Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

V. Сближение с Византия. Падане на България
 

3.  Нарушение на мирния договор от 927 г. и русите в България
 

След изтичането на 5-годишния мир в 948 г. маджарите не само не прекратили нападенията си, но подир нанесения тям от германския император Отон I (936—973) съкрушителен удар в 955 г. при р. Лех [1] те насочили главно погледите си към Балканския полуостров, дето те мислели да намерят широк простор за удовлетворение на претърпените несполуки. През 958 г. (април) те предприели отново голям по-
 

1. L. Szalay, каз. съч., I, стр. 41—44. R. Lttich, каз. съч., стр. 146—147.


543

ход против Византия, навлезли в Тракия и като я опустошили, на Великден достигнали чак до Цариград. Излезлият против тях пълководец Пот Аргир с големи военни сили съвсем ги разбил и ги принудил да се върнат в земята си, без да сключи, както се вижда, мир с тях. [2] При всичко, че при покачването си на престола император Роман II (959—963), синът и приемникът на Константин Багренородни, разпратил приятелски писма до всички управители на империята, тъй и до господарите “на България и на западните и източните народи”, които всички прославяли щастието и приятелството му и се съгласили на мирни договори с него, [3] това обаче не побъркало на маджарите отново да нападнат в 962 г. Тракия, но посрещнати от патриций Мариан Аргир, пълномощен стратег на Македония и катепан на целия Запад, били разбити и принудени да си отидат обратно. [4]

От всички тия нападения на маджарите страдали не само византийските владения на полуострова, но и българските земи, през които те обикновено минавали, което, разбира се, немалко е озадачавало българското правителство. Обаче цар Петър, улисан и зает с вътрешните си работи — особено с богомилското движение, не е могъл да им окаже никакъв сериозен отпор и предпочитал да не ги дразни и да ги пропуща,
 

2. Theoph. Contin., ibid., 46219—4637. Продължителят на Симеон Логотет, ibid., p. 8539–16, поставя това събитие под 14-а година от царуването на Константин Багренородни, който самовластно царувал 15 години, както това отбелязват всички хронисти. Константин Багренородни умрял на 9 ноември, 3-и индиктион, 6458 (Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 33713–23; у другите хронисти годината е объркана, както например у Theoph. Contin., ibid., p. 468—469, е дадена 6459 наред с 3-и индиктион, който дава 6458 г.) = 950 септемврийска година, а пък последната продължавала от 1. IX. 959 до 31. VIII. 960, следователно Константин Багренородни умрял по нашата ера през ноември (9 или 15) 959 или 14-а година от царуването му се пада на 958 г., следователно походът маджарски се отнася също към 958 г., през която и Великден се пада на 11 април. R. Lttich, пак там, стр. 418, изпуснал из пред вид всички тия подробности и затова невярно отнася похода към Великден 860 г.

3. Theoph. Contin., ibid., p. 47019—4712.

4. Ibidem, p. 48013–17. A. Rambaud, ibid., p. 359. — [По-подробно по тези въпроси вж. П. Мутафчиев, Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на Х в., ГСУ, ифф. XXXI, 8,1935, стр. 8 и сл., където посочената война е отнесена към 943 г.]


544

от което очевидно в Цариград не били доволни. Освен това изменили се отношенията му с Византия. Сключеният в 927 г. мир между България и Византия се поддържал и от двете страни най-усърдно и докато начело в управлението на империята стояли Лакапиновци, както видяхме, отличавал се дори с най-интимни отношения между Цариград и Преслав; дори във външните отношения на Византия българите държали страната на последната. Така, когато в 941 г. руският княз Игор отивал с поход против Цариград, Петър счел за нужно да предизвести Роман Лакапин за тия нашествия. [5] По-късно, при Константин VII Багренородни (сам 945—959) и при сина му Роман II, макар тия отношения и да били охладели донейде, но мирът все още продължавал да съществува; поне нямаме никакви известия за каквито и да било спречквания през това време. Обаче от 963 г. след смъртта на Роман II (15 март) и на българската царица Мария-Ирина, внучката на Роман Лакапин, която била залогът за мира между двете съседни държави, отношенията коренно се изменили. Когато още през регентството на императрица Теофан, която управлявала за малолетство на синовете си Василий и Константин (от 15 март до 16 август с. г.), цар Петър поискал по обичая да се възобнови мирният договор с империята от 927 г., цариградското правителство, заето с усилената борба против арабите на Крит и в Мала Азия, за да се обезпечи откъм маджарите, се съгласило на искането на българския цар, но при условия да изпрати в Цариград като заложници на мира двамата си синове, Борис и Роман, наследниците на българския престол, [6] и да се задължи същевременно да не пропуща през царството си маджарите, за да нападат Византия.

Колкото унизително да било за България първото условие, Петър все пак го изпълнил, като се надявал, че чрез него ще може да отстрани всяка опасност откъм Византия, защото едно спречкване с нея би поставило държавата му в нови мъчнотии. — Обаче да предприеме нещо по второто условие, той не бил в състояние поради крайно стесненото си положение. Затова той се обръщал в Цариград за помощ против
 

5. Русская летопись по Ипатскому списку, стр. 27—28.

6. Skyl.—Cedr., ibid., II, 34621—3471. Zonaras, ibid., IV, p. 7515–19.


545

маджарите, но оттам, както ще видим, нищо не получавал, а маджарите не прекратявали навлизанията си в българските земи. При тези тежки обстоятелства Петър решил да се обърне към победителя на маджарите Отон I и чрез изпратените в Магдебург в 965 г. пратеници да търси съюза му против маджарите, като вероятно е разчитал и на тогавашните преговори на Отон I с Византия за брачни връзки между двете империи. Но, както изглежда, предложението на българския цар не било прието. Тогава Петър се видял принуден да прибегне към непосредствено споразумение със самите маджари и дори сключил с тях съюз при условие, че те ще оставят България непокътната, за което пък българският цар се задължил да им дава свободен пропуск против Византия и в случай, че императорът поиска помощ против тях, решително да отказва. [7] Може би същите български пратеници на връщане от Магдебург да са сключили тоя съюз. Обаче тая постъпка на цар Петър донесла лоши последици за България.

