5.

НОВИТЕ БУКВИ И КНИГИ

В борбата за политическо самоопределение и самостоятелно културно съществувание, в стремежа за окончателно утвърждаване на християнството като всеобща религия, моравският княз Ростислав дири средство да възпре немското влияние, да ограничи правата на немскотолатинско духовенство. Той решава да противопостави на латинския език славянския, на латинското богослужение—славянското. Затова през 862 г. изпраща до Михаил III пратеници с писмо, което според житието на Методий има следното съдържание:

„С божия милост здрави сме, ала между нас са дошли мнозина учители-християни от Италия, Немско и Гръцко, които ни учат различно. А ние славяните сме прост народ и нямаме кой да ни напъти към истината и да ни научи на разум. Ти, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни разясни всяка истина."

В житието на Кирил посланието на Ростислав е в друга редакция, то е оформено в литературен епистолярен стил. Има обаче приблизително същият смисъл. Интересното в него е, че се казва на какъв език трябва да проповядва изпратеният учител: „За нашите хора, които се отказаха от езичеството и приеха християнството, ние нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш език истинската християнска вяра ..."

Писмото на княз Ростислав в двете жития очевидно е цитирано по памет. То е един преразказ на автентичен документ. Писмото е било прочетено на Константин и Методий, които са съобщили съдържанието му на своите ученици. В житията се предава основният смисъл на посланието, като в подробностите двете творби взаимно се допълват.

Император Михаил познава високата култура на Константин, знае за успехите му сред араби и хазари. Нему е известно също, че Константин и Методий са родени в Солун и като солуняни трябва да познават славянския език. Затова той свиква съвет, който решава да възложи мисията на двамата братя. Решението се обуславя от стремежа на Византия към политическо и културно влияние по средното течение на Дунав. През това време патриарх в Константинопол е Фотий. Като учител на Константин, той добре познава неговите възможности. Самият Фотий провежда по отношение на славянските народи политика на толерантност, на зачитане на народностните интереси в областта на религията и културата. С разрешаването на една относителна самостоятелност на богослужението, извършвано на славянски език, но от византийски мисионери, патриаршията е откривала лек и удобен път за привличане на западните славяни в лоното на източната църква. Едва ли обаче византийската църква е подозирала, че създадената по повод моравското искане славянска писменост само след няколко десетилетия ще пусне в България такива дълбоки корени, че ще застане срещу византийските интереси и ще изтласка гръцкия език и византийското духовенство.

Константин е повикан в двореца, за да поеме задачата. Според житиеписеца император Михаил казал така на Константин:

„Философе, зная, че си изморен, но ти трябва да отидеш там. Освен тебе друг никой не може да свърши тази работа."

„Чуй, Философе, никой друг не може да свърши това освен тебе. Ето ти дарове, вземи своя брат игумена Методий, и иди. Защото вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски".

На Михаил III Константин отговаря:

„Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще ида, ако имат букви на своя език".

Буквите! Това е първото условие за създаване на книги, а книгите са необходимо условие за формиране на самостоятелна славянска църква с трайно славянско богослужение. Константин не се отнася формално към задачата си. Той се замисля за бъдещето на славяните. Неговата обич към тях му открива възможност да направи за този род нещо значително. Императорът отговаря, че е безсилен да му покаже славянските букви, защото никой още не познава такива. „Дядо ми, и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го намерили, как мога аз да го намеря?" Но Кирил продължава да разсъждава. Да се пише беседа без букви, не значи ли да се пише върху вода? Букви трябва да има! „Ако ти пожелаеш това [т. е. буквите], бог може да ти ги открие"—казва накрая Михаил.

