I

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА СТОУН


Шест месеца
сред разбойници (1)
 

По време на честите мисионерски обиколки, които съм правила в Македония през последните двадесет години и повече, често съм съзнавала опасността от разбойниците, конто опустошават тези земи. Преди залавянето ми на три пъти бях влизала в личен кон­такт с тях. Веднъж прекарах нощта в общото поме­щение на един хан, а от другата страна на огнищетс спеше разбойник; веднъж бяха откраднати два коня от групата, с която пътувах; а третия път двама бан­дити ни спряха на пътя, но не можаха да определят що за хора сме и накрая ни оставиха да отминем.

По време на септемврийското (2) ни пътуване обаче и през ум не ни минаваше, че може да сме в опасност. Само преди три седмици бях пристигнала в Банско през Струмица и Джумая с две български жени, учи­телки в селските ни училища, придружени само от мулетари (3) и едно младо местно момче. Бяхме яздили през дива и скалиста местност, бяхме прекарали четири дни в път, една вечер спахме в местна къща и две вече­ри — в ханове, без никой да ни обезпокои. Наистина по пътя, на който накрая бяхме заловени, бях минава­ла вече неколкократно и като познавах хората и тех­ните обичаи, чувствувах онази сигурност, която дава познатата обстановка. Целта на пътуването от дома ми в Солун до Банско беше да ръководя летен подгот­вителен курс за местни български учителки в основ­ните ни училища и за евангелистките, които работят под покровителството на мисионерската ни станция в Солун. Класът наброяваше осем жени, събрани от раз­лични части на областта, от които отсъствуваше само една млада учителка от Сърбия. Г-жа Катерина Сте­фанова Цилка, която след деветгодишно отсъствие бе­ше на гости при родителите си, имаше добрината да ми окаже помощ, като разказа някои от личните си спомени за Дуайт Л. Мууди и изнесе пред класа ня­колко практически насочени беседи по гледане на бол­ни и за това как да се действува в спешни случаи. Тя беше великолепно подготвена за тази дейност, тъй като беше учила в Нортфийлдската семинария, а по-късно беше завършила Практическото училище за медицински сестри към Презвитерианската болница в Ню Йорк. Преди две години се беше омъжила  за  г-н Григор Цилка, албанец по рождение, който по това време завършваше обучението си в  Юниониската теоложка семинария в Ню Йорк, а на следващото лято двамата съпрузи се бяха завърнали в Македония, за да се посветят на християнска дейност в родната си страна. И двамата бяха учили в мисионерските учили­ща на Американския съвет в Битоля и Самоков, преди да заминат за Америка, и двамата отлично владеят български и английски. Г-н Цилка владее освен това и албански, турски, гръцки и влашки. Бяха се устано­вили в Корча, Албания, където г-н Цилка беше  про­поведник на малкото протестантско паство и учител в единственото съществуващо девическо училище, в кое­то се преподава на местния език. Г-жа Цилка извън задълженията си на съпруга и майка посвещаваше част от времето си на професията си на лекарка и медицинска сестра и си спечели голямо влияние в гра­да с познанията си и с милостивото си сърце.

По време на курса посетихме няколко села в Разложкия край, като правехме кратки пътешествия, тра­ещи от един до три часа, понякога пеша, веднъж с волска кола и веднъж с коне; целта на тези обикол­ки беше да добият нашите учителки поглед върху християнската дейност в различните части на попри­щето, а също и да вдъхновим сърцата на християнски­те приятели в тези села. Изобщо през ум не ни ми­наваше, че навсякъде сме наблюдавани, че разбойни­ци ни дебнат по пътя, крият се зад дървета и скали и търсят удобна възможност да ни заловят. Но, както ге самите ни казаха по-късно, положението е било точ­но такова

*.

Най-после настъпи денят на отпътуването ни от Банско. Аз трябваше да се върна в Солун, учителките към работата си, а г-н и г-жа Цилка — в дома си в Албания. Сбогувахме се с много гостоприемни приятели, защото в Банско имахме много познати и се чувствувахме като у дома си; тук имаме църква, ено­рия и добре посещавано училище. Освен това Банско, разположено в подножието на Пирин, беше очарователно кътче за прекарване на тези няколко летни сед­мици. Бяхме запланували да тръгнем рано за Джумая и избрахме деня преди седмичния пазар, за да бъде пътят по-оживен. Един от нашите приятели обаче бе­ше починал предния ден и забавихме пътуването си, за да засвидетелствуваваме почитта си към мъртвия н съчувствието си към скърбящото му семейство. И така, тръгнахме значително по-късно от предвиденото. Това беше първото от цяла поредица неблагоприятни събития.

Беше приказен септемврийски ден — третият от месеца - ясен, топъл и слънчев, така че настроението ни се повиши, когато започна веселата суматоха около товаренето и възсядането на конете. Голям брой наши приятели се бяха събрали, за да се сбогуват с нас и да ни поднесат сърдечните си пожелания за благополучно пътуване. Салонът на къщата и чардакът бяха блеснали от красивите, ярки български рокли. Тук се бяха събрали хора от всички възрасти. Милата стара баба Марийка — първата ми хазяйка в Банско, преди повече от двадесет години, — която беше болна по време на учебните занятия, със сетни сили се беше доб­рала до къщата на дякон Иван, за да ни каже, че сме и ,,много мили" и да ни даде прощалната си благословия. Възрастният й брат, дякон Петър, също беше тук - та нали снаха му г-жа Ушева и единственият н сии щяха да пътуват с нас! Именно в неговия дом първите мисионери, които бяха посетили Банско преди около 35 години, проведоха първата служба.(4) Той дойде при нас, за да прибави към останалите и своето го­рещо „Бог да ви благослови!" Нашите приятели ни обсипаха с прелестни карамфили, градински и други цветя, като прощален дар и израз на обичта  им.

Когато най-после потеглихме през широката порта по тясната улица, забелязах с изненада, която за съ­жаление не стигна до подозрение, че моят „кираджия" ни води през горния край на селото. Когато го попитах защо минава оттам, вместо да продължи надолу как­то обикновено, той отговори, че така е по-добре и ние отминахме случката, макар че аз продължавах да се чувствувам малко обезпокоена от необичайната волност, която той си беше позволил. Малко по-късно към нас се присъединиха и г-н и г-жа Цилка с разплаканите си приятели. Сърцата па тези млади родители се късаха, освен всичко друго и от мисълта, че оставят едно малко гробче в протестантското гробище в Бан­ско, където само преди три седмици бяха положили мъничкото си момченце

*.

След като групата ни се попълни, със смях и при­казки весело затупуркахме по каменния път. Бяхме точно тринадесет души — фатално число — трима мла­дежи ученици в нашите училища, три от нашите мла­ди учителки, г-жа Ушева, възрастна евангелистка,  г-н и г-жа Цилка и аз с трима мулетари. На юг се из­висяваха величествените върхове на Пирин планина, пищни гори покриваха всички склонове до полето. Как можеха сърцата на веселата ни компания да се пом­рачат и от най-малко подозрение за опасност? Рад­вахме се на обичта на приятелите, с които току-що се бяхме разделили, сърцата ни бяха сгрети от красотата на божия свят около нас и изпълнени с надежди и въз­вишени намерения да извършим в бъдеще още по-бла­городни дела за българите в Македония посредством училищата и духовното обучение. Бяхме снабдени с редовното „тескере" или пътнически паспорт, което ни даваше право да пътуваме. Бяхме на главния път между Банско и Джумая — макар че този път е прос­то планинска  пътека    и с нас имаше седем мъже, един от тях въоръжен. Доколкото ми е известно, тол­кова голяма група никога не е била нападана. На три часа път от Банско минахме поста, където турски вой­ници ни огледаха с флегматични погледи, а след това продължихме надолу през красивата долина по пътеката, която се виеше около планинско поточе с малки водопадчета и студени, тъмни вирове. След известно време слезнахме от конете, за да се порадваме по-добре на красотите около нас и да си поприказваме с младите ученици, които всички ходеха пеша. Предпо­лагам, че скрити очи са следели всяко наше движение. След време стигнахме до една усамотена малка полянка под сянката на горски дървета, а край нея, по цялата дължина на скалистото си дъно ромонеше пенливо поточе. Някой предложи да обядваме. Запа­сите веднага бяха извадени и ние с голямо задовол­ство седнахме да се подкрепим. Колко вкусни бяха кюфтетата, пържените питки, напомнящи нашите „крълърз" и местната баница с прясна вода от потока! Но една от нас, г-жа Ушева, страдаше от болки в стомаха, причинени от меда, който яде сутринта — факт, който изигра важна роля в по-нататъшните ни преживявания. Ние с г-жа Цилка бяхме яли от съшия мед, но без отрицателни резултати. След като се подкре­пихме, тръгнахме на път с надеждата да стигнем ха­на,  където  възнамерявахме да  прекараме  нощта,  преди да ни е настигнал мракът.

*

Г-жа Ушева водеше колоната, а синът й добро, благовъзпитано момче вървеше до нея. Известно време внимателно се промъквахме по стръмния криволичещ път. Планинските коне стъпваха уверено един след друг. Така наближихме една канара, известна като „Подпряната скала" — гол планински зъбер, който в тази точка е издаден навън и отклонява потока встрани. На това място пътеката води надолу до река-та, така че пътниците трябва да прекарат конете си през бързия поток, да заобиколят скалата и отново да поемат пътя от другата страна. Хората в началото на група като нашата, докато заобикалят скалата, оста­ват скрити от идващите след тях. Великолепно място за засада! Но ние го бяхме минавали безпрепятствено толкова пъти по-раио, че на никого от нас и през ум не му минаваше мисълта за възможна опасност.

Изведнъж ни стресна вик: турска команда  „Стой!" Видях как г-жа Ушева, която тогава беше в средата на потока, тръгна назад и се опита да обърне коня си встрани. До нея беше скочил въоръжен човек с вдиг­нат нагоре приклад на пушката, сякаш за да я събо­ри от седлото с удар. Тя се обърна към мене с ужа­сен поглед, а след това се олюля, като че всеки мо­мент щеше да припадне. Още преди да сме се опом­нили, около нас от всички страни започнаха да се струпват въоръжени мъже, които, изглежда, бяха ско­чили от склона. Те ни обградиха плътно и грубо ни за­повядаха да слезем от конете. Дори понечиха да ни бутнат от самарите.

— Дайте ни време — казах аз на български — и ще слезнем. Не сме мъже, жени сме и не можем да слезнем сами.

Видях как момчето Петър се притече на помощ на припадащата си майка, като я пое от коня в младите си силни ръце. В същото време до мене се появи спо­койното, флегматично лице на моя  водач. Единствено­то спокойно лице в групата беше неговото — неестест­вено спокойно, както по-късно си спомних, — но тога­ва отдадох това на природния му темперамент. Успях­ме някак си да слезнем бързо от седлата, а в това вре­ме разбойниците викаха: „По-живо! По-живо!" и раз­махваха пушките си над главите ни. Подкараха ни ка­то стадо в потока. Петър носеше на гръб майка си, която беше почти в безсъзнание. Една от младите учи­телки, която показа изключително самообладание през цялото премеждие,  мина по едно дърво, но всички ос­танали нагазихме във водата с изключение на г-жа Цилка, която в бързината не беше успяла да слезне от коня. Бяхме целите във вода, а нападателите ни подвикваха безмилостно отзад и ни поведоха нагоре по стръмния склон над потока, така че трябваше да си служим и с краката, и с ръцете си, за да не паднем. Смъкнаха г-жа Цилка насила от коня й, докато съп­ругът й режеше въжетата, които крепяха куфара и ос­таналия багаж на седлото, като ги остави да падат, където щат. Така всички започнахме да се изкачваме нагоре по хълма — една бъркотия от коне, кираджии. мъже и жени, и викащите разбойници зад нас. Самите ни нападатели, сега знаем това, били много уплашени и обезпокоени да не би някой да види и да вдигне тре­вога, тъй като не бяхме на много голямо разстояние
от турския пост. Действително един злочест пътник които има нещастието да мине наблизо, докато ни ка­раха нагоре по склона, сега беше в ръцете на разбой­ниците, ранен и окървавен, както разбрахме по-късне за наш най-голям ужас.

*

Макар че бяхме капнали от изкачването, не ни дадоха почивка, докато не стигнахме до едно малко, равно пространство между дърветата, където изтоще­ни се отпуснахме на земята, за да си поемем дъх. Постлахме черга и възглавница за бедната, измъчена г-жа Ушева, чието момче се опитваше да я успокои. като неспирно повтаряше с най-нежен глас:

- Не се бой, майко, не се бой. Ако ни е писано да умрем, поне ще умрем заедно.

Младите български учителки имаха спокоен вид и показаха удивително самообладание, нещо, което им прави чест. Само една от тях не издържа и започна да плаче истерично; но няколкото думи, с които й напомниха за „вечното оръжие" и неизчерпаемата сила на господ, на когото служим, й помогнаха да се съвзе­ме Тя се опита да пъхне в ръцете ми плик с пари, кои­то, както ми беше известно, бяха изпратени по нея до едно нещастно семейство от града, в който тя работеше. Отблъснах ръката й, защото инстинктивно почувствувах, че ако останат у мене, ще бъдат вероятно изложе­ни на най-голяма опасност. Г-н Цилка обаче беше дал на жена си часовника и парите си; последните тя сложи в устата си, а часовника скри в колана си, или поне си мислеше, че го е скрила, защото той се подаде отдолу. Един от разбойниците обърна вниманието й на този факт, като саркастично отбеляза, че ще трябва да гс прибере на по-сигурно място. Едва ли нещо можеше да я обезпокои повече от тези думи — ако разбойниците не се интересуваха от парите и часовниците ни, каква ли им беше целта? По време на ужасното катерене на-горе по хълма г-жа Цилка вървя начело, сякаш от ни­щи не се боеше. Безпокоеше се само за съпруга си — да не би разбойниците да го отвлекат.

Сега бандата бързо се стълпи около нас с насоче­ни пушки. Един от разбойниците ни заповяда да седнем и да чакаме — какво, не знаехме. До този момент само бегло ги бях огледала, но сега ги видях ясно. Те бяха на различна възраст, някои с бради, със свирепи лица, облечени като диваци; имаше и други, по-млади, но всич­ки «маха атлетически фигури и бяха тежко въоръжени. Някои носеха облекло от кафяво домашно сукно, ня­кои — турски униформи с червени или бели фесове, дока­то дрехите на други бяха странни и почти неописуеми: лицето на един от тях беше така омотано в червена кърпа, че беше станало неузнаваемо, лицата на други бяха отвратително нацапанп с чернилка и накичени с нещо, което приличаше на парцали, полюляващи се над челата им. Както по-късно разбрахме, това бяха вързаните на възел краища на носните им  кърпи.

Пушките и снаряжението им изглеждаха нови и до­бре поддържани; в коланите си, с явно изобилен запас от патрони, носеха също револвери и ками. По всичко личеше, че са си поставили за цел да ни ужасят с вида си — и наистина изглеждаха много страшни.

*

Изгарях от нетърпение да разбера дали това са Чер­ните ризи, както обикновено наричаха разбойниците в Македония заради кирливия им вид. След като малко се поуспокоих в това отношение, отново се обърнах към нашите учителки, така че не успях да видя първото дей­ствие на надвисналата трагедия.

Изведнъж чух някъде по-нагоре бързо приближа­ващи се стъпки, след това жесток удар. Преведоха край нас заловения турчин; ръцете му бяха вързани на гърба с ален пояс Докато вървеше, разбойникът му нанесе силен удар с приклада па пушката си. Кръв за­почна да струи от раната на слепоочието му. Веднъж се обърна и жално погледна преследвача си. С изопнати нерви и вледеняващ страх в сърцата видяхме как го превеждат през малката полянка, където седяхме, до отсрещния гъсталак. Там очите ми отказаха да го пос­ледват. Да можеха и ушите ми да се затворят, за да не чуя ужасяващите удари на камата и смъртния вик, който последва!

Сега един от разбойниците излезе от гъсталака и без да продума, ми направи знак да се приближа. Със сърце, изпълнено с неописуем страх, станах и се подчиних. Какво ме очакваше? Щяха ли да постъпят с мене като е турчина? „Уповавай се на бога", чух шепот, в сърцето си и събрах сили да изчакам това, което щеше да се случи. Но не ме накараха да влезна в гъсталака. Насочвана от разбойника, стигнах до едно място малко по-нагоре по хълма, на известно разстояние от групата, където седнах сама. Изпитах невероятно отвращение, когато забелязах тези силно начернени лица, накичени с парцалите и възлите, конто се поклащаха над главите им, сякаш разбойниците бяха весели участници в кар­навала пред Велики пости.

Почувствувах силна жажда; езикът ми се беше залепил за небцето. Вероятно съм изразила това на глас по някакъв начин, защото разбойникът, който ме пазе­ше същият, който ме беше извикал — каза, че бих могла да намеря вода на извора и ми го посочи с дви­жение на ръката. Беше посоката, в която беше отишъл турчинът и от която никога нямаше да се върне. Какво беше това — грозна, изтънчена жестокост? Почти ня­мах сили да отида там, но накрая тръгнах с ръка на очите, за да не видя това, което сигурно лежеше наблизо. След като утолих жаждата си с няколко шепи вода, тръгнах обратно и по пътя се сетих — нещо, което сега ми се струва много смешно, — че не трябва да оставям чадъра си; и така, върнах се обратно и си го взех, тъй като пазачът ми не възрази.

После погледнах в очите за последен път скъпите ми млади учителки, моите сътруднички, за чието безопасно завръщане при родителите им бях поела отговорността. Уви, сега по жесток начин бях възпрепяствувана да из­пълня обещанието си. Спомням си, че дори и тогава ми Направи впечатление спокойното изражение на г-н Цилка, когато седеше, хванал в една ръка поводите на неоседлания си кон и подпрял главата си на другата, в дълбоко униние. В този момент още не знаех, че жена му също е била извикана от нападателите ни и преди миг е била откъсната от него. Ако знаех това, щях да бъда  още по-силно впечатлена от чудната сила, с която вярата му даваше самоконтрол. Но ако беше изстре-лял дори и един куршум, за да спаси съпругата си, по­следствията щяха да бъдат пагубни. Петър все още се опитваше да успокои майка си, която сега лежеше по-спокойно върху чергата ми. Учениците седяха, пребледнели и мълчаливи. Не можех обаче да се бавя; и така. като им казах само: „Молете се за мене, както никога не сте се молили преди" и след като чух тихото обе­щание на Марийка : „Да, госпожо" се върнах обратно с чувството, че вероятно отивам да срещна смъртта си. Какво беше учудването ми, когато установих, че ве­че не съм сама! Ето че тук седеше г-жа Цилка с гръб към пазача и с лице към спътниците ни. Странно ли е, че дори и в тези страшни минути ме обзе чувство на об­лекчение за това, че съдбата ми, каквато и да бъде тя, ще бъде споделена от още един човек? И двете бяхме много спокойни, поне външно. Нашите нападатели за­белязаха кроткото ни държане и седмици по-късно ни казаха, че сме били много смели по време на залавя­нето ни. Те не можеха и да се досетят коя е причината за тава спокойствие. Ние се осланяхме изцяло на бо­жието обещание: „Не се бой, аз съм с тебе. Не се бой, аз ще ти помогна." И бог сега ни казваше: „Не се бой­те."

Докато чакахме, за да разберем какво ще правят с нас по-нататък,  имахме време да забележим, че раз­бойниците набързо преравят багажа ни. За наша изне­нада те като че ли вземаха само храна, с която ние бях­ме  добре снабдени, тъй като се бяхме запасили за три дни. Някои от тях започнаха да ядат лакомо, докато изпразваха кошниците и чантите. По-късно казаха, че не били яли хляб два дни. Също забелязах един от разбойниците да разговаря с вода­ча, който ни беше довел от Банско. Сега ми се стори, че зная за какво си приказват. Разбойниците продължа­ваха да тършуват из вещите ни, но в същност почти ни­що не взеха. Един от тях намери библия, вдигна я, за да я види един от другарите му и за мое огромно облек­чение, я взе със себе си. Това не беше нито една от мои­те две библии —  английската версия, която беше опо­рата и утешението на любимата ми сестра-мисионерка в Япония, нито пък моят екземпляр на български; беше собственост на една от нашите учителки. Само Той, кой­то прониква във всички сърца, може да знае колко ус­покоение и сила черпеха душите ни от това евангелие: то беше единствената ни книга.

След време разбойниците приключиха с тършуването и след кратко съвещание двама от тях се приближи­ха до нас и грубо ни дадоха знак да станем и да тръг­нем с тях. Не посочиха към гъсталака, който все още задържаше мисълта ми, а нагоре и назад от мястото. където седяхме. Склонът беше стръмен, а сега се из­качвахме през разорана земя, където се спъвах й ходех много трудно, защото полите ми бяха мокри. Един от разбойниците хвана ръката ми и я стисна така, че ос­тави черни и сини петна, които не изчезнаха със сед­мици. Друг хвана г-жа Цилка. Само веднъж погледнах крадешком строгото, брадато лице на моя пазач. Той имаше светла, гъста и къдрава коса, покрита с черна чалма. По лицето му се стичаше пот; явно беше много напрегнат,

След известно време, когато бяхме почти изтощени, видяхме два от нашите коне, които разбойниците бяха взели. Похитителите ни накараха бързо да се качим и веднага потеглихме наново през вече сгъстяващия се мрак. Разбойниците се наредиха пред нас, зад нас и от двете ни страни. Бедната г-жа Цилка погледна назад към групата ни долу, където съпругът й още стоеше. Както по-късно научихме, няколко разбойници останали да запазят спътниците ни през цялата нощ, за да не се вдигне тревога, преди четата да е избягала с пленниците си. Ще си призная, че първото ми чувство, докато вървях­ме, беше облекчение за това, че не ни претърсиха, за да ни ограбят и че не ни убиха на място. И двете бях­ме замаяни и вцепенени от това, което ни беше сполетя­ло. Странно нещо, не ми хрумна веднага мисълта, че сме отвелеченн за откуп. На въпроса на г-жа Цилка. когато тя осъзна, че тези странни, свирепи мъже ни от­веждат в планината: „Защо ни отвлякохте?" разбойни­ците благоволиха да й отговорят само:

- Когато му дойде времето, ще разберете.

- Какво ще правите с нас? — попита тя с болка.

- Нищо, нищо, не бой се!

Бяхме тръгнали на това нощно пътуване, облечени само в тънките летни дрехи, с които ни заловиха. Един от мъжете по-късно ни настигна с шал за г-жа Цилка и в същото време ми даде едно от техните наметала. На следващия ден ми донесоха мушамата; тя и шалът бяха безценни за нас и денем, и нощем, и през цялото време на пленничеството ни.

Когато нощната тишина успокои възбудените ни нер­ви, започнахме да обръщаме внимание на разбойниците, които вървяха безшумно край нас. Обутите им в цър­вули крака се докосваха до земята без шум. Ако се на­ложеше да се съвещават, нито дума не се казваше на глас, дори и шептенето им не можеше да се чуе. Като че с помощта на магия от едната или от другата стра­на се разпръсваха хора разузнавачи, а пътят често сме­няше посоката  си, без да  се е чула  заповед. Сцената криеше някакво странно очарование. Всеки един от мъ­жете,  които бяха около двадесетина на брой, носеше пушка на гръб, а ямурлуците им висяха зад тях и по­някога се влачеха по земята, когато те се движеха в ко­лона. Отгоре спокойната луна наблюдаваше сцената.