Като разчитал твърде много на тоя съюз с маджарите, Петър намислил да се освободи сега от унизителното положение, в което се намирал спрямо Византия от 963 г. Затова през пролетта на 966 г. той изпратил в Цариград пратеници, за да приберат плащания по договора от 927 г. ежегоден данък. Когато императорът Никифор II Фока (963—969), който от 16 август 963 г. седял на византийския престол и първите години от царуването си прекарал в успешни войни против арабите в Азия, тържествено празнувал в столицата победата си над арабите и превземането на град Tapс, “пристигнаха при него, разказва съвременният историк, български пратеници и казаха, че техният началник () изисква обичния данък, за което ги изпратил сега при автократора. Последният, изпълнен от ярост против обикновение (защото той като човек с твърд характер не се гневеше изведнъж) и като се разсърди прекомерно, каза с по-висок от обикновения си глас: “Ужасно нещо е постигнало сега ромеите, ако те, които покориха с оръжие всяко противодействие, трябва да плащат данък като
 

7. L. Szalay, пак там, стр. 46. За сношенията на цар Петър с Отон I вж. подробно В. Н. Златарски, Известието на Ибрахим-ибн Якуба за българите от 965 г., СпБАН, кн. XXII, 1922, стр. 67—75.


546

най-долни роби на един беден и при това мръсен скитски народ.” А като се обърна към Варда, своя родител (понеже тоя случайно заседаваше с него, бидейки провъзгласен за кесар), в недоумение попита: “Какво значи за мизите [българите] тоя сбор на данък, който те изискват от ромеите? Нима ти, без да знаеш, си ме родил роб? И аз, божественият ромейски василевс, трябва да. бъда подвластен, плащайки данък на най-бедния и мръсен народ?” Тогава той заповяда да бият пратениците с плесници и каза: “Идете и обадете на вашия княз () кожогризец и облечен в кожух, че най-силният и велик ромейски василевс скоро ще дойде в страната ти и ще ти даде напълно данъка, та ти, който по прадеди си най-жалък роб (), да се научиш да признаваш за господари ромейските повелители (), а не да искаш данък от тях като от неволници.” Като каза това, той ги [пратениците] отпрати да си отидат обратно в страната.” [8] Така Никифор Фока, ядосан от съюза на цар Петър с маджарите, в който той виждал явно предизвикателство от страна на българите, нарушил дългия мир между България и Византия.

След такъв един смел и решителен отказ Никифор, разбира се, не е могъл да не очаква, че от българска страна незабавно ще последва война. Но той, ги изпреварил. Като не знаел какви ще бъдат намеренията на българите, а вътрешното им лошо положение му било добре известно, той поискал да принуди Петър да сключи мир, като измени условията на мира от 927 г., защото той не бил в състояние да води война на три фронта. Затова в същата още 966 г. [9] той събрал отборна войска и през юни потеглил към българската граница. Той навлязъл в българска територия и завзел много погранични крепости, без да срещне нейде отпор. Когато достигнал до “тъй наречения Голям окоп”, т. е. до Еркесията, той, за да оправдае своето с нищо непредизвикано нападение, изпратил на Петър писмо, в което искал, щото последният да не позволява на маджарите да минават Дунав и да опустошават ромейските владения. Но Петър отказал, като му отговорил така: “Когато те [маджарите] воюваха против нас, ти, поканен да ни
 

8. Leo Diakonos, Historia, ed. Bon., p. 6112—6211.

9. За тая година вж. по-долу, стр. 551, бел. 21.


547

помогнеш, не пожела. И сега, когато принудени ние сключихме с тях договор, ти считаш за справедливо да искаш от нас да нарушим договора, да вдигнем против тях оръжие и да започнем война без всякаква уговорка.” [10] Такъв един самонадеян отговор от страна на българския цар, когото Никифор смятал много по-долу от себе си във всяко отношение, не е могъл да не разгневи гордия византийски император и да не възбуди в него мисъл да накаже българите за дързостта на техния цар. Обаче ние виждаме съвсем обратното: Никифор веднага отстъпил и се върнал в Цариград. Лъв Дякон обяснява причината на това отстъпление с обстоятелството, че Никифор, като огледал страната и видял нейните гористи планини и скалисти места, не счел за благоразумно, когато поведе ромейската войска в безредие през тия опасни места, да я предаде на българите да я изколят като добитък, “защото казвали, че ромеите често са попадали в лошите местности на България и се подлагали на всепогибел. Затова, като решил да не се излага на опасност през мъчнопроходими и твърде опасни места, той вдигнал войската си и потеглил за Византия.” [11] Няма съмнение, че Никифор като опитен стратег е могъл да има подобни съображения, каквито му приписва неговият историк и които напълно обясняват безпричинното му отстъпване; но според нас Никифор не се решил да продължи похода си навътре в България и по други причини: като искал от една страна, да запази военните си сили за борбата с арабите, която далеч още не била завършена, а, от друга, да
 

10. Leo Diakonos, ibid., p. 6211–13. Skyl.— Cedr., ibid., p. 3723–7. Zonaras, ibid., IV, p. 877–18 = Старобългарския превод на Симеон Лкготег (продължение), пак там, стр. 149. Отговора на цар Петър до Никифор дава само Зонара; Скилица—Кедрин нищо не споменава за него и това дава основание да се заключи, че у Иван Скилица така също го е имало и Кедрин го е изпуснал. Според арабския писател Яхъя Антиохийски причината за похода на Никифор в България била следната: “Българите се възползували от случая, когато цар Никифор бил зает със завоеванието на мюсюлманските земи [в 966], и опустошили покрайнините на владенията му и правили набези на съпределните с тях негови страни. И тръгна той против тях и ги порази.” Барон В. Р. Розен, Император Василий Болгаробойца, СПб, 1883, стр. 177. Очевидно тук Яхъя е объркал маджарите с българите и е счел нахлуванията на първите за български.

