КОНСТАНТИН КИРИЛ - Денница на славянския род, Д. Петканова

10.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ И БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Византийските хронисти пишат за покръстването на българите, за войните на Симеон, а за делото на Кирил и Методий мълчат. Латинските извори съдържат важни данни, но не дават цялостна представа за личността на Кирил. Най-важните паметници за двамата братя си остават паметниците на старобългарски език. Българите съхраниха за поколенията живия лик на Кирил, а в течение на вековете го направиха легенда. Всичко това има, разбира се, своите исторически основания. България бе призвана да играе решаваща роля в опазването и развитието на тяхното дело. България го прие, разгърна го, положи го като основа на своя културен живот и след това го предаде и на други славянски народи. Това е нейната огромна историческа заслуга.

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. събитията в Европа се развиват тека. Моравският княз Светополк не може да удържи немския натиск и изцяло попада под немско влияние. Той не е способен повече да оказва подкрепа на славянската писменост и изменя на мъдрата политика на своя предшественик Ростислав. Немското духовенство плъпва из паноно-моравската земя и свободно започва да се разпорежда с всичко. Негова първа задача е да смаже славянската писменост в Моравия. Тези му стремежи са подпомогнати от новия римски папа Стефан V. Той видял, че славянската проповед в Моравия не донесла полза за Рим, затова не желаел вече да прави никакви отстъпки на славянските учители. Напротив, започва гонение срещу тях. Веднага след заемането на папския престол през септември 885 г., Стефан V изпраща посланици до Светополк. Те носят неговата категорична заповед за свалянето на Горазд от длъжността архиепископ на Моравия и Панония и за забрана на славянското богослужение.

Мястото на Горазд заема немецът Вихинг. Той развихря цялата си омраза към славянските проповедници. Под негово ръководство немското духовенство предприема унищожителен поход срещу славянските книги и техните разпространители. По-младите Методиеви ученици, които имали чинове дякони и презвитери биват продадени като роби във Венеция. По-старите и по-изтъкнати ученици с чин учители, са оковани във вериги и хвърлени в тъмница. На мнозина домовете са разграбени, а самите те измъчвани немилостиво. Между затворниците са Климент, Наум и Ангеларий. Както съобщава житието на Теофилакт Охридски, в немския затвор „всяко утешение им беше забранено и нито роднини, нито познати имаха достъп до тях под никакъв предлог". Получили от княза разрешение да правят каквото искат, немските триезичници извеждат понякога учителите от тъмницата, бият ги, „не давайки пощада ни на белите им коси. ни на слабостта на тялото им, придобита от много терзания". Тяхната цел е да ги накарат да се откажат от източното християнство и заедно с това от славянската проповед и книги. Учениците обаче следват завета на своя учител да пазят правата вяра" и да не признават триезичието, което според Кирил е хула към бога. След като не успяват да ги превият, „еретиците, не давайки на светците да се подкрепят с каквато и да е храна, тъй като не позволяваха никому да им даде късче хляб, предадоха ги на войниците", за да ги изгонят от Моравия. Оттук нататък на Методиевите ученици предстоят нови изпитания, не по-малки от първите. Житието на Климент разказва:

„Войниците, хора груби, понеже бяха немци и в природата си имаха нещо зверско, отведоха ги от града, свалиха им дрехите и ги повлякоха голи, като по такъв начин ги подложиха на двойна скръб—на позор и на неприятното действие на студа. Те даже слагаха мечовете си на шиите им, като че са готови да ги поразят, и допираха до плешките им копията си, готови да ги прободат ... А когато се намираха вече на далечно разстояние от града, войниците които ги водеха, ги захвърлиха и се върнаха отново в града."


Учениците на Методий, които остават извън затворите на Моравия, независимо от заплахата от нови мъчения, продължават да работят сред народа. Тяхната дейност осезателно се чувствува, те продължават да пречат на Рим и да дразнят немското духовенство, което постепенно обсебва и политическата власт. Затова след няколко години, за да осъди докрай делото на Методий и неговите последователи, папа Стефан V пише на Светополк: „Методий се осмели да извършва литургията и богослужебната служба на славянски език, макар с клетва да беше обещал да не прави това. Нека всеки се отврати от клетвопрестъплението му и никойпо никакъв начин да не дръзне занапред да направи нещо подобно. С властта на бога и нашата апостолска власт, ние забраняваме славянското богослужение под страха на проклятието."

