Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

V. Сближение с Византия. Падане на България
 

4.  Руско-византийската война и падането на източната половина на царството
 

Появяването на русите в Тракия не е могла да не обърне вниманието в Цариград, защото Светослав и неговите руси вече ставали в непосредно съседство с империята, и там не са могли да не очакват появяването им на византийска територия. Но Иван Цимисхий не можал нищо да предприеме, защото Антиохия, която била завоювана от византийците предната година, сега била отново обсадена от многобройна арабска армия, към която се присъединили и африканските араби. Обсадата продължила, така че освен войските, които имало в Азия, изпратени били и други. [1] Затова императорът решил да поведе преговори с руския княз, като мислел да го склони да напусне България. “Той изпратил при Светослав пратеници, които да му обявят, че след като получил обещаната от автократора Никифор награда за нападението на българите, [трябва] да се върне в своите местоживелища и в Босфора Кимерийски, а България да напусне, понеже тя принадлежи на ромеите и от старо време е съставлявала част от Македония.” [2] Светослав, упоен от успехите си над българите и постоянно подстрекаван от Калокир, “гордо и самонадеяно отговорил на ромейските пратеници, че той няма да напусне тая благословена страна, ако императорът не изплати многоталантна сума и не откупи ония градове и пленници, които той е завоювал с война; ако ромеите не искат това да заплатят, то нека по-скоро те да напуснат Европа като непринадлежаща тям и да се преселят в
 

1. Leo Diakonos, ibid., p. 102—103. Skуl.—Сеdr., ibid., II, p. 383, Zonaras, ibid., p. 939–21.

2. Leo Diakonos, ibid., p. 10312–18. УЯхъя четем следното: “И дошло, до Цимисхий, че русите, с които Никифор сключил бе мир и се бе условил досежно войната с българите, имат намерение да тръгнат против него и да воюват с него и да му отмъстят за [убийството на] Никифор.” В. Р. Розен, каз. съч., стр. 180—181.


575

Азия; защото те да не мислят, че по друг начин русите ще се съгласят на мир с ромеите”. При такъв отговор Цимисхий изпратил по същите пратеници следното известие: “Тъй като ние вярваме, че провидението управлява всичко, и изпълняваме християнските [наредби], мислим, че не трябва сами да нарушаваме преминалия към нас от прадедите ненарушен мир, в който бог бе посредник. Затова като на приятели ви предлагаме и съветваме незабавно да се оттеглите от тая съвсем непринадлежаща вам страна, да не се бавите и да се откажете, знаейки, че ако не се покорите на тоя полезен съвет, то не ние, а вие тъкмо нарушавате сключения отдавна мир. И не трябва да се смята, че даваме тоя отговор твърде надменно. Защото ние се уповаваме на Христос, безсмъртния бог, че ако не си отидете от тая страна, то вие ще бъдете против вашата воля изгонени от нас из нея. И мисля, ти, [Светославе], не си забравил поражението на твоя баща Игор, който, като не счете за нищо клетвения договор, с голямо опълчение и на десет хиляди лодки, като приплува към царствения град, едвам на 10 лодки пристана в Босфора Кимерийски, като стана сам известител за собствената си злополука. Премълчавам и за неговата жалка участ, когато той, след като потегли с война против германците (sic!), пленен от тях, биде привързан към две дървета и разсечен на две. И тъй аз мисля, че ти не ще се върнеш в отечеството си, ако принудиш ромейското всеоръжие да излезе против тебе, а с всичката си войска ще загинеш в тая земя, тъй че нито един огненосец няма да достигне до Скития, за да възвести за постигналата ви страшна участ.” Светослав, докачен от тези думи, разярен и обезумял, отговорил: “Аз не виждам никаква необходимост, която да подбужда ромейския император да дохожда при нас; поради това нека не се труди да дохожда чак до тая земя, защото ние скоро ще разпънем своите палатки пред вратите на Цариград, ще го обиколим с як окоп, а него нападащ, ако той бъде в състояние при толкова трудности да издържи борбата, ние храбро ще посрещнем и ще му покажем на самото дело, че не сме прости занаятчии, които живеят само с труда на ръцете си, а “мъже на кървите”, които с оръжие побеждават противниците; макар той [императорът] по незнание и да счита


576

руската твърдост за женска изнеженост и се опитва да заплашва със своите закани, както плашат деца-бозайничета с разни плашила.” [3]

След тия преговори Иван Цимисхий се убедил, че по мирен начин не ще бъде възможно да отстрани опасността и че само война ще бъде в състояние да отблъсне нападението на русите на Цариград. Поради това той започнал да се готви за война. Той набрал една дружина от храбри и млади мъже, които нарекъл “безсмъртни”, и им заповядал винаги да бъдат при него, а на своя шурея по първата си покойна жена, предприемчивия и храбър магистър Барда Склир, и на патриция Петър, известен по своите подвизи против неприятелите, заповядал със събраните войски да потеглят за пограничната с България област; там да презимуват (970—971), да упражняват войската и да наблюдават за действията на неприятеля; да изпращат в лагера и в живелищата на противника мъже двуезични, преоблечени в скитски дрехи, за да могат да узнават намеренията му. И за всичко да се донася на императора. След това започнало прехвърлянето на войските от Мала Азия в Европа. [4]

Между това Светослав, като узнал, че византийски войски се прекарват в Европа, почнал също така да се приготвя за война. Той влязъл в споразумение със съседните варварски народи печенеги и маджари [5] за съвместно действие против ро-
 

3. Leo Diakonos, ibid., p. 1051—1076. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 3481–6. Иван Скилица, който несъмнено е имал под ръка историята на Лъв Дякон, за тия преговори съобщава съвсем накратко:

Zonaras, ibid., p. 9330—944. Влагайки в устата на своите герои такива дълги речи както по повод на тия преговори, тъй и в по-нататъшното си изложение, Лъв Дякон несъмнено е подражавал на класическите историци; обаче трябва да се признае, че той не ги е измислял, а ги е съставял, като им давал литературна форма, въз основа на някои документи, с каквито той очевидно е разполагал.

4. Leo Diakonos, ibid., p. 1077—10817. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 3846–11. Zonaras, ibid., IV, p. 944–9.

5. Че Светослав имал за съюзници освен покорените българи, печенеги и маджари, се види от следните думи на Иван Скилица:

(Skyl.—


577

меите, като им обещал вероятно немалко плячка. Щом научил за настъплението на ромейските войски към българската граница, Светослав, подкрепен от печенежки и маджарски орди, към които се присъединили и много български дружини отчасти доброволно, отчасти по неволя, потеглил с една 38-хилядна войска. [6] Русите преминали Стара планина и навлезли във византийска територия, като опожарявали и грабели цяла Тракия, т. е. областта южно от Одрин; те достигнали до Аркадиопол (сега Люлебургас) и се разположили на лагер под стените му. Варда Склир, който отстъпвал с навлизането на русите поради малобройността на войската, след като устроил засада, през есента на 970 г. пред Аркадиопол дал голямо сражение, в което русите претърпели голямо поражение и техните съюзници се пръснали в голямо бягство, преследвани от византийците. [7] Русите се оттеглили на българска територия. След тази победа Иван Цимисхий не мислел, че е свършил с русите; той почнал да трупа нови войски в Европа, които били прекарвани от Мала Азия през Хелеспонт и трябвало да презимуват по тракийските и македонските места, като се упражняват всекидневно във военното изкуство, та по тоя начин, добре подготвени, да излязат против неприятеля на следната пролет. “Когато след
 

Cedr., ibid., p. 38414–15). Лъв Дякон пък съобщава, че Светослав присъединил към войската си  (ibid., p. 10814–15); у него мизи означават българи, а под  се разбират маджарите, така че за печенеги и дума не става; не може също да се мисли, че под  като общо име ще трябва да се включат и печенегите. Участието на печенегите се явява съмнително още поради това, че те са били, както видяхме, в това време в съюз с българите. Ср. М. Дринов, пак там, стр. 101, Съч., I, стр. 469. Съобщението на Иван Скилица би могло да се приеме само ако се допусне, че не всички печенежки колена са се намирали в съюз с българите, което така също е не по-малко съмнително.

