Предговор

Аферата „Мис Стоун" е една от значителните ак­ции на Вътрешната македоно-одринска революцион­на организация (ВМОРО), бореща се за освобожде­нието на останалото под османско владичество бъл­гарско население в Македония и Одринско. Начало­то й се поставя с пленяването за откуп на амери­канската протестантска мисионерка Елена Стоун и българката Катерина Стефанова — Цилка, извър­шено на 21 август 1901 г. в местността „Подпряна­та скала" на пътя от Банско за Горна Джумая (дн. Благоевград). Отвличането е дело на чета на ВМОРО начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев, към която се присъединява и Кръстьо Асенов от Сли­вен, братов син на Хаджи Димитър. С този акт се цели да се набавят средства за революционното дви­жение, от които тъкмо в този момент то изпитва ост­ра нужда. Цели се също да се привлече вниманието па световната общественост върху тежкото положе­ние на потиснатото население и да се придизвика намесата на великите сили за промяна на това положе­ние.

Коя е мис Стоун и каква дейност развиват амери­канските мисионери в България и Македония?

Американските протестантски мисионери работят в българските земи отпреди Освобождението, по време­то на борбата за църковно-национална независимост, и намират последователи сред част от българското на­селение. Територията е разделена между две протес­тантски организации. На север от Стара планина дей­ствуват методистите от Американската методистка ми­сия, а на юг — т. нар. конгрешани или съборяни, чле­нове на Американския съвет за чуждестранни мисии с център в Бостън, щата Масачузетс. В началото на века методистите разполагат в Северна България с 8 молитвени дома и 11 мисионери американци и бълга­ри, имат около 450 последователи и поддържат 13 учи­лища с 328 ученици. В същото време Американският съ­вет има в България три станции: в София — черква с 300 членове и пастор Марко Н. Попов, в Пловдив — черква с 250 членове и пастор Джордж Л. Марш и в Самоков — училище под ръководството на Томпсън, Джеймс Ф. Кларк и Едуард Б. Хаскел. Работата сред българите в Македония се ръководи от център в Со­лун начело с д-р Джон Хенри Хаус. Има станции с молитвени домове и училища също в Битоля, Струми­ца и Банско и отделни привърженици на други места. Общо в България и Македония Американският съвет поддържа 9 мисионери, 7 учителки, 3 средни смесени училища и една детска градина (в София). Последо­вателите са около 1500 души.

Основната дейност на мисионерите е религиозно-прозелитична — насочена към привличане на привър­женици на своята вяра. Тези дейност с малки изклю­чения не намира съчувствие сред българския народ, който в огромното си мнозинство твърдо брани стари­те традиции. Но наред с това протестантите развиват и значителна културно-просветна дейност, която се посреща добре и осигурява техния относителен ус­пех. В един момент, когато българският народ е об­хванат от силно желание за просвета, те откриват учи­лища, в които се преподават редица полезни знания и се приемат за обучение не само деца на протестанти. Освен това те издават разнообразна светска и религи­озна литература на български език. Между другото, американски протестанти — д-р Елиас Ригс и д-р Ал­берт Лонг превеждат и отпечатват през 1872 г. биб­лията на български език. Издаваният в Цариград в. „Зорница" дълги години е единственият вестник, който защищава интересите на българите в турската империя. Дело на американските мисионери е и из­вестният Робърт колеж в турската столица, в който получават образование немалък брой български мла­дежи, играли след това важна роля в държавния и обществено-политическия живот на страната.

Елена Мария Стоун принадлежи към мисионерите от Американския съвет за чуждестранни мисии. Тя е родена на 24 юли 1846 г. в Роксбъри, щата Масачузетс. Завършва образованието си в Челси, същия щат. Известно време работи като редакторка в сп. „Конгрегейшъналист", а от есента на 1878 г. е учителка и мисионерка в България. През 1898 г. е назначена за помощничка на д-р Хаус в Солун и отговаря за прос­ветната дейност на мисията в Македония. През август 1901 г. тя пристига в Банско, където провежда курс за подготовка на учителки за мисионерските училища.

Точно по това време там се намира с мъжа си и Катерина Стефанова — Цилка. Тя е българка от Банско, родена към 1869 г. Завършва протестантското училище в Самоков и след тригодишно учителствуване в род­ния си град заминава за САЩ, където продължава образованието си в Нортфийлд и след това в училище за медицински сестри в Ню Йорк. Там се омъжва за Григор Цилка — албанец от Корча, учил в мисионер­ските училища в Битоля и Самоков и завършил теоложка семинария в Ню Йорк. След завръщането им те се установяват в Корча — Григор става пастор и учител, а Катерина учителка в девическо училище. През лятото на 1901 г. те гостуват на родителите на Катерина в Банско. По време на курса на мис Стоун Катерина е привлечена като лекторка по гледане на болни. Когато Стоун напуска Банско на път за Горна Джумая и оттам за Солун, с нея тръгва и семейство Цилка. Така Катерина Цилка е пленена и свързва името си с аферата „Мис Стоун".

