Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

VI. Борба за независимост
 

1.  Положението в България след падането на източната половина на царството и походът на Василий II в 986 г.
 

След покоряването на източната половина на българското царство от император Иван Цимисхий и обръщането й във византийска провинция, западната половина, в чиито предели влизали днешна Македония, Южна Албания и Западна Мизия (от р. Колубара със Срем до р. Искър и Етрополската и Ихтиманската планина), продължила своето съществуване още около половин век благодарение на своевременното й отцепване, което се явило, както видяхме, като последица от въстанието, вдигнато в началото на 969 г. веднага след смъртта на цар Петър. Как е била тя организирана първоначално, византийският хронист от края на XI и началото на XII век Иван Скилица, главният извор за историята на българите след 972 г., не дава никакви сведения. Едничките данни, които донейде помагат да се отговори на този въпрос, са кратките бележки, които той дава за водителите на споменатото въстание в Югозападна България.

Начело на въстанието според думите на Иван Скилица застанали четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които били синове “на един от велемощните в България [и още “у българите”] комити” [1]; а съкратителят на Скилица, Иван Зона-
 

1. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 347:


604

pa, ги определя като синове “на един от българските комити” на едно място, а на друго — като синове “на един от видните [именитите] у тях [българите] и наричан комит” [2], и поради това те се наричали копитопули, т. е. синове на комит. И тъй бащата на четиримата братя — водители по общественото си положение, бил комит.

Но какво или кого трябва да разбираме под това име? Гръцката дума  (ср. лат. comes, -itis) била име на разни византийски военни длъжности, [3] обаче в дадения случай и място тя не е употребена във византийско значение. Както епитетът  = “знаменит, виден, именит” и причастието
 

2. Zonaras, ibid., IV, p. 75:

— Старобългарският преводач в продължението на Симеон Логотет предава тия изречения така, стр. 146: ; стр. 156:

Старобългарският превод се отличава от гръцкия текст в това, че докато първият дава последните две думи във втория цитат в род. пад. ед. ч. , като го съгласува с “единого”, вторият ги поставя в род. пад. мн. ч. , като ги отнася към . Понеже тая разлика изменя смисъла на цялото изречение, трябва да видим кое четене е по-вярно, т. е. кое стои по-близо до оригинала. Като отличителна черта на старобългарския преводач се явява това, че той строго буквално и дори робски се придържа в своя гръцки оригинал и, може да се каже, той превежда всяка дума в съответната й форма и място, така че явно става, че в неговия гръцки текст се четяло:, което издателите на Зонара при обикновените съкращения в гръцките ръкописи са прочели също в род. пад. мн. ч. по аналогия с първия цитат, дето стои . Че първоначално в Зонаровия текст последните две думи са стояли в poд. пад. ед. ч., ще се убедим, ако сравним това изречение със съответното у Иван Скилица, оригинала на Зонара. Запазвайки целия израз тъй, както е у Скилица, Зонара заменил думите  тъй, както ги изпуснал съвсем в първия цитат, и от себе си прибавил причастието  и го съгласувал по число (единств.) със стоящата у Скилица  като чрез това е искал да изтъкне, че тук думата  не е равнозначеща с византийското й значение. Пред вид на горните съображения ние приемаме четенето на старобългарския превод като по-близко, а огтук и по-вярно до първоначалния гръцки текст.

3. Вж. Ф. Ив. Успенский, Военное устройство византийской империи, ИРАИК, кн. VI, 1900, стр. 165, 166, 171—173.


605

към  у Зонара, който очевидно е искал да изтъкне особеното значение на тая дума, тъй и написът  под който съвременният византийски поет Иван Геометър разбирал тъкмо Самуил в стихотворението си [4], показват, че тя е употребена тук вместо близката по съзвучие и отчасти и по значение (като военен термин) обща старославянска дума , която според стари текстове означавала “знатен, именит човек, който заемал видно място в обществото, а оттука и във войската” [5], а това е стареят, който стоял начело в славянската община в Македония и бил в същото време и предводител, началник на местната войска, изваждана от известна община. “Славянската община, каквато тя се явява в новелите, според определението на Ф. Успенски, представяла от себе си сложно политическо тяло, което се състояло не от десетки селски дворове, а от десетки селища и села с десятъци хиляди население. Имало общини и от твърде големи размери, които са могли да извадят цял корпус военни хора, каквито били славянските колонии в VII и VIII век.” [6]

Няма съмнение, че тая същата уредба на славянската община е била запазена и от българските господари през IX век след като македонските славяни се присъединили към българската държава. Обаче за по-добра и здрава връзка с центъра на държавата тия славянски общини още при княз Борис били групирани в по-големи административни единици, като се запазвало старото племенно сродство на отделните общини, от една страна, а, от друга — старите термини: 1)  за такава отделна област, каквито се явяват споменаваните от рейнския архиепископ Хинкмар decem comitatus при Борис [7], и
 

4. За написа  или , както и за стихотворението вж. тук по-долу, стр.648.

5. Че думата  е обща старославянска дума, а не е произлязла, както някои мислят, от гръцката  или латинската comes, след направените напоследък от Н. Ван Вейк обяснения за произхода й (вж. Slavia, IV, 1925, стр. 209—212) остава вън от всяко съмнение. Опитът на Ф. Ив. Успенский, К истории крестьянского землевладения в Византии, ЖМНПр, ч. 222, 1883, стр. 329—333, както и на Н. Скабаланович, Византийское государство и церковь, стр. 316, да обясни  от  не можа да си пробие път.

6. Ф. Ив. Успенский, пак там, стр. 328.

7. Вж. тук по-горе, стр. 69—70, бел. 4.


606

2)  за управителя на такава една област. Такива са били  () Таридин при Борис за Брегалнишката област [8] и  () Дристър за Струмишката област при Симеон. [9] И тъй по характера на своята длъжност тия къметове или комити са влизали в броя на българските воеводи-боляри [10], които по-сетне се явяват под име  — почти полунезависими господари със свои крепости и войски [11]; що се отнася до техния произход, то едни от тях поне на първо време са излизали из средата на местното население и като заместители на предишните племенни князе ще да са били изборни лица, които се утвърждавали от централната власт; а други, ако се съди по имената им — Кракра, Елемаг и др., и то по-сетне вече при Симеон, са се назначавали направо от княза и царя; във всеки случай те били най-високите представители на местното население, защищавали са неговите интереси пред властта и затова се ползували с голям авторитет и влияние в цялата област — те са били  — “велемощни”, и достигали понякога до такава мощ, че са решавали да се противопоставят на централната власт, какъвто бил в случая бащата на нашите комитопули. Каква роля е играл той в самото въстание, не може да се установи, защото нито едно известие или документ, които заслужават доверие, не говорят за него; неговата личност нийде не изпъква като деец както във въстанието, така и по-сетне. Едва напоследък въз основа на две автентични известия можа да се установи окончателно, че името му било Никола, а на жена му Рипсимия, [12] като чрез
 

8. Вж. тук по-горе, стр. 241. Житието на Тивериуполските мъченици у Migne, Patrol. gr., t. 126, cap. 37, col. 201 D.

9. Вж. тук по-горе, стр. 335, бел. 95. Същото житие, ibid., cap. 47, col. 213 A.

10. Затова и старобългарският преводач в продължението на Симеон Логотет превежда  — . Вж. тук по-горе, стр. 604, бел. 2.

11. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4698–9. Cp. Jireek, Die cyrillische Inschrift, Archiv f. sl. Phil., Bd. XXI, 1899, S. 548—549. Вж. нашата рецензия в СбНУК, кн. XV, 1898, отдел крит., стр. 35—37.

12. Това са: 1) намереният в с. Герман на източния бряг на Преспанското езеро надпис от 993 г., който Самуил поставил за спомен на баща си


607

това се тури край на една заблуда, която, основана на едни подправени в края на XV или в началото на XVI век документи, се държеше от времето на йезуитския свещеник Даниел Фарлати (+ 1773) почти два века както в нашата, така и в
 

Никола, майка си ... и брат си Давид (вж. Ф. Ив. Успенский, Надпись паря Самуила, а също и статиите на Т. Д. Флорински и Л. Милетич, ИРАИК, т. IV, 1899, стр. 1—20. С. Jireek, пак там, стр. 543—551. Ср. Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 21—25) и 2) известието в преписа на Иван Скилицоката хроника, направен и допълнен от деволския епископ Михаил в 1118 г. В. Proki, Die Zustze in Handsclirift des J. Skylitzes, Mnchen, 190S, S. 28, според когото у Cedrenus, ibid., p. 43422–23, трябва да се чете:

Това е тъй нареченият Codex Vindobonensis, hist. graec., LXXIV, който е писан не по-рано от края на XIII или началото на XIV век. Тоя виенски ръкопис № 74 в сравнение с другите достигнали до нас преписи от хрониката на Иван Скилица се отличава не само по обема, но и по многобройните прибавки и варианти, които главно се отнасят към историята на българите слея падането на източната половина на царството и проливат немалка светлина върху някои въпроси от тоя период на нашата история. От изследванията на известния добър познавач на византийската историография Carl de Boor (Zu Johannes Skylitzes, BZ, XIII, 1904, S. 366—369) се установява следното: 1) самият виенски ръкопис № 74 се състои от две части, от които първата почва не от 811 г., отдето почва изобщо хрониката на Иван Скилица, а от покачването на Василий II на престола (975) и свършва с възцаряването на Исак I Комнин (1057) и според една приписка в края, която гласи:

(както за изпуснатата дума, тъй и за точното определяне на годината, която според посочения индиктион би трябвало да бъде 6525 = 1118 г., вж. пак там, стр. 366—367. В. Н. Златарски, Де се намирал Девол, пак там, стр. 53—55), тя е имала за основа друг един препис, който бил писан от епископа на град Девол Михаил в първата половина (24 април) на 1118 г., когато втората част от текста е направена по друг някой препис, и 2) всички споменати прибавки и варианти към първоначалния текст на Скилица с първата част са направени от същия епископ Михаил Деволски, който като български епископ, а може би и по произход българин се е интересувал от историческата съдба на българите след 972 г. и затова намислил да допълни Иван Скилица с някои подробности; по същия начин се обяснява защо той се ограничил само с периода от покачването на Василий II до възцаряването на Исак I Комнин. Що се отнася до изворите, от които еп. Михаил е черпил своите прибавки и варианти, то тоя въпрос не е още окончателно решен. Б. Прокич приема, че повечето прибавки, и то за политическата история, са заимствувани от главния извор на Скилица — историята на Теодор Севастийски, който написал специална хроника  за царуването на Василий II и когото Скилица не е препис-


608

чуждата историческа литература. [13] Поради това при тая липса на данни необходимо се явява да се предположи, че той е умрял още в началото на въстанието и от негово име са го продължили синовете му. Също така остава неизвестно коя област е управлявал къмет Никола, а оттука не може да се определи точно центърът на въстанието; но като се вземе пред вид, че последният български патриарх Дамян Дръстърски след покорението на източната половина на царството в 972 г. избягал в Средец, както се узнава от втората грамота на Васи-
 

вал робски, ами го значително съкращавал (вж. В. Г. Васильевский, К истории 976—986 годов, ЖМНПр, ч. 184, 1876, стр. 26—127; Труды его, стр. 67); а за известията по църковна история Прокич мисли, че са взети не от изворите на Скилица, а от другаде. Carl de Boor пък, макар и да допуща, че епископ Михаил е заимствувал някои прибавки от Теодор Севастийски (вж. BZ, XIV, 1905, S. 435—436), се изказва, че все пак е много по-вероятно, че българският епископ ги е прибавил от собствените си знания, отколкото че Скилица трябвало да съкрати тъкмо само известията за българските отношения (в ж. BZ, XIII, S. 368—369).