Какво означават думите на византийския император, че и баща му, и дядо му, пък и мнозина други, се опитвали да открият букви? Дали тази вест не е измислена от автора на житието, за да подчертае заслугите на Константин, да докаже с каква необикновено трудна задача се заема той? Или тук се крие някаква историческа истина? Някои учени са на мнение, че в случая се отразяват действителни усилия на византийската държава да намери пригодни за славянския език букви, които да улеснят разпространението на християнството от страна на Византия. Точно така ли е било, или не, едва ли можем с положителност да отговорим. Важно е в случая, че според пространните жития славяните нямат писмо преди Кирил и Методий. Константин пръв пристъпва към сътворяването на славянска азбука с цел да създаде книги. Това проличава ясно и от други паметници. Достатъчно е да се позовем на Черноризец Храбър. Той чертае три етапа в развоя на славянската писмена култура. Първият е езическият, тогава славяните си служат с примитивното писмо на чертите и резките. Вторият етап е писането на славянската реч с гръцки и латински букви. Това е необходимо за новопокръстените славяни, които се нуждаят от богослужебни книги. Третият етап е създаването на славянската книжнина чрез откритата от Константин славянска азбука. Храбър пише: „След това [след като години наред славяните са писали с гръцки букви „без устроение"] човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над славянския род, изпрати му свети Константина Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви. . ."

Но как Константин създава азбуката? Заедно с брат си Методий той се уединява в манастир. Далеч от суетата на деня, сред книгите той може да се вглъби в задачата. Братята не са сами. Те започват да се трудят „заедно с други сподвижници", т. е. съмишленици, сътрудници, които са призвани да участвуват в подвига. Несъмнено помощниците на Кирил и Методий са били славяни, които знаели добре родния си език. Иначе тяхното участие в създаването на славянската писменост би било безсмислено. Те са привлечени вероятно от Солунската област, добре позната на Методий, или от цариградските манастири.

Добре го е казал житиеписецът: „Ако ти пожелаеш това, бог може да ти ги открие. . ." През Средновековието се смята, че всичко иде от бога; да, но човек трябва да пожелае, трябва да се залови за работа. Все пак всичко тръгва от човека, от неговото силно желание, от неговия труд. Константин пожелава, отдава се на труд заедно със своята група, впряга на помощ всичкото си умение и знания и успява — съставя буквите и започва да пише началните редове на евангелието от Йоан: „В началото бе словото. . ."

Житиеписецът не ни разказва подробности за извършената работа. Той е удивен, че за сравнително кратко време Константин съставя азбуката и започва да превежда. Струва му се, че е извършено чудо. Константин се моли на бога, според обичая си, бог чува молбата му и той „веднага" устройва азбуката. За писателя буквите са резултат от просветление и вдъхновение след молитвата. Разбира се, това е средновековно агиографско обяснение. Тук житиеписецът е в рамките на шаблона. Ние не вярваме в чудеса. Чудото е плод на големия ум на Константин, на познанията му на чуждите азбуки, на неговото и това на сподвижниците му трудолюбие. Както вече видяхме, Константин познава не само гръцкото писмо, но и еврейското, арабското, по всяка вероятност и латинското. От речта му против триезичниците във Венеция проличава, че той има понятия и за писмеността на ред други народи — египтяни, готи и пр. Създаването на азбуката е резултат на внимателната филологическа работа, опряна на отлична езикова и общокултурна подготовка.

Коя азбука създава Константин?

Известно е, че през Х в. в България се разпространяват две азбуки—глаголица и кирилица. И двете са официални, и на двете се пишат богослужебни текстове. Следователно не може да се говори за една народна азбука, разпространявана неофициално, и втора — наложена от властта. Кирилицата прилича много на гръцкото унциално литургическо писмо. Различни, в смисъл нови и в повече, са само знаците за фонемите, които липсват в гръцкия език (  и др.). Глаголицата е съвсем ново писмо, твърде отличаващо се от гръцкото в двете му форми—скорописно и унциално.

Въпросът за двете славянски азбуки е дискутиран в науката многократно, изградени са няколко теории. Според едни Кирил е създал както глаголицата, така и кирилицата. Според други, той е сътворил глаголицата, но след като е съществувала вече кирилицата. Според трети, Кирил е създател на глаголицата като първо писмо, а кирилицата възниква няколко десетилетия по-късно, най-вероятно в България, поради комплекс от причини от политически, общокултурен и практически характер.

