Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

VI. Борба за независимост
 

2.  Възстановяване на единовластието и втората война на Василий II против българите
 

При поражението на византийската армия в Ихтиманския проход, както видяхме, взел най-дейно участие и Самуил и може да се каже, че благоприятният изход от нападението на Василий II се дължи изключително на него, защото едва ли Арон сам би могъл да устои против ромеите. Опасността била отстранена от владенията на Арон, а може би и от цяла България. Ние бихме очаквали, че Арон ще осъзнае и признае доколко е било необходимо за него да бъде в добри и съюзни отношения с брат си Самуил и че само със задружни действия те биха могли всякога да посрещнат и отблъснат всяко покушение върху независимостта на България. Обаче Арон бил далеч от подобно съзнание и въпреки оказаната му от Самуил ценна услуга той не се отказал от старите си тайни планове: и след сдържаната тъй бляскава победа над заклетия враг на българите той не престанал да води антибратска или по-право антинационална политика, защото продължил сношенията си с приятелите на ромейския император, а може би непосредно и със самия Василий II — сношения, насочени очевидно против брат му. За Самуил, който и по-рано не доверявал на Арон и несъмнено е знаел за предишните му тайни преговори с Цариград, подобно поведение на брат му било нищо друго освен явна измяна и предателство както против него самия, тъй и против отечество и народ. Затова, като поставял държавните интереси и отечествената свобода по-високо от братските си връзки и като предвиждал какви големи злини би могъл да причини Арон със своето изменническо поведение, Самуил решил да предотврати тия злини. “Затова ли, пише Скилица, че Арон бил, както казвали, привърженик на ромейската партия, или пък поради това, че искал да присвои за себе си властта [или пък за едното и другото, както прибавя Зонара], брат му


644

Самуил го убил в местността Раметаница на 14 юли [според варианта: юни] с целия му род; само син му Иван-Владислав бил спасен от Самуиловия син Гаврил-Радомир. [1] Това известие на Скилица се потвърждава и от Дуклянския презвитер, който влага в устата на Василий II следните думи, отправени след смъртта на Самуил към Ароновия син Иван-Владислав: “Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща ? ... Получи царството на Самуил, който уби твоя баща и своя брат.” [2] Самото събитие ние отнасяме към 14 юни 987 г., първо, защото след 986 г. нийде вече не се явява личността на Арон [3] и, второ, защото то се намира, както се посочи, в тясна връзка с поражението на императора при Траяновите врати на 17 август 986 г., което издигна авторитета на Самуил високо и разкри тайните замисли на Арон. Що се отнася до “местността Раметаница” (), то още Иречек посочи, че в това име трябва да видим името на днешната рекичка Разметница, десен приток на р. Джерман (Дупнишко), [4] а Й. Иванов по-точно
 

1. Skyl.—Cedr., ibid. II, p. 43516–22:

Zonaras, ibid., IV p. 11024–29:

Старобългарският превод, пак там, стр. 156:

Тук  липсва в гръцкия текст, а неточно са предадени изразите: 1) , защото  = “придобивам, присвоявам само за себе си =  (у Skylitzes), и 2)  защото както  “имам еднакви мисли с някого, едно мисля с някого”, оттука “принадлежа към партията на някого”, тъй и  = “приемам, държа страната на някого, съм или ставам привърженик на някого”.

2. Рора Dukljanina Ijetopis po latinsku, издание на Iv. rni, Kraljevica 1874, str. 43, cap. 36.

3. [Вж. П. Петров, Образуване и укрепване на Западната българска държава, стр. 169—180, където смъртта на Арон е отнесена към 14 юни 976 г.]

4. К. Иречек, Българското княжество, II, стр. 613.


645

определи топографското й положение: “Тя извира от Бобовдолската и Колошката планина, тече на юг, пресича шосето Кюстендил — Дупница при “Бинеко” и под с. Грамаде се влива в р. Джерман, а тая в Струма.” Остатъците от развалини на средновековна крепост в местността “Царицина”, както и народните предания, свързани със същата местност, правят твърде приемливо заключението на Й. Иванов, че тькмо там се намирала лятната резиденция на Арон и семейството му, [5] а това иде още веднъж да потвърди, че областта на Арон била Софийската, в която влизала и Северна Македония.

Самуил след смъртта на Арон според думите на Иван Скилица станал самовластен (), т. е. той вече не разделял властта с никого и цяла България сега преминала под негово управление начело с номиналния цар Роман. Заедно с това бил сложен край на всички възможни вътрешни сътресения под влиянието на византийското правителство, а пък с подновяването на гражданската война във Византия с избухването на бунта на Варда Фока и на Евстатий Малеин през август 987 г. се давала възможност на Самуил и българите свободно да продължат войната. И наистина Скилица съобщава, че “Самуил и другите местни воеводи () като получили свобода да действуват безнаказано, когато той [императорът] бил зает с въстанията, немалко тревоги причинили на ромейските власти”. Обаче де са действували българите и в какво се състояли тия тревоги, Скилица нищо не посочва. Нещо повече ни дава Яхъя, [6] който пише: “И през времето на бунта на Фока и когато император Василий бил зает с войната против него, българите се възползували и нападнали ромейската страна няколко пъти и я опустошавали до гр. Салуника и правили нападения на ония ромейски области, които са на запад.” [7] И тъй, в периода от 14. XI. 987 до 13. IV. 989, т. е.
 

5. Й. Иванов, Северна Македония, стр. 28—41.

6. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4476–8. Zonaras, ibid., IV p. 11715–16, така също споменава за  през същото време.

7. Яхъя, пак там, стр. 2721–25. Ал-Макин предава това място така: “В онова време, когато бил бунтът на Фока и цар Василий бил изчяло зает с борба против него, българите се възползували от случая и няколко пъти нападали римската област и [разорявайки] с пожари, опустошения и грабеж, дошли до град Селевкия.” Вж. В. Г. Васильевский, пак там, стр. 141; Труды


646

докато траела гражданската война, българите нападали “много пъти”, т. е. постоянно и техните нападения се простирали в Солунската област и в ромейските области, които били на запад, но понеже Солунската област се намира “на запад”, разбира се, от столицата, то под другите области, които се определят като “западни” очевидно от Солун, ще трябва да разбираме несъмнено тия, които още се намирали под властта на Византия, а това са Драчката тема и Епир. Тия две области в 995/6 г. се намирали вече в ръцете на българите, а понеже след 989 г. не става нийде дума, че те са били завоювани от Самуил, то имаме достатъчно основание да приемем, че Самуил през посоченото време обърнал вниманието си тъкмо към тях, главно към Драчката тема, която била от голяма важност за византийците, понеже тя служела като главна база за техните военни и търговски интереси на Адриатическо море и за връзка с южноиталианските им владения. За да унищожи ромейската власт по Адриатика и да се освободи от всяка опасност откъм тила, Самуил при съдействието на западнобългарските местни воеводи завоювал и тая област заедно с град Драч, който му се е предал без голям отпор 1) в силата на роднинските връзки с тогавашния протевон (кмет) на града Иван Хрисилий, за чиято дъщеря Агата според добавката на епископ Михаил Самуил бил женен и от тоя брак се родил Гаврил-Радомир, [8] и 2) поради беззащитното положение на града, който бил предоставен на своята съдба в даденото време. [9] Тогава вероятно е била присъединена към българската държава и областта Епир.