13. Новите историци въз основа на един подправен паметник, известен под име “Грамота на Пинчия (Пенчо)” от 994 г., в който се споменава, какво в тая година бил български цар Стефан, в когото виждаха Самуил, и че той имал баща на име Шишман, а също въз основа на Зографския поменик на българските царе от 1502 г., който се смяташе за препис от някой по-стар такъв поменик и в който християнските български царе от Първото царево са изброени така: Борис, Симеон, Петър, Борис, Роман, Шишман, Давид, Самуил — приемаха, че бащата на комитопулите носел името Шишман, а други го наричаха Мокър въз основа на едно тъмно известие на Ана Комнина (вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 1, стр. 322, бел. 5). В настояще време обаче не може да се приеме нито едното, нито другото име, защото 1) Грамотата на Пинчия е нищо друго освен един фалшификат от XV или началото на XVI век, което не само се доказва от много хронологически, фактически и езикови неточности и несъобразности в нея, но и историческите личности, както и събитията, за които става дума в нея, се отнасят към началото на XIV век (вж. F. ii, Prirunik izvora hrvatske historije. Dio I, . 1, Zagreb, 1914, str. 645—649. Подробно у В. Н. Златарски, Тъй наречените “грамоти” на Пинчия и неговия син Плезо, ГСУ, г. XV—XVI, 1919—1920, стр. 1—54. В тая статия ние отнесохме фалшификата към края на XVI или началото на XVII век. Обаче от посочения тук труд на проф. Ф. Шишич, който ни стана известен след обнародването на нашата статия, ние узнахме, че от същия фалшификат се ползувал и хърватският историк Д. Заворович (1540—1610) за своята история на Далмация, написана в 1598 г. Това показва, че фалшификатът бил направен преди времето на Заворович, т. е. към края на XV или началото на XVI век. Г. Шишич го от-


609

лий II, [14] то може да се приеме с известна достоверност, че патриархът потърсил подслон и защита при ония личности в западната свободна половина, в ръцете, на които се намирала в това време властта, а това са били тъкмо комитопулите, следователно владенията на техния баща са образували Софийската област заедно с днешна Северна Македония, а оттука първоначално центърът на въстанието бил важният по своето географско и стратегическо положение град Средец, или визант. Триадица, който държал пътищата за югозападните и северозападните български земи.

Въстанието на комитопулите имало, както видяхме, голям успех, едно, защото Борис II бил изпратен от Цариград в България, за да му се даде възможност да възспре това политическо движение, и, друго, защото четиримата братя са действували под девиза защита на отечеството от чуждо завоевание. Докато Източна България падала под ударите на руския княз Светослав (969—970), те успели да привлекат на своя страна и другите македонски и южноалбански области, които влизали в Петровата държава, за обща отбрана, в случай че руското или византийското оръжие бъде обърнато и против западните области на царството. По този начин всички местни областни управители — къметове-воеводи, от западната половина се присъединили малко по малко към общото дело под водителството на четиримата братя като инициатори на въстанието.

Първоначално те са образували, както изглежда, един федеративен съюз с военноотбранителна цел и затова властта на цялата страна била разпределена между четиримата братя, които са управлявали задружно всяка отделна погранична с Византия област. Така Давид управлявал Югоизточна Македония между долните течения на реките Бистрица и Вардар, т.е. областта, съседна на солунската тема, с център Воден или
 

нася към XV век) и 2) редът на царете в Зографския поменик се рязко отличава от оня в другите, запазени до нас по-стари поменици и нийде не се споменава името “Шишман”, а поради това той се отнася не към началото на XVI век, а много по-късно, към края на XVIII или началото на XIX век (вж. В. Н. Златарски, пак там, стр. 55—58).

14. По изданието на Н. Gelzer във BZ, II, 1893, стр. 44—45. Вж. също В. Н. Златарски, Български архиепископи през първото царство, пак там, стр. 70—76 и особено стр. 71. [Вж. също Ив. Снегаров, Първата българска патриаршия, Годишник на Соф. дух. академия, т. I, 1950/51, стр. 3—25.]


610

Мъглен и като най-стар брат при него се намирал и българският архиепископ-патриарх, както това също се установява от посочената грамота на Василий II [15], според която седалището на архиепископа от Триадица или Средец било пренесено във Воден и Мъглен; на Моисей била поверена Струмишката област с център Струмица, защото той е действувал, както ще видим, в посока към Сер; на Арон била дадена Софийската област с център Средец, защото той е резидирал в тая област, както показва мястото на неговото убийство (вж. по-долу), и Самуил получил Южна Македония с център Костур или Преспа, защото той насочил в 976 г. своите нападения право на юг в Тесалия.

Отначало братята не се решавали да обявят отцепилите се западни български области за отделна независима държава, защото те не знаели как ще се развият събитията в Източна България особено през времето на руско-византийската война, и само след покоряването и откарването в плен на законния цар Борис II и брат му Роман от Иван Цимисхий през втората половина на 972 г. те решили да се отделят като самостойна федеративна държава. Че тъкмо тогава западната половина на царството била прогласена за отделна държава, свидетелствуват и западните анали. Те разказват, че когато западният император Отон I се завърнал през 972 г. от Италия в Германия след шест години и на Великден 973 г. се намирал в Кведлинбург, при него се явили пратеници от разни народи с богати дарове, между които имало такива и от българите. [16] Целта на това пратеничество при германския император е очевидна: то било изпратено да извести за промяната, настанала в българското царство — за покоряването на източната му
 

15. Вж. предния цитат.

16. Hildesheimenses annales. Pertz, MG SS, t. III, p. 62: Otto senior imperator cum iuniore venit Quidelinburg ibique celebraverunt Pascha 10. Kal. Aprilis, et illuc venerunt ad eos legati Graecorum, Beneventorum, Ungariorum, Bulgarorum, Danorum, Sclavorum cum regiis muneribus, at non longe post Otto senior prius imperator Non. Mai obiit. — Cp. Wissenburgenses et Lamberti annales, an. 973. MG, III, p. 62. — Altahenses annales, MG, XX, p. 787, посочват броя на пратениците — двама (Bulgariorum duo). C. Jireek, пак там, стр. 547. Б. Прокић, Постанак jедне словенске царевине у Македониjи у Х веку, Глас СКА, кн. 76 (46), 1908, стр. 251.


611

половина от Византия и за отцепването на западната половина в отделна държава, а може би и да иска признаването й от западния император.

Това известие ясно показва, че четиримата братя на първо време били силно угрижени за стабилизирането на новата държава. В това отношение немалко им помогнало обстоятелството, че след покоряването на Източна България Иван Цимисхий, зает изцяло с военните си операции против арабите в Азия, дето концентрирал всичките си войски и прекарал от пролетта на 973 г. почти до самата си смърт (11 януари 976 г.), [17] не е имал възможност да предприеме каквито и да било действия против тях; той може би е предполагал това да направи след свършването на войната с арабите. През това време братята се почувствували дотолкова закрепнали, че успели да подготвят отпадането на покорената половина на царството, което станало през 976 г. веднага след смъртта на войнствения и победоносен Иван Цимисхий, когато управлението на империята преминало в ръцете на една крайно непопулярна личност — евнуха пaракимомен Василий, който носел високата титла  и бил един образцов интригант. Отпадането се изразило в това, че българите от източната половина на царството, респективно от Северна и Североизточна България, отказали да признават византийската власт, присъединили се към западната — свободната половина и признали властта на четиримата братя “защото от близките на Петър по род едни били покосени от смъртта, а Борис и Роман, неговите синове, отведени в столицата, оставали там” [18]. И Иван Скилица, и Зонара говорят не
 

17. Иван Цимисхий се върнал в Цариград в края на лятото 975 г. болен от бавно отравяне и се поминал на 11 януари 976 г. Leo Diakonos, ibid., p. 176—178.

18. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43420—4356:

Zonaras, ibid., p. 11012–22:

Старобългарският преводач предава Зонаровия текст така: 


612

за въстание, а за отпадане, за отмятаме, и то не на четиримата братя, защото нямало защо те да отпадат от Византия, понеже нито преди, нито в дадения момент не са били покорени от някой император, нито изобщо не са признавали византийската власт, [19] а на българите, и то на ония, които бяха покорени от Иван Цимисхий, т. е. на българите от източната половина на царството, защото само те са могли да отпаднат от Византия и да “възлагат властта сина четиримата братя”, т. е. да се присъединят към западната, свободната половина и да признаят тяхната власт. Че тук трябва да се разбират българите от покорените части на българското царство, се види още и от причините, които са ги подбудили да направят това, именно защото царският им род се прекъснал, понеже всички роднини на цар Петър измрели, а синовете му Борис и Роман се намирали в плен в Цариград, следователно тук става дума за българите от ония области, които били останали под властта на цар Борис II, а не за четиримата братя, които още в 969 г. отказали да признават тази власт. Най-сетне отпаднали само земите северно от Стара планина, но не и южнобалканските български владения, които останали под византийска власт, защото по-сетне, както ще видим по-нататък, Василий II отново трябвало да завоюва Северна България, а пък за присъединението на последната към западната половина по-сетне засега нямаме никакви известия.
 


(пак там, стр. 156). Тук първите две изречения не се схождат с гръцкия текст и по смисъл се приближават до текста на Скилица. Зонара пък се отличава от Скилица по това, че той нищо не споменава за съдбата на Борис, защото той изпуснал целия пасаж за побягването на Борис и Роман и поради това казва, че от синовете на Петър останал само един Роман.

19. Най-добро доказателство за това служат думите на Михаил Аталиат, който изрично казва, че преди Василий II “България не била подчинена на никого от императорите за дълго време” (М. Attaleiates, ed. Bon., p. 234: . Cp. C. Jireek, Archiv f. sl. Phil., Bd. 21, S. 548). При това трябва да се помни, че когато М. Аталиат писал историята си през 1079 и 1080 г., под “България” са разбирали във Византия тъкмо западната половина на царството.