6. За числеността на Светославовата войска Иван Скилица дава  (Skyl.—Cedr., ibid., p. 38416–17), т. е. 308 хиляди, което не може да се приеме, защото Лъв Дякон наброява неприятеля “над 30 хиляди” (ibid., p. 10917–18); а според руския летопис русите били всичко 10 хиляди, макар че Светослав казвал пред византийските пратеници, че били 20 хиляди. Очевидно най-правдоподобна е цифрата на Лъв Дякон, а у Иван Скилица да е погрешено при преписването:  вм. .

7. Според руския летопис в това сражение победители били русите (пак там, стр. 62), което е също така съмнително.


578

зимната мрачност се пукне пролетта, казва Лъв Дякон, и мъгливият вид на света се промени на ясен, сам императорът ще ги настигне, ще поведе войските си и с все сила ще се сражава с тавроскитите.” [8]

В такива усилени приготовления преминала зимата 970-971 г. Обаче с настъпването на пролетта друго важно събитие принудило Иван Цимисхий да отложи изпълнението на плана си. В Азия пълководец Варда Фока, братанец на убития император Никифор, вдигнал въстание в Кесария Кападокийска против императора и се обявил за претендент за византийския престол. Варда Фока бил арестуван още през нощта, когато бил убит Никифор, и изпратен на заточение в град Амасия, но оттам той избягал в Кесария, дето около него се събрали много недоволни и образували доста силна войска. Като се възползувал от това, че Иван Цимисхий изтеглил повечето войски в Европа, Варда Фока сполучил да възбунтува цялата страна, като си служел при това с голяма жестокост. Въстанието взело твърде сериозен характер, тъй като в него взед участие и Лъв Курупалат, бащата на Варда Фока, който се опитвал да вдигне въстание в европейските области на империята, но не успял, защото своевременно бил уловен и изпратен на заточение. Цимисхий при тези обстоятелства бил принуден да изпрати Варда Склир с войските отново в Азия, дето последният с хитрости и разни строгости и обещания сполучил да отцепи една част от бунтовниците, а другата в едно сражение той окончателно разбил и разпръснал. Самият Фока и неговите другари били взети в плен. По просбата на Варда Склир Фока не бил убит, но по заповед на императора бил подстриган за монах и изпратен на заточение на остров Хиос със семейството си. [9]

Докато ставали тия събития на изток, русите щом се научили, че Варда Склир бил извикан с войските в Азия, през лятото на 971 г. отново нахълтали в Македонската (Одринската) област, като грабели и безпощадно опустошавали страната,
 

8. Leo Diakonos, ibid., 1077—11116. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 38411—38813. Zonaras, ibid., IV, p. 949—959.

9. Ibidem, p. 112—122, l25—126. Skyl.— Cedr., ibid., II, p. 38814—39215. Zonaras, ibid., IV, p. 9530—9620.


579

защото войската, която била оставена там под началството на магистъра Иван Куркуа, не била достатъчна, за да им окаже сериозен отпор, пък и самият военачалник се оказал неспособен да поведе работите опитно и умело, “поради което руската гордост се обърнала на надменност и дързост”. Затова Иван Цимисхий, “като не можал да търпи високомерността им [на русите], гордост и открито презрение, бързал от все сърце да ги унищожи и съсипе, като почне правилна война против тях”. През есента още той заповядал на Варда Склир да вдигне войските, да премине през Хелеспонт в Европа и да се разположи там на зимни квартири в очакване на пролетния поход. Също така той заповядал да снаредят огненосни триери и изобщо да се стегне флотата при съдействието на друнгария Лъв, като старите кораби се поправят и нови други да се направят; той се разпоредил на кораби да донесат в Одрин много жито и фураж за товарните животни, както и нужното оръжие за войската, та ромеите да не се нуждаят от нищо през време на предстоящата война. Докато ставали тия приготовления, Иван Цимисхий през ноември 971 г. встъпил в брак с Теодора, дъщерята на Константин Багренородни; сватбата била отпразнувана с голямо тържество и милости от страна на императора. Зимата 971—972 г., която минала без особени събития, императорът прекарал в Цариград, като всеки ден обучавал намиращите се там войски във военното изкуство. Към пролетта на 972 г. всички приготовления били свършени. Тогава Иван Цимисхий решил сам да потегли на поход. [10]

Заминаването на императора от столицата се придружавало с голяма тържественост. Иван Цимисхий всенародно се молел в най-знаменитите столични църкви: най-първо в църквата на Спасителя в Халкийското отделение на двореца, после в
 

10. Leo Diakonos, ibid., p. 12610—12719. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 39217—3936. Zonaras, ibid., IV, p. 9620–26. Според хронологическите данни у Яхъя би трябвало походът на Цимисхий в България да се отнесе към 971 г. (В. Р. Розен, каз. съч., стр. 181—185). Обаче поради вървежа на събитията както у Лъв Дякон, тъй и у Иван Скилица и особено поради несъмнения факт, че българският поход бил предприет след женитбата на Иван Цимисхий с Теодора прея ноември 971 г., тая дата не може да се приеме. Има и други данни, които не позволяват това; за тях вж. подробно В. Г. Васильевский, О годе смерти Светослава и пр., стр. 167—177.


580

знаменитата съборна църква “Св. София” и във Влахернската “Св. Богородица”. След това той направил преглед и примерно сражение на флотата в Златния рог и дал заповед на флотата да отпътува към устието на Дунав, за да пресече на русите пътя на отстъплението, след като те бъдат разбити и се обърнат на бяг. Сам императорът в края на март 972 г. потеглил от столицата с всичката си войска. Когато стигнал при Редесто, срещнали го двама пратеници от русите, които на вид само изпълнявали пратеничество, а на дело дошли да огледат работите на ромеите. Понеже те порицавали руското командуване и се оплаквали от неговите несправедливости, императорът заповядал те да обиколят целия лагер и да видят строевете, защото той добре знаел причината на тяхното дохождаме. След като обиколили и всичко разгледали, той им позволил да си отидат обратно и да кажат на своя началник, че подкрепен с такова благоустройство и такава послушна войска, ромейският император тръгва, за да воюва с него. [11] Оттам той насочил пътя си право към Одрин.

Когато пристигнал в този град, той узнал от съгледвачи, че водещите в българската земя недостъпни и тесни пътеки, които поради това се наричат “клисури”, не се пазят от русите. Тогава Иван Цимисхий свикал всички началствуващи лица и им казал: “Съратници, аз предполагах, че скитите, очаквайки отдавна нашето при тях пристигане, с всички сили са затворили най-добрите и най-тесните, а също и непроходимите пътеки със стобори и прегради, тъй че да не ни бъде възможно лесно да проникнем навътре. Но тъй като приближението на божествената Пасха ги заблудило да препречат от по-рано пътищата и да задържат нашето преминаване, понеже те не предполагали, че ние, като оставим това, което е свързано с великия празник, бляскавите дрехи и шествията, веселбите и игрите [зрелищата], ще се изложим на военните мъчнотии и лишения, струва ми се, най-добре ще направим, ако веднага се възползуваме от тоя случай, и като се приготвим колкото е възможно по-скоро, да преминем тесния път, преди тавроски-
 

11. Тоя епизод съобщава само Иван Скилица, вж. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 3938–18. Zonaras, ibid., IV, p. 9626–32.


581

тите да узнаят за нашето приближаване и с войска да потеглят към недостъпните места. Защото, ако ние извършим преминаването на опасните места и незабелязани се нахвърлим върху тях, мисля с божия помощ при първия вик ще превземем град Преслав, българската столица, и оттам като потеглим, лесно ще надделеем руското безумие.” Обаче офицерите, като си спомняли за пораженията, които византийците в миналото са претърпявали от българите в планинските проходи, считали тоя план на императора за твърде необмислен и смел и затова дълго не го одобрявали.