— Тя седи там като шпионин — по-късно често ни казваха разбойниците, — тя вика: ето ги, ето ги, те са!

Безкрайните часове на тази нощ минаха в път. По­някога кучешки лай ни подсказваше близостта на ня­кой овчар със стадото му, някой хамбар или самотна селска къща на склона; но маршрутът ни включваше само усамотени пътища; често минаваше под дървета, чиито клони бяха толкова ниско, че почти ни помитаха от седлата въпреки усилията на един мъж с исполинска сила, който вървеше напред, чупеше клоните и изко­реняваше младите дръвчета,  за да ни разчисти пътя. Веднъж конят ми се спъна и падна, като ме понесе със себе си. Докато усещах, че падам, бях  изпълнена със сладко задоволство, защото си помислих, че това може да бъде краят на всичките ми неприятности; но не това ми беше писано. Мигновено около мене се насъбраха хора, качиха ме на коня, попитаха ме дали съм се уда­рила и след като отново ме настаниха на седлото, про­дължихме пътя, сякаш нищо не се беше случило. Тъй като тогава още не знаех правилото на разбойниците да не се допускат разговори, спомням си, че започнах да говоря на пазача за възрастната ми майка, за бра­тята ми, така привързани към единствената си сестра, а по едно време заговорих за божията любов и грижа за Неговите деца. Един от мъжете, за моя голяма из­ненада и облекчение, отговори:

— Да, ние всички сме божи деца.

Погледнах го как тежко стъпва от едната ми страна лунната светлина падаше на главата му, от която беше свалил феса, и в сърцето си го нарекох Добрия човек (5); под това име той беше известен на нас с г-жа Цилка през цялото време, докато ни пазеше. Опитаха се да разговарят с мене на турски, но тъй като им отго­ворих „бил мем" (не разбирам), постепенно престанаха и използуваха само български. На няколко пъти моят пазач се опита да ме поуспокои, като повтаряше: „Не бой, не бой!" вместо „не бой се", но аз долових само смисъла — не се страхувай — без да обръщам внимание на непълнотата на израза, която го правеше почти не­разбираем.

Продължителната умора от многочасовата езда накрая ни принуди да помолим за спиране и малка почивка. След известно време удовлетвориха молбата ни. По­могнаха ни да слеанем от конете и постлаха няколко от наметалата си на земята. Ние с г-жа Цилка седнахме върху тях, покриха ни с ямурлука на един от разбо-ниците и заспахме онзи дълбок сън, който носи пълното изтощение. Събудиха ни, както ни се стори, съвсем след малко и отново потеглихме. Беше, струва ми се, някъде призори, когато стигнахме до един толкова стрьмен склон, че ни се наложи да слезнем и да вървим пеша, като на едно място двама мъжаги ни пренесоха до долу на гръб, тъй като не беше възможно да слезнем нито с ходене, нито със скок. През нощта сигурно бяха помрънкали за новия ред на нещата — за тези же­ни и коне, които пречеха на пословично бързото придвижване на разбойниците. Не чух забележката, но отговорът беше: „Помисли само колко много лири." Това за първи път ме наведе на мисълта, че са ни отвлекли, за да искат откуп. Въпреки всичко не смеех да вярвам, че случаят е такъв, защото все още бях в плен на мисълта, че похитителите ще ни убият, както бяха убили пьрвата си жертва.

*

Почти се зазоряваше, когато най-после отново спрях­ме. Намирахме се в съвсем безлюдна, тясна долина м-жду две голи и извисяващи се канари. Полумъртви от умора, седнахме на една скала, но отново ни подканиха да тръгваме напред. Едвам заставяхме краката си да се движат, затова разбойниците ни помогнаха да се изка­чим до една малка клисура, страшна и дива, но цялата обрасла с растителност — много удобно кътче за таки­ва страшни деяния, каквито мислех, че ни очакват. Из­глежда, че мястото най-после ги удовлетвори — постла­ха вълнена черга, която, както разбрах, бяха взели от една от нашите учителки, и ни казаха да седнем.

Един-двама от тях отсякоха  големи листати клони от дърветата и ги извиха над нас, като по този начин направиха палатка, която да ни предпази както от слън­цето, така и от чужди погледи. Повечето от мъжете из­чезнаха, но само за да заемат позиции зад и над нас, откъдето, без ние да ги виждаме, можеха да следят движенията ни. Разбира се, бяхме изтощени от глад и умора, тъй като след щастливия ни обяд край потока не бяхме яли нищо, освен няколко круши, които ни да­доха през нощта „вместо вода", както се изразиха раз­бойниците. Веднъж през нощта, когато стигнахме до един извор, един от разбойниците ни предложи вода от моята собствена емайлирана чаша, която бях оставила да виси на самара.

Сега мъжете се погрижиха да ни донесат вода, мал­ко мляко в един чайник с две дървени лъжици и в една от собствените й кърпи донесоха на г-жа Цилка разтрошените остатъци от сладкиша, който майка й й беше дала за из път. Това предизвика сълзите. Скъпата май­ка, дали вече знаеше, че дъщеря й е отвлечена и може би убита? Дали някога изобщо щеше да разбере, че сме яли от вкусните неща, които беше приготвила? Донесо­ха също вълнената домашна торба, в която бяха свин­ските  старци (съхранени в свински стомах) и голямо парче от друг старец. Това е специалитет на разложкия край и семейство Цилка и други от учителките се бяха запасили за зимата. Дадоха ни круши, дренки — черве­ни, кисели и стипчиви — и ни затрупаха с далеч по-го­леми количества, отколкото можехме да  изядем. Един донесе красива метална кутия, която, както г-жа Цил­ка добре знаеше, беше напълнена с мед за из път; но някой от разбойниците, който не беше устоял на изку­шението от такъв деликатес, го беше изял. Все пак бях­ме благодарни за кутията.

Това, което най-много ни учуди, беше подаръкът от един от разбойниците — букет диви циклами, нещо, което ни развулнува повече от всичко друго и събуди в сърцата ни надеждата, че хора, които така се грижат да ни доставят не само най-необходимите неща за живот, но дори и цветя, едва ли възнамеряват да ни убият. Този разбойник беше забелязал, че някои от цветята, които ме покриваха като с нагръдник предния ден, когато потеглихме от Банско, все още стояха свежи на роклята ми (независимо от това, че сърцата ни бяха разбити и обезкуражени) и беше донесъл тези горски цветя „За­щото видях, че обичате цветя." Това, значи, беше едно не съвсем закоравяло сърце, способно на благороден порив! Един от разбойниците си беше дремнал сутринта в моята мушама, преди да ми я предаде, но това беше без значение в сравнение с облекчението ми, когато я получих обратно. Вече свиквахме да не бъдем много придирчиви! Накрая някой ни подаде най-ценното от всичко — евангелието, което бяха взели от вързопа на Марийка. Ние с г-жа Цилка разгърнахме свещените му страници със смирени сърца, за да открием какви думи имаше за нас Небесният ни баща и чувството, че Той е с нас дори и в пленничеството, ни вдъхна нова сила. Нямахме нито сапун, нито кърпа, гребен или четка, нито каквито и да е предмети от първа необходимост, с изключение на дрехите, които носехме. Научихме цената на четката за зъби и куката за обувки в периода, когато бяхме лишени от тях — близо шест месеца. На­учихме също с колко малко вещи може да живее човек, когато му се наложи. Това утро след залавянето ни на­мерихме вода за лицата и ръцете си и помолихме един от пазачите ни да ни даде гребена си. Г-жа Цилка беше спуснала косите си и беше покрила главата си с шамия по пътя, преди да ни заловят, и това й беше прическата през цялото време на пленничеството ни. Аз продължих да вдигам косата си нагоре, както обикновено, но я покривах с кърпа. През нощта роклята ми се беше скъсала и нямахме игли и конци, но един от пазачите бързо ни ги достави. Иглата, която, разбира се, беше голяма и груба, той извади от подплатата на шапката си, а грубия черен конец — от раницата, която носеше на раменете си. Без напръстник закърпих дупките на дрехите си и заших ширита, който се беше отпрал от полата по време на трескавото ни изкачване предишната нощ. Пазачите ни също бяха заети с подоб­ни занимания, както и със сушене на измокрените си крака. След известно време, сякаш по взаимно съгла­сие, те заспаха. Бяхме сигурни, че някой ни наблюдава дори и тогава, както винаги, но не се виждаше никой. Това беше удобен момент да скрием парите си и някол­кото ценности, които носехме, на по-сигурно място, за­щото все още очаквахме, че ще бъдем обрани, когато разбойниците намерят за добре.

*

Късно следобед ни донесоха полусварена кокошка и ни обясниха, че са щели да ни донесат друга по-рано, но овчарят, който трябвало да я сготви, я сварил с де­сет много люти чушки и ока брашно — ястие, от което никой от самите разбойници дори не могъл да яде. За­това бяха отложили обеда до сваряването на втора ко­кошка. Благодарихме им, разбира се, и когато ни запо­вядаха да се приготвим за потегляне и ни донесоха две дисаги от козяк, увихме я и я сложихме заедно с дру­гата храна, евангелието, металната кутия и шала в торбите.

Едва започваше да се смрачава, когато излезнахме на височината над нас. Тук видяхме, че ни очаква труд­но изкачване. Човекът, който така здраво беше стиснал ръката ми предната нощ, застана в готовност да съпро­вожда Госпожата, както наричаха г-жа Цилка през цялото време, докато бяхме с тях. Този, на когото беше възложено да ме пази, се забави, за да даде някои на­пътствия за товаренето на конете, и възложи на други двама мъже да ги поведат след нас.

— Не съм коняр — отговори единият от тях.

— Тогава защо си тук? Защо не си остана в къщи? — попита раздразнено моят пазач и тръгна към него, за да подсили заповедта си.

Да можеха тези разбойници да предположат на как­ви изпитания трябваше да подложат силата и търпение­то си през следващите шест месеца с пленничките си, мисля си, дали нямаше веднага да ни освободят. През първия ден не ни дадоха възможност да разменим с тях повече от някоя случайна дума.  Накрая конете бяха подкарани и започнахме изкачването, като г-жа Цилка и пазачът й бяха отишли доста напред. Изкачвахме се с равномерна стъпка, но скоро започнахме да пухтим и да се потим от стръмнината на пътя. „Нека г-жа Цил­ка  да спре, ако обича, защото трябва да седна и да си почина" — казах аз, но тя продължи да се изкачва и бях принудена да я последвам. По-късно каза, че е била готова да се строполи от умора, но понеже пазачьт й не предложил да спрат, било я страх сама да го помоли и той почти я носил нагоре. Накрая настигнах­ме  конете,  възседнахме  ги  и  тръгнахме  на  втория  си нощен поход. Сега забелязах по-ясно, отколкото можех да сторя това предишната нощ, че никога не пътувахме по пътища, а винаги по планински пътеки или овчи и кози пътечки, или по места, където изобщо нямаше път. Ако видехме някъде път и разчитахме на едно по-лесно пътуване по него, тук срещахме  разочарование, защото авангардът винаги пресичаше от другата стра­на и продължавахме похода в храсталак, в който пора­ди висящите клони над пленничките често надвисваше опасността да ги сполети Абсоломовата съдба. И тази нощ пътят беше дълъг. Позволиха ни да слезнем от ко­нете и да починем един или два пъти и веднъж се подкрепихме с гърне мътеница. Откъде го бяха  взели и как го бяха донесли — това за нас беше загадка, но изпихме мътеницата и се поободрихме. Накрая ни сва­лиха от конете и ни казаха да чакаме. След известно време, прекарано в тишина и пълен мрак, мъжете дой­доха и ни казаха да облечем по един от техните козиняви ямурлуци, чиито големи качулки издърпаха над главите ни, така че можехме да виждаме само земята непосредствено пред нас. Така ни доведоха до някакъв вход и през едно тъмно преддверие ни вкараха във вът­решна стаичка с малко решетъчно прозорче.

*

Донесоха свещ. След като постлаха няколко наме­тала, разбойниците ни оставиха сами. Бяхме обзети от неописуем страх. Какво ли не можеха да направят с нас в това тъмно, отдалечено място? Защо ни бяха до­вели тук? Ако сега ни убиеха, никой в широкия свят нямаше да узнае съдбата ни. Тъмнината нахлу в самите ни души. Лежахме в ъгъла, където беше далеч по-твърдо, отколкото на склона предния ден, но сънят не идваше да ни ободри. След като се развидели, поглед­нахме през решетките на малкото прозорче, но видях­ме само дървета и тревист склон. Макар че от време на време през деня чувахме и други гласове освен те­зи на разбойниците, не можехме никого да видим. Бях­ме откъснати от цялото човечество, е изключение на те­зи, които ни бяха заловили.

След известно време един човек от пазачите ни до­несе хляб и парче сирене и ни попита какво ще ядем за вечеря. Дадохме му полусготвената кокошка, за да я приготвят по някакъв начин така, че да можем да я ядем, и по-късно ни я върнаха, изпържена и доста вкус­на.

През деня дойдоха трима мъже и влезнаха един след друг в стаята. Като седнаха на земята, те запълниха цялото пространство извън нашия ъгъл. Бяха тежко въоръжени. Патроните бяха окачени на гърдите им и в колани около кръста. От страните им висяха ками и ре­волвери. Бяха оставили пушките си отвън; но сякаш на­стоящото им въоръжение не беше достатъчно, за да ги защити от нас, един от тях скоро излезе и донесе трите пушки, които постави в един ъгъл. Изобщо не си напра­виха труда да свалят фесовете от главите си. Та нали ние бяхме само жалки пленнички!

С треперещи сърца под външност, за която молех­ме бога да изглежда спокойна, почакахме, докато ни кажат целта на посещението си. Накрая един от тях, който реших, че е войводата, заговори бързо и гру­бо и ни обясни, че са разбойници, че сред тях има мно­го националности (погледът ми неволно се плъзна от ноговото лице към тези на другарите му; единият, с тъмна, рунтава коса и брада, реших, че е вероятно от испанско потекло, докато оня с гъстите, светли къдри сигурно беше евреин, а самият войвода — македон­ски парнак (6). Каза ни, че са ни отвлекли за пари и че ще ни задържат, докато се получи откупът.

— Ако не го изплатят — каза той заплашително, — ще има един куршум за вас и един куршум за нея — и посочи г-жа Цилка. Дълбоко в себе си го нарекохме Лошия човек и продължихме да го наричаме така в продължение на няколко седмици; но не и до края.

Той също ни предупреди, че ако се опитаме да направим нещо за собственото си освобождаване или каквото и да e, което да ги постави в опасност, ще ни застрелят незабавно. Изпълнена с презрение поради начина, по който се отнасяха с нас при цялата ни безпомощност» казах им, че са поели върху себе си отговорността да ни отвлекат от дарената ни от бога свобода и следовател­но трябва да намерят начин да ни я върнат; че нямал да ги улесним с опити за бягство. По това време се бях убедила, че отвличането ни е било внимателно обмис­лено от хора, които с отчаяна решимост възнамеряват ла осъществят намеренията си и не се съмнявах, че са готови да изсипят мигновено мъстта си върху всеки, който се опита да ги възпре, независимо дали този чо­век е техен пленник или приятел на техния пленник. Когато попитах за размера на откупа, този, който водеше разговора, взе един плик и написа нещо върху него, предаде го на следващия човек, който също писа и го даде на третия, който, след като писа, го върна на първия.

— Решихме — каза той — да искаме двадесет и пет хиляди лири за откупването ви и сме готови да ви за­държим, докато бъдат изплатени, а в случай че не бъ­дат изплатени, ще има, както вече казах, по един кур­шум за всяка от вас, за да стане ясно на света, че с нас шега не бива.

Бяхме напълно смазани от безнадеждността на по­ложението, в което се намирахме. На въпроса ми кога трябва да напиша писмото, е което да уведомя прияте­лите си за техните искания, те отговориха:

Ще ви кажем следняколко дни, не сега. След това се измъкнаха от тъмната малка стая, каго я оставиха напълнена с дима от тютюна им и смрад­та на дълго несменени дрехи, а също и с нещо по-лошо, защото облак на отчаяние заседна в самите ни души. Двадесет и пет хиляди лири! Сто и десет хиляди дола­ра! Никога нямаше да ги съберат. Защо не ни убиеха веднага? Така разговаряхме двете, докато вярата ни в бога не взе връх над боязливите ни предчувствия и ни успокои.

„Нашият бог царува и ние все още сме в Неговите ръце. Той може да ни освободи дори и от тези мъкн. Все още ще се уповаваме на Него".

*

След като се стъмни, бяхме подканени да потеглим отново. Тази нощ г-жа Цилка има нещастието да падне от коня си. Докато се изкачвахме по един стръмен хълм, подпругата се скъса и я изхвърли грубо назад и надолу по каменистата планинска пътека, а тежкият самар пад­на отгоре й. Като видях, че нито става, нито вика за по­мощ, уплаших се, че е мъртва. Без да мисля за разбой­ниците, опитах се да слезна от коня, но пазачат отказа да ми помогне.

— Тогава дръжте коня — заповядах — и аз ще слезна сама.

Да ме оставят да слезна, това беше най-малкото, което можеха да направят, и аз се притекох на помощ на г-жа Цилка. Тя още не беше станала от земята и ко­гато видяхме, че не може да стане, всички много се разтревожихме. Пазачите стояха безпомощно, а един я попита дали иска лекарство срещу припадане. След малко й помогнахме да се изправи на крака; цялото й тяло трепереше като лист от нервния шок и тя избух­на в почти истеричен плач. Мъжете ме оставиха да я успокоя, но ни подсказаха, че трябва да потеглим от­ново, колкото се може по-скоро. Не след дълго стигнах­ме до гъста гора и на една от най-тъмните поляни ни свалиха от конете, в сивата зора. Г-жа Цилка още тре­переше, а влагата в това усойно място ни пронизваше до кости. След време ни заповядаха да се преместим малко по-нататък, без конете, и прекарахме този све­тъл, прекрасен ден в сянката на дърветата.

След обеда подхванах разговор с разбойника, кого­то мислех за водач на четата. Казах му, че не са за­ловили човека, който им трябва, ако смятат да полу­чат за мене толкова голям откуп; че само за принцеса или дъщеря на милионер биха могли да се надяват на толкова голяма сума, докато аз бях само скромна хрис­тиянска работничка и дъщеря на народа. Ако се надя­ваха да получат сумата заради работата ми като мисионерка, делото им  пак беше загубено, защото Аме­риканският съвет ни беше предупредил още преди ня­колко години да вземаме всички възможни предохра­нителни мерки по време на обиколките си, тъй като ще ги правим на свой собствен риск; в случай че някога ни заловят разбойници, те не биха могли да направят нищо, за да ни откупят. Той ме изслуша безмълвно, но скептично и моите доводи явно не му направиха впе­чатление. Тогава му казах за майка ми, така изнемо­щяла от почти деветдесетте си години, че получената по телеграфа вест за отвличането на единствената й дъщеря би могла да стане причина за смъртта й. И на мене, и на г-жа Цилка сълзите ни потекоха и плакахме горчиво за скъпите ни същества, тъй като се опасявах­ме, че може би дори в същия миг ги е настигнала нови­ната със смазващата си тежест. Очите на разбойника ни подсказаха, че и на него му е тежко, защото не мо­жа да остане напълно безразличен към думите ми, когато му обясних, че надеждите им за откуп не могат да се осъществят чрез мене, и започнах да го моля да ни пуснат на свобода и да ни отпратят по пътя ни. Все още имаше време да настигнем групата и да осъщест­вим първоначалния си план за пътуване и работа. Той ме изслуша безмълвно, но накрая решително отговори:

— Не можем нищо да променим. Независимо от това дали скърбите или не, ще изпълним плана си докрай.

И така, отказахме се да се молим на този човек и се опитахме да се примирим с неизбежното. Неведнъж по време на следващите три-четири дни намеквах за готовността ой да напиша писмото с вестта за залавя­нето ни и с молба за изплащане на сумата. Всеки ден ни се струваше прекалено ценен, за да бъде изгубен.

*

Най-после, през първия понеделник следобед след залавянето ни, същите трима мъже, които бяха разговаряли с нас по-рано, дойдоха там, където седяхме в това безлюдно място, почти както беше направил това Йов в древността до куп каменни въглища. Те извади­ха хартия, мастило и писалка от една раница, намери­ха дъска, на която да пиша, а след това ми заповядаха да избера някой мой познат в Банско, на когото имам доверие и който до послужи за посредник. Той трябва­ше да слезе до Солун, за да започнат преговори с Ца­риград и да изпрати писмо до касиера Пийт, от турски­те мисии на Американския съвет. Накрая се спрях на един стар приятел от църквата в Банско и писах до него и също до г-н Пийт това, което мм продиктуваха раз­бойниците. Те дадоха краен срок двадесет дни, в про­дължение на които щяха да чакат откупа и да запазят живота ни. Нямам в мене екземпляри от тези писма. Какви чувства изпитвах, докато пишех това, което ми се струваше сигурна смъртна  присъда, както за  г-жа Цилка, така и за самата мене! Тези нервни мъже стоя­ха над главата ми, за да се уверят, че не злоупотребя­вам с предоставената ми възможност и когато двете писма бяха завършени, взеха обратно неизползуваната хартия и след нея, какъвто беше неизменният им навик, писалката и мастилото.

*

Изглеждаше невъзможно да се събере сумата за тези няколко дни и въпреки това се бяхме вкопчили в Надеждата, че по някакво чудо опитът може да се ока­же успешен. Дните минаваха невероятно бавно, дока­то чакахме новини от външния свят, без никакъв знак, че молбата ни е била чута. Изминаха единадесет дни; след това страшните ни посетители отново дойдоха при нас и по зловещия им вид веднага разбрахме, че можем да очакваме най-лошото. Накратко и с груб тон те ни казаха, че опитът ни да се свържем със све­та е претърпял неуспех.

— Вашият човек в Банско нищо не е направил — казаха те.

Това беше горчиво, много горчиво разочарование. Единадесет дни от предоставените ни двадесет бяха загубени. Изгубихме надежда; почувствувахме се осъ­дени и забравени. Оставаха ни само девет дни живот!

Бяха ни наблъскали в един натъпкан, разхвърлян склад, когато разбойниците дойдоха и ми заповядаха да напиша второ писмо, с което да съобщя за зала­вянето ни и за сумата, искана за откуп. Ако и преди това се държаха с нас отвратително, то какво да ка­жем сега, когато очакванията им да се сдобият за ня­колко дни с огромната сума, която искаха за нас, ос­танаха излъгани. Същите трима отново се наредиха пред нас, както преди въоръжени до зъби,  а  свирепите им думи и още по-свирепото им държане изпълниха сьрцата ни с ужас. Ние седяхме в ъгълчето си, тех­ни безпомощни пленнички, върху наметалата, които бяха постлали — единственото място, където можехме да седим и да лежим. Човекът, когото бяхме приели за техен войвода, отново водеше разговор. Бяхме го нарекли за себе си Лошия човек и така го наричах­ме помежду си в продължение на седмици, като поня­кога го съкращавахме на Би-ман*, докато в един паметен ден, след като господ по чудо ни освободи всички разбойници и пленнички — от надвисналата опас­ност, открихме, че сме простили дори и на Лошия човек и той ни изглеждаше, както каза г-жа Цилка в този щастлив ден, „като ангел".