Едновременно с тия завоевания българите, както видяхме, нападали и опустошавали и Солунската тема дори до самия Солун. В какво се изразявали тия опустошения, изворите също не съобщават; но едно е вън от всяко съмнение, че тия нападе-
 

его, пак там, стр. 82. Под Селевкия още на времето Василевски правилно разбирал Салоника, Солун, както това се доказа и от текста у Яхъя.

8. Skyl.—Cedr., ibid., 45823:

Proki, пак там, стр. 31, № 22.

9. А. Гильфердинг, пак там, стр. 213 и бел. 1. F. Raki, Borba junih slovena za dravnu neodvisnost u XI vjeku, Rad jugosl. Akademij, kn. XXIV, 1873, str. 114—115.


647

ния и опустошения са имали за цел да подготвят и улеснят превземането на Солун, който бил един от главните обекти на Самуиловите завоевания и чийто ред сега дохождал, особено след превземането на Драч. Но преди да пристъпи към тая трудна задача, на Самуил се налагало предварително да завоюва главните крепости в Солунската тема, превземането на една от които се отнася тъкмо към даденото време. Лъв Дякон, като говори за появяването на нова комета и за някакви огнени стълбове, които се показвали в тъмна нощ на северната част на небето, изтъква, че тия явления предсказвали станалото след това превземане на Херсон от тавроскитите (русите) и завладяване на Верея от мизите (българите). [10] Въпросната комета се явила през април 989 г., [11] следователно Верея (днешна Караферия, Бер) минала в български ръце през втората половина на същата година. [12] Към това време ще трябва да отнесем и завладяването на силната и важна крепост Сервия (, днешния град Селфидже), която се отбранявала от ромейския стратег Магирин и двама таксиарси (хилядници), всеки със своята хиляда. Българският воевода Димитър Полемархий след едногодишна обсада можал само с хитрост да излови стратега и таксиарсите, след което тоя от природата укрепен и непревзимаем град бил завзет без кръвопролитие. [13]
 

10. Leo Diakonos, ibid., p. 1756–11:

11. За тая комета споменават Яхъя, пак там, стр. 2911–14, и Асохиг, руският превод, стр. 179—180; и двамата я отнасят към 989 г. Подробен разбор на всички известия за тая комета и нейната година, както и за другите физически бедствия тогава вж. у В. Г. Васильевский, К истории, пак там, стр. 155—162. Ср. А. Липовский, каз. съч., стр. 134.

12. Според барон Розен, пак там, стр. 215, превземането на Верея от българите станало не по-рано от 7 април и не по-късно от 27 юли според данните у Яхъя и той го отнася към края на юни или началото на юли.

13. Cecaumeni Strategicon, ibid., § 76 et 77, p. 2832—2926. Васильевский, Советы и пр., пак там, стр. 275—277. В какво се заключава хитростта, ето как Кекавмен ни разказва: “Дядо ми по майка Димитър Полемархий (), така се казваше, бил видна глава [личност] в оная страна на границата (след умиротворяването на България покойният господар Василий Багренородни го издигна в сан патриций и го направи при това мистик). Той цяла


648

За завземане на други крепости в Солунската тема засега няма никакви известия; но че през 989 г. Самуил станал особено опасен за Византия, се види от следното стихотворение на съвременния поет Иван Геометър под наслов “На комитопула”: “Горе комета () палеше етера [въздуха]; долу комит () с огън опустошава запада. Оная звезда е символ на сегашния мрак; тя се усмирява [изчезва] със светлината [нагряването] на Люцифер [, слънцето], а тоя се възпламени със залязването () на Никифор. Тоя страшен тифон, [роден] от злодейци, всичко изгаря. Де са ревовете на твоята сила, вожде на непобедимия Рим? Царю по природа, Никифоре [победоносни] на дела, като се малко понадигнеш от гроба, ревни, лъве, и научи лисиците да живеят в скалите.” [14] Под “комит” и “комитопул”, когото тук поетът,
 

година се мъчил и прекарвал безсънни нощи, за да завладее тоя град, съвсем непристъпен, и не можал да го превземе. Поради това такъв труд за него бил напусто. Благодарение на скалите и страшните пукнатини [крепостта придобила безопасност. Но в долната част на крепостта при стръмнината имало място за къпане, където се спущали стратегът и таксиарсите, когато поисквали, и се къпели. [Дядо ми] измисля следната хитрост. Той дошъл нощем и застанал тъкмо срещу крепостта със своите хора — това място било гористо, покрито с храсталак — и ето той заповядал на всички да вземат в ръце големи клонища (), да ги държат пред себе си и засенявайки да прикриват и конете и конниците, така че да изглеждало, че там има не човеци, а [растяща] на мястото гора. Той имал двама съгледвачи () на една височина близо до крепостта. Щом стратегът и таксиарсите слезли долу и почнали да се къпят, съгледвачите дали знак, какъвто им бил заповядан. Като пришпорили конете, те заобиколили мястото за къпане и изловили тия, които били в него. Защото човек невнимателен, а ходещ без охрана често изпада в злополука. Когато те били изловени, то и крепостта била превзета без кръвопролитие. И тъй помни това; и ако ти пазиш крепост, бъди твърде внимателен както към външните, тъй и към вътрешните и не доверявай дори и на свой човек; инак ще изгубиш и себе си, и своите хора.”

14. Migne, ibid., col. 920 А—В, № 24. . Руският превод у В. Васильевский, пак там, стр. 170—171, Труды его, II, стр. 116, а български у К. Стоянов, пак там, стр. 201. Считаме за нужно тук да обърнем внимание на това, че в това стихотворение за кометата се дава , а за комита — , което е неправшно и погрешно; според нас трябва да бъде тъкмо обратно: за кометата — , както стои във всички гръцки речници, а за комита — , както това се потвърждава и от думата  в наслова на стихотворението. Поради това на стр. 605 даваме надписа .


649

играейки си с думите, сравнява с кометата в 989 г., [15] и който “с огън опустошава запада”, не се подразбира никой друг освен Самуил, който тъкмо през 989 г., както видяхме, опустошавал западните области на империята. Поетът се възмущава от неговите действия, но не по-малко той е недоволен и от бездействието на Василий II, от когото в даденото време не могло да се очаква никакво противодействие, и поради това той се обръща с повик към покойния и победоносен Никифор Фока, а не към Иван Цимисхий, както и в други някои стихотворения, като към такъв император, който едничък бил в състояние да усмири и накаже българите. В друго едно стихотворение под наслов “На въстанието” Иван Геометър, като описва големите събития на изток поради гражданската война, рисува в следната картина какво е представлявал западът под действията на българите: “А това, което става на запад — каква реч би го разказала? Тълпа от скити като в своето отечество върлува и го обикаля във всички посоки (). Както земята, която произрастя благородни клонки, те от корен изрязват желязната природа на непоколебими мъже; и меч дели наполовин поколението на кърмачетата: едни има майката, други пък врагът изтребва с насилието на стрелите. Преди яки градове — сега лек прах; табуни коне [има] там, дето преди живеели люде. Горко ми! Като виждам сега това, как ще спра сълзите си? Така се изтребват страни и селища!” По-нататък поетът рисува страшната картина, която Цариград представлявал от земетръса, който се случил през октомври 989 т., от потъмняването на слънцето и месеца поради “огнените стълбове” и от появяването на кометата, от което става ясно, че това стихотворение било писано в края на 989 или началото на 990 г. [16]
 

15. Васильевский счита, че тук става дума за кометата в 975 г. преди смъртта на Иван Цимисхий, което едва ли е приемливо, защото повечето стихотворения на Иван Геометър с историческо съдържание са писани между 986 и 989 или 990 г. и защото кометата от 975 г. е доста отдалечена, за да прави поетът сравнение със събития от 989 г.