613

Какво отношение имали четиримата братя към отмятането на българите в източната половина, показват самите думи на Иван Скилица. Той съобщава, че “когато българите се отметнали заедно със смъртта на император Иван [Цимисхий], четиримата братя . Глаг.  значи: “вземам в ръце, заемам се за нещо, подготвям, устройвам”, следователно, горното изречение при infin. допълнение значи: “те се заемат да властвуват над тях” (българите), а Зонара право казва, че “те [българите] възлагат своята власт на четиримата братя”. При такова разбиране на думите на двамата хронисти — а всяко друго ще бъде погрешно — ясно става, че движението за отпадането на северната част в източната половина на царството не могло да стане без участието на четиримата братя, които са агитирали между населението на северните и североизточните области то да не очаква освобождение от законните си владетели Борис и Роман, защото те се намирали в плен в Цариград, а да се присъедини към западната, свободната половина на царството. Чрез това комитопулите се домогвали да възстановяват предишните граници на царството и по тоя начин да закрепят властта в ръцете си.

При какви обстоятелства станало отмятането на Северна и Североизточна България от Византия, остава неизвестно по липса на данни [20]; но с него несъмнено трябва да свържем общите задружни и едновременни нападения на комитопулите в западните византийски области на полуострова. Тия нападения са имали тъкмо за цел да отвлекат вниманието на цариградското правителство от това, което ставало в Северна България, и изобщо да използуват тежкото положение на Византия, в което тя се намирала веднага след смъртта на Иван Цимисхий. Така тъкмо през това време (976—977) вторият брат Мойсей преминал р. Струма и насочил ударите си против Сер; обаче при обсадата на тая крепост той бил убит от един камък, изхвърлен от градските стени, а според друг вариант, когато конят му паднал с него, той бил заклан от един от хората на известния тогава византийски пълководец дука Лъв Мели-
 

20. [Нови данни за освобождението на Североизточна България вж. у П. Хр. Петров, Восстание Петра и Бояна в 976 г. и борьба комитопулов с Византией, Byzantinobulgarica, I, Sofia, 1962, стр. 121—144.]


614

син, [21] който е защищавал град Сер от българите, може би като стратег-дук на тема Тракия и Македония. В същото време Самуил нахлул на юг на полуострова в Тесалия и в течение на три години обсаждал град Лариса (976—979), но безуспешно, защото стратегът на тема Елада Кекавмен с разни военни хитрости сполучил да отбива нападенията на Самуил. [22]
 

21. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43515 Вариант у В. Proki, пак там, стр. 29, № 8:

Cp. пак там, стр. 40, № 8, Zonaras, ibid., IV, p. 11023Старобългарският превод, стр. 153: 

22. За тая обсада на Лариса ето какво разказва Кекавмен в своя “Стратегикон” в § 169 под наслов: “За разумния началник на крепост”: “Когато покойният ми дядо Кекавмен бил в Лариса, като имал властта над Елада, българският тиранин Самуил много пъти се опитвал ту с война, ту с хитрост да завладее Лариса и не можал [да постигне това], но [всеки път] той бивал отблъсван и посрамен от него. [От своя страна пък дядо ми] ту го преследвал с война, ту пък се стараел да смекчи него самия и близките му с подаръци. Като постъпвал така, той имал възможност без пречки да сее и жъне и [по тоя начин] спасявал своите хора чрез задоволство. А когато видят, че [тиранинът] съвсем надделял, той го прогласил [, т. е. признал властта му] и по тоя начин, като го пак прдвел, посеял и пожънал. Той писал до порфирородния кир Василий, какво “аз, свети мой господарю, принуден от отстъпника, заповядах на ларисчани и те го прославиха [, т. е признаха властта му] и с бога посяха и пожънаха. И чрез застъпничеството на твоето царство събрах плодове [храна], които стигат за ларисчани за четири години, и ето те пак са роби на твоето царство”. Като се научил за това, императорът одобрил хитростта на моя дядо.” Cecaumeni Strategicon et incerti scriptoris de officiis regiis libellus. Ed. W. Wassiliewsky et V. Jernstedt, Petropoli, 1896, p. 6511–26. Cp. В. Г. Васильевский, Советы и рассказы византийского боярина XI века, ЖМНПр, ч. 216, 1881, стр. 103—194. Че тая обсада се отнася към времето преди 980 г., ние извеждаме въз основа на следните данни. От § 170 на същия “Стратегикон” се вижда, че Кекавмен бил еладски стратег три години и след него бил назначен друг стратег, при когото Самуил също три години обсаждал Лариса и само с глад принудил града да се предаде (вж. по-долу). Този друг стратег бил Никулица, както това се установява по следните данни. В края на § 168 се чете: “Ако ти ще имаш вътре [в крепостта — кулата] своите хранителни запаси, то аз съм уверен, че когато враговете се опитат да воюват с тебе, ти с божия помощ ще ги разбиеш и ще ги обърнеш в бягство; ако това не направиш, както ти заповядах, ти ще изпатиш това, кое го изпатиха родителите на Никулица Ла-


615

В това задружно нападение, както изглежда, не взел участие най-старият брат Давид, защото веднага след отмятането на Северна България той бил убит от някакви странници-власи някъде между Костур и Преспа в местност, наречена “Хубави дъбове.” [23] Това загадъчно убийство на Давид неволно кара да
 

рисийски  при Самуил.” Какво са изпатили последните, се вижда от § 170, де го се разказва, че след падането на Лариса поради непоносимия глад при втората й обсада от Самуил ларисчани били обърнати в робство с изключение на рода Никулица, следователно тогава Никулица се намирал в Лариса, а според § 244 той бил еладски стратег в 4-ата година от царуването на Василий II, т. е. 980 г. Strategicon, ibid., pp. 6415— 6510; 6526—6611; 963–24. В. Г. Васильевский, Советы, пак там, стр. 102—103, 121—122, 318—319. От тия данни могат да се направят следните заключения: 1) че Кекавмен бил еладски стратег до 980 г. или обсадата на Ллриса при него продължавала от 976—979, а оттука 2) че нападенията както на Самуил в Тесалия, тъй и на Мойсей против Сер почнали през 975—977 г. и 3) падането на Лариса, което е станало при Никулица, трябва да се отнесе към 983 г.

23. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43513 (Вж. В. Proki, пак там, стр. 28, № 8.)  (вм. , B. Proki, пак там, стр. 28, № 7)— Zonaras, ibid., IV, p. 11021–23:

Старобългарският превод, стр. 156: . Очевидно преводачът е имал друг текст за първото изречение. Отец Паисий в своята “История славеноболгарская” (изд. на Й. Иванов, стр. 31, 63, 66—70 и особено 75) представя Давид като български цар и съобщава за него следното:

Въз основа на това съобщение М. Дринов предположи, че в българската ръкописна книжнина се намира “житїе святаго царя Давида” и че “Паисий е имал на ръце това житие, от което внесъл в своя каталог бележките си”. Ние мислим, че Дринов не би направил горното предположение, ако би той знаел в 1875 г., че “печатаното изображение на Давид”, което той видял тогава у Жинзифов на един лист, е откъснато не от “една църковно-славянска книга, издадена в миналото (XVIII) столетие в Пеща” (вж. Съчинения, т. I, стр. 484), а от “Стематографията” на Христофор Жефарович, издадена във Виена в 1741 г., както това посочи сам той по-сетне (пак там, т. II, стр. 473 и бел. 8). И наистина, че Давид бил цар и светец, Паисий е можал да узнае само от Стематографията на Жефарович, дето е дадено изображението на Давид на трето място след ония на сръбските господари-светии, Си-


616

се предполага, че то е било дело на цариградското правителство, което е имало, както се види, в самата Западна България свои хора и привърженици, [24] особено между влашкото население, които са агитирали против комитопулите и се домогвали да предизвикат несъгласие и разцепление между тях и по тоя начин да осуетят делото им. Като жертва на тия агитации станал третият брат Арон, който под тяхното влияние отказал да вземе участие в задружното нападение на византийските области; поне за такова нямаме никакво известие. Това поведение на Арон предизвикало у Самуил подозрение и недоверие, което по-сетне, както ще видим, докарало убийството на Арон. Както и да било, но след смъртта на Давид и Мойсей техните области били поделени между Арон и Самуил, като първият получил Мойсеевата област — Струмишката, а вторият — областта на Давид, така че цялата Южна и Югоизточна днешна Македония сега преминала под управлението на Самуил.

Между това станало едно твърде важно събитие, което дало съвсем нова насока на работите в България. Това е бягството на двамата цар Петрови синове Борис и Роман от Цариград. За това събитие Иван Скилица разказва следното: “Когато се случи, че император Иван [Цимисхий] умрял и (Склир се бил отметнал, а императорът и техният [на Борис и Роман] сродник Василий излязъл по тракийските крепости), те [Борис и Роман] избягали оттам [от столицата] и побързали да отидат в България. И Борис, ударен със стрела при преминаването на една горичка [соб. храсталак] от един (глухоням) българин, който (не чул, че това бил Борис и) го счел (случайно) за ромеец (по облеклото), понеже той бил облечен в ромейска
 

меон Неманя и Стефан Първовенчани, с надпис: , а всичко друго, което той съобщава за него — че Давид приел монашески чин, след като предал доброволно властта на брат си Самуил, и че тялото му било намерено нетленно и пренесено в Охрид, — са негови лични съображения. Паисий не е имал на ръце и изобщо не е видял никакво житие на “цар” Давид, защото в такъв случай той би съобщил нещо повече за живота и дейността на тоя “цар” (sic!) и не би се ограничил само с общи фрази за него като цар и светец. Вж. В. Н. Златарски, Тъй наречените “грамоти” и пр., пак там, стр. 56—57.

24. Вж. С. Jireek, пак там, стр. 550.


617

блекло, загива, а Роман се спасява (във Видин) и след няколко време отново се връща в столицата, както ще се каже на своето място.” [25] Арабският хронист Яхъя Антиохийски [26] за същото събитие разказва следното: “И употребили хитрост двамата синове на Самуил, български цар, които Иван Цимис-
 

25. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4357–13:

B. Proki, пак там, стр. 28, № 2, 3, 4, 5. Zonaras изпуснал тоя пасаж.

26. Яхъя, ибн-Саида, ибн-Яхъя, наречен Антиохийски, се родил в Египет в началото на 70-те години на Х век и бил роднина на друг арабски хронист, александрийския патриарх Евтихий (Саид ибн-Батрик); по професия бил медик и твърде образован за времето човек. Още в Египет по поръчка той почнал да пише своята хроника като продължение на Евтихиевата и я завършил в 1008/7 г. Около 1014/5 г. Яхъя се преселил в Антиохия, дето той, както сам признава, намерил нови извори, което го принудило да преработи своя труд. Обаче освен преработката на своята хроника той направил още някои допълнения, краят на които вероятно съвпада с края на неговия живот в 1066 г. От хрониката на Яхъя бяха извадени и снабдени с ценни коментарии доста големи извлечения от барон В. Р. Розен в съчинението “Император Василий Болгаробойца. Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского”, Спб , 1883 (за живота на Яхъя вж. стр. 055—057). В тия извлечения, които се отнасят главно към времето на император Василий II, се дават немалко известия и за събития от българската история от края на Х и началото на XI век. Сведенията, които Яхъя ни дава за означения период и главно за борбата на Самуил с Василий II, при всичката си краткост и откъслечност се отличават с големи достойнства. Освен безпристрастието на Яхъя като писател, съвсем незаинтересуван в българските работи, трябва да се отбележат: 1) достоверността на съобщаваните от него известия, защото той се е ползувал, както изглежда, от много и добри извори, и 2) хронологическата последователност и ясност в изложенията на събитията. Той зорко следи за вървежа на българо-византийските войни и ако поради краткостта и откъслечността на известията в много места не се съгласува с византийските летописци, но той не противоречи сам на себе си, както забелязва барон Розен, който дохожда до заключение, че за българските работи Яхъя се е ползувал от един извор и тоя извор трябва да е бил съвременен и е могъл да има добри сведения, които само съкратил (вж. каз. съч., стр. 184 и 185), както това ще видим при разглеждането на неговите известия в сравнение с известията от византийските и други извори.