След като ни съобщи за неуспеха на първия ни опит да установим контакт със света и да предприе­мам мерки, които да предизвикат някъде действия за нашето освобождаване, този войвода с жестоко лице и груба реч ми заповяда да направя втори опит за започване на преписка. Той пренесе мястото за преговори от Македония в България, от Банско на склона на Пирин в Самоков — Швейцарията на Балканите, разположен близо до прохода между Родопите и Рила. Заповяда ми да избера един от нашите мисионери там и да адресирам до него писмо, което да го запознае с фактите около нашето залавяне, причината за него — да се получи откуп от 25 000 турски лири — и в което да спомена за безплодния ни първи опит да започнем преписка, поради което единадесет дни от двадесетте, поставени като срок за изплащане на от­купа, бяха вече изтекли. Той също ми заповяда да помоля ангажирания мисионер да отиде веднага в Ца­риград и да занесе там второ писмо, приложено към първото и адресирано до У. У. Пийт, касиер на турските мисии на Американския съвет, до когото и по-рано бях писала писмо, но то се беше изгубило.(7) В това пис­мо ми заповядаха да го помоля да изиска от амери­канския министър при Портата да осигури прекратяване на действията на турските войски, които преследваха разбойниците, защото в случай на  сблъскване животът ни ще бъде изложен на голяма опасност.

Казаха, че мислят да прибавят 15 дни към 9-те, ко­ито сега оставаха от първоначалния срок. Аз им се примолих за 20; те направиха компромис — 19. Още 27 дни живот! 27 дни, в които апелът ни да бъде занесен до Самоков от пратеник-пешак, оттам до Цари­град — и света! Сто и десет хиляди долара! Нито па­ра по-малко! Тук нямаше пазарлъци! Сърцата ни се свиха от алчността на похитителите ни. Единствена­та съществена разлика между писмата, които сега ми заповядаха да пиша и онези, написани по-рано, беше една забележка за промененото отношение на разбой­ниците към нас. Отначало те ни се струваха ужасни, но забелязахме, след като ни съобщиха мотивите за отвличането, че непрекъснато правят усилия да се от­насят към нас по човешки. „Взехме ви за пари — каз­ваха те афористично, — в наш интерес е добре да се грижим за вас, за да получим откупа." Оттук и непре­къснатите им грижи да ни предпазят от падане по време на честите нощни походи и от прекомерно изла­гане на суровото време, да ни доставят толкова изобил­на  и разнообразна храна, колкото възможностите им позволяваха, и да се обръщат от време на време към нас с по някоя добра дума. Сега обаче всичко се бе­ше променило. Поради неизпълнението на поръчени­ето, възложено на първия ми пратеник, което доведе до такава загуба на време, те щяха да се отнасят към нас с изключителна жестокост, а ако не успееше и то­зи втори опит  за започване на преговори, вече няма­ше да си играят: „Ще има куршум за вас и куршум за нея" — и сочеха другарката ми, г-жа Цилка.

Отново усещах всичко в мене да се надига от това поведение на хора, които се бяха осмелили да ни от­къснат от дарената ни от бога свобода и да ни пре­върнат в свои безпомощни жертви — но като съще­временно разбирах безсилието на протеста си, надиг­нах се от ъгъла и седнах на една издадена напред гре­да. Те извадиха от една от чантичките, които всеки човек носеше привързана на гърба, няколко смачкани листа хартия, шише мастило и писалка. Отново оста­наха да ме наблюдават, нещо, което ми беше много неприятно.  Помолих ги да ни освободят от присъствието си, докато завърша двете писма. Те ми казаха, че това е невъзможно: „Кой знае какво още можете да напишете за вашите собствени цели, ако не ви наблюдаваме?" Аз възразих, че ще пиша само това, което са ми заповядали да пиша и че после ще имат възможност да видят всяка дума от написаното; но те отминаха молбата ми с презрение и продължиха да ме наблюдават. Ние заключихме, че никога по-рано не са имали пленници, които да се държат като чест­ни, искрени хора и че що се отнася до самите тях, престъпната им професия на разбойници ги караше да смятат всеки човек за лъжец.

Най-после писмата и преписите им бяха завърше­ни, а моите нерви опънати, лицето ми зачервено и имах силно главоболие. Безжалостните ни похитители искаха от мене още нещо: „Сега напишете пълномощ­но за предявителя на това писмо да получи цялага су­ма, искана за откупа, напишете сумата с думи, а след това с цифри и отдолу се подпишете."

„Не може ли да се посочи или тази сума, или ня­каква част от нея? — попитах аз, като се опитвах да оставя вратичка за надежда. „Не, трябва да бъде ця­лата сума. И да няма пазарлъци!" — беше грубият от­говор. Възмущението ми надви предпазливостта, кога­то усетих безсилието си да окажа съпротива на воля­та му, т. е. да подпиша не само собствената си смърт­на присъда, но и тази на моята другарка. Избухнах с думите: „Само се надявам някоя от сестрите ви, ако имате такива, или всичките, да изпаднат в същото ужасно положение, в което ме поставяте сега!" Очите на разбойника блеснаха зловещо: „Искате брат да погуби сестра си, така ли?" „Не — отговорих, — но просто на свой гръб да изпитате чувствата, които из­питват моите четирима братя, които обичат единст­вената си сестра, също толкова, колкото и вие обича­те вашата!" Той се разгневи, а моето възмущение се охлади от сълзите, които предизвика споменът за доб­рите ми братя и за скъпата ми майка, които всички скърбяха в неизвестност относно съдбата ми. Но още не бях простила на мъчителя ни. Забравих, че не съм в положение да заповядвам и казах на разбойниците, че сега могат да седнат. „Сейднете" — им казах. „Сейднете!" — отговори той подигравателно. „Да, сейднете!" — повторих, докато разбрах каква буря бях на­дигнала и започнах да треперя от страх за възмож­ните й последствия. За щастие, този избухлив човек не беше сам. Не видях как другарите му го обуздават, за­щото очите ми бяха заети с поставената от тях задача, но зацари тишина до момента, когато подписах съд­боносната разписка, която беше цената на живота ми — на живота ни, — след което те излязоха.

Вече бяхме научили отговора на въпроса на г-жа Цилка, който тя зададе, след като ни уведомиха, че са ме заловили за откуп: „Но мене защо заловихте?" Ка­заха ни, че са научили за намерението ни да пътува­ме, че са разбрали точно кои ще бъдат в групата, кой път сме избрали и т. н. и съответно са построили пла­на си да ни пресрещнат.   „Възнамерявахме да зало­вим най-старата ви евангелистка, г-жа Ушева — ка­заха те, — но тя беше толкова зле, когато ви залових­ме — в същност полумъртва, — че това беше изключе­но: тогава взехме вас за придружителка на мис Стоун." Когато останахме насаме, започнахме да си блъс­каме главите над този проблем. Откъде бяха научили разбойниците, че г-жа Цилка е единствената друга омъжена жена в групата ни, освен болната майка; Колкото повече се чудехме, толкова по-твърдо се убеж­давахме, че това е божие предначертание — да бъде пленена тя. Всички бяхме яли от същия мед на този съдбоносен трети септември, но само един от нас се разболя — майката, която разбойниците бяха набеля­зали да заловят.

Г-жа Цилка беше споделила с мене святата си тайна за наближаващото и майчинство, за което още не беше споменала и пред майка си, и пред съпруга си. Макар че изглеждаше почти като оскверняване на най-святото и най-личното, с нейно съгласие в един от първите дни след залавянето ни уведомих разбой­ниците за деликатното й положение. Тогава на това основание отправих настойчива молба да ни пуснат на свобода, докато все още има време и да не си навличат проклятието, от което разбойниците особе­но много се ужасяват — проклятието, което според тях си навлича този, който навреди на бременна жена или на детето, било преди или след раждането му. Мъже­те мрачно ме изслушаха. Може би си мислеха, че това с хитрина от наша страна, за да се измъкнем. Така или иначе, отговорът им беше: „Много е късно. Тряб­ва да доиграем хорото, което сме започнали!" Дали щяха да стигнат до това решение, ако можеха да пред­видят, че това хоро с променливи стъпки щеше да про­дължи без няколко дни шест месеца; а можехме ли ние съзнателно да помислим за такава съдба и да за­пазим разсъдъка и живота си? С течение на времето и двете се убедихме, че божието предначертание е би­ло г-жа Цилка да бъде заловена с мене. Нейната без­помощност печелеше сърцата на разбойниците. Един от най-разумните сред тях полагаше за нея специални грижи. Именно той винаги и с готовност й подаваше ръката си, внимателно я крепеше, когато ходехме, качваше я и я сваляше от коня, разстилаше наметала­та на разбойниците, за да ни направи легло, и често ни завиваше. Настръхвам, като си помисля колко по-тежко щеше да ми бъде, ако това наближаващо майчинство не беше разнежило сърцата им.

Макар че ни бяха забранили да носим у себе си листове и молив, успявах тайничко да използувам ос­таналата в мене писалка „Уотърман", за да подчертавам пасажи от евангелието, които носеха особено успокое­ние за душата ми. Когато мастилото свърши, оплак­вах повече от всякога другата си писалка, която за­губих по време на първото ни нощно пътуване. Споме­нах за загубата, когато я установих през този първи ден под листата ни палатка, но разбойникът, към когото се обърнах, грубо ми отговори: „Да няма чорбаджилък тук!" и повече не питах за нея.

Докато дните се нижеха, почувствувахме мъчител­но липсата на най-елементарни удобства. С храна през тези първи дни бяхме снабдени Ad nauseam**. Когато сърцата ни бяха измъчени от копнеж по радостите на свободата, колко досадни бяха въпросите им какво ще желаем за обяд или за вечеря, сякаш на разполо­жението на похиителите ни беше най-добрият пазар в околността! Често си рецитирахме с горчивина двустишието от „Мама Гъска за стари хора"***, запомне­но от ученическите години:

„Режимът й се състоеше главно от питиета и храни, но рядко тази бедна дама имаше спокойни дни".

И все пак, мъдрувахме ние, трябва да ядем, за да живеем, в случай че някога ни откупят.

Един ден един от разбойниците срамежливо загат­на за това, че нямаме никакви други долни дрехи. „Не, нямаме нищо, освен това, което носехме, когато ни за­ловихте" — уверих го аз. (Поради това, че бях зна­чително по-възрастна от нея, г-жа Цилка искаше аз да говоря от името на двете, макар че в същност тя ми беше придружителка!)

Загубих си всички носни кърпи — призна тя.

— А ръкавите на нейната блуза са станали на пар­цали — добавих аз.

— Тогава направете списък на най-необходимите неща — каза пазачът ни — и ще направим каквото можем, за да ги набавим.

По-късно забелязахме отсъствието на Добрия чо­век и си мислехме дали наистина не е отишъл да ни ги набави. Предположението ни се оказа правилно и след няколко дни той се върна с два-три чифта бельо и чо­рапи — мъжки, разбира се — малко памучен плат за носните ни кърпи, игли, напръстници (които също ни ставаха), макари и плат за две блузи. Ето ни най-после работа! С каква жадност се заловихме за нея! Скроихме белия памучен плат с новите ножици, като си определихме по четири носни кърпи, а след това ги подгънахме с ажур, за да имаме занимание за по-дълго време. Какво благословение беше за нас тази работа! Сутрин винаги четяхме и се молехме,  а след това ни се искаше да вършим нещо. Сега имахме как­во да правим. Скроихме си също две кафяви блузи и ги ушихме, защото г-жа Цилка  спешно се нуждаеше от  блуза.  Наивно вярвах, че никога няма да облека моята и смятах да я изпратя по г-жа Цилка на някое албанско момиче от мисионерското училище в техния град Корча, за който те пътуваха, когато ни заловиха. Светлината беше много ограничена, защото идваше от пролуки в плетената стена, през която виждахме и късчета зелени хълмове, и дървета зад тях. Нощно вре­ме с удоволствие излизахме на кратка разходка с па­зачите ни и лягахме върху огромните им наметала, не­изменно постлани за нас, за да подишаме свежия въздух на небесата, да напълним дробовете си и да ус­покоим нервите си. Понякога пазачите ни носеха грозде, круши или ябълки и тогава бодърствувахме и пирувахме. Веднъж, когато неразумно си позво­лих да се отдалеча прекалено много сама, една невни­мателна стъпка ме запрати с главата  напред в ръба на един насип. Ударих лицето си от едната страна и като продължих да падам след удара, си издрах гроз­но бузата от челото до под скулата. Случаят беше пример за това с каква радост  щяхме да посрещнем смъртта от естествена причина, за да се освободим от ужасите на пленничеството. Сигурна съм, че не из­виках. Усетих само разочарование, когато ми помог­наха да стана на крака и установих, че освен издраните ръце и лице и общия шок от падането не ме бе­ше сполетяло нищо, което времето да не може да из­лекува Добрия човек тук се появи в нова роля, когато донесе отнякъде малко антисептичен памук, с който раните ми бяха измити и превързани. По лицето ми бяха останали набити достатъчно камъчета, за да причинят трайни белези при обикновени условия, но сега, тридесет седмици след падането, почти нищо не е останало, за да ми напомня за тази злополука.  Ко­гато ми превързаха лицето и главата, видът ми сигур­но е бил много смешен, защото г-жа Цилка още се смее при този спомен. Нито една от нас обаче нямаше желание да изглежда особено привлекателна в тази компания. Тя, понеже беше млада, често придърпваше бялата си кърпа ниско над очите, като по този начин скриваше лицето си.

Именно през тези няколко дни намерихме случай да поговорим с пазачите ни относно някои истини на божието слово, които ни носеха голяма утеха и ни даваха спокойствие, дори и бодрост в тази страшна и отвратителна обстановка. Един ден пазачи ни бяха двама от младите разбойници. Чудеха се как да си уплътнят времето. Нямаха нищо против да попри­казваме. Проследихме в божията летопис съдбата на някои от тези, които бяха направили човешкия си жи­вот възвишен, а имената си безсмъртни, защото бяха приели божието предначертание и мразеха злото, ка­то се бяха оставили да ги завладее доброто. Говорих­ме за Йосифа, който от затвора си се беше издигнал до почит, отстъпваща само на самия фараон; за Иошуа, велик като Мойсей, защото бог беше с него; за Данаила, освободен от клетката с лъвовете, защото в него не бе открит грях и неговият бог, в който той вярваше, му се притече на помощ и затвори устата на лъвовете.

Говорихме за въздържанието на Данаила и три­мата му приятели и направихме от това текст на мал­ка проповед за трезвеност. Разбойниците бяха силно пристрастени към пушенето, а единият от тези младе­жи рядко можеше да се види без цигара, докато него­вият другар, както с радост забелязахме, можеше мно­го рядко да се види с цигара. Това ми се стори пре­калено добра възможност, за да я изпусна, и им раз­казах за случая с някои от нашите американски мла­дежи, които бяха отхвърлени от военната медицинска комисия, когато си падодадоха документите, за да бъ­дат приети от Главното командуване на служба в Ку­ба. Някои от тях плакаха и се молеха да ги пуснат да заминат. Други предлагаха пари за тази привиле­гия. Комисията обаче беше неумолима:  „Сърцето ви е отслабено от злоупотребата с тютюн и трудно ще издържи на ужасите на войната." И така, тези младе­жи останаха в Америка, защото прекалено много оби­чаха пурите си. Не след дълго с радост забелязах, че Митър се опитва да откаже цигарите.

Докато говорихме за необходимостта да бъдем чис­ти пред бога и чисти пред хората, Митър каза: „То­гава ние, разбойниците, трябва да отидем на дъното на езерото, което гори от огън и сяра." Ние му казах­ме: „Бог не е създал това място, за да накаже вас или мене или което и да е човешко същество. Той го е приготвил за „дявола и неговите ангели". Нито една душа няма да отиде там, освен ако не избере общест­вото на тези зли създания и отхвърли бога и негови­те благи изисквания за правдивост и святост."

Младежите слушаха и на няколко пъти след това вземаха да четат евангелието. Някои от по-възраст­ните мъже направиха същото. Бог знае дали беше, за да се посмеят, или за да намерят някаква утеха в све­щените му страници. С някои от по-старите разбойни­ци също имахме няколко разговора на религиозни те­ми. Една вечер под звездното небе аз и един от тях стояхме и разговаряхме за великата сила и любов на нашия бог, създал величието и красотата на небесата, които нощем  съзерцавахме. Тогава  беше лесно да се разговаря с разбойника, защото нещо го беше укро­тило. Дали беше нощта със своята тържественост? Да­ли не беше усещането, че бог е тук? Сигурно е оба­че, че той слушаше, и то без да се заяжда, макар че от неговите уста понякога се ронеха думи неописуемо шокиращи за нас с богохулното си безверие. „Кой знае дали бог е създал човека или човек — бога?" —  по­пита той веднъж, а няколко пъти, когато от прекале­ното количество алкохол не внимаваше в приказките си, каза:  „Бог е стар човек. Той вече не може да си върши работата без наша помощ." И други от паза­чите ни говореха по този начин, така че почти очак­вахме внезапно посещение от небесата заради това езическо богохулство. Все пак, Той ни се притече на помощ с няколко забележителни избавления и тогава вероятно и най-закоравелият измежду тях си призна: „Само господ ни спаси!"

По време на есенните нощи ни извеждаха от скри­валищата, в които така внимателно ни криеха по цял ден. Когато не пътувахме, лежахме на леглото си от мъжки наметала или от листа и слама, в зависимост от това  какво намираха за нас разбойниците. Моята другарка спеше с дълбокия сън на младостта, докато аз стоях будна, защото грижите не ме напускаха. Ед­на вечер, седмици след залавянето ни, когато пак ни бяха извели навън под дърветата, един от пазачите внезапно ме попита дали съм чула, че президентът Маккинли е бил застрелян. Той можеше да си спести въпроса, тъй като нямаше откъде да научим  каквото и да било, освен това, което те сметнеха за добре да ни съобщят. Неизразимо потресена и почти невярва­ща, че е възможно да се намери толкова зъл  човек, който да вдигне ръка срещу нашия благороден, лю­бещ и скъп президент, аз поисках да  разбера от чо­века всичко, което той можеше да ми каже. Когато свърши, позволих си една волност, която никога по-рано не бях си позволявала: започнах да ходя напред-назад, като не излизах от сянката на дърветата.  Из­вестно време никой не възрази, но след това се вдигна тревога.  Някой приближаваше — може би непознат, може би дори и враг. — „Съвземете се и седнете! — бе­ше повелителната, заповед, която ми отправиха  полу­гласно. Бързо се подчиних. Мъжете крадешком се про­мъкнаха зад каменни стени и  дървета,  прицелиха  се с пушките си и зачакаха. Неканеният гост се оказа бе­зобиден и тревогата отмина. Нищо обаче не можеше да  вдигне тежестта от скърбящото ми сърце. Благо­родният ни президент ранен преди седмици, а нямаше кой да ми каже дали е още жив или е мъртъв. Какво беше станало с любимата му съпруга? Какво беше станало с нашата нация?

Известно време след това в отговор на непрекъс­натите ми въпроси човекът каза, че президентът Ма-кинли е мъртъв. Почувствувах се самотна и безутеш­на, като истински чужденец в непозната страна, кога­то видях, че никой от тях не проявява ни най-малък признак на скръб по повод трагичната кончина на ед­на от най-възвишените и безупречно чисти личности, които някога са живели. Толкова малко разбираха чувствата ми, те толкова малко ги интересуваха, че често дори се отдаваха на танци, като тихо си пееха акомпанимента. Един албански танц беше особено странен и грозен. След като студеното време принуди разбойниците да сложат дебелите си вълнени навуща, те заприличаха на духове, не на хора, а краката им увисваха като на паяци в стъпките на този танц. По­някога танцуваха и по-весели, гръцки, български или турски танци. Когато премръзваха от студа, танцува­ха, за да сгреят краката си. Докторът, когато остава­ше без наметало, защото или г-жа Цилка, или аз го носехме, често се мушваше под наметалото на Чауша и двамата изкарваха по някой весел танц или песен и всички се развеселявахме.

Бяхме започнали да дочуваме слухове за действия в наша полза. Разбойниците казаха, че д-р Хаскел веднага е изпълнил молбата ми и е отишъл в Цари­град да разговаря с г-н Пийт и представителите на на­шето правителство там. Изглеждаха много доволни от тези бързи, решителни действия. След известно време обаче не изглеждаха  толкова  доволни; от недомлъв­ките им разбрахме, че има широко движение в наша защита; че правителството на САЩ се е обърнало към Англия и Русия с молба да му окажат помощ при издирването ни и предаването на похитителите на пра­восъдието. Те също казаха, че във вестниците са се появили наши снимки, че са отпечатани сувенирни по­щенски картички, на които сме изобразени ние с раз­бойниците и т. н., а ние слушахме всичко това и то ни се струваше като сън.

Беше ясно, че нещата се бяха развили така, че ня­маше смисъл разбойниците да привеждат в изпълне­ние заплахите си да ни отнемат живота след изтичане­то на определен брой дни, ако искаха да получат от­купа. Но щяха ли да ни задържат за неопределен срок? Известно време преди това преживяхме един страшен следобед, когато отново се събраха и ми за­повядаха да напиша трето писмо (8), което удължаваше срока на живота ни с още десет дни милост! Отново черният облак на безнадеждността падна над душа­та ми, когато ми заповядаха да пиша, че ако откупът не е налице след изтичането на тези десет дни, ще „пристъпят към операцията" по отнемане на живота ни. Този път Лошия човек не беше сред тях. Сре­щата проведоха Добрия човек и неговият другар инпи показа колко страшни могат да бъдат дори и те. „Ако цялата сума на откупа не може да се събере в този кратък срок — най-после намерих сили да ка­жа, — не можете да ни убиете — нас, жени, които ни­то не са ви направили. Това би било срам и позор за Турция!" При тези думи Добрия човек (да ми прости господ името!) избухна в необуздана ярост: „Защо да е срам и позор да убием две жени, когато в Тур­ция ежедневно се убиват и подлагат на неописуеми безчинства безброй жени и деца!" Свирепостта му ми показа, че няма смисъл да искам милост от тези хо­ра. С разбито сърце и напълнени със сълзи очи прис­тъпих към написването на страшната алтернатива, коя­то бяха поставили пред мене. Точно тогава — не беше ни това чудо, извършено от бога, за да вдъхне нова смелост в изтерзаното ми до болка сърце? — поглед­нах нагоре към небето и изведнъж от един тъмен об­лак в полегати струи плисна силен дъжд; след това слънцето отново изгря и на светлината точно пред очите ми се появи една от най-ярките дъги, които ня­кога съм виждала. Едва беше изчезнала, когато нова дъга се появи малко по-далече, но и тя беше ярка като предишната. Сърцата ни се изпълниха със слад­ката увереност, че бог не ни е изоставил и нямаше да ни изостави, колкото и безпомощни да изглеждахме в ръцете на похитителите си. „Ако можеш да ми на­рушиш порядъка от ден и нощ, та да няма нито ден, ни нощ" — пееше в нас онази сладка увереност, която дава непоколебимата вяра в мощта на бога, и сърца­та ни се изпълниха с нова сила.