Проклятието на църквата за времето е било заплаха с големи последици. Да бъдеш прокълнат от папата или патриарха — божиите наместници на земята, това означавало да бъдеш поставен извън закона, извън живота, гонен и презрян от всяка духовна и светска власт. И ето, Стефан V, който с гняв си спомня, че Методий е отхвърлил обещанието, дадено пред неговите предшественици и се е решил да служи само на славянски език, заплашва с анатема всеки, който посмее да повтори това. Той иска да изтръгне из корен славянската писменост, та да не остане следа от нея.

Следа обаче остава и то така дълбока, както никой от гони-телите на славянската писменост не е предполагал.

След време у западните славяни латиницата измества окончателно Кириловата азбука и латинското богослужение се налага над славянското. Но всичко това не било така лесно. Учениците на Кирил и Методий не се уплашили от проклятието. Те повторили „клетвопрестъплението" на своя учител, водени от любов към народа. Благодарение на това, славянското самосъзнание пуска дълбоки корени сред западните славяни. Векове след смъртта на Методий в земите, в които той действувал, славяните се опитвали тайно или явно да пишат на своята азбука и да поддържат традицията, оставена от Солунските братя. За това говорят редица факти. През втората половина на Х в. например папа Йоан XIII праща послание до чешкия воевода Болеслав II, в което му позволявал да устрои пражко епископство, но да не служи там на езика на „някаква славянска българска секта". Явно тук става дума за богослужение по книгите на Кирил и Методий. През XIV в. Вацлав, маркграф Моравски, а сетне Карл, крал чешки, съобщава на Климент VI, че в Славения и в други славянски земи се четели и пеели служби на „народна реч". Манастирите на славянските монаси обаче били разрушени от войните, затова Вацлав моли да се отреди на тези монаси едно място в Чешко, където те могат свободно да служат на славянски. У чехи и моравци Кирил и Методий се славят като светци още в Х в., но от средата на XIV в. нататък у тях се установява официален църковен празник—9 март, на който се чествува общо паметта на двамата братя. А в някои манастири, напр. в Сазавския (около 50 км. южно от Прага), въпреки забраните, редовно се използува славянската азбука.

Делото на Кирил и Методий и техните традиции на Запад изиграват своята роля за опазване на западните славяни като народи. Двамата братя им оставят пример, как трябва да се отстояват славянските интереси, дават им идейно оръжие в борбата за културно обособяване и напредък. Проследим ли историята, ще видим, че именно там, където Кирил и Методий оставят множество ученици, славяните устояха на вражите домогвания и запазиха своята славянска същност. След разтурването на великоморавската държава през 894 г. земите, в които Кирил и Методий работили, имат нерадостна, тежка политическа съдба. Словаците падат под властта на маджаритеи са подвластни цяло хилядолетие. Чехоморавците образуват нова самостоятелна държава — Чехия, но тя не се задържа дълго и бива завладяна от немците. Дълги години чехите са под немска власт. Въпреки всичко обаче тъкмо тези славяни устояват на понемчването. И до днес в Чехо-Моравия се помни делото на Кирил и Методий и се сочат следи от тяхната дейност. И до днес редица църкви в Чехословакия носят имената на Кирил и Методий и техните изтъкнати ученици, а преданията разказват, че някои храмове с името на Климент Римски са лично осветени от двамата братя.

