9.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СВОИТЕ СЪВРЕМЕННИЦИ

Всички, които са имали възможност да видят Константин, да разговарят с него или да прочетат негови творби, са били завладяни от обаянието на личността му. Те пишат за него възторжено, с дълбоко уважение.

Както вече посочих, в Пространното житие на Кирил са цитирани две писма от исторически личности, негови съвременници. Едяото е от император Михаил III до княз Ростислав, а другото от хазарския каган до Михаил. И в двете се дава оценка на Кирил като личност Михаил го нарича „мъж почтен и благочестив, много учен и философ". Хазарският каган го хвали, че чрез „слово и примери" добре обяснил християнската вяра. При все, че не можем да разглеждаме писмата като автентични исторически документи, а като преразкази по памет, те несъмнено отразяват мнението на тези високопоставени лица за Кирил, пресъздават общата положителна оценка на хората, с които е спорил или на които е служил. Проличава доверието в способностите му, уважението към образованието му, задоволството от извършената от него работа.

Тази оценка се съгласува с оценката на други Кирилови съвременници. В Рим Константин разговаря с папския секретар Анастасий, който владее добре гръцки език. Малко по-късно, през 870 г., той ще участвува като папски, пратеник на събора в Цариград, на който ще се разгледа и разреши българският църковен въпрос. Анастасий е запленен от Кирил. Нека отново си припомним неговото писмо до епископ Гаудерик, този същия Гаудерик, който взема участие в ръкополагането на Кириловите ученици в духовни санове. В писмото римлянинът нарича Константин: „мъж с апостолски живот", „премъдър мъж", „толкова велик и истински философ", „този наистина дивен философ". Пред нас е частно писмо, а не похвално слово. При това писано е от з:татен и учен римлянин. Рядкост е да се срещнат в едно частно писмо толкова възторжени оценки за чужденец.

Както е известно, Италианската легенда почива върху писмото на Анастасий, трудовете на Кирил за Климент Римски и на Пространното житие на Кирил. Нейната първична редакция, впоследствие малко променена, е създадена от Гаудерик, който, от своя страна, има и лично впечатление от Кирил. Той споделя високото мнение за Философа, затова неговото отношение към личността му не се различава от това на останалите Кирилови съвременници. В „Италианска легенда" се казва за Кирил: „Той заслужено бил наречен философ, поради своя чуден ум, с който чудно блестял още от ранно детство". Когато се говори за откриване мощите на Климент, Константин е наречен „усърден изследовател" и „свят мъж". И в тази творба се подчертава ораторския талант на Константин, като се говори за „силата на неговото красноречие", с която побеждава юдеите в Хазария. Римските кардинали и градските първенци смятали Константин за „велик и знаменит мъж", който ще бъде прослава за техния град, затова не позволили раклата му да бъде изнесена от града.

Най-високо признание обаче Константин получава от своите ученици-славяни. Още в Моравия той е канонизиран и става пръв славянски светец. Българската църква въвежда култа му скоро след пристигането на неговите ученици в България и го чествува като пръв български светец. Преките ученици на Кирил са онези, които му написват служби, жития, похвални слова и които защищават неговото дело.

В своите похвални слова Климент Охридски приравнява славянските първоучители с най-забележителните църковни строители и проповедници. Неговото преклонение е безгранично, благодарността му към Константин е неизмерима. Климент е безкрайно радостен и горд, че бог е изпратил на славянския род такива забележителни мъже. Той сочи тяхното дело като начало на нова ера в живота на славяните. Двете слова, които Климент посвещава на Солунските братя, са написани със средствата на тържествената ораторска проза. Те са предназначени да възхвалят Кирил и Методий вече като светци на българската църква. Напълно естествено е в такъв случай в духа и изискванията на жанра в тях да има известна доза хиперболизация, чрез която се постига идеализация. Напълно нормален и очакван е и лирическият изказ на оценките. В основата на творбите обаче лежи една несъмнена действителност по отношение на преценки. Словата дават представа за трепетите на писателя, за неговото високо признание на делото на славянските учители и заедно с това изразяват отношението на всички ученици и съвременници.

