СПОМЕНИ
Беше зимна вечер, на трети януари 1902 г. (15) Небето беше красиво и ярка озарено от безброй, трепкащи звезди. Огромни планини се издигаха от двете страни на. планинската пътека, която се виеше около шептящ поток.
Тайнствена група се движеше внимателно и бързо по тесния път. Трима мъже, в колона един зад друг, около 60-70 фута* напред, следяха за всякаква опасност, готови, ако, е необходимо, да дадат сигнал за оттегляне. След тях вървяха четирима или петима мъже, зад тях два коня, чиито ездачи бяха внимателно увити в дълги черни кепета (планински палта, направени от кози косъм). Тежки качулки покриваха главите им и скриваха половината от лицата им. Всеки кон се водеше от човек.. От всяка страна на двамата ездачи вървяха други мъже, които здраво се държеха за седлата им. Това се правеше, за да се предпазят ездачите от неочаквано падане. Наблизо зад конете следваха още хора, а след това — на около 90—100 фута зад тях беше ариергардът, състоящ се от двама или трима души. Имаше също голям брой разузнавачи, които като сенки се появяваха и изчезваха между дърветата. Цялата група с изключение на разузнавачите се движеше в колона. Носеха черни кепета. От коланите им висеха ками. Всеки човек носеше револвер от лявата си страна, а в дясната си ръка държеше здраво заредена пушка. Патрондаши кръстосваха гърдите им и обвиваха кръстовете им. Стъпките им бяха леки. Само тежкото им дишане можеше да се чуе, когато изкачваха планинския склон. Не се позволяваха разговори, кашляне, кихане. Мъртвата тишина от време на време се прекъсваше от звъна на кама, удряща се в някоя пушка. Понякога се чуваше изсвирване — сигнал, при който всеки веднага заемаше положение за стрелба. Но, слава богу, тази вечер не се яви повод за откриване на огън. Тази странна група вървеше все напред и напред в продължение на десет часа. Внезапно тя спря в една клисура. Ездачите слезнаха от конете и седнаха, докато останалите запалиха цигари. Един от тези ездачи беше мис Елена М. Стоун, заловена на трети септември и влачена по този начин из планините вече точно четири месеца. Вторият ездач бях аз, нейната другарка по нещастие. Въоръжените мъже бяха разбира се разбойниците, които ни заловиха.
След кратка почивка беше даден сигнал за тръгване, като пътуването продължи вече не по пътека, а по почти непристъпния планински склон, през камъни, бодли и храсти. Трябваше да се изкачваме пеша, тъй като беше невъзможно да се държим на седлата. За мене ходенето беше немислимо: как можеше да направи такова нещо една жена, която всеки ден или нощ очакваше появата на своето дете и която беше пътувала десет часа през суровите планини сред вятър и студ? Сега за първи път не изпитвах страх от разбойниците, защото те не можеха да направят нищо по-лошо от това да ме убият, а на мене ми беше все едно дали ще живея или ще умра. Когато ни заповядаха да се катерим нагоре, аз седнах и отказах да се помръдна.
— Вървете — казах — и ме оставете тук да умра на спокойствие. Недостойно и възмутително е да влачите една жена в моето състояние.
Две силни ръце ме повдигнаха и ме повлякоха нагоре по страшния планински склон. Нямах сили нито да говоря, нито да плача. Не ми беше останала никаква надежда. След известно време, не зная точно колко, стигнахме до една странна малка колиба сред дървета и скали.
Двама-трима души я огледаха предпазливо и като установиха, че е изоставена, разбиха вратата. Ние с мис Стоун седнахме отвън, докато те се подготвят да ни извикат вътре. Колибата беше построена на една височина, издигаща се между две величествени планини. Струйчици вода се процеждаха от пукнатините на скалите. Земята беше скована от лед; беше много студено. Скоро пламтящият огън от колибата се отрази в отсрещния склон. Дадоха ни знак да влезем. Краката ми бяха вкочанени от студ, но умората така силно ме измъчваше, че не седнах до огъня, за да се стопля. Потърсих място, където да легна и да отморя вцепенения си от болка гръб. В един ъгъл до огъня беше разпръсната малко слама. Дадоха ми една цепеница, която да ми служи за възглавница. След това едно кепе беше постлано върху сламата и това щете да бъде моето легло. Легнах полумъртва от изтощение и болка. Мис Стоун седна близо до огъня и разговаря с разбойниците, които сушеха навущата си, а после легна до мене. Те се проснаха по всички посоки в онази част на пода, която не беше заета от нас. Само един остана на пост. Огънят ярко гореше, димът се носеше като облак из стаята и се промъкваше навън през процепите, защото нямаше комин. Мъжете спяха и силно хъркаха. Аз се обръщах и въртях, но не можех да си намеря удобно положение. Седнах в леглото и се огледах наоколо.