Не е такава съдбата на другите славяни, които през IX в. живеят в съседство с немците и също изпитват натиска на немската военна и културна агресия — славяните от долното течение на Лаба (Елба) и Балтийското крайбрежие. Сред тях не прониква делото на Кирил и Методий; те; не познаха борбата за просвета с оръжието на славянската азбука и книги. И ето, те, и без това сравнително по-изостанали в своето обществено развитие, не можаха да устоят и станаха плячка на немската феодална аристокрация. Немците ги покоряват не само с меча си, но и с културата си. Теим налагат своя език, своята писменост, своя начин на живот и ги обезличават като народ. Днес само отделни топографски названия по поречието на Шпрее, Елба и по други места свидетелствуват, че по онези земи някога са живели славяни. И като по чудо се е запазила една малка славянска група в немското море — лужишките сорби.

Какво става с прогонените от Моравия Методиеви ученици? Те са най-близките съратници на Методий и най-нежеланите от немската духовна власт. Полуголи, изгладнели, но несломени духом, те решават да потърсят друго поле за плодоносна сеитба. За да не обърнат вниманието на местните власти със своята многолюдност и да не си навлекат нови беди, славянските учители се разделят на групи. Една от тях се насочва към Загребската област. На хърватска земя в резултат на нейната дейност се оформя т. н. хърватска глаголица. Заоблените форми на Кириловите букви са стилизирани в ъглести форми, затова тази глаголица влиза в науката като „хърватска ъглеста глаголица". На нея биват написани множество богослужебни книги, а също така и ред преводни произведения, които по-късно Хърватско приема главно от България. Те са предимно апокрифи, жития и разкази. Това показва, че славянската писменост е овладяна и от кръгове извън църквата. Общо взето обаче, хърватската глаголица остава предимно в границите на църквата. В течение на векове тя е богослужебно писмо; с нея не се създава на хърватски език оригинална литература. Причината за това е, че князете не я покровителствуват и не я признават за общонародна държавна писменост. Като официален държавен език остава латинският.

Славянски проповедници достигат до далматинското крайбрежие, където също развиват книжовна и проповедническа дейност. Но и тук учениците на Кирил и Методий и техните възпитаници срещат съпротивата на папските представители. И тук глаголическата писменост, която те донасят, е подложена на гонения. Около средата на XI в. в стария град Сплет (сега Сплит), пристанищен град в Югославия, се състои събор, на който е взето решение да се забрани славянското богослужение. Постановлението на събора повтаря едно старо решение, взето още по времето на папа Йоан Х през Х в. То гласи: „Никой да не слави божествените тайни по език славянски, освен по латински и гръцки. Да не бъде въздиган никой от същия език во свещени чинове!"

*

Ако трябва да говорим за огромното значение на Кирил и Методий, за дълбоката и неизличима следа, която те оставят след себе си, трябва най-вече да се обърнем към историята на българите. За нас славянската писменост изигра най-голяма политическа, обществена и културна роля. България стана причина да се създаде онази забележителна книжнина, която зае важно място в световната култура.

Една група Методиеви ученици тръгва за България. Те са славяни от балканските области. Трима са: Климент, Наум и Ангеларий. Теофилакт пише за тях: „За България си мислеха, към България се стремяха и се надяваха, че България ще им даде покой".

Защо е тъй голям копнежът на Методиевите ученици за България? Само защото родната земя ги влече ли? Ако бе само това, едва ли биха били сигурни, че при българите ще намерят спокойствие и поле за работа. Те обаче преценили добре условията в България. Тя е християнска страна, изповядваща източното християнство като Кирил, чието многобройно славянско население говори езика на Кириловите книги. Тези книги биха били там у дома си. Освен това Климент и Наум са предполагали, а може би и знаели, че Борис се стреми да се обособи от Византия и да създаде независима църква, да издигне просветното равнище на народа си. А това може да стане само с помощта на славянската азбука и книги. Да, България никога няма да изгони учениците на Кирил и Методий, тя се нуждае от тях!

