КОНСТАНТИН КИРИЛ - Денница на славянския род, Д. Петканова

11.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Българското възраждане! То е един от най-необикновените, изключителни периоди от историята на българската народност. Това бе събудил се вулкан от духовни сили; демонстрация на нравствената мощ на народа, запазил през вековете своя език, самобитност и порив към знание и свобода. И не е случайно, че този устрем напред започва с поглед към политическата и културната история. Паисий Хилендарски видя добре мощта на един народ като единство на политически и културни успехи. Към държавната слава на България той причисли и подвига на Кирил и Методий. Възторжено светогорският монах прелисти най-величавите страници на българската история и с особена гордост отдели в своята „История славеноболгарская" една глава „За славянските учители". От този момент нататък образите на създателите на славянската писменост започват да играят особено голяма обществена роля. Те се превръщат с течение на времето в знаме на славянската солидарност и дружба, в символ на българската просвета и културен напредък, в бойна тръба, която призовава всички патриоти на борба за благото на своя народ.

Разказът на Паисий за Кирил и Методий и техните ученици от днешно научно гледище съдържа грешки. Те са естествени и обясними, тъй като авторът се основава на литературни и на легендарни извори, при това в един период, когато филологическата и историческата науки още не са били развити и изворите не са били подлагани на научна оценка. Общите изводи на Паисий обаче са верни. Той подчертава приоритета на българите в просветно отношение. В обществен аспект трудът на Паисий като цяло има огромно значение. Пробуденият за нов живот народ като светиня е поемал тази книга и й е вярвал. Паисий подчертава, че светците „просияли" сред българския народ, че сам Методий покръстил българите и цар Борис, като им говорил на български език. С гордост Паисий заявява, че първи българите приели книгите от братята Кирил и Методий, затова тези книги били наречени „български книги, както и досега гърците знаят". Паисий не забравя да спомене и за учениците на Кирил и Методий, които според него били „философи", признати и от гърците за „славянски даскали". Делото на Кирил и Методий отново се свързва с жизнени проблеми на българската народност. Паисий използува спомена за Солунските братя като зов за активизиране на силите на народа и като източник на гордост. Нещо повече, със своя зов за опазване на българския език и с разказа за дейността на Кирил и Методий той чертае пътищата на борбата за едно ново, по-достойно просветно бъдеще.

Както с разказите за българските царе, така и с частта за Кирил и Методий, „Славянобългарска история" оказва влияние върху живописта и литературата. Особено много се харесва легендата за Методий, който покръства българския княз, приемана като чиста истина. В пиесата „Покръстване на преславския двор" Добри Войников пренася действието в Преслав и показва Методий в разговор с княз Борис и неговите приближени.

За Кирил и Методий заговорва и Зографската история, почти съвременна на Паисиевата, а още по-подробно йеромонах Спиридон в своята „История во кратце", писана през 1792 г. Делото на Кирил и Методий става предмет на историческа оценка още в труда на Йован Раич, по баща от сръбски произход, а по майчина линия българин. Този труд излиза във Виена през 1794—95 г. под заглавието „История разннх славянских народов, най-паче болгар, хорватов и сербов." След няколко години той е преведен на български и отчасти преработен от Ат. Нескович в „Будиме граде" и е предназначен за „синове отечества". Четена наред с творбата на хилендарския монах, историята на Раич допринася много българите да узнаят своето минало и да получат народностно самочувствие; тя широко популяризира имената и делото на Кирил и Методий. За популяризацията им допринасят до известна степен и руските печатни книги — главно минеи, които отбелязват под 11 май паметта на създателите на славянската писменост. През 1852 г. пък в своята „Христоматия словянского язика" Неофит Рилски печата житието на славянските учители, взето от книгите на руския писател Димитър Ростовски (1651—1709).

Особено голямо значение придобива споменът за Кирил и Методий през втората половина на XIX в. Тогава черковният празник, общ за двамата братя, е обявен за общонароден празник на народната просвета и славянската писменост. Той започва тържествено да се чествува от целия народ и става израз на национално съзнание и патриотизъм, призив за укрепване и разширяване на българското училищно образование. Празнуват българите православни и българите католици, празнуват училищата в поробена България и емигрантите в Румъния, празнуват заточените в Диар-Бекир. Едно общо национално чувство и съзнание обединява на този ден българите по всички краища.