Тогава Цимисхий във втора една реч, като им обяснил колко лоши ще бъдат сетнините, ако се изпусне такъв един сгоден момент, който тактиката препоръчва, убеждавал ги, че ако те почнат преминаването веднага, то победата ще бъде на тяхна страна. “И тъй, завършил императорът, като се укрепите духом и имате пред вид, че вие сте преди всичко ромеи, които сте побеждавали с оръжие по-рано всяко противодействие, последвайте веднага и покажете на дело своята доблест.” След това той, въоръжен в блестящи доспехи, възседнал своя величествен и бърз кон, с дълго копие на рамо, пръв потеглил на път начело на авангарда от тъй наречените “безсмъртни”, прекрасно въоръжени. След него следвали най-храбрите тежковъоръжени войници — до 15 хиляди, и конници — до 13 хиляди. Останалата войска заедно с обоза, обсадните и всевъзможни други машини вървели бавно отзад начело с проедра Василий, комуто императорът възложил грижата за тях. [12] Русите, като не подозирали бързото движение на византийците, не се разпоредили за завардване на проходите.

Настъплението на византийците към Преслав Лъв Дякон описва така: “Когато [императорът] против всяко очакване преминал опасните и стръмни места, той прекъснал усиления март и на един укрепен от природата хълм, обтичан от двете страни от река, която обещавала изобилие от вода, дал почивка на конницата и пехотата. На другия ден [това било на 4 април
 

12. Leo Diakonos, ibid., p. 1281—12921; 1306— 13222. Skyl.—Cedr, ibid., II, p. 39318–22. Иван Скилица дава други цифри за войската, която придружавала Цимисхий, а именно пехота около 5 хиляди, а конница 4 хиляди, което ще да е по-вярно.


582

972 г.], [13] щом се сипнала зора, той вдигнал лагера и като построил войската в сгъстени колони, тръгнал против Преслав. Той заповядал да тръбят непрестанно за бой, да бият кимвалите и да удрят тъпаните. Тогава се вдигнал страшен шум, тъй като тамошните планини ечали от тъпаните, оръжията дрънкали, конете цвилели, а войниците викали и се ободрявали един друг за сражението, както обикновено става. Недоумение и страх обзел русите, когато видели изкусното движение на войската към тях; те били поразени от неочакваното появяване. Но при все това те веднага се хванали за оръжие и като нарамили дългите си щитове и се наредили в сгъстен строй, със зверски рев излезли против ромеите на равното поле пред града, като изпущали необикновен и чудовищен вик. Ромеите, като се ударили с тях, храбро се сражавали и извършили големи военни подвизи, макар че боят от двете страни е бил равен. Тогава императорът изкомандувал на своите “безсмъртни” с устрем да нападнат лявото руско крило. Те, като насочили пред себе си копията и пришпорили силно конете, впуснали се срещу тях. Русите като пехотинци, понеже те обикновено не се сражавали на коне, не устояли срещу ромейските копия, обърнали се на бяг и се затворили в градските стени. Ромеите, преследвайки ги, безпощадно ги избивали. Казват, че в това сражение русите изгубили 8500 души.” [14] След като влезли в града, русите про-
 

13. [Походът на Йоан Цимисхий против Светослав и покоряването на Североизточна България се отнасят към 971 г. Вж. Fr. Dlger, Die Chronologie des grossen Feldzges des Kaisers Johanes Tzimishes gegen die Russen, BZ, 32, 1932. Г. Острогорски, Исторjа Византиjе, стр. 281. П. О. Карышковский, О хронологии русско-византийской войны при Святославе, ВВр, V, 1952, стр. 138.]

14. Leo Diakonos, ibid., p. 13224—1343. Иван Скилица иначе представя това първо сражение. Според него ромеите, слея като неочаквано се появили на равнината пред Преслав, нападнали занимаващите се с военни упражнения отвън стените мъже на брой 8500, които известно време давали отпор, но после, изнемощели, обърнали на бяг: едни от тях били позорно избити, а други се спасявали в града. Докато това ставало, русите вътре в града, като забелязали пристигането на ромеите и схватката им с техните, при всеки удобен случай излизали им на помощ. Ромеите ги посрещали и като им обърквали движението, избивали ги. Поради това, като не могли да дадат отпор поне за кратко време, обръщали тил; а когато ромейските конници нападали и им препречвали пътя, който водел в града, те пръснати бягали по равнината и


583

дължавали да стрелят от градските стени и само настъпилата нощ ги принудила да спрат отбраната. Тъкмо в това време патриций Калокир, главният виновник за нападението на русите срещу България, се намирал в Преслав. Щом узнал, че императорът бил там и сам командувал войските, смутен от тая опасна среща, той тайно през нощта избягал из обсадения град и отишъл в руския лагер при Дръстър, където се намирал Светослав с по-голямата част от войската, за да му съобщи за резултата от неочакваното нападение на византийците. [15]

На другия ден, 5 април, страстния петък, пристигнали стенобойните машини и останалата част от войската и почнала блокадата на града. Иван Цимисхий на сутринта рано станал и като построил колоните в непрекъснат сгъстен строй и заповядал да пеят военни песни, се приближил към стените, като мислел с пристъп да превземе града. Русите, подбуждани от своя воевода Свенкела, който заемал второ място след Светослав и бил началник над всички, се противопоставили от зъбците на стените и се защищавали, доколкото било възможно, от нападащите ромеи, като хвърляли копия, стрели и камъни отгоре. Ромеите пък стреляли отдолу с лъкове, с каменометни машини, с прашки и копия и силно отблъсвали русите, като не им позволявали да се покажат от зъбците. Императорът, като извикал с ясен глас и изкомандувал да поставят стълби на стената, с вика си усилил обсадата, тъй като всички почнали пред очите му юнашки да се сражават, надявайки се да получат от него награда според своите подвизи.

Когато по тоя начин ромеите се сражавали и приставили стълби, един храбър младеж, родом от източната земя, на име Теодосий Месоникт, като извадил с дясната си ръка меча, а с лявата издигнал щита си над главата, за да не бъде ударен отгоре от русите, покачва се по стълбата. Когато бил вече близо до зъбците, той достигнал един надвесил се и защищаващ се с копие русин и го ударил по врата; отсечената глава
 

улавяни, бивали избити, така че цялата равна местност била изпълнена с трупове, но много по-голям брой от тях били живи хванати в плен. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 39411—3955. Zonaras, ibid., IV, p. 9711–24.

15. Leo Diakonos, ibid., p. 1349–19. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 3942–7. Zonaras, ibid., IV, p. 976–9.


584

заедно с шлема се търколила на земята отвън стената. Ромеите, учудени от тоя подвиг, подражавайки на неговата храброст, с вик се покачили по стълбата, а Месоникт, когато се изкачил на стената, избивал твърде много защищаващи се руси и ги хвърлял на земята.

Когато много от всички страни бързо се покачили и, с все сила клали неприятелите, тогава русите, като напуснали градските стени, позорно се устремили в царския дворец, обиколен със здрава стена, т. е. във вътрешната крепост на Преслав, в който се пазило съкровището на българите, като оставили една от портите отворена. Между това ромейската войска, която стояла отвън стените, като изчупили ключалките на вратите и разбили затворите им, влезли в града и произвели страшно клане на русите, а жените и децата вземали в плен. Тогава бил пленен заедно с жена си и с двете си деца и Борис, царят на българите, който носел още царските знакове и имал червена брада, и бил доведен при императора, а всички пленени българи пуснал на свобода, кой накъдето иска да върви. Императорът се отнесъл човеколюбиво към Борис и с чест го приел, като го наричал “цар български”, и казвал, че той дошъл не да пороби българите, а да ги освободи и за да отмъсти на русите, които са причинили на българите толкова злини и към които само ще се отнася като към врагове. [16]

Нахълталите в града ромеи ходели по улиците, като избивали тия, които се противели, а имотите грабели. Тогава се нахвърлили върху вътрешната крепост, където бе избягала боевата част от руската войска. Русите силно се противопоставили и поразявали тия от тях, които се промъквали през отворената врата, и избили до 150 храбри мъже. Императорът, като научил за това нещастие, бързо слязъл от коня и пеша подбуждал войниците с все сила да отиват в сражение. Но когато нищо добро и полезно не се постигало, защото русите лесно се справяли с влизащите през тесните врати, императорът спрял по-нататъшното безсмислено движение и заповядал от всички страни на стените да хвърлят огън във вътрешната крепост. Когато избухнал силен пожар, който обръщал всичко
 

16. Leo Diakonos, ibid., p. 13420—13620. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 39510—39617. Zonaras, ibid., IV, p. 9724—984.


