7.

ТРИУМФЪТ В РИМ

Кирил и Методий пристигат в Рим срещу Коледа, 867 г. или в самото начало на 868. Тук те са посрещнати лично от папа Адриан, който ги удостоява с голяма почит. Старите паметници отбелязват това тържествено посрещане. Според житието на Кирил излизат „всички граждани, носейки свещи". Най-подробно описва събитието биографът на Климент Охридски — архиепископ Теофилакт: „Адриан, който тогава украсявал апостолския престол, щом като чул за тяхното идване, се зарадвал необикновено много. Поразен отдалече от гърма на славата на светците, той пожелал да види блясъка на тяхната благодат . . . Повече не можал да чака, но като взел със себе си всичките свещеници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като според обичая, пред него бил носен знакът на кръста . . . ".

Вниманието, отдадено на двамата братя, трябва да се обясни с подобряването на отношенията между Рим и Цариград. Не бива да се подценява обаче и личността на Кирил, която вдъхва уважение у папата. Щом се запознава с книгите, той ги преценява като добро дело. Навярно не е бил далеч и от мисълта да спечели на своя страна учените мъже и, като направи някои отстъпки, да ги използува в интерес на апостолическата църква. Към това немаловажна положителна роля изиграват и мощите на Климент Римски, които Константин връчва на папата. Според Италианската легенда Адриан много се зарадвал ка мощите, а народът отдал най-голяма възхвала на бога, гдето „благоволил" след толкова дълго време да върне в техния град „наследника на Петър" и да прослави „не само целия град, но и целокупната римска империя". Затова всички „изказали много благодарности на споменатия философ за това толкова голямо благодеяние".

В резултат на всички тези причини папата „провъзгласил в църквата мъжете за равноапостолни, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел", а книгите им „осветил", т. е. признал ги за святи като латинските. Той ги положил в църквата св. Мария, която съществува и до днес, и извършил „над тях света служба". След това по папска заръка римските епископи Гаудерик и Формоза, който през 866 г. идвал в България и влязъл в дружески отношения с княз Борис — ръкополагат Методий за епископ, а учениците за свещеници и дякони.

Новоосветените славянски духовници започват да служат в римските църкви литургия на славянски. В течение на три дни в четири от римските църкви, а именно „Св. апостол Петър", „Св. Андрей," „Св. Павел" и „Св. Петронила", се извършва тържествена литургия на два езика—на латински и на славянски. Помощници на славяните са епископ Арсений Ортски и Анастасий Библиотекар. В израз на радост от постигнатата победа цяла нощ учениците „славословят" на славянски и заедно с философа „въздават богу достойна слава" за благоприятния изход на делото.

Така славянската писменост и славянският книжовен език, а това ще рече старобългарският, са официално — на думи и дело, признати и от западната християнска църква, а дейността на Кирилометодиевите ученици сред западните славяни—узаконена. В най-големия религиозен център на Западна Европа наред със „свещения" латински език зазвучава старобългарският. Езикът на Кирилометодиевите книги става трети културен език в Европа. Това е щастлив венец на дългогодишна напрегната борба. Навярно този миг е бил най-щастливият от живота на Философа.

Достига се до един момент, когато и източната и западната църква в лицето на нейните върховни ръководители признават славянската литургия и славянската азбука. На пръв поглед като , че ли победата е пълна, окончателна. Но не е така. Това голямо постижение още не означава края на борбата за славянската писменост. Немските епископи и консервативните кръгове в Рим не могат да се помирят с този изход на нещата. Успехът на Константин предизвиква още повече техните амбиции, завист и злоба. В Рим братята трябва многократно да дават обяснения по раз лични въпроси и да влизат отново в спор с римляни, евреи, немци. Житиеписецът на Константин съобщава: „А римляните постоянно прииждаха при него и го разпитваха за всичко, и два и три пъти получаваха разяснение от него." С един евреин, който често идва при философа да се „препира", Константин разговаря за леточислението. Житието на Методий добавя нови подробности към този момент от живота на Константин: „Ала имаше мнозина други люде, които хулеха славянските книги, говорейки: „Според надписа, що написа Пилат върху господния кръст, освен евреите, гърците и латинците, на никой друг не подобава да има свои букви".

Очевидно е, че триезичната теория не е забравена, че предразсъдъците не са преодолени, че властническите интереси не допускат мисълта за налагане на славянската писменост. На тази основа спорът продължава. Той ще трае още години, за да завърши бляскаво в България.

Не след дълго време, изнурен от труд и напрежение, и без , това тръгнал на път с разклатено здраве, Константин е повален на легло от тежка болест. Чувствувайки, че силите го напускат, той извиква при себе си Методий и му оставя своя последен завет:

„Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завършвам своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината [т. е. отшелническия живот], но заради нея не оставяй учението си, защото с него по-лесно ще можеш да се спасиш".