Заслуга за провъзгласяването на празника на Кирил и Методий за училищен и общонароден празник имат братята Найден и Константин Герови. В Пловдив през 1851 г. Найден Геров, д-р Чомаков и други родолюбиви българи решават да именуват училището „Кирил и Методий". Но това не е най-ново в случая. В Прилеп и по други места вече се появяват училища, наречени на името на славянските просветители. Пловдивските родолюбци правят веднага след това друга крачка, която слага начало на преосмислянето на Кирилометодиевия празник и празнуването му по светски. Геров пише в своите спомени: „Щом училището се нарече „Св. Кирил и Методий" трябваше и празникът му да се празнува. Училището въведе този празник, който си оста да се празнува и занапред. Кримската война ме пропъди из Пловдив. На мое място за учител остана брат ми Костадин. И той продължи въведения обичай".

По примера на пловдивското училище или по собствена инициатива и други училища започват да празнуват паметта на Кирил и Методий и да придават на празника общонароден просветен характер. През 1856 г. Кирилометодиевият празник тържествено се празнува в Цариград. Инициаторите на това тържество пишат: „заради туй обявляеме въобще, за да возприемат той пример по сичка България, да празнуват на всякое лято паметта на тия святии." През 1858 г. „Цариградски вестник" помества покана от Йоаким Груев за всеобщо чествуване на паметта на Кирил и Методий, като дебело подчертава, че празникът им трябва да се празнува като училищен празник. Поканата изиграва голяма роля за установяване на тази практика в България.

Ентусиазмът обхваща всички български селища. Изобилни са дописките по българските възрожденски вестници, които разказват как е протекло тържеството. Дейността на българските просветители среща често съпротивата на гръцките фанариоти. Те виждат във всенародното чествуване на празника на Кирил и Методий израз на повишено и дръзко национално самосъзнание, застрашаващо техните интереси. И това е така. Ето какво пише Найден Геров за ролята на фанариотите и гръкоманите: „Отначало гърците и гръкоманите не мислеха, че тоя празник може да достигне да има такова голямо бъдеще, да стане всенароден празник. Те гледаха с презрение на първите агитации на неколцината извеяни (по тяхному) българи, които, както казваха те, се наели да клатят планината. Като видяха, че от година на година с „извеяните" взе да се увлича и народът, те се свестиха, ала беше късно ..."

През 1863 г. целият славянски свят чествува 1000-годишнина-та от създаването на славянската писменост. В Русия, Чехия и Хърватско се издават цели сборници в чест на Кирил и Методий, появяват се и художествени произведения, посветени на тяхното дело. 1000-годишнината от създаването на славянското писмо и книга се превръща в празник на славянското единство, в празник на славянската култура. Българският народ още е в робство, но по дух вече не е роб. В училищата учителите държат пламенни речи, в периодичния печат се появяват патриотични статии. Борбата на българския народ от борба за духовно освобождение, преминава все по-определено в борба за политическо освобождение. В тази епохална борба не отстъпват от своя преден пост могъщите духове на Кирил и Методий. Техният празник започва да се преосмисля в обществено-политически смисъл. В края на 60-те години просветителският идеен заряд на празника вече не задоволява прогресивната интелигенция, която вижда единствено спасителния път за България в революцията. Тя започва да свързва празника не само с борбата за широка българска просвета и възпитание в дух на народностна гордост, но и с борбата за политическа свобода. Един от първите, които изразиха тези идеи, бе поетът-революционер Христо Ботев. На 11 май 1867 г. в двора на Калоферското училище той говори пред учениците и съгражданите си. В тази реч пламенно призовава народа да следва примера на Кирил и Методий в борбата за народна свобода и културна независимост. По-късно в Румъния Ботев написва и специална статия по повод празника на двамата братя. В нея поетът нарежда Кирил и Методий в редицата на гениите на човечеството, изтъква общославянското им значение и свързва делото им с идеята за политическо освобождение на българския народ;

„В историята на почти всички народи се срещат такива личности, на които деятелността е имала общочовешки характер и затова по своето всемирно значение заслужават почит и уважение. И в историята на нашия потъпкан днес народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си вещо в историята на човешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но и на всеки честен, искрен и признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ, което, от една страна, ако й да пренесе заедно със себе си из Византия началото на нашето политическо падение, но, от друга страна, постави началото на оная знаменита в старото време славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимна симпатия почти всички славянски племена.