В „Похвално слово за Кирил" Климент нарича своя герой „нов апостол" и така го сравнява с апостол Павел. Както Павел е действувал в западните страни за просвещението на народите, така прави и Кирил. Това мнение съвпада с мнението на Теофилакт, според който папа Адриан провъзгласил в църквата двамата братя за „равноапостолни", понеже подвигът им е „равен на подвига на Павел". Това е възможната най-висока оценка за един просветител през Средновековието. Климент сравнява Кирил още със слънце, с орел, който прелита над много страни; в борбата му срещу триезичниците и хулителите на християнската вяра той го сравнява с лъв, който смело затваря устата им. Най-сетне Климент сравнява Кирил със звезда денница, която макар и късно да изгрява, озарява целия небесен свод и свети повече от всички звезди. В съпоставка с другите светци, възсияли до IX в., Кирил наистина късно изгрява, но неговата светлина е така ярка, както на денницата в ранна утрин, че всички други звезди избледняват. Нека си припомним тази част от похвалното слово на Кирил:

„Защото макар и късно да възсия, надмина всички. И както денницата, която изгрява късно, озарява със своята светлина целия звезден лик, като пръска светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, светейки повече от слънцето с троичните си зари, просвети безброен народ, тънещ в мрака на невежеството".

Писателят смята, че заслугите на Кирил са неизказани. Той не пренебрегва неговата мисионерска християнска дейност, но като славянин слага акцента върху проповедническата и книжовна дейност на Кирил сред славяните.

„Кое изкуство бе неизвестно за блажената му душа? Той разясни на всички народи разумно скритите тайни във формите на думите—на едни чрез писмена, а на други—чрез учение. Божията благодат се изля в устата му и заради това бог го благослови навеки!

Но коя уста може да предаде сладостта на неговото учение? Кой език ще може да разкаже подвизите, трудовете и добротата на неговия живот? Бог създаде тази уста по-светла от светлината, за да просвети помрачените от греховна измама. Неговият език изля сладостни и животворни слова. Пречистите му устни процъфтяха като цвят чрез премъдростта. Неговите пречестни ;пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви. . ."

Втората част на творбата представлява кулминация на възхвалата на Кирил. В ритмически организирана реч, която се сближава с химничната, авторът дава емоционален поетически израз на своя възторг. Поредицата изречения започвате думите „облажавам". Климент облажава различни части от тялото на Константин, които са взели участие в неговите мисии. Преди всичко обаче той облажава ръцете и устата, защото чрез тях многобройният славянски народ получава книга и проповед на роден език.

„Затова облажвам, о, преблажени отче Кириле, твоите устни, чрез които изтече духовна сладост за моите уста. . . Облажавам пречистите ти ръце, чрез които се изля върху моя народ благоразумен облак, който напои с боготечна роса изгорелите от греховна суша наши сърца. Облажавам богодвижимите ти пръсти, чрез които се написа за моя народ свободата от греховното иго!. . ."

За Климент просветата е свобода, защото сочи верните пътища на народите. С тази свобода за славянството започва нов живот.

Исторически верни оценки, изразени по приблизително същия .емоционален реторически начин, се съдържат и в „Похвално слово за Кирил и Методий". Тук Климент нарича двамата братя „две превъзходни светлозарни издънки", „два многоплодни класа". Кирил „по ум и добродетели високо лети с духовни крила като орел" и „свети с философско учение". В ритмичната част на словото авторът синтезира заслугите на Солунските братя. Той не пести сравненията, за да възхвали Кирил и Методий като проповедници и учители, отдали се на труд за хората:

„Двамата заедно като преведоха божия закон, предадоха го на нов народ, като му създадоха букви. Онова, което беше скрито за мъдри и разумни, се откри на младенци в последно време чрез тях двамата. . ."

Наистина, дори и мъдрите и учените не биха разбрали всичко от църковните книги, написани на чужд език. На роден език обаче дори най-сложните мисли стават достъпни на хората, а със своите ясни и хубави преводи двамата братя са ги направили достъпни дори за децата. Това е великият подвиг на двамата братя, поставили началото на нов ден в живота ка славяните. Затова и в това слово Климент най-много възхвалява езика на двамата братя, т. е. тяхната проповедническа просветителска дейност. Те създават трайни ценности и с това си спечелват вечна радост според средновековните схващания, а за нас това означава вечен спомен и слава.

