Предговор
Аферата „Мис Стоун" е една от значителните акции на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), бореща се за освобождението на останалото под османско владичество българско население в Македония и Одринско. Началото й се поставя с пленяването за откуп на американската протестантска мисионерка Елена Стоун и българката Катерина Стефанова — Цилка, извършено на 21 август 1901 г. в местността „Подпряната скала" на пътя от Банско за Горна Джумая (дн. Благоевград). Отвличането е дело на чета на ВМОРО начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев, към която се присъединява и Кръстьо Асенов от Сливен, братов син на Хаджи Димитър. С този акт се цели да се набавят средства за революционното движение, от които тъкмо в този момент то изпитва остра нужда. Цели се също да се привлече вниманието па световната общественост върху тежкото положение на потиснатото население и да се придизвика намесата на великите сили за промяна на това положение.
Коя е мис Стоун и каква дейност развиват американските мисионери в България и Македония?
Американските протестантски мисионери работят в българските земи отпреди Освобождението, по времето на борбата за църковно-национална независимост, и намират последователи сред част от българското население. Територията е разделена между две протестантски организации. На север от Стара планина действуват методистите от Американската методистка мисия, а на юг — т. нар. конгрешани или съборяни, членове на Американския съвет за чуждестранни мисии с център в Бостън, щата Масачузетс. В началото на века методистите разполагат в Северна България с 8 молитвени дома и 11 мисионери американци и българи, имат около 450 последователи и поддържат 13 училища с 328 ученици. В същото време Американският съвет има в България три станции: в София — черква с 300 членове и пастор Марко Н. Попов, в Пловдив — черква с 250 членове и пастор Джордж Л. Марш и в Самоков — училище под ръководството на Томпсън, Джеймс Ф. Кларк и Едуард Б. Хаскел. Работата сред българите в Македония се ръководи от център в Солун начело с д-р Джон Хенри Хаус. Има станции с молитвени домове и училища също в Битоля, Струмица и Банско и отделни привърженици на други места. Общо в България и Македония Американският съвет поддържа 9 мисионери, 7 учителки, 3 средни смесени училища и една детска градина (в София). Последователите са около 1500 души.
Основната дейност на мисионерите е религиозно-прозелитична — насочена към привличане на привърженици на своята вяра. Тези дейност с малки изключения не намира съчувствие сред българския народ, който в огромното си мнозинство твърдо брани старите традиции. Но наред с това протестантите развиват и значителна културно-просветна дейност, която се посреща добре и осигурява техния относителен успех. В един момент, когато българският народ е обхванат от силно желание за просвета, те откриват училища, в които се преподават редица полезни знания и се приемат за обучение не само деца на протестанти. Освен това те издават разнообразна светска и религиозна литература на български език. Между другото, американски протестанти — д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг превеждат и отпечатват през 1872 г. библията на български език. Издаваният в Цариград в. „Зорница" дълги години е единственият вестник, който защищава интересите на българите в турската империя. Дело на американските мисионери е и известният Робърт колеж в турската столица, в който получават образование немалък брой български младежи, играли след това важна роля в държавния и обществено-политическия живот на страната.
Елена Мария Стоун принадлежи към мисионерите от Американския съвет за чуждестранни мисии. Тя е родена на 24 юли 1846 г. в Роксбъри, щата Масачузетс. Завършва образованието си в Челси, същия щат. Известно време работи като редакторка в сп. „Конгрегейшъналист", а от есента на 1878 г. е учителка и мисионерка в България. През 1898 г. е назначена за помощничка на д-р Хаус в Солун и отговаря за просветната дейност на мисията в Македония. През август 1901 г. тя пристига в Банско, където провежда курс за подготовка на учителки за мисионерските училища.
Точно по това време там се намира с мъжа си и Катерина Стефанова — Цилка. Тя е българка от Банско, родена към 1869 г. Завършва протестантското училище в Самоков и след тригодишно учителствуване в родния си град заминава за САЩ, където продължава образованието си в Нортфийлд и след това в училище за медицински сестри в Ню Йорк. Там се омъжва за Григор Цилка — албанец от Корча, учил в мисионерските училища в Битоля и Самоков и завършил теоложка семинария в Ню Йорк. След завръщането им те се установяват в Корча — Григор става пастор и учител, а Катерина учителка в девическо училище. През лятото на 1901 г. те гостуват на родителите на Катерина в Банско. По време на курса на мис Стоун Катерина е привлечена като лекторка по гледане на болни. Когато Стоун напуска Банско на път за Горна Джумая и оттам за Солун, с нея тръгва и семейство Цилка. Така Катерина Цилка е пленена и свързва името си с аферата „Мис Стоун".