След отвличането погледите на всички се отпра­вят към България. Въпреки опита на похитителите да представят пленяването като обикновен акт на раз­бойничество, извършен от турска разбойническа бан­да, още от самото начало се налага убеждението, че то е извършено от членове на Македоно-одринската революционна организация. А революционната органи­зация е българска по състав. Българско е и населени­ето в района, където е извършено отвличането. Освен това той се намира в близко съседство със свободна България, откъдето се предполага, че е дошла и се е укрила четата. При това положение, като не правят разлика между революционната организация в Тур­ско и Върховния македоно-одрински комитет в София и смятат, че Върховният комитет е тясно свързан с правителството, всички заинтересовани се обръщат към българската столица. По нареждане на правител­ството на Съединените щати през втората половина на септември в София пристига американският гене­рален консул в Цариград Чарлз М. Дикинсън със за­дача да накара българското правителство да вземе мерки за залавяне на четата и за освобождаване на жените. В лични разговори и в писма до министъра на външните работи и неговия заместник той настоява, че отвличането е извършено от хора на македонския комитет, т. е. от лица, върху които правителството мо­же да влияе, и че четата с жените се намира на бъл­гарска територия. Тези твърдения поддържа и турско­то правителство, което се стреми да отхвърли от се­бе си отговорността за станалото. При това Дикин­сън се държи надменно и нетактично и вместо да улесни, в същност забавя освобождаването на Стоун и Катерина Цилка.

Българското правителство от своя страна смята, че съставът на четата не може да бъде основание за обвинения срещу България, тъй като отвличането не е извършено на нейна територия. То отхвърля също твърденията за съучастие на членове на легалната Македоно-одринска организация в деянието и че четата е минала на българска територия. От факта, че турски­те власти не могат да я открият, съвсем не следва, че тя се намира в България. Все пак то взема необходимите мерки, за да предотврати евентуалното преминаване на четата през границата или за залавянето й, ако тя е направила това. Правителството полага усилия да не допусне откупът да се плати в България и жените да бъдат освободени тук. То изказва явно недоволство от поведението на Дикинсън, който, от една страна, настоя­ва да се арестуват замесените в аферата дейци на Македоно-одринската организация в България, а от дру­га — отказва да съобщи имената на тези лица под предлог, че ще се лиши от своите информатори и ще провали започналите преговори.

Как в действителност протичат преговорите за ос­вобождаване на пленените жени?

Няколко дни след акцията ръководителите на че­тата съобщават на двете жени целта на отвличането и ги заставят да напишат писмо до касиера  на  мисиоерите в Цариград Уйлям Пийт. Писмото е изпрате­но чрез куриер до Костадин Петканчин в Банско, който трябва да го препрати по-нататък. Той обаче се уплашва и вместо на мисионерите го предава на властта. На 7 септември Стоун написва нови писма, които Кръстьо Асенов лично отнася и предава в Самоков. В тези писма (едното до Хаскел, а другото до касиера Пийт) Стоун посочва причините за пленяването им, сумата на искания откуп, както и мястото и начина, по който да се изплати. С тези писма Хаскел замина­ва за Цариград, след което в София пристига Дикин­сън (21 септември). Но в началото той не търси връз­ка с представители или посредници на четата, а губи време в напразни усилия да открие нейното местонахождение и да освободи жените с помощта на бъл­гарските или турските власти, без да плати искания откуп.

Контактът се установява значително по-късно. На 12 октомври Кр. Асенов отнася в Самоков ново пис­мо от мис Стоун до Хаскел. На връщане в Дупница (дн. гр. Станке Димитров) той получава чрез пун­ктовия началник на ВМОРО в града Никола Малешевски писмо от столичната гражданка Касърова до мис Стоун. Писмото е предадено от Лазар Томов, пратеник на руския дипломатически агент в българската столица Юрий Бахметиев, чиято жена (американка и също протестантка) е близка приятелка на Касъро­ва. С отговора на това писмо и с пълномощно от двете жени в края на октомври в София пристигат Кр. Асе­нов и Хр. Чернопеев. Провеждат се три срещи. Пър­вия път при Дикинсън се явява Кр. Асенов, после — Хр. Чернопеев и накрая — двамата заедно. Подроб­ности не са известни. Знае се само, че разговорите не дават резултат. Американският дипломат предлага значително по-малка сума от исканата и преговорите по тази линия временно се прекратяват. Дикинсън с принуден да се завърне, но оставя свой посредник в София.