„И така, какви похвали да отдадем на вас, които се потрудихте толкова много в източните, западните и северните страни и които не търсехте временното и тленното, но вечното и безкрайното? Благословен е вашият език, чрез който посяхте духовните слова за спасение на многолюден народ. Вие двама получихте от бога боговдъхновен дар и прогонихте отвсякъде мрака на незнанието, давайки сами пример за всички. Вие станахте разрушители на всякакво езичество, бяхте противници на еретиците и прогони-тели на бесовете. Вие станахте светлина за помрачените и учители на децата, разливайки духовна наслада . . . Вашите слова са вощени пити, с които вие насладихте цялата вселена. Вие бяхте многоценен бисер и раздадохте съкровища от господа. Вие двамата взехте върху себе си кръста, презряхте всичко, което е временно и получихте наслаждение от вечните блага."

В славянската книжнина е известна една талантливо написана служба за Кирил. Достигнала е до наше време в късни руски преписи. В стилно-езиково отношение и по съдържание тя бележи допирни точки с похвалните слова на Климент Охридски. Ето защо с основание се предполага, че Климент е написал тази служба.

Службата като литературен жанр представлява единство между поетически текст и мелодия. Текстът е ансамбъл от няколко вида песни-канони, кондаци, икоси. Тъй като е предназначена да се изпълнява в деня на светеца, да го възпее и да му отдаде дължимото признание, службата е един извънредно поетичен синкретичен жанр. Тук чувството е в най-висока степен; оценките са изразени чрез обобщени поетически образи-символи; поетическите фигури са в изобилие. Ето няколко стиха от службата на Кирил:

О, уме огнен, о сладкопоен славею,
о, златоречива лястовице,
е, езиче, по-сладък от меда, Кириле мъдри!
Чрез твърд ум и боговдъхновено учение
ти просветли света с пресветли зари
и обходи цялата вселена, о, Кириле мъдри,
като пръскаше пресветлото слово божие
на север, запад и юг . .."

Поетът го е казал така поетично и изразително, че нашият коментар е излишен.

Най-разностранна, точна и аргументирана оценка на Кирил намираме в неговото пространно житие. От творбата проличава много ясно, че авторът не разказва обективистично събитията, а има винаги оценъчно отношение към тях. Така е впрочем във всички жития, защото ведно с разкриването на живота на светеца той бива и похвален. В Пространно житие на Кирил обаче положителната оценка се опира на исторически факти, покрива се с оценката на други съвременници, допълва я и я обогатява. Преките характеристики се облягат на сравнително подробно разкриване на делата на героя, на извлечения от негови трудове и придобиват плът. Те се възприемат от читателя като реални оценки и наистина са такива, защото в по-голямата си част важат и днес.

Житиеписецът подчинява творбата си на една главна цел — да подчертае забележителните качества;, на Кирил, да покаже, че от младост този човек е предопределен да извърши нещо голямо. Той го изобразява такъв, какъвто го вижда и чувствува. И в това изображение проличава неговото възхищение и удивление от способностите и заслугите на Кирил. Житиеписецът представя своя герой като будно и ученолюбиво момче с „бърз ум", влюбен в книгите. Представя го като блестящ оратор, като високо образован човек, който може да се справи с всяко трудно положение, съобразителен и остроумен. Опонентите му са смаяни или „засрамени". Разказвайки за мисията при хазарите, авторът твърди, че думите на Кирил били „сладки" и хазарите го смятали за изпратен от бога за тяхно назидание. Константин единствен е способен да разчете и разбере тайнствени и неразгадаеми за другите надписи. Така става в Херсон, така става и в Цариград, където той намира Соломоновата чаша и успява да разчете и разтълкува надписа върху нея. Впрочем, този момент е един от малкото елементи в житието, които не отговарят на действителността. Епизодът почива върху познат апокриф за Соломоновата чаша и предсказанието за Христос. Този апокрифен момент обаче в житието е обработен, като е свързан с личността на Кирил. Проличава дълбокото убеждение на житиеписеца, че за Кирил няма никакви граници в науката, че неговата езикова култура е достойна за удивление.