Четири каменни стени и сламен покрив, лъснал от сажди, обграждаха малката стая. От всяка страна имаше по две огромни бъчви**, едната беше стара и пробита, другата миришеше на вино. Наблизо стояха дьрвена каца и кратуна. Това беше цялата покъщина на нашата колиба. Димът ме заслепяваше и сълзите започнаха да текат надолу по страните ми. Как ми се искаше да има комин, защото димът беше наистина потискащ! А как хъркаха разбойниците! Погледнах мис Стоун, която лежеше близо до мене. Тя спеше дълбоко Хубавите й малки ръце бяха поставени една върху друга под бузата й; бяха черни от праха и дима. Погледнах я и се усмихнах, но усмивката ми бързо изчезна,.защото страшна болка ме преряза през кръста. Отново се обърнах и погледнах мис Стоун; едновременно я жалех и й завиждах. „Тя е уморена, но поне може да спи". Две черни очи привлякоха вниманието ми. Пазачът внимателно ме наблюдаваше от тъмния си ъгъл. Това ме изнервяше и се обърнах с гръб към него.
— Защо не спиш? — каза мис Стоун. — Лягай, детенцето ми.
Така и направих, но друга болка, по-силна от предишната, ме принуди да стана отново. Мислех, че съм прекалено уморена и затова не мога да почивам. „Това ужасно седло почти ми счупи гърба снощи" — казах аз. Мис Стоун отново заспа дълбоко. Мъжете хъркаха както обикновено, постовете се смениха.
Някой бутна вратата и я отвори н за моя изненада навън беше ден. Разбойниците започнаха да се раздвижват. Някои станаха, седнаха около огъня, отвориха раниците си и започнаха да закусват със сух хляб и сирене. Други спяха. Тези, които приключиха със закуската, легнаха отново да спят.
Беше някъде след обяд. Всички с изключение на пазача, спяха отново. Започнах да се чувствувам все по-зле и по-зле. Пазачът се обърна и ме погледна замислено, след това се доближи до ръководителя и му пошепна нещо на ухото. Той веднага се надигна, разтърка очите си, погледна към мене и накрая ми каза:
— Госпожо, добре ще направите да легнете и да поспите. Тази нощ ни чака дълъг път.
Започнах да плача и да хълцам.
Как мога да пътувам? Часът ми настана! Какво ще стане с милото ми дете? Те ще го убият веднага, щом се появи на бял свят.
В този момент мис Стоун се събуди.
— Защо плачеш, детето ми?
Не беше нужен отговор. Тя разбра всичко. Обърна се и заговори с началника им. Каза, че за мене е невъзможно да пътувам тази нощ.
— Трябва — каза той, — трябва да напуснем това място; то е опасно.
— Ако искате ме убийте, но тази нощ аз няма да помръдна от тази колиба. Ако ще умирам, оставете ме да умра тук, а не по пътя — казах аз.
Той отново легна, но не заспа. Стана неспокоен, въртеше се и се обръщаше и внимателно ме наблюдаваше. Сърцето му беше затрогнато. Все пак, човек беше.
— Ако госпожата желае, ние всички ще излезнем и ще ви оставим сами — каза той някак меко.
— Да — казах аз много бързо и категорично.
Тогава той разбута всички, докато те станаха до чин и започнаха да търкат очите си, като се опитваха да се събудят и да разберат какво се е случило.
— Побързайте — каза той. Мъжете скочиха на крака и веднага изчезнаха. Ние с мис Стоун бяхме оставени сами.
Часовете се нижеха бавно. Агонията ми беше непоносима. Мис Стоун ставаше все по-неспокойна. Тя се безспокоеше за съдбата ми. Никакво легло, никакви дрехи, никакви удобства, дори и вода нямаше. Всичко, което имахме, беше огънят, но независимо от него стаята беше много студена, защото имаше големи отвори по целия сламен покрив.