След известно време ни казаха, че генералният консул Дикинсън е заминал от Цариград за София, за да се заеме лично с нашия случай. Не ни казаха дали д-р Хаскел  го е помолил да поеме тази отговорност, дали той сам е пожелал да го направи или пък наше­то правителство във Вашингтон го е помолило за та­зи услуга. Знаехме, че сега той ще бъде човекът, кой­то ще преговаря с разбойниците. За мене лично тази вест беше добре дошла, тъй като се бях запознала с консула и семейството му предишната година и знаех, че той е прозорлив човек и убеден християнин. Казах всичко това на разбойниците и ги помолих да ми поз­волят да му напиша писмо с непродиктуван от тях текст. Колкото и да е странно, те изпълниха молбата ми, дадоха ми писалка, мастило и хартия и ме остави­ха да пиша.

Тази сутрин се беше случило нещо велико и чудес­но, което ни понесе с г-жа Цилка на седмото небе от радост и надежда. Сега беше 29 октомври. През нощ­та разбойникът, който беше ходил в София за прего­ворите, пристигна в кошарата на склона, в която ни държаха. Не ни дадоха знак за пристигането му, пре­ди да сме приключили с кратките си приготовления за деня. Тогава той дойде с други свои другари и за­стана пред нас. Посрещнахме го с голяма радост, за­щото винаги, когато идваше, се надявахме да полу­чим вест за изплащането на откупа. С любезна усмив­ка той ми подаде едно писмо. Не можех да повярвам на очите си. Писмо — за мене! Най-после съобщение от някого в широкия божи свят. Значи не бяхме заб­равени.

— Познавате ли почерка? — попита той, докато раз­глеждах адреса.

Разбира се, че го познавам — отговорих без коле­бание.  — Това е почеркът на една от моите скъпи ученички, която завърши мисионерското ни училище в Самоков и с която винаги се гордеем, защото в момен­та е на работа в двореца на княз Фердинанд в София.

— Тогава го прочетете.

С радост, излъчваща се от всеки тон на гласа ми и от всяка черта на лицето и с г-жа Цилка съвсем близо от едната ми страна, прочетох благословените думи, на­писани на моя роден език:

„Скъпа моя како Стоун,

Вече сигурно си мислиш, че приятелите ти са те забравили, но помни, че когато отново се върнеш при пас, ще разбереш, че истинските ти приятели са опи­тали да направят всичко, което е по силите им за тебе, и нещо повече — бог вдъхнови сърцата на други, които не са те познавали, да ра­ботят може би най-много от всични за спасяването ти. Денонощно работим и се молим за тебе. Нашата обща приятелка в Пловдив получава писма от г-жа Атууд. Братята ти и майка ти са доб­ре, но са много разтревожени за тебе. Майка ми и трите ми момчета са добре, молят се за тебе и непре­къснато за тебе говорят. Дано господ те закриля! Моля те, напиши на същото това писмо със собствена­та си ръка каквото имаш да кажеш и ако е възмож­но, нещо и за състоянито си, и изпрати писмото об­ратно по човека, който ти го донесе.

С надежда да те видя скоро, оставам с любов, Твоя малка сестра. (9)"

Мъжете стояха наоколо, наблюдаваха ни и жадно слушаха, докато им превеждах писмото на българ­ски — това беше единственият език, на който можехме да се разбираме, защото не владеех достатъчно доб­ре турски, гръцки или албански, на които езици ги чувахме да разговарят помежду си. Когато чуха из­раза „Работим и се молим за тебе" и отново „Деца­та, ми и майка ми се молят за тебе", Лошия човек каза с насмешка: „Е, да, те че се молят, молят се, ама парите къде са?" Но сега нищо не беше в състояние да ни помрачи настроението. Бяхме прекалено щаст­ливи от това първо писмено уверение, че някой сн спомня за нас и ни обича, и работи, и се моли за нас, за да обърнем внимание на обидите на Лошия човек или на някой от другарите му.  Побързахме да помолим за писалка и мастило, за да изпълня молбата на приятелката ми и да напиша отговора на същия лист. С голямо съжаление осъзнах, че ще трябва да се раз­деля с това писмо, което така приличаше на послание от небето, но човекът, който  го донесе, предложи да си го препиша. Донесоха писалка и мастило. Преписах скъпоценните думи, които пазихме заедно с евангели­ето и често препрочитахме, за да вдъхне смелост  в сърцата ни това доказателство за загрижеността и любещата дейност в наша полза на някои от българ­ските ни приятели.

След като написах писмото върху останалото мяс­то на листа, помолих разбойниците да ми позволят да напиша писмо до генералния консул Дикинсън, който беше в София. Дадоха ми разрешение да направя това и подробно описах положението, в което се нами­рахме. Казах му, че сме непрекъснато изложени на студа и че много страдаме от него, тъй като разпола­гаме само с тънките летни дрехи, с които ни бяха за­ловили. След това го помолих да направи всичко, кое­то е по силите му, за да ни освободи възможно по-скоро от страданията, и му писах за радостта, с която съм научила, че той се е заел със случая, защото в негово лице виждах не само представител на нашата велика и могъща нация, но и личен приятел, който ще изпол­зува всички средства, с които разполага, за да бъдем освободени.

След като завърших и. това писмо, помолих за раз­решение да напиша още едно писмо до майка ми и семейството ми. Мъжете посрещнаха тази молба на­въсено,  но накрая неохотно дадоха съгласието  си.

Какъв чудесен ден прекарахме над тези писма! Не беше лесно да се седи прегънат по турски и цял ден да се пише на колене, но радостта, че съм получила раз­решение да пиша и да отговарям на писма, далеч ком­пенсираше това неудобство. Късно следобед писмата и преводите им бяха готови и предадени на разбойника, който трябваше да ги отнесе — къде, не знаехме, но който, искаше ни се да вярваме, щеше да ги изпрати на посочените адреси. Поеяе започна нов период на очакване, но колко променени бяха чувствата ни сега! Бяхме получили уверение, че любещи сърца са се вдиг­нали в наша защита и полагат всички усилия за освобождаването ни. По-късно един от разбойниците, коментирайки този ден, забеляза: „Тогава станахме свидетели на това как няколко написани думи са в състояние да променят един човешки живот."

Надеждата, която и разбойниците хранеха, че ще получат откупа, заради който ни бяха заловили и за­ради който така неумолимо ни задържаха, беше про­менила отношението им към нас — те ни обгръщаха с внимание и уважение; затова сега, когато не чувст­вувахме така болезнено тежестта на пленничеството, можехме да наблюдаваме около себе си  подробности от живота им. Забелязахме, че понякога играят някак­ви игри — търкаляха камъни по откритата площ пред изоставената кошара на склона, където сега бяхме затворени. От време на време двама от най-жизнера­достните измежду тях ставаха да потанцуват под акомпанимента на песен, която тананикаше друг раз­бойник, любител на музиката. Но студът ни беше нас­тигнал,  времето заплашваше да се развали и това принуди мъжете да ни преместят от тази местност.

Тази нощ, докато пътувахме, падна сняг. Аз жи­веех със съкровената надежда, че или ще бъдем осво­бодени, или ще получим вест за освобождаването си преди Деня на благодарността****. Генералният консул Дикинсън, който толкова дълго време беше останал в София да преговаря от името на нашето правителст­во, щеше, като истински американец, да се завърне при семейството си в Цариград, за да отпразнува то­зи велик ден; но ние чакахме и напразно дебнехме завръщането на разбойника, когото бяха пратили да преговаря с него.

Нощта преди Деня на благодарността, съкрушена от разбитите надежди и печалните картини, които из­никваха в съзнанието ми — на многобройните домове в Америка, в които хората като нас напразно бяха ча­кали радостни вести — вървях напред-назад из тяс­ното пространство в един от ъглите, когато дежурният по охрана забеляза мрачното ми настроение и споде­ли с г-жа Цилка наблюденията си.

  Как да бъде щастлива — каза тя, — когато ут­ре в нейната страна е Денят на благодарността?

И тя му разказа за значението на този ден, за това как се празнува и какви радостни преживявания е имала на тази дата през годините, прекарани в Америка. Този млад разбойник взе думите й присърце и сигурно е оказал въздействие върху другарите си от четата, за­щото на следващата сутрин, когато привършихме ми­зерните си приготовления за деня, той небрежно каза:

Заклахме пуйка, как искате да я сготвим? Тази така неочаквана проява на добрина от страна на похитител към пленника му до голяма степен разпръсна облака тъга, който стягаше сърцето ми, и като благо­дарихме на бога за тази милост, добихме малко по-бодър вид. От друга страна, те направиха така, че та­зи сутрин заприлича малко на Коледа, защото влезна един друг разбойник и разстла върху сламеника покуп­ките, които някой беше направил за нас. Имаше топли вълнени чорапи, а вместо дългите навуща, за които ги бяхме помолили — чифт дебели вълнени панталони, на които дълго се смяхме. През студените зимни нощи по време на по-късните ни пътувания разбрахме, че изборът на разбойниците е бил по-разумен, отколко­то щеше да бъде нашият. Така денят мина по-весело, отколкото бяхме очаквали, че е възможно.

През целия този ден те криха от нас сведенията за неуспеха на преговорите за откупа в София. Пра­теникът им беше пристигнал сутринта в Деня на бла­годарността, но те го криха през целия ден. На след­ващата сутрин обаче ни съобщиха тъжните вести и добавиха с твърда решимост:

— Сега ще ви заведем толкова далече, че дори и птиците няма да знаят къде сте, на осем часа път (около двадесет и пет мили*****) от всяко населено мяс­то. Ако е необходимо, пет години ще ви държим, но ще получим парите!

Ние казахме: „Трябват ни по-топли дрехи" и ги попитахме дали не биха могли да ни намерят отнякъ­де малко вълнено, домашно сукно. Попитаха ни дали ще успеем да ушием роклите, като добавиха: „Защо­то, разбира се, няма да имате машина." Помолихме ги да донесат плата и да ни имат вяра за останалото. Няколко дни по-късно намерих в ъгъла си топ дебел домашен плат и по-малък топ още по-дебел бял, вълнен плат като този, който използуваха за навущата си. Последваха напрегнати дни на работа, защото ни по­молиха да побързаме. Пръстите ни бяха сковани и из­немощели от рязането и шиенето на тази груба ма­терия, но за два дни полите и роклите ни бяха в годен за носене вид. Освен домашното сукно, колкото и да е странно, тези разбойници се бяха сетили и за копчета и за ширити, като последните бяха така го­леми, в толкова обилно количество, че сложихме по цял ред за украса.

На следващата нощ тръгнаха с нас към посоката, за която ни бяха заплашили — към по-отдалеченото ни място на заточение. Пътувахме и пътувахме нощ след нощ, сред пронизващи ветрове и жесток студ и се качихме на голяма височина, докато стигнахме до малка поляна, на която стърчаха две колиби; хора, пратени по-рано, току-що ги бяха построили. Прясно отсечените дървета, покрита с трески земя, разпилени­те навсякъде клони показваха колко набързо е била свършена работата. Заведоха ни в по-малката от две­те груби колиби. В единия край, срещу вратата горе­ше открит огън. Пред него бяха постлани завивките на леглото ни. Само за това имаше място в колибата. Край на мечтите ни за местенце, което да понаредим и да направим поне донякъде уютно с малко женска фантазия! Нямаше начин да спрем студения вятър, който нахлуваше през пролуките между нацепените трупи, от които беше изградена колибата ни. Мъжете ни покриха с наметалата си, като самите те останаха изложени на суровите зимни нощи, но дори и така виждаха, че няма да се чувствуваме добре. Освен то­ва бяхме оставили зад себе си открита следа, което криеше опасност да ни проследят и да ни намерят. В това самотно планинско убежище сред голата гора, с извисяващи се на още по-голяма височина върхове около нас, какво можеше да попречи на някой запа­лен ловец на дивеч или шпионин със зли намерения да види двете построийки и дима, излизащ от тях, а дори и пленените жени, които свободно се движеха навън?  Защото тук ни  разрешаваха  да  излизаме да гледаме синьото небе, да благодарим на бога, че мо­жем отново да се радваме на дневната светлина. Още първата сутрин ни попя една сладка птичка, която оп­роверга заплахите на мъжете, че ще ни скрият, къде­то и пиле да не ни намери.

Един от разбойниците се похвали, че може по-добре от когото и да е друг да опече овца на открит огън. Един ден, привечер, те запалиха голям огън пред вра­тата на своята колиба, една овца беше заклана и набодена на дълъг зелен  клон и печенето започна.  По­неже ни беше омръзнало да стоим сами и се страху­вахме да прекараме дългата вечер в пълен мрак, ако не се брои огънят в постройката ни, слезнахме долу до сборището им. Те не изглеждаха недоволни, че сме си позволили тази волност и ни посочиха един дънер, на който да седнем, а след това сложиха зад гърбове­те ни торба, напълнена с листа, за да не ни духа. Сед­нахме тук да наблюдаваме печенето и да се наслажда­ваме на приятната миризма,  защото апетитът ни на този планински склон се беше увеличил и тази вечер вечерята от черен хляб и агнешко печено ни достави особено удоволствие.

Накрая похитителите ни се съгласиха с нас, че мястото е несигурно и без много бавене ни премести­ха. Отново имаше нощи, в които страдахме от жесто­кия студ. По предложение на самите пленннички те ни направиха ботуши от козя кожа, които можехме да но­сим над галошите си, и това значително намали болки­те ни от премръзване. Разбира се, сега не можеше да си позволим да губим галошите си, както това ставаше по-рано, когато измъквахме скованите си от студ кра­ка от въжените стремена и ги люлеехме, за да ги сгреем.

На този обратен път една вечер охраната спря на едно място, където нямаха желание да спират; напра­виха го от съчувствие към страданията, които едно по-дълго пътуване щеше да причини на г-жа Цилка. Тази нощ се разигра една трагедия — опит от страна на друга разбойническа чета, която беше пристигнала на същото място малко преди нас да ни отвлече от раз­бойниците, които ни държаха в плен, и да вземе отку­па за себе си. Нашата вечно бдителна охрана по ня­какъв начин заподозря заговора и беше нащрек.  Когато над нас се спусна мракът, чухме внезапна стрелба. Г-жа Цилка се събуди от дълбокия си сън, ужа­сна от неочакваната тревога. Ние, пленничките, бях­ме сами и в пълна тъмнина. Аз имах навика да стоя будна, докато тя спи, и бях дочула шушукане и раз­движване, което ме наведе на мисълта, че става нещо необичайно. Пазачите ни бяха навън и успешно от­блъснаха първото нападение. Един-двама влезнаха пътре и ни преместиха в едно вътрешно помещение — килера. Тук се свихме в един ъгъл и стояхме така през дългите часове на нощта, като един човек от пазачите стоеше при нас.

От изстрелите, които от време на време се чуваха, разбрахме, че през цялата нощ се правят опити за обсада. Някъде около дванадесет часа (турско време), когато наближаваше разсъмване, ни отведоха до ко­нете, които цяла нощ бяха стояли, готови за път, и на­правихме опит да се измъкнем. Един изстрел в наша­та посока точно когато г-жа Цилка се качваше на ко­ня си, бързо ни върна обратно под навеса. Мъжете още стояха на пост. По-късно се приближи един селя­нин и предложи условия за примирие. Един куршум от поста над нас, който подозираше измама, прониза сърцето му и със силен вик той падна мъртъв на земята. Почакахме още малко в напрежение, без да знаем дали няма да направят внезапно нападение — нов опит да победят похитителите ни и да опожарят мястото — и дали не бяха извикали на помощ турски войски. В този миг ние с г-жа Цилка взехме решение, че ако се случи най-лошото, ще предпочетем да бъдем убити от пазача, който стоеше над нас, отколкото да попаднем в ръцете на тези непознати разбойници или на турските войски.

Докато сутринта бавно отминаваше, нашите хора решиха да направят още един опит за измъкване. От известно време не бяхме чули изстрели и те решиха, че врагът може да се е оттеглил. Внимателно, очаквай­ки всеки момент изстрел отзад, изкачихме стръмния склон, за да стигнем до пътя. Най-после преминахме стръмнината и се скрихме от чужди погледи. Не се изстреля нито куршум, а и не чухме гласа на преслед­вачи. Бяхме изтощени от изкачването и един разбой­ник се осмели да се върне обратно, за да ни доведе два коня. Набързо ги възседнахме, без да ни тревожи това, че нямаше възглавници или одеяла, които да омекотят дървените ребра на самарите. Взехме пово­дите в ръце и със сърца, препълнени от облекчение за­ради щастливото ни оцеляване, забързахме след мъ­жете, които ни :водеха и които непрекъснато се обръщаха към нас със заповеди да побързаме.

Какъв прекрасен ден беше това за нас — когато и похитители, и пленнички заедно се радвахме на спасе­нието си от ужасната участ, която ни заплашваше през цялата тази нощ. Свободно им казахме: „Бог ни спаси", и един от тях призна: „Аз също се молих, каз­вам ви, молих се от дъното на душата си." А ние отго­ворихме: „Знаем, че е така, защото иначе бог нямаше да ни спаси."

Това  беше най-отчаяната  ни  среща  за  тези  близо шест месеца пленничество, но нямаше нощ, прекарана в път, нито пък ден, дори и тогава, когато бяхме скрити от всички в света с изключение на тези, които ни държаха в плен, когато да не сме били изложени на страшна опасност. Винаги всички посоки се наблюда­ваха най-внимателно. Молбите ни да ни позволят да излезем вън на чист въздух, да вдигнем тъмните заве­си или да махнем дървените кепенци, за да влезе при нас малко светлина, срещаха отказ — те се страхува­ха да не би някой непознат случайно да открие къде ни държат. В продължение на много дни не ни позво­ляваха да говорим на глас и само шепнехме, за да не ни видят и издадат непознати хора. Разбира се, ни­кога не ни позволяваха да пеем. Една неделна вечер в началото на пленничеството ни бяхме скрити в едно помещение, предназначено за обор, както личеше от коритото със сено, и бях погълната от спомена за щаст­ливите ни неделни вечери в къщи; казах на г-жа.Цилка: „Мисля си, дали ще ми позволят да си попея — тихичко, разбира се." Струва ми се, че се намирахме на един склон, отдалечен от всяко населено място. Паза­чът чу въпроса и каза на г-жа Цилка: „Кажете й, че не може да прави нищо без разрешение."

Понякога ни се струваше, че никога вече няма да си познаем гласовете и че ще трябва да се учим да хо­дим — така дълго стояхме превити като шивачи в ъг­лите, определени за нас. „Не вярвам, че някога ще можем отново да се смеем — каза г-жа Цилка, — дори и ако ни освободят."  Мъката от разбитите надежди разяждаше душите ни. Така минаваха дългите седмици на очакване. Понякога разбойниците благоволяваха да ни кажат по някоя дума за слуховете от външния свят. По-често ни разказваха истории, за които се чудехме дали са верни или не, но които не можехме да опровергаем, докато в деня на освобождаването ни научихме, че са ни ги разказвали така, както на децата се разказват приказки.

Междувременно непрекъснато се чудехме защо не ни бяха откупили, ако беше вярно това, което казваха похитителите ни, че сумата е събрана. Веднъж, дейст­вително отчаяни от това, че при тях се беше завърнал пратеник със заповед от нашата преговаряща страна и София, на която те решиха да гледат просто като на предлог за печелене на време, мъжете ми казаха:

— Тази бележка, която сега ще напишете, е последното ви писмо.

Писмото беше призив към американската об­щественост да помогне за събиране на цялата сума, ако не всичко още беше събрано, или да изиска да се окаже натиск върху тези, конто държат откупа, да го платят.

Бремето на усамотението и безпокойството започваше да става непоносимо. Молбата беше написана и изпратена и отново чакахме, без нищо да научим за нея. Това беше рано през декември и ние чакахме и чакахме, и Нова година ни завари пак в очакване.

 *

Дните прерастваха в седмици, а седмиците в месеци, от четвърти септември — деня след залавянето ни, когато уведомих разбойниците за деликатното поло­жение, в което се намираше моята съпленничка г-жа Цилка. Когато за първи път поискаха мнението ми за времето, което може да измине до изплащането на от­купа, аз им казах, че заради г-жа Цилка ще бъде не­възможно да останем при тях повече от три месеца. Тогава, както по-късно ни признаха, те мислели, че срокът на пленничеството ще бъде далеч по-кратък, като се залъгвали с надеждата, че парите ще се получат веднага, в рамките на не повече от двадесет или тридесет дни.

През ноември, докато преговорите бавно се точеха и нямаше изгледи за бързото ни освобождаване, макар и през цялото време да не губехме надежда, г-жа Цилка започна да се безпокои, защото не можеше да се под­готви за малкото, чието идване наближаваше. Поех гри­жата да уведомя разбойниците за състоянието на неща­та и с много прости думи обясних на един от тях  за изискванията на положението. Лицето му доби загри­жен, дори тревожен вид. Предполагам, че разбойни­ците едва ли знаеха откъде да набавят материали за гардероба на едно бебе. Мъжът изглеждаше така мрачен, че сърцето ми се сви от страх, но не можеше да се от­лага. Казах му, че ни е необходим някакъв бял, въл­нен плат — фланела, ако можеха да намерят — и няка­къв тънък бял, помучен плат за малките дрешки. Той въздъхна дълбоко и накрая каза: „Добре, направете списък на най-необходимите неща и ще видим какво можем да направим, за да ги набавим."

Те често се местеха от едно място на друго нощно време, както правеха от самото начало. Веднъж се озо­вахме затворени в някаква стая почти под земята, а от тавана, измежду летвите, ни гледаше голям, мършав плъх. Отначало той стоеше далече, но когато разбойни­ците, след като приключиха със задълженията си по подреждане на леглото ни от сухи листа и сено, ни на­пуснаха, плъхът предпазливо се приближи и започна да ни наблюдава от един широк процеп точно над гла­вите ни. Едно парченце свещ, залепено на една цепе­ница — това беше цялата ни светлина в мрачното по­мещение, но тя изтрая достатъчно дълго, за да успея да грабна една пръчка, с която, за моя радост, можех да достигна тавана. Така въоръжена, легнах до г-жа Цилка. Известно време останах да дебна, като от вре­ме на време удрях с пръчката летвите, за да напомня на посетителя ни, че сме будни и нащрек. Г-жа Цилка, с естественото за всяка жена отвращение към гризачи­те, беше много нервна, но накрая сънят надви дори и нейния страх. Така или иначе, повече не видяхме плъха. Понякога, на големи интервали, молехме пазача, който се случваше при нас, да ни намери, ако е възмож­но, малко вода и удобства за едно необходимо измива­не. Ако това се окажеше възможно, по някое време на деня ни носеха вода заедно с дървено корито или чайник; в които да се поизперем. Всяка от нас имаше са­мо по един пешкир. Броят на носните ни кърпи беше много ограничен. Имахме само по един чифт бельо за подмяна, а единственият ни чифт чорапи се допълваше от по два чифта черни, памучни, мъжки чорапи, с които разбойниците ни бяха снабдили. Съвсем не всеки ден обаче можехме да си позволим лукса дори и лицата си да измием поради недостига на вода. Преди всич­ко трябваше да има вода за пиене, а по-лесно можех­ме да ходим с неизмити лица и ръце. Затова нищо чудно, че единственото парче тоалетен сапун, което ни бяха дали, ни служи цели три месеца.