11. Leo Diakonos, ibid., p. 6212–637.


548

отстрани всяка опасност откъм българите, които едва ли биха оставили безнаказани неговия груб отказ и с нищо непредизвикано нападение, той намислил да пусне в ход същата оная тактика, към която ромеите неведнъж прибягвали всякога, когато са искали да отвличат вниманието на българския господар от империята, а именно да въоръжи против България някого от околните ней .скитски” народи. Изборът му паднал върху войнствения и смел руски княз Светослав Киевски.

След завръщането си от българския поход според Лъв Дякон Никифор, като почел със сан патриций “известния” () Калокир, човек смел и буен, който според Иван Скилица бил син на херсонския протевон, [12] т. е. на първенеца на градския глава (кмета) на град Херсон на Кримския полуостров, изпратил го при тавроскитите, които на общия език се наричат Рус (), с поръчка, като им раздаде злато, с което императорът го снабдил на тегло до 15 центенария [1 центенарий = 100 литри, а литра = 72 златни солиди (жълтици), или 15 центенария = 108 000 златни солиди], да ги доведе в земята на мизите [българите], за да я завоюват. Калокир побързал да замине при тавроскитите.” [13] И тъй византийските извори не обясняват защо изборът на Никифор се спрял тъкмо на русите [14] и при това на киевските, а не на друг някой “скитски” народ от съседите на България, напр. на печенегите, към помощта на които византийците са прибягвали в подобни случаи и по-рано, а така също какво отношение е имал Калокир към тоя избор; от тях може само да се заключи, 1) че Калокир в дадения момент се намирал в Цариград и 2) че въвеждането му в сан патриций несъмнено се намира във връзка с мисията му в земята на русите, защото очевидно той като син на херсонския проте-
 

12. Skyl.—Cedr., ibid., p. 8727–12. Zonaras, ibid., p. 8718–22.

13. Leo Diakonos, ibid., p. 637–13. Skyl.—Cedr., ibid., p. 3727–12. Zonaras, ibid., IV, p. 8718–22. Според Яхъя Антиохийски Никифор бил във война с русите, но сключил мир с тях и се условил те да воюват с българите и да ги нападнат. В. Р. Розен, каз. съч., стр. 177.

14. От разните преписи на руския летопис само тъй нареченият Никоновски обяснява причините за повикването на руския княз, като пише: “Никиору царю изведшу его [Святослава] на нихъ [болгар] многаго ради ихъ воеванiа, еже на Царьградъ.” Сводная русская летопись, съст. Л. И. Лейбовичем, СПб, 1876, стр. 57.


549

вон е играл известна политическа и обществена роля в самия град Херсон. Тия данни дават достатъчно основание да поставим изпращането на Калокир при русите или обръщането на Никифор към руския княз със споменатото предложение във връзка със събитията, които са станали в това време по северните брегове на Черно море, и в частност с отношенията на град Херсон към самата Византия като нейна колония.

Византия всякога е гледала да запази своите владения по северните брегове на Черно море и здраво да закрепи в тях своята власт и влияние. Това изисквали както нейните търговски, така и нейните политически интереси. В това отношение като главна база й служел град Херсон, който от края на IX век тя сполучила отново да подведе под своята върховна власт, което се изразило с изпращането на свой наместник-стратег; дотогава Херсон бил свободен град под протектората на хазарите. [15] От началото на Х век, откак мощта на хазарското царство почнала да пада, и особено след постройката на крепостта Саркел (рус. Белая Вежа) на Долни Дон, византийската власт и влияние се смятали достатъчно закрепени. Обаче почналото се в това време засилване на руското киевско княжество и бързото му разширение чрез присъединението на отделните славянски племена и за сметка на хазарските владения към средата на Х век ясно очертали държавната политика на първите руски князе — стремеж да слязат на Азовско и Черно море и да завладеят главните морски търговски пътища, а това било в разрез не само на политическите, но и на търговските интереси на Византия. [16] Особено опасно за византийските владения по северните брегове на двете морета и в частност на град Херсон станало киевското княжество през втората половина на Х век при княз Светослав. През времето на своя дълъг поход на изток от 964 до 967 г. Светослав нанесъл съкрушителен удар на всички свои източни съседи от реките Ока и Горна Волга до Каспийско море и Кавказ, когато той сполучил в 965 г. да покори Таманския
 

15. Н. Знойко, О посольстве Калокира в Киев, ЖМНПр, новая серия, ч. VIII, 1907, стр. 253—264.

16. Същият, О походах Святослава на восток, пак там, ч. XVIII, 1908, стр. 271—285.


550

(Тмутараканския) полуостров, в 966 г. да превземе крепостта Саркел, а в 967 г. да присъедини вятичите към киевското княжество. [17] Тия успехи на русите почнали да всяват страх на херсонците, които, ако и да се стремели всякога да запазят своето вътрешно самоуправление, сега били принудени своевременно да потърсят покровителството на Византия, защото те предвиждали, че сега идел техният ред да изпитат силата на руското оръжие. Целта на идването на Калокир, сина на херсонския протевон, според нас е била да разкрие пред императора истинското положение на херсонци и да иска бърза помощ, за да отклони надвисналата над тях опасност, и може би това било главната причина, която е принудила императора да прекрати тъй преждевременно българския си поход. Но в това време Никифор не бил в състояние с нищо да помогне на херсонци, нито пък изобщо да защити византийските владения по северните брегове на Черно море пред вид на това, че войната с арабите не била още свършена и несполучливата морска експедиция в Сицилия, а най-вече поради очакваната все още от страна на българите война. В тия трудни моменти Никифор прибягнал към дипломацията: той решил да въоръжи киевския княз Светослав против българите, като мислел, от една страна, да отвлече вниманието на руския княз от Херсон, а, от друга, чрез това да направи България съвсем безопасна за империята. С воденето на преговорите той натоварил самия Калокир, като го снабдил с нужното количество злато, което последният трябвало да раздаде на русите и на техния княз.

В началото на 967 г. Калокир заминал от Цариград за Херсон и оттам за Киев, където той е могъл да се срещне със Светослав не по-рано от юни с. г., т. е. след завръщането на последния от похода против вятичите. Според думите на Лъв Дякон Калокир дотолкова се сближил и дори се привързал към Светослав, че чрез подаръци и разни примамливи обещания за богата плячка сполучил да го убеди, след като събере силна войска, да потегли против българите. Обаче не било само това причина за бързото съгласие на руския княз да приеме предложението на византийския император. Честолюбивият херсонец не се ограничил само с инструкциите и даровете на своя
 

17. Н. Знойко, О походах Святослава на восток, стр. 258—271.