16. Migne, ibid., col. 908 A—В, № 5:. Руският превод у Васильевский, пак там, стр. 176—177. У Иван Геометър има едно стихотворение под наслов “На разлъчка от родината” (), което почва така: “През месец Дистр [март], като напуснах огнището на Византия,


650

С падането на крепостите Верея и Сервия се откривал на Самуил път към Солун. Положението на Василий II на полуострова ставало все по-стеснително и той трябвало да се погрижи за спасението на тоя важен в империята град. И наистина, щом се прекратила гражданската война, след като Варда Фока бил убит през април 989 г., а през октомври с. г. се помирил с Варда Склир и през ноември се предали всички привърженици на Варда Фока, Василий II може би още в края на 989 или началото на 990 г. през Тракийската и Македонската тема заминал за Солун, “за да изкаже благодарности на великомъченика Димитрий”, казва Скилица, [17] а авторът на
 

аз заминах за град Силиврия. Виждайки още лъщящия меч и свирепствуващата секира на съотечествениците и изток, остървенял за убийства, запознат в столицата с плачове и сълзи, аз гледах на запада като на тихо пристанище. Но не бях преминал устието на Атир и виждам озверена тълпа от Амаликовци, [виждам] спиращи пътниците безвременно, грабене храната и имотите на бедните хора ; [чувам] риданията [повиците] на мъже, жени и деца; [виждам] благородни деви-черноризци съблечени, уви! да простират ръце нагоре и да викат за свидетелство зрящата правда. Такива са първите [впечатления] от моето пътуване.” По-нататък поетът рисува грозната картина от голямата суша, която представлявали разпукалата се земя, почернелите ниви и полета и безнадеждното отчаяние на земеделеца (ibidem, col. 956 А—В, № 125. Руският превод у Васильевский, пак там, стр. 175—176). В. Василевски предрлага, че споменаваните тук Амаликовци или, както той превежда, “синове на Амалик”, “които произвеждат грабеж почти под стените на Цариград”, били българите (пак там, стр. 174). Но това едва ли може да се приеме, защото той според нас изменил смисъла на гръцкия текст с волния си превод, а именно стиховете:

той превежда : “Ho не успел я миновать устья Афира, как вижу бешенную толпу сыновей Амалика, останавливающих безвременно путников, похищающих препитание бедных людей и имущество, [слышу] рыдания мужей, жен и детей” и пр., когато  трябваше да бъде в родит. пад., ако то се отнасяше към . Очевидно тук поетът предава отделни гледки, които една след друга му се хвърляли в очи. Поради това в “Амаликовци” трябва по-скоро да видим местни разбойници и други злосторници, които се ползували от тежкото положение на населението, за да упражнят занаята си. Най-сетне българите едва ли са могли да достигнат така близко до Цариград, когато всичкото внимание на Самуил било съсредоточено в това време на Солунската тема и град Солун.

17. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4475–11.


651

похвалното слово за св. Фотий Тесалийски по тоя случай разказва следното: “Когато императорът се объркал съвсем и не бил способен да се противопостави на враговете, той почнал да си търси друга помощ, друг съюз, наистина напълно царствен и най-добър, който се състоял в молитвите на светиите и издигал висока мищца, непреодолима в бой. И тъй той пристигнал в Солун, който той имал като защитна крепост и надеждна опора за действия против враговете; в него той се обърнал към изнамиране на свети и преподобни мъже.” Между тях се оказал св. Фотий, който оттогава станал постоянен сътрапезник на императора; той го придружавал в походите против неприятелите: единият се борел с оръжие, а другият с молитви против българите. [18] Обаче едва ли може да се допусне, че само едно благочестие е извикало Василий II в Солун: него го е теглело натам очевидно желанието и грижата му, за да укрепи и засили отбраната на тая своя “защитна крепост и надеждна опора” против действията на българите. И наистина, когато императорът пристигнал в Солун, той назначил за солунски стратег магистър Григорий Таронит (т. е. от арменския град Тарон) и му оставил силна войска с изрична заповед да задържа и отблъсква нападенията на Самуил, а сам се върнал в столицата и оттам заминал за Иверия (Грузия), [19] защото иверците (грузинците), които в първото въстание на Варда Склир държали страната на императора, обаче в бунта на Варда Фока те действували заедно с бунтовника, а след убийството на последния някои от техните все още продължавали борбата против Василий II. По тоя повод Иван Геометър написал следното стихотворение под наслов “На иверските грабежи”: “Не скитски [български огън], а иверско насилие движи сега запада към изток. Ето това предсказваха земетръсът и дългият блясък на необикновените звезди. Македонска земьо (), защо напразно ще обвиняваш скитите [т. е. българите], когато виждаш твоите приятели и съюзници да извършват такива [работи или действия]?” Тъкмо за окончателното усмирение на иверците Василий II заминал в
 

18. В. Г. Васильевский, Один из сборников, пак там, стр. 100 и 101, бел. 1 и 2.

19. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 44711–16. Zonaras, ibid., IV, р. 11710–17.


652

990 г. за Иверия. [20] Това стихотворение е особено ценно за нас, защото то ясно показва, че в 990 г. още не е било предприето никакво противодействие против българите и Самуил.

И наистина само като се разправил с непокорните иверци и отново ги подчинил под властта си, Василий II решил да потегли с война против българите. Византийските хронисти нищо не споменават за тоя поход на императора; за него се научаваме само от чужди извори, които го отбелязват с най-точна хронология. Така Асохиг пише: “След като непокорните, въстанали против гръцкия цар, бяха изтребени, той [царят], като се възползувал от свободното време, в 440 [ = 991 г.] събрал безбройно множество войска, отишъл против българската земя, за да отмъсти за себе си,” [21] т. е. за поражението в Ихтиманския проход от 986 г. Според Яхъя пък, след като се приготвил за война против българите, Василий в края на февруари 991 г. заминал за Диу-ма, (Димотика ?), откъдето след срещата си с престарелия Варда Склир потеглил за България. [22] Към къде Василий II насочил маршрута си от Димотика, не може точно да се определи, защото Яхъя не дава никакви географски и топографски имена; за него той съобщава следното: “И посрещнал цар Василий българите и ги обърнал в бягство и уловил в плен техния цар и го върнал в тъмницата, от която той бе избягал. И спасил се Комитопулът, началникът на неговите войски, и управлявал българската държава. И останал цар Василий да воюва с тях и да напада техните страни в течение на четири години. И потеглил той зимно време в областите на българската земя и нападал и пленявал, и превзел през това време няколко техни крепости, и задържал за себе си някои от тях, и разрушил от тях ония, които според мнението му не могли да бъдат задържани. И
 

20. Migne, ibid., col. 919 A, № 21. В. Г. Васильевский, К истории, пак там, стр. 173—174, Труды его, пак там, стр. 119—120.