След няколко месеца мъчителен път, ту гонени от различни беди, ту топло приемани от християните по селищата на тяхното шествие, тримата славяни пристигат в Белград, на времето българско владение. Те веднага се представят на градоначалника и му съобщават кои са и какво могат. Като научава откъде идат, боритарканът незабавно известява на българския княз Борис и ги изпраща в Плиска. Той знае, че Борис „жадува" за такива мъже и „с голямо желание" ги търси. От тези думи на Климентовия житиеписец се разбира, че Борис добре е знаел за дейността на Кирил и Методий и техните ученици. Той е оценил ползата от тези хора, затова си поставя задача да ги привлича в страната си. От 870 г. България има самостоятелна църква, но архиепископът е грък, свещениците също. Ако е имало измежду духовенството отделни лица-славяни, те са служили на гръцки език. Народът не ги разбира и пази здраво своите езически традиции и фолклор. Византийското влияние обхваща все повече българското болярство и увеличава опасността от погърчване. Княз Борис, като мъдър и далновиден политик, съзира всички опасности и търси изход от тях. Той вижда изхода в приемането и разпространението на славянската писменост в България.

Може би още преди смъртта на Методий Борис се е опитал да привлече славянските учители в Плиска чрез помощта на Византия или по официален път от Моравия. Ако допуснем, че такива хора са представени на княза, то те са били твърде малко, за да осъществят широка просветна и църковна програма. На България са били нужни още много подготвени люде, които да й помогнат да тръгне по свои пътища. Ето защо Борис жадува за такива мъже като Климент, Наум и Ангеларий и с радост ги посреща. В случая интересите на феодалната и княжеската власт съвпадат с народните интереси поради общата им заинтересованост от обучение и богослужение на свой славянски език.

В Плиска изморените и измъчени славяни са настанени в къщите на болярите Чеслав и Есхач, добре нахранени и облечени. За пръв път след толкова напрегнатати месеци те могат да си отдъхнат свободно, обкръжени с почит и внимание. От много терзания обаче Ангеларий умира. Князът често разговаря с Климент и Наум. Според Теофилакт те го запознават с християнската литература — четат му Библията, „древни истории и жития на светци". Несъмнено Борис е обсъждал с тях още въпросите на българското образование, на църковната организация и на книжнината. В резултат на дългите разговори узрява план за широка образователна и църковно-организаторска политика. Наум бива оставен в столицата, а Климент е изпратен в югозападната част на България учител в областта Кутмичевица. Тази област, намираща се в днешна Македония, има, от една страна, християнизирано славянско население, а, от друга страна, значителни народни маси пазят още своите езически нрави и обреди. Освен това териториалната близост с Византия е причина за силно гръцко влияние, а сред населението се ширят и еретически дуалистически ереси, като павликянството. Обстановката следователно тук е сложна. Чрез славянската писменост и богослужение трябва да се достигне до верско единство, до укрепване на славянското съзнание, до повишаване авторитета на църквата, до повдигане на образователното равнище на народа. Изпълнението на тези важни държавни задачи се пада на Климент.

Така под ръководството и закрилата на Борис с усилията на преки Кирилометодиеви ученици се създава базата за възникване на първите книжовни и културни центрове в България.

Климент и Наум обаче не са единствените ученици, пристигнали в България след разгрома на славянската писменост в Моравия. Както споменах вече, най-младите възпитаници на Методий, които имали чин дякони и презвитери, биват продадени в робство. Когато са отведени на пазара във Венеция, там пристига един византийски сановник, който решава да ги откупи. Най-старото житие на Наум свидетелствува: „Като узна за тях, царският човек ги откупи. И като ги взе, заведе ги в Цариград и разказа за тях на цар Василий [Македонец]. И пак им възвърнаха техните чинове и санове — презвитери и дякони, каквито имаха по-рано."

Не е изключено „царският човек" да е изпратен във Венеция от византийската патриаршия, която ще да е гледала на Методиевите ученици, като на свои хора, разпространяващи завещаното им от Кирил източно християнство. В Цариград младите люде възстановяват силите си я някои от тях остават там, а други преминават в България. Това не е предположение, житиеписецът на Наум изрично го свидетелствува: „Но едни, покровителствувани от царете, получиха успокоение в Цариград, а други дойдоха в българската земя и с велика чест намериха покой."