След отвличането погледите на всички се отправят към България. Въпреки опита на похитителите да представят пленяването като обикновен акт на разбойничество, извършен от турска разбойническа банда, още от самото начало се налага убеждението, че то е извършено от членове на Македоно-одринската революционна организация. А революционната организация е българска по състав. Българско е и населението в района, където е извършено отвличането. Освен това той се намира в близко съседство със свободна България, откъдето се предполага, че е дошла и се е укрила четата. При това положение, като не правят разлика между революционната организация в Турско и Върховния македоно-одрински комитет в София и смятат, че Върховният комитет е тясно свързан с правителството, всички заинтересовани се обръщат към българската столица. По нареждане на правителството на Съединените щати през втората половина на септември в София пристига американският генерален консул в Цариград Чарлз М. Дикинсън със задача да накара българското правителство да вземе мерки за залавяне на четата и за освобождаване на жените. В лични разговори и в писма до министъра на външните работи и неговия заместник той настоява, че отвличането е извършено от хора на македонския комитет, т. е. от лица, върху които правителството може да влияе, и че четата с жените се намира на българска територия. Тези твърдения поддържа и турското правителство, което се стреми да отхвърли от себе си отговорността за станалото. При това Дикинсън се държи надменно и нетактично и вместо да улесни, в същност забавя освобождаването на Стоун и Катерина Цилка.
Българското правителство от своя страна смята, че съставът на четата не може да бъде основание за обвинения срещу България, тъй като отвличането не е извършено на нейна територия. То отхвърля също твърденията за съучастие на членове на легалната Македоно-одринска организация в деянието и че четата е минала на българска територия. От факта, че турските власти не могат да я открият, съвсем не следва, че тя се намира в България. Все пак то взема необходимите мерки, за да предотврати евентуалното преминаване на четата през границата или за залавянето й, ако тя е направила това. Правителството полага усилия да не допусне откупът да се плати в България и жените да бъдат освободени тук. То изказва явно недоволство от поведението на Дикинсън, който, от една страна, настоява да се арестуват замесените в аферата дейци на Македоно-одринската организация в България, а от друга — отказва да съобщи имената на тези лица под предлог, че ще се лиши от своите информатори и ще провали започналите преговори.
Как в действителност протичат преговорите за освобождаване на пленените жени?
Няколко дни след акцията ръководителите на четата съобщават на двете жени целта на отвличането и ги заставят да напишат писмо до касиера на мисиоерите в Цариград Уйлям Пийт. Писмото е изпратено чрез куриер до Костадин Петканчин в Банско, който трябва да го препрати по-нататък. Той обаче се уплашва и вместо на мисионерите го предава на властта. На 7 септември Стоун написва нови писма, които Кръстьо Асенов лично отнася и предава в Самоков. В тези писма (едното до Хаскел, а другото до касиера Пийт) Стоун посочва причините за пленяването им, сумата на искания откуп, както и мястото и начина, по който да се изплати. С тези писма Хаскел заминава за Цариград, след което в София пристига Дикинсън (21 септември). Но в началото той не търси връзка с представители или посредници на четата, а губи време в напразни усилия да открие нейното местонахождение и да освободи жените с помощта на българските или турските власти, без да плати искания откуп.
Контактът се установява значително по-късно. На 12 октомври Кр. Асенов отнася в Самоков ново писмо от мис Стоун до Хаскел. На връщане в Дупница (дн. гр. Станке Димитров) той получава чрез пунктовия началник на ВМОРО в града Никола Малешевски писмо от столичната гражданка Касърова до мис Стоун. Писмото е предадено от Лазар Томов, пратеник на руския дипломатически агент в българската столица Юрий Бахметиев, чиято жена (американка и също протестантка) е близка приятелка на Касърова. С отговора на това писмо и с пълномощно от двете жени в края на октомври в София пристигат Кр. Асенов и Хр. Чернопеев. Провеждат се три срещи. Първия път при Дикинсън се явява Кр. Асенов, после — Хр. Чернопеев и накрая — двамата заедно. Подробности не са известни. Знае се само, че разговорите не дават резултат. Американският дипломат предлага значително по-малка сума от исканата и преговорите по тази линия временно се прекратяват. Дикинсън с принуден да се завърне, но оставя свой посредник в София.