Междувременно четата се движи от село в село и из околните планини. Според сведенията на Сандански и началото тя преминава за няколко дни в Дупнишко, но след това се връща и през по-голямата част от вре­мето прекарва в  Горноджумайско. Известно време тя се мести от с. Селище в Покровник и обратно, преби­вава в планината над с. Сушица и в самото село, в селата Тросково, Лешко, Дряново, Сърбиново (дн. Брежани). Придвижванията, извършвани винаги но­щем, се налагат поради постоянните преследвания от страна на турски потери, както и от върховистки чети, които се стремят да отнемат пленничките и да полу­чат откупа за себе си. През ноември, останала само с няколко души, четата с жените е нападната в с. Трос­ково от върховисткия войвода Дончо Златков. В про­дължение на цялата нощ се води престрелка, която се прекратява на следващия ден, когато на помощ на обсадените идват въоръжени селяни от съседните се­ла, призовани от Хр. Чернопеев и Кр. Асенов. Отгоре на всичко Цилка е в напреднала бременност. На 22 де­кември в една винарска изба край с. Сърбиново тя ражда момиче, което е наречено Елена. Тези обстоя­телства усложняват положението на похитителите и ги принуждават към отстъпчивост по отношение раз­мера на откупа.

След неуспеха на мисията на Дикинсън в София по предложение на посланика в Цариград Джон Лейшман се съставя комисия, която да продължи прего­ворите за откупа и освобождаването на жените на тур­ска територия. В нея са включени първият драгоман на посолството А. А. Гарджуло, касиерът на мисионе­рите в Турция У. У. Пийт и д-р Дж. X. Хаус от Солун. В първите дни на декември Гарджуло и Пийт са вече в Солун, срещат се с д-р Хаус и тримата заминават за Сяр, откъдето се надяват, че ще могат да се свържат с  четата. В това време посредникът на Дикинсън в София уговаря с представител на четата окончателния размер на сумата за откуп — 14 500 турски лири (рав­ни на 63 800 долара) — и уведомява за това д-р Хаус. В края на декември Хаус отива в Банско, за да се срещне с пратениците на четата. След него пристигат и другите членове на комисията и се постига споразу­мение откупът да бъде платен в Банско, а жените да бъдат освободени на друго място след получаването на парите.

В Банско д-р Хаус отсяда у Иван Граченов, чия­то къща се намира в края на селото, а Пийт и Гард­жуло се настаняват в протестантския дом (т. е. у Костадин Петканчин). След това от Цариград се изпра­щат парите за откупа. Те пристигат на 13 януари 1902 г., един ден след като съгласно споразумението е трябвало да бъдат предадени. Въпреки големия брой турски войници, които обграждат селището, в Банско влизат също Я. Сандански, Кр. Асенов и Сава Михай­лов. В среща с членовете на комисията, състояла се на 18 януари, те уговарят последните подробности по предаването на парите. Решава се незабелязано от турската охрана парите да се заменят с олово и ку­фарите да се изпратят обратно в Цариград, все едно, че откупът не е платен и тепърва ще. се търси връзка с четата.

Подмяната е извършена през нощта на 19 януари 1902 г. Протестантите успяват да изнесат парите от протестанския дом, където се пазят от двойна турска стража, и да ги пренесат у Иван Граченов. След това те се изнасят извън селото и в местността Арамибунар се предават на четата. С парите е предадено и писмо от членовете на комисията до мис Стоун, в ко­ето съобщават за плащането на откупа и изказват на­дежда в скоро време да видят пленничките свободни. През деня групата на протестантите заедно с нищо неподозиращата охрана напуска Банско на път за Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и оттам за Драма и Сяр. Четниците с парите пък се отправят за България. Там парите се оставят за известно време у частни лица, а след завръщането на Гоце Делчев от Македония (март 1902 г.) те се предават на него и се разпределят за нуждите на революционната организация.

Начинът, по който са заменени парите с олово и са предадени на четата, е една загадка, която засега остава неразкрита. Това е едно от условията на спора­зумението за плащане на откупа — да се запазят в тайна подробностите по предаването му. В спомените си Сандански посочва, че изваждането на парите и за­менянето им с олово става по предложение на представителите на четата, но не пояснява как и от кого е извършено. Хаус на свой ред съобщава, че оловото е купено в селото и отнесено в торби в стаята на Пийт и протестанския дом. След това златото се оказва в неговата, на Хаус стая на другия край на селото. Но как -- това не е казано. Разпространена е и версията, че за да се улесни предаването на парите, е предизви­кан пожар в главния хан (Тодевия хан), където са от­седнали повечето турски войници и офицери, както и придружаващите ги чужди журналисти. Всички войни­ци, включително и тези от охраната, се струпват око­ло горящия хан и тогава, възползувани от суматоха­та, членовете на комисията извършват подмяната и предават парите на четниците.