585

наоколо в пепел, Свенкел със своите руси на брой повече от седем хиляди излязъл от живелищата и ги построил на открито място в гъсти колони, готови да се защищават от нападателите. Срещу тях императорът противопоставил магистъра Варда Склир с храбрия му отряд, който, като ги заобиколил, започнал сражението. В тая последна битка русите мъжки се сражавали и дълго не обръщали тил за неприятеля; обаче ромеите със своята храброст и опитност във военното дело повечето избили; само Свенкел с твърде немного се спасил с бягство и отишъл при Светослав в Доростол.

“В това сражение, според Л. Дякон, паднали твърде много българи, които помагали на русите и противодействували на ромеите, защото последните станали причина за нашествието на русите против тях.” “Така, завършва византийският историк, Преслав, превзет за два дена, минал под властта на ромеите.” Това било на великия петък, 5 април 972 г. Иван Цимисхий, като наградил войниците както обикновено, дал им почивка и отпразнувал там Великден. Като прекарал няколко дена в българската столица и поправил пострадалата част от нея, императорът я нарекъл Йоанопол на своето име и като оставил там достатъчен гарнизон, потеглил с всичката си останала войска за Дръстър. [17]

Докато се намирал още в българската столица, Иван Цимисхий избрал измежду руските пленници няколко души и ги изпратил при Светослав в Дръстър, за да го известят за превземането на Преслав и за поражението на неговите войски, а също да му заявят, че той трябва да избере едно от двете: или да се покори пред победителите, да иска помилване и незабавно да напусне българската земя, или пък, ако Светослав не иска това да стори по природната си гордост, то той трябва да се приготви с всички сили да отблъсне ромейските войски. [18] След няколко дена императорът вече потеглил в поход. Той насочил своя марш право към Дръстър и превзел Плисков, Диня () и много други градове, които се намирали по пътя за Дръстър.
 

17. Leo Diakonos, ibid., 13621—1387, 16–19. Skyl.—Cedr., ibid., 11 , p. 39618—3978. Zonaras, ibid., IV, p. 985–14.

18. Ibidem., p. 1387–16.


586

Известието за загубата на Преслав и за избиването на тамошната руска войска силно огорчили и дори изплашили Светослав. Обаче, забелязва Лъв Дякон, “по своето скитско безумие, горд с сдържаните победи над българите, той мечтаел, че може да разбие и ромейската войска”. Около това време българите, обнадеждени от Цимисхий, че той не е дошъл да ги завоюва, а да ги освободи от русите, почнали да отпадат от съюза с русите и да се предават на Цимисхий. [19] Светослав разбрал, че ако местните жители преминат на страната на византийците и се въоръжат против него, ще го сполети жестока участ. Затова, разярен от горното известие, той, за да си отмъсти за тая измяна, заповядал да свикат до 300 души знатни и богати дръстърски граждани-българи и извършил над тях жестоко и безчовечно злодеяние: заповядал да им отсекат главите, а много други да оковат във вериги и ги хвърлят в тъмница. След това, като събрал всичката си войска до 60 хиляди души, той се обърнал към Цимисхий, който вече стоял пред Дръстър с многобройна войска. [20]

Първата битка на Светослав с Цимисхий пред Дръстър станала на 23 април, в деня на св. Георги, наскоро след пристигането на ромейската войска. Русите, като сгъстили своите щитове и копия, стояли като стена пред неприятеля, очаквайки сражение. Иван Цимисхий, като построил войниците си в боен ред, повел ги против тях. Почнала страшна и упорита битка, която продължила в равновесие чак до вечерта. Най-сетне при залез слънце Цимисхий извадил всичката си конница и й заповядал най-стремително да се впусне върху варварите при тръбен звук за бой с голям вик. Русите тоя път не издър-
 

19. За такива случаи ни разказва Иван Скилица следното. През първите дни още на обсадата на Дръстър “дошли при него [императора] пратеници от Констанция и от други крепости, разположени отвъд Дунава, молейки прошка за злините и предавайки се заедно с укрепленията. Като ги приел благосклонно, [императорът] изпратил лица, които да приемат крепостите, и достатъчно войска за тяхната охрана.” Skyl.—Cedr., ibid., II., р. 40119–23. Zonaras, ibid., IV, p. 9832—996.

20. Leo Diakonos, ibid., p. 13824—13917. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 39719—3985. Zonaras, ibid., IV, p. 9814–17. [По-подробно за българо-руските отношения вж. П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, Seminarium Kondakovianum, IV, 1931.)


587

жали силния натиск, отстъпили при големи загуби и се затворили зад стените на града. При Дръстър императорът устроил на едно издигнато място, което се намирало недалеч от града, укрепен лагер, който бил обиколен с висок окоп. В това време византийската флота навлязла в Дунав и отрязала за русите пътя на отстъплението. Докато появяването на флотата било посрещнато с радост от ромеите, за русите тя била страшна със своите огнеметни снаряди, защото те живо помнели разказите на бащите си как този огън изтребил ладиите на Игор. Русите набързо събрали своите ладии и ги държали под самите стени на Дръстър, без да помислят да предприемат каквито и да било действия, защото ромейските кораби следели и пазели да не би те да избягат. [21] И тъй с пристигането на византийската флота Светослав бил заобиколен от всички страни с неприятели. Тогава почнала тая знаменита обсада на Дръстър, която продължила цели три месеца.

Отрязани от отечеството си, без да могат да получават от някъде помощ било с войска, било с храна, русите се защищавали с необикновена храброст и издръжливост. Те, след като се затворили в Дръстър, не само се защищавали иззад стените, но и почти всеки ден излизали отвън града на бой с неприятеля. Руската войска, която бе дошла в България, се състояла само от пехота с изключение само на воеводите им. Като виждал какво надмощие давала на ромеите тяхната конница, Светослав в началото на обсадата се опитал да образува своя конна войска; обаче нито конете, нито самите конници, които не били привикнали към конния строй, не могли да съперничат с добре обучената Цимисхиева конница; още при първата среща руската конница не могла да издържи и била съвсем разнебитена. [22] Обикновено руската войска излизала от града и като се закривала със своите дълги до нозете щитове като стена вървели срещу неприятеля и съкрушавала всичко
 

21. Leo Diakonos, ibid., p. 13917—1438; 1441–13. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 398—40017. Според Иван Скилица в това време Светослав държал българи пленници на брой около 20 хиляди души, оковани във вериги и други мъчителни машини, защото се боял от въстание. Zonaras, ibid., IV, p. 9815–30.

22. Leo Diakonos, ibid., p. 14315–24. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 40018—4018.


588

пред себе си; обаче Цимисхий и неговите пълководци със своите разнообразни военни построения на пехотата и неочаквани нападения отстрани и от тил или пък със стремителните удари на конницата успявали да разстроят сгъстената руска фаланга и да я принудят да отстъпи; а отстъпвали русите бавно, като прикривали гърба си с огромните си щитове. Нощно време те излизали понякога на полето отвън града, събирали труповете на падналите си другари и ги изгаряли на приготвени огньове; при това те заколвали като жертва на своите богове много пленници, а също убивали и жени; освен това принасяли в жертва и деца-бозайничета, и петли, които хвърляли в Дунав. Тези погребални обреди те придружавали с дивашки викове и страшни плачове в чест на падналите. [23] Нерядко византийците, като снемали оръжието от убитите неприятели, намирали между тях трупове на жени, които в мъжки дрехи отивали подир мъжете си на бой. [24]

Но колкото юнашки да отбивали всички удари на неприятеля, русите не могли да се борят успешно с друг един неприятел — глада, защото отнийде не могли да си набавят най-необходимите запаси от храна, а между това ранените им вече се чувствували твърде зле. Тогава Светослав, като избрал една тъмна и бурна нощ, с 2 хиляди души седнал на лодка и незабелязан от византийските кораби събрал в близките селища колкото можал да награби жито, просо и други видове храни. На връщане той сполучил дори да унищожи цял византийски отряд, който безгрижно бил излязъл на водопой и за дърва в близката гора. Като научил за тази случка, императорът силно негодувал против началниците на флотата за тяхната немарливост и ги заплашвал със смърт, ако подобно нападение се повтори. От тоя ден ромеите почнали още по-внимателно да пазят всички пътища, които водели в Дръстър, и по този начин лишили обсадените от всяка възможност да си набавят провизии. [25] Очевидно императорът искал да принуди Светослав с глад да се предаде.