Имената на тези Методиеви ученици, произхождащи може би от българските земи, остават за нас неизвестни. Големи са основанията да смятаме, че един от тях е бил Константин, бъдещият епископ на Преслав, авторът на „Азбучна молитва", наречен в приписката на Тодор Доксов от 907 г. „ученик Методиев". Така към средата на 886 г. в Плиска се събират вече множество Кирилометодиеви ученици. Каква почит и каква подкрепа са намерили те в България, показва много ясно житието на Климент. В областта Кутмичевица Борис назначава нов управител — Домета, явно славянин, който да бъде помощник на Климент и да го улеснява във всичко. Князът му подарява три къщи в Девол, които Климент навярно е използувал за училища и е живял в тях по време на престоя си в това селище. Освен това му подарява и места за почивка край Охрид и Главеница. Още по време на Борисовото управление край Охрид започва строителството на голям манастир, в който по-късно Климент прекарва старините си и създава голяма част от творбите си. Към населението е отправено нареждане да посрещне добре Климент и да му бъде в услуга за всичко.

Животът на другите Кирилометодиеви ученици не е документиран така добре. Те са били по-скромни по талант и с по-малко заслуги от Климент, затова не са провъзгласени за. светци. Заради тяхната много важна за времето учителска, проповедническа и книжовна дейност обаче те несъмнено също са били удостоени с внимание от страна на българската власт и им е била предоставена възможност спокойно да се отдадат на делото си. Това всъщност означават думите на житиеписеца на Наум, че р България те намерили „велика чест" и „покой".

Борис слага началото на епохата на голям културен подем, а по времето на Симеон славянската просвета и литература вече отбелязва своя разцвет. Още с възкачването си на престола (893 г.) Симеон премества столицата в Преслав и започва невиждано до тогава строителство. Като баща си той подпомага славянската писменост, нещо повече, има основания да се твърди, че и сам се е занимавал с книжовна дейност. Още в самото начало на своето управление Симеон се решава на смела и съдбоносна за България стъпка—обявява старобългарския книжовен език за официален и назначава славянски епископи, които започват да ръкополагат български свещеници. Най-напред е издигнат в епископски сан Климент, наречен от Теофилакт „пръв епископ на български език".

Така първите български учители и архиереи са ученици на Кирил и Методий. Те си служат не само с азбуката на Константин-Кирил, но и с неговите преводи, с неговия пример, ръководят се от неговите идеи. В България засияват две големи книжовни огнища — Охрид и Преслав. Особено богата и разнообразна е книжовната дейност в Преслав, където в скоро време се създава многобройна интелигенция. Климент, Наум, Константин имат свои следовници. В Преслав и Охрид възниква разнообразна преводна и оригинална лйтература. Застъпват се почти всички познати във Византия литературни жанрове—житието, похвалното и поучителното слово, поезията в различните й форми (декламаторска и църковна), историческата литература, полемическата литература. Не след дълго в средите на нисшето духовенство се появява и апокрифната литература, повестите и разказите.

Трябва да се подчертае, че църковната и книжовната дейност през IX—Х в. се развиват главно под знака на Кирилометодиевото дело. Оценявайки вярно съдбоносното значение на новата писменост за славянския народ, Климент си поставя за цел в живота да подражава на Методий. Негово съкровено желание е да следва заветите на първоучителите. В общата похвала за двамата братя Климент пише: „Подкрепете нашите сърца, за да следваме-достойно вашите стъпки!" Епископ Константин се вълнува от подобни мисли. В своята „Азбучна молитва" той моли бога за „пространно слово", за да може „целомъдрено" да пише. Поетът шествува „по стъпките на учителите" и е горд, че като тях ще прави „ясно евангелското слово". Неговата „Азбучна молитва" със своя азбучен акростих зазвучава като химн за писмеността. Йоан Екзарх следва преводаческите завети на Кирил. Негов принцип е да превежда логично и ясно според законите за славянския език. Той не е виждал двамата братя, но за него Философът е „божи човек", който е положил много труд за славянските писмена и книги и за тази заслуга е получил вечен живот. Йоан продължава неговото и на Методий преводаческо дело, защото смята свой дълг да поучава. Черноризец Храбър не само се възхищава от личността на Константин, но се учи от него как трябва да спори, как да защищава славянската писменост. Той се учи от Кирил на полемическо майсторство, а също и на смелост.