Днес се смята за доказано, че Кирил създава първата славянска азбука и тя е глаголицата. Вече посочих аргументи от изворите, които недвусмислено говорят, че преди времето на Кирил и Методий славяните нямат букви, с които е възможно да пишат книги. Паметниците показват Кирил като начинател на едно трудно дело. Към свидетелството на съвременните автори ще добавим факта, че от епохата преди дейността на Кирил и Методий не са открити писмени паметници със славянско писмо. С надписи на гръцки език разполагаме, но славянски паметници не са познати. Най-ранните кирилски и глаголически надписи и ръкописи произхождат от Х в. Не е вече дискусионен и въпросът, че Кирил е творецът тъкмо на глаголицата, но за да не приемаме нещата на доверие, нека приведем доказателства в полза на тази теза. Климент Охридски в общата похвала за двамата братя казва, че Кирил създал „нови букви" за “нов народ". Изразът „нов народ" трябва да се тълкува в смисъл на обновен народ, новопокръстен или пък млад народ в сравнение с древните народи, основали отдавна държави (гърци, египтяни, евреи, римляни и пр.).

Изразът обаче „нови букви" трябва да означава, че азбуката, създадена от Кирил, е непозната до тогава. Тя е нова в съпоставка с известните азбуки и преди всичко в сравнение с гръцкото писмо. А такава азбука е именно глаголицата. Освен това най-старите глаголически паметници ни водят по местата, пряко свързани с дейността на Кирил и Методий и техните най-близки ученици. Тъй наречената ъглеста хърватска глаголица не е нищо друго освен една стилизация на занесената сред хърватите Кирилова глаголица. Изследванията показват, че в Охрид и Преслав първите български писатели пишат на глаголица — вече посочихме следите от глаголицата в Пространното житие на Методий. Те се откриват още в „Азбучна молитва" на Константин Преславски. Някои „нарушения" в акростиха на творбата, известна ни днес на кирилица, се обясняват с транскрибцията от глаголица на кирилица. Освен това в един от преписите на стихотворението случайно е запазена една глаголическа буква—остатък от прототипа, писан изцяло на глаголица. Най-сетне известно е, че глаголическата традиция в Македония се задържа до най-късно време. Битолският триод от XII в. е показателно явление. В него повечето редове са написани на кирилица, но много редове измежду кирилските са на глаголица. Това показва, че преписвачът е владеел все още добре и двете писма и може би е преписвал от изцяло глаголически текст. А Македония е, както всички знаем, центъра на Климентовата книжовна и учителска дейност. Очевидно е, че той е разпространявал там азбуката на своя учител.

Що се отнася до кирилицата, тя възниква в Преславската област в началото на Х в. Формира се на основата на гръцкото литургическо писмо и на глаголицата. Най-ранните надписи на кирилица се появяват в областта на Преслав (надписа на чръгубиля Мостич, Добружанския надпис и др.) и това е показателен факт. Кирилицата е немислима без глаголицата, защото глаголицата чрез делото на Кирил, Методий и техните ученици прокара пътя на славянското богослужение, на нея се положиха основите на славянската книжнина. Затова в чест на Кирил новата азбука бива наречена „кирилица".

Глаголицата напомня по графика отчасти етиопското писмо, с някои елементи—еврейското, с други—гръцкото скорописно писмо. Голяма грешка е обаче тя да се разглежда като сбор от известни вече в различни азбуки буквени знаци. Тя не подражава на нито една азбука и не заема механично знаци от нито една азбука. Глаголицата е наистина ново писмо, непознато като цяло, плод на могъщ творчески дух. Тя съдържа опита на народите, почерпен от Кирил от наблюдение над познатите му буквени системи, но начертанията на буквите са оригинални и подчинени на обща идея. Всички са оформени в един стил, в който основните елементи са кръстът, триъгълникът и кръгчето. Кръстът е символ на християнството изобщо. С него се започва и завършва всяка работа. Затова и първата глаголическа буква е стилизиран кръст (+). Триъгълникът е символ на светата Троица. В за. щита на „Света Троица" Константин излиза на диспут с мохамедани и евреи, според житиеписецът той бил готов да умре за нея. Следователно в триъгълника като символ на света Троица Константин вгражда своите убеждения, своята вярност към тази основна християнска догма. Триъгълникъткато символ на света Троица се налага в източното изкуство още в епохата на ранното християнство. Кръгът изразява безкрайността, вечността на божеството. То, явило се в три образа—бог, син и дух, няма начало, нито край. Затова в похвалните слова на Климент Охридски срещаме израза „трибезначална светлина". Светлината е бог, който има три форми, той е вечен и безкраен. Така Кириловата азбука с тези три основни знака-символи се явява своеобразна възхвала на бога, който дарява всичко на хората.