Бях обута с два чифта дебели чорапи и тежки ботуши, но въпреки това краката ми бяха премръзнали. — Не — казах аз, — в никакъв случай няма да ми се размине. Ако преживея болката, ще ме убие студът. Тогава реших да оставя съобщение до съпруга ми и майка ми. Помолих мис Стоун да предаде годежния и венчалния ми пръстени на съпруга ми и да му каже как нежно съм ги обичала тези четири месеца. Сърцето ми кървеше от болка, когато мислех за съдбата им и тъгата им по мене, особено когато разберат, че съм починала при такива обстоятелства.
Нежна ръка докосна вратата. Жена! Каква изненада! Бяхме копнели да видим жена целите тези четири месеца. Колко щастливи бяхме и двете да я видим. Жена! Явно разбойниците я бяха взели от някоя къщурка и против волята й я бяха довели при нас специално за този спешен случай. Тя беше възрастна жена, може би петдесет или шестдесетгодишна. Лицето й беше приятно, чертите й правилни, макар и лишени от интелигентност. Беше трудно да се каже със сигурност към коя народност принадлежи, защото беше черна от чим и мръсотия. Кожата между дълбоките й бръчки беше натъпкана с мръсотия, наслоявана от месеци, а може би и години. Посивялата коса висеше свободно над челото и веждите й. Главата й беше покрита с кърпа, която някога е била бяла. Освен това носеше и черна дреха, покрита с толкова кръпки, че много малко от оригинала беше останало. Половин ръкав и яката изобщо липсваха. Краката й бяха боси и напукани от излагане на слънце и студ. Тя ни погледна с голямо учудване и страхопочитание. Маниерите ни и дрехите ни бяха загадка за нея. Гледаше ни, сякаш искаше да каже: „Какви ли същества ще да са тези смъртни!" Тя не беше виждала други хора извън семейството си. Горката жена изглеждаше уплашена от разбойниците, които строго й бяха забранили да разговаря с нас на каквато и да е тема освен тази, свързана с повода, за който я бяха довели. Първото нещо, което направи, беше да донесе съд с вода. Помоли ме, като нещо най-естествено, да отпия от водата и да се напръскам с нея.
— Хайде — каза тя, — това е светена вода. — Аз обаче много учтиво отказах. След като претърпя неуспех в първия си опит да донесе облекчение, тя извади една тенекиена кутия, в която искаше да духам много силно. Засмях се, независимо от тежкото ми състояние. Тя беше добра женица. Помолих я да седне до огъня и да си почине и й казах, че когато почувствувам нужда от нея, ще я повикам.
Беше на здрач; цареше тишина, прекъсвана само от свиренето на вятъра и от бавните стъпки на пазача отвън. Огънят пламтеше, дървата пукаха от приближаващата се топлина. Задната част на стаята беше в тъмнина и сянка. В най-далечния край на огъня седеше добрата стара женица, обгърнала коленете си, и клатеше глава в знак на наближаващата беда. Мис Стоун седеше върху една цепеница срещу жената. Тя поддържаше огъня и се молеше на ум. Лицето й беше тъжно, но изпълнено със „свята увереност". На главата си беше вързала тъмна кърпа, която да я предпазва както от студа, така и от саждите, които падаха от покрива. Дрехите й от тъмен, груб домашен плат бяха ушити от собствените й ръце. Често я чувах да казва: „С какво мога да ти помогна, детето ми?", но нямаше нищо, с което да се направи каквото й да е. Нямахме нито лекарства, нито даже топло питие.
Сега стоех здраво вкопчена с двете си ръце в обръчите на бъчвата. Силите ме бяха напуснали, но нямаше никой, който да ми помогне. През ума ми като стрела премина мисълта: „Къде е майка ми? Къде е съпругът ми? Защо съм така далеч от скъпите ми същества? Толкова далече, и аз не зная колко далече! Те положително мислят за мене. Те тъгуват за изгубената. О, майко, къде си? О, господи, помогни ми!" Болката, засилена от дългата и мъчителна езда от предишната нощ, беше непоносима. Мечтаех за почивка. Желаех смъртта, защото да умреш, означава да си починеш от всяко страдание. Извиках: „Молете се за мене, мис Стоун!"
