Писана между 16 април 1884 и 1 май 1885 г., автобиографията на Григор Пърличев е публикувана за пръв път в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, том ХI, 1894, стр. 346 – 403, със следната бележка: "Тая интересна "Автобиография" (тъй беше озаглавена тя от автора) ни се доставя от г. В. Диамандиева, който чува всички Пърличеви ръкописи, между другото един превод на "Орландо Фуриозо", разни слова и. пр. За да не изгуби нищо от своята оригиналност, ние обнародваме автобиографията без изменения, както си е в ръкописа, който е останал от ръката на автора. Само препинателните знакове, употребявани от автора по гръцки начин, бидоха тук-таме пооправени." Тридесет и пет години по-късно Автобиографията на Григор Пърличев издава д-р П. Н. Орешков ("Автобиография на Григор С. Пърличев", С., 1929, библиотека "Бележити българи"). В желанието си да направи текста по-достъпен и по-четивен Орешков не само нормализира правописа, но прави и редица преобразования: разделя текста на 44 глави, разграничава пряката реч от непряката, въвежда допълнителни нови редове, някои думи в авторовата реч от типа "що" или по-точно съчетанието "чт" нормализира в "щ", като същевременно отбелязва редина важни езикови особености на Автобиографията.

След Орешков Пърличевата "Автобиография" издават Г. Константинов, проф. Михаил Арнаудов и др.

През 1967 г. Автобиографията е издадена в Скопие със следната бележка "Прличев се стремел да jа пишува "Автобиографиjата" на бугарски литературен jазик. Треба да се истакне дека тоj стремеж овде дал поголеми резултати одошто во ред други негови творби од пораниот период на неговото творештво. Сепак, и овде е очигледна констатациjата дека Прличев мошне недоволно го знае бугарскиот jазик. Стремежот да пишува бугарски не ретко го ништи неговата родна jазична стихиjа. Оттука се и оние многуброjните облици и зборови македонски.

Моjата задача се состоеше во тоа да го доближам ова дело на Прличева до современиот читател даваjки му претстава за поетовиот jазик и стил. Бугарскиот текст е преведуван (некаде се водело сметка и за тоа кои зборови се пообични за денешната литературна употреба), преведувани се, наjчесто, и понеjасннте русизми, а се оставани, во неизменет вид; формите од поетовиот роден говор (охридскиот), турцизмите и црковнословенизмите што и сега можат да се разберат; запазена е, во можната степеп, синтаксата на Прличева."

В настоящия том текстът на Автобиографията е подготвен за печат от Светла Гюрова и Васил Василев с помощта и съдействието на проф. Л. Андрейчин и проф. К. Мирчев.

Днес, близо 75 години от публикуването на автентичния авторов текст, целта на изданието е да предложи на съвременния читател един образец, който максимално да отговаря на езика на Григор Пърличев, като същевременно за улеснение на читателя бъдат направени някои незначителни промени (отбелязани в бележките), които по същество с нищо не накърняват оригиналността на авторовия език. Също така постарали сме се да коригираме допуснати при първото издание печатни грешки (ръкописа на автора не можахме да открием в нито един от българските държавни архиви). Защото Автобиографията на Пърличев е интересна не само като литературен текст. Автобиографията е интересна езиково и стилово като момент от еволюцията на книжовната практика. "Една е славянската граматика – пише Пърличев – и ще настане време, когато едно общо наречие (употребявано от учените) ще свързва всички славянски племена; това може да е сън, но е нужда велика." Оттук – изобилието от руски и църковнославянски форми, руски и църковнославянски фонетични особености и обрати на речта, към които несъмнено трябва да се прибавят и известен брой турцизми и диалектизми. Това, разбира се, не означава, че езикът на Пърличев е някаква необичайна "смесица" от диалектни, старинни и чужди думи, че е качествено различен от езика на останалите възрожденски книжовници. Става дума за един момент от формирането на езика, когато всички възрожденски книжовници се лутат между домашни и чужди думи, създават нови форми, стремят се да намерят словесен израз на редица нови понятия. В общи линии това са колебания между някои по-архаични и по-съвременни форми; между редица домашни и чужди думи. Например колебание в употребата на членна форма -ий и членна форма -ят; колебания при употребата на отглаголни съществителни на -не и техните книжовни съответствия на -ние; смесена употреба на во и във, со и със. Особено характерна е там тенденция в ранните книжовни трудове на Пърличев, докато при Автобиографията паралелно с редицата езикови колебания много по-определено личат опитите на автора да се присъедини към вече налагащите се в литературния български език книжовни норми (употребата на меки окончания в 1-во л;, ед. число и 3-то л., мн. число, сегашно време; употребата на ще вместо ке не само в авторовата, но и в пряката реч). В желанието си обаче да бъдем точни и да запазим колорита на Пърличевия език предали сме последователно ятовата гласна () с е. Съображението ни бе, че езикът на Пърличев дава податки за подобна интерпретация на я-товата гласна, както и обстоятелството, че докато през 80-те години може да се говори за установени рефлекси на носовката , то книжовннят изговор на я-товата гласна, въпреки тенденциите за налагане на източнобългарския изговор, не е още установен. Бихме добавили, че това правило се наложи в изговора едва с последната правописна реформа в 1945 г.

