КОНСТАНТИН КИРИЛ - Денница на славянския род, Д. Петканова

6.

КИРИЛ И ТРИЕЗИЧНИЦИТЕ

Още в началото на своята дейност във Великоморавия братята се сблъскват с интересите на немското духовенство, на което те отнемат духовната власт. Целейки понемчването на западните славяни, латинските духовници не могат да се помирят с разпространението на славянската писменост. Освен това появата на новите книги вляза в противоречие с техните понятия и с традициите в Европа. Векове тук се слуша латинска реч и ето, из-веднаж в училищата и църквите на моравяните се втурва един дотогава некнижен, варварски език—езикът на славянското простолюдие. Кой е този човек, който си е позволил да създаде книги на славяните? Как е дръзнал да стори това? Западният латински свят е смутен. Той не може да приеме славянските книги. Те развалят реда в Европа; те позволяват на славяните да вървят по нови, свои пътища. Срещу Солунските братя се надига буря.

Немското латинско духовенство се сплотява за борба срещу тях и тяхното дело. Издига се една консервативна и антидемократична теория, чиято цел е да попречи на разпространението на славянската писменост и утвърждаването на славянското богослужение. Обявяват се за „свещени" три езика, които имат право на книжовен живот. Само на три, осветени от бога езици, следва да се пишат книги и да се извършва богослужение; другите езици нямат тези права. Немските духовници говорели така:

„По този начин [т. е. на славянски] не се слави бог. Ако това беше угодно богу, той не би ли могъл да направи така, щото Още от начало и славяните да славят бога, пишейки с букви своите беседи? А пък той е избрал само три езика, чрез които трябва да се слави бог—еврейския, латинския и гръцкия."


Идеята за свещения характер на трите езика всъщност отразява фактическото положение в Европа през IX в. Тази идея не е нова. Тя се появява още през IV в., но окончателно се оформя през VI в. От известния книжовник Исидор Севилски (570—636) бива ясно формулирана: „Три са свещените езици: еврейски, гръцки и латински, които най-много блестят по цялата земя. На тези три езика Пилат е заповядал да бъде надписът на господния кръст".

През следващите векове триезичната теория се шири в сферата на римската църква и в пределите на източната. Както показа К. Куев, на богослужението на собствен език през Средновековието се гледа като на еретическо деяние. Това е така, защото тъкмо някои народностни църкви (готската, коптската и др.) са еретически. Някои народи (сирийци, грузинци, арменци) използуват своя език в богослужението, но през IX—Х в. отношението на цариградската патриаршия към тях е отрицателно. Официалният език на източното християнство е гръцкият, цяла западна Европа възприема латинския, а еврейският език се почита като език на Стария завет. В района на римската църква триезичието пуска най-дълбоки корени. Родните езици на западноевропейските народи са само говорими езици, а латинският език става език на църквата, на дипломацията, на науката и литературата. Затова появата на славянската книга и богослужение във Великоморавия иде като някакво странно изключение, като пробив в традицията, който е равен на революция. Но не само установената традиция е причина за горещата защита на триезичната доктрина от страна на немското духовенство. Преди всичко борбата се диктува от неговите интереси. Славянското богослужение и книжнина влизат в противоречие с властническите му стремежи. Под знака на волята божия и под защитата на установения ред латинското немско духовенство иска да наложи своето господство над западните славяни и да не допусне в църквите и училищата славянски проповедници и учители.

Константин назовава привържениците на учението за трите свещени езика „триезичници" и „пилатовци", тъй като Пилат според Евангелието наредил над кръста Христов да бъде написано на еврейски, гръцки и латински: „Исус, цар юдейски". Ако приемем, че сведението от евангелските книги е вярно, то такъв надпис е бил поставен само защото тези три езика били на времето официални в Палетина—тогава част от Римската империя. По повод на надписа обаче в последствие се създава една догма, която владее умовете векове. Тя допада особено много на онези, които отстояват собствената си духовна и политическа власт.