551

господар: той поискал да се възползува от случая за постигане на своите властолюбиви замисли. Между другите условия той предложил на Светослав и следното: след като победи българите, да покори страната им и да я задържи като собствено владение, а в замяна на това “да му помогне против ромеите, за да завладее царството и да достигне ромейската върховна власт — като обещавал за тая помощ да му даде голямо и безбройно количество пари от царските съкровищници” [18]. Не по-малко привличала Светослав и самата България, богатствата и търговско-географското положение на която не са били неизвестни за русите. През време на търговските си сношения, както и във време на поход русите обикновено пътували за Цариград покрай българските черноморски брегове и се спирали в българските пристанища или в устията на реките. [19] Както и да било, но “Светослав, пише Лъв Дякон, като изслушал Калокир, не бил в състояние да удържи силното си желание и изпълнен с надежди за богатство, мечтаейки да завладее българската страна, и при това като човек буен и смел, храбър и пъргав подбудил цялата руска младеж към поход” [20]. В края на пролетта или началото на лятото 968 г. [21] на-
 

18. Leo Diakonos, ibid., p. 774–15.

19. Const. Porphyr., De admin, imp., ibid., p. 793–11. Сводная русская летопись, стр. 37 под 941 г. и стр. 39 под 944 г. М. Дринов, пак там, стр. 94; Съч., т. I, стр. 463.

20. Leo Diakonos, ibid., p. 7716–22.

21. За годината на първия поход на Светослав в България засега са известни две данни: 1) на Руския летопис: “Въ лто 6475 [от С.М. = 957 от Хр.]. Иде Святославъ на Болгары” и 2) на Иван Скилица:

(Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 37212–14). Единадесетият индиктион дава 958 г., която продължавала от 1. IX. 967 до 31. VIII. 968 г., оттука събитието се отнася най-късно към август месец 968 г., което напълно отговаря на третата данна, именно на петата година от царуването на Никифор Фока: последният се покачил на престола на 16 август 963 г. или 5-ата година завършвала на 15 август 968 г., следователно походът на Светослав се отнася към първата половина на август 968 г., т. е. преди изтичането на 5-ата година. Лъв Дякон не дава никакви хронологическн данни за това събитие, обаче от хода на изложените факти може да се направят следните съображения. Той пише: “Като казва това, той ги [пратениците български] отпрати да отидат назад в страната. Сам пък, като събра опитна [отборна — ] войска, излезе против мизите и по пътя завзе


552

чело на една 60-хилядна войска без обоза [22] Светослав се спуснал по Днепър на ладии и потеглил по Черно море към устието на Дунав. С тях бил и “патриций Калокир, когото Светослав привлякъл към себе си като роден брат чрез връзките на приятелството”. Това нападение било неочаквано за бълга-
 

крепостите, които бяха погранични [съседни] на ромеите, с пристъп” (Leo Diakonos, ibid., р. 6210–13). И тъй българските пратеници се явили в Цариград през първата половина на 966 г. (в април или май), а походът на Никифор последвал, както излиза от думите на Лъв Дякон, наскоро подир отпращането им от Цариград, т. е. в същата 966 г. Наистина българският поход на Никифор според Иван Скилица се поставя в  (Skyl.—Cedr., ibid., p. 3723–4), т. е. през юни на 10-ия индиктион, или на 957 г. Но тая дата едва ли може да се приеме, защото надали Никифор би могъл да чака след грубото нарушение на мира от негова страна повече от година време, защото, както се каза, той се боял да не бъде изненадан от българите от някоя война. Затова, ако в дадения месец юни видим началото на похода Никифоров, за която са били потребни най-малко три-четири месеца (юли, август и септември), то свършването на пoxoда трябва да се отнесе най-рано към септември; в такъв случай както 10-ият индиктион, който продължавал от 1. IX. 955 г. до 31. VIII. 937 г., тъй и четвъртата година от царуването на Никифор, която почвала от 15 август 935 г. право сочат, че Никифор се върнал от българския си поход най-рано през септември 966 г. Тоя извод дава възможност да се установи и друга една дата, именно че Калокир е заминал от Цариград за Херсон в края на 966 г., или в началото на 967 г. и е могъл да пристигне в Киев не по-рано от пролетта на същата 967 г., или той се срещнал със Светослав тъкмо в това време, когато последният според изчисленията на Н. Знойко се върнат ог дългия си поход на изток, след като покорил под властта си вятичите, т. е. през пролетта на 967 г. За да приготви такава голяма армия от 60 хиляди души и нужните за нея лодки, Светослав имал достатъчно време, т. е. цяла една година от пролетта на 967 до пролетта на 968 или той не е могъл да тръгне в поход против България по-рано от пролетта на 968 г.; поради това и даденият от Иван Скилица месец август трябва да се приеме като край на настъплението на Светослав, когато той вече се е настанил в Североизточна България. — Че към 968 г. трябва да се отнесе първият поход на Светослав, вж. “О годе смерти Святослава Игоревича, великого княза киевского”, Хронолог. разыскания Н. Ламбина, А. Кунина и В. Васильевского, СПб, 1876, стр. 163. — Н. Знойко, О посольстве, пак там, стр. 249—252; също “О походах”, пак там, стр. 265—268.

22. За числеността на Светославовата войска говори само Лъв Дякон, който и дава тоя брой — 60 хиляди, от които, както се определя, 10 хиляди съставяли дружината на Светослав и 50 хиляди — другите войници. Новите историци смятат това число твърде надуто и затова го намаляват на 10 хиляди всичко. Обаче неотдавна Н. Знойко показа, че това намаление се явява


553

рите. Когато се научили, че русите навлезли в устието на Дунава и се готвели да излязат на суша, българите събрали и въоръжили един 30-хиляден отряд и излезли против тях; но тая войска била съвършено разбита още в първото сражение, дадено от русите веднага след слизането от лодките, обърнала се на бяг и едвам успяла да се затвори в Доростол или бълг. Дръстър. Като чул за това жестоко поражение на българите, цар Петър, “човек боголюбив и благочестив, силно опечален от неочакваното бягство, паднал в епилептическа болест” [23].
 