В 10 часа вечерта всичко приключи. И двете жени бяха оживени от вълнение. Старата жена повиваше плачещото бебе, тъй като бяхме успели да приготвим някои обикновени дрешки за малкото. По време на първите месеци от пленничеството ни чувствувахме, че можем да полудеем от бездействие. Накрая мис Стоун предложи да помолим началника за някакъв плат, от който да ушием дрешки на бебето. Той се съгласи да ни дадат това, с което разполагаха — десет ярда*** тензух и около шест ярда бяло вълнено домашно сукно. Тензуха използуваха, за да чистят оръжията си, а плътния плат — за обвиване на краката. И двете бяхме щастливи като деца при вида на тези материали и веднага започнахме да кроим дрешките. Снабдиха ни с конци и игли, дори и с напръстници. От тензуха направихме ризки и роклички за бебето. Рокличките отдолу имаха по пет или шест набора, всичките в рибена кост и подгънати с ажур. Ризките бяха направени по същия начин. От грубото платно скроих одеялца за бебето и ги обших с рибена кост по края и в средата. Цялата рибена кост беше ушита с конци от една тежка бяла макара. Правехме много къси бодове, за да имаме колкото се може повече работа. Когато всички краища и шевове бяха обшити, започнахме отначало с нови редове рибена кост. В такива удивителни дрешки облякохме бебето ми, когато се роди.
Сега, докато старата жена работеше, мис Стоун стоеше усмихната, бърбореше и повтаряше непрекъснато: „Благословено момиче, благословено момиче, тона е благословено момиче!" като наблягаше на „благословено". То действително беше благословение за нас през дългите, тежки часове, които ни очакваха, Старата баба (акушерка) беше клекнала до огъня и топлеше новороденото с израз на гордост и задоволство.
— Трябва да пийнеш нещо топло — каза мис Стоун, — но няма от какво да се направи.
Накрая се сетихме за ечемика. Разбойниците имаха малко ечемик за конете. Можехме да приготвим от него приятно питие. Те донесоха един стар и почернял меден чайник. Подпъхнаха под дръжката една зелена пръчка и поставиха краищата на пръчката на два високи камъка от всяка страна на огъня. Ечемикът ни се свари бързо и скоро имах приятна гореща напитка. Намерихме питието толкова добро, че след това то стана на мода сред разбойниците. Те много го харесаха, а и освен това беше много евтино и лесно за доставяне.
Бебето ми още плачеше; още не беше се съвзело от студения шок.
Горкото ми бебенце! Скъпо мое, какво ще стане с тебе? Ще те пощадят ли тези хора, когато не се подчиниш на техните „Шшт! Тихо!" Бебетата и техният плач са най-сладкото очарование на света, но най-нежелателното нещо при разбойници.
„Къде са те? — помислих си. — Сигурно се съвещават някъде как да ми отнемат бедното детенце!"
Някой бутна вратата. Влезе най-младият разбойник. Имаше доста стеснителен вид.
— Момче ли е? — попита той.
— Благословено момиче — беше бързият отговор на мис Стоун.
Той се навъси. Стори ми се, че разбирам защо се навъси.
Нож прободе сърцето ми, както казват в България.
— Добре — каза той, — ако беше момче, щяхме да го направим хайдутин, но от момиче не става добър хайдутин, макар че има разкази и за момичета, коитo стават войводи. — Той малко се подвоуми и каза: — Не зная, в същност можем да я направим дъщеря на четата.
След още няколко подобни забележки той взе кратуната, напълни я с вино, което наточи от бъчвата дo главата ми, като разплиска част от виното по лицетo ми, докато го наточваше, тъй като чепът беше близo до главата ми, и тръгна към вратата с думите: „Ще занеса това вино на четата. Трябва да пием за здравето на малкото". Неубедително извинение за пийването!
Два или три часа по-късно се появи самият водач. Той беше висок, набит и мургав. Очите му, друг път свирепи, сега бяха наведени. Нищо не каза; застана пред огъня и изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Всеки път, когато бебето проплакваше или изскимтяваше, той се сепваше; не беше свикнал на подобни неща. Всички в стаята мълчаха с изключение на бебето. За да наруши потискащата тишина, мис Стоун взе детето и го подаде на водача (това е точно в стила на мис Стоун). Отначало той изглеждаше объркан и смутен, но докато гледаше малкото безпомощно същество в силните си ръце, на лицето му се появи усмивка. Бях неспокойна, гледах изражението му, четях мислите му, чаках за резултата. И действително усмивката му започна да става по-продължителна, наведе главата си по-близо до лицето на бебето. За мене той вече не беше разбойник, а брат, баща защитник на моето дете. Сега реши да се поотмори, седна до огъня и започна да топли краката на бебето. Сърцето ми заби от радост, почувствувах облекчение.
„Той смята да пощади детето ми. Той може да го направи, нали е началник". Гласът му беше плътен и някак мелодичен и сега беше най-сладката музика за слуха ми, защото говореше за бебето; беше загрижен бебето да не настине. Скочи на крака, върна детето на мис Стоун и й поиска списък на всичко, което ще бъде необходимо на майката по отношение на храната.