Най-после дойде денят, когато ни връчиха един вързоп. Никой купувач на връщане в къщи след оби­колка на магазините не е отварял с такова нетърпение пакетите си, както ние — този платнен вързоп. Там бяха и белият вълнен плат, и тънкият бял памучен плат. Първият беше най-грубият плат, който някога съм виждала, а вторият — тънкият, евтин тензух, който разбойниците използуваха, за да почистват пушките си. Имаше също макари с памучен конец за шие­не. Г-жа Цилка реши да се задоволи с това, което й бяха донесли, и да  го използува възможно най-добре и като отбеляза, че грубата фланела ще омекне при прането, взе ножиците и бързо скрои няколко одеяла, малки пеленки и една мъничка ризка. От тензуха скрои три малки роклички, две шапчици и също толкова риз­ки, както и по една кърпа за нея и за мене. Сега ни чакаше работа. Седнахме с жар до прозореца, за да се възползуваме от цялата светлина, която проникваше. Какво благословение бяха тези занимания! По-рано ча­совете ни се струваха безкрайни. След сутрешните ни молитви прекарвахме времето си в разговори и спане, за да съберем сили за едно възможно нощно пътуване. Яденето ни не беше така разнообразно Откъм продукти, нито пък така пищно поднесено, че да ни отнеме много време. Понякога, когато влезеше някой от во­дачите, за да ни пита как си уплътняваме времето, отговаряхме: „О, седим и си говорим, говорим и си седим." Но сега всичко се беше променило. Седяхме над ръкоделието си, кротки и щастливи. Можехме дори да вдигнем бодри лица, когато някой от разбойниците ни попиташе какво правим.

Часовете и дните започнаха да отминават по-бър­зо: скоро, прекалено скоро привършихме с пришиването на одеялата с кръстосващи се ивици обикновен па­мучен плат и направихме малките роклички и пеленки. А все още не се чуваше нищо за освобождаването. Бяха ни преместили в една кошара на склона. Ма­кедония е пастирска страна. С напредване на сезо­на овчарите извеждат стадата си овце или кози от по­летата към по-обилната зеленина на околните хъл­мове, а по-късно, когато и там пашата намалее, се из­качват още по-нагоре в планините. Когато наближи зимният студ, тези влашки овчари се връщат обратно, като оставят незаети много кошари и овчарски колиби по планините и склоновете. В една от тези именно ко­шари се намирахме сега. Разбойниците бяха навсякъ­де около нас, а на нас ни отредиха едно ъгълче. От­някъде намериха слама, която разстлаха долу, на твърдата земя, и ни направиха параван от клони и листа. Можехме свободно да гледаме в открития двор. Сега времето беше студено, а пръстите ни понякога прекалено сковани, за да можем да работим; но кога­то слънцето огряваше въздуха, отваряхме пакета, кой­то беше станал така скъп на г-жа Цилка, защото съдържаше скромния гардероб, който приготвяхме за бебето й. Сега поне можехме да виждаме; шихме ри­бена кост навсякъде, където можехме да намерим оп­равдание за рибена кост, и правихме ажури навсякъде, където беше възможно да се сложи бастичка или ажур. Това ни беше единственото занимание и ние се въз­ползувахме от него максимално. Едно от грубите одея­ла дори носи ред бродерия, направена с обикновен бял памучен конец, с което г-жа Цилка, в страстта си да работи, си уплътни няколко иначе отегчителни часа. Нито една млада майка в по-щастливо обкръжение не се гордее с изящното и парфюмирано шкафче, в което нарежда  красивия  гардероб на малкото си дете така, както се гордееше тази смела жена, когато развързва­ше квадрата груб конопен плат, който съдържаше при­надлежностите на малкото й. Любещите й пръсти чес­то сгъваха и наново нареждаха малките дрещки, които в грубото ни обкръжение действително изглеждаха ме­ки и изящни. За да се поразсеем от работата, ровехме в дисагите, за да видим дали случайно не са останали малко ябълки или круши, с които разбойниците понякога ни снабдяваха. Действително, за наше щастие, имахме много плодове, а някои от сортовете бяха много вкусни.

Когато другарката ми беше потисната от тъжните спомени и копнежа за любимите й — нещо, което по-някога й се случваше, особено в очакване на идващото изпитание, неведнъж подозирах, че разбойниците ра­зиграват нещо като спектакъл по атлетика или манев­ри или измислят някоя игра, за да отвлекат вниманието й. Защото те бяха много смутени, когато тя изглеж­даше по-тъжна от обикновено и явно опечалени, ако и потичаха сълзи. Много осезаемо ги бяха обзели суеверните страхове, че с нея или с малкото й дете може да се случи беда. За да отклонят заплашващото ги проклятие, те вземаха много мерки, които в голяма степен облекчаваха състоянието ни на пленнички.

Отдавна беше минало времето за очакваното появяване на малкото ни гостенче. Г-жа Цилка понякога нетьрпеливо копнееше за малкото си, което щеше да разпръсне монотонността на живота ни и да ни донесе работа и забавление. Не можех да споделя с нея това желание от страх за възможните усложнения, които можеха да се появят. Как щяхме да задоволим нуждите на едно бебе? Как щяхме да го запазим от студа по време на пътуванията ни през ветровитите нощи? Щяха ли разбойниците да търпят бебето, ако започнеше да плаче? Не, не можех да се съглася с нея, но се надявах и се молех денят на освобождението ни да настъпи преди раждането. Умолявах разбойниците да пуснат  г-жа Цилка, ако им е възможно да намерят някакво място, където да я изпратят — ако не в къщи или някъде, където майка й можеше да бъде с нея, то поне в някоя къща, където щеше да има помощта на жени и малко от удобствата на един дом. Заявих, че съм готова да остана с тях сама, докато ме откупят, само и само да се смилят над нея; но те, както и ние, всяка нощ очакваха новини от своя пратеник относно резултатите от преговорите за нашия откуп и така отлагаха ден след ден.

Междувременно в плановете им настъпи промяна, както съдехме по техните действия, макар че не бла-юиолиха да ни дадат каквато и да е информация. Принуждаваха ни нощ след нощ да правим дълги пътува­ния и през нощта, преди раждането на бебето, г-жа Цилка, както и аз, бяхме десет часа на седлото. Тези нощни пътувания й причиняваха неописуеми страда­ния. Последната нощ, когато пътеката стана прекале­но стръмна, за  да можем да яздим, бяхме принудени да слезнем от конете и да се катерим. По един човек от всяка страна помагаше на всяка от нас, а един зад г-жа Цилка се опитваше да й окаже допълнителна по­мощ. Смазана от слабостта и болката, тя простена: „Оставете ме тук да умра. Не мога да вървя по-нататък". Омилостивени от изключителните й страдания, разбойниците я окуражаваха с думите: „Само още ня­колко крачки", като я прикрепяха значително по-нежно, отколкото някога са мислели, че могат да крепят пленник. В края на десетчасовото пътуване се озовахме скрити в една усамотена колиба, почти изцяло заета от две огромни бъчви вино. Точно под тази, която се намираше срещу вратата, между нея и пламтящия от­крит огън, запален върху пръстения под, постлаха сла­мата  и листата  за леглото ни.  Отпуснахме се върху тях изтощени и скоро заспахме дълбок сън. Стори ми се, че не беше минало много време, когато се събу­дих от шаването на г-жа Цилка — нещо, което беше противно на навиците й след умората на такова нощ­но пътуване. Каза ми, че не може да заспи от нерви и от болка. Този ден и двете почти не спахме. Един от пазачите като че ли усети какво се готви дори преди мене, защото се доближи и ми заговори с много се­риозен тон, че е желателно на следващата нощ да про­дължим пътуването и изрази надеждата, че г-жа Цил­ка ще разбере колко абсолютно наложително е да продължим още един ден. Отговорих,  че му е много добре известно желанието, което г-жа Цилка беше показала, да прави всичко, което й е по силите. Един ден тя много трогателно им беше казала: „Ще вървя, колкото мога, а когато повече не съм в състоя­ние да ходя, трябва да ме оставите, ако не можете да спирате." С напредването на деня на г-жа Цилка й стана ясно, че няма да може да продължи тази нощ и в около десет часа турско време или в четири след­обед тя съобщи този факт на разбойника. Видът му стана изключително сериозен и дори, стори ми се загрижен, но каза просто: „Ако не може да върви, ще трябва да намерим друг начин." И излезе да се съвещава  с останалите членове на четата, които бяха някъде другаде.

Междувременно се заехме с приготовленията, които можехме да направим. Само един човек от пазачите, и то един от най-младите, остана до огъня. Той стоя така, подпрял лицето си с ръце, отрезвен от важността на момента, докато не го помолихме да излезне и да ни пази отвън.

Малко преди осем часа вечерта, на светлината на огъня и една димяща газова лампа, едно мъничко мо­миче се присъедини към пленническата ни група. Когато го взех в ръцете си и погледнах малкото личице, в сьрцето ми нахлу вълна на обич и казах на майката: „Поздравявам те от сърце. Имаш благословено момиченце!" Тя ми благодари и сладко доволство заля бледите й черти. В това студено и влажно място трябваше да  бързаме, за да не се стори на новороденото ни гостенче приемът на този свят прекалено груб.

Подадох я на старата жена, която разбойниците бяха открили някъде и довели отдалеч, за да бъде с нас в този час на изпитание. Без баня, без да го намажем дори и с вазелина, който ни беше доставен за случая от един от разбойниците (той се беше запасил, за да смазва с него пушката си), повихме бебето в пелените и го положихме до майка му, за да спи. Г-жа Цилка, като опитна  болнична сестра, беше наясно точ­но как трябва да се действува и ми беше казала, на мене — съвсем неопитната й помощница — какво точ­но трябва да правя във всеки един момент. Беше ка­зала: „Не се страхувам." Трябваше да съобщим за събитието на разбойника, който ни пазеше отвън. Каква промяна беше настьпила в лицето и поведението му, когато влезна отново в колибата! Силната депресия се беше превър­нала в облекчение, за да не кажа истинска радост. Движенията му бяха бързи и чевръсти.  Казах му, че може да отиде да съобщи на останалата част от четата, че всичко е наред. Той взе една голяма кратуна, отиде до бъчвата, която беше надвиснала над г-жа Цилка, и наточи значително количество вино. След то­ва излезе, като още запазваше това странно разбойническо мълчание, да занесе радостната вест на дру­гарите си. Беше взел виното, за да пият за здравето на майката и малката й дъщеря.

В колибата цареше тишина. Гласът на бебето, чий­то остър вик показа, че малките дробове са силни и здрави, сега беше секнал. Очите, които се отвориха така светнали, за да огледат непознатото си обкръ­жение в този свят, бяха затворени, и малкото и май­ка му си почиваха. Старата жена, седнала до огъня, беше живописен елемент от сцената. Около главата й беше увързана бяла кърпа, а тънките й, деликатни черти се открояваха на светлината на огъня. Селските й дрехи подсказваха, че може би принадлежи към семейство влашки овчари, но така и не разбрахме коя е и как я бяха открили  разбойниците. Не бяхме ги молили за такава помощ, нито пък предполагахме, че ще могат да ни я осигурят, ако им я поискаме. Ма­кар че беше запозната само с онези суеверни обичаи, които са разпространени сред невежите, изолирани народи, за нас беше радост, че има сред нас по-въз­растна жена, майка.

Тя пови малкото телце в пеленките и оказа помощ в работата, която ни предстоеше. Окачи на огъня чай­ник вода, в който сложихме да се вари ечемик, за да дадем на майката  ечемичена отвара. В очакване на събитието се бяхме принудили да помолим похити­телите ни да ни снабдят с някои специални храни, не­обходими за една майка. Те добиха почтителен и тър­жествен вид, защото разбраха тържествеността на ча­са,  който ни заплашваше, и обещаха да направят каквото могат. Удържаха на думата си и ни снабди­ха с ечемик, сини сливи, захар и чай, а по-късно на­мериха малко картофи и по-често отпреди започнаха да носят кокошки, от които можехме да правим  су­па. Когато ечемичената отвара беше готова, доколкото можехме да я приготвим  без мляко, поднесохме я на нашия болник.

Бебето също скоро ни даде да разберем, че е дош­ло на този свят гладно. Какво трябваше да напра­вим? Не можехме да успокоим виковете му; затова, със съгласието на майката, увихме в един тънък плат малко памук и като го натопихме в ечемичената отва­ра, го поставихме в малката устичка. Бебето го пое с готовност и показа одобрението си със силно мляскане. Това беше характерно за нашето момиче още от първото му хранене. Много смях падаше заради това мляскане, с което бебето показваше задоволството си но време на кърмене или когато този, който го дър­жеше, пъхаше пръст в устата му, за да го накара да млькне в някой критичен момент. „Знаете ли откъде дойде мляскането на бебчо? — попита ме един път г-жа Цилка. — Не си ли спомняте как шумно напа­даха някои от мъжете храната си?" — „О, да — отговорих аз, — тогава си казвахме: звучи като прасета, които ядат в коритата си". — „Тъкмо оттам дойде мляскането на бебчо" — каза г-жа Цилка.

Когато уталожиха глада си, и майката, и бебето легнаха да спят, а двама разбойници възобновиха охраната край огъня и когато старата жена започна да клюма на мястото си пред него, аз легнах в едно тяс­но местенце под бъчвата, защото моето място от задната страна на сламеника сега трябваше да остане за бебето. Всичко беше спокойно. По някое време през нощта очите ми се отвориха и видях, че водачът на разбойниците е взел детето и го държи в силните си ръце, а главата му клюма над него от непреодолима умора. Майката също не беше пропуснала да забеле­жи тази негова постъпка и го наблюдаваше. Когато видя с каква нежност държи малкото телце, опасе­нията й, че разбойниците могат да се отнесат жестоко с бебето й, започнаха да изчезват и сърцето й се от­пусна.

Дойде неделя сутрин, светла и красива. Примолих­ме се на мъжете да оставят вратата поне малко отво­рена, за да може г-жа Цилка да погледа навън и да се поободри от ясното синьо небе. Тя с наслада съзерцаваше контраста между повяхналите кафяви листа па гората и ярката синева. Унесена в сън през нощта, беше сънувала, че зад нея са отворени прозорци. В къщурката нямаше прозорци, но пролуките между сламения покрив отгоре и каменната стена, на която стояха подпорите му, даваха предостатъчна възмож­ност на свежия въздух и на планинските ветрове да влизат в помещението. Как се радваше тя на този свеж въздух и на относителното ни освобождаване от пазачите! Денят мина спокойно и щастливо. Скуката вече нямаше да ни обременява, монотонността на жи­вота ни се раздвижи от нуждите на майката и бебето й; наистина, дните вече ни се струваха къси. Сварих­ме малко сливи и сложихме кокошката на огъня. Све­щените часове минаха с неделно спокойствие в души­те ни.

Привечер останалата част от четата дойде с молба да им позволим да влезат да поздравят майката и да видят бебето. Г-жа Цилка с готовност прие молба­та им. Издокарахме бебето в най-хубавите му дреш­ки, което значи, че освен с пелените го увихме с бяло­то, плетено, вълнено одеялце, за което отнякъде ни бя­ха намерили прежда. Когато съвсем се стъмни, мъ­жете влезнаха един по един. Бяха в пълна унифор­ма  — оръжията на мястото си, ръцете и лицата — удивително чисти. Взех бебето в ръцете си. Всеки ми­наваше направо покрай огъня, който ярко гореше и застанал до майката, която лежеше на светлината му, й поднасяше поздравленията си. След това поз­дравяваше старата жена, седнала на цепеницата, коя­то предпазваше сламеника на г-жа Цилка от искрите. След това  всеки  от тях минаваше да ме поздрави и поглеждаше малкото личице на бебето, като прошеп­ваше по  някоя дума за благословия, както е техният обичай. Това беше сцена, достойна за четката на  ху­дожник. През деня попитах г-жа Цилка дали е на­мислила име за бебето.  „О, да — каза тя, — решила съм това. Тя ще се казва Елена. Това е името на май­ка ми и вашето. Ще я кръстя на вас двете, а на ан­глийски ще я наричам Елинър." И така представихме мъжете на малката Еленче  (Нали трябваше да дадем умалително име на такова мъничко момиченце?) Те започнаха да разговарят с лек, дори весел тон. Суе­верните страхове, които дълго време ги бяха потис­кали, сега бяха отминали: явно грижите, положени за г-жа Цилка, не се бяха оказали напразни. „Сега — казаха те — трябва да направим униформа иа бебето." Един трябваше да й направи чифт цървули, друг на­метало, трети пък — шапка. Един трябваше да съчини песен за случая, а друг да пригоди към текста музи­ка. Разговорите им имаха желания ефект, защото страховете напуснаха майката и тя лежеше усмихната, щастлива, със съзнанието, че нещо се е пречупило в сърцата и на най-закоравелите измежду похитителите ни и че те щяха добре да се грижат за малкото й и да го пазят.

Разбойникът, който държеше бебето, ми го върна и аз го подадох, признавам, с нежелание, в протегнагите ръце на Чауша. Колко се страхувахме от този разбойник с ужасна външност и черна брада първия път, когато го оставиха при нас да ни пази! Той може би беше турски дезертьор, защото носеше тъмно-синя униформа с червени кантове, а гъстата му черна коса беше покрита с фес. Именно той неведнъж беше вселявал у нас ужас. Една вечер, неотдавна, когато слизахме пеша по стръмно нанадолнище през гората и когато всички пазеха най-голяма тишина, той изведнъж и без заповед изпразни пушката си. Всички се прикриха, обхванати от ужас, под най-близките дьрвета и зачакаха да разберат какво ще се случи. Дали това не беше внезапно нападение на някой неприятел? Скоро пазачът, който ми помагаше при слизането, каза шеговито, за да успокои страховете ни: „А, та това е Чауша!" Появиха се и други разбойници и въпреки опасността, почти завикаха, изпълнени с отвращение: „Този Чауш! Този Чауш!" Чауша беше видял непознат човек, който водел непознати коне, и без да се допита до другарите си, беше стрелял. Възмущението им беше безкрайно, но времето ни беше прекалено ценно, за да се губи в ругатни. Пленничките се качиха отново на конете си и колоната потегли възможно най-бързо, за да излезне от този опасен район. Това може би беше едно от невероятните ни избавления, защото никакво нападение отникъде не последва това непредпазливо издаване на местонахождението ни.      

Един друг път, когато имаше тревога около коли­бата, в която бяхме настанени далече горе на един склон, другите членове на охраната се бяха задоволи­ли с това да погледнат през малкото прозорче, което осветяваше помещението ни, но когато Чауша пог­ледна, той така притисна пушката си до стъклото, че то се счупи — и това само, за да може по-ясно да наблюдава. Верен като куче на всичко, което му се поверяваше, той при все това се оказа невнимателен и неразумен и често изтръпвахме от страх  да не ни стори нещо. Именно неговите ръце сега бяха протег­нати, за да поемат малката Еленче. Като я хвана здраво, той седна по турски пред огъня  и започна  да я люлее напред-назад. След това с припрения си вла­стен маниер ми прочете лекция за това, как трябва да се грижим за едно бебе. Разбира се, бях открила мал­кото личице, за да могат да го видят. „Не трябва да правите това — каза той, — ще я простудите до смърт. Трябва да правите така и така" — и илюстри­ра думите си със сгъване на пеленките и одеялцето й над лицето. „Вие не сте израсли сред бебета както ме­не" — добави той, като ми я върна отново с още мно­го други нареждания за това, как да се грижа за нея.

Като пожелаха на майката много щастливи годи­ни, а на бебето — дълъг живот, те потеглиха обратно към квартирата си някъде навън. Ние с г-жа Цилка дълго стояхме будни тази вечер, увлечени в разгово­ри за чудната добрина на бога, който смекчи сър­цата на тези разбойници, та да се отнасят нежно с малкото дете, родено в плен сред тях. Радостта, коя­то излъчваше сърцето на майката, й помогна да се възстанови, а бебето от самото начало изглеждаше склонно да се примири с обстановката. То се оказа една издръжлива малка планинарка.

На сутринта разбойниците казаха, че е невъзмож­но да останем там, където сме,  и че през следващата нощ ще трябва да тръгнем. „Дали ще може г-жа Цил­ка да язди коня си?"   попита този,  който беше на смяна. „Не, разбира се" му отговорих аз. Той на­стоя, че е наложително да пътуваме тази нощ.  „Тога­ва ще можете ли да направите носилка, на която да пренесете  г-жа  Цилка?" попитах аз и им подска­зах, че одеялото ни може да се върже на два кло­на, по един от всеки край, и така да се направи им­провизирана носилка. Той се замисли и излезна  да се посъветва с другарите си. След това се върна и каза, че са решили какво да правят. Носилка не била под­ходяща, защото на някои места пътеката ставаше мно­го тясна. Те щели да направят сандък, в който г-жа Цилка да седне. „Но възразих аз, тя не може да седи, тя трябва да лежи." Сериозният му вид по­каза, че забележката ми е увеличила затруднението им, но аз бях неумолима и продължих: „Толкова дъл­го се грижихте за г-жа Цилка, ето — и тя, и детето са добре. Нали не искате точно сега да й се случи не­то?" Той отстъпи и отново излезе, за да вземе уча­стие в приготовленията. Привечер в колибата ни вне­соха един сандък, който с вида си навеждаше на ло­ши мисли. След като се стъмни, мъжете започнаха да пристигат. Доведоха животните за нощното пътуване. Бяхме в готовност, в съответствие със заповедите на разбойниците. Старата жена беше натъкмила малко­то възможно най-топло за предстоящото му излагане па нощните ветрове и на студа. За всеки случай бях вьрзала бучки захар в тънък плат, ако бебето огладнееше и заплачеше по пътя.

Трима от най-младите разбойници вдигнаха г-жа Цилка от сламеника и я поставиха в сандъка, кой­то й бяха сковали. Всички, които стояхме наоколо, по­чувствувахме огромната отговорност, която разбойни­ците поемаха върху себе си, като я местеха в тази студена нощ. Тя погледна мъжете в очите, докато я поставяха в сандъка, и каза: „Сега кажете: „Бог да я прости!"", както е обичаят на Изток, когато поставят мъртвия в ковчега. Те не издържаха на това. Един от тях избухна: „Не говори така!" и в очите му се появиха сълзи; а той беше суров човек, непривикнал към прояви на нежност. Междувременно на вратата, и отвън и отвътре, се проведе обсъждане. Чудехме се какво е причинило забавянето. Бебето щеше да огладнее. Майката търпеливо лежеше в сандъка в очакване, а те говореха ли, говореха. След време стана ясно, че нито едно от животните, които бяха довели за пътува­нето, не беше достатъчно силно, за да издържи те­жестта на г-жа Цилка и сандъка, вързани от едната страна на самара, и на товар със същата тежест от другата. Тогава направиха предложение аз да тръгна с един от тези коне, а г-жа Цилка и малката Еленче да останат. Ужасена от самата мисъл, че те ще бъдат оставени, така слаби и безпомощни, на нежните гри­жи на тези хора, решително отговорих: „Няма да се отделя от г-жа Цилка." Те не настояха и след допъл­нително обсъждане казаха, че можем да останем и тази нощ. Както се оказа, разбойниците бяха решили, че ако преследвачите им съвсем ги притиснат, така че да не могат да преместят г-жа Цилка, ще я преоб­лекат с бебето й като селянка и ще побягнат с мене към някое по-сигурно място.