Междувременно четата се движи от село в село и из околните планини. Според сведенията на Сандански и началото тя преминава за няколко дни в Дупнишко, но след това се връща и през по-голямата част от времето прекарва в Горноджумайско. Известно време тя се мести от с. Селище в Покровник и обратно, пребивава в планината над с. Сушица и в самото село, в селата Тросково, Лешко, Дряново, Сърбиново (дн. Брежани). Придвижванията, извършвани винаги нощем, се налагат поради постоянните преследвания от страна на турски потери, както и от върховистки чети, които се стремят да отнемат пленничките и да получат откупа за себе си. През ноември, останала само с няколко души, четата с жените е нападната в с. Тросково от върховисткия войвода Дончо Златков. В продължение на цялата нощ се води престрелка, която се прекратява на следващия ден, когато на помощ на обсадените идват въоръжени селяни от съседните села, призовани от Хр. Чернопеев и Кр. Асенов. Отгоре на всичко Цилка е в напреднала бременност. На 22 декември в една винарска изба край с. Сърбиново тя ражда момиче, което е наречено Елена. Тези обстоятелства усложняват положението на похитителите и ги принуждават към отстъпчивост по отношение размера на откупа.
След неуспеха на мисията на Дикинсън в София по предложение на посланика в Цариград Джон Лейшман се съставя комисия, която да продължи преговорите за откупа и освобождаването на жените на турска територия. В нея са включени първият драгоман на посолството А. А. Гарджуло, касиерът на мисионерите в Турция У. У. Пийт и д-р Дж. X. Хаус от Солун. В първите дни на декември Гарджуло и Пийт са вече в Солун, срещат се с д-р Хаус и тримата заминават за Сяр, откъдето се надяват, че ще могат да се свържат с четата. В това време посредникът на Дикинсън в София уговаря с представител на четата окончателния размер на сумата за откуп — 14 500 турски лири (равни на 63 800 долара) — и уведомява за това д-р Хаус. В края на декември Хаус отива в Банско, за да се срещне с пратениците на четата. След него пристигат и другите членове на комисията и се постига споразумение откупът да бъде платен в Банско, а жените да бъдат освободени на друго място след получаването на парите.
В Банско д-р Хаус отсяда у Иван Граченов, чиято къща се намира в края на селото, а Пийт и Гарджуло се настаняват в протестантския дом (т. е. у Костадин Петканчин). След това от Цариград се изпращат парите за откупа. Те пристигат на 13 януари 1902 г., един ден след като съгласно споразумението е трябвало да бъдат предадени. Въпреки големия брой турски войници, които обграждат селището, в Банско влизат също Я. Сандански, Кр. Асенов и Сава Михайлов. В среща с членовете на комисията, състояла се на 18 януари, те уговарят последните подробности по предаването на парите. Решава се незабелязано от турската охрана парите да се заменят с олово и куфарите да се изпратят обратно в Цариград, все едно, че откупът не е платен и тепърва ще. се търси връзка с четата.
Подмяната е извършена през нощта на 19 януари 1902 г. Протестантите успяват да изнесат парите от протестанския дом, където се пазят от двойна турска стража, и да ги пренесат у Иван Граченов. След това те се изнасят извън селото и в местността Арамибунар се предават на четата. С парите е предадено и писмо от членовете на комисията до мис Стоун, в което съобщават за плащането на откупа и изказват надежда в скоро време да видят пленничките свободни. През деня групата на протестантите заедно с нищо неподозиращата охрана напуска Банско на път за Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и оттам за Драма и Сяр. Четниците с парите пък се отправят за България. Там парите се оставят за известно време у частни лица, а след завръщането на Гоце Делчев от Македония (март 1902 г.) те се предават на него и се разпределят за нуждите на революционната организация.
Начинът, по който са заменени парите с олово и са предадени на четата, е една загадка, която засега остава неразкрита. Това е едно от условията на споразумението за плащане на откупа — да се запазят в тайна подробностите по предаването му. В спомените си Сандански посочва, че изваждането на парите и заменянето им с олово става по предложение на представителите на четата, но не пояснява как и от кого е извършено. Хаус на свой ред съобщава, че оловото е купено в селото и отнесено в торби в стаята на Пийт и протестанския дом. След това златото се оказва в неговата, на Хаус стая на другия край на селото. Но как -- това не е казано. Разпространена е и версията, че за да се улесни предаването на парите, е предизвикан пожар в главния хан (Тодевия хан), където са отседнали повечето турски войници и офицери, както и придружаващите ги чужди журналисти. Всички войници, включително и тези от охраната, се струпват около горящия хан и тогава, възползувани от суматохата, членовете на комисията извършват подмяната и предават парите на четниците.