Четем тези думи и отново чувствуваме величието на човека, общественика, славянския учител. И на смъртното ложе той е загрижен за делото. Осъзнал голямото му значение, той го поставя по-високо от молитвите и от аскетическите добродетели. Чрез учението си Методий ще спечели по-лесно царството небесно, отколкото с монашески подвизи в планината Олимп. Няма нищо по-свято в момента от славянското просветно дело, затова то не трябва да остане недовършено.

Усетил ледения повей на смъртта, петдесет дни преди тя да настъпи, Константин приема монашеска схизма и монашеското име Кирил. В последните си дни той диктува на своите ученици сетната си творба: „Слово за правата вяра". С нея Кирил им оставя завет, сочи им идейните пътища, по които трябва да вървят.

Изпълнил своя учителски дълг, облечен в черна риза, Константин заявява: „Отсега аз вече не съм служител на царя, нито някому другиму на земята, а само на бога вседържителя: не бях, бидох и съм во веки".

Отделил се от света в „монашески образ", Константин вече не се чувствува царски мисионер, не е обвързан със задължения към държава и властници, но той продължава да бъде учител на своите славянски ученици. С мисълта си и с чувствата си остава свързан с милионите обикновени земни хора, за които създава буквите. Затова в предсмъртния си час той не мисли за своята душа, а е загрижен за по-нататъшния ход на делото, за мира и разбирателството между двете християнски църкви в Европа. С всичкото си сърце Кирил желае окончателната победа над триезичниците, мечтае за църковно и човешко единомислие. Ето как житиеписецът на Кирил предава неговата предсмъртна молитва: „Господи, боже мой, който си разперил небето и основал земята, и всичко, що съществува си привел от небитие в битие; който винаги слушаш онези, които изпълняват волята ти и се боят от тебе и спазват заповедите, чуй моята молитва и запази вярното си стадо, при което беше оставил на служба мене, неспособния и недостойния твой раб! Избави го от безбожната и поганска злоба на тези, които те хулят! Погуби триезичната ерес и направи много да порасне църквата ти! Обедини всички в единодушие и създай изредни люде, които да мислят еднакво за твоята истинска вяра и право изповедание... Онези, които ни беше предал, като твои предавам на тебе: вкарай ги в ред с крепката си десница и ги покрий с покрова на крилете си, та всички да хвалят и славят името ти..."

Така до последния си дъх Константин-Кирил остава общественик с отзивчива и вечно будна съвест.

Константин умира на 14 февруари 869 г. на 42- годишна възраст. Всички славяни, много гърци и римляни искрено жалят за мъдрия мъж, големия славянски учител, даровития творец.

След като папа Адриан се разпорежда за достойно погребение като на най-висш духовник, Методий отправя една молба: „Майка ни ни е заклела: който от нас умре по-рано, другият да го пренесе в своя братски манастир и там да го погребе". Това научаваме от Пространното житие на Кирил. Същото четем и в Италианската легенда, явно заемка от житието, но молбата на Методий е изразена по-нашироко, като са спазени някои изисквания на етикецията.

Папата се съгласява. Поставят тялото на Кирил в ковчег и го приготвят за пренасяне. След седем дни, когато всичко е готово за път, „римските епископи" (Италианската легенда уточнява: „кардиналите и градските първенци") решават да възпрепятствуват този план. Те заявяват: „Понеже бог е довел тогова, който е ходил по много земи, и тук е приел душата му, нему като на почтен мъж, се пада да бъде погребан тук."

Съветът се харесва на папата и той нарежда Кирил да бъде погребан в папската гробница при църквата „Св. Петър". Но Методий не е съвсем доволен от това разрешение на въпроса и отправя към Адриан втора молба: „Понеже мене не послушахте и не ми го дадохте, ако обичате, нека почива в църквата на св. Климент, с когото е и дошъл тук".

Съветът е разумен, папата е съгласен. Константин-Кирил остава завинаги във вечния град. Погребан е в базиликата „Св. Климент" от Дясната страна на олтара. Над гроба му е зографисан неговият лик. Тази икона отдавна не съществува, но в коридорите на старата църква „Св. Климент", недалеч от гроба, са запазени други изображения на Кирил, също от ранно време, може би от края на IX в.—„Кирил приема от император Михаил мисия", „Кирил и Методий на частен съд пред Христос". Тези фрески в базиликата могат да се разпознаят и днес, макар и избледнели и силно повредени. Копия от изображенията са направени през втората половина на XIX в. и в тях сцените се виждат много по-ясно. Добре е запазено лицето на Кирил във фреската „Кирил и Методий на частен съд пред Христос". Той е коленичил от дясно на Христа пред фигурите на архангел Гавриил и Климент Римски. Изобразен е в състоянието, в което се е намирал в Рим месеци преди смъртта. Високо чело, слабо лице, обвеяно от тъга, остра посивяла брадичка, гладко вчесани коси. Общо погледнато, интелигентна физиономия, в нея има нещо вглъбено, погледът му сякаш е отправен в отвъдното. Като имаме пред вид ранния произход на фреската, можем да твърдим, че художникът е виждал Константин и да я разглеждаме като портретно изображение.