— Ще дам тези поръчки и скоро ще се върна.
Верен на думата си, той дойде отново.
— А сега — каза той, обръщайки се към мис Стоун и старата жена, — вие лягайте да спите. Що се отнася до бебето, аз ще седна тук и ще го топля.
Старата баба легна на земята и скоро започна да диша тежко. Тя се чувствуваше съвсем като у дома си, защото нейният дом не беше по-добър от нашата колиба. Мис Стоун като героиня направи всичко, което можеше, за да ме настани удобно и да ме стопли, а след това легна на голата земя до краката ми. Скоро заспа, защото беше много уморена. Що се отнася до мене, сънят сякаш не идваше. Гледах бебето си, исках да знам съдбата му през нощта, но сигурно съм заспала, защото скочих уплашена. „Къде е бебето?" — прошепнах полугласно. Огледах се в стаята. Двете жени спяха. Водачът седеше близо до огъня с гръб към мене, а главата му клюмаше от безсъние. Бебето сладко спеше в неговите силни мъжки ръце. Погледнах го. Разгледах го добре. Там, отстрани, беше револверът, там беше страшната кама и пак там малкото бебе, нежно гушнато в тези сякаш железни ръце. Едновременно се усмихнах и разплаках от радост. Благодарих на бога за благородството в този човек.
Възможно ли е? Това същият човек ли е, когото само преди няколко месеца видях така безмилостно да убива с камата си една нещастна жертва? Това същият човек ли е, който неотдавна се ежеше и заплашваше живота ни? Да, това е съвършено същият човек. Кой предизвика у него тази промяна? Мъничкото бебе и никой друг. Настъпи утро. Водачът на четата започна да се държи по-непринудено. Държеше се покровителствено с бебето. Наричаше го с много галени имена. То беше „малката хайдутка", „дъщерята на четата", но най-любимото му име за нея беше „късметче". Той правеше всичко, което беше по силите му, за да бъдем щастливи и да се чувствуваме удобно. Подклаждаще огъня, вареше ечемик, готвеше пилета и се стараеше да ни бъде колкото е възможно по-полезен. Същият този човек забрави всичко за опасността навън. Малкото детенце беше завладяло сърцето му. Той не мислеше и не говореше за нищо друго, освен за малкото „късметче". Смееше се, шегуваше се, изглеждаше така щастлив, сякаш това беше негово собствено дете.
Сега се отнасяха с нас по-скоро като със свободни хора, отколкото като със заложници, а това ще рече, че с нас вече се разговаряше.
Войводата (водачът) сега ме попита дали ще може останалата част от хората да видят бебето и да ме поздравят. Разбира се, с най-голямо удоволствие приех да влязат, за да видя какво щяха да кажат, какво щяха да правят. Беше се стъмнило. Не направихме никакви приготовления за посрещането. Нямахме лампи, които да украсяваме, почерпки, които да поднасяме, столове, които да подреждаме. Групата разбойници пристигна без предизвестие. Повечето бяха високи, внушителни мъже. Всеки от тях при влизането си.се ръкуваше с мене, поздравяваше ме и се отдръпваше назад, за да направи място за другите. Всички минаха по този начин, докато се образуваха две дълги редици мъже с пълно въоръжение, натъпкани в малката стаичка. Те се подпираха на пушките си, гледаха втренчено пламтящия огън и държаха мили речи, докато бебето минаваше от човек на човек. В един ъгъл зад тях стоеше стеснително добрата стара баба. Мис Стоун беше царицата на тържеството. Тя разговаряше с тях, смееше се с тях, накара ги да се почувствуват напълно у дома си. Майката сияеше; забрави, че лежи върху слама, мислеше само за това, че бебето й е в безопасност. Каква картина! Какъв прием! Това разбойници ли са, а пък това пленници ли са? Каква промяна, заради едно малко бебе! Разбойниците изглеждаха много весели. Един от тях каза, че трябва да направят подаръци на бебето. Самият той предложи да му направи чифт сандалки. Друг каза, че ще му направи свирка, а водачът предложи да му ушие хайдушка униформа.
— Как ще я кръстите? — попита един от тях.
— Елена — казах аз, — в чест на майка ми и на мис Елена М. Стоун.