В своята работа над глаголицата Константин заема от гръцката азбука няколко основни принципа. Така например, както в гръцката и еврейската азбука, глаголицата започва с буквата А. Според гръцкото писмо е и подредбата на буквите, като между тях са вместени знаците за характерните славянски звукове. Както в гръцкото писмо всяка буква в глаголицата има числена стойност. Отклонението от гръцката азбука е, че и новите знаци за славянските фонеми също получават цифрово значение. Ето защо между цифровото значение на гръцките и на глаголическите букви няма покритие. Най-сетне, както в гръцката азбука всички славянски букви имат названия, но с думи, заети от славянския език. Именно като има пред вид следването на общи основни принципи на гръцката азбука, но съобразени със славянската фонетична система, черноризец Храбър заявява: „Едни сътвори по подобие на гръцките букви, а други—според славянската реч." Така Константин създава съвършена азбука, която съответствува, напълно на фонетичните особености на славянския език.

Все още крият тайни названията глаголическите букви: аз, буки, веди, глаголи, добро и прочее. Същите названия са прехвърлени и върху кирилицата. Столетия наред, от Климент до началото на XIX в., българските деца заучават така буквите. Навярно учениците на Кирил и Методий са знаели произхода и значението на названията, но в никоя своя творба не са ни съобщили това. По-късно поколенията са забравили. Векове наред тези названия са смятани за свети, децата механично са ги заучавали и учителите не са се питали, защо буквите се наричат така. Те по традиция са се изговаряли при заучаването на азбуката и при четенето, произнасяли са се като загадъчни формули —признак на българщината. Едва през периода на зрялото възраждане начинателите на българската филологическа наука започват да се питат как са произлезли названията на буквите и да търсят в тях скрит, Дълбок смисъл. Този въпрос се третира и по-късно в славистиката и по него се изказват редица учени. Някои смятат названията на буквите като наследство от езичеството, други мислят, че са старинни знаци, изгубили смисъла си, трети ги обясняват с чуждо влияние. Най-логичното и убедително мнение е, че Константин сам е дал тези названия. Но как? Ако е за всяка буква самостоятелно, недоумение буди обстоятелството, така добре подчертано от акад. Е. Георгиев, че няма връзка между смисъла на отделните названия и че те са твърде „пъстри" в езиково отношение—глаголи, съществителни, местоимения и пр. Най-реалното, което може да се допусне, е, че имената на буквите произхождат от първите думи на азбучен акростих. Вероятно Константин е написал азбучна творба—благодарност към Света Троица за оказаната помощ или може би обръщение към славянския народ по подобие на „Проглас към евангелието". Скоро след създаването на това поетическо произведение в азбучен акростих първите думи на всеки стих са получили значение на названия на буквите и са започнали да се изговарят отделно за благозвучие и за по-лесно запаметяване на азбуката. Според Е. Георгиев логично е да се мисли, че тази практика е въведена от първия български „педагог" Климент Охридски. Много е възможно обаче тя да принадлежи на Кирил и Методий. Нека не забравяме, че все пак първите учители по славянско четене и писане бяха те. При това, дълго време — около три години в Моравия и близо година в Панония. А след смъртта на Кирил, Методий ръководи славянската просвета повече от 15 години и създава първите учителски кадри.