Константин се подготвя да даде достоен отпор на триезичниците. Убеден в правотата на своето дело и неговото голямо значение за славяните, ръководен от хуманни идеи, той се изправя смело срещу враговете на славянската писменост. В спора проявява остър ум изнания. Според житиеписеца Константин сразява противниците си „със своя словесен огън". Повече подробности за този начален сблъсък с триезичниците обаче паметниците не дават.

Според житието на Методий двамата братя прекарват във Великоморавия три години; според житието на Кирил — 40 месеца, което прави три години и четири месеца. В тези числа не бива да търсим „абсолютна" точност, но истината е нейде наблизо. Методиевият житиеписец съобщава още, че след като обучават ученици, братята „се завърнаха от Моравия". Оттук се разбира, че те са се запътили за Цариград, откъдето са тръгнали. Според Кириловото житие Философът „отиде да освети учениците си" — къде, не се казва. Освещаване на ученици, т. е. ръкополагането им в духовни санове, при всички случаи е било необходимо, тъйкато никой от двамата братя не е имал епископски сан, следователно не е имал и право да ръкополага свещеници. А славянската писменост в Моравия не би могла да се задържи и да се развива успешно без лица със законни права за богослужение.

На връщане Кирил и Методий се отбиват в Панония, в столицата на Коцел Мошапурц (на немски Mosburg), което ще рече Блатоград. Затова и княжеството на Коцел се нарича още блатненско княжество. Най-вероятно това посещение не е случайно, а става по покана на Коцел. Както показва унгарският славист И. Тот, през годините 840—867 Панония се намира под духовната власт на Залцбург и през това време там цъфти „добре организиран църковен живот", но ръководен от немското духовенство. Без да скъсва добрите си отношения със Залцбург, Коцел по примера на Ростислав привлича в княжеството си Кирил и Методий с надеждата с тяхна помощ да постигне известна самостоятелност. Според житието на Константин Коцел „пожелал силно да изучи славянските книги", той удостоява славянските учители с големя почести и им поверява 50 ученици. Обучението на ученици за една нова, непозната азбука, а заедно с това и изучаването на източно, о богослужение е траяло вероятно около година. Житиеписецът обаче не се интересува от точността на времето, той следи големите факти, които извисяват образа, показват заслугите на литературния герой. Затова без да се впуска в подробности той по-нататък казва: „А философът, проповядвайки евангелското слово без награда, не взе нито от Ростислава, нито от Коцела ни злато, ни сребро, ни друго нещо, ала само от Двамата измоли 900 души пленници и ги освободи." По същия начин завършва и хазарската мисия. Философът не приема поднесените му дарове, а измолва гръцки пленници. Няма да гадаем дали Константин наистина се е отказал от материалните ценности, или това е житийно тълкувание, тъй като пренебрежението към земните богатства е важна черта от морала на светеца. Поднасянето на дарове обаче и освобождаването на пленници говори за официално, дружелюбно и окончателно приключване на мисията, която е имала както просветен, така и политически характер. Кирил и Методий са напускали западнославянските земи, без да са имали намерение да се връщат отново в тях. Като славянски учители те са изпълнили основната задача, с която заминали за Моравия — сложили начало на славянско богослужение, обучили многобройни ученици в четмо, писмо и църковно пеене; оставало е само да се ръкоположат духовни лица, които да продължат тяхното дело.

Действително ли се завръщат Кирил и Методий в Константинопол? Житиеписецът не съобщава това, а веднага след раздялата с Коцел разказва за дейността на Константин във Венеция. Защо двамата братя променят посоката на своя път, узнаваме от други извори. Според Италианската легенда „Когато преславният папа Николай научил за тези неща [т. е. за създаването на славянска азбука и богослужебни книги], зарадвал се твърде много на това, което му било разказано. Той предал да ги поканят [Кирил и Методий] с папски писма да дойдат при него. Когато получили това съобщение, те се зарадвали твърде много, благодарейки на бога, че били толкова много зачетени и удостоени с покана от апостолската катедра. Веднага тръгнали и взели някои от учениците си...". В житието на Методий се казва същото, но съвсем накратко: „Като узна пък за такива мъже, папа Николай изпрати за тях, понеже желаеше да ги види ..."