Тъкмо в това време Иван Цимисхий получил от Цари-
 

23. Leo Diakonos, ibid., p. 14917–24. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 40121–23.

24. Skyl.—Cedr., ibid, II, p. 40621–23.

25. Ibidem, p. 40216—40321. Zonaras, ibid., p. 996–22.


589

град тревожно известие, което не само отнемало у него всяка възможност да превземе Дръстър, но го лишавало от короната. Лъв Куропалат, братът на император Никифор, който след по-раншния опит за въстание бил изпратен на заточение на о. Лесбос, сполучил да избяга оттам в Цариград, дето, поддържан от своите синове и привърженици, които били доста многобройни, с различни подаръци си доставил ключовете от двореца и мислел, след като проникне вътре, да завладее престола. Но съзаклятието било овреме открито. Лъв бил уловен в къщата на един негов приятел и после по заповед на Иван Цимисхий, изпратена от бойното поле, бил ослепен и отново изпратен на заточение, а всичките му имоти били конфискувани. [26] С това свършило цялото въстание. Императорът, щом получил известие за благополучния изход на това дело в Цариград, успокоен, изцяло се предал на военните действия под Дръстър.

Измъчвани от глад, русите не по-малко страдали и от бомбардировката на дръстърските стени. След като разположил метателните машини, Иван Цимисхий заповядал постоянно да хвърлят в града камъни и били избивани голямо множество от обсадените. Затова русите направили едно неочаквано нападение извън града с цел да изгорят тия машини, но бързото появяване на конницата ги спасило от изтребване. В това сбиване те сполучили по една случайност да убият началника на стражата при тия машини, Иван Куркуа, роднина на императора, който бил облечен в бляскаво въоръжение, а конят му в позлатена сбруя; те го счели за самия император и като натъкнали отсечената му глава на копие, показвали я от една кула, смеейки се на ромеите, че те заклали императора им като жертвено агне. По тоя случай Лъв Дякон забелязва, че Иван Куркуа претърпял достойно наказание за безумното си престъпление против свещените храмове: той ограбил, казвали, много български църкви, а от църковните одежди и съдове си направил предмети за обикновено употребление. [27]

Между това обсадата продължавала повече от два месеца
 

26. Leo Diakonos, ibid., p. 1459—14722. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 40322—4052.

27. Ibidem., p. 14724—14822. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4053–15.


590

без изглед за успех за обсадените. Руският княз изгубил по-голямата част от войската си и най-добрите си воеводи. Още в едно от първите сражения при Дръстър паднал убит прославеният герой, воевода Свенкел. [28] След неговата смърт първо място подир Светослав заел воевода Икмор не толкова поради своя произход и разположение към него, колкото поради своите храбри подвизи, необикновена сила и ръст. В боя на 20 юли той с особена ярост поразявал ромеите начело на един отборен отряд. Тогава един от конните телохранители на Цимисхий на име Анемас, родом от Крит, който така също се отличавал с хубост и сила, разпалил коня си и се впуснал срещу Икмор и на мястото го съсякъл. Като забелязали неговото падане, русите вдигнали отчаяни викове, а ромеите се ободрили, ударили с нова енергия и принудили неприятелите да се оттеглят в града, като избили много от тях. В тоя бой и Светослав едвам не бил пленен, ако настаналата нощ не го спасила. [29]

Със смъртта на Икмор русите съвсем паднали духом и се отчаяли. Светослав свикал на съвет воеводите си и ги попитал какво трябва да се прави. Някои от присъствуващите предлагали да се избере някоя тъмна и глуха нощ, да седнат на лодките и да се спасят с бягство; “Защото не е възможно, казвали те, да се сражаваме с конници, покрити с железни панцири, особено след като изгубихме първите борци, от които се подкрепяше лагерът и духът на хората се ободряваше.” Други пък съветвали да се помирят с ромеите, като вземат клетва за вярност, и по тоя начин да се спаси останалата войска, “защото мъчно е, казвали те, тайно да се отплува, огненосните кораби пазят прохода от двете страни по бреговете, за да изгорят веднага всичко”. Тогава Светослав с голяма тъга на сърцето се обърнал към събралите се със следната реч: “Загива славата, придружаваща руското оръжие, което без труд побеждаваше околните народи и без кръв покоряваше цели страни, ако ние сега безславно отстъпим на ромеите. Но като си припомним храбростта на прадедите и като си помислим, че руската сила до този ден е била непобедима,
 

28. Leo Diakonos, ibid., p. 14418–23. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 40123—4026.

29. Ibidem., p. 14823—14917. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 40515—40620.


591

нека се сразим мъжествено за своето спасение; защото ние нямаме обичай с бягство да отиваме в отечеството си, но или да живеем като победители, или пък, като извършим дела на благородни мъже, славно да умрем.” [30] Тия думи на Светослав така силно подействували на присъствуващите, че те единогласно решили да продължат борбата.

Иван Цимисхий, като видял, че русите нямали намерение да се предадат и готови били още да се сражават и съжалявал за тежката обсада, намислил да свърши по-скоро войната. Той предложил на Светослав да излезе с него на двубой и заповядал да му кажат, че по-добре е да се свърши войната със смъртта на един човек, отколкото да стане виновник за изтребването на хиляди хора и че тоя, който от двамата излезе победител, ще бъде повелител над двата народа. Светослав не се съгласил на това предложение и с презрение отговорил, че той по-добре от своя враг знае кое му е по-изгодно; ако на Иван е омръзнал животът, то има хиляди пътища към смъртта; нека си избере, каквото иска. Тоя отговор още повече въодушевил русите и им вдъхнал нова храброст и нова сила. [31] Отново почнало отчаяно, но и последно сражение.

В боя на 24 юли [32] споменатият храбрец Анемас, като забелязал Светослав, който със своя пример въодушевявал руските дружини и силно отблъсквал ромеите, намислил да повтори същия удар, с който той поразил Икмор. Със своя меч той си прокарал път до руския княз и го ударил в рамото. Ударът бил толкова силен, че Светослав паднал от коня; обаче яката ризница и щит го запазили. Заобиколен от неприятели, Анемас паднал мъртъв под руските копия. Ободрени от това, русите почнали да отблъскват ромеите, които вече отстъпвали. Императорът, като видял тая опасност, заповядал да удрят с тъпани и да тръбят за настъпление, а сам с копие
 

30. Leo Diakonos, ibid., p. 15021—15121. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4071—40913. Zonaras, ibid., IV, p. 9926—1007.

31. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 40914—4102.

32. Leo Diakonos, ibid., p. 15211–12 Обаче трябва да има някоя гришка у Лъв Дякон, защото 24 юли се пада в петък през 974 г., а през 972 г. — в сряда. Очевидно грешката трябва да се търси не в годината, защото в 974 г. Светослав не е бил вече жив, а в деня на седмицата.