21. Вж. руския превод, пак там, стр. 187—188.

22. Барон Розен, каз. съч., стр. 2725–34. Че Василий II потеглил в поход за България в края на февруари 991 г., ние изваждаме от факта, че след срещата си с императора в Димотика и когато последният потеглил за България, Варда Склир се поминал след няколко дена в сряда на 6 март 991 г., пак там, стр. 281–3).


653

разрушил град Бария в броя на ония, които разрушил.” [23] В тоя пасаж не е мъчно да се забележат два различни периода. В първия период действията стават очевидно на византийска територия, защото Василий II посрещал българите, които в предните години били навлезли във владенията му и завладели някои византийски крепости; неговата задача била да ги изгони от византийска територия и според Яхъя сполучил така да ги разбие и да ги обърне в бягство, че пленил техния цар. Към това време той успял да отвоюва някои свои крепости, към които ще трябва да приброим и крепостта Верея, за която Асохиг съобщава, че Василий я обсаждал и превзел. [24] Вторият период почва с пренасянето на военните действия на българска територия. След като очистил византийските владения от българите, Василий II останал там с цел да вземе вече нападателно положение: той главно нападал на българските кре-
 

23. Розен, пак там, стр. 284–15. Ал-Макин и тук съкратил текста на Яхъя в следния вид: “И срещнал се Василий с българите и ги обърнал в бягство, и продължил да напада страната им в течение на четири години, и превзел твърде много техни укрепления, и някои от тях запазил, а ония, които не могли, както той видял, да бъдат задържани, разрушил, и между другите град Бария.” Васильевский, пак там, стр. 141. Обаче берлинският негов препис възстановява текста на Яхъя: “И срещнал се цар Василий с българите и ги разбил, и взел в плен царя им и го затворил в тъмница, и се спасил К-м-ту-ф-л-с, началникът на войската му, и станал управител на българската държава. И останал [там] цар Василий, преминавайки по земята им и нападайки страните им четири години” и пр. Също така и турският превод на ал-Макин се приближава до Яхъя: “Василий, като воювал с българите, уловил беговете им и [ги] затворил в тъмница. Военачалникът им, като избягал подир това управлявал държавата на улгарите. Василий преминавал в четири години държавата на улгарите и превзел техни крепости и кули. Ония, които могли да бъдат задържани, той задържал, а незадържаните той опустошил и разрушил. В броя на разрушените от него бил град Абария. След изтичането на четири години той пак дошъл в Цариград.” Пак там, стр. 230—231. От тия данни ясно става, че ал-Макин систематично изпущал главно името “комитопул” и чрез това затъмнил текста на Яхъя.

24. Вж. руския превод, пак там, стр. 188: “Пришед, он [император] осадил город Веру [вар. Верия], который взял, оставив там сына княза таронского, магистра Григория, с войском против булхаров.” Очевидно последното съобщение е погрешно, защото магистър Григорий Таронит бил назначен, както видяхме според Скилица, за стратег на Солун още в 990 г. (вж. по-горе, стр. 651). Може би там е бил оставен хандцитският княз Саак, син на Абел, за когото Асохиг (пак там) казва, че нееднократно се сражавал с българите.


654

пости, вероятно погранични, които и завземал, а по-вътрешните крепости разрушавал, понеже не могъл да задържи; между разрушените бил град Бария, в която обикновено виждат Верея и я идентифицират с Асохиговата Вера. [25] Но като имаме пред вид: 1) че Верея била крепост на византийска територия, завоювана от българите в предната година; 2) че Асохиг нищо не споменава за разрушението й, а твърди само, че била обсаждана и превзета и 3) че арабският писател Ибн-ал-Атира съобщава, че в тоя поход “царят проникнал вече в средата на българската земя, но се върнал и вървял бързо,” [26] то в Бария по-скоро трябва да видим споменатата по-горе Абрия, както се чете и в турския превод на ал-Макин, т. е Средец, днешна София, на което посочва изразът у Ибн-ал-Ати-ра — “средата на българската земя” [27]. Това се явява още по-вероятно, едно, защото Бария била една от разрушените, но не от задържаните крепости на българска територия, и, друго защото тая война на Василий II продължавала цели четири години, през които императорът е действувал в разни посоки и е можел да достигне и до Средец, за да си отмъсти за поражението в 986 г., както се изразява Асохиг, още повече, че българите, както изглежда, не му са оказвали никакъв отпор. [28]
 

25. В. Г.Васильевский, пак там, стр. 141. Барон Розен, пак там, стр. 228.

26. Барон Розен, пак там, стр. 246.

27. Очевидно и тук, както у Асохиг (вж. по-поре, стр. 638, бел. 62), се напомня за българското име Средец. Ср. А. Д. Липовский, пак там, стр. 136, бел. 2.

28. Към времето на тоя поход против Средец ще трябва да отнесем несполучливата обсада на крепостта Мория (), която се намирала между Пловдив и Средец на българска територия. За тая обсада Кекавмен ни разказва следното: “Багренородният император кир Василий, след като се въоръжил за война и достигнал Мория, приставил стенобойни оръдия и силно я обстрелвал ; после той направил окоп (). Когато окопът бил насипан високо, тия, които се намирали в крепостта, намислили хитрост, достойна за спомен. Те придумали с подаръци смели младежи и [ги] изпратили; тия, които се промъкнали вътре в окопа по външните греди и отишли по-нататък с факли, смола и огнеметачи, подпалили [ги] вътре и си отишли. Пламъкът отвън не се виждал, защото бил дълбоко отвътре насипа () и гредите; но като обхванал през цялата нощ всичко в окопа, на сутринта неочаквано той се издигнал нагоре и окопът бил унищожен. Императорът опечален отстъпил и жителите на крепостта останали непокорени и непобедени” (Strategicon, пак там, стр. 3213–27). Де се е намирала тая крепост, точно не може


655

Но няма съмнение, разглежданото тук известие на Яхъя се явява твърде интересно и ценно със съобщението, че Василий II още в началото на тая война, т. е. докато действията ставали на византийска територия (991 г.), разбил българите, уловил в плен техния цар и го върнал пак в тъмницата, отдето той избягал, и че комитопулът, началникът на неговите войски, се спасил и управлявал след това българската държава. Под “български цар” тук несъмнено се разбира избягалият от Цариград цар Петров син Роман, който бе прогласен, както видяхме по-горе, от Самуил за български цар, а комитопулът е никой друг освен сам Самуил. Това известие съвсем противоречи на едничкото такова на Скилица, който разказва, че след поражението и бягството на Самуил при р. Вардар близо до Скопие в 1002 г. [29] “град Скопие предал на императора назначения от Самуил да го управлява () Роман, син на българския цар Петър и брат на Борис, наречен Симеон по името на дядо си. Императорът като го приел с одобрение (), почел го със сан патриций и препозит и го изпратил за стратег () в Абидос.” [30] Това известие на Скилица става още по-неприемливо, като се вземе под внимание и другото съобщение на Яхъя, че “българският цар, който се намирал в затвор у императора в Цариград, умрял” в 997 г. [31]

Но кой от двамата хронисти предава истината или, по-право, кому от тях трябва да вярваме? Иван Скилица в изложението си на българо-византийските отношения през разглеждания период се явява тенденциозен. Преди всичко той в продължение на цели десет години (986—996) не дава почти никакви сведения за действията на Самуил спрямо Василий II и обратно: той като че ли нарочно избягва да говори за тях, когато според чуждите хронисти — арменски и арабски, пък и византийски като Лъв Дякон, от когото, както е известно, той
 

да се определи, защото името Мория не се споменава нийде на друго място. К. Иречек, Княжество България, стр. 119, бел. 30, предполага, че това са развалините на стара крепост, наричана сега Хисарджик, който се намира по стария път между Пловдив и Средец в планината над с. Ветрен.