произволно, защото самият вървеж на войната го опровергава, па и целта на похода, както видяхме, е изисквала многобройна войска. За съображенията и доказателствата на Н. Знойко подробно вж. “О посольглве Калокира в Киев” пак там, стр. 240—247.

23. Leo Diakonos, ibid., p. 7722—7814:

И тъй цар Петър паднал в “епилептическа болест” според Лъв Дякон, от който израз би могло да се заключи, 1) че дотогава Петър не е страдал от тая болест и за пръв път се случил епилептически удар, и 2) че наскоро последвала смъртта, т. е. подир шест месеца, защото походът на Светослав в България, както видяхме (no-горе, стр. 551, бел. 21), се отнася към лятото на 968 г., не по-късно от август месец, а смъртта на Петър се отнася към 30 януари 969 г. (вж. по-долу, стр. 563, бел. 42). При тия данни ние се усъмнихме дали царят е умрял от епилептически удар, защото епилепсията е по-скоро хроническа болест, от която не може след един удар да последва смърт. Затова ние се обърнахме към проф. д-р В. Д. Моллов с просба да разреши нашето съмнение. Той биде тъй любезен и ни съобщи следните разяснения и подробности за болестта, за което му изказваме своята благодарност. “Болестта епилепсия се характеризира чрез появяване на припадъци с изгубване на съзнание и с конвулсии на мускулите по краищата и туловището. Болестта се явява често без причини или след психически вълнения. Епилепсията е наследствена обикновено и се развива още в млада възраст. Има редки случаи, при които болестта се развива по-късно в по-напреднала възраст. Припадъците могат да се явяват по-рядко или по-често, понякога в съвсем слаба степен. Епилептиците имат много лабилна психика, лесно се сърдят и реагират на дребни поводи много силно. Във време на такива разтревожвания могат да правят и престъпления. С епилепсия могат да се смесят и други заболявания, при които се явяват припадъци с изгубване на съзнание и с поява на конвулсии. Така се развива често и мозъчно крьвоизлияние (апоплексия), при което често след тревога изведнъж хората падат, изгубват съзнание и получават конвулсии, които могат да се ограничат върху парализираната страна, а у други да засегнат и здравата страна. — В старо време не винаги са могли да различат припадъците от двата вида. В дадения


554

След това русите не срещнали никакъв вече отпор от страна на българите и превземали един след друг градовете, като ги грабели и разрушавали наравно със земята. [24]

Според руския летопис Светослав, като победил българите, превзел “городъ 80 на Дунаеви, и сде княжа ту въ Переяславци, емля дань на гръцхъ”. Това кратко, но тъмно известие е било предмет на разни обяснения; обаче ако за център на своите владения Светослав избрал Переяславец, което предава старобълг. Преславец, т. е.  (гръц. ), който се намирал срещу дунавския блатист остров Балта между градовете Черна вода и Хърсово и бил твърде важен търговски град на най-тясното място между Черно море и Дунав, [25] както и сам Светослав го определя “яко ту сходят ся вся благая: отъ грекъ злато, паволоки, вина и овощеве разноличныя, изъ чехъ же и изъ угорь сребро и комони [коне], изъ Руси же скора [кожи], и воскъ, и медъ и челядь [роби]” [26], то естествено и завоюваната от него българска земя надали е могла да се простира много надалеч от тоя център, така щото едва ли ще бъде погрешно, ако приемем, че завоеванията на Светослав през първия му поход се ограничавали с отнемането на днешна Добруджа и част от Делиормана; но в същото време не може да се отрича, че русите не са навлизали навътре в страната и грабели и разрушавали много други беззащитни български градове и села, обаче те се връщали пак в пределите на завоюваната част. Затова под “городъ 80 по Дунаеви” според нас трябва да се разбират градове не само по Дунава, защото изразът “по Дунаеви” значи също и в областта на Дунава, но и навътре в страната, т. е. в днешна Северна България, и то такива, които са били само ограбени и разрушени, но не и
 

случай обстоятелството, че цар Петър е бил на около 70 години и че е получил припадъка след една тревога, дава основание да се твърди, че той е получил не епилептически, а апоплектически удар.”

24. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 37214–15:

25. В. Н. Златарски, Два известни български надписи от IX век, СбНУК, кн. XV, 1898, стр. 136—138.

26. Сводная летопись, стр. 59 под 969 г.


555

завоювани от русите. [27] Що се отнася до израза “емля дань на гръцхъ”, то той мъчно се поддава на обяснения поради липсата изобщо на данни за условията, при които Светослав се съгласил да приеме предложението на Никифор за нападение на България и каквито строго определени, както изглежда, не са съществували. [28]

Още след появяването на русите в устието на Дунав и особено след неочакваното поражение, в Преслав веднага разбрали, че руското нападение на България е дело на византийската политика; но там на първо време не знаели дали и на южната граница няма да се появят византийски войски. В тоя критически момент на болния Петър оставало едно от двете средства за противодействие: или да се обърне към народа в лицето на неговите воеводи и в тях да търси сила и подкрепа за отпор против външните нападатели, или пък да прибегне отново към отстъпчивата си политика. Но да се възползува от първото средство той не можал не само поради своята слабост и непопулярност в народа, но и поради това, че в самата държава, както ще видим, съществувало общо недоволство от външната му и вътрешна политика, което било готово да се изрази в открито въстание против централната власт. Затове цар Петър и неговите съветници решили да търсят външна помощ. Най-първо те обърнали отново погледите си към Цариград. Като мислели, че ако успеят да възстановят мирните отношения с Византия, опирайки се върху бруталното и с нищо непредизвикано преди две години от тяхна страна нарушение
 

27. М. Дринов, пак там, стр. 95—97, Съч., I, стр. 332—333 и 464—465.