592

в ръка начело на своите “безсмъртни” се впуснал против русите. Ромеите възобновили боя; на помощ им се явила страшна буря, която вдигала облаци от прах право в очите на русите. Тогава на бойното поле се явил някакъв незнаен войник на бял кон, който по чудесен начин ободрявал ромеите, а русите поражавал и им разбърквал редовете: това бил, както разказвали, мъченикът св. Теодор Стратилат, когото според една легенда сама Богородица пратила на помощ на император Иван Цимисхий. Между това особен ромейски отряд под началството на Варда Склир заобиколил руската войска откъм тила и заплашвал да й отреже пътя за в града. Тогава русите отстъпили. Светослав, изранен и отслабнал от изтичане на кръв, едвам сполучил да се избави от плен. Това било последно сражение под Дръстър, което причинило голяма скръб и отчаяние на Светослав. [33]

Когато всички средства за борба били изчерпани и в Дръстър настанал ужасен глад, Светослав най-сетне решил да предложи мир при следните условия: русите да предадат Дръстър на ромеите, да върнат военнопленниците, да напуснат България и да заминат за отечеството си; ромеите пък да им позволят свободно да си отплуват, без да ги нападнат по пътя с огненосните кораби, да им набавят храна и да считат за свои приятели изпращаните в Цариград по търговия руси, както това било по-рано. Иван Цимисхий на драго сърце приел предложението на Светослав, защото и той, уморен от тая тежка обсада и отчаяна отбрана, гледал по-скоро да свърши войната. След като русите били снабдени с необходимото количество храна, [34] бил сключен и договор, който според руския летопис имал следното съдържание: “Аз, Светослав, княз руски, както се клех, [тъй] и потвърждавам в тоя договор своята клетва: ще имам мир и съвършена любов с всеки ве-
 

33. Leo Diakonos, ibid., p. 1528—15510. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 41020—41121. Zonaras, ibid., IV, p. 1008—10123.

34. Leo Diakonos, ibid., p. 15516—15614. Лъв Дякон, като съобщава, че на всеки човек били отмерени по две медимни (мери) жито, дава следната сметка за броя на русите в дадения момент: “Получилите храна били всичко 22 хиляди останали от 60-те хиляди руска войска, следователно 38 хиляди души паднали под ромейския меч.” Ср. Skyl.—Cedr., ibid., 11, p. 41122—4127. Zonaras, ibid., IV, p. 10123–29.


593

лик гръцки цар, с Василий и Константин, боговдъхновените царе, и с всички ваши люде, а също и ония, които са под мене — Рус, [князе и] боляри и други, до края на света. Никога няма да помисля против вашата страна [нито да събирам войска], [нито да изпращам друг народ против вашата страна] и [против това], което се намира под гръцка власт, нито против Корсунската [Херсонската] област [в ориг. “власт”] и против нейните градове, нито против българската страна; и ако друг някой помисли против вашата страна, то и аз ще бъда негов враг и ще воювам с него. Както се клех пред гръцките царе и с мене болярите и цяла Русия, ще пазим установените договори. Ако ли пък не запазим [нещо] от гореказаното, аз и тия, които са при мене и под моята власт, нека имаме клетва от бога, в когото вярваме, от Перун и Влас, бога на добитъка, и да бъдем жълти [в ориг. “золоти”] като злато и да бъдем изклани от своето оръжие. Това имайте за истина, което днес изпълнихме към вас и написахме тая хартия и със своите печати запечатахме.” Договорът бил сключен от синкел Теофил от името на Иван Цимисхий и на двамата млади императори, Василий и Константин, а от руска страна в грамотата, подписана при Дръстър, освен Светослав се споменава само един руски воевода Свеналд, който очевидно бил негов най-близък човек в даденото време. [35]

След сключването на договора Светослав поискал лично да се срещне с императора, на което последният се съгласил. Срещата станала на брега на Дунав. Иван Цимисхий се явил на кон, покрит с позлатено въоръжение; той бил придружен от един конен отряд с блестящи панцири. Светослав се приближил до брега на лодка, като при това гребел с лопати заедно с другите гребци. Неговия външен вид Лъв Дякон описва така: “Той имал умерен ръст, нито се издигал на височина против обикновеното, нито пък се ограничавал на широчина, гъсти вежди, сини очи, вирнат нос; бил с обръсната брада, а на горната си устна носел твърде гъсти и спуснати надолу коси [мустаци]; главата му била съвсем обръсната, само от едната й страна висяла кика [перчем], показваща благородството на рода; той имал стройна шия, широки гърди, а
 

35. Сводная летопись, пак там, стр. 63—64.


594

другите части на тялото били доста добре разчленени; той изглеждал тъжен и свиреп; на едното му ухо висяла златна обица, украсена с два маргарита с вставен между тях рубин; облеклото на него било бяло и не се отличавало от другите с нищо друго освен с чистотата. И тъй, след като поговорил малко с императора относно спогодбата, седейки на скамейката в лодката, той си отишъл обратно.” [36]

Когато предал според договора пленниците, Светослав и остатъците от войската му напуснали Дръстър и на лодките потеглили за отечеството си. Тям предстоял мъчен и тежък път. От една страна, лошото време, от друга, нуждата от храна задържали тяхното движение. Освен това те трябвало да минат през земята на печенегите, които били враждебно настроени против Светослав, задето сключил договор с ромеите (Иван Скилица), и се заканвали да му отмъстят за поражението им в 968 г. Поради това Светослав бил принуден да прекара зимата 972—973 г. далеч от отечеството си, при устието на Днепър. През пролетта той се решил с оръжие да си пробие път. С остатъците от войската си Светослав потеглил нагоре по Днепър; но около днепърските прагове русите били принудени да излязат на брега и да вървят по степите, защото да минат праговете на лодки против течението било невъзможно. Тогава печенегите причакали русите в удобно за тях място, излезли от засада и ги заобиколили. В станалата битка Светослав паднал убит заедно с много други и само няколко души от войската му сполучили да се върнат в Киев с воевода Свеналд. [37] Така загинал тоя знаменит руски княз, чиято
 

36. Leo Diakonos, ibid., p. 15614—15712. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4128–18. Тук Иван Скилица съобщава едно обстоятелство, за което Лъв Дякон не споменава. След срещата на двамата владетели Иван Цимисхий по искането на Светослав изпратил пратеници при печенегите с предложение, ако те искат да имат ромеите за приятели и съюзници, то да не преминават Дунав, за да грабят българската страна, а също така да пропуснат да минат русите през тяхната земя и да си отидат у дома. Пратеничеството изпълнил евхаитският епископ Теофил. Печенегите приели пратеника, а относно другото сключили договор, само отказали да дадат пропуск на русите. Споменатият тук епископ Теофил може би да е същият синкел Теофил, който бе сключил и договор с русите (вж. по-горе, стр. 593). Zonaras, ibid., IV, р. 10129—1026.

37. Leo Diakonos, ibid., p. 15713–21. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 41315–19. Zonaras, ibid., IV, p. 10222–25. Сводная летопись, пак там, стр. 64—65.


595

излишна смелост и жажда за плячка и завоевания го завлекли твърде далеч и съкратили без време неговия живот.

След като русите си заминали от България, Иван Цимисхий се прогласил за победител на Светослав, побързал да се възползува от победата си и да нареди работите в България. Той заповядал да затегнат крепостта на Дръстър, нарекъл самия град Теодорупол в чест на Теодор Стратилат, който му помогнал против русите, и като оставил в него и в другите придунавски крепости и градове достатъчни гарнизони, потеглил за Византион (Цариград). [38] Обаче императорът не се ограничил само с тия разпоредби: сега той решил да осъществи отдавнашните планове на своите предшественици.

По-горе се каза, че Иван Цимисхий, докато водел войната със Светослав, уверявал българите и техния цар, че той дошъл в земята им не да пороби България, а, напротив, да ги освободи от руското иго и да отмъсти за българите, които претърпели толкова злини от русите. Обаче след като изгонил Светослав и войската му от България и им отмъстил за българите, той не останал верен на думите си. На връщане по пътя за Цариград Иван Цимисхий се спрял в Преслав и като арестувал Борис II със семейството му и брат му Роман, обявил окупираните от него български области за византийски владения. За българските области, които минали под византийска власт, историческите извори не дават никакви данни; но като се вземе пред вид обстоятелството, че походът на Цимисхий засегнал, както видяхме, само ония области, които били завзели русите, [39] то очевидно и неговите завоевания се про-
 

38. Leo Diakonos, ibid., р. 15721—1584. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 41219–21. Zonaras, ibid., IV, p. 1027–9. За борбата на Иван Цимисхий със Светослав и резултатите от нея Яхъя съобщава следното: “И предупреди ги [русите] Цимисхий и потегли против тях и ги обсади в град Тайсара, който те бяхя превзели от българите. И останал той там, като ги обсаждал три години [грешка вм. месеци]. И помолил царят руски Цимисхий да ги пощади и да разреши нему и намиращите се при него люди да излязат от града и да се върнат в своите страни. И съгласил се на това царят и приел от тях града и съпределните с него крепости, които бяха завладели русите, и приел също от него двамата синове на Самуил [вм. Петър], царя на българите, които били у тях, и назначил от себе си управители над тия крепости. И върнал се царят в Цариград.” В. Р. Розен, каз. съч., стр. 181.