По-нататък в повествованието авторът продължава да подчертава особено дебело положителните качества на Кирил и с това внушава на читателите си гордост и самочувствие. Михаил III е убеден, че само Константин е способен да създаде букви, никой друг. Други преди него са се опитвали, но не са могли. Латинските духовници са в сравнение с него „врани", а той „сокол". Самият папа е запленен от изключителната личност на този човек. След смъртта му той заповядва на гърците и на римляните „да го изпратят както биха направили със самия папа". А пред иконата на Кирил римляните започнали да палят свещи „денем и нощем". Така житиеписецът вижда и оценява Кирил не само като талантлив човек, но и като една от най-забележителните личности на епохата, заслужила както за славянския род, така и за цялото човечество.

Мнозина български писатели от IX—Х в. не са имали щастието да видят Кирил, защото не са били негови ученици. Те обаче-са слушали за него и това, което са научили, ги е изпълнило с дълбоко уважение. Черноризец Храбър, който в България продължава борбата с триезичниците, прибавя своя глас в общата възторжена оценка на Кирил. Храбър разглежда и защищава делото на Кирил на фона на развитието на писмената култура на човечеството. Гърците също са нямали някога букви, както и славяните, а са си служили с финикийски букви. Славянската азбука, която започва с „а", е свързана с гръцката, която пък от своя страна има общност в това отношение с еврейската. Нито един от т. н. „свещени езици" не е „изначален", защото Адам и всички до стълпотворението говорели на сирийски. Няма нищо чудно и в това, че славянските букви и книги още „се устройват"; с гръцките също е било така. Храбър търси логиката и закономерностите на историята, за да отхвърли нападките и покаже делото на Кирил като един естествен момент от развитието на наредите. Но не само това. Подтикнат от патриотични чувства и от дълбоко уважение към Кирил, той търси и предимствата на славянската писменост над гръцката, за да я защити категорично. Аргументите намира в личността на Кирил. Като проследява историята на гръцката писменост, Храбър установява, че гръцките букви са сътворени бавно, в течение на много години, а Кирил сам с брат си Методий създава и буквите, и книгите за кратко време. Тъкмо това е, което го отличава от гръцките книжовници. Славянските букви и книги са дело на извънредно способен човек, при това християнин, а гръцките—на мнозина езичници.

Сега е удобен моментът Храбър да мине от отбрана в настъпление. Той победоносно заявява: „Затова славянските букви са по-свети и повече за почит, тях свят мъж ги е създал, а гръцките—елини-езичници". Думи силни, смели за времето, но за Храбър все още недостатъчни, за да изтъкне предимствата на Константиновата личност и да я постави високо над обвинителите. Затова писателят търси нови аргументи. Константин е извънредно популярен, неговото име е широко известно. Ето още един повод за гордост, ето още един убедителен аргумент срещу опитите да се отрече славянската писменост. Затова Храбър в края на творбата си победоносно заключава: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите или превел книгите, или в кое време?"—то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските книжовници, като речеш: „Кой вя е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий . .."