В желанието си да дадем максимална представа за характера на авторовия език и правопис отбелязваме и всички направени от нас нормализации, както и всички правописни особености на оригинала, отчасти заличени поради осъвременяването на правописа:

И, ы, i = и. Въпреки че Пърличев следва старобългарската писмена традиция при употребата на ы, i, и, като търси етимологичното място на ы и пише i пред друга гласна, предаваме поменатите гласни с и, защото както в книжовния български език, така и в охридския говор ы има само един застъпник – и.

Е,  = е. Независимо от това, че авторът освен в Охрид живее и в Габрово, София и Солун, най-приемливо е я-товата гласна да се транскрибира с е, присъщо на изговора на западнобългарските говори и на родния охридски говор на автора. Още повече че в подкрепа на несъмнения екав рефлекс на я-товата гласна в индивидуалния говор на Пърличев могат да бъдат приведени многобройни примери с просто е на мястото на ; например млекото ми, онеме, четеха, вървехъ, всека и т. н.

Я,  = я. Авторът си служи с буквата я в зависимост от произхода й – на мястото на  и  (по-рядко ) в домашната лексика и преди всичко в заетата черковнославянска и руска лексика: языкъ, хиляда, горящи, ядохъ, болярский, тяжестта, своята, посвяти и т. н. Сегашната българска графика, в която обаче липсва възможност за предаване на неудареното я, не позволява да се съобразим докрай с различията в изговора на я и  в ударено и неударено положение(като йъ), както е в охридския говор и в книжовния български изговор.

Ъ = ъ или нула. При настоящата нормализация ъ е предаден във всички случаи с ъ, като в края на думите е изоставен – съгласно сегашния правопис.

Ь = ъ или нула. Казаното за нормализацията на ъ важи и за ь: вьршатъ = вършат, вьрху = върху и т.н. Изключение е направено за следните примери: стьпен = степен, постьпенно = постепенно, тьпло = тепло, възкрьсенiя = възкресения, песьнта = песента. Изоставен е ь и при случаите, в които и самият автор се колебае. Напр.: а) при диалектния тип съществителни имена – коньи, гвоздье, зверье, каменье, грозье, свитье; б) при окончанието -нье, употребено от автора само в следните случаи и при меко к: кукьите, покукьнината, плаченье, кланье, опитванье, възврьщаньето, сметанье, мълчанье, питиенье, неманье, сеенье, подписванье. Още повече че Пърличев предпочита книжната форма на отглаголните съществителни имена с окончание -нiе (сричанiе = сричание; въздържанiе = въздържание, здравiе = здравие) и не прави синтактична разлика с типа на -нье от народен произход.

Поради смесването на съчетанието цьр и чрь от автора на Автобиографията в предлаганата нормализация думите с чьр се предават с чер (например чьрна = черна, почьрнело, зачьрни, чьрни (диалектно църн), чьрвена, също и книжовната дума чьрница = черница, докато формите цьрковь и църквыт... са отбелязани с цър: църков и църквите.

= а и ъ. кща = къща, рката = ръката, събота = събота, грабн = грабна, донест = донесат, ходмъ = ходам. Във всички случаи =а при съществителните и прилагателните имена от ж. р., когато са употребени в косвен падеж: Се спуснахъ по стръмнт низин. Се спуснах по стръмната низина.

-Ый и -ий = -ий. Известно е, че през Възраждането окончанията -ый и -ий при прилагателните се употребяват с отсянка на определеност и неопределеност, което дава основания на някои издатели на текстове да ги нормализират, изоставяйки -ый и -ий (при неопределеност) или замествайки -ый и -ий с окончанията -ия или -ият (при определеност): с онзи безумно-гордый калегуринъ = с онзи безумно-горд калугерин; остави българскый языкъ = остави българския език; влезе любезный на музите = влезе любезният на музите. Несъмнено в дадения случай Пърличев, който си служи преди всичко с -ый и -ий, а изключително рядко с -ыя, -ия (по целыя градъ, през краткыя и др.), е под влияние на традицията и неговите разбирания не са в дисонанс с книжовната практика през Възраждането. Това именно, както и обстоятелството, че определянето на примерите с неопределеност и определеност е твърде субективно и в противоречие с желанието да запазим в най-голяма степен оригиналността на Пърличевия език, ни е дало основание да оставим напълно и тази особеност на авторовия език.

