Апотолета, но по-представителен и по-благогласен певец. Тогава големо старание се полагаше за размножавание на певците, на църквите, на октоихите, на псалтирите. От туй днес в Охрид се броят десет главни църкви и безбройни малки църквици. В едни църкви не можеш преброи повече от петина посетители: и при все това службите се вършат редовно. Гърцкото духовенство беше вдъхнало на населението такъв един фанатизъм, чтото във всека почти къща се намираше октоих или псалтир. От туй, още на 12-годишний си възраст аз знаех наизуст октоиха и последованието на църковното пение. Знаех и 8-тех гласове, които и днес още помня, при все что не съм се учил никога на псалтики. Фанатизма тога беше такъв, чтото най-знатните фамилии, Н. П. Робеви, Паунчеви [2] и пр., изтъргваха синовете си от деловодителство на велика търговия и ги поставяха учители за "бог да прости", както те казваха, за да ни преподават даром и с фанатический жар непонятни граматически правила. Се разтрепери Охрид от една ръкопис, чийто апокрифний съчинител потвърждаваше: 1-во, че е паднала от небо; 2-ро, че в петък не треба да се работи; З-то, че в събота, чтом звукне клепалото, треба да се остави всека работа; 4-то, че който прочете туй божествено писмо, дължен е непременно да го препише и разпространява – инако гнев божий ще падне на него и на неговите. С молби аз сполучих да прочета тази ръкопис, даже и я преписах и поставих на св. Трапеза на храмът на св. Безсребреници. Ефимерий, п[оп] Н. Б., който благодарение на въздържанието си още и днес е жив и здрав телом и умом, който отдавна би умрел, ако постоянствуваше във винопийството, е, ако и не множко учен, но здравомислящ и благоразумен. Он разрешаваше паството си да работи без гризение съвести в некои празници. Он, вместо да препише ръкописта, както се надевах, я остави бездействена и туряше на нея ипсоми. Он, може би, желаеше да я тури на друго место, не толкова честно, но не рачи: фанатизма беше силен.
Поп Стефан ме прие радо, даже и ласкаво. Он служеше в църква св. Климента;
а аз как добър “
“ (четец) бех му
нужен. Апотоле узна това и се разсърди, както да бех убил баща му, и чрез
влиянието на митрополита Калиника, когото често разсмиваше с буфонериите
си, ме грабна, турна нозете ми във фалака, и ми нанесе повече от 40. Се
върнах у дома и разказах на майка за даскалския бой.
– Даскал е той – каза тя, – ще бие я!
Се върна и дедо и ми поднесе обикновения симит. Със страстни сълзи му разказах, что пострадах отдаскала; но причините на боя, разумева се, не му обясних.
– Никога даскал не бие – каза дедо, – без кабаат. Безбелли ти му си
сгрешил в нечто: но и ако не си сгрешил, нема ничто синко.
– Два пъти ме би, дедо, лошо ме би, без милост ме би, под фалака ме
би.
– Нема ничто: който любит, мъчит, рече софос Соломон.
– Аз нема да ида вече у Апотолета.
– Ке идеш, ке идеш.
Наведох главата си, но не рачих веч да видя лицето на Апотолета; а за да не безпокоявам домашните, особено деда, който беше болен, аз се преструвах, че ида на училище, а се криех в развалините на градската крепост и там читах и се любувах с природата, докле стане отпуск на учениците. Всекий ден прочее, в обикновените часове, зимах книгите си, а наедно с них и некоя от ония елино-църковни ръкописи на пергамент – книги, които читах тъй свободно, както печатаните. Не стига това: когато намирах на пъти некой изписан лист, бил той мал или голем, ръкописен или печатан, чист или скверен, не можех да устоя на любопитството си – требаше да го взема в ръце и да го прочета еднаж, дваж и със себе да го взема.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Поставеното в квадратни скоби [] е прибавено от редакцията.
2. За лица, събития и местности виж в бележките към текста. Ред.