Дедо, като узна, че болестта му нема да трае дълго и че приближила му се кончината, повика майка и каза й:

– Аз умирам, но господ не ке ви остави от ръки. Никола и Ивана да ги кладеш на занает; те ще изкарат хлебът си боллук, боллук – така чтото и за тебе ще преостане. Зуграфина я услових за хизмекярка у хекимът Залокоста, който ще я храни, ще я облича и ще й дава 200 гроша на година. То не е мала сума. На Григора се надевам – и ти да се надеваш. Слушаш ли?

– Слушам, ама горко мене, ако ми било писано да се надевам на едно детенце.
– Дай ми клетва оти ке го пращаш на училище.
– Тако ми жалби, тако ми тъги, ке го пращам.
– Кога така, кукята моя, покукнината моя, лозията мои са ваши – и съвременно й връчи една кърпа, в която беше вързано нечто като пари: в нея беше и худжетът, документ чрез който ни оставяше единствени наследници на имота си.
– Слушай! – повтори дедо.
– Слушам.
– Оклетие ви оставам да ме погребите с един само поп.
– Господ не ке остави децата ми съвсем сираци, тате! Господ ке ми ти подари здравице.
– Можит, господ все можит, но аз съм дължен да си уредя работите. И така, прости ме: много домакинка си ми била, много послушна си ми била, много честна си ми била, много си ми служила. Како истий татко си ме гледала. Много нощи без сън над перницата ми си прекарала. А аз окаяник, за ничто и никакво, хиляда пъти съм те огорчил. Прости ме снахо ... (дедо заплака).
– Бог да прости, и ти прости ме.

Тъй каза и целува му десница, и нас застави да я целунем.

– Бог да прости ... и благослови ... тебе, и чеда твои ... Повикайте ... духовникът ... и Ефимерията ... с причестно.

С тичание най-големий ми брат ги повика. Изповедта не беше дълга. След нея дедо се причасти. Около полнощ издъхна он как праведник, тихо и незаметно. Смъртта на деда ми стори дълбоко впечатление. Майка много пъти ми разказваше за татка, за раните му, за нежността му, за денонощните усилия, които той полагаше, за да ни прехрани с иглата си, но аз за деда повече жалех: него аз познах, от него облага видех. Майка ме утешаваше, ако и да имаше и тя велика нужда в утешение. Тя даже, с истинска в бога вера каза, че господ ще ни помогне тъй, чтото, не само мене, но и Ивана, ще ни праща на училище.

– Что велиш ти, синко Никола.
– Немай гайле, нано, аз ке работам, много, много.
– И аз не по-малко: усещам во себе сила голема; ке работам по къщите; работата е здравие и чест.

Тъй като бех слаб и нервик, ничто не ме утешаваше, но майка беше упражнена в домашни и земледелчески работи. Она беше лъвица телом и душею. Мишците й беха железни; лицето й сълнцем почернело от полските трудове. Братия ми постъпиха в ткачкий занаят, а сестра ми стана слугиня. Словото мамино беше: “ке работам по къщите." Тъй речено, и тъй сторено. Она още от вечер сготви ястие за всички ни и ни каза:

– Чекайте ме утре к вечеру: ке работам утре у Танчевци (милионерска къща, сега изпаднала), ке ви донеса и хлеб, и манджа – каза она.

Помолихме се богу и легнахме; но цела нощ не спах.

[Previous] [Next]
[Back to Index]