Създаването на славянската азбука е кулминационната точка в развитието на славянската писмена култура. Тя е отговор на една историческа необходимост. Нека отново припомним „За буквите" на Храбър, гдето ясно личи, че славяните отдавна търсят пътища за създаване на писмо, което да задоволи техните всекидневни и религиозни потребности. Като изход от положението, като израз на върховната „милост" към човешкия род, бог изпраща Константин философ, който създава на славяните 38 букви. Азбуката на Кирил следователно е щастлив завършек на дълъг път на търсене и лутане. За Храбър няма „западни", няма „южни" славяни, както днес научно ги конкретизираме. Той гледа по-обобщено на въпроса, има исторически поглед върху развитието на славянството изобщо. И е абсолютно прав. С изнамирането на азбуката започва нова ера в живота на славянския род. Всъщност моравската мисия е само конкретният повод да се пристъпи към разрешаването на един назрял въпрос. Поводът е могъл да бъде и друг. Важно е, че покръстените славяни са осъзнали необходимостта от своя писменост, че вече се стремят към обособяване от господствуващите на времето култури и създаване на собствена култура. Необходимостта от писмо и книги Кирил и Методий са могли да почувствуват и сред балканските славяни, чийто живот наблюдават. Затова, като изслушва заповедта на императора, у Константин най-напред се поражда мисъл за създаване на буквите.

Ето как изглеждат глаголическите букви с техните названия и численото им значение

С новата азбука Константин и Методий започват да превеждат на славянски най-необходимите богослужебни книги. Кои са те? Според Методиевия житиеписец Кирил е превел: изборно евангелие, апостола, псалтира, избрани служби. А нека чуем и Йоан Екзарх: „Понеже светият божи човек Константин, т. е. Философът, положи много труд, като устрои писмена за славянските книги и преведе избор от Евангелието и Апостола — колкото можа, докато живя на тоя тъмен свят, толкова и преведе — затова и влезе в безконечния живот и получи светлина като награда за своите дела".

Това са първите славянски книги. Техните оригинали не са запазени, но са съхранени преписи от Х—XI в., които дават възможност да се вникне в Кирилометодиевия език. По-важни ранни паметници от първостепенно значение за проучване преводите и езика на Кирил са: Зографско евангелие (Х в., пази се в Москва), Асеманиево евангелие (от XI в., съхранява се във Ватиканската библиотека в Рим), Мариинско четириевангелие (от началото на XI в., основната му част се пази в Москва), Синайски псалтир (XI в., пази се в манастира „Света Екатерина" в Синай)—всички глаголически паметници. По-значителни кирилски паметници, които са ранни преписи от глаголически, са: Савина книга (XI в. — изборно евангелие), Лист на Гилфердинг (т. н. Македонски кирилски лист, Х—XI в.), Енински апостол (XI в.) и др.

Особено важен е проблемът за езика на първите славянски книги. Важен е, защото не става дума за един епизод в историята на културата, за едно забравено от поколенията дело без последствия, какъвто е например готският превод на Библията. Става дума за раждане на нов литературен език, който в скоро време става международен език. Касае се за изграждане на нов книжовен език, който в своята основа съществува векове и на него пишат милиони.

Старобългарските писатели (Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Климент Охридски) наричат езика на Кирил „славянски".В същото време Климент нарича славяните „моя народ"; и това казва, когато работи в югозападните предели на България. Следователно, езикът на Кириловите книги и езикът на неговия народ е едно и също. Йоан Екзарх пък, който следва примера на Кирил и Методий и иска да продължи тяхното преводаческо дело, нарича езика, на който ще превежда, „свой език". Ясно е, че между неговия език и езика на Кирил няма съществена разлика. А известно е, че Йоан работи в Преслав и често е наричан от преписвачите „български". Очевидно е, че езикът на Кирил е славянският старобългарски език. Писателите от IX и началото на Х в. още не го наричат „български", защото го отделят от езика на прабългарите. Този тюркски език, макар и вече на изживяване, още не е изчезнал окончателно. Още не се е достигнало до формиране на общобългарско съзнание, до създаване на единна българска народност, макар че процесът е значително напреднал. Затова старите писатели подчертават, че Кирил създава книгите на езика на славяните, а не на някакъв друг език. Не след дълго, когато прабългарите се стапят в славянската маса и названието „българин" остава като общо и единствено название на единното българско население, започва да се слага знак на равенство между „славянски" и „български" език и книги. Някои автори дори, като употребяват думата славянски, бързат след това Да пояснят, че става дума за български. Например Теофилакт Охридски (XI в.) нарича направо езика на Кирил и книгите му „български", а на едно място пише: „Славянският, сиреч българският". Същото нещо четем и в „Солунска легенда": „Кириле, Кириле [казва глас свише] иди в обширната земя и сред славянските народи, сиреч българите, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон."