И двата паметника не съобщават кога и докъде са били изпратени писмата, какви са били намеренията на папата. Едва ли обаче той така много се е зарадвал, слушайки за дейността на славянските учители, това е едно литературно обяснение. Преди всичко папа Николай е искал точно да разбере в какво се е състояла работата на Константин и да вземе под своя контрол славянското богослужение в Моравия. Той не е могъл да остави византийски мисионери и подготвени от тях лица свободно да работят сред моравци и панонци, към които западната църква също има претенции, тъй като смята техните земи за свои в църковно отношение. Освен това има и нещо друго. На 24 септември, 867 г. е убит в спалнята си Михаил III. Властта в Константинопол заема Василий I Македонец. Той веднага изпраща в манастир Фотий, който е в остър конфликт с папата, и поставя за патриарх неговия противник Игнатий. Това събитие бележи изменения в отношенията с Рим. Поканата на папа Николай, отправена до Кирил и Методий, може да се смята и като израз на благосклонност от страна на римската църква към византийските мисионери в опита за сближение с византийската църква. В такъв случай възможно е писмата си папа Николай да изпраща през октомври или в самото начало на ноември, но преди 13 ноември, 867 г., тъй като на тази дата той умира.

Двамата братя незабавно се отправят на път. За тях е било ясно, че от разговора с папата много е зависела съдбата на славянската писменост сред западните славяни. Константин е схващал добре, че за да могат неговите ученици по-успешно да работят в славянските земи, книгите им трябва да бъдат признати и от римската църква, а учениците да получат от нея законни духовни санове. Той взема със себе си мощите на св. Климент, открити в Таврическия полуостров, които според Италианската легенда носел със себе си в Моравия. Константин възнамерява да ги подари на папата и с това да го предразположи и осигури успеха на своето дело. Колкото и странно да ни се вижда днес, че такъв учен и мъдър мъж като Константин Философ взема за дар някакви си кости, за времето това е напълно нормално. Според схващанията на средновековните хора мощите на светците са способни да правят чудеса. Вярва се, че те предпазват градовете, в които се съхраняват, от чужди посегателства, от болести и от всякакви нещастия. Например патриарх Евтимий, като се обръща към св. Петка, чиито мощи се пазят в Търново, заявява: „Чрез твоето застъпничество ние отблъскваме всички, които воюват срещу нас! Чрез тебе нашият град става як и нанася светла победа!" Ето защо царете и патриарсите през Средновековието се стремят да събират в столичните градове колкото е възможно повече мощи, за да бъде градът укрепен отвътре и устои на всякакви бури. Мощите дават спокойствие на населението, но и авторитет на града, който се превръща във важен религиозен център. За Климент Римски е съществувала голяма църква в Рим, построена в негова чест. Връщането на мощите на светеца в неговия град, в неговия храм, се смята за голяма придобивка. От страна на Константин занасянето на Климентовите мощи в Рим е един добре обмислен ход с дипломатически съображения.

На път за Рим Кирил и Методий се отбиват във Венеция. Там се е състоял събор, на който се поставя и въпросът за разпространението на славянската писменост в Европа. Очевидно след споровете с Константин в Моравия немските католищки духовници продължават упорито да поддържат триезичната теория. Те подлагат на дискусия въпроса за славянските книги с надеждата да се забрани тяхното разпространение.

По време на събора немски триезичници—„епископи, попове и черноризци налетяха на Философа като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес ...''. С тези думи авторът на житието подчертава колко многобройни и ожесточени са враговете на Константин. Те подлагат на съмнение светостта на славянските книги и отричат тяхното право на живот:

„Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги за славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим бога; еврейският, гръцкият и латинският."