Така 11 май стана празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение."

Патриотът и борецът Ботев обаче вижда, че в живота не всичко протича така, както българските интереси диктуват и както празникът на славянските просветители повелява. Честна и смела натура, той се отвращава от противоречието между думи и дела, от лицемерието и лъжепатриотизма. Той вижда, че на светия за българина празник често се произнасят празни думи, че се ласкае господарят. Искреният патриот Ботев отправя към тези свои сънародници гневни думи:

„Но как празнуваме ние този знаменит и свещен за нази празник? Ето, стават вече толкова години, откакто ние сме смъкнали от шиите си фанариотския ярем и откакто живеем самостоятелно в черковно отношение, а събираме се, за да празнуваме паметта на това освобождение, за да се понаядем и понапием, за да покажем, че от 365-те дни в годината ние само тоя ден посвещаваме на народа си и само в тоя ден биваме патриоти. Да, патриоти сме, докато сме пиени, народни сме, додето робът има още с какво да ни храни. У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за деятелеността на светите мъже. . . а в същото време пред тежките и безчовечни страдания на народа дигат тостове за здравето на тирана, за дълголетието на робството и за щастието на глупаците.

Какъв срам и присмех за паметта на ония, които така пламенно и искрено са обичали човечеството и които така енергически и самоотвержено са работили за ползата и свободата на своя народ!"

Ботев смята, че всеки честен човек трябва да се учи от примера на Кирил и Методий, че дългът на всеки българин е да се бори за свободата на своя поробен народ. Свързал борбата на Солунските братя за славянска писменост с настоящата му борба за свобода от чуждото иго и уверен в победата на прогресивните и патриотични сили, Ботев завършва своята забележителна статия с думите:

„ 11 май скоро ще бъде празникът на нашата революция и нашата свобода!"
През бурните революционни години делото на Кирил и Методий става призив за славянско сближение, то участвува в политическите борби. Двамата братя се призовават на помощ в кървавата борба за свобода, животът им се сочи като пример на героизъм. Българският революционен централен комитет в една своя прокламация от 1871 г. се обръща към българите с думите:

„Братия българе! Молете се на нашите светли равноапостолни оратия Кирила и Методий и приготовлявайте се за бой! Нека солунските братия ни дойдат на помощ, нека ни покрият със своите крила и нека ни научат щото е за нас добро и полезно! Братство и дружба, правда и любов, искреност и топлосърдечие, споразумение и свободолюбие!"

Свободната младеж в емиграция вдига на празника на Кирил и Методий революционни лозунги. Диарбекирските заточеници се утешават с Кирилометодиевите тържества, те ги сплотяват, поддържат духа им и патриотизма им далеч от отечеството в черна неволя. В една дописка във в-к „Век" от 1874 г. четем: „Ние всички тук, в Диарбекир находящи се заточеници-българи, събрахме се на едно място, дето размислихме върху начина на празнуването, откато събрахме помежду си една доброволна скромна помощ. И тъй между черните и високи диарбекирски стени, край брега на река Тигър и в средата на някогашния рай, а сегашний пъкъл земни—далече от милото ни отечество, родители и сродници, с божие благоволение и с царска милост отпразнувахме и ний светлия ни народен празник св. Кирил и Методий, за слава и чест на народното ни име и за утешение на нас страждущи— разумява се дотолкова тържествено, доколкото ни обстоятелствата допущаха".