618

хий бе взел [в плен] и държал затворени в двореца [27] и побягнали те от мястото на затвора на коне, които те заповядали да се държат готови за тях. И когато те се намерили на превала, който водел за България, двата коня, на които те седели, спрели. И слезли те от тях и се скрили в планината, понеже се страхували да не би да ги догонят, и тръгнали пеша. И по пътя по-големият от тях изпреварил по-малкия си брат. И бил той преоблечен и го забелязали една тълпа българи, които пазели оная планина от разбойници. И стрелял един от тях [българите] в него и като не го познал, понеже бил самичък, убил го. И тръгнал по дирите му по-малкият брат и им обявил кой е той. И те го отвели и после го направили свой цар. Той имал един роб, известен под името Комитопул, и той [по-малкият брат] действувал наедно с него и се събрали около него българите, и воювали страните ромейски.” [28] От двете тия известия става ясно, че бягството на Борис и Роман от Цариград е вън от всяко съмнение — то е истински факт. Но преди да разгледаме съдържанието на двете известия и какво отношение има то към тогавашните събития на полуострова, ние ще се опитаме да определим към коя година се отнася това бягство, защото от това ще зависи и определяне хронологията и на другите преди и след това събития.
 

27. Очевидно тук Яхъя объркал името на цар Петър със Самуиловото, защото Иван Цимисхий пленил и откарал в Цариград двамата синове не на Самуил, а на Петър.

28. Барон Розен, каз. съч., стр. 2034—2115. Арабският хронист ал-Макин, компилатор и съкратител на Яхъя от XIII век, предава тоя разказ на Яхъя така: “В същата година избягали двамата синове на Самуил, които Цимисхий държал пленени в двореца си, в осмата година на пленството, като седнали на коне, които те се постарали да си приготвят. И когато те достигнали планинската теснина, която прониква [води] в България, конете им отслабвали в силите и те слезли от тях и се скрили в планината, понеже се бояли да ги не настигне някой. И когато по-големият вървял по пътя пред по-малкия, случило се, че някакви си българи го убили по погрешка [като го взели] за разбойник. И по-малкият, който вървял отзад, обадил за себе си кой бил той и те го взели и поставили за свой цар; и пристанали към него твърде много българи и почнали да превземат областите на Рум.” В. Г. Васильевский, К истории 976—985 годов, ЖМНПр, ч. 184, 1876, стр. 137—138, Труды его, т. II, стр. 79. Ал-Макин съкратил своя оригинал, като изпуснал мястото за Комитопула главно, но и прибавил някои изрази, които у Яхъя няма, именно за годината на бягството. За нея вж. по-долу, стр. 620—621.


619

Пасажа за българските работи до самовластието на Самуил Иван Скилица помества след разказа за поражението на Варда Склир и неговото бягство при арабите и за съдбата на някои съучастници в бунта му, които в разни крепости на Тракийската тема в Мала Азия се упорито защищавали до 8-ия индиктион, който почвал от 1 септември 979 г. След това Скилица отбелязва, че тогава се поминал цариградският патриарх Антоний и бил избран за патриарх Николай Хризоверг след едно 4 1/2-годишно междупатриаршие, следователно Николай се покачил на патриаршеския престол в 984 г. [29] Обаче според данните на Яхъя излиза, че междупатриаршието било след патриарх Николай, така че последният бил избран за патриарх не в 984, а в 980 г., което несъмнено е по-вярно, както това доказа неопровержимо барон Розен. [30] Оттука става ясно, че Иван Скилица вмества известията за българските работи между събитията преди и от 980 г. И наистина за бягството на Борис и Роман от Цариград той съобщава, че то станало след смъртта на Иван Цимисхий, а според допълненията на епископ Михаил, когато Варда Склир се бил вече отказал от императора, т. е. не по-рано от средата на 976 г. и не по-късно от началото на 8-ия индиктион, т. е. не по-късно от 1 септември 979 г. Към тоя период следователно трябва да се отнесат според Иван Скилица и убийствата на Давид, Мойсей и Арон. Обаче дали тия събития могат да се отнесат след бягството на Борис и Роман? Така, както те са наредени у Иван Скилица, би трябвало да приемем, че то ги е предхождало, което не е вярно, 1) защото сам Скилица казва, че Давид бил убит веднага след отмятането на Северна и Североизточна България, а последното станало заедно () със смъртта на Иван Цимисхий; 2) защото според допълненията на епископ Михаил Арон бил жив в 986 г. през времето на първия поход на Василий II против България (вж. по-долу) и 3) защото съвременният арменски историк Степанос Таронски Асохиг казва, че в България имало двама братя — “комсадцаги” (= комитопули), от които по-големият се наричал Самуил, а другият несъмнено е Арон, макар старшинството им да е объркано, следователно и убийството на Арон
 

29. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43415–19.

30. Барон Розен, каз. съч., стр. 267—270.


620

не може да се отнесе по-рано от 986 г. От тия данни право изтича, че у Иван Скилица събитията не се дават в хронологически ред, с други думи, бягството на двамата братя би могло да се отнесе и след убийствата на Давид и Мойсей, но не и на Арон.

Яхъя разказва за бягството на Борис и Роман между събитията от 986 г., което е дало основание на барон Розен да го отнесе към 985 г. [31] Обаче самият контекст у Яхъя не позволява да се постави това събитие така непосредно пред похода на Василий II в 986 г. Яхъя пише: “И отвели го [Роман] те и после го направили свой цар. И имал един роб, известен под името Комитопул, и действувал оня заедно с него и се събрали при него българите и воювали гръцките [византийските] страни. И потегли против тях царят [императорът] с голяма войска” и пр. [32] От тия думи ясно става, 1) че българите не изведнъж след довеждането на Роман, а отпосле го направили свой цар; 2) че Роман дълго действувал заедно с комитопула; 3) че само след като се събрали българите около него, почнали да воюват византийските страни, и 4) и само след тия воювания императорът потеглил в поход против тях в 986 г. Всички тия особености в разказа на Яхъя идат да установят, че разказа за побягването на Борис и Роман той вместил не за да покаже, че то е станало през 986 г. или непосредно пред тая година, а за да обясни причините, които са предизвикали похода на Василий II, следователно бягството на Борис и Роман не е предхождало така непосредно похода от 986 г., а е изминало между тях доста време, защото воюването на византийските страни, както видяхме и ще видим, вървяло в течение на няколко години.

Да определим колко години изминали от бягството на двамата братя до въпросния поход на Василий II или, по-точно, кога са избягали те от Цариград, ни дава възможност несръчният компилатор и съкратител на Яхъя, ал-Макин, арабски писател от XIII век. Разказа за бягството той почва така: “В същата година [376 от Хиджра = 986 от Хр.] избягали двамата синове на Самуил, които Цимисхий държал пленени в
 

31. Барон Розен, каз. съч., стр. 404.

32. Пак там, стр. 2112–16.


621

своя дворец, в осмата година от плена, като седнали на коне, които те се постарали да си приготвят.” [33] Тоя превод В. Г. Василевски направил по латински превод на ал-Макин от Тома Ерпений (1625), който се оказал неточен, и затова барон Розен дава следния превод от арабски: “И в същата година употребили хитрост двамата синове на Самуил, които Цимисхий държал затворени в двореца (тя е осмата [година] от затвора им) — на два коня” и пр. Колкото и да се счита ал-Макин за “неизкусен епитоматор” на своя оригинал Яхъя поради безсмисленото вмъкване на думите “в същата година” в началото, [34] все пак ние мислим, че думите “тя е осмата [година] от плена” (или според Розен “от затвора им”) ал-Макин сам не е измислил, а ги е заимствувал от друг извор, неизвестен на Яхъя, и тъкмо поради своята несръчност ги е вмъкнал тъй неумело в текста на своя оригинал; поради това ние не можем да ги оставим без внимание, още повече, че самият вървеж на събитията потвърждава тяхната истинност. И тъй, ако побягването на Борис и Роман станало в осмата година на тяхното откарваме в плен от Иван Цимисхий през лятото на 972 г., очевидно то трябва да се отнесе не по-рано от началото на 980 септемврийска година или към последните четири месеца на 979 г.

Ако сега се обърнем към съдържанието на разказа за побягването на Борис и Роман у двамата наши хронисти — Иван Скилица и Яхъя, то не е мъчно да се забележи тяхното голямо сходство в същината на самите факти, т. е. побягването на двамата царски синове от плен в Цариград, случайното загиване на Борис и спасението на Роман. Това тъкмо сходство ни дава основание да предполагаме, че и двамата хронисти се ползували от един и същи извор, може би от споменавания в предговора на Иван Скилица и все още неоткрит писател Теодор Севастийски, който написал специална хроника () за царуването на Василий II [35] с тая само разлика, че Яхъя предава почерпаното в по-големи подробности и завършено, когато Иван Скилица го съкратил твърде много и дотолкова, че епископ Михаил Деволски намерил за нужно да
 

33. Вж. цитата но-горе, стр. 618, бел. 28.

34. Барон Розен, каз. съч., стр. 190—191.

35. Вж. тук по-горе, стр. 606, бел. 12.


622

попълни текста му. Скилица изпуснал най-съществената част, именно каква е била съдбата на Роман в България, след като спасил живота си, и изкуствено прекъсва разказа с думите “и след време по-късно се връща в столицата, както ще се каже, на своето място”; между това той нийде в хрониката си не говори за връщането на Роман в столицата, а съобщава само как последният предал в 1002 г. град Скопие на Василий II,. за което императорът го наградил със сан патриций и препозит и го назначил за стратег на Абидос [36]; напротив, обещанието да говори “на своето място” за връщането на Роман в. столицата, за което сигурно се говорело в неговия извор, по-скоро потвърждава съобщението на Яхъя, че българският цар бил отново пленен от императора в 991 г. и го върнал в затвора, от който бил избягал (вж. по-долу). Тая неустойчивост в обещанието на Скилица явно разкрива, че той умишлено, а може би и тенденциозно съкратил своя извор, като изпуснал края на разказа, а това обстоятелство ни дава пълно право да се отнесем с нужното доверие към известията на Яхъя за съдбата на Роман в България.