След смъртта на Кирил дълго време в Рим се помни и разказва за този „истински философ" и там той винаги е славен наред с легендарния римски папа. В края на XI в. със средствата на някой си Бено от Рапица са зографисани в притвора на базиликата „Св. Климент" няколко сцени. Едната от тях е: пренасяне мощите на Климент от Ватикана (където са били връчени на папата) в неговата църква. В тази фреска на преден план са изобразени Кирил и Методий. Изображението на Кирил напомня ранния му портрет, но лицето му не е така слабо, изражението е по-ведро. Като се е опрял на първото изображение и е останал в общи линии верен на историческата правда, художникът се е съобразил с тържествеността на пресъздавания момент, с радостта на Рим и на Кирил в онзи изключителен ден. Предполага се, че в базиликата „Св. Климент" е имало и други изображения на Кирил, но те са се погубили, както безвъзвратно е изчезнала и иконата над гроба му.

През следващите векове Рим не забравя Константин. В илирийската църква по инициатива вече на славяни са осъществени няколко изображения на славянските просветители. Едното е свързано пак с донасянето на мощите на Климент Римски в Рим, а другото представя двамата братя като светци в самостоятелно стенописно изображение. Те са рисувани в края на XVI в. С второто изображение художникът, по справедливото мнение на изкуствоведите, се откъсва от тематиката за Климент Римски и представя Кирил и Методий като личности и като славянски апостоли. Възхвала на Кирил и Методий като заслужили и признати от църквата личности представляват и самостоятелните изображения от XVIII в. в новата църква св. Климент.

Многократно споменах базиликата „Св. Климент", където Кирил намира своя покой и своята първа прослава. Любопитно е да узнаем нещо повече за този паметник и за съдбата на Кириловите мощи.

Базиликата е строена още през IV в. на мястото, където се е смятало, че е била бащината къща на Климент. Намира се в центъра на Рим, недалеч от Колизеума. През XII в. старата базилика бива затрупана и над нея е построена нова. По това време са изнесени и костите на Кирил и са положени в новата църква. Минават години. Когато наближава времето да се празнуват 1000 години от създаването на славянската писменост и след като се отпразнува тази дата, кирилометодиевската проблематика става особено актуална. Създават се нови изображения на Кирил и Методий в Рим, в България и в целия славянски свят. Оживление се забелязва в международната наука. През 1857 г. известният италиански археолог Де Роси се заема да разкопае затрупаната старинна базилика. Разкопките траят дълги години, но те дават своите положителни резултати. Тогава се разкриват фреските от IX и XI в.; открива се и гробницата на Кирил тъкмо от дясната страна на олтара, както бе съобщил авторът на Пространното житие на Кирил. Една гробница, градена с червени тухли, които вероятно са били облицовани с мрамор.

Днес в един ъгъл на новата църква един духовник продава картички и книги за историята на Рим и за църквата „Св. Климент". Когато го запитате, къде се намира гробът на Константин, той, преди да посочи полутъмното стълбище, което води към старата първоначална църква, се усмихва и казва: „Вие българин ли сте? Тук идват много българи, от цял свят, но най-много от България."

И наистина, няма българин, независимо с какво образование и обществено положение, който да е посетил Рим и да не се е поклонил на гроба на великия Константин. Отиват официални делегации, туристически групи, отиват отделни лица, попаднали в Рим независимо по каква причина. Отиват без покана, сами. По вътрешно влечение. Тук, над гробницата, те ще видят, поставено през 1929 г. мозаично изображение на Кирил, до което на нашия език е написано: „На българския равноапостол и просветител св. Кирил от българския народ". След втората световна война в същата зала са поставени и други знаци на нашата благодарност към незабравимия Кирил — един от тях е от българското правителство.

На това място българите пристъпват на пръсти, шепнат, обхваща ги странно чувство на умиление и на възторг. На мнозина блясват сълзи в очите. Всички, независимо откъде идват, се обединяват в този свят кът с едно могъщо чувство — славянобългарското.

[Previous] [Next]
[Back to Index]