Образите на Кирил и Методий съпътствуват българските революционери по време на Априлското въстание, на разгрома, на Освободителната война. Достатъчно е тук да дадем само един трогателен пример. Българските опълченци тръгват на последен бой, водени от голямата си любов към България и от братята Кирил и Методий. На Самарското знаме са извезани техните образи. В Плоещ (Румъния) знамето е предадено тържествено на българите. Това става през май 1877 г. В речта по този повод се казва „Юнаци! С вас наедно ние днес празнуваме първата година на това знаменито и първо българско знаме, върху което са изображени славянските апостоли Кирил и Методий, паметта на които днес тържествено се слави по сичка Русия и целия славянски свят. Както в деветото столетие Кирил и Методий са освободили славянството, а особено нас, българите, от идолопоклонството и невежеството, така също и днес ще се намерят посред българското опълчение, ще го насърчат в сраженията и ще му помагат най-сетне да избави България и отечеството им от турското робство."

Наред с порастването на народностното самочувствие и с преосмислянето на Кирилометодиевия празник се засилва и интересът на живописците към образите на двамата братя. За пръв път в печатна книга се явява ликът на Методий у Христофор Жефарович—в неговата „Стематография" (1741). Това е труд, който оказва твърде силно влияние върху плеада български възрожденци—Паисий, Раковски, Ив. Богоров и др. Той действува с гербовете на царствата и не на последно място с ликовете на светците: Методий, Наум и Климент. По-късно училищата, особено тези, които носят името на двамата братя, си поръчват икони. Те се обкичват с цветя и на 11 май се изнасят пред училището, красят училищната зала, където освен учениците се е събирало и гражданството, или се носят пред училищната колона и символично водят възродения народ напред. Тези „икони" следват общо взето, все още църковната традиция, но съдържат и възрожденски патос и едно ново виждане на образите на Кирил и Методий. Те обикновено са изобразени в цял ръст и носят пред себе си разгънат свитък с българската азбука. Образите на славянските първоучители се зографисват и в църкви и манастири. Никой друг славянски народ не е рисувал така много ликовете на създателите на славянската писменост. Българинът през Възраждането ги смята свои, родни герои; с тях той бе живял векове в радост и неволи; с тях той отново възхождаше и мечтаеше.

Редом с възраждането на паметта на Кирил и Методий сред българската интелигенция и народ през XIX в. се слага началото и на научния интерес към делото на братята-апостоли. Този интерес има своите вътрешни фактори; той стои във връзка с националните борби за българско училище и църква, с пробуждането на духовните сили на българина и неговия стремеж да получи равностойно място сред народите. Той е свързан обаче и с някои външни фактори — преди всичко с развитието на славистиката, с трудовете на руски и чешки учени, като Юрий Венелин, Шафарик, руските славянофили и др.

Един от първите наши културни дейци, който поставя въпроса за делото на Кирил и Методий на научна основа, е Васил Априлов. През 1841 г. той издава в Одеса своята книга „Българските книжники или на какво славянско племе собствено принадлежи Кириловската азбука". Това е първата научна творба на Априлов, написана и издадена на руски, но преведена на български в същата година. Тук Априлов поставя много важни филологически и историко-културни въпроси, с които славистиката и до днес се занимава. Във връзка с някои неправилни схващания в научната мисъл и въз основа на източниците, които тогава познава, Априлов си поставя задача да разреши проблемите от българско гледище. Ето част от тях: народността на Кирил и Методий, отношението между старобългарски и новобългарски език, обществената дейност на Кирил и Методий, превода на книгите. Априлов има съзнанието, че продължава направената от Венелин стъпка в защита на българите и искрено се стреми Да достигне до историческата правда. Убеден, че „като природен българин е длъжен повече от всичко да брани своята народност", Априлов се опитва да докаже българската народност на Солунските братя, като разглежда появата на азбуката във връзка с покръстването. Той следва начертаната още от Паисий линия, че българите първо са се покръстили, затова Кирил създава азбуката за тях по поръчение на патриарх Фотий. Като мнозина възрожденци и Априлов мисли, че гърците са лукави; това мнение се оформя преди всичко от поведението на гръцките фанариоти. Затова той поставя интересен въпрос—кое е накарало „хитрия патриарх Фотий да подпомогне изнамирането на славянска азбука"? Отговорът е в духа на патриотичния подем на Възраждането. Властта в Цариград искала да смекчи нрава на българите „и с това да укроти стремлението им да разрушат империята им". А защо върху двамата братя пада избора? Защото са знаели български език. А щом са го владеели в съвършенство и са превели добре църковните книги, това означава, че са родом българи. Езикът на Кирилометодиевите книги за Априлов е несъмнено български и в това отношение днес науката не се различава от него. Един силен аргумент за Априлов е населението около Солун. И по времето, когато авторът създава своята книга, в селата се говорело български и хората са се зовяли „българе". Априлов привежда и други доводи, някои от тях твърде логични.