Известно е, че гръцкото житие на Климент Охридски от Теофилакт (XI в.) почива на старо житие на Климент, написано от негов пряк ученик. В това ранно житие е имало сведения и за дейността на Кирил, които Теофилакт също използува. Славянската творба формира у гръцкия автор отношението към делото и личността на Кирил. Оценката на съвременника на Климент се кръстосва със собствената оценка на Теофилакт, който прибавя своето мнение от разстоянието на своето време. В духа на IX—Х в. той нарича Кирил „истински философ", който „бил велик в езическата философия и още по-велик в християнската". Папата се зарадвал на делото му, наричал двамата братя „отци, любими деца, своя радост, венец на вярата", признал ги за „равноапостолни". За разлика от старите паметници обаче Теофилакт свързва дейността на Кирил пряко със съдбата на българите. Писателят е бил повлиян навярно от някои предания и преди всичко от факта, че по негово време славянските книги вече се наричат „български", защото езикът им е старобългарски и защото българите ги приемат. Според Теофилакт Философът много тъгувал, като гледал земята на българите непросветена. Защото българският народ не разбирал „писанията, изложени на гръцки език". Това Кирил смятал „за най-голяма загуба" и безутешно скърбял. Затова именно изнамерили азбуката, която съответствува на българския език, за да могат да преведат „божествените писания на езика на народа". Не става дума за писмо на Ростислав, за моравска мисия. Сред по-късните поколения тези неща навярно са забравени вече. Живеят обаче книгите на Кирил, написани на езика на българите, а българската просвета има вековна традиция. Затова за народа, както и за писателя, единственото правилно обяснение е, че Кирил създал книгите специално за българите.

От българско гледище видяно, делото на Кирил изглежда още по-значително. Пренасяйки го на фона на световната история, Теофилакт се опитва философски да го осмисли. В началото на своята творба той пише: „Мнозина смятат, че нашият век е отстъпил в известно отношение на древността, че миналите времена са блестели с чудеса и са били украсени с живот на мъже, които ако и да са били с тела, са живели почти безтелесно, а на нашето поколение нищо подобно не било дадено от бога . . ."

Но не, това не е вярно. Според автора „същността на човешката природа" не се е променила „и господ си е запазил и в нашите времена твърде много мъже, които без да превиват коляно пред никого от хората, са блестели със светлината на своя живот за слава на небесния ни баща, като са станали светила на света".

„По същия начин блажени отци и учители са просветили в тези последни времена и българската земя, като са блестели с учението и чудесата си и са се явили силни пред бога с живота и словото си ... Навярно искате да узнаете, кои са тези отци? — Методий, който украсил Панонската епархия, като станал архиепископ на Моравия, и Кирил, който бил велик в езическата философия, и още по-велик в християнската и познавал природата на действително съществуващите неща."

Споменавайки старите времена, които някои сравняват с по-късните, Теофилакт има пред вид епохата на ранното християнство. От това време църквата е признала за светци поредица личности, допринесли за разпространението и утвърждаването на християнството, мнозина от тях преживели тежък живот и загинали заради идеите си. Това са апостолите, повечето от тях издъхнали на кръст или в тъмница; първите мъченици, дали пример как трябва да се устояват убежденията; първите учители и теоретици на новата вяра, влезли в борба с властници и еретици; първите аскети, отрекли се от плътта си и от земните удоволствия в името на един нов морал и усъвършенствуването на душата. Следователно Теофилакт нарежда Кирил и Методий между големите личности в историята на човечеството, разглежда техния живот и дело като брънка от героическата история на църквата. Те са не по-малко достойни от онези мъже на древността, които будят възхищение. Той ги смята като едни от „светилата на света", които напоследък станали по-малко, но с които човешката природа се показва откъм своите най-добри страни.

Оценката, която дадоха съвременниците на делото на Кирил, бе безпределно емоционална, изразена с патос и възторг, понеже бе направена главно в т. н. „агиографски" (От ‘агиос’ — свят, свещен и ‘графо’ — пиша. Агиография — литература за светци — канонизирани от църквата личности.) жанрове, в които са задължителни възхвалата и идеализацията. Но не само заради това. Тази оценка бе направена преди всичко под напора на живите впечатления от неповторимата личност на Кирил. Ето защо, независимо от литературната й форма на израз, тя бе исторически вярна. Потвърди я византийският архиепископ Теофилакт, потвърдиха я и други книжовници след него. Времето провери тази оценка и я утвърди, защото делото на Кирил преуспя през вековете. В същността си тя остана и до днес, но освободена от религиозните елементи. В нашето отношение към Кирил звучи и гласа на онези, които бяха видели този велик човек и бяха свидетели на преломните години в историята на славянската култура. Чрез техния поглед ние опознахме една необикновена епоха, в която Кирил изгря като денница за славянския род.

[Previous] [Next]
[Back to Index]