29. За това вж. тук по-долу, стр. 685.

30. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45513–18.

31. Барон Розен, пак там, стр. 3418–20.


656

се е ползувал, през тоя период станали немалко важни събития. Но ако Скилица в такъв вид ни представя външните отношения между България и Византия, то той още по-малко се е интересувал за това, което е ставало вътре в България. След като разказва за побягването и спасението на Роман в 979 г., той съобщава, както видяхме, че Роман “с време по-късно отново се връща в столицата, както щял това да каже на свое място”, а между това той никъде в хрониката си не само не говори за подобно връщане на Роман в столицата, за което сигурно се съобщавало в неговия извор, защото само под негово влияние той е могъл да даде обещание, че в свое място ще разкаже за него; той изобщо нито дума не споменава за Роман в течение на 23 години (979—1002) и изведнъж последният се явява у него между събитията от 1002 г. като deus ex machina в качеството си на скопски управител и се представя като изменник и предател на Самуил. Това съобщение стои съвсем отделно без всякаква връзка нито с предното, нито със следващото, защото Скилица никъде не споменава за другата дейност на Роман в България и при такова положение той трябваше да каже поне кога и при какви обстоятелства Роман бил назначен за скопски управител и в какви отношения се е намирал към Самуил. Освен това подробностите, които Скилица дава, за да определи личността на тоя скопски управител Роман и неговите роднински връзки, и особено това, че той бил наречен по името на дядо си Симеон, се явяват доста съмнителни. Сам Скилица по-рано нийде не споменава за това второ име на цар Петровия син Роман, макар той и да е имал случай това да направи. В негова полза би могло да се даде обяснението, че Роман е бил наречен с името на дядо си, когато Самуил го прогласявал за български цар, едно, за да премахне омразното гръцко име на Романовия дядо — Роман Лакапин, и, друго, защото в това име най-ясно се изразявала целокупността на българската държава. Обаче ако е имало подобно нещо, то епископ Михаил Деволски, който е бил добре запознат с българското родословие, не би пропуснал това да отбележи, когато правел добавката си, че Роман присъствувал заедно със Самуил и Арон при поражението на императора в 986 г. Ако допуснем, че пре-


657

даването на Скопие, факт несъмнен след Самуиловото поражение в 1002 г., то по-скоро може да се приеме, че тогавашният скопски управител е носел името Симеон, от което се възползувал Скилица, за да идентифицира Роман с него, и поради това нему било нужно да прибегне към точното определяне на личността и роднинските му връзки със старата българска династия. Всички тия съображения ни довеждат до заключение, че изтъкването личността на цар Петровия син Роман от Скилица в събитията от 1002 г. и при това не като цар, а като управител на град Скопие и в едно време, когато Роман не бил между живите, както ще видим, е плод на съвременната на Скилица тенденция във Византия да представят съществуващата в края на Х и в началото на XI век България не като продължение на царство България, а като дело на едни бунтовници начело със Самуил, поради което тя не може и не трябва да се смята като бивша самостойна държава; при това не трябва да се забравя още и това, че Скилица писал своята хроника в края на XI век, когато след големите, но несполучливи две въстания в 1040/41 и 1072 г. тъкмо в Западна България бе почнала елинизацията на българския народ чрез църквата. В тая именно тенденция според нас се крие систематичното избягване на Скилица да говори изобщо за положението и дейността на цар Роман и желанието му да представи Самуил като бунтовник и дори като тиранин.

Ако сега се обърнем към известието на Яхъя, то не е мъчно да се забележи, че той при всичката краткост на изложението като чужд на каквато и да била тенденция в българо-византийските отношения грижливо и неуклонно следи за всякакво движение на българите и за действията на Василий II спрямо тях, като поддържа както хронологическа, така и фактическа връзка между събитията. След като разказва за побягването на Роман от Цариград и за спасението му, в което се напълно схожда, както се посочи, със Скилица, Яхъя съобщава, че Роман бил прогласен за цар от българите, а комитопулът т. е. Самуил, като “гулям” ръководил държавните работи. По-нататък той последователно съобщава за всяка важна промяна в дейността и съдбата на царя и комитопула. Така в 991 г. императорът разбива българите и улавя в плен самия цар,


658

който бил избягал от затвора, а комитопулът, “началникът на войските му”, се спасява и “управлява българската държава”. В 996 или 997 г. комитопулът, “вождът на българите”, разбит от Никифор Уран, бил готов вече да се покори на императора, обаче в това време умира “царят” на българите, който бил откаран в Цариград и затворен отново в тъмница и когато известието за това достигнало до комитопула, “вожда на българите”, той променя решението си и се “прогласява за цар”. [32] Няма съмнение, че съобщените тук факти, изложени в такава тясна и последователна връзка, Яхъя не е могъл сам да измисли; той ги е черпил от извор, очевидно близък по време, а може би и съвременен на епохата, в която са ставали самите събития, като представял тяхната важна и съществена страна и избягвал подробностите, които за неговата цел нямали никакво значение. Поради това Яхъя се явява не само обективен и точен, но и строго последователен, а оттука и истинен — качества, които го издигат високо и дават пълно основание да предпочетем неговите известия пред Скилицовите като такива, които предават събитията в тяхната историческа последователност и истина.

И тъй през втората война против българите, която продължавала четири години, [33] Василий II имал голям успех: той не само прогонил българите от византийските предели, но и навлязъл в България в разни посоки, като от българските крепости едни превземал, а други разрушавал. Но несъмнено най-голямата придобивка от тая война за него било това, че той сполучил още в самото й начало (991) да плени българския цар Роман и отново да го изпрати в Цариград в затвора, отдето той бе избягал в 979 г. При какви обстоятелства е станало пленяването, това остава неизвестно; във всеки случай то е било твърде важно за Василий II, защото България отново се лишила от законния си цар, а на Самуил, който се спасил и поел управлението на държавата, той продължавал да гледа като на бунтовник, с когото рано или късно той трябвало да се разправи. Обаче втората война не е носела още завоевате-
 

32. Барон Розен, пак там, стр. 3418–22 и по-долу.

33. Че тая война продължавала четири години, вж. също у Яхъя, пак там, стр. 3015–17 и стр. 237; 3315–17 и 268—270.