И тъй Яхъя разказва, че Роман, след като открил на българите кой бил той, те го отвели и после го направили свой цар. Според попълването на епископ Михаил Роман се спасявал във Видин (). Ние се съмняваме в тая транскрипция на бълг. име . В най-близкия по време паметник, именно втората грамота на Василий II, дадена на охридския архиепископ в 1020, г. това старобългарско име е предадено във форма , [37] която лесно може да се смеси с  — Воден. [38] Наистина в някои по-късни паметници от края на XII и през XIII век за Видин се срещат и формите [39] и [40], но тия форми, които сравнително са нови, са се вмък-
 

36. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45513–18.

37. По изданието на Н. Gelzer в BZ, II, S. 45: .

38. Пак там, стр. 44: . — В Дюканжовия списък на българските архиепископи по изданието на Н. Gelzer в Der Patriarchat von Achrida, p. 6: .

39. В , BZ, I, S. 256.

40. В , пак там, стр. 257.


623

нали по-късно при преписването на тия паметници. [41] Като имаме пред вид известието на Асохиг и Яхъя, че Роман отпосле е действувал в България със Самуил, ние приемаме, че в текста първоначално е стояла формата  — във Воден. В такъв случай Роман бил отведен не във Видин, а във Воден, който се намирал в това време под управлението на Самуил, или, с други думи, Роман бил доведен при Самуил. “И имаше той [Роман] един роб, четем по-нататък у Яхъя, известен под име Комитопул.” За да разберем смисъла на това изречение и кого е разбирал Яхъя под име Комитопул, трябва да знаем какво значение има тук думата “роб”.

В арабския текст на мястото на тая дума стои “гулям”,. която значи: “юноша, паж, слуга, роб”. Според обясненията на барон Розен “гулями” се наричали у арабите ония купени роби (повечето тюркски), с които се заобикаляли мюсюлманските управители и които съставяли най-добрата част от тяхната войска; това са “мамелюците”, както по-сетне ги наричали. От тях излизали най-добрите пълководци и чиновници в мюсюлманския свят и нерядко те съвсем отстранявали своите предишни господари и образували нови династии. Много по-често те се задоволявали само с фактическата власт и на своите халифи или емири предоставяли само номиналната. Обаче обществото продължавало да ги нарича “гулями”, т. е. “роби”, “отпуснати на свобода”, “клиенти”, колкото и високо да са стояли те по мощ и богатство, и с тия названия в дадената епоха вече не се свързвало нищо оскърбително, напротив, дори се съединявало понятието за почит и мощ. [42] В понятието на арабския писател, който е навикнал да вижда в лицето на “гулямите” личности, облечени с най-високите длъжности в държавата, тоя тъй наречен комитопул при съществуването на членове от българската династия не е могъл да се представи инак освен като един “гулям” в посочения по-горе смисъл, т. е. като такъв, който е имал в ръцете си цялата фактическа власт. Освен това избягалият царски син, казва Яхъя, “почнал да действува заедно с него [с гуляма] и се събрали при него бълга-
 

41. За името Видин вж. J. Melich, Beitrge zur Geschichte der bulgarlschen Halbvokale. Сборник в чест на В. Н. Златарски, София, 1925, стр. 127—128.

42. Барон Розен, каз. съч., стр. 186—187.


624

рите и воювали земите ромейски”, следователно тоя “гулям” имал голямо значение, неговото съдействие се отбелязва особено при събирането на българите и воюването на византийските страни.

Ако след горните пояснения поискаме да приложим известието на Яхъя към положението на работите в България, то надали може да се отрича, че тук под “гулям”, който носи името Комитопул, трябва да разбираме никого другиго освен Самуил на византийските и домашните извори. Трябва да се изтъкне тук, че арабският хронист, като не разбирал гръцката дума  на византийския си извор, приел я за собствено име и счел, че името на “гуляма” било Комитопул, което пък повлякло подире си замяната на името на цар Петър с онова на Самуил. Обаче подобни недоразумения, които можели да възникнат твърде лесно у един чужд писател, който по време бил близък, но отдалечен от театъра на действието, не са в състояние да подценят Яхъевите известия по българските работи. “Тук надали ще може да стане дума за някоя бъркотия, пише барон Розен, от страна на нашия автор. Той очевидно предава съвършено вярно същината на това, което намира в своя извор, но тоя извор доста остро противоречи на Скилица—Кедрин и още повече на тълкувателите на техните оскъдни и тъмни показания.” [43] В същност обаче тук няма никакво противоречие, защото Скилица нищо не споменава каква роля е играл Роман след побягването си в България, нито пък за отношенията му спрямо Самуил. Обаче, ако се вгледаме по-отблизо в положението на Самуил и изобщо на работите в България през 980 г. и ако се постараем да обясним причините за побягването на двамата царски синове от Цариград, то ще се убедим, че Самуил бил принуден от самите обстоятелства да стане тъкмо в такива отношения спрямо последния представител на старата българска династия, каквито ги представя Яхъя.

Опитите на цариградското правителство да всее раздори между комитопулите и чрез това да осуети тяхното дело, както видяхме, не дали никакви резултати, а между това то не било в състояние да предприеме никакви военни действия против
 

43. Барон Розен, каз. съч., стр. 188.


625

българите за техните нападения във владенията на империята, защото всичките военни сили били пръснати в разни краища поради войните — гражданската в Мала Азия, в Южна Италия със сицилийските араби и с германския император в Апулия и Калабрия. Поради това в Цариград решили да пуснат в ход традиционната си политика, именно да се възползуват от пленените синове на цар Петър. Като са му били известни враждебните отношения на комитопулите към старата българска династия и недоразуменията между Самуил и Арон, цариградското правителство предполагало, че тъкмо сега, т. е. в края на 979 г. или началото на 980 г. [44], е най-сгодният момент да извади начело законните представители на българския престол, около който навярно биха се събрали много привърженици на старата династия, особено в източната половина на царството, и по тоя начин, като предизвика вътрешни безредици в България, да отклони всяка опасност откъм българите. С тая цел хитрият и коварен евнух проедър Василий наредил отстрана побягването на цар Петровите синове от столицата и им дал възможност да се явят тайно в България. Че това побягване било дело на самото цариградско правителство, показва и добавката на епископ Михаил, че то станало, когато император Василий отишъл да обиколи крепостите в Тракия, като чреа това се давало възможност на поставените лица, на които било поръчано да изпълнят самото побягване, по-лесно да убедят Борис и Роман да се впуснат в тая авантюра; па да се побегне от затвора в цариградския дворец, е могло да стане само с помощта на вътрешни дворцови хора.

Обаче и този план на византийците не можал да постигне целта си. Борис случайно паднал мъртъв от българска стрели, а Роман, уловен от българската погранична стража, бил доведен при Самуил във Воден. Дали Роман е разкрил истинските причини на своето избягване от цариградския дворец, ние не знаем; но за Самуил сега станали съвсем ясни тайните кроежи на византийското правителство и за да предотврати време всяко ново възбуждане на духовете в България от появяването
 

44. [Вж. П. Петров, Образуване и укрепване на Западната българска държава, стр. 180—188, където завръщането на Борис и Роман се отнася кьм края на 976 г. или началото на 977 г.]


626

на законния наследник на престола, той го взел под свое покровителство и принуден от силата на обстоятелствата да отстъпи от предишната си враждебност към старата династия, по-сетне със съгласието на Арон и другите местни български воеводи обявил Роман за български цар. Самуил се решил на такава на пръв поглед недопустима постъпка още и затова, защото Роман като скопец не е могъл да бъде за него опасен съперник, още повече, че фактически властта се намирала в неговите ръце, а Роман се явявал само като номинален цар. [45]
 

45. Че в такива отношения се намирал Самуил спрямо Роман, потвърдява и арменският историк Степанос Таронски с прозвище Асохик (Асохиг и Асолиг), най-близкият съвременник на Самуил и Василий II. Той предприел своя труд “История всеобща” по поканата на владиката Саргис, за когото е известно, че се покачил на патриаршеския престол на арменската църква в 992 г. (вж. увод към руския превод на Н. Эмин, Всеобщая история Степаноса Таронского, Асохика по прозванию, Москва, 1864, стр. VII). “Асохик според думите на руския преводач заема едно от почетните и видни места на писателите на своето отечество. Без да се говори за правдивостта, с която той по справедливост може да се гордее наравно с всички арменски историци, у които тя е характерна черта и едно от главните достойнства, той има пред тях и това голямо предимство, че с необикновена грижовност се отнася към хронологията” (пак там, стр. XII). Като говори под 985 г. за изгарянето на севастийския митрополит от “българските царе”, той продължава: “Те били двама братя, които били наречени комсадцаги; името на по-стария било Самаел ..., император Василий ги бе довел с наемните войски в Македония, за да воюват против българите. Но при удобно време те избягали от гръцкия цар и преминали към българския цар, който бил скопец и поради храбростта си те се високо издигнали. След това гръцкият император Василий отворил война с българския цар, скопеца-евнух. Но комсадцагите, които [в същност] властвували над българската земя, влезли в сериозна борба против гръцкия император, за което ние ще кажем в свое време.” Вж. Des Stephanos von Taron armenische Geschichte. Aus dem altarmenischen bersezt von H. Gelzer und A. Burckhardt, Leipzig, 1907, S. 185—183. Cp. не съвсем точния руски превод у Н. Эмин, пак там, стр. 175—176. Като оставяме настрана неточните съобщения на Асохиг, какво двамата “комсадцаги” (= комитопули), под които в 985 г. безспорно трябва да видим Арон н Самуил, макар че тяхното старшинство да е объркано, били доведени в Македония с наемните войски от император Василий II и какво в удобно време те преминали на страната на българския цар, който бил скопец, защото Самуил действувал много по-рано в Македония, преди още Василий II да се покачи на престола (за това вж. Й. Иванов, Произходът на цар Самуиловия род, Сборник в чест на В. Н. Златарски, стр. 57—58) — от горния пасаж ясно се установява: 1) че българският цар-скопец е никой друг освен Роман, цар Петровият син; 2) че


627

Не по-малко Самуил ще да е искал да използува появяването на Роман и против явно властолюбивите стремежи на брат си Арон, като се надявал, че ще може чрез издигането на Роман за цар да отстрани подобни стремежи и главно да парализира влиянието на византийците чрез него върху вътрешните отношения на България.

И тъй известието на Яхъя намира не само оправдание, но и потвърждение в самия вървеж на работите в България и във Византия. С появяването на Роман ще трябва да обясним и прекъсването на обсадата на Лариса в 979 г., защото Самуил трябвало да се върне в областта, за да уреди новото положение на работите, което завършило с въдворяването на Роман във Воден като български цар редом с българския патриарх, а своята резиденция пренесъл отново в Преспа.