— Знаете ли — каза друг, — в никоя чета не се е раждало бебе. Това е изключително събитие за нас. Ще обезсмъртим името й. То ще бъде написано на пушките ни. На нашите пушки ще пише „Елена".
Друг разбойник се обади:
— Тази майка ми напомня на Мария, майката на Христос. И тя е лежала върху слама, и то по това време на годината.
— Не — каза друг, — това е мъченица; нито една жена не е страдала като нея.
Тогава те всички се обърнаха и ме погледнаха с огромно състрадание. След като сърдечно разцелуваха бебето, те ни пожелаха лека нощ и изчезнаха навън в тъмнината. Мисля, че тази нощ са имали големи разисквания за това дали е разумно да се запази или не животът на новороденото.
Беше вторият ден след раждането на бебето. Слънчевите лъчи надничаха в колибата през многобройните дупки. Сега при нас имаше двама разбойници, едновременно да ни пазят и да ни помагат. Единият се беше излегнал, а другият седеше облегнат на вратата. Стаята беше тъмна като нощ, като се изключат слънчевите лъчи, които се прокрадваха през дупките. Опушеният покрив и многобройните паяжини започнаха да стават монотонни за очите ми; копнеех за светлина, за слънце. Слънчевата светлина е така близо, но и така далече. Тя е отвъд вратата. Ако можеха само да отворят вратата поне за малко. Струваше ми се, че ще полудея в такава тъмнина. Започнах да ставам неспокойна, отчаяна.
— Моля ви, отворете тази врата, искам да видя слънчевата светлина. В тази планина никой не може да ни види.
— Да, разбира се — казаха те, — само че е много студено.
Отвориха вратата и ето я чудната слънчева светлина, ето го планинският склон със сухи кафяви дъбови листа. Сега се наслаждавах на този малък къс природна красота и беше толкова приятно! Влезе водачът.
— Тази нощ ще трябва да пътуваме — каза той. — Тук е много несигурно, но не се безспокойте. Ще се постараем да се чувствувате удобно по време на пътуването. Ще ви носим в един сандък, а един от нас ще вземе бебето. Скоро ще започнат да коват сандъка.
Разбира се, всичко, което можех да кажа, беше: „Много добре".
Мъжете, както и мис Стоун, се подготвяха за пътуването. Отвън се чуваше: чук, чук. Ковяха сандъка от дъски. На свечеряване времето се промени. Стана мразовито и скоро започна да вали много силен сняг. Моята добра стара баба си беше отишла и се върна, за да ни каже довиждане и да даде подаръка си за бебето. Подаръкът се състоеше от тъмночервена шапчица, украсена със сребърна монета и скилитка чесън. Чесънът се използува като предпазно средство срещу зли очи. Тя също подари на бебето карирана кърпичка като тези, които носят италианските работници. След като наплюнчи пръста си и го пъхна в устата на бебето, тя си тръгна. С приближаването на вечерта страх започна да свива сърцето ми. Още не можех да се обръщам настрана; дори и кашлицата ми причиняваше силна болка. Как щях да издържа цяла нощ на това друсане в сандъка, върху гърба на коня? И горкото ми бебенце, как щях да го кърмя?
Помолих мис Стоун да приготви всичко. Скоро навън се чуха оживени разговори. Всички разбойници се бяха събрали, за да обсъдят заедно въпроса дали конете са достатъчно силни, за да носят такъв тежък товар, особено моят кон. Накрая в стаята беше внесен дълъг дървен сандък, точно като ковчег. Той ми напомняше за смърт и аз щях да бъда трупът. Очите ми се напълниха със сълзи. Много хора дойдоха, за да видят как щях да бъда поставена в. него. Възмутих се. „Излезте — казах, — двама души са достатъчни, за да ме поставят вътре."
Дъното на сандъка беше постлано с една от нашите черги и половината от една стара, мръсна завивка. После бях повдигната от двама души и поставена в него, а след това покрита с другата половина от завивката. Един от разбойниците се опита да повдигне сандъка, но той беше прекалено тежък. „Няма смисъл — каза той, — прекалено е тежък. Този кои не е достатъчно силен. Ще падне някъде по пътя, а после. . . — и той погледна въпросително.
Много нахълтаха вътре, за да видят в какво се състои работата. Всички се опитаха да ме повдигнат и всички стигнаха до същото заключение — че е прекалено тежко.
— Какво да правим? Потерята е по следите ни. Не е далеч от нас.
— Трябва да се измъкнем — каза водачът, — иначе всички сме загубени.