По времето на изплащане на откупа жените се намират в с. Влахи, Мелнишко с част от четата начело с Хр. Чернопсев. Сандански пише на Чернопеев да освободи жените. За да не затруднят освобождаването, американските представители крият за известно време, че откупът е платен н продължават да настояват да се прекрати засиленото движение на войски в предполагаемия район, където се намира четата. Докато комисията се придвижва на юг и спира в Сяр, четата тръгва от Влахи на север, минава през Ощава, Сенокос, Сърбнново, Ораново, после пресича Струма и се прехвърля в планините от дясната страна на реката. Целта е освобождаването да стане възможно по-далече от мястото на пленяването и изплащането на откупа, за да се избягнат подозрения и преследване на организационни дейци, взели участие в акцията. Жените са освободени на 10 февруари 1902 г. край с. Градошорци, Струмишко, след като престояват в плен близо шест месеца.
След едномесечен престой в Солун Елена Стоун заминава за Америка. След време там пристигат и Катерина Цилка с мъжа си и детето. В САЩ Стоун и Цилка публикуват спомените си за пленничеството в сп. „Макклюърз магазин". Освен това Стоун изнася множество беседи в различни градове на страната. В тях тя говори със симпатия за потиснатите и за тяхната революционна борба и изтъква необходимостта да се вземат мерки за подобряване на положението в поробените земи.
Парите за откупа на мис Стоун и Катерина Цилка са събрани чрез волни пожертвования от частни лица в САЩ. Американското правителство обещава, че след освобождаването на жените то ще направи всичко възможно, за да получи парите от правителството, което се окаже отговорно за случая, и ще възстанови сумата на дарителите. То обаче не постига успех в това отношение и през май 1912 г. Американският конгрес е принуден да приеме закон за отпускане на необходимата сума за възстановяване на парите, събрани за освобождаването на Стоун и Цилка. С това фактически приключва аферата „Мис Стоун". Но като епизод от историята на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско и като страница от българо-американските отношения в миналото тя продължава да буди интерс както у нас, така и в чужбина. Резултат на този интерс е настоящият сборник.
В основата на сборника стоят спомените на Елена М. Стоун и Катерина Ст. Цилка, публикувани през 1902 г. в сп. „Макклюърз магазин", бр. 1—6. Още през същата година те са преведени на български език и са отпечатани във в. „Зорница", бр. 16 от 19 април 1902 до бр. 50 от 12 декември 1902 г. Към спомените на Стоун тук е прибавена кратка статия, написана от пея и публикувана през юни 1902 г. в сп. „Мишънъри ревю ъв дъ уърлд". Към спомените на Цилка от 1902 г. са прибавени спомените й, писани на английски език през 1911 — 1912 г. и останали доскоро неизвестни за читателите. През 1982 г. те бяха обнародвани ог Мая Вапцарова във в. „Отечествен фронт", бр. 11 330 от 9 април 1982 г. и сл.
В сборника са поместени и тези части от спомените на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Сава Михайлов, които се отнасят до залавянето и пленничеството на мис Стоун и Цилка. Макар и кратки, те са интересни, защото съдържат сведения, които липсват в спомените на пленените жени.
Накрая са прибавени документи от българските архиви, които разкриват нови страни от развитието на аферата. По-голямата част от тях са публикувани от Тодор Добриянов и Константин Пандев в кн. 33 от Известия на държавните архиви, излязла през 1977 г. Тук те са допълнени с нови документи, останали невключени в онази публикация поради ограничения й обем. Добавени са и някои материали за аферата, взети от в. „Ню Йорк таймс" и сп. „Мишънъри ревю ъв дъ уърлд".
Преводът
на английския
текст, взет от „Макклюърз магазин", е направен от Мария Стамболиева, а
от
„Мишънъри ревю" и „Ню Йорк таймс" от Михаил Стоянов. Спомените на К.
Цилка от 1911 — 1912 г. са преведени от Мая Вапцарова, а част от
документите от
К. Пандев. Имената на лицата са предадени според английското
произношение.
Изключение е направено само за документите на български език,
където имената
са запазени, както са написани в текста. В края на сборника са дадени
бележки,
в които се изясняват отделни подробности за събитието и за някои
лица,
уточняват се дати и пр.
КОНСТАНТИН ПАНДЕВ