Сред македонските разбойници (12)

Нашето залавяне стана на 3 септември миналата година, когато преминавахме през едно тясно дефиле на път от Банско за Джумая, в Солунска област, Ма­кедония. Разбира се, то бе напълно неочаквано. На­шата група от единадесет души се придвижваше по местността посред бял ден. Бяхме взели всички пред­пазни мерки, въпреки че нямахме охрана. Изведнъж като че ли иззад дърветата и скалите изскочиха хора. Те викаха „дур", което означава „стой". Ние спряхме и ни заловиха. Разбойниците попитаха дали сред нас има омъжена жена. Първоначалното им намерение не бе да заловят г-жа  Цилка. Замисляли са да вземат г-жа Ушева и мене. Г-жа Ушева е българска мисионерка, вдовица и доста възрастна. По време на нашето пътуване тя бе съвсем болна и когато разбойниците разбраха, че тя няма да издържи, се отказаха от идея­та да я вземат за заложница. Не им е присъщо да се нагърбват с болни пленници, които могат да умрат в ръцете им. Те се опитват да поддържат заложниците си в толкова добро състояние, колкото е възможно, та­ка че да ги върнат здрави и невредими след изплаща­нето на откупа. За известно време бяха доброжелател­ни към нас. Храниха ни редовно, а понякога ядяхме по-добър хляб от самите разбойници. Аз се простудих силно и това изглежда не им се хареса. Аз паднах съ­що в една дупка и си изкълчих коляното. Тъй като силно желаеха да получат парите, а бе необходимо да ме върнат в добро състояние, те взеха тези случки много присърце.

Често се питахме с г-жа Цилка дали външният свят знае нещо за нас и какво се прави за нашето ос­вобождаване. Понякога разбойниците намекваха за слуховете, че сме мъртви, но повече от това нищо не знаехме. Държаха ни на потайни места и винаги пъ­тувахме нощем. Когато написах писмото с искането за откуп, писах, защото ме заставиха, заплашвайки ме с оръжие.

Когато се роди бебето Елена, това предизвика сен­зация в лагера на разбойниците. Мъжете идваха и разглеждаха бебето. Потупваха пръстчетата му. Кога­то бебето стана на три дни, аз го понесох из планината.

В последния ден на нашето пленничество тръгнах­ме на път, както обикновено, през нощта. Бе изминал около час, когато сред четата настъпи суматоха. Ние спряхме насред тъмния път, но след малко ни заповя­даха да продължим. Чух дадената заповед да обръщат конете назад, но дори тогава не осъзнавах, че раз­бойниците са ни освободили, докато не ги загубихме от поглед. Огледахме се и открихме, че с нас са остана­ли само двама души. След това ни отведоха в едно градче, където ни казаха, че откупът бил изплатен и ние бяхме свободни. Душите ни се изпълниха с бла­годарствени молитви към бога.

Някои от разбойниците носеха турски дрехи, някои говореха гръцки, а други албански. Някои от тях се обличаха като турци, изглеждаха като турци, говоре­ха като турци и не се съмнявам, че бяха турци. Кол­кото до имената им, не можем да знаем дали някога са се обръщали един към друг с истинските си имена.

Няколко дни преди да бъде платен откупът, вода­чът на разбойниците каза: „Ако откупът не бъде из­платен до определената дата, куршум за тебе и куршум за г-жа Цилка и бебето". Но Бог ни избави от врага. Не зная какво е станало с откупа. Не мога да кажа да­ли е бил използуван за политически цели в Македо­ния. Всичко, което знам, е, че разбойниците получиха сумата.

За четирите години, през които живях и работих в Солун, стигнах до мисълта, че това е истинското поп­рище на моята дейност и аз се връщам там. Не се страхувам, че преживяното от мене ще се повтори (13)