Те отново се обърнаха към сандъка. Аз бях препятствието. Не знаеха какво да правят с мене, как да се отърват от мене. Закрих лицето си и плаках на глас, в сандъка. Водачът отново погледна към мене и каза:
— Ще трябва да я оставим с един от нас, и нека и двамата се преоблекат в селски дрехи. Ако войската ги открие, ще ги помисли за селяни, които живеят тук. А сега, мис — обърна се той към мис Стоун, вие трябва да дойдете с нас.
Никога няма да забравя шока на мис Стоун и изражението на лицето й. Тя беше едновременно уплашена и възмутена.
— Не — каза тя, — аз не се отделям от госпожата.
Гледката беше трагична. Никога няма да забравя как двама от разбойниците, най-младите, се застъпиха за нас. Те казаха: „Ще останем тук още една нощ. Ако се появи опасност ше се бием, дори да умрем." Утре ще пратим за силни коне, ще направим сандъка по-лек, а и госпожата до утре вечер ще е в състояние по-леко да пътува.
Всички се съгласиха. Извадиха ме от сандъка и ме поставиха обратно върху сламата. Тази нощ и аз, и мис Стоун се чувствувахме така зле, че плакахме. Бебето също плака. Следващият ден премина по същия начин, както предишният. Отново настъпи нощ. Бяха доведени силни коне, а сандъка ми скъсиха, което значително намали тежестта му. Приготвихме бебето за път по следния начин. Отдолу сложихме една ризка от тензух. Около бедрата и краката му увихме кърпа. Върху това ~ един пласт памук. Омотахме го в дебел вълнен плат, който да предпазва добре и да държи топли краката му. С няколко вълнени одеяла го увихме от главата до краката. Ръцете му вързахме отстрани под ризката. Над всичко това сложихме голямо одеяло, с което го омотахме така, че единият край да стърчи и да пада върху главата, за да го пази от вятъра и снега. Сложихме и шапката, която бабата му даде.
Един от разбойниците влезе в колибата и изрепетира ролята си по носене на бебето. Предложих му да даде пушката си на някой друг. „Не — каза той, — ако изгубя пушката си, мога да загубя както бебето, така и себе си". Бях обезспокоена от това, че те ще носят бебето. Все още се страхувах, че могат да го удушат, ако започне да плаче на някое опасно място. Мис Стоун разбра чувствата ми и предложи тя да го носи. За целта приготвиха нещо като превръзка за през рамо — квадратно парче плат с връв във всеки ъгъл. Поставиха бебето в нея, а после завързаха вървите около врата и кръста на мис Стоун. Тя висеше пред нея като хамак. Четири бучки захар бяха завързани в тънък плат на четири различни места, които да се дадат на бебето да смуче, ако заплаче.
Сега всичко беше готово. Отново бях поставена в сандъка и четирима мъже ме изнесоха от колибата до коня и веднага започнаха да товарят горкото животно. Сандъкът, заедно с мене, беше привързан от едната страна на грубото седло, а другата страна трябваше да се уравновеси с дървета и камъни. Това беше много тежък и обемист товар. Моят кон потегли, докато приготвяха мис Стоун и бебето. Тъй като пътеката беше много тясна и стръмна, сандъкът започна да се плъзга назад и почти да се влачи по земята. Усещах, че не е добре уравновесен, но беше така тъмно, че мъжете не можеха да видят това. Конят ми беше възбуден и се изкачваше много бързо, хората едвам го контролираха. Чух ги да казват: „Придържайте здраво сандъка, ще се преобърне. Ще се претърколи надолу. Дръжте, дръжте здраво!" С трясък сандъкът се удари в едно дърво. Струваше' ми се, че ми е разбит мозъкът. Пет или шест човека се струпаха като пчели около коня ми и предотвратиха злополуката. Продължихме тежкия път, като сандъкът се удряше ту в някое дърво, ту в някой камък, а много пъти, когато конят се спъваше, падах на земята. Мислех си, че ако бях само малко по-здрава, щях да стана и да тръгна пеша, но това беше невъзможно. Бях така измъчена и уморена, че не можех дори и да плача. В ръцете на разбойници през тази студена нощ, при това скоро може да им дотегне от мене и да ме хвърлят долу в някоя река или пропаст. Да, именно в ръцете на хора, които съвсем не ги е грижа за мене. А сега и бебето плаче. О, нещастие, къде е краят ти? Мое бебенце, скъпото ми, ти си премръзнало и гладно, но майка ти е здраво вързана в този сандък; тя не може да дойде при тебе, не смее да говори. Бедното беше изсмукало цялата захар, която имахме за него, и сега започна много силно да плаче.