Така българската литература на роден език започва не само с буквите и преводите на Кирил, но и с техния литературен и обществен пример, с техните идеи, с техните образи. Българите създадоха най-старата славянска литература — старобългарската. В България, покровителствувала от князете, азбуката на Кирил и неговите книги станаха общонародна собственост. Славянската говорима реч, обогатена и умело използувана от Константин, Методий и техните български последователи, стана език на църквата, език на държавата и на литературата. Българският книжовен език стана основа на руския и сръбския книжовен език. Възникват само правописни различия според особеностите на съответния говор, ватова различавам сръбска и руска правописна редакция на старобългарския книжовен език.

Българската църква още в края на IX в. въвежда чествуване на паметта на славянските учители. Установяват се два празника: единият на 14 февруари за Кирил и вторият на 6 април за Методий. Още в ранното средновековие се оформя и трети празник — на 11 май, общ за двамата братя. Така отначалото на Х в. насам България редовно чествува славянските учители като български светци.

Някога в римските църкви прозвучава старобългарският език като трети богослужебен език в Европа. Това бе велико постижение на Кирил, неповторим миг в историята на славянството. Но това бе още едно начало, един празничен акт на освещаването на славянските книги. България утвърди голямото постижение на Кирил и направи на практика старобългарския език трети културен език в Европа; направи го бит за милиони и средство за духовни блага. България се превърна в мощно огнище на славянската просвета, богослужение, литература, което вече никаква сила не можа да угаси.

През всичките векове делото и примерът на Кирил и Методий играят в България .важна обществена и политическа роля. Климент многократно подчерта, че Кирил е изпратен от бога за славянския род. Константин Преславски възторжено възкликна:

„Лети сега славянското племе!", т. е. възхожда. Като избранник на човеколюбеца бог се схваща Кирил и от Храбър. На времето всичко това бе проява на радост, отразяваше необикновената епоха. Получило голяма придобивка — азбуката, славянското племе добиваше и ново самочувствие. То впрегна сили за книжовен труд и започна да се мери с просветените народи. Това бе обаче и исторически необходимо. Новата писменост трябваше да се утвърди и да помогне на България да изгради собствен църковен живот, собствено училище и литература на свой език. Идеята за божия пратеник на славяните през IX—Х в. бе нужна на формиращата се българска народност, за да се откъсне от пряката зависимост на Византия.

През следващите векове идеите на първите борци за делото на Кирил се подемат от поколенията. Те ги използуват, когато има опасност за българската народност, когато се търсят морални опорни точки за народа в съпротивата му срещу враговете.

През периода на византийското робство българският дух дири устои в миналото, за да даде отпор срещу опитите за ромеизиране. На основата на народно-легендарни и апокрифни извори възниква някъде в Западна България една оригинална творба под заглавие „Слово от Кирил Философ как покръсти българите". В науката тя е позната повече под названието „Солунска легенда". В нея неизвестният автор прокарва идеята, че българският народ е богоизбран. Сам Кирил разказва своята „биография":

„Веднаж, като бях в църквата на великата александрийска патриаршия, чух отправен към мене от олтаря глас, който ми казваше: Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи, сиреч българите, (защото господ те е определил да ги по-кръстиш и да им дадеш закон."


Кирил тръгва за Солун да търси българите. Когато пристига там, гърците му казват: „Старче, българите са човекоядци." Той дори слуша на пазаря как българи разговарят и страх свива сърцето му. Но нещата не стоят така, както гърците казват. Бог прави тъй, че Кирил по чудесен начин забравя гръцкия език и започва да говори на български. Българите чуват за него и започват война. Те водят тригодишна кръвопролитие война с една единствена цел — да си вземат учителя, който бог им е изпратил. Гърците го скриват, но войната приключва с победа на българите. Легендата завършва така: „Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха б град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 35 букви. Аз ги учих малко, а те сами много постигаха. Те, каза господ, ще предадат на бога православната вяра и християнството". Така са отхвърлени клеветите на гърците, изтъкнати са добродетелите на българите — смелост, ученолюбие и е подчертана идеята, че този народ има да извършва една голяма мисия — да запази християнството.