След като се осигурил по тоя начин от възможни вътрешни безредици и закрепил положението си, Самуил възобновил нападенията си, като събирал българите от името на цар Роман и ”воювал, както казва Яхъя, византийските страни”. В 980 г. той потеглил пак в южна посока и навлязъл отново в Тесалия, като обсадил отново град Лариса. [46] От какъв характер били нападенията на българите в Тесалия, се научаваме от похвалното слово за св. Фотий Тесалийски, в което между другото се разказва и следното: “Народът мизийски (т. е. българите), който бе побеснял против ромейската власт и нападнал цялата тесалийска и долопска земя, станал виновник за много тревоги на авзонския [ромейския] император. Защото не бе възможно да се докарат приходите оттам в цар
 

двамата братя-комсадцаги действували наедно с Роман, пред когото те се издигнали дотолкова, че в същност властвували над българската земя, т. е. те собствено държали в ръцете си фактическата власт, и поради това 3) те са и повели усилената борба с Василий II. Наистина Асохиг нарича двамата братя “царе”, но и това трябва да се разбира пак в същия смисъл, т. е. че те фактически са управлявали, защото ако те са били наистина царе в правото значение на думата, то те нямало защо да се издигат високо при царя-сконец. Така че Асохиг в тоя пункт се напълно схожда с Яхъя и потвърждава изводите, направени въз основа на Яхъевите известия.

46. [Други автори дават по-различна датировка на превземането на Лариса : 986 г. P. Lemerle, Prolgomnes  une dition critique et commente des “Conseils et Rcits” de Kekaumenos, Bruxelles, 1950, pp. 25, 58; 990 г. Н. Благоев, Българският цар Роман, МПр, VI, 4, стр. 33—35.)


628

ския двор, нито бе безопасно за някого от народа му да тръгне на път затам, понеже всички откарвали далеч в плен и или бивали безмилостно посичани с меч, или ги постигала робска участ съгласно със закона за пленството, което нарушава едноплеменността и повдига родствен народ против родствен.” [47] За обсадата на Лариса ето какво ни разказва “Стратегиконът” на Кекавмен: “Подир три години [императорът] назначил друг стратег в Елада. Когато моят дядо не се намираше в Лариса, а беше в столицата, а [новоназначеният] стратег нямаше такава способност (), за да измисли някоя военна хитрост, дошъл Самуил и не им позволил [на ларисчани] да пожънат; през сеитба той им давал разрешение да сеят, а по жътва не им позволявал да излизат изцяло. Това той правел през три години, така че, когато храната им [на ларисчани] се свършила, те почнали да ядат кучета и магарета и други нечисти [животни]; а когато и те не останали, [гражданите], като събирали кожи, лежащи по сметищата, смучели ги и гризели, желаейки да утолят глада си. А една жена, след като умрял мъжът й, изяла му бедрото. Поради нуждата от непоносимия глад Самуил ги превзел, без да пролее кръв, и обърнал в роби всички ларисчани с изключение на рода Никулица, защото само тях той изселил без повреда и загуба на свободата с имота им, като при това казал: “Аз съм твърде благодарен на порфирородния кир Василий, задето той извика твоя сват Кекавмен от Елада и ме избави от неговите хитрости.” [48] За действията на Самуил в Тесалия Иван Скилица пък съобщава, че той превзел много крепости, от които главната била Лариса, чиито жи-
 

47. В. Г. Васильевский, Один из греческих сборников Московской синодальной библиотеки, ЖМНПр, ч. 248, 1885, стр. 100—101:

Сборникът, в който се намира това похвално слово, е писан от две различни ръце — едната от XII, а другата от XIII век, какго това се установява палеографически.

48. Strategicon, ibid., р 6524—6611. В. Г. Васильевский, Советы, пак там, стр. 78—79 и коментария към тях.


629

тели вседомовно преселил във вътрешните части на България и като ги внесъл в списъка на своите войници, използувал ги като съюзници против ромеите. [49] В отношенията на Самуил към ларисчани у двамата автори се забелязва на пръв поглед едно разногласие. Така според Стратегикона Самуил поробил () всички ларисчани, а според Иван Скилица той ги преселил във вътрешността на България. Според нас обаче тук няма никакво разногласие, защото в първия случай се говори каква е била изобщо съдбата на ларисчани — те били всички поробени”, т. е. покорени, а не обърнати в робско състояние, когато във втория случай се изтъква как Самуил постъпил с част от ларисчани, т. е. с ония, които трябвало да бъдат записани във войнишките списъци; вече това назначение показва ясно: 1) че те не са могли да бъдат в робско състояние и 2) че те ще да са произлизали от местното славянско
 

49. Skyl.—Cedr., като съобщава за убийството на Арон, по-нататък разказва:

(ibid., p. 43522—4367). Zonaras, ibid., IV, p. 11020—1113 предава горния пасаж в следния вид:

Тук Скилица излага действията на Самуил също така, както и в предходния пасаж, без да запазва хронологичния ред на събитията. Така той казва, че след убийството на Арон Самуил останал самовластен, но понеже според Асохиг и добавката на епископ Михаил Арон бил жив в 983 г. (вж. по-горе, стр. 626. бел. 45), то самовластието на Самуил не е могло да стане по-рано от тая година; от друга пък страна, същият Скилица казва, че когато ромейските войски били заети с борба против Склир, Самуил, като улучил удобен момент, нападнал на целия запад, не само на Тракия и Македония и околностите на Солун, но и на Тесалия, Елада и Пелопонес, с други думи, Самуил направил всички тия нападения между 976 и 979 г. — нещо невъзможно, защото той тъкмо през това време обсаждал безуспешно Лариса и повторно от 980 до 983 г., така че неговите действия през това време се ограничавали само в Тесалия, когато нападенията му в другите споменати области, както ше видим по-нататък, се отнасят към по-късно време.


630

население, защото едва ли може да се допусне, че Самуил при своята враждебност и омраза към ромеите би се доверил на тях. Що се отнася до това, че родът на Никулица бил изселен също от Лариса, но запазил своята свобода и имотите си, то това според нас трябва да се разбира в смисъл, че той още тогава се отметнал от византийския император и преминал на страната на Самуил и поради това бил причислен към българските боляри-воеводи с всичките им права и привилегии, защото същият тоя Никулица е бил от славянски произход. Както и да било, но несъмнено е това, че Самуил при своите завоевания използувал местните покорени жители и ги вписвал в контингента на своите войски, а видните ромейски велможи се стараел да привлече към себе си, като им предоставял пълна свобода и запазвал всичките им права и привилегии.

Между откараните от Лариса гръцки жени се намирала една хубавица на име Ирина, за която по-сетне се оженил Самуиловият син Гаврил-Радомир, след като се развел с първата си жена, дъщерята на маджарския крал, която той намразил и изгонил [50]; а между другата плячка от същия град Самуил отнесъл и мощите на св. Ахилий, бивш епископ на Лариса и патрон на Тесалия, който е живял при Константин Велики и присъствувал на Първия вселенски събор, и ги пренесъл в Преспа, дето се намирали неговите дворци, като ги положил в построената от него голяма и красива църква, наречена на името на светеца [51]. Тоя старовремски български град Преспа,
 

50. Skyl.—Cedr., ibid., p. 52710:

B. Proki, пак там, стр. 36, № 62. Cp. също стр. 31, № 24:

51. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4367–11:

B. Proki, пак там, стр. 29, № 12). Cp. и у Дуклянския презвитер, по изданието на Iw. rnia, р. 42: in partibus Achridae in loco qui Propa (вм. Prespa) dicitur, ubi et curia eiusdem imperatoris (Samuelis) erat. За пренасянето на мощите на св. Ахил ето какво четем в едно късно (от XVII век) негово житие:


631

който се намирал в сърцето на Македония и в една чудесна местност, заобиколена с планини и езера, вече не съществува, а по негово име днес се наричат двете близки езера: Голямо и Малко Преспанско езеро. Почти в средата на Голямото езеро се издига на 20—30 м от водата един скалист и горист кръгъл остров с 500 и 300 м в диаметър. Този остров се нарича Град, дето се виждат остатъци от развалини (на църкви и други здания). Това недостъпно и днес необитаемо място, както показва и името му (“град” по старобългарски значи крепост), е служело по-скоро за военно прибежище. На южната страна на същото езеро се извива един малък залив, в средата на който се издига друг скалист, с отвесни брегове, необитаем остров, висок 10—20 м, широк 80 м и дълъг 200 м, който се нарича Мали Град, гдето също така се намират развалини — остатъци от кула и едничка запазена църквичка “Св. Богородица” на югоизточния бряг при входа на грамадна пещера. Това ще да е бил пък някой стратегически пункт. На третия малък плодороден и обитаем остров, дълъг 1700 м и широк 500 м, който се намира в Малкото езеро, и днес носи името Ахил по името на най-голямата от откритите пет църкви — “Св. Ахил”, която била специално построена от Самуил и в която били положени мощите на св. Ахилий, се намирали и дворците, а оттука и резиденцията на Самуил, както това се установява от развалините на няколко големи сгради. Този остров се наричал в Х и XI век с името Преспа и получил име Ахил много по-късно вероятно въз основа на народното предание, когато е било основано и днешното село Ахил на северния му край при Порта — възхода на острова. [52]
 


Вж. Хр. Лопарев, Описание некоторых греческих житий святых, ВВр, IV, 1897, стр. 363—364. Макар че авторът на житието и да уверява, какво написаното е съгласно с историята, все пак многото и необикновени чудеса принадлежат на по-сетнешно народно предание.

52. За това. както и подробното описание на тия острови и старините


632

*

След падането на Лариса цяла Тесалия била присъединена към областта на Самуил, който наскоро след това вероятно разширил нападенията си и върху съседния Епир, защото по-сетне към началото на 90-те години тая област се намирала под българска власт. Всички тия безнаказани завоевания не са могли да не обърнат внимание в Цариград, където най-сетне било решено да нападнат българите. “След като била докрай разпръсната разбойнишката шайка от съзаклятниците на Варда Склир, пише съвременникът Лъв Дякон, император Василий събра войски и бързаше [да тръгне] против мизите [българите], защото тяхното своеволие и жестокост, която дишала с убийство, вредели на ромейската мощ: те грабеха безпощадно македонските области, като изтребваха всички способни да носят оръжие. Затова, подбутнат от възпален гняв по-скоро, отколкото от благоразумие, той побърза с едно нападение () да ги завладее.” [53] В същия смисъл обяснява причините на тоя поход и Иван Скилица, който казва, че “императорът, домогвайки се да отмъсти на тогова [Самуил] за извършеното [от него], след като се отърсил от грижите около Склир, като събрал ромейските сили, решил сам да нападне България”, без да съобщи за това на Варда Фока, който командувал в това време източните войски, и на останалите източни воеводи. [54]

Нещо повече ни дават по тоя въпрос арменските историци. Така Асохиг разказва през 986 г., че “император Василий изпратил севастийския митрополит в земята на българите, за
 

на и около тях вж. Й. Иванов, Цар Самуиловата столица Преспа, ИАД, т. I, 1910, стр. 55—73. П. Н. Милюков, Христианские древности Западной Македонии, ИРАИК, кн. IV, 1899, стр. 41—55. В. Ив. Григорович, Путешествие по Европейской Турции, 2-ое издание, Москва, 1877, стр. 113.