И така, Кирил превежда книгите на старобългарски език. Той си служи преди всичко с наречието на солунските славяни, което познава от детство. Както недвусмислено показват изследванията, то принадлежи към българската езикова група. Като наречие съществува до най-ново време и със своите основни особености не показва голямо отклонение от другите български диалекти. През IX в. различията между говора на солунските славяни и говора на славяните в северна и източна България са били още по-малки, предимно фонетични. Сравнението на някои родопски диалекти например, съхранили архаични черти, показва голяма близост с Кирилометодиевия език. Българските писатели възприемат създадения от Кирил и Методий литературен език и го обогатяват терминологично. Това е живият език на българските славяни, разбиран без усилие от всички. Този книжовен език българите предават на сърби и руси. В неговата по-късна търновска редакция той става официален език и на църквата в долнодунавските княжества (Влашко, Молдова).

Преводът на богослужебните книги е също така един забележителен подвиг на двамата братя. Поради липса на книжовна традиция на славянски език, пред тях са стояли за разрешаване много трудни проблеми. Как да се преведат философско-религиозни термини и отвлечени понятия, за които в говоримия народен език няма думи? Как да се изложи мисълта ясно, когато граматиката и синтаксиса на византийския гръцки език са тъй различни? За да се разрешат тези проблеми, се е изисквало не само отлично владеене на двата езика, но и езиков усет, многостранна култура и словотворчество. Всичко това Константин притежава във висша степен.

Преводаческата практика поставя пред Константин теоретически проблеми за принципите на превод. Тези принципи прозират при внимателно вглеждане в преводите и сравнението им с гръцките оригинали. Те са изложени обаче и в едно „слово", за съжаление запазено само във фрагмент (лист на Гилфердинг). В него Кирил споделя възгледите си за превода. Според френския учен А. Ваян то е написано като предговор към превода на изборното евангелие—първата книга на Кирил. Други мислят, че е самостоятелно съчинение, „трактат" по въпросите на превода. Докато разполагаме само с известния ни фрагмент, естествено не можем да дадем окончателен отговор на въпроса в каква форма е замислено и осъществено произведението, но това в случая не е толкова важно. Интересни са схващанията на Кирил за превеждането и реализацията на тези възгледи. По начало в практиката си той се придържа точно о гръцкия текст—дума по дума, конструкция по конструкция. Такъв точен превод се е налагал от средновековните схващания за „свещения", „божествен" характер на библейските книги. Всяко отклонение от оригинала (смислово и формално), всяко съкращаване на думи или изречения, всяко най-малко допълнение се е смятало за дързост, за еретичество.

Стремейки се към максимална точност, Кирил обаче отбелязва, че природата на двата езика не позволява пълно словесно, словоредно и формално съответствие на превода. Между превода и оригинала трябва да има единство пз съдържание, по-смисъл, но по форма не винаги е възможно да има. Затова когато съществува заплаха да се ощети смисъла, да остане неясен за слушателя и читателя, Константин се отказва от основния принцип на епохата за дословен превод. Той формулира идеята си ясно и категорично: „Защото не думите и словата ни са потребни, а техният разум". Следователно, да се превежда точно, не означава да се превежда буквално, механично. Затова преводите на Кирил са ясни и логични. За сложната религиозна философия на евангелието и своеобразната поезия на Псалтира двамата братя изтръгват от „грубия" славянски език неподозирано езиково богатство. Константин и неговите събратя по трудолюбие извършват верен и изразителен превод, който е на основата на народната лексика, но е обогатен с нови думи и сполучливи преводи-калки. Някои от създадените от Константин калки и до днес се употребяват в литературния български и руски език, като например: злодей, лицемерие, откровение. Богата е синонимиката в Кириловите преводи. Той подбира такива съответствия на гръцките думи, които са най-подходящи според смисъла им в славянската говорна практика. Избягва нехарактерни за славянския строеж на изказа конструкции и употребява типични, свойствени за славянската реч конструкции и форми. Например той редовно си служи с българските форми за двойнствено число, а също така с притежателните прилагателни, с които превежда гръцкия родителен падеж за притежание. Константин се стреми към чистотата на езика. Прави впечатление, че чуждите думи в неговите преводи са твърде малко на брой. За всяка гръцка дума той търси да намери българско съответствие.