Ър, ьр = ър. По отношение на застъпниците на ьр и ър авторът следва книжовната практика и правопис, но последователно се влияе от охридския говор при следните думи: дьрзко = дързко, гърцкый, дьрпна, изтъргвахъ, търгна, омързналъ, разпьрсне, пьрснат, сьрбска, мърдне, помьрзвали, отмьрзнатъ, мьрсна, пьрстъ и техните производни. Поради голямата фреквентност на формите тази особеност е също напълно запазена.

Ъл = ъл. Пърличев отстъпва пред родния си говор само при думите: сълнцето, дълженъ, мълкна и техните производни – особеност, която е запазена в настоящото издание.

В най-голяма степен са следвани и правописните особености на автора, като са направени някои несъществени отстъпки на съвременния български правопис:

1. Главните букви при народностните имена, при някои нарицателни имена и лични местоимения са изоставени: Българинъ, Еллинъ, Аритметика, Каза Онъ и мн. др.

2. Всички двойни съгласни, които авторът употребява под влияние на традицията и руския език и са в противоречие със съвременния правопис, са изоставени еллинъ = елин, масса, грамматика, профессоръ, божественно, комиссiя, оффицирь и др. Изоставени са и тези съгласни, които етимологически са правилно поставени, но отсъствуват в сегашния правопис: сърдцето = сърцето, нуждни = нужни, праздници = празници и др.

3. Гръцките думи, предадени с гръцки букви, са оставени непроменени, но там, където Пърличев си служи с гръцки и български букви едновременно, гръцките букви са заменени с български: Аггелина, Раггависъ (ГГ = НГ), Нааваил, Аина ( = т), алтики, ихологъ ( = ПС), виографiи = биографии и подобни.

4. При настоящата нормализация са следвани препинателните знаци на оригинала, но за по-голяма четивност в редки случаи са заменяни или изоставяни.

5. По начало Пърличев изписва представките според традиционния правопис (със звучни съгласни), затова и там, където той се е повлиял от своя личен почерк, представките в това издание са предадени според сегашната норма: расплакахме = разплакахме и т. н. Малко по-съществена отстъпка е направена на съвременния правопис по отношение на представките пре- и при-, съобразно със сегашното положение: прсдата = присъдата, приструвка = преструвка, пригърна = прегърна и подобни.

6. При някои съгласкови съчетания в края на думата съобразно със сегашния правопис е вметнат ъ: мокръ = мокър, мыслъ = мисъл, ентусiазмъ = ентусиазъм, амфитеатръ = амфитеатър и др. Формите, с които графически е означено съчетанието чт, са оставени без промени (что – диалектыо "шчо", чтото, зачто, зачтото, чтомъ, нчто, ничто) поради това, че се срещат много често и са прокарани последователно. Същевременно това засилва погрешната представа за особено силно руско и църковнославянско влияние в езика на Автобиографията. Същото важи и за по-рядко срещаното съчетание сч) (несчетны, несчастный).

7. Поради крайно голямото разнообразие при употребата на наставките -ова и -ува е сметнато за нецелесъобразно да се уеднаквяват: отпразднова – отпразднува, учителствова – учителствува и т. н.

8. Внесени са следните дребни промени: язъ и ясъ = яз; Ипир = Епир; Россiя = Русия; Дамьан = Дамян; Илiаязъ, Ильязъ, Ильазъ = Иляз; чорбажи = чорбаджи; седмь и седемь = седем; съгнтъ = сгънат; салт = залата; свадба = сватба; джепа, джебовет, джеповет, джеба = джеб. Думите отсъствувам, присъствие и техните форми са предадени навсякъде със съвременен правопис, същото се отнася и за формите на думата христиани (християни), тргълнт (триъгълната). Събрани са или разграничени двете части на някои наречия и глаголни форми от типовете: недй = недей; бойсе = бой се, по нкога = по некога. Навсякъде след частиците за степен е поставено тире, което липсва в първото издание.

9. В квадратни скоби [] се намира прибавеното от редакцията на това издание.

По отношение на лексика, морфология и синтаксис текстът на Автобиографията е напълно автентичен.

[Back]