53. Leo Diakonos, ibid., p. 1711–7.

54. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43612–17. Zonaras, ibid., IV, p. 1113–10. Похвалното слово за св. Фотий дава същите причини:  (за него вж. по-горе, стр. 628 и бел. 47)

В. Г. Васильевский, Один из греческих сборников, пак там, стр. 100 и 101, бел. 1.


633

да сключи мир [с тях]. И когато те [българите] поискали сестрата на император Василий за женитба, императорът им дал жената на един свой служител под името на своята сестра и я изпратил с митрополита. Обаче когато тоя дошъл в земята на българите, те се научили [коя е] оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник. И като го обиколили със слама и [друг] леснозапалителен материал, изгорили го българските царе. А те били двама братя, наречени комсадцаги; името на по-стария било Самаел... След това гръцкият император Василий отворил война на българския цар “скопец-евнух”. [55]Матей Едески пък съобщава, че император Василий “намислил да покори българите под властта си. Той изпратил на Алусиан, техния господар, и на всички воеводи, които зависели от последния, заповед да дойдат да се поклонят пред неговия [на Василий] престол. Но те отказали. Василий вдигнал войски от цялото царство и разгневен потеглил бързо против българите, като опустошавал и пленявал всичко в тяхната страна.” [56]

Вече това обстоятелство, че тия известия на двамата арменски историци се различават така основно по съдържание, когато те обясняват причините за похода на Василий II в 986 г., показва, че те се изключват помежду си. Но това не може да ни послужи за основание, за да отхвърлим истинността на съобщаваните от тях факти. Асохиг бил съвременник на същите тия факти и ще да е черпил сведения или от непосредни документи, или пък от устни разкази; освен това, както видяхме, другите данни, които тоя съобщава за българските работи, се потвърждават от византийски извори, тъй че не може, пък и не трябва да се оставя неговото известие без внимание, още повече, че то е свързано с личността на един прочут на времето си севастийски митрополит, за дейността на когото той очевидно специално събирал данни. [57] Другият историк Матей
 

55. Вж. немския превод, пак там, стр. 185, и руския превод, пак там, стр. 175—176.

56. Вж. френския превод на Е. Dulaurier, гл. 27 и 28, стр. 34. Нямайки книгата на Dulaurier, ние се ползуваме от текста, даден от А. Гильфердинг, пак там, стр. 209, бел. 1. Ср. А. Л. Липовский, Из истории греко-болгарской борьбы в Х—XI вв., ЖМНПр, ч. 278, 1891, стр. 130—131.

57. Какво име носел тоя севастийски митрополит, как е попаднал той в Цариград и защо тъкмо той бил изпратен при българите, Асохиг нийде не


634

Едески, който писал своята история около средата на XII век, несъмнено се е ползувал от другите преди него арменски хронисти и историци и може би от същия Асохиг, но той е могъл да има под ръка, както и Иван Скилица, и монографията на Теодор Севастийски, който описал царуването на Василий II, което се доказва с туй, че неговото известие напълно отговаря на истинското положение на работите. И наистина споменатият от Матей Алусиан, в когото обикновено виждат Самуил, е никой друг освен Арон, наречен тук с името на своя внук Алусиан, втория син на Иван Владислав и съперник на Петър Делян, защото бил добре познат в Армения, дето бил стратег на град Теодосиупол. [58] Освен това у Матей се казва, че Василий II заповядал на Алусиан (респ. Арон) и на зависещите от него воеводи да признаят властта му. Това искане на императора ясно показва, че между Арон и Василий II са станали преди това някакви сношения, свързани с известни обещания от страна на първия, които не постигнали първоначалната си цел; най-сетне изтъкването на зависещи от него воеводи право сочи към това, че тоя Алусиан управлявал само отделна област, а не цяла България, т. е. той се представя тъкмо такъв, какъвто е бил в това време Арон.

Въз основа на горните тълкувания и съображения ние дохождаме до заключение, че известията на двамата арменски историци не само не се изключват помежду си, но се и попълват едно друго, като Асохиг ни съобщава факти от началото на частните сношения между Василий II и Арон, а Матей Едески предава как свършили тия отношения. И поради това ние си представяме реда на фактите в следния вид.

След несполучливия опит да се произведат междуособици в България чрез изкусно устроеното побягване на двамата цар Петрови синове и след като станало известно, че Роман бил прогласен от Самуил за български цар, цариградското прави-
 

казва знае се от него само, че той в 986 г., вероятно в началото, бил още в град Севастия (Арменска), дето настъпвал като гонител против ония арменци, които не приемали учението на Халкидонския събор. Руският превод, стр. 142.

58. Вж. В. Н. Златарски, Моливдовул на Самуил—Алусиан, ИБАИ, т. I, 1922, стр. 89—95.


635

телство, което е знаело за обтегнатите отношения между Самуил и Арон, решило да влезе в споразумение само с Арон, който след предварителни странични преговори очевидно се показал склонен към такова, и по тоя начин да го привлече на своя страна и го откъсне от Самуил. Между другите условия за това сближение било и това Василий II да даде сестра си за жена вероятно на някого от синовете на Арон. Целта на последния, когато правил това предложение, е очевидна: той е искал 1) да запази своето полузависимо положение чрез роднинските си връзки с императорския дом и 2) с византийска помощ да се разправи с брат си Самуил и да заграби властта в ръцете си. Както изглежда, Василий II се съгласил на това условие, но в същото време искал да подведе Арон, като му изпрати не сестра си, а жената на един свой приближен служител и по тоя начин да се освободи от всякакви роднински връзки и задължения. Решавайки се на такава смела измама, резултатът от която не е могъл със сигурност да предвиди, Василий II изпратил не някого от близките си хора, а севастийския митрополит, който за своето чисто православие вероятно бил принуден да напусне Армения и да търси покровителството на императора, изпратил го да отведе при българите невестата и да сключи с Арон мир, т. е. да свърши чрез брака акта за признаване върховната власт на императора от Арон. Обаче измамата била своевременно разкрита и самият митрополит заплатил за нея с живота си. Василий счел постъпката на българите като casus belli и поискал от Арон и зависещите от него български воеводи да му се покорят и признаят неговата власт, но получил отказ. Тогава Василий II решил да предприеме поход против българите, “подбутнат според израза на Лъв Дякон по-скоро от възпален гняв, отколкото от благоразумие”, за да завладее България с едно нападение, а според Иван Скилица, без да съобщи за това нито на Варда Фока, нито на другите източни пълководци, а това показва, че Василий II предприел тоя поход по собствена инициатива и на своя отговорност. Че походът в 986 г. бил предизвикан от несполучливите преговори с Арон, показва и неговата насока.

Като събрал достатъчно военни сили, Василий II потеглил на поход по главния път през Одрлн и Пловдив, към Триа-


636

дица, или Средец, т. е. против областта на Арон. Като стигнал в Пловдив, той оставил там една част от армията си под началството на пълководеца Лъв Мелисин с поръчка да пази планинските проходи вероятно откъм Стара планина и да попречи, ако българите биха се опитали да му пресекат пътя. Сам Василий навлязъл в България по р. Хебър (Марица) през теснини й гори — Траяновите врата, и като ги преминал, настъпил към самия Средец. Там императорът разположил войската си на лагер и обсадил града. Обсадата продължила цели двадесет дена, но без никакъв успех, защото поради несполуките на началниците войската се предавала на безгрижност и бездействие, а между това българите от засада нападали излизащите от ромейския лагер за храна и фураж, произвели голямо клане и откарали много добитък и коне. Когато обсадните оръдия и другите машини поради неопитността на тия, които ги били приставили към стените, не постигали никакви резултати и били изгорени от противника; когато донесените припаси от храни вече се свършили поради неумереното им изразходване и оскъдия в най-необходимото обхванала войската — тогава императорът събрал целия обоз и незабавно потеглил с войската си за Цариград. Той пропътувал цял ден и спрял на почивка в една гора. “Още не беше се сменила първата нощна стража и изведнъж от източната страна на лагера бързо премина преголяма звезда, която, пише Лъв Дякон, като освети със силна светлина палатките, падна на западната страна у самия окоп и като се разсипа на многобройни искри, изгасна.” Това е било вероятно някой метеор. Това явление предизвикало според думите на Лъв Дякон съвършеното изтребване на войската. [59] Така ни обяснява Лъв Дякон, който е участвувал в тоя поход и бил очевидец на всичко станало, причините за отстъпването на Василий II от Средец.

Другояче ни описва този поход Иван Скилица. “След като преминал, пише той, теснините и горите, които се намирали между Средец и границата (), императорът пристигнал в едно място, наречено
 

59. Leo Diakonos, ibid., p. 1718—1728. Skyl.—Cedr., ibid., 43612–19. Zonaras, ibid., IV, p. 1113–13.


637

Стопонион [60], и се разположил на лагер; там той обмислял как да предприеме обсадата на Средец. Пръснал се слух, че Самуил завзел върховете на околните планини (защото се боял от открита битка и ръкопашен бой) и че разполага от всички страни засади с цел да може някак да напакости на противниците. Докато това ставало и императорът имал такова намерение, командуващият западните войски Стефан, когото за малкия ръст наричали Контостефан, бидейки най-голям враг на Лъв Мелисин, през настаналата нощ дошъл при императора и го уговарял да вдигне лагера колкото може по-скоро и като остави другите работи на втори план, да побърза за столицата, защото Мелисин с жадност гледа на царската власт и отива затам [столицата] с най-голяма бързина. Тая реч ужасила императора и той веднага заповядал да се вдигне лагерът.” [61] И
 

60., у Идриси Isbn, старобълг.  и  се намирало на 1/2 час североизточно от дн. Ихтиман в полите на планината Белица, дето и днес се виждат на повърхността многобройни парчета от тухли. Това място ихтиманчани наричат Щипон, по турски Истипон калеси, а жителите на една махала от Ихтиман — щипочани. С. Jireek, Archol. Fragmente aus Bulgarien, Arch.-Epig. Mitteil., X, S. 89. W. Tomaschek, Zur Kunde (Idrisi) S. — Ab. S. 83—87. К. Иречек, Княжество България, II, стр. 111.

61. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43619—43711. Zonaras, ibid., IV, p. 11110–27. Иначе обяснява Зонара причините за постъпката на Контостефан. Без да споменава за личната омраза на последния към Лъв Мелисин, той пише: “Бидейки доместик на западните войски, Контостефан като обсъдил, че ако военното предприятие () свърши благополучно за императора, то той [императорът] не би могъл да се успокои, нападайки неприятелите, и че нито той [Контостефан], нито другите военачалници няма да се считат от него като достойни за много речи [т. е. императорът няма вече да се съветва с тях], намислил да провали нападението и да прекъсне движението” (р. 11115–22). Зонара, който обикновено съкратява своя главен извор Скилица, тук, напротив, се явява по-пространен от него. Дали тия разсъждения, които приписва на Контостефан, той е черпил от други извори, или пък това са негови лични съображения, мъчно е да се установи. Старобългарският превод срещу горния пасаж дава само следното:

(пак там, стр. 157). Едва ли може да се допусне, че старобългарският преводач е съкратил гръцкия текст, защото той в нищо не отстъпва от него; това, което се дава в повече в изданието на Диндорф, не е ли по-сетнешна прибавка?