Всички учени единодушно оценяват високите качества на Кириловите преводи. Между неговите преводачески концепции и преводаческата му практика има пълно единство. Това установяват наши и чуждестранни изследвачи въз основа на внимателни езикови анализи (К. Мирчев, К. Хоралек, Ф. Гривец, Е. Верещагин, Й. Курц и др.). При оценката на първите славянски преводи имаме пълното право да говорим за преводаческо изкуство.

Казахме, че моравските пратеници пристигат в Цариград през 862 г. През 863 Кирил и Методий са вече готови за мисията и тръгват за Великоморавия. Не знаем в кой месец точно пристигат в Константинопол посланиците на Ростислав и кога точно тръгват братята за Моравия, за да изчислим за колко време е създадено тяхното велико дело. Знаем обаче, че Кирил и Методий се завръщат от Херсон през есента на 861 г. А император Михаил, като възлага на Константин моравската мисия, казва: “Философе, зная, че си изморен... ". Макар да не можем да вярваме на всяка дума на житиеписеца, в случая смятам, че тези думи не са случайни, понеже не са в житийния шаблон. Следователно задачата за славянска проповед в Моравия е поставена много скоро след завръщането на Константин. Този извод, направен въз основа на житийния текст, съвпада с политическата обстановка. Знаем, че най-късно до лятото на 862 г. Людвиг Немски сключва с България военен съюз против Великоморавия. Това е подтикнало Ростислав да търси силен съюзник и заедно с политическите проблеми да реши и културните. Следователно имаме основания да предполагаме, че моравската мисия е възложена на Константин през лятото на 862 г. От друга страна, като имаме пред вид военните събития през 863 г. и колко време Кирил и Методий пребивават в Моравия и Панония, можем да твърдим, че те тръгват за моравската столица през есента на 863 г. Ако е така, те са разполагали с повече от година време, за да се подготвят за мисията.

Изследователите на Кирилометодиевото дело изказват различни мнения по въпроса кога точно са създадени буквите и са преведени книгите. Мнозина се доверяват на пространните жития на Кирил и Методий. Те изхождат най-напред от достоверността на житията по отношение на основните събития, а и по някои подробности, затова смятат, че славянската азбука е създадена по повод на моравската мисия, а именно през 862—863 г. Освен това те вземат пред вид високата култура на Константин. Един срок от година и нещо при отлично владеене на гръцки и на славянски език от страна на Кирил и Методий им се струва напълно реален за създаване на азбуката и превода на богослужебните книги, които нямат голям обем. До моравската мисия двамата братя трупат наблюдения и опит, навярно и сами стигат до идеята за необходимостта от славянско писмо, но мисията извиква на живот това писмо; тогава то се превръща в реалност и излиза на историческата сцена. Това мнение, както пролича, споделям и аз.