По времето на изплащане на откупа жените се на­мират в с. Влахи, Мелнишко с част от четата начело с Хр. Чернопсев. Сандански пише на Чернопеев да ос­вободи жените. За да не затруднят освобождаването, американските представители крият за известно вре­ме, че откупът е платен н продължават да настояват да се прекрати засиленото движение на войски в пред­полагаемия район, където се намира четата. Докато комисията се придвижва на юг и спира в Сяр, четата тръгва от Влахи на север, минава през Ощава, Сено­кос, Сърбнново, Ораново, после пресича Струма и се прехвърля в планините от дясната страна на реката. Целта е освобождаването да стане възможно по-далече от мястото на пленяването и изплащането на отку­па, за да се избягнат подозрения и преследване на ор­ганизационни дейци, взели участие в акцията. Жени­те са освободени на 10 февруари 1902 г. край с. Градошорци, Струмишко, след като престояват в плен близо шест месеца.

След едномесечен престой в Солун Елена Стоун за­минава за Америка. След време там пристигат и Катерина Цилка с мъжа си и детето. В САЩ Стоун и Цилка публикуват спомените си за пленничеството в сп. „Макклюърз магазин". Освен това Стоун изнася множество беседи в различни градове на страната. В тях тя говори със симпатия за потиснатите и за тяхна­та революционна борба и изтъква необходимостта да се вземат мерки за подобряване на положението в поробените земи.

Парите за откупа на мис Стоун и Катерина Цил­ка са събрани чрез волни пожертвования от частни лица в САЩ. Американското правителство обещава, че след освобождаването на жените то ще направи всичко възможно, за да получи парите от правител­ството, което се окаже отговорно за случая, и ще възстанови сумата на дарителите. То обаче не постига успех в това отношение и през май 1912 г. Американ­ският конгрес е принуден да приеме закон за отпуска­не на необходимата сума за възстановяване на пари­те, събрани за освобождаването на Стоун и Цилка. С това фактически приключва аферата „Мис Стоун". Но като епизод от историята на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско и като страница от българо-американските отношения в миналото тя продължава да буди интерс както у нас, така и в чужбина. Резултат на този интерс е нас­тоящият сборник.

В основата на сборника стоят спомените на Елена М. Стоун и Катерина Ст. Цилка, публикувани през 1902 г. в сп. „Макклюърз магазин", бр. 1—6. Още през същата година те са преведени на български език и са отпечатани във в. „Зорница", бр. 16 от 19 април 1902 до бр. 50 от 12 декември 1902 г. Към спомените на Стоун тук е прибавена кратка статия, написана от пея и публикувана през юни 1902 г. в сп. „Мишънъри ревю ъв дъ уърлд". Към спомените на Цилка от 1902 г. са прибавени спомените й, писани на англий­ски език през 1911 — 1912 г. и останали доскоро неиз­вестни за читателите. През 1982 г. те бяха обнарод­вани ог Мая Вапцарова във в. „Отечествен фронт", бр. 11 330 от 9 април 1982 г. и сл.

В сборника са поместени и тези части от спомените на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Сава Ми­хайлов, които се отнасят до залавянето и пленничест­вото на мис Стоун и Цилка. Макар и кратки, те са ин­тересни, защото съдържат сведения, които липсват в спомените на пленените жени.

Накрая са прибавени документи от българските ар­хиви, които разкриват нови страни от развитието на аферата. По-голямата част от тях са публикувани от Тодор Добриянов и Константин Пандев в кн. 33 от Известия на държавните архиви, излязла през 1977 г. Тук те са допълнени с нови документи, останали не­включени в онази публикация поради ограничения й обем. Добавени са и някои материали за аферата, взети от в. „Ню Йорк таймс" и сп. „Мишънъри ревю ъв дъ уърлд".

Преводът на английския текст, взет от „Макклюърз магазин", е направен от Мария Стамболиева, а от „Мишънъри ревю" и „Ню Йорк таймс" от Михаил Стоянов. Спомените на К. Цилка от 1911 — 1912 г. са преведени от Мая Вапцарова, а част от документите от К. Пандев. Имената на лицата са предадени спо­ред английското произношение. Изключение е напра­вено само за документите на български език, където имената са запазени, както са написани в текста. В края на сборника са дадени бележки, в които се изяс­няват отделни подробности за събитието и за някои лица, уточняват се дати и пр.

КОНСТАНТИН  ПАНДЕВ


[нагоре]  [напред].