Не се знае точно кога, дали по време на византийското владичество или скоро след освобождението, е направена една обработка на творбата на Храбър „За буквите". През робството, когато българската патриаршия е унищожена и върховната духовна власт е в ръцете на Византия, в България прииждат отново много гръцки духовници. Охридската архиепископия се възглавява от гърци, повечето от епископите също са гърци. Поповете обаче остават в по-голямата си част българи, които поддържат славянските традиции. В манастирите българското монашество също така пази българското богослужение и книжнина. Така в църковната практика настъпва един билингвизъм, който продължава и години след създаването на втората българска държава. Гръцката и българската традиция влизат в съревнование, до известна степен в конфликт. Патриотично настроеното българско духовенство, което пази спомена за разцвета на българската книжнина от Х в. и престижа на българската църква и има ясно народностно съзнание, се стреми не само да запази родните традиции, но и да ги наложи над гръцките. За това му помага подвигът на Кирил. В такава атмосфера възниква споменатата обработка на „За буквите" от Черноризец Храбър. Като изхожда от мисълта на автора, че славянските букви и книги са по-свети и по-достойни за почит от гръцките, незнайният книжовник на тази обработка завършва: „Ако се съберат, два попа—български и гръцки, да се чете славянската литургия, а гръцката да не се чете, или пък двете да се проведат, но да не остане славянската литургия, а гръцката да се пее. Българската литургия е свята, защото свят мъж я е сътворил".

В периода на втората българска държава, когато в поредица кървави външни и вътрешни борби България става отново голяма и силна със свой патриарх, с покровители на изкуството и с развита литература, делото на Кирил Философ не е забравено. То продължава да играе своята положителна обществена роля и да вдъхва у българина самочувствие и гордост. То се схваща като част от светлата история на българите. В Бориловия синодик (XIII в.) се въздава хвала на Кирил и Методий, които създали „българските книги". В Разумник, един апокриф във форма на въпроси и отговори, четем: „Кой създаде българската книга?" Отг.: „Кирил Философ". В друг подобен апокриф четем: „Да знаете и това: на света има всичко 72 народа. Правоверните народи в света са: 1. българи, 2. гърци, 3. сирийци, 4. грузинци, 5. руси. Сред тях има три правоверни книги: гръцка, българска, грузинска. Само славните традиции на българската книжовност и авторитета на Кирил са могли да оформят такова високо самочувствие у автора, който иска да го вдъхне и на своите читатели.

През последната четвърт на XIV в. България е на върха на своята литературна слава. Търновската книжовна школа начело с патриарх Евтимий печели популярност далеч зад пределите на България. Търново е наречен „царица на градовете". Но ето, нова буря се надига откъм югоизток. Връхлитат османските турци. Балканските владетели губят време и сили в дребни вражди, подценяват опасността, не се обединяват за общ отпор срещу врага. Шишман прави усилие да спаси държавата, като дава сестра си за жена на Мурад I — „заради българския род, ако и да не желаеше". Но това е временно отлагане на трагедията. През 1393 г. след героична съпротива престолният град на второто българско царство пада в турски ръце. След три години пада и Видин, където управлява шишмановият брат Страцимир. Новият завоевател изповядва чужда вяра, на която робува фанатично. Още в първите месеци след завладяването на Търново започват помохамеданчванията — едни са принудени да приемат исляма със сила, други с подкуп, трети с обещания или измама. За това свидетелствува Йоасаф Бдински, посетил Търново една година след падането му. Началото на петнадесетото столетие заварва народа в робско, безправно положение.