659

лен характер; с нея Василий II отговорил на българските нахлувания и опустошения със същите такива на българска територия, като се домогвал вероятно чрез тях да принуди Самуил да признае върховната му власт или поне да сключи мир. Тъй или инак, но Василий II не можал да постигне целта си, защото нови вълнения на мюсюлманския изток го извикали отново в Азия. През 993 и 994 г. град Халеб (сег. Алепо) бил обсаждан от арабите; гражданите се обърнали за помощ към императора. След като явилите се по заповед по-напред антиохийският стратег Михаил Вурца, а после и Лъв Мелисин не могли да помогнат, а пък положението на халебци ставало все по-критическо, по втора тяхна молба пристигнал набързо и сам Василий II, “а намирал се той с армията си, пише Яхъя, в поход против българите; и потеглил той от България набързо, за да им [на халебци] помогне, и пристигнал в Антиохия в месец Рабие I 385” [от хиджра], който продължавал от 5 април до 4 май 995 г., [34] следователно Василий II напуснал България в началото на 995 г. или той прекарал там във война с българите от началото на 991 до началото на 995 г.

С пленяването на цар Роман Самуил останал сам начело в управлението на държавата. Би могло да се очаква, че сега, когато последният представител на старата българска династия бил отново откаран в плен и турен в затвора, от който едва ли би се върнал вече, Самуил няма да се забави да се прогласи за цар, защото това право му давало неговата успешна борба, водена така енергично и устойчиво с императора за българската независимост и неговото дългогодишно вече водене на държавните работи. Обаче той не бързал с тая смела акция, защото не искал да отстъпва от първоначалната си политика и като узурпатор да възбужда духовете в самата България, още повече, че той не знаел каква ще бъде съдбата на пленения
 

34. Бар. Розен, пак там, стр. 2915—327. Ср. пак там, стр. 243, също арабския историк Ибн-Зафир, който по същия случай разказва следното: “И достигна вест за тая обсада до Василий, ромейския цар. И прекарал той много години в българските страни и завладял по-голямата част от тях. И почнал да се бои за Халеб. . . , и заминал и напуснал войната с българите и се върнал в Цариград.” Че Василий II пристигнал в Антиохия през пролетта на 995 г., следователно от България той е заминал най-късно през февруари, вж. подробно пак там, стр. 261—266.


660

цар, па може би се надявал, че ще може да постигне неговото освобождение. Затова веднага след оттеглянето на Василий II от България и заминаването му за Азия, Самуил “тоя войнствен човек и никога незнаещ почивка” — решил да не изпусне удобния момент, за да възобнови войната с по-голяма сила и енергия. Още в същата 995 г. той вероятно успял обратно да отвоюва завзетите от ромеите крепости, а в следната 996 г. вече навлязъл във византийска територия, като избрал за цел на тоя поход град Солун, срещу който той повел силна армия. Той разделил една част от войската на отделни отряди и ги разположил в засади и само една твърде малка част изпратил за нападение към самия град. Солунският стратег — дука Григорий Таронит, като научил за настъпването на българите, изпратил сина си Ашот напред да види и се запознае с количеството на неприятеля и да му извести за всичко; сам той следвал отзад. Ашот, без да знае за разположението на българите, излязъл съвсем напред и влязъл в бой с тях; но разбит и обърнат в бягство, той попаднал между засадите и бил хванат в плен. Щом Григорий узнал за това, побързал на помощ и поискал да освободи сина си; обаче заобиколен отвсякъде с неприятели, отбранявайки се юначно, сам паднал убит. [35] След това сполучливо нападение Самуил, както изглежда, се оттеглил от Солун и с цялата си армия насочил маршрута си отново на юг с цел вероятно да възстанови властта си в Тесалия.

Когато известили на Василий II за станалото при Солун, той веднага назначил най-добрия си пълководец, магистър Никифор Веста, наречен Уран () [36] за управител на “целия запад”, т. е. на европейските ромейски владения, и го изпратил първом в Цариград, отдето той с нова войска заминал набързо за Солун. Там той узнал, че Самуил, “гордеейки се с
 

35. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4496–16. Асохиг (пак там, гл. XXIII, стр. 188) казва, че Григорий загинал с цялата си войска; тогава бил хванат в плен и Саак (вж. по-горе, стр. 653, бел. 24), който бил с него.

36. Когато след първия си бунт Варда Склир избягал при арабите, за да иска поддръжка, тоя Никифор Уран бил изпратен в 980 г. в Багдад, за да преговаря за предаването на Склир (Барон Розен, пак там, стр. 1230—139); обаче когато по донос бил обвинен, че иска да убие Склир, Никифор бил арестуван и даже хвърлен в затвор в 981 г. (пак там, стр. 1331—142). Само в


661

убийството на дука Григорий и с пленяването на сина му”, вече заминал за Тесалия и като преминал р. Пеней (сег. Саламврия) и през Термопилския проход, в който била построена от еладския стратег Рупен стена за отблъскване на българските нападения, [37] нахлул в Беотия и Атика, а през Коринтския провлак () и в Пелопонес, като по пътя си “всичко опустошавал и грабел” [38]. За това нашествие в Пелопонес житието на св. Никон Метаноите разказва следното: “Не след много и Василий, по прякор Апокавк, който неотдавна бе приел длъжността претор () [на Елада] и прекарвал в Коринт, отбранявал тамошния провлак () поради българското нашествие. Него го силно измъчвала, като че ли някоя ериния разяждала сърцето му, не само налегналата го тежка и мъчителна болест, но много повече и страхът от нападението на българския народ. Защото пръснал се слух, че той [българският народ] настъпвал постепенно от целия материк и отивал в поход против самата Елада и Пелопонес. Поради това Апокавк чрез пратеници в Спарта умолявайки повикал преподобния [Никон]... Божият мъж, богат с
 

началото на 987 г. той с откуп сполучил да избяга от Багдад (пак там, стр. 2216–20) при императора, при когото се намирал в 995 г., а в 996 г. бил изпратен в България (пак там, стр. 3410–12). Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 44918–19, невярно съобщава, че Никифор избягал от Вавилон.

37. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4758–10:

Под влиянкето на латинския превод на това изречение, което гласи: murum in Thermopylis extructum (qui etiamnum Scelos vocatur) apud Rupenam ad deterrendos Bulgaros,  се приема за име на местност. Но В. Г. Василевски още посочи, че под Рупен тук може да се разбира не някоя местност в Термопилите, а лицето, което е построило стената. Името Рупен или Рубен (Рувим) е арменско, а оттука и самото лице е от арменски произход; освен това, ако стената била назначена да отблъсква българските нападения, то ясно става, че той я построил само в качеството на стратег на тема Елада, в състава на която влизала и Тесалия. Вж. В. Г. Васильевский, Советы и рассказы и пр., пак там, ч. 216, стр. 116—117. Ср. G. Schlumberger, каз. съч., II, р. 398—399. Тая стена била издигната очевидно преди 996 г., защото след тая година българите не нападали, както ще видим, на Тесалия. Що се отнася до името , наречието  показва, че то е дадено по подражание на античното име  или  — дългите стени, които съединявали Атина с Пирей или Мегара с Нисея.

38. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 44916—4502.


662

излишна любов, приел желанието на Апокавк... и като наредил всичко в най-късо време, заминал с безкрилна бързина за Коринт... Заедно с неговото появяване в Коринт не само болникът се представял здрав поради молитвата на праведника и милостта, с която великият [светец] бил богат от бога, ставала още ясна за незнаещите, но и Апокавк бил избавен от грижата за българите, след като блаженият му предоткрил тяхната катастрофа. Чрез живеещия в него дух той можеше да вижда всякога невидимото и беше силен да предвиди бъдещето.” [39] И наистина предсказанието на св. Никон се изпълнило.

От Солун Никифор Уран потеглил с войските си по стъпките на Самуил и като преминал планината Олимп, пристигнал в Лариса; там той оставил по-голямата си част от обоза и взел със себе си пъргавата и лековъоръжената си войска. С усилени преходи той навлязъл във Фарсалската равнина и като преминал р. Апидан (сег. Вризия), разположил се на лагер на левия бряг на река Сперхий (сег. Аламана), която при град Ламия (сега Зейтун) се влива в Ламийския залив. Щом научил за това движение на неприятелската войска, Самуил почнал да отстъпва и току-що преминал Термопилския проход с много пленници, се натъкнал на Никифор Уран при споменатата малка река, на чийто десен бряг се разположил на лагер. Реката разделяла двамата неприятели. Но в това време се излели силни проливни дъждове и дотолкова придошла и се разляла реката, че нито единият, нито другият пълководец не се решавали да дадат сражение. Никифор Уран обаче след дълго търсене нагоре и надолу по течението на реката сполучил най-сетне да намери брод, през който той мислел, че войската му лесно ще може да я прегази. Една нощ той тайно прекарал войниците си на десния бряг и неочаквано нападнал на спящия български лагер. Тук в тъмнината били избити много българи, които се пръснали, без да се осмели някой да се защищава. Сам Самуил и син му Гаврил-Радомир, тежко ранени, едва не попаднали в ръцете на неприятеля: те се скрили между труповете на убитите и избягали след клането в тъмнината. На гледната нощ Самуил заедно със сина си и остатъка от
 

39. За тоя пасаж и за житието на св. Никон вж. тук Притурка № 12.


663

разбитата си армия избягали през Етолийската планина и оттам през върховете на планината Пинд достигнали българските предели. Никифор пък през това време освободил ромейските пленници, съблякъл труповете на убитите българи, разграбил българския лагер и с твърде голяма плячка повел войската си обратно в Солун. [40]

Сперхийското сражение, колкото и да се представя от Скилица за катастрофално за българите, не е имало, пък и не е могло да има рещаващо значение в дългогодишната борба на Самуил с Византия. Похода в Елада и Пелопонес Самуил предприел не толкова за да разшири границите на държавата, колкото да проникне в Пелопонес и след като възбунтува съществуващите още, там славянски племена, да отвлече силите на ромеите нататък, та по тоя начин да се подготви по-лесното завоевание на Солун. С това се обяснява устремно бързото му движение в тая посока веднага след победата при тоя град. Обаче несполучливият изход на тоя поход не само осуетил тая негова цел, но го и принудил завинаги да се откаже от по-нататъшни действия в южна посока. Затова след сперхийския бой Самуил насочил вниманието си в друга съвършено противоположна страна. Но тъкмо в това време се служили събития, които донесли нова промяна в България.

Непосредно след голямата катастрофа при Сперхий според Яхъя Самуил изпратил писмо до Василий II, в което, като се унижавал пред императора и му обещавал покорност, молел го да му стори милост. [41] Тая постъпка на Самуил би ни се показала на пръв поглед съвсем немислима и недопустима, като се знае неговата непримирима враждебност към
 

40. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4502–25. Zonaras, ibid., IV, p. 1136–25. Яхъя съобщава накратко за Сперхийското сражение следното: “И сделал царь Василий магистра Никифора Урана доместиком — зто тот самый ал-К.т.л-с (Веста ?), которого он посылал в Багдад после поражения Склира — и отправил его на войну с болгарами. И столкнулся он с Комитопулом, вождем их, и победил их и убил из болгар великое множество и привез в Константинополь тысячу голов и двенадцать тысяч пленников” (Бар. Розен, пак там, стр. 349–15).

41. Яхъя, пак там, стр. 3416–18: “И написал Комитопул царю Василию, унижаясь перед ним и обещая ему покорность и прося его, чтобы он оказал ему милость.”


664

ромеите и техния император и неговото самолюбие и гордост, които дори в много по-критически моменти не са му позволявали да се реши на подобно унижение. Очевидно това е било от страна на Самуил една увъртка, за да печели време, докато отново събере сили, за да продължи борбата с Василий II, от която Самуил не се отказал до самата си смърт; освен това той е бил убеден, че императорът в дадения момент, след такова силно поражение, нанесено на неприятеля, много повече би повярвал на такова обръщане, отколкото друг път. И наистина Василий II бил вече намислил да се съгласи на това предложение, но в това време, продължава Яхъя, се случило, че българският цар, който се намирал в затвор у императора в Цариград, умрял. Когато Самуил се научил за смъртта на Роман, той се прогласил за цар. [42]

Всички тия факти, особено последният, които ни съобщава Яхъя и за които Иван Скилица не само не споменава нищо, но основно, както видяхме, противоречи на тях, най-ясно обясняват защо на Германския надпис, поставен от Самуил в 993 г. за спомен на своите родители и брата си Давид, [43] той нарича себе си : очевидно в 993 г., както и преди тая дата, той не е бил цар, иначе не би пропуснал да изтъкне по един или друг начин царското си положение; но в същото време тъкмо тоя израз на надписа не по-малко очебиещо иде да потвърди и да докаже правдивостта на Яхъевото известие, че макар цар Роман, последният потомък на старата българска династия, и да е бил вече пленен (991) от Василий II, в 993 г. Самуил все още не е бил цар, а само
 

42. Яхъя, пак там, стр. 4318–22: “И намеревался было царь согласиться на это, но случилось, что царь болгар, который находился в заключении у царя в Константинополе, умер. И дошла смерть его до его раба Комитопула, вождя болгар. И провозгласил он тогда себя царем.”

43. На въпроса, който неволно предизвиква Германският надпис, а именно: защо в него Самуил не вписал имената на другите си братя, Мойсей и Арон, когато в 993 г. те също така не са били живи — за Арон лесно може да се отговори, стига само да си спомним какви са били отношенията на Самуил към него, а също за причините на неговото убийство; що се отнася до Мойсей, то трябва да се предполага, че и неговите отношения към Самуил ще да са били същите или поне той ще да е държал страната на Арон.


665

след смъртта на Роман той бил прогласен за такъв. Но кога? При определение датата на тоя факт трябва да се вземе за основа годината на сперхийската катастрофа, която и Скилица, и Яхъя отнасят към 996 г. [44]; обаче като се вземе пред вид обстоятелството, че тя е станала през дъждовните месеци на годината — май и юни, ще трябва да приемем, че както походът против Солун, тъй и походът в Елада и Пелопонес се отнасят към първата половина на 996 г., а другите три факта — предложението на Самуил за покорност, смъртта на българския цар и прогласяването на Самуил за цар, които Яхъя поставя между събития от 996 г. и които се намирали в тясна връзка помежду си и поради това са последвали един след друг, към втората й половина, във всеки случай по-късно от началото на 997 г. едва ли може да се отива.