Следващият ден мина бързо покрай многобройни­те грижи за майката и детето. Привечер водачът им с преднамерено груб тон властно ми заповяда да при­бера всичко и да се приготвя за път. Най-младият разбойник, който ме пазеше по това време, сякаш разбра грубостта на думите му и дискретно, но с яв­но съчувствие ми помогна да събера вещите. И двете почувствувахме истинско успокоение, когато усетихме мълчаливата му подкрепа. Някои от мъжете си бяха пийнали повечко вино от голямата бъчва над г-жа Цилка. Никак не изключвам през деня да им бяха донесли отнякъде и ракия, и това може би беше при­чината за коравосърдечието на водача. Винаги бяхме много обезпокоени, когато ги виждахме да пият, осо­бено преди тръгване на нощен поход, защото макар и рядко пияни, у някои влиянието на алкохола се усе­щаше съвсем ясно.

Отново приготвихме бебето за пътуване и го увих­ме така топло, колкото ограничените ни запаси от дрехи позволяваха. Облякохме г-жа Цилка и отново я поставихме в сандъка й. Този път решиха, че доведе­ните животни са достатъчно силни и можем да потег­лим. Внимателно вдигнаха г-жа Цилка, изнесоха я от колибата и след доста бавене здраво я вързаха от ед­ната страна на самара. След това натоварихме всичко възможно от другата страна. Нахвърляха и наметала, но товарът пак беше прекалено лек, за да уравновеси тежестта. Тогава привързаха големи пръти, докато то­варите се изравниха. Сега беше мой ред да се кача на коня. Вързаха ми цедилка, в каквито селянките но­сят малките си деца около врата и раменете и на ме­не предадоха скъпоценното бебе. Когато колоната по­тегли, водачът им изведе коня ми начело и каза: „Късметчето напред!" Четирите часа — колкото трябваше да продължи пътуването ни според пазачите, се уд­воиха, а и отгоре. Никой от участниците в това пъту­ване няма да го забрави. Горкото добиче, което носе­ше двойния  товар, се нуждаеше от непрестанната по­мощ на разбойниците, които подлагаха силните си рамене под сандъка от едната страна и под разнородния куп от другата; те всички бяха напълно изтощени още преди края на пътуването.

Пътят се оказа ужасен; на много места пътеката беше толкова стръмна и тясна, че мъжете трябваше да изостават; на други места огромни каменни блокове и преграждаха и г-жа Цилка се раздрусваше от уда­рите на сандъка отстрани, като на моменти очакваше седлото да се преобърне. На мене с бебето не ми беше по-леко. За нас беше достатъчно трудно да се държим и сами на седлата, но с бебето, което заемаше едната ми ръка, като само една оставаше свободна, за да се държа, задачата стана много трудна. Бяха определени хора, които да пазят бебето и мене и от двете страни, а един се опитваше да ми прикрепя гърба, когато стръмното изкачване криеше опасност да бьда изхвърлена назад от седлото. Пазачът, който водеше коня, от време на време се обръщаше и предпаз­ливо нареждаше: „Внимавайте тук" или „Тук се пазете" и другарите му се опитваха да спазват добре тези указания.

През първите часове малката пътничка спа, но пос­ле гладът я събуди и тя се разплака. Колко й бяхме благодарни, че в един отрязък от пътя, където ни бе­ше наложено пълно мълчание, не издаде нито звук! Когато започваше да се притиска и да издава онези малки писъци, които предшествуваха плача, цялата се обливах в студена пот: бяхме ли преминали зоната на опасност? Какво щеше да ни се случи, ако бебето про­плачеше? Скоро ревът му се разнесе в нощта. Не бе­ше лесна задача между завивките, почти скрити под ямурлука на един от разбойниците, с който бях на­метната, да се открие в тъмнината малкото личице и да се пъхнат парченцата захар в плачещата устичка. То обаче ги прие с охота и колкото и малко да беше, примляска от удоволствие. След малко пак заспа. Но и този свеж нощен въздух захарта можеше да има са­мо краткотрайно действие и бебето започна да приплаква все по-често. Бяхме почти отчаяни, когато ни заповядаха да спрем. Майчиното сърце на г-жа Цил­ка не беше издържало на воплите и тя някак беше ус­пяла да се измъкне от вървите, които я пристягаха, за да застане в седнало положение, и пое рожбата си, за да я накърми. Дългата нощ се изниза и след безброй спирания и потегляния най-после на зазоряване стигнахме до мястото, където ни позволиха да си по­чинем.

Помещението, в което ни заведоха, беше по-широ­ко от това, което бяхме напуснали. Тук също имаше запалено огнище. Една лампа разпръсваше малко тъмнината, която там  винаги цареше, защото прозор­ците бяха с кепенци, при това заковани, така че дни­те и нощите ни бяха еднакви. Имахме сериозни осно­вания да се опасяваме, че г-жа Цилка ще се разболее тежко, защото студът и друсането, на които беше под­ложена по време на това несвоевременно пътуване, и причиниха силни страдания в продължение на някол­ко дни- На малкото, изглежда, нищо му нямаше, с из­ключение на запечен стомах — факт, който доведе май­ка му до твърдото решение повече да не храни бе­бето със захар. Тя също реши, че трябва да му даде малко рициново масло, ако можеха разбойниците от­някъде да намерят. Колкото и да е странно, след из­вестно време получихме едно шише и малкото човече прие първата си и единствена за периода, докато бях­ме в плен, доза лекарство; то го изпи като малък ге­рой, а после млясна, сякаш намираше питието не лошо.

Едно от новите ни задължения, които се появиха покрай бебето, беше грижата за пелените. Количест­вото, с което ни бяха снабдили разбойниците, беше ог­раничено и изискваше ежедневно подновяване. Раз­бира се, те трябваше някъде да се сушат. Не можеха да се изнасят навън  на дневна светлина, защото това можеше да издаде разбойниците. Не  можеха да се сушат на лунна светлина. Трябваше да се сушат пред огъня и да са винаги готови за прибиране в дисагите, в случай че дойде заповед за нощен поход. Беше ин­тересна гледка, а също и много поучителна, да се ви­ди как един или друг от разбойниците, който се слу­чеше на пост, седи край огъня и помага в сушенето.

Така се нижеха дните, запълнени с грижи за май­ката и детето й. Непрекъснато очаквахме новини и се надявахме на някоя добра вест. Напразно чакахме до неделя сутринта на 12 януари, когато ни настигна го­ляма радост. Не бяха новините, които очаквахме та­ка нетърпеливо, но един от разбойниците беше пристигнал през нощта и отново ни донесе писмо. С каква радост прочетохме тези редове, които идваха за втори път през тези четири месеца в уверение на това, че любещи сърца ни помнеха и още работеха и се моле­ха за освобождаването ни. Същата тази нощ трима от похитителите ни тръгнаха, за да се срещнат с комисията, която беше назначена ат американското посолство в Цариград да преговаря за откупването ни. То­зи който беше държал бебето през първия ден на жи­вота му и когото бяхме започнали да чувствуваме ка­то закрилник, щеше да ни остави в ръцете на разбой­ници, които почти не познавахме и от които непрекъс­нато се страхувахме. Нищо обаче не можеше да се направи и се уповавахме единствено на бога да ни помогне да оцелеем в ръцете на новите ни пазачи.

Сега нощите бяха много мразовити. Вилнееха сил­ни ветрове и неведнъж възразявахме заради бебето, както и заради майката, когато се получаваше запо­вед да се приготвим за път. Но те никога не отстъп­ваха от взетото решение, колкото и да беше студена нощта, колкото и бясно да духаше вятърът или да валеше снегът. За разлика от нас те знаеха за опас­ностите, които неумолимо ги заплашваха, но никога нищо не споделиха за тях. Пътувахме с Еленче сред падащия сняг, а когато плачът й ставаше прекалено настойчив, конят на майка и се обръщаше встрани на завет от вятъра и г-жа Цилка я кърмеше. Веднъж «мряхме на един самотен склон до един груб навес, на­пълнен със сено. Настаниха ни в една вдлъбнатина  в сеното. Запалена свещ, залепена върху една греда, трепкаше от вятъра и заплашваше да опожари убе­жището ни. Беше така студено и влажно, че майката не можа спокойно да понесе опасността за здравето на скъпото й дете и избухна в неудържим плач: „Детето ми ще умре тук без огън! Как да го преоблека, като не мога да стопля мъничките му краченца и чистите му пеленки?" Пазачът разбра мъката й и се зае да проучи дали не може да ни намери по-добра кварти­ра. Не след дълго се върна, явно успокоен. „Има ед­но място, където можете да запалите огън. Елате с мене" — каза той.

Това беше явно овчарска колиба, разположена на един безлюден склон. Вътре имаше място само колкото за нашата малка група, макар че двама от паза­чите се сметнаха задължени да се намушат вътре в един ъгъл, за да ни пазят, а вероятно и за да се постоплят. Ако единият от тях легнеше, другият трябва­ше да стои прав. Фактически нямаше място за  нищо друго освен за една глинена кана, която стоеше в ъгъла, до главата на г-жа Цилка. Тя се пълнеше пре­ди  зазоряване и това бяха запасите ни от вода за през деня. Не само че по цял ден бяхме затворени в колибата и не ни беше позволено да държим врата­та поне малко отворена, за да влиза светлина, но и през целия ден не ни беше разрешено да палим огън. Тук за пръв и последен път ни се случи да останем без храна. Имаше едва за г-жа Цилка, и то съвсем дол­нопробна. Цял ден нищо не сложих в устата, но ко­гато настъпи нощта, донесоха на пазачите ни съд с топла яхния, не особено вкусна, която те разделиха е нас. В една друга колиба, където спряхме няколко дни по-късно, един от разбойниците забеляза, че сред жи­вотните има теле и заповяда през деня да го вържат. Надвечер издоиха майката, но тя се оказа несговорчива и в един злополучен миг ритна съда с млякото и го разля.

Г-жа Цилка беше много изобретателна, когато ста­ваше въпрос да се осигури баня за бебето й, ако мяс­тото, където се намирахме, не беше прекалено влажно и студено. Когато поискаше малко топла вода и нещо, което да може да се пригоди за вана на бебе­то, можеше да се разчита, че мъжете ще изпълнят желанието й, стига това да е възможно. В същото вре­ме намирахме възможност да перем дрешките на бебето, дори да поосвежим по нещо от собствения си мизерен гардероб. По този начин осигурихме и за себе си условия за къпане и без колебание се въз­ползувахме от тях максимално.

Понякога обаче разбойниците, изглежда, бяха или в прекалено опасно положение, за да отиват често за вода, или се намирахме далече от потока, от който я доставяха, и тогава не можеха да ни изпълнят мол­бата.

Седмиците на пленничеството ни се нижеха, опас­ности ни дебнеха ден и нощ, не само отвън, но и от­вътре .Много, много пъти ни заповядваха да снижим собствените си гласове, да не би да ни чуе някой не­познат, манаващ наблизо до скривалището на разбой­ниците и който можеше да предаде и тях, и нас. В такива моменти дори и на бебето не му се позволяваше да плаче. Отвътре страдахме от непоносимия дим от огъня в някоя от колибите, в които ни водеха нощ след нощ и който причиняваше неразположение не само на нас, възрастните, но и на бебето, като просто му пречеше да спи. В истинско отчаяние, понякога се виждахме принудени да увием малкото, колкото се може по-топло и да го изведем навън, в нощния студ, за да се успокоят малките му нерви, а и нашите. Но понякога то плачеше и беше неспокойно по цяла нощ.

Заплашваха ни също и опасности от друго естество. Веднъж силен грохот внезапно ни сепна от дълбок сън. Човекът, който бил на пост отвън, влезнал да ни пази вътре през следващия  един час. Той трябва­ло да извади патроните от пушката си още на вратата, но по една или друга причина не го направил, и докато се занимавал с пушката си, седнал пред пламтящия огън, без да иска, натиснал спусъка и куршум ьт се разбил в една греда над главите ни. Моментал­но всички се събудиха. Какво беше това? Г-жа Цилка се събуди под впечатлението, че турските войски, които, предполагахме, винаги преследват разбойниците, са ги открили и ги нападат. Разбира се, човекът призна небрежността си.

В този бърз преглед на начина, по който това мал­ко бебенце събуждаше най-нежните чувства в сърцата на хората, които го задържаха в плен заедно с майка му и нейната приятелка в продължение на тези по­вече от седем седмици, които живя сред тях, ясно виж­дахме милостивото предназначение на бога за облек­чаване на иначе почти непоносимата ни неволя и му бяхме благодарни за това, че „и в най-тъмното кътче па земята, намира се любов".

Не трябва да се забравя, че това е разказ на една от пленничките, която не можеше да знае нищо за историите, разпространявани за тях в печата и които бяха известни на света; и почти нищо за тези, които водеха преговорите и за взетите от тях мерки.

На шестия ден след залавянето ни беше направен първият опит да се започнат преговори за събиране на сумата. Единадесет дни след това разбрахме за неуспеха на този опит. Тогава чувствувахме, че смъртта е неизбежна; по-късно обаче ми заповядаха да напиша второ писмо. Този път преместиха полето на преговори в България, като ми заповядаха да пиша до един от мисионерите ни в Самоков и да го уведомя за за­лавянето ни и за намерението на разбойниците или да получат откупа, или да ни убият.

Във всяко от тези писма разбойниците определяха срок за живота ни, а също и в едно трето писмо, кое­то ме принудиха да напиша, след като, както подраз­брахме, бяха научили, че в Америка има движение за изплащане на откупа. Във всеки от тези случаи те при­бавяха заплахата, че ще ни убият и ние бяхме напъл­но убедени, че ще го сторят, ако парите не са налице след изтичането на определения срок. Сцената в ко­шарата през една от последните недели на октомври, когато след кратко обсъждане извадиха револверите, за да изпълнят заканата си, беше достатъчно доказа­телство за твърдата решимост поне на някои от тях.. Желанието им да получат парите обаче доведе до още едно отлагане. „Помисли колко лири!" — това беше реплика на един от тях, която дочух по време на ед­но от първите ни нощни пътувания.

Изненадата и разочарованието им бяха съвсем яв­ни, когато разбраха, че работата е минала в ръцете на дипломатите. След това вече нямаше смисъл да се поставят срокове за живота ни. Те ясно съзнаваха това, когато казаха с яд, но с непоколебима реши­мост: „Ако е необходимо, пет години ще ви държим, но ще покажем на света, че можем да ви задържим, докато получим парите."

Много, много от дните на очакване бяха прекара­ни в такива тъмни дупки, че не можехме да правим нищо друго, освен да си приказваме през времето, ко­гато нито ядехме, нито спехме, за да запълним безко­нечните часове, а често ни се разрешаваше само да шептим. Веднъж ни скриха на едно място, където дървените кепенци, които покриваха прозорците, не бяха заковани. В желанието си да вкара малко свет­лина, гъжа Цилка непредпазливо отвори прозореца повечко и бялата кърпа на главата й привлече вниманието на един овчар, който минаваше наблизо. Когато това стана известно на  разбойниците, те изляха недо­волството си върху нас по най-невъздържан начин и един от тях седна така, че да ни прегради пътя към всееки източник на светлина. Затворени вътре, ние се­дяхме и седяхме, докато накрая не издържахме и заплакахме горчиво. Това затворничество непоносимо из­мъчваше г-жа Цилка. Накрая в отчаяние, измислихме един начин да останем малко насаме. Взехме здравата  връв, с която ни бяха снабдили, за да завързваме одеялото по време на нощните ни походи, и я опънахме пред един от ъглите на това тъмно помещение. От­горе метнахме домашното одеяло, като по този начин се получи един уединен кът, в който можехме да останем в някаква степен сами с нещастието си. След време започнахме да наблюдаваме краката на разбойниците, когато влизаха и излизаха, и се научихме да различаваме пазачите по начина, по който  връзваха лентите на навущата си.

Разбойниците не се изпуснаха нито веднъж пред нас за хода на преговорите, нито пък ни приобщиха към каквото и да е сведение за това, което ставаше по широкия свят. Нашите похитители упорито отказваха да ни кажат причината за преместването ни нощ след нощ, понякога в дъжд, понякога в сняг, понякога през потоци, чиито каменисти дъна бяха така неравни, че пленничките на конете си с голяма трудност се задьржаха на самарите сред стремителните води. Мо­жехме само от честотата на тези походи да заключим, че  преследването от войските е постоянно и безмилостно. През една тъмна като катран нощ, когато пътят минаваше през местност, в която не разрешаваха и звук да се издаде, стигнахме до едно място, откъдето нанагорнището беше така стръмно, че ни свалиха от конете и ни поведоха за ръка. По едно време, докато се влачехме напред един след друг и разбойниците стъпваха точно в следите ни, за да заличат с безформените стъпки на цървулите си всяка следа oт женски крак, а пътеката през хлъзгавата кал водеше по ръба на една бездна, кракът на човека, който крепе­ше г-жа Цилка, се подхлъзна и той започна да се пързаля надолу по стръмния склон, повличайки я след себе си. Друг разбойник, с очи като на котка, я граб­на с желязна хватка и я изнесе до върха. Тук, в чер­ния мрак, ни заповядаха да възседнем конете си. След много трудности г-жа Цилка се озова на седлото, но когато посегна към гривата на коня, за да се закрепи, хвана опашката! Смях обаче не последва — напре­жението беше прекалено голямо.

Но ето че най-после настъпи щастливият ден, кога­то един от тях ми заповяда да напиша ново пълно­мощно за парите, и този път каза: „Решили сме да приемем сумата, която е събрана." С ликуващо сър­це написах следното, което беше разписката, дадена в крайна сметка от похитителите ни на откупващата страна:

„Давам настоящото пълномощно на предявителя му, член на четата, в чиито ръце се намираме в плен, въз основа на онова, дадено му по-рано от нас, с правото да получи искания за нас откуп и с допълнителни правомощия да разисква въпроса за освобождаването ни до окончателното му приключване, в уверение на което се подписваме собственоръчно:

Елена М. Стоун Катерина Стефанова Цилка
            Македония, декември 17—24, 1901 (11)"

Сега събитията се задвижваха. Чухме от похитите­лите ни загатвания за постъпките, направени от други разбойнически чети до генералния консул Дикинсън в София с претенции, че именно те ни държат в плен, и изявления, че са готови да  приемат и по-малки па­рични суми от тази, искана от истинските ни похити­тели. Трудностите около тях се сгъстяваха и накрая решиха, че трябва да постигнат съгласие с посредни­ка, оставен от г-н Дикинсън след завръщането му на поста си в Цариград. На 12 януари техният посред­ник отново се завърна от София и — каква радост! — отново ми донесе писмо. Този път то беше адресира­но и до г-жа Цилка и беше от една наша скъпа бивша ученичка.

Той също ни донесе препис от писмото, което пос­редникът на г-н Дикинсън беше написал до д-р Хаус от Солун, от което разбрахме, че подателят е бил назначен да действува в комисията за откупа, която тряб­ва да преговаря с разбойниците. От това писмо нау­чихме факта, че разбойниците са постигнали съгла­сие с посредника на г-н Дикинсън да приемат сума­та от 14 500 турски лири и те се придържаха към то­на постигнато споразумение. Предположихме, че при­чината за изпращането на препис от това писмо до г-жа Цилка и мене беше да може д-р Хаус да получи неопровержимо доказателство, че все още сме живи и че пленничките, за чието откупване бяха събрани па­рите, сме именно ние, тъй като имаше напътствия да напишем на обратната страна на листа сведения относ­но някои въпроси, които не можеха да бъдат извест­ни на други.

Когато един от мъжете, който ни беше охранявал дълго време, заяви през деня, че другарят му ще по­тегли по обратния път същата тази нощ и че и той също ще трябва да замине, обхванаха ни опасения. Със или без основание, бяхме започнали да чувству­ваме, че именно на този човек, повече отколкото на всеки друг, дължахме запазването на живота си през онази неделя, седмици преди това, когато бяхме ви­дели револверите, извадени за нашата смърт. Сега той трябваше да тръгне, а ние ужасно се страхувах­ме от повечето от онези, с които шяхме да останем. Увещавахме го, след като се налагаше именно той да замине, да направи всичко възможно, за да убеди ко­мисията по откупването ни да изплати парите още преди да бъдем освободени, и му казахме: „Ние ще пое­мем рисковете."

Отдавна се бяхме убедили, че няма друг начин да се видим някога на свобода. Мъжете неотстъпно пре­следваха целта си. Те щяха да получат парите, преди пленничките да бъдат освободени. Често ни се искате по някакъв начин да влезем във връзка с онези, кон­то държаха парите, и да им съобщим това свое убеж­дение. Ето сега ни се предоставяше такава възможност, защото, когато казах: „Ние ще поемем рисковете", този разбойник бързо попита: „Ще напишете ли това?" -„Ще го напиша с най-голямо удоволствие" — беше ре­шителният ми отговор. „Нали си съгласна?" — попи­тах г-жа Цилка. След като получих съгласието й, седнах на светлината на огъня и лампата, която в това мрачно място гореше ден и нощ, и написах призи­ва, който, надявахме се, щеше да подтикне приятели­те ни към действия, при това към бързи действия.

През същия този неделен ден разбойниците ми по­дадоха препис на едно писмо от посредника на консу­ла Дикинсън в София. Ние с г-жа Цилка се наведох­ме над това писмо и започнахме да мислим какво да кажем в отговор на съдържащото се в него разпореж­дане да напишем по нещо на обратната страна на лис­та. Писмото гласеше:

Декември 18-31, 1901

Г-н Дж. X. Хаус:

В качеството си на посредник на г-н Чарлз Ди­кинсън, упълномощен да преговарям с разбойниците за откупването и освобождаването на мис Стоун и г-жа Цилка, с настоящото заявявам следното:

1. Посредникът от страна на разбойниците с пълномощно, подписано от мис Стоун и г-жа Цилка, и аз, посредникът на г-н Дикънсън, се споразумяхме пленничките да бъдат освободени след изплащането на събраната за тази цел сума, а именно: 14 500 турски лири.

2. Относно точното място и начина на предаване на сумата и освобождаване на пленничките ще се споразумеете с лицето, което ще Ви донесе това мое писмо. То има правомощия за това.

3. За да получите увереност, че пленничките са живи и че са добре, това мое писмо ще бъде предадено на мис Стоун и г-жа Цилка, за да напишат нещо саморъчно от другата страна на листа, след което то ще Ви бъде предадено.

4. Препис от това писмо Ви изпращам и по по­щата.

5. Парите могат да бъдат платени в наполеони. Г-н Хаус, приемете моите най-добри благопожелания с подписа ми."

От обратната страна пишеше следното:

Мис Е. Стоун.

Напишете няколко реда, отнасящи се до неща, случки или имена, които са известни на Вас и на г-н Хаус.