Възпитаниците на търновските книжовни традиции намират убежище и подслон на Атон, в Сърбия, Румъния и Русия, където продължават да пишат. Сред тях делото на Кирил и Методий не потъва в забрава; в онези пагубни дни те си спомнят за него, разсъждават върху него. В езиково-правописния си трактат „За буквите", писан в Сърбия, Константин Костенечки (около 1418 г.) изгражда за Кирило-Методиевия език странна от наше гледище теория. Според него Кирил имал за помощници хора от различни славянски народи и вземал думи за своя книжовен език от седем славянски езика. В основата обаче поставил „тънкия и сладък руски език". Тази теория се отличава от мненията, изразени в предходните векове. Тя обаче има своето оправдание в изменената културна и политическа обстановка на Балканите. Първо, през XV в. старобългарският книжовен език отдавна е станал общославянски църковен език, по функции той вече е наднационален. Българи, сърби, руси го използуват и на автора се чини, че е така поради сборния характер на езика, създаден, за да го разбират всички. Второ, през XIV в. и началото на XV, когато Константин се учи, говоримият български език вече се е отдалечил значително от писмения език. Между книжовен и говорим език вече няма покритие, както при книгите на Кирил и Методий. Ето защо на Константин съвременният книжовен език вече не му се струва само български. Трето, през онова време Русия е възхождаща свободна православна държава, която печели международен авторитет; българите са под робство, а сърбите под зависимост. Може би с теорията си писателят съзнателно е искал да поддържа съзнание за единството на славянските народи и старата им връзка с големия, по-силен и свободен брат — една идея толкова нужна на балканските славяни в онзи исторически момент.

През следващите XVI—XVII в. историята на България познава редица единични масови помохамеданчвания, ограничаване на българското богослужение, забрана да се строят високи и големи църкви. Българите нямат покровители, нямат патриарх, не могат да имат високо образовани хора, социалната експлоатация е жестока. И все пак българщината има свои бранители и пазители. Едни от тях са българската народна песен и българската книга, книгата създадена от братята Кирил и Методий. Немският пътешественик Стефан Герлах отбелязва, че през XVI в. в София имало две училища за български свещеници. Тези свещеници, живеещи в един град със смесено население от католици и православни, от евреи, турци, гърци, дубровничани, българя и още други народности, усвояват българската книга, множат я и я предават на поколенията, които идат след тях. Ред български училища се поддържат и из манастирите, в закътани, откъснати от големите пътища места, което често удивлява чужденците. Герлах например свидетелствува, че „в българското село Куручешме", недалеч от Пирот имало един манастир „Св. Димитър" „с петима калугери които държат едно българско училище и учат да четат и пишат и също пеят българска литургия". Повечето от селяните в България са прости, неграмотни; някои пътешественици се чудят, че те знаят само „Отче наш", не са навлезли във философията на християнството като хората на Запад. Но те изричат „Отче наш" на своя български език така, както е преведена таза молитва още от Кирил и Методий, и слушат в църква българска реч по български книги. А това е вече нещо.

Високоучените писатели като Евтимий отдавна ги няма, но има родолюбиви грамотни хора, които снабдяват църквите и любознателните читатели с необходимата литература, не оставят да угасне българското пламъче. Макар и горена, понесла тежък удар от историческите бедствия (войни, пожари на църкви и манастири и пр.), българската книжнина през османското владичество продължава да съществува и да се развива. Закътаните планински селища, манастирите и светогорските метоси стават вечно горящи огнища на родната писменост и българското съзнание. Книгите, излезли из под перото на скромни труженици, поддържат българския език, крепят християнската вяра, която в условията на чуждоверско обкръжение става един от най-ярките белези на народността наред с фолклора и обичаите.

През робството не се забравя и празника на Кирил и Методий. В големия панигерик на Владислав Граматик от 1479 г. намираме Пространно житие на Кирил; по богослужебни книги срещаме службите на Кирил; в различни минеи се натъкваме на помени за Кирил и Методий"; в редица преписи срещаме Климентовото „Похвално слово за Кирил". Преписите на различните по жанр творби свързани с името на Кирил, припомняли на изтерзания, изгубил самостоятелност българин героичните борби на двамата братя и техните последователи за независимо културно развитие. Те са разказвали за онзи забележителен век, когато българският народ, въоръжен с „буквеното слово", с порив за нов живот е крачил към възход. Тези творби крепели у поробените българи славянските чувства, събуждали патриотична гордост.

[Previous] [Next]
[Back to Index]