Други учени обаче изразяват по-особено мнение. Те предполагат, че Кирил започва да работи по създаването на славянската азбука преди моравската мисия. Това ще да е било времето след завръщането му от арабската земя, когато заживява с брат си Методий в малоазийския Олимп, „беседвайки само с книгите". Михаил се обърнал към Константин, защото знаел, че той се занимава с проблемите на славянската писменост. Нещо повече, Константин не само сътворил азбуката далеч преди да дойдат моравските пратеници в Цариград, но той и приложил своето откритие, като разпространил частично новите букви сред славяните по поречието на р. Брегалница. За всички тези разсъждения учените намират опора в логиката, в убеждението, че не е възможно азбуката и книгите да бъдат създадени за кратко време и в датата „6363 от сътворението на света", съобщена от Храбър като дата на създаването на славянските писмена. Изчислена по византийското летоброение, тази дата дава годината 855. Освен това те се доверяват на паметници като „Успение Кирилово" и „Солунска легенда", в които се говори за покръстване на славяни от Кирил на р. Брегалница и за създаване на букви за българите. Макар от тези идеи да се увличат учени-патриоти и особено нашите възрожденци, ние не можем да ги приемем. Датата у Храбър се изчислява в науката по още две летоброения—паноно-моравското и александрийското. Според тях тя дава годините 862 и 863. Освен това Храбър казва, че по времето на създаването на славянската азбука управлявал и Коцел, а той заема престола през 861 г. В такъв случай годината 855 се явява нереална. Що се отнася до „беседата" с книгите от страна на Константин, това е израз на обичайното монашеско книголюбие, каквото притежават повечето житийни герои. Паметниците пък, които се привличат, са късни—„Солунска легенда" произхожда от XII в. (според Б. Ангелов дори от по-късно време), а „Успение Кирилово" в познатата ни редакция също не е по-ранен паметник от XII—XIII в. Новите моменти в него в сравнение с пространното житие на Кирил са късни напластявания, затова не могат да имат доказателствена сила. Споменатите паметници са важно свидетелство за нещо друго — за популярността на Кирил сред българите и за тяхното дълбоко убеждение през вековете, че той принадлежи на българския народ. Това убеждение се формира още през XI в. и намира най-разнообразен по форма израз в произведения от различни времена. Засега, докато не се намерят нови факти (надписи или благонадеждни, съвременни на Константин, книжовни извори), като година на създаването на славянската писменост трябва да смятаме засвидетелствуваната 862— 863. Това е официалната рождена дата на нашето писмо и на нашата книга. Макар предназначени първоначално за моравците, те идат да задоволят една обща славянска потребност. Затова се намират сили, които да ги усвоят, укрепят и широко разпространят.

С новите книги през 863 г. Кирил и Методий с група ученици тръгват аа Моравия и в същата година пристигат там. Те носят скъпи дарове от Михаил III до Ростислав и заедно с тях едно препоръчително писмо. В него между другото императорът Пише на Ростислав: „Изпратихме ти тогова, комуто бог яви буквите, мъж почтен и благочестив, много учен и философ. Приеми този дар, по-добър и по-почтен от всякакво злато и сребро, и от скъпоценен камък и от нетрайното богатство..."

Като пристигат в столицата на Моравия—Велеград, двамата братя започват интензивна учителска, проповедническа и книжовна работа. Техни първи задачи са да обучават ученици на новото славянско писмо, да продължат своята преводаческа дейност според нуждите на църковната практика и да въведат в моравските църкви литургия според източно-църковните обичаи. Пространното житие на Кирил съобщава: „Когато пристигна в Моравия, Ростислав го прие с голяма почит. И като събра ученици, предаде му ги да ги учи. В кратко време проведе целия църковен чин, запозна ги с утрената, часовете, вечернята, малката вечерня и с литургията". Италианската легенда потвърждава тези данни, като внася и някои нови подробности — просветителската дейност сред народа против езическите остатъци. Ето по-точно какво се казва в този паметник: „И така, те [моравяните] излезли извън града и ги посрещнали и ги приели с почит и голяма радост. [Апостолите] започнали усърдно да вършат това, за което били дошли: учили децата им на азбуката, уреждали църковни служби и си служели с косата на своето красноречие за премахване на различните заблуждения, които намерили сред онзи народ."

Очевидно Кирил и Методий са мислели за бъдещето на славянската просвета и книжнина. Най-напред те започват с подготовката на ученици, свои заместници и продължители на делото. Тези хора е трябвало да проведат широка просветителска работа и да изместят немското духовенство от моравските църкви.

[Previous] [Next]
[Back to Index]