При какви обстоятелства е станало прогласяването на Самуил за цар, ние не знаем. Яхъя казва, че “той прогласил себе си за цар”, а Дуклянският презвитер пише, че Самуил “заповядал да се нарича цар”. [45] От тия данни би могло да се
 

44. Иван Скилица, разказвайки за Сперхийското сражение веднага след като съобщава за смъртта на цариградския патриарх Николай Хризоверг и за завземането на патриаршеския престол от магистър Сисиний, като при това дава за патриархуването на първия 12 години и 8 месеца, а за смъртта му посочва 6503 от С. М. = 995 от Хр., 8-и индиктион, който продължавал от 1. IX. 994 до 31. VIII. 995 г. (Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 448—449). Но тая дата не се схожда с другите данни на Скилица. Предшественикът на Николай, Антоний III, заел патриаршеския престол през 5-ата година на Цимисхиевото царуване, т. е. 11. XII. 973—11. XII. 974 г., бил патриарх 4 години, следователно той умрял не по-късно от 11. XII. 978 г., а Николай се покачил след едно 4 1/2-годишно междупатриаршие (ibid., р. 434), т. е. не но-късно от юни 983 г. + 12 г. и 8 м., или той се поминал не по-късно от февруари 996 г., или през 9-и индиктион. Яхъя поставя сперхийското сражение между събитията от 996 г, а покачването на Сисиний поставя на Великден, т. с. на 12 април 996 г., с което напълно се схождат неговите данни: Николай Хризоверг станал патриарх през 4-ата година от царуването на Василий II (Барон Розен, пак там, стр. 147–9), т. е. не по-късно от 11. I. 980 или края на 979 + 4 г. междупатриаршие, следователно Сисиний се покачил на престола не по-късно от юли 996 г. или на 12 април 996 г. [Вж. Н. Благоев, Българският цар Роман, кн. 4, стр. 37—38, където пленяването на Роман по разказа на Скилица е отнесено към 1003 г.]

45. По изданието на Ив. Чрнчич, гл. 33, стр. 40—41: surrexit in gente Bulgarinorum quidam Samuel, qu se imperatorem vocari iussit, et commisit


666

заключи, че Самуил сам узурпаторски се провъзгласил за цар. Но такова заключение едва ли би било вярно, защото Самуил, както вече се изтъкна, систематично избягвал подобна една акция и ако той се е домогвал да стане цар чрез натрапваме, то той е имал случай да стори това и по-рано. Очевидно Самуил държал по законен ред да се покачи на българския престол, а именно само след като се прекратила старата династия със смъртта на последния й представител, цар Роман, със съгласието на българските боляри-воеводи и с благословията на българския патриарх-архиепископ. Тези два главни фактора — духовенството и болярството — не са могли да не признаят неговите големи заслуги и спечелено право да бъде издигнат за цар не само като дългогодишен фактически управител на държавата, но и като едничък, който по своите военни способности, неизчерпаема енергия и като истински ценител и предан защитник на независимостта на България и българския народ ще бъде в състояние да продължи с успех борбата с Василий II и ще я издържи докрай със същата мощ. Де е бил прогласен Самуил за цар, остава също неизвестно; но като имаме пред вид, че първият български архиепископ, който е резидирал в Охрид, според Дюканжовия списък бил Филип, съвременник Самуилов [46], то само по себе си изтича, че заедно с архиепископския престол била пренесена от Преспа в Охрид и царската резиденция или наопаки и че това пренасяне е било свързано несъмнено с прогласяването на Самуил за цар, пък може би и самото му прогласяване и коронясване от българския архиепископ да е станало в Охрид.

Но за да закрепи своето положение като цар, за Самуил не било достатъчно само едно узаконяване вътре в страната. Съгласно с вековните традиции на средните векове Самуил твърде добре е разбирал, че неговото прогласяване за цар може да получи право на законност и междудържавно признание само в такъв случай, ако то бъде осветено от авторитета на висшата духовна власт. В даденото време тоя авторитет е излизал за
 

praelia multa cum Graecis, proiecitque eos ex tota Bulgaria, ita ut in diebus eius Graeci non auderent propinquare illuc.

46. H. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, S. 6. Cp. Е. Голубинский, Краткий очерк и пр., стр. 39—40. Че тоя Филип бил съвременник Самуилов, се доказва от факта, че около 1015—1019 г. бил архиепископ Давид.


667

Западна Европа от римския папа, а за Източна — от цариградския патриарх. Обаче при съществуващите тогава враждебни отношения между България и Византия подобна санкция да се очаква от Цариград е било немислимо, така че за Самуил оставало да я потърси от Рим, което той, както изглежда, е направил. Цар Калоян в писмото си до папа Инокентий III от 1202 г. пише, че иска от римската църква корона и почест, които старите български царе имали; от тях един бил Петър, а другият бил Самуил и други, които ги предхождали във властта, както това намерил написано в своите книги [47]; а пък в писмата си от 1204 г. към българските царе, които получили корона от римската църква, Калоян прибавя и Симеон. [48] Досега се установи, че само Симеон е имал сношения с римския папа по въпроса за признаване царското му достойнство, но без да получи корона и скиптър, а за Петър нищо подобно не се знае, макар и в апокрифното сказание на пророка Исайя да се казва, че Петър умрял в Рим. [49] Но, от друга страна, като се вземе под внимание, че Самуил се намирал в даденото време в същото положение, както Симеон в 918 г. по същия въпрос, то твърде е възможно, че той да е влязъл в преговори по същия въпрос с папата, които не ще да са донесли никакви резултати поради това, че папата вероятно е искал, както е бивало обикновено в такива случаи, щото българският архиепископ да признае върховната власт на римския първосвещеник. Както и да било, но ако такива сношения с Рим е имало при Самуил, то те несъмнено трябва да се отнесат към не по-рано от 997/8 г., т. е. след като Самуил бил прогласен за цар.
 

47. Migne, Patrol. lat., t. 214, lib. V, Ep. 115, col. 1112: In primo petimus ab Ecclesia Romana matre nostra coronam et honorem, tanquam dilectus filius, secundum quod imperatores nostri veteres habuerunt. Unus fuit Petrus, alius fuit Samuel et alii, qui eos in imperio praecesserunt, sicut in libris nostris invenimus esse scriptum. На това папата му отговорил: Petisti vero humiliter ut coronam tibi Ecclesia Romana concederet, sicut illustris memoriae Petro, Samueli et alliis progenitoribus tuis in libris tuis legitur concessisse. Nos igitur, ut super hoc maiorem certitudinem haberemus, regesta nostra perlegi fecimus diligenter; ex quibus evidenter comperimus, quod in terra tibi subiecta multi reges fuerint coronati (ibid., col. 1113).

48. Cp. ibid., t. 215, lib. VII, Ep. 4, col. 287 et Ep. 6, col. 290 — и двете са от 1204 г.

49. Вж. тук по-горе, стр. 562, бел. 41.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]