28. Н. Знойко, О посольстве Калокира и пр., пак там, стр. 254—258. Според Д. Самоквасов (вж. О военных и договорных отношениях славяно-руссов к грекам до Владимира и пр., стр. 25) тук трябва да се разбира, че Светослав получавал данък от гърците, който бил определен в договора от 907 г. при Олег и потвърден от договорите в 911 и 945 г. Следователно тоя израз няма никакво отношение към завоеванието на североизточната част на България и към българите. Но, от друга пък страна, ако той се разглежда в логическа връзка със съдържанието на цялото известие, то лесно е да се разбере, че такава връзка не съществува и че самият израз си остава сам за себе си, а това ни подсеща да предположим, че има някаква грешка в руския летопис, която може да се поправи, ако думата “гръцхъ” се замени с “болгархъ”, като се разбира, че тоя данък бил наложен и събиран в завояваната от Светослав североизточна част на България.


556

на договора и отказвайки се вероятно от ежегодния данък, лесно ще могат да спрат по-нататъшното нахлуване на русите, те изпратили към края на юни на същата 968 г. в Цариград пратеници [29] с предложение да се възобнови предишният мир. Едновременно те влезли в отношения с печенегите, като им предложили да нападнат руската земя, та по тоя начин да принудят русите и техния княз да напуснат България, на което печенегите, както ще видим, се съгласили. [30]
 

29. За пристигането на български пратеници в това време в Цариград научаваме от следния епизод, който разказва кремонският епископ Лиудпранд в релацията (969 г.) за своето пратеничество при император Никифор в 968 г. до своя господар, германския император Отон I: “Той [Василий Паракимомен] заповяда както на мене, доста досаден от тая тържественост, тъй и на българските пратеници, които бяха пристигнали предния ден, да се срещнем с него в [църквата] Св. Апостоли. И когато след пустословието на приказките и извършването на службата бяхме поканени на трапеза, на горния край на трапезата, която беше дълга без ширина, той предпочете българския пратеник, остриган по маджарски, опасан с медна верига и, както умът ме подсеща, оглашен, пред мене явно за ваше, мои августейши господари, оскърбление [Лиудпранд се обръща към Отон I и жена му Аделхейда]. Във вас пренебрегнат, във вас презрян, във вас отхвърлен. Но благодаря на господа Исуса Христа, комуто вие служите с целия си дух, задето бях счетен за достоен да претърпя оскърбление за вашето име. И наистина, господари мои, обсъждайки не моята, а вашата обида, аз напуснах трапезата. И когато, негодувайки, исках да си изляза, Лъв Куропалат, братът на императора, и първият секретар Симеон се затичат подир мене, викайки така: “Когато Петър, цар български се ожени за дъщерята на Христофор, бе написано съглашение, потвърдено с клетва, щото у нас [от наша страна] българските пратеници да се предпочитат пред пратениците на всички народи, да се чествуват и да се уважават. Българският пратеник, макар и да е, както казваш, остриган, немит и опасан с медна верига, и право е, все пак той е патриций, пред когото да се предпочита един епископ, особено франкски, ние считаме несправедливо, осъждаме. И понеже съзнаваме, че ти с негодуваме понасяш това, ние не те заставяме да се върнеш сега на гощавката, както мислиш, а те подканваме да вкусиш храна в някоя гостилница на императорските роби [служители].” Liudprandi, Relatio de legatione constantinopolitana, cap. 19, ibid., p. 144—145.

30. Че в даденото време българите се намирали в съюз с печенегите против русите, може да се заключи от следното известие на руския летописец. Когато след сключването на мира с Иван Цимисхи в 972 г. Светослав се връщал в отечеството си, “послаша переяславци, пише летописецът, къ печенегомъ, глаголюще:” се идетъ вы Святославъ въ Русь, вземъ имнье много у грекъ (и полонъ бещислень), с маломъ дружины”. Слышавше же се печенези, заступиша пороги; и приде Святославъ къ порогамъ, и не б льз проити


557

Българските пратеници пристигнали в Цариград на 28 юни 968 г. и били приети с голяма почит. Вече това обстоятелство, че на официалния обед на 29 юни с. г. (Петровден) било отдадено на българския пратеник предпочитание пред пратеника на германския император въз основа на сключения в 927 г. мирен договор, ясно показва, че Никифор Фока бил вече решил да възобнови мирните отношения с българския цар. Как се обяснява тая крута промяна в политиката на императора и при това в такъв кратък срок?

Ние видяхме по-горе, че целта на Никифор, когато той повикал русите против България, била 1) да отвлече вниманието на руския княз Светослав от черноморските владения на Византия и 2) да направи България съвсем безопасна за империята чрез неочакваното и бързо нападение на русите, като предполагал, че Светослав, след като нахълта в България и се награби с богата плячка, ще се върне в земята си, както това правели в подобни случаи другите варвари. Обаче предположенията му не се оправдали. Жестокостта и големите разрушения, с които русите придружавали своето нахлуване в България, и особено настаняването на Светослав в Добруджа с център Преславец като в покорена страна, ясно показали на Никифор завоевателните стремежи на руския княз. Императорът твърде добре разбирал, че слабата му съседка не ще бъде в състояние да издържи силните удари на суровите и войнствени руси, а пък завоеванието на България от тях му внушавало страх, защото той ще има зад гърба си вече не кроткия и богобоязлив български цар Петър, а храбрия и смел руски княз Светослав, който едва ли би се удържал от по-нататъшно движение в пределите на империята. А пък зловещият слух, че Калокир искал да завладее византийския престол с помощта на Светослав, усилвал тоя страх и правел нападенията на ру-
 

порогъ” и т. н. (Сводная летопись, стр. 64). Това предизвестяване на “переяславци” — жителите на Преславец, т. е. българите, към печенегите се основавало очевидно на по-раншните съюзни отношения между тях, т. е. още при първото нападение на Светослав в 968 г., и е имало същата цел: печенегите да нападнат руския княз и да го направят занапред съвсем безопасен или пък да му отмъстят за всички злини и разрушения, които Светослав бе причинил на България.