С тази своя книга и с „Денница на новобългарското образование", излязла от печат в същата 1841 г., В. Априлов дава път на кирило-методиевската проблематика в българската научна литература. Макар да познава трудовете на ред руски слависти (Венелин, Погодин, Востоков), също някои чешки и сръбски учени, българският автор не винаги е съгласен с тях, той им противопоставя български тези и проявява твърде голяма смелост в своите разсъждения.

С кирило-методиевската проблематика след Априлов се занимават частично или по-подробно още редица възрожденски културни дейци. В първото българско списание „Любословие" неговият издател К. Фотинов публикува статия под заглавие „Мъчно е да познае человек себе си" (1846). Той също се застъпва за българския произход на двамата братя. Разсъждавайки върху превода на светото писание, Фотинов задава въпроса: „Един природний грек може ли да посегне и да преведе в совершенство такова едно дело?" Авторът прави някои исторически грешки, като твърди, че Кирил и Методий престояли в България около десет години; прави и филологически грешки, анализирайки църковнославянския език. Тези грешки обаче от позицията на ония времена са обясними и простими.

По проблемите на кирило-методиевистиката Найден Геров пише голяма статия през 1852 г.: „Няколко мисли за българский език и за образованието у българите". Често се връщат към тези въпроси Г. Раковски и М. Дринов. За началото на славянската писменост и личността на Кирил и Методий Раковски има своеобразни, оригинални, силно повлияни от патриотичното му чувство, схващания. Своите възгледи той изразява предимно в книгата си: „Ключ болгарского языка", писана в Букурещ през 1865 г., но отпечатана едва през 1880 г. Раковски чете усилено и е запознат с най-изтъкнатите представители на международната славистика. Той обаче не е доволен от техните изследвания. Според него не е нужно „да чакаме чуждите да пишат нещо съвършено за нашата народна книжнина и да я извадят на бял свят". Затова той се заема „по нашему" да види нещата и да изясни „основните начала" на старата ни книжовност.

Раковски дава свое тълкувание на старобългарските букви, като търси вътрешен смисъл на цялата буквена система. Според него названията на всички букви образуват следния текст: „Аз зная книгите за свети. Който знае и изучи книгите, добре е за него — той живее славно на земята. И какво мислите вие, люде — блаженството на човека само тука ли е то? — Бъдете твърди в речта си! Ученият се преобразява в святост, той се озарява от божествена сила." В този „открит" от него текст, Раковски съзира прастарата славянска вяра в безсмъртието на душата и стига до извода, че „българите са имали писменост и книжнина преди кръщението Преславского двора". Те имали старинно писмо и приели кръщение преди гърците дори. Твърдението на учените, че българската писменост се явява във връзка с покръстването през IX в. Раковски нарича .измислена калугерска легенда", „чиста басня". Той създава своя теория. Кирилицата е съществувала няколко века преди Христа. Македонските българи били покръстени от апостол Павел и още по негово време българите започнали да пишат на своя език Светото писание. Няколко века преди „Преславското покръстване" преславските българи знаели „да четат и пишат, имали книги Коледници, Гръмници . . ." Но къде остава приносът на Кирил и Методий? Нима Раковски им отрича всякакви заслуги и влиза в противоречие със своите съвременници? Не, това той не би могъл да направи, но дава друго, пак свое тълкувание на тяхната дейност. Кирил и Методий са българи, „учени в Солун". Те заедно с неколцина българи бързописци от Охрид дошли в Преслав, „кръстили преславци, седнали и преписали няколко си екземпляра свещенаго писания за новокръстивши ся преславци".