Аз написах следните редове:

Д-р Хаус:

Уважаеми братко и съработнико в евангелистката дейност в Македония,

Снощи разговарях в съня си с г-жа Хаус и я по­питах дали си спомня, че без няколко дни осем месеца са изминали от времето, когато придружих Вашето семейство до Франция. В тази свята неделя това пис­мо ми беше дадено от един от нашите похитители, току-що завърнал се от София. Пристигнаха ли г-н Холуей и съпругата му? А скъпите на сърцата ни, които отидоха в Америка миналата година? Сърцето ми е често със съработниците ми в Солун и други места в областта. Много сме натъжени от вестта за страдания­та на Райна Георгиева, но случаят ни е известен само като факт. Да благослови бог творението си, особено през тази седмица на молитви!

С искрени поздрави, Ваша съработница:

Елена М. Стоун.

Събота вечер, 4 януари 1902, 22 декември 1901 (ст. стил) се роди Елена Г. Цилка. Всичко мина нормално, детето и майката са добре, благодарение на чудотвор­ната божия милост.

Е. М. Стоун.

Въпросът, отправен към г-жа Цилка, гласеше:

За г-жа Цилка:

Отговорете коя беше приятелката Ви в Ист Ориндж, Ню Джърси, и коя беше директорката на бол­ницата, в която работехте.

Саморъчният отговор на г-жа Цилка:

Г-ца Бел Джуд. Директорката на болницата е г-ца Ана Максуел.

Катерина Стефанова Цилка.

През дните на очакване, които последваха, грижите за бебето и майка му ми създадоха предостатъчно ра­бота. Беше много трудно да се свършат и най-неот­ложните неща в това мрачно, влажно място и с жал­ките малобройни удобства, които то предоставяше. Единственият начин да различаваме деня от нощта бе­ше от струйчицата светлина, която проникваше през процепите на закованата врата. Веднъж бяхме удиве­ни от един блед лъч слънчева светлина, който падаше близо до нас, и след като го проследихме, установихме, че идва от една дупка в пръстения под, от някакъв предмет в мазето, който го отразяваше! Тук г-жа Цилка сътвори уникално наметало за малкото си: подпла­тена торба, направена от здрав бял памучен плат с част от оскъдните материали, които разбойниците ни бяха донесли. В тази торба, завързана около врата й и над пеленките, поставяхме малката Еленче по вре­ме на всички наши по-късни пътувания.

Изминаха много дни. Нощите сега бяха студени. Духаха силни ветрове и по земята имаше сняг. Неза­висимо от това не мина много време и разбойниците отново започнаха да ни местят. Суровият, твърд израз на лицата им ме убеди, че трябва да имат сериозни причини, за да извеждат на студа тези, които още се нуждаеха от подслон и грижи. Сутрин след сутрин напразно разпитвахме дали някой е пристигнал. Ня­махме представа къде се водят преговорите, нито пък къде ни крият. Най-сетне една нощ беше пристигнал някой. Вдигнаха ни от сън и ми подадоха бележка; бе­ше от д-р Хаус. Тя потвърждаваше получаването на писмото ми и в нея по-нататък се казваше, че той щял да се опита да убеди останалата част от комисията по откупването да застъпи неговото становище, а имен­но — че парите трябва да се изплатят преди освобож­даването на пленничките.

Какво означаваше това? Сърцата ни се изпълниха с ужас. Посредникът на консула Дикинсън ни беше споменал само името на д-р Хаус. Кои бяха тези дру­ги, които той тепърва трябваше да убеждава? Ние бях­ме много объркани, а разбойниците — безкрайно ядо­сани. Те се стълпиха около нас, сгушени и разтрепе­рани в ъгълчето ни, а свирепите им лица се откроява­ха на светлината на огъня. Още веднъж ми дадоха лист хартия, писалка и мастило, с които да напиша „последното писмо", защото казаха: „Ако не могат се­га да приключат с тази работа, нека да не се надяват отново да получат вест от вас. Пак ще качим размера на откупа на 25000 лири и повече няма да правим ком­промиси!" Какво щеше да стане с нас? Малкото дете лежеше, без да съзнава агонията в сърцето на майка си, а и в моето. Един от разбойниците доближи жал­ката газова лампичка и аз написах това второ писмо до д-р Хаус:

Драги д-р Хаус,

Благодаря Ви за писмото от 17-ти, което току-що получих. Радвам се да чуя добри новини от къщи и от Вашето семейство, но, от друга страна, съм мно­го обезсърчена и дори потресена от думите Ви: „Ще се опитам да убедя хората, които държат парите, да се съгласят с предложенията на разбойниците." Не получихте ли писмото от посредника на консула Ди­кинсън в София и писмото, което изпратих с него, под­писано от г-жа Цилка и от самата мене? Посредни­кът казва, че именно Вие сте упълномощен да из­платите договорената сума, 14 500 т. лири. Защо тога­ва е това отлагане? Нощ след нощ чакахме завръща­нето на хората, изпратени при Вас, за да чуем радост­ната вест, че най-после ще бъдем пуснати на свобода. Но вместо това сега ни предстои да чакаме още, в мъ­ки и сред големи опасности. Сега нашите похитители ме помолиха да напиша това „последно писмо", с кое­то да Ви съобщя, че ако техните предложения не бъдат приети, и то без отлагане, те ще откажат да приемат по-малката сума и ще настояват за първоначалната сума от 25 000 т. лири. Те в крайна сметка се съгласи­ха да приемат по-малката сума от състрадание към г-жа Цилка и към мене, защото сме жени и особено бо­лезнено страдаме от пленничеството; но нашите прия­тели удължиха страданията ни на пет месеца и про­дължават да ги удължават. В името на бога, умоля­вам Ви да повярвате на всичко онова, което Ви писах в предишното си писмо относно доверието, което има­ме в тези, които идват при Вас от името на похитите­лите ни, че ще направят всичко възможно, за да из­пълнят обещанията, поети пред Вас. Уверяваме Ви, че няма друг начин да спасите живота ни. Действувайте тогава така, както бихте действували, ако вашата сестра и дъщеря бяха на наше място. Имайте милост към нещастното дете, което по време на първите 17 дни от живота си трябваше да пътува три пъти, при голяма опасност както за него, така и за майка му. Имайте също милост, ако това е възможно, и към мене. Никой не може да си играе с хората, които ни дър­жат в плен. Учудваме се на търпението, което до то­зи момент показаха в тази история. Знаем, че единст­вено на милостта и любовта на бога дължим това, че ни запазиха живота досега.

Тук г-жа Цилка беше обхваната от силно възмуще­ние заради често повтарящите се отлагания; грабвай­ки писалката, тя написа:

„Кои са тези хора, които се осмеляват да ни причи­няват толкова страдания? Това са или хора, лишени от човешко съчувствие към безпомощните, или пък в сърцата им няма християнска обич. Бих искала да из­търпят дори и един месец от нашите почти петмесечни страдания. Не са ли в състояние да изпитат състрада­ние към малката ми дъщеря, чиито мъки нямат край? Очите ни са отекли от този дим, като постоянен облак в стаята, от който почти не мога да говоря. То­ва не е стая, а дупка! Опитайте се да си представите страданията ми, когато виждам как се мъчи моето дете. Хората, които задържат парите, ще чакат, изглеж­да, докато умрем. О, д-р Хаус, моля  Ви да действу­вате бързо!

Със сърце, изпълнено със скръб,

Катерина Стефанова Цилка."

Когато ми върна писалката, аз продължих:        

Никой няма право да задържа парите, които са да­дени толкова отдавна от близките ни и от други, които ни съчувствуват. Нашите похитители са вбесени от тези повтарящи се отлагания на преговорите и настоя­ват да Ви пишем да не очаквате от нас друго писмо, ако сега не доведете работата по освобождаването ни докрай.

Ваша приятелка и съработница,

Елена М. Стоун.

Нека бог ни прости за несправедливостта, която из­вършихме в сърцата си спрямо тези предани хора, които правеха всичко възможно, за да ни спасят! Ние не знаехме нищо за това. Знаехме само, че разбойни­ците са се съгласили да приемат по-малката сума, че д-р Хаус е човекът, който трябва да я изплати, и че някои от техните хора бяха отишли, за да я приберат.

Защо не можеха да се споразумеят и да ни освобо­дят?

Примирихме се с неизбежното, доколкото можехме, и продължихме уморителното си чакане. Колко често си обещавахме, че ако доживеем да ни освободят, ще сн компенсираме за мъките, като запалим всички лам­пи в домовете си, за да ни се порадват очите след мрачната тъмнина на затворничеството ни.

Най-после дойде една нощ, когато беше явно, че се очакват новини. Част от четата, която се помещаваше другаде, дойде при нас на тълпи и запълни цялото сво­бодно пространство. Изглеждаха щастливи и започ­нахме да се питаме дали да смеем отново да се надя­ваме. След доста време някой пристигна. Влезнаха двама разбойници. Единият подаде на водача коже­ната си чанта и му каза няколко думи; след това всич­ки се оттеглиха в едно вътрешно помещение. Минаха няколко минути. После водачът излезе и ми подаде следното писмо от комисията по откупването:

Мис Елена М. Стоун,

Драга ми съработнице,

Сърцата ни са покъртени от Вашите и от тези на г-жа Цилка думи, които прочетохме в последното Ви писмо. С радост Ви уверяваме, че вече сме убедени от предишното Ви писмо и от срещата с предявителя му и сме решени да приемем условията на разбойниците. Извънмерно съжаляваме, че докато работехме с из­ключително усърдие, за да доведем работата докрай, се натъкнахме на трудности от страна на правител­ството, които успяхме да преодолеем едва след някол-кодневни усилия. Успяхме да получим заповед от самия султан военните и цивилни власти да улеснят работата ни и поради това се надяваме, че в най-скоро време ще имаме възможност да разменим необхо­димите документи, за да бъдете най-после свободни. Нямаме думи да Ви опишем как ще се радваме, кога­то настъпи часът, в който ще Ви посрещнем. Сега пре­дадохме сумата от 14 500 т. лири, взехме разписката Ви за нея и като се уповаваме на „честната дума" на предявителя на Вашето писмо, надяваме се скоро да Ви видим. Оттук ще заминем за Сяр и ще Ви очаква­ме там с голяма радост.

            С искрени поздрави и с нетърпение очакваме пус­кането Ви на свобода. Нека бог Ви закриля и има ми­лост над Вас!

Искрено Ваши:

            Дж. X. Хаус
            У. У. Пийт
            А. А. Гарджуло

Имаше също кратка бележка от един от разбойни­ците, който беше напуснал лагера една събота вечер няколко седмици по-рано, за да се срещне с комисия­та по откупването. Той накратко съобщаваше, че са получили откупа, който са искали за нас, и че са пре­дали на комисията разписката ми. Бяхме убедени, че не може да има грешка — че откупът е изплатен.

Нито за миг обаче не се залъгвахме, че сме в бе­зопасност или че ще бъде лесна задача за похитите­лите ни да ни освободят благополучно. Независимо от това бяхме обзети от истинско облекчение и сърцата ни преливаха от благодарност към бога за неговата чудна милост. Облекчението на разбойниците беше, ако това е възможно, още по-голямо от нашето. Зара­ди необходимостта да задоволяват настоятелните ни нужди, които така много се бяха увеличили след раж­дането на бебето, ние се бяхме превърнали в едно поч­ти непоносимо бреме за тях.

Сега падна гъста мъгла, която в продължение на няколко дни не се вдигна. Беше така гъста, че не може­ше и дума да става да пътуваме. Намирахме се в ед­на планинска колиба, кацнала високо на скалите, от­където слизането беше така стръмно, че трябваше да вървим пеша. Не бяхме обезпокоени обаче от това наложено ни забавяне. Бог беше изпратил  мъглата и ние знаехме, че всичко това е за добро. Може би ни скриваше от някаква страшна опасност, на която, без сами да го съзнаваме, бяхме изложени. Хората, които ни пазеха, бяха явно смутени от това, че не могат да пътуват, и неведнъж споменаваха този факт, като каз­ваха с нотка на извинение: „Толкова дълго време ви държахме живи и внимавахме да не ви се случи нищо лошо; сега не искаме да рискувате да си счупите крак или да стане нещо по-сериозно." Уверихме ги, че не сме разтревожени от забавянето, защото бог го беше изпратил. Тревожеха ни нещата, за които бяха отговор­ни хора: а всичко, което прави бог, е добро.

Когато най-после тръгнахме, сърцата ни бяха пре­пълнени от радост. Пътуванията бяха също така теж­ки, както обикновено; нощите също така студени; сне­гът падаше, а ветровете духаха и също така често се плашехме ,както и преди, да не се претърколи бебето от ръцете ни и да не паднем с него. Но все пак бяхме щастливи и изпълнени с надежда. Преценихме, че опасността от преследване е по-голяма откогато и да било по-рано, независимо от това, че д-р Хаус ни бе­ше уведомил в писмото си за заповедта, която коми­сията по откупването беше получила от самия султан — военните власти временно да преустановят преследва­нето на разбойниците, докато бъдем освободени. Раз­бойниците явно се движеха с изключителна предпаз­ливост, а няколко нощи изобщо се отказаха да пъту­ват. Именно това постави търпението ни на най-силно изпитание. Не ни даваха и обяснения за това баве­не. Макар че бяха получили откупа, пред нас и дума не казваха за действията си.

Накрая обаче човекът, за когото тогава предполагахме, че е ръководител на четата, дойде една сутрин във влажното, нехигиенично място, в което ни укрива­ха. Той спомена, че може би се учудваме на това бавене, след като знаем, че откупът е платен. Даде ни да разберем, че правят всичко възможно да ни освобо­дят, но че преследването е много упорито и че прес­ледвачите са съвсем наблизо по следите им — на пет или шест пъти били така близо, че разбойниците поч­ти изгубили вяра, че ще успеят да ни задържат. Казах му:

— Несъмнено вашите хора, които се срещнаха с комисията по откупването, са дали някакво обещание за приблизително време, когато ще ни предадат на ня­какво определено място. Дните минават, а ние не се движим. Сега е повече от възможно да се появи голя­ма опасност от страна на моите хора, които ще помис­лят, когато този срок изтече, а от нас все още няма вест, че сте ни убили след получаването на парите. И така, ако имате някаква възможност да изпратите чо­век до нашата комисия, ще направите добре да не губите време и да ги уведомите за причините, поради които ни задържате.

Той не отговори, а излезна. След като ни освободи­ха, научихме, че е бил изпратен човек от разбойници­те и че той пристигнал точно навреме, за да отклони една много сериозна опасност. Ако представителите на правителството на Съединените щати в Цариград се бяха обърнали точно по това време с молба към тур­ското правителство да се упражни целият възможен натиск за откриването на разбойниците, това несъмне­но щеше да стане за сметка на живота ни.

По време на този разговор с ръководителя разбрах, че са били принудени да променят всички свои плано­ве не само по отношение на мястото, където да ни пре­дадат, но и по отношение на времето. Преследването на войските беше прекалено упорито, а бдителността им беше много голяма. Д-р Хаус беше казал в писмото си, че ще ни чакат в Сяр, но когато след седмици път най-после бяхме освободени, се озовахме далеч от тази об­ласт. Ние с г-жа Цилка често си казвахме една на друга: „Парите са платени и те трябва да ни освобо­дят, ако могат, но въпреки това се отнасят с нас точно както преди." Нямаше обаче смисъл да протестираме.

В събота сутринта на 22 февруари се озовахме в още една съборетина на един самотен склон, заграден от всички страни с хълмове. Нямаше врата, а единият край на тази  постройка беше почти изцяло порутен. Гъстата мъгла така плътно ни обви, че следобед ох­раната се вслуша в молбите ни и неохотно ни даде разрешение да излезем навън. Това вече беше свобо­да! Бедните ни очи, които така дълго се бяха измъч­вали от дима на огнищата в колибите и кошарите, в които ни държаха затворени от ранни зори до късни нощи, сега с благодарност се отвориха за дневната светлина. С какъв искрен възторг открихме под голите храсти малки зелени листенца, които току-що се нади­гаха от зимния си сън! Намерихме също три или чети­ри невзрачни, но красиви жълти минзухарчета и раз­брахме, че пролетта е дошла. Преди няколко дни един от младите разбойници беше донесъл един-единствен жълт минзухар и го беше поставил на челото на спя­щото бебе.

Светлината в тази порутена колиба се оказа прека­лено силна за очите на нашето бебе, привикнали само към мрака на тъмните дупки, в които така дълго бях­ме стояли затворени. Когато обърнахме малкото му личице към мястото, където трябваше да има врата, но нямаше такава, то не можа да издържи дори и на бледата светлина на мъглата. През този ден снабдява­нето ни с храна и вода беше много ограничено. Няма­ше никаква възможност да се осигури баня за Еленче; не можехме дори и пеленките й да изперем. Г-жа Цил­ка се помоли да й позволят да слезе до извора за една бутилка вода, защото това беше единственият съд, в който можехме да я държим, но й отказаха. А по-младият загадъчно каза: „Не е ли по-добре да почакате до утре с прането? Може би тогава ще има­те по-добри условия за това." Дали искаше да ни ка­же нещо? Не смеехме да го повярваме. Г-жа Цилка непрекъснато повтаряше: „Никога няма да повярвам, че сме освободени, докато не видя гърба и на послед­ния от тези хора."

Привечер се забавиха с довеждането на конете за пътуването. Побързахме да приключим с опаковане­то, преди да е паднал мракът, защото знаехме добре, че нямаме нито свещ, нито лампа, нито даже борина, за да разсеем тъмнината, когато тя се спусне. Дейст­вително, използувахме мушамата ми вместо перде на вратата, за да скрием светлината, идваща от огъня.

Накрая трима от разбойниците влезнаха тържест­вено един по един и седнаха. После един от тях за­почна да говори и ни каза бързо и припряно, че ще бъ­дем освободени вечерта; че ще запазим домашните дрехи, които си бяхме ушили, за да ни пазят от студа и че всяка от нас ще вземе по едно от техните разбой­нически наметала, а също и възглавница за самара. Казаха, че ставало дума да ни дадат десет лири за из път, но че накрая решили да дадат на всяка от нас по една турска лира. Те продължиха: „В дисагите сло­жете само парче хляб и това, което е необходимо за бебето." Аз възразих, че имам намерение да взема собствените си дрехи, които носех, когато ме залови­ха. Те казаха: „Много добре, ако можете да ги носите сама, защото няма да има кой да ви помага, когато ви оставим." А сега с „хайде, хайде!" нервно ни под­каниха да побързаме.

За това нощно пътуване бяха доставени само два коня, така че ние с г-жа Цилка се редувахме да но­сим  бебето. Беше трудно да се повярва, че действи­телно ще бъдем освободени. Цялата чета тръгна с нас — предната охрана, задната охрана и разузнавачите, пръснати от двете страни. Така вървяхме час, когато, изглежда, се появи една от онези странни тревоги, ко­ито така често съпровождаха нощните ни пътувания. Някои от мъжете залегнаха на земята; други се от­дръпнаха настрана да се съвещават. Щяха ли да ги нападнат, а нас самите да убият сега, когато свобода­та ни изглеждаше толкова близка? Чухме предпазли­вите думи: „Нека конете да тръгват."

Започнахме да се спускаме надолу по стръмната пътека и преди да разберем, че останалата част от че­тата вече не е с нас, бяхме отишли прекалено далеч, за да видим когото и да е от тях, с изключение на два­мата, които бяха останали да ни пазят. Така бързо и неочаквано дойде освобождаването ни. Пътят ни про­дължи още шест часа. Накрая, някъде около 10 часа турско време или в четири часа в неделя сутринта на 23-ти, бяхме минали и последния склон, бяхме пресек­ли и последния планински поток и се озовахме в рав­нина. Разбойниците ни свалиха от конете под една круша и ни казаха да стоим там до зазоряване. „То­гава — казаха те — ще можете да помолите някой да ви помогне да пренесете дисагите и възглавниците си в селото".

Селото! Къде има село? — попитахме ние. Те посочиха една ниска ивица на неголямо разстоя­ние и казаха:

Това е село. То е само на пет-десет минути път оттук.

Казаха ни също, че светлините, които видяхме да блещукат по-нататък, са град Струмица. После подка­раха конете и изчезнаха в мрака. Не можахме нито да ги видим, нито да ги чуем как тръгват, но постепен­но в скованите ни и уморени мозъци се промъкна убеждението, че наистина сме освободени. Често се бяхме питали какво ще правим, ако този час някога настъпи, и ето — сега той беше дошъл и ние не можехме да направим нищо друго, освен да стоим крот­ко в студа и тъмнината на тези неделни часове преди изгрева. Но благодарихме на бога с признателни сър­ца.

Студът скоро съвсем ни прониза и си казахме: ,,Защо да стоим тук? Свободни сме. Нека още сега да отидем в селото." Аз взех бебето, чието малко тегло беше всичко, което можех да нося поради сил­ната болка в едното коляно и накуцването, причине­но от две сериозни навяхвания през тази нощ. Г-жа Цилка преметна дисагите през рамо. Бяхме направили само няколко стъпки обаче, когато ни обезпокои сил­ният лай на селските кучета, така че накрая бяхме принудени да се откажем от опита си и седнахме под едно друго дърво. Тук прекарахме останалите до ут­рото часове.

Цялата премръзнала и разтревожена за бебето, г-жа Цилка накрая ми каза: „Ако останете тук с бе­бето и багажа, аз ще тръгна към селото да видя дали не мога да намеря някой, който да ни помогне. Тя на­пълни шепите си с камъни и потегли. Когато отсъствие­то й беше станало така дълго, че вече се безпокоях, най-после я видях да идва, придружена от един селя­нин! Той беше много живописна личност, но в голямо­то си облекчение, че сме намерили  помощник,  външ­ността му тогава не ни направи впечатление. Г-жа Цилка му беше казала кои сме и той веднага беше разбрал, защото дори и македонските селяни знаеха историята ни, и също знаеха за издадената от турско­то правителство заповед, ако някой види или разбере нещо за пленничките, веднага да предаде сведенията в конака. Този албанец-мохамеданин, като не скрива­ше радостта си, ни поздрави за освобождаването, а след това преметна през рамо наметалата ни,  взе в ръка една възглавница и се обърна да тръгне, без да забележи, че оставаха още една възглавница и теж­ките дисаги. Г-жа Цилка обаче не се смути.

— Няма значение — каза тя, — аз ще ги нося, ако вземете бебето.

С неочаквана сила, родена от възвърнатата свобо­да, тя преметна дисагите през рамо, взе възглавница­та в ръка и така последвахме водача си. Кучетата изразиха недоволството си със силен лай, но ние се про­мъкнахме покрай стената, заобикаляща  селото,  и та­ка стигнахме до портата, която водеше в първия двор. Водачът ни енергично извика обитателите на къщата. Струпаха се жени и деца. С няколко думи той им каза кои са непознатите и те с удивление ни поканиха в до­ма си. Със сърца, препълнени от вълнение, което не може да се опише с думи, че най-после отново вижда­ме жени и деца и можем да разговаряме с тях, ние седнахме на пръстения под около гостоприемния огън, запален в средата на стаята. Жените веднага се запретнаха да ни правят турско кафе. Г-жа Цилка беше отвила бебето си и го топлеше край огъня. Еленче удобно опъна малките си краченца, усмихна се и беше най-очарователното бебе. Досега единствените й посетители бяха членовете на разбойническата чета; но тук имаше малки деца, кои­то я гледаха с удивление, и майки, които я притиска­ха с любов и съжаление към  едрите си гърди. Мал­кото момиченце изглеждаше много доволно от тази промяна.