Оттук ясно проличава схоластичната мисъл на Кириловите противници и реакционният характер на тяхната доктрина. Те не допускат идеята за развитието. Ако апостолите, папата или учителите на ранното християнство, признати за светци, не са създали славянската писменост, това значи, че никому по-късно не е разрешено да стори това. Ако се признават само три културни езика, на които съществува вече богата книжнина, това означава, че една нова книжовна култура не бива да се развива. Щом бог е позволил да се слушат „божествените книги" само на три езика, това означава, че другите езици и народи се обявяват за малоценни, отблъснати от бога. Те никога не могат да създадат собствена писмена култура на роден език, а са обречени на духовно робство.

Константин не е могъл да се помири с такива идеи. Той е сам сред множеството „врани", но е горд и силен „сокол", който не трепва от нападките. Аргументите на противниците за него са нелогични, антихуманни и дори противобожествени. Той е обладан от други, демократични идеи, които му дават криле. Константин с жар се заема да защити славянската писменост и да докаже, че всички народи имат право да пишат и четат на своя език. Така той се явява защитник на всички европейски племена, които са принудени да изучават и слушат в църква чужд език. Бранейки славянските интереси, Константин поставя генералния въпрос за културните права и възможности на народите изобщо, за тяхната свобода, дадена според него от самия бог. Той отговаря на противниците си с думите:

„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Бога завистлив ли смятате, че не може да даде тия неща или за безсилен, че не може? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога всеки на свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. Ако ли не искате да разберете това, поне от писанието разберете ..."

С много цитати от апостолските книги и от Псалтира, почитани еднакво от западната и от източната църква, Константин показва, че никъде бог не е пожелал да го славят само на три езика. С подбраните от него цитати той по недвусмислен начин внушава извода: славяните не само могат, но и трябва да пишат книги на своя език, така повелява бог. Особено Константин подчертава значението на родното слово за общуване, между проповедник и народ и за опознаване на истината:

„Към коринтяните Павел рече: ... И бездушните, които имат глас—свирката или гуслата—ако по свирнята не се различават, как ще се познае кога се свири със свирка и кога се свири с гусла? Защото ако тръбата издава неопределен звук, кой ще се приготви за бой? Така и вие, ако с езика си не изговаряте разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото на вятъра ще говорите. Толкова много думи съществуват по света, но ни една от тях не е без значение. Ако не позная значението на думите, ще бъда чужденец за този, който ми говори, и този, който говори, за мене ще бъде чужденец. Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден."


Триезичниците са принудени да отстъпят. Те не могат да признаят бога за безсилен, нито за завистлив; не могат да се отрекат от думите на най-прославения на запад апостол Павел, нито пък до отхвърлят историческите факти. Горд от горещата защита наславянския учител, неговият житиеписец със самочувствие отбелязва: „С тези думи и с още много други Философът ги посрами, остави ги и си замина".

Така Константин удържа във Венеция нова победа. Това е вторият важен етап в борбата за славянска писменост. Срещу една реакционна теория, която слага прегради в развитието на народите и узаконява робството, Константин издига нова—демократична, човечна идея за правото на всеки да създава култура на свой език. Няма малки и големи народи, няма богоизбрани и богоненавистни, всички са равни пред бога: те могат да пишат, четат и слушат „словото божие" на роден език и никой не бива да им пречи в това. Срамно е някои народи да живеят в слепота и глухота, защото на всекиго са дадени сетива, за да проумява. На фона на религиозната идеология на времето се изправя величава фигурата на Константин. Очертава се културен деец, който не служи сляпо на царя, а има съзнанието, че върши голямо и значително дело—то ще дигне булото на безпросветността и ще разкрие на славянството невиждани простори. Идеите на Кирил са светъл лъч през Средновековието, който разсейва тъмата на консерватизма и осветява пътя на народите. В тази жар, с която Константин брани славяните, проличава к .неговата дълбока симпатия към тях, неговата духовна връзка с тях.

Междувременно папа Николай умира. На 14 декември, 867 г. е избран нов папа—Адриан II. Той потвърждава поканата на своя предшественик, затова Константин продължава от Венеция за Рим. „Вечният град" става арена на неговия триумф и негово вечно покоище.

[Previous] [Next]
[Back to Index]