638

тъй според Скилица излиза, че Василий II съвсем не обсаждал Средец, но че по пътя още към него, когато се намирал при град Ихтиман, решил да се върне обратно в Цариград под влиянието на увещанието на Контостефан. Обаче това не е вярно, защото от думите както на Лъв Дякон, комуто като на съвременник и очевидец в случая повече трябва да се вярва, тъй и на Яхъя, който право пише, че императорът потеглил против тях (българите) с голяма войска и дошъл до техния град, именуем Абария ( = Средец), и го обсадил, [62] обсадата на Средец е вън от всяко съмнение. Оттука става явно, че Скилица говори само за отстъпването на императора и с посочването на Стопонион дава възможност да се определи точната посока на движението, като по този начин допълва Лъв Дякон, който не дава никакви географски имена. Що се отнася до уверението на Контостефан пред императора, то още А. Гилфердинг е изказал мнение, че цялата тая история била съчинена, за да се оправдае постигналата императора в тоя поход злополука [63]; а В. Василеьски, знаейки враждебното настроение на византийските пълководци към Василий в даденото време, допуща, че в нея има нещо истинско. [64] Твърде възможно е, че тук са действували личната омраза на Контостефан към Лъв Мелисин и желанието му да го компрометира пред императора; обаче като имаме пред вид, че това, в което Контостефан предупреждавал Василий II, по-късно се оказало невярно въпреки настояванията му в истинността, ние сме готови да приемем, че Контостефан, който е получил своевременно известие за появяването на българите в тила на ромеите по пътя на отстъпването, прибягнал към подобна измислица, за да убеди императора колкото е възможно по-скоро да вдигнат обсадата и да потеглят обратно, за да избягнат заплашващата ги пълна катастрофа, от която надали би могъл някой да излезе жив. И наистина катастрофата не била избягната.
 

62. Барон Розен, каз. съч., стр. 2115–17. Че град Абария е Средец, вж. пак там, стр. 189, бел. 146, и В. Васильевский, К истории, пак там, стр. 142—143. Асохиг (пак там) пък казва, че “императорът потеглил със силна армия и с обширен лагер завзел самата тяхна среда” — израз, който напомня българското име на старата Сердика — Средец. В. Васильевский, пак там, стр. 144.

63. А. Гильфердинг, История сербов и болгар, Сочинения, т. I, стр. 200.

64. В. Васильевский, пак там, стр. 143—144.


639

“На другия ден, пише Лъв Дякон, войската преминаваше през един горист и издълбан дол и едвам отмина, тя завземаше пресечени от потоци и стръмнини места; в тях българите нападнаха и избиха голямо множество хора, заграбиха царската палатка () и съкровище и откараха като плячка целия обоз на войската. Тогава и аз, който описвам тая злополука, присъствувах, придружавайки за нещастие владетеля и изпълнявайки длъжността дякон, “и насмалко щяха да се подхлъзнат стъпките ми” (Псл. 72,2) и да стана жертва на скитския меч, ако някакво божествено провидение не беше ме извело от самата опасност, което направи бързо да подкарам коня и преди още противниците да завземат обиколеното с пропасти нанагорнище [баир], да го премина и бързо [в кариер] да се изкача на върха, И тъй остатъкът от войската през непроходими планини избягна преследването на българите и като изгуби цялата конница и обоза, който возеха със себе си, достигна до ромейските предели.” [65] А Иван Скилица описва това поражение така. След като ромейският лагер набързо бил вдигнат, “Самуил (и Арон заедно с Роман), предполагайки, че безредното отстъпване, както става обикновено, е бягство, като нападнали неочаквано с устрем и вик, изплашили ромеите и ги обърнали в бягство; те завладяват лагера и стават господари на целия обоз, на самата царска палатка и на царските регалии. Императорът, като преминал теснините, едвам се спасил в Пловдив. Когато пристигнал там и намерил Мелисин на мястото и грижливо да пази поверената стража, той почнал да укорява Контостефан като лъжец и като такъв, който станал причина за такова бедствие. Последният, като не понасял хладнокръвно укора, но още повече се сърдел и твърдял, че той справедливо увещавал, принудил императора поради безсрамната си дързост да скочи от трона и като го улови за косите и брадата, да го повали на земята.” [66]
 

65. Leo Diakonos, ibid., p. 17218—17311.

66. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43711—4382. B. Proki, пак там, стр. 29, № 13. Прибавката на епископ Михаил Деволски  Прокич тълкува така, че тук под Арон трябва да се разбира неговият син Иван Владислав, а под Роман — Самуиловият син Гаврил Радомир, защото с името Арон у Яхъя бил наречен Иван Владислав (вж. пак там, стр. 40—41.


640

В същия дух описват поражението на Василий II и другите извори. Така Яхъя казва, че “се пръснал слух през нощта по войските му [на Василий], какво превалът им е отрязан, и тогава императорът се обърнал на бяг и цялата му войска във вторник на 17 август [986 г.]. И преследвайки ги, българите разграбили неговия обоз и хазната и загинало голямо множество от войската му, и това станало в 10-ата година от царуването му” (986). Това известие е особено ценно за нас не само затуй, че то се схожда с византийските, но още и затуй, защото ни дава точната дата за поражението — вторник на 17 август 986 г. [67] Асохиг разказва, че “българите побързали и завзели тесните места и планинските проходи по пътя [на отстъплението]: това били места непроходими, покрити с храсталак. И като обкръжили императора заедно с цялата му войска, те изклали всичките с меч; само арменската пехота, [68] като заобиколила император Василий отпред и отзад, извела го в Македо-
 

От същия, Постанак jедне словенско царевине, пак там, стр. 279, бел. 1). Без да се спираме на крайно несполучливата съпоставка на епископ Михаил с Яхъя, ние тук ще обърнем внимание на това, че подобна идентификация е недопустима в случая, защото епископ Михаил бил твърде добре запознат с членовете както на Ароновия род, тъй и на Самуиловия и никога не би допуснал подобно смешение на личностите, напротив, той не само допълва текста на Скилица, но го и поправя; така например вм. Роман, Самуиловия син, той поставя Гаврил (Proki, пак там, стр. 29, № 11) или пък го нарича с българското му народно име Радомир (пак там, стр. 31, № 24, 25, 27; стр. 36, № 61); той дава името на втората дъщеря на Самуил — Мирослава, женена за Ашот; името на втората жена Самуилова — Агата (пак там, стр. 31, № 22); кръстното име на Косара — Теодора (пак там, стр. 32, № 31); назовава имената на Ароновите внуци — Иван Владиславовите синове; той дори знае, че Петър Делян бил син на Гаврил Радомир, роден от първата му жена — дъщерята на маджарския крал (пак там, стр. 31, № 24; стр. 36, № 62). Тия данни са достатъчни, за да се приеме, че в горната добавка на епископ Михаил трябва да видим същинските Арон, брата Самуилов, и Роман, цар Петровия син, царя-скопец.

67. Барон Розен, каз. съч. , стр. 2117–23.

68. Асохиг съобщава, че “Василий II намислил да пресели част от арменците, които се намирали под властта му, в Македония [за да ги постави] против българите [и да им даде възможност да се заемат] с уредбата на страната. Поради това той и преведе там много [арменци]” (руския превод, стр. 142). Византийците не споменават нищо за подобно преселение преди 986 г. и ние мислим, че това е била тъкмо споменаваната тук войска, която била доведена в Македония против българите.


641

ния по друг планински път. Цялата конница [ромейска] обаче заедно с плячката и царската палатка попаднали в техни ръце.” Асохиг отнася това поражение също към 986 г. [69] У Матей Едески пък четем: “Алусиан от своя страна, като събрал една армия, тръгнал да посрещне Василий. Произлезе голяма битка, българският крал взел връх и обърнал на бяг войската на Василий чак до Цариград. Българите откарали от тях грамадна плячка и множество пленници. Василий цял опозорен се върнал в столицата си.” [70]

От приведените тук известия ясно става, че причините както за отстъплението, така и за поражението на Василий II при Траяновите врати на 17 август 986 г. лежат главно в своевременното пристигане на Самуил на помощ на Арон със своите войски, които овреме сполучили да отрежат на ромеите пътя на отстъпването и да им нанесат катастрофално поражение, с което била осуетена и главната цел на първия поход на Василий II — с едно нападение да покори България. Тая злополука на императора възбудила силно духовете във Византия. В Цариград обвинявали Василий, че той предприел този поход по своя инициатива, и хвърляли върху него всичката отговорност за неуспеха. Какво силно впечатление произвело поражението при Ихтиманския проход и какво било настроението във византийската столица спрямо Василий, се види от едно стихотворение на споменатия съвременен византийски поет Иван Геометър, което носи наслов: “На поражението на ромеите в Българската клисура”, изпълнено с отчаяние. “Ако да беше дори слънцето слязло от своето място, възклицава поетът, аз все пак не бих помислил, че стрелите мизийски ще бъдат по-силни от копията авзонийски [т. е. ромейски]. Повалете се, дървета, грозни планини, провалете се, мрачни скали! Тук лъвът се изплаши да излезе срещу елените. Когато ти, Фаетоне [слънце], спуснеш под земята златобляскавата си колесница, кажи на ве-
 

69. Асохиг, пак там, гл. XXIII, немският превод, стр. 185—186; руският превод, стр. 176—177. Ср. гл. XXIV, немския превод, стр. 188, руския — 177.

70. А. Гильфердинг, пак там, стр. 209, бел. 1, френският текст. — В похвалното слово за св. Фотий Тесалийски така също се споменава, че “станала жестока битка; императорът, който излязъл с цялата си войска против него [българския народ], не устоял против варварския строй”. Васильевский, Один сборник, пак там, стр. 100 и 101, бел. 1 (гръцкия текст).


642

ликата душа на кесаря ето какво: Дунав грабна венеца на Рим; улови се по-скоро за оръжие. Стрелите на мизийците надвиха над копията на авзоните.” [71] При такова настроение в Цариград на Василий II не оставало нищо друго, освен да събере нова войска и да почне отново войната, за да покаже, че “стрелите мизийски не са по-силни от копията авзонийски”. Обаче новите вътрешни вълнения — бунтът на Варда Фока и на Евстатий Малеин през август 987 г. , новото появяване на сцената на Варда Склир, и външните опасности — нападенията на руския княз Владимир на Херсонската тема и обсадата на Херсон, а също войната на арабите в Южна Италия — отново отвлекли вниманието на Василий II от българите и той бил принуден да ги остави на покой в течение на пет години.
 

71. Ioannis Geometrae Carmina varia. Migne, Patrol. gr., t. 106, col. 934: . Cp. В. Г. Васильевский, К истории, пак там, стр. 171, Труды его, т. II, 1909, стр. 117. Ср. и не съвсем точния и пълен превод на това стихотворение у К. Стоянов, Иван Геометър и византийската култура на негово време, Духовна култура, кн. 25 и 27, 1925, стр. 201.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]