39. А това най-ясно се доказва от приведените по-горе думи на Яхъя,


596

стирали само върху тях, а тия области могат да се определят по следния начин. След като се закрепили в североизточния кът на България — Добруджа, русите навлезли навътре в страната и завзели Преслав с неговите околности. Наскоро след това те преминали Стара планина и покорили Пловдивската област след превземането на Пловдив и оттам вече навлезли във византийска територия, като достигнали до Аркадиопол, където спира тяхното настъпление след сражението при тоя град. Настъпателното движение на византийците вървяло по същия път: от Одрин Цимисхий потеглил по най-краткия път (може би по Верегавския проход) право против Преслав, а оттам отива в Дръстър, дето прекъсва походът му; а след това завръщането му вървяло пак по същия път, когато е била окупирана вероятно и Пловдивската област от византийците, защото Цимисхий настанил около Пловдив нови колонисти. И тъй завоюваната по-напред от Светослав, а после от Цимисхий българска територия може да се определи така: цялата област по двете страни на Средна и Източна Стара планина, от Черно море до Ихтиманската планина, откъдето границата вървяла на север през Златишкия проход към долното течение на р. Искър, а на юг между Средните и Западните Родопи до границата на Симеоновата държава с Византия, с други думи, областите, които след смъртта на цар Петър останали верни на цар Борис II. [40]

За административната наредба, която Иван Цимисхий дал на тия завоювани български области, прави данни няма; но несъмнено те са получили същата военна администрация, каквато византийските императори давали на всяка новопокорена от тях област. Известно е само, че Иван Цимисхий по-късно заповядал по просбата на поставения от него антиохийски патриарх Теодор многобройно количество “манихеи”, които се били пръснали по целия изток и покварили много хора със своето мръсно учение, да се поселят в околностите на Пловдив. [41] С тая разпоредба той подражавал на императорите Кон-
 

че Цимисхий приел от тях града (Дръстър) и съпределните с него крепости, които бяха завладели русите. В. Р. Розен, каз. съч., стр. 181.

40. М. Дринов, каз. съч., стр. 108; Съч., I, стр. 476.

41. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 3829–10. Zonaras, ibid., IV, p. 9230—934.


597

стантин V Копроним и на сина му Лъв IV Хазарски с тая само разлика, че тия двама императори преселили еретици-колонисти в същата местност, за да защищават византийската граница от север, а Цимисхий ги заселил, за да пазят новата византийска граница в Тракия откъм запад, откъм свободната половина на българското царство, и да държи в покорност местното население. [42] Друга важна промяна, която направил Иван Цимисхий в покорените области, била тая, че той посегнал и върху българската църковна независимост.

С унищожението на политическата независимост Иван Цимисхий унищожил и църковната. След признанието на патриаршеското достойнство на българския свещеноначалник от цариградския синклит по заповед на император Роман I Лакапин в 927 г. при патриарх Димитрий, български патриарси е имало според българския Синодик още двама — Сергии и Григорий, а пък според Дюканжовия списък на българските архиепископи последен патриарх бил Дамян Дръстърски, когото Иван Цимисхий свалил, [43] т. е. лишил го задочно от патриаршеската му титла, а чрез това унищожил и автокефалността на българската църква и в църковно отношение завоюваната от него част на царството подчинил на цариградската патриаршия, но дали той е отнел предишната църковна автономия начело с архиепископ и дали са били изпратени в Източна България гръцки поне епископи, засега остава неизвестно.

След като направил тия разпоредби и оставил в Преслав, както и в другите градове войска, Иван Цимисхий продължил пътя си за своята столица с големи трофеи, между които се намирали и всички български царски регалии и църковни светини, а Борис II със семейството му и брат му Роман повел подире си като пленници. В Цариград приготвили великолепен триумф на победителя и избавителя на империята от страшния руски княз. Пред стените на столицата гражданите го посрещнали начело с патриарха, синода и целия клир заедно с всички длъжностни лица, като го приветствували с песнопения и победни прослави, със златни венци и скиптри, обсипани с дра-
 

42. Const. Jireek, Die cyrillische Inschrift, Archiv f. sl. Phil., Bd. XXI, 1899, S. 548.

43. Вж. по-горе, стр. 507, бел. 24 и 25.


598

гоценни камъни. Тук те му подкарали една окована със злато и впрегната с четворка бели коне колесница, на която го молели да се качи и да поведе обичайния триумф. Императорът приел венците и скиптрите и им благодарил за многобройните подаръци, но отказал да се качи на колесницата от смирение, а заповядал да поставят на нейното златно седалище иконата на Богородица, която държала в обятията си Богочовека Слово, икона, която той взел от България и под нея поставил пурпурните туники и стеммите (короните) на българските царе. Сам, възседнал на бял пъргав кон, следвал отзад, увенчан с диадема на главата и със скиптри и венци на ръцете. Така, като повел своя триумф през средата на столицата, [44] която била украсена от всички страни с пурпурни дрехи и окичена като някоя спалня с лаврови клончета и везани със злато килими, Иван Цимисхий отишъл най-първо във великата църква “Св. София”, където бил отслужен благодарителен молебен, а той принесъл в дар на бога като пръв плод на победата великолепната корона на българските царе. Оттам той излязъл на форума Августеон (сега Атмейдан), където на доведения там български цар Борис II заповядал в присъствието на гражданите да снеме от себе си знаковете на царската власт, а именно: шапка () от пурпур, обшита със злато и осеяна с маргарит, пурпурно облекло и червени ботуши, а вместо тях той го почел с магистерски сан [45]; брат му Роман пък, който бил скопен от пре-
 

44. По тъй наречената “Средна улица”, която водела от Златните врата до форума Августеон, и по-нататък до “Св. София”. Г. Ласкин, пак там, стр. 181—182.

45. Както за пътя на Цимисхиевия триумф през столицата, тъй и за мястото, дето цар Борис II снел от себе си царските знакове, византийските извори не се схождат. Така Лъв Дякон, след като описва посрещането на императора отвъд цариградските стени, продължава: “Като поведе по тоя начин триумфа през средата на столицата ... , [императорът] влиза в голямото светилище () на божията премъдрост; и като въздаде благодарителни молитви и възложи българския великолепен венец [ — корона] в дар на бога като пръв плод [на победата], отива в царския дворец () и като доведе българския цар Борис [ вм. ], заповяда [му] да снеме знаковете на българската царска власт; това са: пурпурна шапка (), изпъстрена със злато и перли, пурпурно облекло и червени ботуши; а него почете с магистърски сан” (ibid., р. 15816—1592). Същата картина Иван Скилица описва така : “... заповяда


599

дишния паракимомен Йосиф Вринга, [46] бил назначен на обикновена служба. “Така, завършва Лъв Дякон, в едно късо време
 