Бяхме нетърпеливи да стигнем до града. Затова се простихме с гостоприемните си домакини и помолих­ме албанския ни водач да ни заведе до коджабашията на селото, който имаше задължението да оказва по­мощ на чужденците. Водачът ни  мюсюлманин ни за­веде до православната църква и там намерихме чове­ка, който ни беше необходим. Той също ни изказа сър­дечните си поздравления и ни заведе в дома си. Съоб­щи на учуденото си семейство кои са неочакваните го­сти и те ни настаниха удобно край огъня и настояха да останем за закуска. Не се оставихме обаче да ни убедят, защото бяхме твърдо решили да стигнем до Струмица, докато улиците са все още тихи. Затова до­брият човек извика слугата си, нареди му да оседлае два коня и да се приготви да ни придружи до града. Пак ни качиха върху самари и видът ни беше все та­ка чудат. Бяхме покрити с наметалата на разбойници­те, а главите ни бяха все още пребрадени с кърпи. Во­дачът ни мюсюлманин, строен и силен, чернокос и чер­ноок, с дългия си кожух, преметнат през рамо, ниският, беловлас  коджабашия, слугата му и едно момче — това беше нашият ескорт. Г-жа Цилка държеше бебето в скута си, тъй като пътят се извиваше по равно поле.

След около час и половина бавна езда започнахме да срещаме учители и турски чиновници, които бяха излезли за неделната сутрешна разходка. Погледите им, отначало невнимателни, ставаха любопитни. Те разговаряха помежду си и като се обръщаха назад, променяха посоката си, за да ни придружат. Именно това не искахме и бяхме много благодарни, че къща­та на проповедника, която търсехме, беше близо до този край на града. Тъкмо се питахме дали въпре­ки всичко не сме много закъснели и дали няма да на­мерим вратата заключена, защото семейството е отиш­ло на службата, когато вратата бързо се отвори и мъж и жена се втурнаха навън по чорапи, за да посрещнат приближаващите се коне. Със сълзи, стичащи се на­долу по лицата и с гласове, задавени от вълнение, те се опитаха да ни поздравят с добре дошли. Съпругът се протегна и ни пое от седлата в ръцете си, докато съпругата силно ни притисна до сърцето си и ни пос­рещна, сякаш се връщахме при нея от оня свят. По някакъв начин вестта за пристигането ни стигна до църквата. Пасторът забелязал оживление, шушукане сред слушателите си и дори ги смъмрил за това, но един от първенците, който живееше в същата къща, бе­ше  чул  вестта: „Пленничките са дошли и са във ва­шата къща."  Той веднага тръгнал и се прибра в къ­щи. Скоро беше съставена телеграма и нашият приятел отиде с радостни стъпки до телеграфната служба, за да я изпрати в Солун, откъдето тя беше препратена на приятелите ни в България и Америка.

Турският полицейски комисар скоро се представи, изказа ни поздравленията си за освобождаването и започна разпит, който продължи целия ден. Макар че като американска поданичка не подлежах по закон на разпитване от страна на турско длъжностно лице, нямах желание да изоставя г-жа Цилка в този първи ден от свободата ни. Седнахме една до друга и заед­но отговорихме на въпросите му, а той подробно записа отговорите. Това ни отне целия ден, а приятелите ни и децата търпеливо чакаха в коридорите отвън или в други стаи, за да ни зърнат или да чуят поне една ду­ма от освободените си приятели. Малки дечица ни зяпаха от едно прозорче на вратата. Когато най-после комисарят си тръгна, всички те, стари и млади, се стълпиха около нас. Искаха да чуят разказа ни и ни увериха, че непрекъснато са се молили за нас. Про­поведникът ни каза, че предишната вечер безпокойст­вото им било така силно, че са провели среща в каби­нета му, където единодушно са се молили на бога за освобождаването ни. И ето сега отговорът на техните молитви. Те с радост подкрепиха едно предложение да се съберат отново тази неделна вечер и да прове­дат благодарствена служба.

Как се радвахме на възможността да се освежим с една баня и с лукса на свежи дрехи, които домакиня­та ни беше дала от собствения си гардероб! Когато ни въведе в гостната си на горния етаж и ни показа им­провизирания умивалник и чистите дрехи за всяка от нас, разбрахме, че наистина се намираме в дом сред приятели. Малката Еленче за първи път беше издокарана в една от рокличките и шапчиците, които й бях ме направили по време на пленничеството. Колко сладко изглеждаше малкото момиче с ръце, освободени от тези  пелени, срещу затворничеството на които често горчиво се беше бунтувало! Мъничкото личице изглеждаше пленително под ореола тъмна, гъста и къдрава коса, прибрана в малката прилепнала шапчица, чиито редове рибена кост бяха цялата украса, която можех ме да измислим по време на пленничеството ни. Когато отново слезнахме при семейството, всички ръце се протегнаха, за да вземат нашето бебе, и то мило се остави на почитателите си да му се радват.

Колко сладко беше това първо ядене след освобождаването ни! Какво удоволствие отново да седнеш на столове, подредени около тази проста, но добре подредена маса! От все сърце се присъединихме към бла­годарственото слово на нашия домакин. Това беше час който никога нямаше да забравим — когато с проповедника и семейството му, братята и сестрите, младежите и девойките, а дори и малките деца, ние благодарихме на бога за чудното избавление. Всички ни разказваха за интереса и безпокойството, с които са следили съдбата ни по време на пленничеството. Слушахме удивени и се чудехме как сме могли дори за миг да изгубим вяра.

 Още същата вечер започнахме да получаваме телеграми. Турското правителство ни предложи ескорт до Солун, който ние с благодарност приехме. Също ни съобщиха, че д-р Хаус и г-н Гарджуло от комисията по откупването ще дойдат при нас. Това беше много приятна изненада. Имаше също и телеграма от солун­ския валия, който ни молеше да бъдем в града в по­неделник вечерта. Ние обаче бяхме прекалено изто­щени, за да пътуваме толкова скоро, а освен това бях­ме телеграфирали на брата на г-жа Цилка да дойде от Радовиш, на около петнадесет мили от Струмица, където той е проповедник. Също трябваше да изчака­ме д-р Хаус и групата му. Затова телеграфирахме на валията, че ще пристигнем в Солун във вторник вечерта.

В понеделник сутринта каймакаминът на града, придружен от свитата си, беше въведен в гостната. Трябва да уважаваме местната власт. Затова, като се извинихме на чакащата група току-що пристигнали приятели, влезнахме в гостната. Каймакаминът и сви­тата му почтително станаха и ни изказаха своите поз­дравления за освобождаването. След това каймака­минът ни помоли да му позволим да ни разпита по ня­кои въпроси, които пълномощникът му беше пропус­нал да зададе. Нашият приятел проповедникът, който ни превеждаше, ни убеди, че ще бъде добре да изпъл­ним молбата му. Каймакаминът много разумно пред­ложи да ни задава въпросите, всички много  внима­телно да слушат отговорите, а след това да ни пуснат да се видим с приятелите си в другата стая, докато секретарят му напише отговорите на турски. След то­ва отново да ни извикат, да ни прочетат тези отгово­ри, да ги одобрим и накрая да сложим подписите си. Това съответно беше направено и когато стана ясно, че пълномощникът от предишния ден е разбрал пог­решно някои много съществени моменти от показания­та ни, бяхме благодарни, че сме се подчинили.

Сега пристигна братът на г-жа Цилка с група свои енориаши. Младата учителка, чието евангелие разбой­ниците бяха откраднали и което ни беше такъв източник на успокоение и сила, също пристигна. Използу­вах случая да й го върна, макар че силно ме блазне­ше мисълта да я помоля да го задържа. От всички околни села дойдоха любещи приятели и всички те идваха със същите уверения за неспирното си съчув­ствие. През целия този ден съпругата на проповедник ка беше принудена да приема наши гости и търпеливо поднасяше на  всяка  група посетители неизбежната малка чашка турско кафе за „добре дошли". Най-после съпругът й дойде да ни покани в гостната, за да чу­ем текста на доклада, който секретарят на управите­ля беше подготвил. Ние с г-жа Цилка внимателно из­слушахме прочитането му, след това изчакахме нашият домакин да го преведе на български. Той също ни уве­ри насаме, че документът е напълно задоволителен във всяко едно отношение и ние с  г-жа Цилка сложихме подписите си, след което управителят и всеки от свита­та му под ред добавиха своите. Той каза също, че до­кументът от предишния ден трябва да се унищожи по­ради многото погрешно записани данни и че само този документ ще бъде предаден на началника му, валията от Солун. След това групата каза прощалното си „селям" и след като отново ни увери, че се радва за ос­вобождаването ни, си отиде.

Късно следобед на улицата се появи раздвижва­не и ни донесоха вестта, че групата от Солун е при­стигнала. През деня получих телеграма от  г-н  Гарджуло, в която той ме предупреждаваше да се пазя от журналисти. Сред групата, която се носеше надолу по тази улица, видяхме добре познатата фигура на на­шия обичан дългогодишен колега в мисионерската дей­ност д-р Хаус. С него беше един висок човек с проша­рена коса и с властен вид, който — почувствувахме — беше г-н Гарджуло, макар и никога по-рано да не го бяхме виждали. Но кои бяха другите двама? Бързият поглед, който хвърлихме, ни увери, че единият е ан­глийски журналист, а вторият може би друг журна­лист; затова бързо се върнахме назад.

Господата от дома въведоха новодошлите в гост­ната и след време се почука на вратата; познатият глас на д-р Хаус попита за нас. Ние веднага станахме, за да го посрещнем с добре дошъл. Гласовете ни бяха за­давени; сърцата ни — прекалено развълнувани, за да бъдем многословни. След като ни предаде поздрави от семейството си и ни каза всичко, което знаеше относ­но нашите семейства и приятели, той ни предложи да се запознаем с останалите членове на групата. Казах­ме му за предупреждението да внимаваме с журнали­стите, което бяхме получили през деня с телеграмата. „Има само един — каза той, — и това е г-н Мауд от „Лондон График". Мисля, че няма причини да се криете от него". — „Но кой е другият господин с Вас?" — попитах аз. „С мене са само г-н Гарджуло и нашият Чарли" — беше отговорът.

И така, г-жа Цилка с малката Еленче и аз влез­нахме с него, за да се запознаем с г-н Гарджуло и съ­що да му благодарим, в качеството му на един от тримата, които ни бяха откупили от доскорошните ни похитители. След това ни запознаха с кореспондента-художник. Възможно ли беше онзи, другият младеж, да е Чарли, когото оставихме по къси панталонки и блузки, когато ходихме със семейството му до Париж предния май? Това действително беше той и ние с ра­дост изслушахме новините, които носеха от света и особено сведенията за мерките, взети за нашето осво­бождаване.

Скоро пристигнаха и други гости и с тях отново турският каймакамин с част от свитата му. С тях влезе и живописната фигура на албанския ни помощник от неделя сутринта. С характерна източна пресметли­вост той беше твърдо решен да извлече всички въз­можни изгоди от познанството си с освободените плненички; затова търсеше някакво назначение или въз­награждение от властите в конака. Не беше задоволен само от паричната награда, която му бяхме дали. Ние с готовност потвърдихме отзивчивостта, с която ни бе­ше оказал помощта, от която се нуждаехме, докато бяхме с него, и изразихме надежда, че правителството ще изпълни всичките му молби.

Нашите приятели скоро ни пожелаха лека нощ. Г-н Мауд много мило ми беше предоставил възможност да бия телеграма заедно с неговата, която той щеше да изпрати на следващата сутрин до сръбската грани­ца по специален пратеник. След като вечерята прик­лючи, първата ми грижа беше подготвянето на телег­рамата. Изпратих я на най-малкия ми брат, който бе­ше помолил първите ми думи да бъдат адресирани де него. Написах я, докато г-жа Цилка разговаряше с брат си в единия край, а малката Еленче и бебето на проповедника спяха в другия край на този семеен хол. Когато телеграмата беше изпратена, потърсихме стаята си с уморени тела, но с щастливи сърца. Оста­ваше ми още едно задължение преди да заспя — да прочета  купа писма от скъпото ми семейство, които д-р Хаус беше събрал набързо в Солун от пощата и които се бяха натрупали за тези повече от шест месе­ца отсъствие. Четох ги до малките часове на нощта. Само няколко часа оставаха за почивка, преди от­ново да дойде време да ставаме, за да привършим при­готовленията си за последния етап от пътуването към дома. Много рано приятелите ни от града и тези, кои­то вече бяха пристигнали от селата в околността, за­почнаха да се трупат в дома на проповедника. Едва намерихме време за закуска. А и полицейският коми­сар, който ни беше разпитвал в онзи неделен ден, не пропусна да се появи; за моя изненада и голямо въз­мущение видях, че използува случая да подложи на повторен разпит младите учителки, които бяха дошли да ни посетят, макар че ги бяха разпитвали неколко­кратно и на много места през седмиците, които ведна­га бяха последвали тяхното и нашето залавяне. Естест­вено, такова нещо не можеше да се допусне; той си позволяваше недопустима волност и  учителките бяха отпратени.

Най-после приключихме с приготовленията; конете бяха доведени за пътуването; групата придружители беше пристигнала; и целият град се събра да ни из­прати. Когато беше казано и последното сбогом, ни качиха на седлата. Вярно, това пак бяха самари, но с колко различни чувства тръгнахме сега на тази пос­ледна езда, преди да достигнем железницата и  домо­вете и приятелите си! Бяха възложили на едно селско момче, да носи Еленче. Един добър дякон от близката селска църква също се присъедини към нас.Накрая кавалкадата потегли. Тя обаче се спря на един или два пъти, за да може г-н Мауд да направи снимки за „График".

На заминаване ни се случи характерен инцидент: връчиха ми писмо от главата на гръцката община в Струмица. Беше написано на гръцки и гласеше:

Драги хора в тъмнината:

Когато напускате Струмица, където си възвърнахте свободата, не забравяйте, че най-голямата част от населението на този край, гръцкото, следеше мъките ви с голямо състрадание и с чувство на негодувание към онези злодеи, които ви заловиха. Сега, когато сте сво­бодни, ще посетите много части на цивилизования свят и ще разкажете историята на страданията си. Ще за­помните тази страна както със страданието, така и с радостта. Сега ще се срещнете с много видни лично­сти и ако някоя от тях пожелае да увековечи името си във връзка със Струмица, нека да приеме честта да стане глава на гръцката ни общност тук и да пост­рои училища за 500 ученици. Преди тридесет години пашите училища бяха опожарени и сега нямаме сгра­ди, в които да ги настаним. Молим ви в името на ос­вобождаването ви и изпитанията по време на пленничеството да не забравите тази наша молба.

Когато достигнахме покрайнините на града, проте­стантските ни приятели се събраха в група и до нас стигнаха сладките звуци на любимия прощален химн „Нека Господ бъде с теб, докато се срещнем пак". След това тълпата се разпръсна и продължихме пъту­ването си, охранявани от турския военен ескорт, който управителят ни беше предоставил.

Известно време г-н Гарджуло яздеше до мене и се опита да ми даде информацията, която с нетърпение очаквах да получа — за мерките, които бяха взети за освобождаването ни, но мудното животно, което яз­дех, отказа да върви в ход с неговото и накрая той отмина напред, към началото на колоната. Беше ве­ликолепно, ясно и слънчево утро и ние бяхме неизразимо щастливи от чувството, че сме свободни да се радваме на блясъка му и да пътуваме по своята соб­ствена, свободна воля.

След кратка почивка и лека закуска в един турски пост на върха на планината, за нас и най-вече за г-жа Цилка дойде една щастлива изненада. Двама млади мъже се приближаваха с широка, бодра крачка. Тя ги видя чак когато до нея застана съпругът й. За тази благословена среща между дълго разделените и дълго страдали съпрузи и първата среща на този баща с дъ­щеря му не е нужно да разказвам. Другарят на г-н Цилка беше г-н Холуей, който заедно с жена си се бе­ше присъединил към мисионерския ни кръг в Солун по време на пленничеството ни. Сега се срещахме за пър­ви път. Г-жа, Цилка се беше отчаяла от един слух, че когато ни освободят, съпругът й ще бъде хвърлен в затвора. Напразно се опитвахме да я убедим, че това не може да е истина. Тя не се оставяше да я успо­коим; и ето, сега съпругът й вървеше от едната стра­на на коня и носеше дъщеря си в ръце.

На гарата пристигнахме след залез слънце. При­готвихме малката Еленче за първото й пътуване с влак, като сложихме върху пеленките й красивото на­метало, което една млада майка мисионерка й беше изпратила от гардероба на собственото си бебе, им вързахме на главата една изящна копринена шапчи­ца. И аз, и г-жа Цилка бяхме с разбойническите си костюми,  както наричахме дрехите, които си бяхме направили от домашното сукно, дадено ни от разбойни­ците; покрихме ги с наметалата, които предвидливо ни бяха изпратили от Солун. Освен това носехме съ­що и шапки и воалетки. Наивно си въобразявахме, че няма да ни забележат. Каква беше изненадата ии, ко­гато почти веднага след потеглянето на влака в купето ни влезе един господин, обърна се към мене на отли­чен английски език и назовавайки ме по име, попита дали имам желание да прочета последния парижки брой на Нюйоркския  „Хералд",  като в същото време ми го подаде. Това беше първият вестник, който ви­дяхме, и там,  на първа страница, имаше една голяма снимка на самата мене и колона новини относно плен­ничеството ни и получените сведения за освобожда­ването. Действително бързо започнахме да научаваме колко всеобщ беше интересът към нашия случай. Ко­гато пристигнахме в Солун късно вечерта, там се бя­ха събрали не само останалите членове на мисионер­ските домове, американският вицеконсул г-н П. X. Лазаро и съпругата му,  но също и презвитерианският пастор със съпругата си и много приятели измежду чуждите представители, кореспонденти от различни части на света и тълпа хора от различни национално­сти, всички нетърпеливи да видят дълго изгубените пленнички. По лицата ни се редуваха усмивки и сълзи. Скоро бяхме на сигурност в мисионерската рези­денция, под диплите на американското знаме, което ни прие под своето покровителство. Когато малко се поуспокоихме след вълнуващото посрещане и докато консулът Лазаро и съпругата му още бяха с нас, д-р Хаус предложи да отправим заедно благодарствена молитва за щастливия край на това преживяване, тол­кова страшно за всички, засегнати от него, и за бла­гополучното ни завръщане. С щастливи, благодарни сьрца всички ние се присъединихме към това най-под­ходящо признание на любещата ръка на нашия Бог, който единствен беше направил този щастлив ден въз­можен.

По покана на солунския валия, придружена от г-н Гарджуло, д-р Хаус и вицеконсула Лазаро, на следва­щия ден направих посещение на Негово Превъзходи­телство, който ни прие с изключителна любезност.

Скоро стана ясно, че ще бъде необходимо да се въз­ползувам от разрешението, дадено ми от Американ­ския съвет, да се завърна в Съединените щати. След един изключително напрегнат месец в Солун сред ми­сионерските ми колеги като гостенка на д-р и г-жа Ха­ус (които също разпростряха гостоприемството си и покровителството на американското знаме и над г-н и г-жа Цилка и тяхната малка Елена), без много шум заминах от Солун, придружена от г-н Рей Станард Бейкър, един от издателите на сп.„Макклюърз мага­зин". Тъжна беше раздялата ми с тесния кръг прияте­ли мисионери и ужасна болката да оставя „нашето бе­бе" и майка му, защото толкова дълго време бяхме една за друга всичко на света.

След нашето освобождаване беше приключена само първата глава от това странно премеждие. Остава пра­вителството на нашите Съединени щати да определи какви мерки трябва да бъдат взети за привличане под отговорност на виновниците за това безчинство и да получи нужното удовлетворение от правителството, на чиято територия то бе извършено. Цялата ни група бе­ше снабдена с турски паспорти, които би следвало да гарантират сигурност при пътуване из Турция. Бяхме заловени в Македония, турска провинция; разбойници­те без съмнение бяха турски поданици; те ни задър­жаха в Турция; там беше платен откупът и пак там бяхме освободени. Това са голите факти за случая. Ако Турция беше изпълнила обещанията си, поети преди двадесет и четири години с Берлинския договор, да въведе реформи за подобряване живота на различните християнски нации, които управляваше, Македония нямаше да  бъде опустошавана и тероризирана, както сега, от разбойници. Тази странна гледка — задържането на жени за огромен откуп в сърцето на Балканския полуостров, можеше никога да не се впише в началните страници на първата и втората годинана двадесетия век. Министър Джон А. М. Лейшман предаде на Държавния департамент във Вашингтон официален доклад, съставен от докладите на всички, които му бяха помогнали за издирване на местонахождението ни и за откупването ни — документ, наброяващ 300 страници. Секретарят Хей го спомена, когато имах честта да го посетя в дома му миналия май, като документ, разкриващ непосилното естество на работата, за която всички дипломати, мисионери и местни хора така дълго време бяха отдавали неуморните си усилия. Когато генералният консул Чарлз М. Дикинсън от Цариград направи кратко посещение в Солун по време на първата седмица след освобождаването ни, думите му разкриха какви искрени, самоотвержени усилия са били положени от него и от помощниците му по време на преговорите за нашия откуп, проведени в София. Било правило сред тях, както той каза, да работят не само по цял ден, но и до късно през нощта; да улавят всяка следа; да не пестят нито пари, нито средства за довеждане до успешен край на задачата, която голямото сърце на американската нация беше поверило първо на консулския отдел, след това на посолството, а именно — откриването на пленничките, скрити за такъв безпрецедентно дълъг срок в дивите краища на Македония. Генералният консул Дикинсън ми каза, че ми е изпратил пет или шест писма по разбойника, който идваше често в София, за да преговаря с него. Не бях получила нито едно от тях. Действително този разбойник се опитваше да ми внуши, че генералният консул Дикинсън е напълно безразличен към нашия случай, като заявяваше, че никакво писмо не му е предадено за нас. Това беше само една от многото лъжи, които ни беше казал.

По време на този повече от три четвърти век, откакто беше започнала мисионерската дейност в Турция, макар че поне трима мисионери бяха убити от разбойници, това беше единственият случай, когато ми­сионер е бил залавян от тях в плен. Търпеливите, не­уморни и любещи усилия, положени от нацията и ней­ните представители с най-дълбоко съчувствие към са­мите пленнички и към семейството на тази, която е американска жена, с божията благословия, се увенча­ха с успех. С неизразима благодарност в сърцата си ние запяхме хвалебствения химн, подет от секретаря Джъдсън Смит от Американския съвет: „Слава на Бо­га, че са спасени, че всички помогнаха за тяхното спа­сение!"




* От анг.: Bad man — лош човек, оттук съкращението; B-man. — Бел. пр.
**  Ad nauseam — до повдигане. — Бел. пр.
*** Mother Groose For Old Folks — детски стихове от английс­кия фолклор. — Бел. пр.
**** Ден на благодарността — последният четвъртък па ноем­ври. Официален празник в САЩ в чест на първите заселници па Масачузетс. Бел. пр.
***** 1 миля = 1609.35 метра. — Бел. пр.


[назад]  [нагоре]  [напред]