558

сите върху владенията на империята неизбежни. [31] Освен това в самата империя Никифор почнал да губи своята популярност поради своето строго и изпълнено с подозрение управление. Народът бил доволен от строгите му, но справедливи отношения към съдиите и чиновниците, но не и от силното напрежение на финансовите му сили, от тежките данъци, които императорът безмилостно налагал върху него, за да поддържа огромните си войски, а главното било това, че поданиците му трябвало да плащат данъците си със стари от добра стойност пари тогава, когато той сякъл пари с ниска цена, които вървели със същата стойност. Духовенството от своя страна било така също недоволно от императора въпреки всичкото му външно благочестие, задето той обложил с данъци имотите на църквата, спрял по-нататъшното размножаване на манастирите, които и тъй били твърде много, като забранил да се строят нови и със закон гледал да парализира събирането на едри земевладения в едни ръце. Най-голямо било недоволството на цариградското население, което не пропущало случая, за да изкаже омразата си към императора. [32] Но неговото сурово и понякога неблагодарно обхождане му създало много лични врагове и между самото военно съсловие. Най-после още в самото начало на 968 г. войната с арабите била възобновена, а в Южна Италия трябвало да се защищават византийските владения Беневент и Капуа, които се нападали от германците. [33]
 

31. Че Никифор на първо време още се опасявал от русите, говори следният пасаж у Лъв Дякон: “Ромейският автократор Никифор, като научи това [поражението на българите] за таврите [русите], . . . почнал да се занимава с разни работи: приготвял пехотната войска, въоръжавал отрядите, обучавал конната фаланга, обличал конниците с железни ризници, строил метателни машини и ги поставял по кулите на градските [столичните] стени и като приковал към кулата, която обикновено се нарича Кентинарий, тежка и от желязо направена верига и я подпрял на дебели здрави колове, протегнал я през Босфора и я прикрепил към кулата на отвъдната крепост” (Галата). Leo Diakonos, ibid., р. 7814—793. Г. Ласкин, каз. съч., стр. 109, за кулата Кентинарий.

32. Лъв Дякон съобщава, че когато веднъж Никифор в празника Възнесение след тържествата в Пиги (Балакл) надвечер се връщал в двореца, една жена и дъщеря й дошли до такова безумие, че се надвесили от къщата си и хвърляли камъни в него, за което те на следния ден били живи изгорени в едно от предградията на столицата (Ibid., р. 6422—658).

33. Г. Ф. Герцберг, История Византия, стр. 162—163.


559

При такова напрегнато положение, за да може да поведе с успех военните действия и на двата фронта — източен и западен, за Никифор естествено се явявало повече от необходимо отстраняването на всяка опасност откъм България. Лъв Дякон, казва, че Никифор, “бидейки мъж деятелен и дълбокомислещ като никой от ония, които ние знаем, считаше, че за него е вредно, ако той се впусне във война против двата народа [руси и българи]. Затова нему се показало, че ще бъде удобно [полезно], ако той привлече единия от тия народи, защото мислел, че по тоя начин много лесно ще надделее над единия и по-скоро ще го покори.” [34] Пред вид на всичко това Никифор веднага променил политиката си към българите от враждебна на миролюбива: той добре схващал, че както за интересите на империята, така и лично за него ще бъде по-добре да поддържа в тоя критически момент своя единоверен съсед, кроткия и болен Петър, отколкото да позволи на дивия езичник, суровия и войнствен Светослав да се загнезди в непосредствено съседство с империята. Дали Никифор се е опитвал да повлияе непосредно върху Светослав и да спре войната му с българите, остава засега неизвестно; Лъв Дякон съобщава само, че Никифор “се отказал да води преговори с русите, защото той знаел, че патриций Калокир веднъж се отклонил от правия път и отказал да се покорява на властта му, а у Светослав той имал голяма сила [значение] и няма да сключи договор съгласно неговата воля” [35]. Затова той решил да приеме предложението на българския цар, което изразил в голямата почит, оказана на първия български пратеник на Петровден.

Така бил възобновен предишният мирен договор, между България и Византия в края на лятото на 968 г. Обаче цар Петър не можал да се възползува от него, защото българите наскоро след това се освободили от страшния за тях руски княз. Докато Светослав бил зает с опустошението и разорението на Североизточна България, печенегите останали верни на сключения с българите съюз: те нападнали внезапно руската земя и дори обсадили Киев. Но обсадените улучили момента и
 

34. Leo Diakonos, ibid., p. 791–8.

35. Ibidem, p. 799–13.


560

известили за това на Светослав. “То слышавъ Святославъ, вборз всде на кон съ дружиною своею, и приде Киеву, цлова матерь свою и дти своя, и съжалися о бывшемъ отъ печенгъ, и собра вои и прогна печенги въ поли, и бысть миръ.” [36] Така накратко съобщава руският летописец за оттеглянето на Светослав от България, за което от византийските извори само Иван Скилица знае. [37] А между това възникват твърде важни въпроси: 1) при заминаването си изтеглил ли е Светослав заедно със себе си и цялата си войска и 2) кога той е напуснал България? Руският летописец казва, че Светослав потеглил заедно с “дружината си”; но в някои преписи негови вместо “дружина” стои “боляры”, от което става ясно, че тук думата “дружина” трябва да се разбира в тесен смисъл, а не цялата войска; това се подкрепя от обстоятелството, че след пристигането си в Киев Светослав отново трябвало да “събира войници”, за да прогони печенегите от владенията си. Наистина при второто нападение на България в 969 г. според същия летописец Светослав трябвало отново да отвоюва Преславец [38], обаче в даденото място под “Переяславец” трябва да се разбира, както ще покажем по-долу, не малкият, а големият Преслав; освен това, ако Светослав, намирайки се в Киев, казвал на майка си, че иска да живее “въ Переяславци на Дунаи, яко то есть среда земли моей” [39], то ясно, че Преславец той е считал като свое владение, като свой собствен надел, а пък тъй да говори той е могъл, защото както Преславец, тъй и неговата област — Добруджа, били завзети от негови войски, с други думи, той не е изтеглил войската си оттам и тя е останала до второто му появяване. Що се отнася до втория въпрос, то по-горе се изтъкна, че изпращането на печенегите на руската земя се намирало в тясна връзка със събитията, които ставали през 968 г. в Североизточна България, и било дело на българската политика и поради това то е могло да стане в същата година: или в края на лятото, или в началото на есента, както това се потвърждава от руския летописец, който и за двете събития
 

36. Сводная летопись, стр. 59.

