ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
1.

Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно-гордий калугерин, който пред смъртта си сериозно се загрижи да остави своите бройници в наследство на Папа и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? Дълго време се колебаях и нито бих писал, ако не бех уверен, че биографиите са доста полезни книжки.

Колкото и да е дързко да уверява човек, че е рожба на еди кого си (всекой не може зна чие е семе), верно е обаче, че съм син на Ставра Пърличев и Мария Гьокова, родители доста бедни, но честни.

Роден съм в Охрид на 18-ий януария 1830 според едни, 1831 според други. За това и редко споминам дати: до вчера нито в ум ми вхождало да пиша история. При това честите от правителствена стърна настъпи [1] на домът ми уничтожиха много мои ръкописи.

След мало умре баща ми и ме остави шестмесечен младенец заедно с други двама брата и една сестра, всички маловъзрастни. Дедо беше земледелец, висок и белобрад старец, но трудолюбив; он всека събота просеше милостиня за затворниците. В тия милостини, може би, имаха значително участие и внучетата му. Бех едва 4 годишен, когато дедо ми достави един гърцкий буквар по ветшайшата метода и ме изучи на имената на буквите: алфа, вита и пр., които разпознах в неколко дена. Но когато почна да ме учи на сричание: вита [+] алфа = ва, вита [+] епсилон = ве, такво учение виде ми се съвсем странно и мислех със слабия си мозък как е можно две цели думи да са равни с един слог? Разумева се, това беше мисъл не изречена с думи. При все това, в неколко дена победих тази мъчнотия. Многаж майка казваше на деда:

– А что се мъчиш с ово нипе (младенец)? Може ли то сега да се научи на каквото и да е?
– Мълчи ти – казваше дедо, – ти ничто не знаеш. Гледаш ли тая ми къща? След смъртта си требваше да я оставя на сестра си, зачтото ти си харич и немаш средства да ме гледаш (призираш), как что ме гледа тая. Но знаеш ли ти кому ке я оставам? Никому! Никому! – освен Григору!

Дедо беше очарован, когато му четех. Всекий вечер ми носеше по един симит от две пари. Но за да покажа мрачността на тези първобитни времена, ще ви разкажа кратко едва историйка, която ще докаже че тогава любящий убиваше любимаго, и то невинно, безсъзнателно. Обичай беше да се гори борина за осветление (какта у Омировите ирои). Свещникът беше железен и около 1 метър висок. На него окачваха борината и тя озаряваше божиите твари със светлината си – ту ослепителна, ту съвсем бледна. Аз обичах да стоя между свещника и противоположний нему зид и да се взирам на сенката си. Това не се аресваше на деда и на майка, коита беха уверени, че това е опасно нечто и ми казваха.

– Немой синко! оти на сънът ке те вяхне желка и ке те дави.

После дедо рецитираше едва слушно неколко гърцки молитви и лягаше:

– Легни синко, при мене и гушни ме (обгърни ме): желката ке дойде.

Аз лягах при него разтреперан и го обгръщах. Он прехвърляше покривалото преку своята и моята глави, може би с цел да се стопли по-скоро. Тога майка ми, по прежнему с деда условию, налагаше ръката си силно и бързо ту на главата ми, ту на нозете ми, ту на плещите ми. Аз мислех, че то е желката и бех в неописуема душевна тъга и обгръщах деда все по-силно и по-силно. Креч вдървяше ръцете ми. Студен пот ме обливаше, едно от страх, друго от немание въздух. Узнавах, че дедо се смееше, но аз не се смеех. "Како ке се живей?", мислех си аз, в тая мисъл остана царица на всичките ми мисли. Бидох принуден да оставя на стърна оптическите явления на сенката си, но видно беше, че здравието ми се повреди. Естествено нервик, тогава станах много по раздражителен: "чему ми е живот, когато имало е желки мъчителки? Еда ли мало са другите ни мъки?"

Дедо като виде чтението ми свободно, ме заведе на училище и, според обичая, принесе на учителя, наречен Апотоле, един салтар локуми (ромбовидни млинчета) и една разноцветна кърпа, и си отиде. В училището, ветхо здание при гробищата, немаше ни столове ни чинове, но две дълги и тлъсти греди. Там се учих две години почти без никакво приключение, Когато снегът навалеше изобилно, дедо идеше на училище, ме зимаше на'рамо и ме донасяше дома: аз бех всекога необут.

[Next]
[Back to Index]


1. За непознати думи - вж. Речника на края. Ред.