да вървят пред него. Като стигна на тъй наречения форум и, достатъчно прославен, въздаде благодарности за победата на Богородица и нейния син, сваля от Борис знаковете на българската царска власт пред очите на столичаните; това бяха: венец от злато, шапка (), везана от лен () и червени ботуши. Оттам той отиде във великата църква и в нея възложи богу българската корона и като възведе Борис в магистърски сан, отиде в двореца” (ibid., II, р. 4136–15). Тоя пасаж на Иван Скилица Зонара предава в следния вид: “... и колесницата тръгна напреде му. Като стигна на площада, наречен Плакота, той снел от Борис знаковете на царската власт у българите и [го] почел с магистърски сан” (ibid., IV, р. 10219–22). Ако сравним пасажа на Иван Скилица с оня на Лъв Дякон, не е мъчно да се забележи, че първият изключително се ползувал от втория, като изменил само изразите и изпуснал някои от тях. Обаче Иван Скилица съществено изменил и реда на фактите, което го довело до някои несъобразности. Така, ако е допустимо, какво Цимисхий спрял на форума, то да е отслужил там благодарствен молебен за победата се явява твърде съмнително, тъй както и това, че императорът отишъл в “Св. София” само да поднесе на бога короната на българските царе или пък само да възведе Борис в магистърски сан; също така е малко вероятно и това, дето Иван Скилица кара Борис да снема от главата си златен венец — корона и шапка, когато стеммите (короните) на българските царе според Лъв Дякон Цимисхий турил на седалището на колесницата, което обаче Иван Скилица не споменава в описанието си и е изпуснал умишлено. Всички тия несъобразности ясно показват, че Иван Скилица е изменил своя оригинал не защото той е имал под ръка някой друг извор, отдето е почерпил нови данни, а защото е искал да представи по-унизителна за българския цар картината за снемането на царските знакове, когато то е станало според Лъв Дякон, след като императорът отишъл в двореца. Поради това считаме текста на Лъв Дякон като по-верен и като такъв, който принадлежи на съвременник. Друго, което се хвърля в очи у Иван Скилица и неговия съкратител Зонара, е това, че първият казва, какво Борис снел царските знакове на форума, т. е. на площада Августеон между Големия дворец и “Св. София”, а вторият твърди, че това станало, когато императорът стигнал . Площад или пазарище Плакота се намирало близо до Одринските врата по пътя за църквата “Св. Апостоли” (сега джамия “Мохамед II”; вж. Н. П. Кондаков, Церкви и памятники Константинополя, стр. 93). Ако приемем това определение на Зонара за вярно, то ще трябва да допуснем, че триумфът на Цимисхий е минал през Одринската врата към двореца, което е твърде съмнително, защото via triumphalis е вървяла от Златните врата близо към брега на Мраморно море към Августеон и “Св. София”. Наистина под Плакота се разбирал понякога, но много рядко, и то по-късно, и форумът (вж. Anna Komnena, ed. Bon., I, p. 99—100). Това тъкмо разногласие на изворите показва, че по-сетне у византийците били съставени легенди за това важно за тях събитие.

46. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4355–6.


600

[в цели четири месеца] против всяко очакване автократор Иван, като одържа победа и със своята опитност във военните работи, и със смелостта на разсъдителната си храброст, съкрушил надменността на русите и тяхното възгордяло се високомерие; а като ги изгонил в земята им и покорил България на ромеите, върна се в Цариград, където прекара зимата, изказвайки разположение към народа по обичая с подаръци и придобивайки благосклонност към себе си с богати гощавки.” [47] И тъй според думите на съвременника в Цариград устроили на Иван Цимисхий триумф не само защото той избавил империята от нашествието на страшния руски княз; византийците ликували и се радвали затуй още, защото Иван Цимисхий ги избавил от оня опасен за тях съсед, който цели три века ги държал в напрежение, като отнемал и разрушавал техните владения и неведнъж е заплашвал съвсем да унищожи Източната империя; те празнували сега превземането на българската столица, поробването на българския цар и падането на българското царство.

И наистина източната половина на царството падна, но падна позорно. Неговият цар Борис II, последният от потомците на Крум, принуден бил най-унизително да снеме от себе си царските знакове в подножието на оня същия престол, на който неговият дядо в началото на същото столетие се домогваше да седне. Каква голяма разлика между съдбите на дядо и внук! Каква рязка промяна! Обаче не трябва да се учудваме на тоя бърз и крут преход от една крайност в друга, защото тая разлика, тази рязка промяна не е някоя случайност; нейното обяснение трябва да се търси в неестественото и неправилното развитие на държавнополитическия и социален живот на българския народ още от времето на цар Симеон, което докарало, както видяхме, в царуването на неговия син, слабия и богобоязлив цар Петър, непрекъснат ред от политически и социални кризи. Тия кризи главно се изразиха: в политическото отслабване, което се проявило в цял ред бунтове, и в духовния упадък, който предизвика появяването на богомилството, и заедно с него социалното движение, което разклати от основа
 

47. Leo Diakonos, ibid., p. 1588—1599. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 41221— 41315. Zonaras, ibid., IV, p. 1027–22.


601

устоите на държавата; после във външните нападения и слабостта на Петровото правителство да се бори против тях, които докарали несъстоятелната му политика във външните и вътрешни отношения. Но най-съдбоносно за България било отцепването на западната половина на царството, в което най-релефно и най-ясно изпъкват сетнините от настаналия вътрешен социално-икономически антагонизъм в държавата: това било пълно капитулираме на властта, на стария режим, на старата династия, която се оказала неспособна да защити интересите на народа, защото бе застанала на фалшива антинационална почва; това събитие било нищо друго освен истински израз на разрива между народа и държавната власт заедно с нейните сподвижници — духовенството и болярството; в него се ясно изтъкнало, че тия два фактора в държавата станали дотолкова чужди един на друг, взаимното доверие между тях или, по-право, доверието на народа към ръководещите среди дотолкова било изчезнало, че най-сетне се явило като необходимост тяхното разделяне. Но и това не стигало: дори спрямо общите интереси във външната политика, които дотогава ги обединявали, почнала да се изказва тая индиферентност, тая отчужденост. През времето на второто идване на Светослав в България и завоеванието на източната половина на царството те, вместо да се сплотят за задружни действия против общия враг и чрез това да отстранят всяка чужда намеса, властта със своите крепители — духовенството и болярството, потърсила опора и защита у народните врагове, а народът, оставен сам на себе си, почувствувал се безсилен и се предал на бездействие, като че ли тия два фактора не са съставлявали една държава, като че ли не са били членове и части на една и съща нация. Същото нещо се повторило и по-късно през времето на руско-византийската война, която донесла покоре-нието на източната половина от византийския император.

В завоюването на източната половина на царството от руския княз Светослав, на когото трябва да се гледа като на случайно оръдие на византийската политика, отколкото като на завоевател, народът като че ли виждал отмъщение на своето правителство и на цялата тогавашна интелигенция за тяхното своеволие, за тяхното нежелание да турят народните


602

и държавните интереси по-горе от собствените; а пък в обръщането на Източна България във византийска провинция народът като че ли съзирал своето избавление от стария държавен строй, който бил чужд нему и по форма, и по дух и му бил натрапен от неговите обединители и организатори и засилен под влиянието на византинизма — образеца на подражание за висшите съсловия, за българската тогавашна интелигенция. Тук, в това народно настроение, ще трябва да се търсят причините, дето населението от западната половина на царството останало съвсем безучастно към злочестините, които постигнали източната. И наистина с падането на последната се прекратило значението и влиянието на българското болярство, пък и само то изчезва: изгубили всяка връзка с народа и неговото доверие, болярите, заразени и пропити от тенденциите на византинизма, били готови да служат също така вярно на византийския император, както те доскоро служели и на своя цар, стига само той, императорът, да ги облече в магистърска или патрицианска мантия и да им даде място в редовете на армията или на византийската чиновническа йерархия.

Една само църквата като че ли се опомнила и стреснала в тоя момент, като се решила да потърси опора и подкрепа в народа. Това се изразило, както ще видим, в побягването на българския патриарх Дамян в Западна свободна България с цел да продължи там съществуването на народната църква след унищожението на българската патриаршия от Иван Цимисхий в 972 г. Народът обаче останал верен на своите традиции: той не се поддал така лесно на византийската стихия. След като изгубил вяра в централната власт и в нейните представители, той обърнал погледите си към своите родни водачи — към местните воеводи, които стояли най-близко до населението и най-добре са схващали и изразявали неговите желания и стремежи. Но това е могло да стане само в свободната половина на царството, чиято история ще бъде предмет на следната глава.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]