— О, моля ви, моля ви — проплаках аз, — дайте ми бебето. Позволете ми да го накърмя. То ще умре! — Не последва отговор. — Моля ви, искам да говоря с водача. — Отново никакъв отговор, макар че мъжете бяха близо до коня ми. Конят на мис Стоун беше доста напред, така че не можех да чувам ясно плача на бебето, но майчиният слух е силен. Чух сърцераздирателния плач на скъпото ми. „О, господи, сърцето ми ще се пръсне!" Откъде намерих сили не зная, но отместих въжетата, вързани около сандъка, и се надигнах до седнало положение. Духаше силен вятър и валеше сняг и мъжете се втурнаха към мене, като ми заповядаха да легна и да се покрия. Бях непреклонна. — Моля ви, детето ми. О, дайте ми го. Тук мога да го накърмя. Господин водач, моля ви, моля ви, дайте ми бебето.
Най-после изпълниха молбата ми. Грабнах малката топчица (тя изглеждаше като топчица) и я притиснах до сърцето си. Тя сякаш всичко разбираше. Започна да бозае и да реве. Само три дни на този свят, и толкова много мъки! Докато я кърмех, двама-трима разбойници свалиха кепетата от гърбовете си, окачиха ги на пушките си и направиха около нас нещо като палатка. Отново занесоха бебето на мис Стоун. Легнах в сандъка и пътуването продължи. Бяхме пътували вече седем часа. Конят ми беше така умoрен, че направи няколко опита да легне.
—
Карайте — каза водачът на
разбойниците, — не оставяйте коня да легне.
Загубени сме,
ако този кон не издържи.
Пътуването продължи през камъни, скали и стръмни склонове, а хората бяха уморени, не можеха да крепят коня ми. Започнаха да изостават, въпреки честите подвиквания на водача с „Хайде! Хайде!" дa побързат. Зазоряваше се. Трябваше всички да се укрием преди настъпването на деня. Още едно огромни усилие от страна на хората и конете — и стигнахме определеното място. Докато лежах в сандъка, лицето ми беше покрито. Усетих, че развързват въжетата, Много ръце вдигаха и носеха сандъка. Стори ми се, че го прекарват през някаква тясна врата, а след това през друга, и той се стовари с трясък на земята. Откриха лицето ми и се озовах в стая, подобна на прeдишната, като се изключат бъчвите. Стените и покри вът бяха същите и пак нямаше комин. Не знаехме кoга е ден и кога е нощ; беше винаги тъмно. Бебето доста плака, когато пристигнахме. Нямах сили да го забавлявам. Мис Стоун седеше до огъня и тихо пееше приспивна песен.
— О, каза тя, - да имах люлеещ се стол, как щях да приспя това бебе!
Засмях се, защото действително ми се стори много смешно да си мислиш за люлеещ се стол, когато нямахме дори и най-обикновен стол, на който да седнем.. Тук, през този първи ден, имах простуда и треска, но на следващия ден отново се чувствувах добре (т. е. сравнително добре). След два дни отново трябваше да бягаме, защото потерята беше по следите ни. За мъжете беше прекалено трудно да ме носят в сандъка. Напълниха две торби със слама, вързаха ги от двете страни на седлото и аз яздих върху тях. Този път пътуването беше кратко — около два часа. Отсега нататък пътуванията ни станаха по-кратки; просто се придвижвахме от едно място на друго.
*
Беше изминал един месец от раждането на бебето. Бяхме в една ужасно студена и задимена колиба. Ние с мис Стоун бяхме настинали и непрекъснато кашляхме Бебето също кашляше. От кашлицата и от дима но страните ни се стичаха сълзи. Лягахме да спим. Стаята беше пълна с разбойници и миришеше много лошо. Тази нощ горчиво плаках. Струваше ми се, че повече няма да мога да издържа. Един човек се доближи до нас и хвърли писмо на мис Стоун, която веднага започна да чете. Не можах да дочакам да го дочете.
— Платени ли са парите? — попитах развълнувано.
— Да — каза един от разбойниците.
Радостта,
която
изпитахме, беше прекалено голяма, за да се изрази с думи.
* 1 фут = 0,3048 метра. — Бел. пр.
** Според обичая на хората в този район винарските изби са близо до лозята, далеч от домовете им.
*** 1
ярд = 0,9144 метра.
— Бел. пр.