Днес ние понякога сме готови да се надсмиваме на наивните и пресилени хипотези на Раковски, но за времето той е бил убеден, че прозира в „истината". Неговите увлечения са плод на неизмеримия му искрен патриотизъм и на стремежа на нацията ни за извоюване на авторитет.

С научното дело на Марин Дринов кирило-методиевската проблематика излиза от сферата на романтичните блуждения на Раковски и патриотичните тълкувания на цялата възрожденска интелигенция и навлиза в сферата на критичното научно дирене. Неговите разсъждения се опират на постиженията на научната мисъл на времето и на исторически извори. Проблемите на славянската писменост той поставя в няколко статии от 1869, 1870 г. и по късно. По въпроса за народността на Кирил и Методий обаче Дринов остава верен на българската традиция; за него те по народност са безспорно българи. Впрочем, за това му дават основание някои паметници, като „Успение Кирилово", предания, още съществото на Кириловия език—аргументи, които и до днес се използуват за изграждане на научни тези.

Нова обществено-политическа трактовка получава делото на Кирил и Методий в трудовете на Хр. Ботев и Л. Каравелов. Те поставят въпроса за значението на Кирил и Методий на общославянска и общочовешка основа и го използуват като зов за борба в името на политическото освобождение. Те третират делото на двамата братя повече като журналисти, отколкото като учени, но в мислите им има много трезви положителни моменти и преди всичко един съвременен от гледище на революционната борба поглед към делото на славянските просветители. Вече знаем пламенните думи на Ботев по повод празнуването на кирило-методиевия празник. Тук ми се иска с няколко още думи да отдам и нужното признание на Л. Каравелов. През 1875 г. той публикува в Букурещ книжката „Кирил и Методий—български просветители", издание на Дружеството за разпространение на полезни знания. Ученият М. Дринов написва за нея рецензия, в която остро критикува Каравелов, който по-скоро „заслепява и развращава, а не просвещава". Дринов обаче е прекалено строг. Действително, от научно гледище тази книга съдържа грешки, но за своето време тя има обществено значение. В унисон с всички български възрожденци и Каравелов „доказва" българския произход на Кирил и Методий, които превеждат книгите на .народен" език. Те дълго време учили първо своите еднородци и тъкмо затова византийският император ги е избрал да ги изпрати сред западните славяни. След като проследява живота на Кирил и Методий, Л. Каравелов свързва тяхното дело със своето настояще. Между другото той пише: „Днес нищожната искра, която в продължението на цели столетия е тлеела и търсела животворяща храна, е израсла за твърде кратко време до големи размери и станала е цял вулкан; днес сичките славянски племена, западни и восточни, южни и северни, малки и големи,православни и католици, протестанти и унияти, празнуват деня на равноапостолните братя с такива тържества, с каквито се не празнува и Христовото воскресение . . ."

В поредица статии Каравелов третира въпросите за двете азбуки, за Кирилометодиевия език, за общославянското значение на Кирилометодиевото дело. А през 1869 г. той отправя към българската младеж следните думи: „Вървете напред и нека св. Кирил и Методий ви бъдат помощници!" Подобни думи срещнахме и в някои дописки и речи на учители. Чудно и необикновено! Християнинът обикновено казва: „Света Богородица да ти е на помощ" или зове за закрила някой чудотворец, а българинът през Възраждането често казва: „Св. Кирил и Методий да ви бъдат помощници". Един български светец, един учен мъж, смел боец за просвета трябваше да помага на българите, за да извоюват те своите български права и свободи. Едно чисто българско явление, толкова велико и трогателно със своята неповторимост!

С делото на Кирил и Методий първите български учени се втурваха смело в научни борби; с техния пример възторжените възрожденски учители се бореха за българско училище и народна просвета; техния празник не забравяха борците в най-трудни условия; с техните ликове под Самарското знаме тръгнаха опълченците, за да си издигнат незабравим паметник на Шипка. На един цял народ, пробудил се за нов живот, Кирил и Методий бяха вдъхновители, утешители, бранители, помощници. Те бяха в сърцето и в душата на всеки българин, бяха в неговия бит като езика му и народната песен.

[Previous] [Next]
[Back to Index]