37. Вж. по-горе, стр. 554, бел. 24.

38. Сводная летопись, стр. 61.

39. Пак там, стр. 59.


561

говори под 968 г. и от вървежа на самите събития според данните на Лиудпранд и Лъв Дякон.

Обаче нито възобновата на мирния договор с Византия, нито оттеглянето на Светослав не облекчило вътрешното положение на българската държава, защото там ставали събития от съдбоносен характер.

*

През втората половина на Петровото царуване наред с богомилското движение, което подкопавало, както видяхме, духовните сили на народа, вървяло и друго движение от политически характер. Безсилието на цар Петър и на неговото правителство да защити държавата от външните нападатели, особено през времето на маджарските нахлувания, които засягали главно западните области на царството, от една страна, а, от друга, несъстоятелната им политика спрямо Византия и особено новите унизителни задължения пред нея от 963 г. и изпращането на българските наследници на престола като заложници в Цариград, от което вече ясно личело, че Петър предавал съдбините на държавата в ръцете на византийския император, били достатъчни, за да породят общо негодувание в царството. Обаче след несполучливия в 965 г. опит за съюз със западния император против маджарите и след фаталния съюз с последните, който повлича подире си бруталното нарушение на мирния договор с Византия и неочаквания поход на Никифор Фока в 966 г. — всички тия несполучливи и противоположни едно на друго колебания в политиката на цар Петър и неговите съветници, в което явно се изразили слабостта и некадърността на централната власт, обърнали общото негодувание в открита враждебност, особено в западните области, които през времето на тия важни събития, както изглежда, били предоставени сами на себе си. Най-после нападението на руския княз Светослав и успехът на руското оръжие в Североизточна България, а главно крайно неопределените отношения спрямо Византия на първо време, когато се очаквало появяването на византийски войски на южните български граници, а после възоб-


562

новата на мирния договор с нови унижения принудили западните местни управители да помислят за самозащита без знанието и участието на центъра, което било вече явен признак за непризнаване властта на българския цар. Тъкмо в това време се случила смъртта на цар Петър. Сломен от тежината на недавните злини, които се бяха струпали върху държавата, и от болестта, цар Петър се поминал на 30 януари 969 г. [40] Преди смъртта си той приел монашество, а българската църква го причислила към лика на светиите. [41]

Смъртта на цар Петър била ново нещастие за разлага-
 

40. За датата на Петровата смърт вж. подробно по-долу, стр. 562, бел. 41. [Вж. П. Петров, Образуване и укрепване на западната българска държава, ч. I, ГСУ фиф, LIII, 2, 1959, стр. 164, където смъртта на цар Петър се уточнява на 30 януари 970 г.]

41. Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 83, въз основа на един текст от службата на св. цар Петър е готов да приеме, че “Борис II е стъпил по-рано на престола от деня на бащината си смърт, 30 януари 969”. Но подобно нещо едва ли е допустимо, защото Борис II заедно с брат си Роман от 963 г. се намирал в Цариград като заложник и само след смъртта на баща си се върнал в България през пролетта на 939 г. (вж. по-долу). Очевидно Петър приел монашество пред самата си смърт, както обикновено са правели царете през средните векове. За смъртта на цар Петьр имаме още едно известие в “Сказанiе Исаїе пророка”:

(Споменик СКА, III, 1890, стр. 192). Ако в “насилници-исполини”, които погубили българската земя, трябва да видим реминисценция за нападението на русите на България, то бягството на Петър на Запад и неговата смърт в Рим са толкова верни, колкото е вярно, че Петър е бил съвременник на Константин Велики, както се твърди в същото “Сказание”, защото от една служба на св. Петър ясно се види, че гробът му се намирал в България (Й. Иванов, пак там, стр. 84 и 85), а в друга служба той се възпява като , говори се за ; а в една песен се чете:

и пр. (вж. П. А. Лавров, Нова служба цару бугарском Петру, в “Jужнословенски филолог”, кн. I, св. 1—2, 1913, стр. 36 и 37), от което ясно става, че цар Петър не само че е умрял в България, но и в столицата Преслав или близо до нея. Така също невярно е отнесена смъртта на Петър към времето на Роман II (959—933) в съответната приписка към превода на Манасиевата хроника (вж. Й. Иванов, пак там, стр. 147) вероятно под влиянието на приведените по-долу известия на Иван Скилица и Зонара.


563

щата се България. Сега тя преживяла един от най-тежките моменти на своето съществуване: наследниците на българския престол, Петровите синове Борис и Роман, отсъствували от България; в столицата не се забавило вероятно да избухне съперничество между властолюбивите боляри, което трябвало да реши в чии ръце ще премине сега властта, а североизточната част на държавата била окупирана от руски войски, готови да нахлуят във вътрешността на страната при появяването на техния войнствен княз. Това междуцарствие послужило като добър повод, за да се прояви общото незадоволство в открито въстание веднага след смъртта на царя, начело на което застанали четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, известни в историята под име комитопули, т. е. синове на един от мощните комита или местни кметове в западната половина на държавата. [42] Целта на въстанието е очевидна: противопоставяйки се открито на византийското влияние върху вътрешния живот на държавата, водителите на въстанието пред вид на голямата опасност от североизток и юг се стремели да се отцепят от държавата, за да се организират по-добре и самостойно да се защищават против всяко външно нападение било от руси, било от византийци, било пък от съединените сили на едните и другите; във всеки случай в повдигнатото от комитопулите движение, което бързо обхванало западната половина на царството, ясно се изразил отказът им да признават централната власт. Българските боляри в Преслав, които не са могли да не предвиждат, че това движение носи в себе си зародиш за разпадането на държавата, за да запазят поне целостта й, решили веднага да искат от Цариград завръщането на законните наследници на цар Петър, които да заемат бащиното си царство и главно да ограничат по-нататъшното движение на комитопулите. [43]
 

42. За тях вж. тук по-долу, стр. 603 и сл.

43. За тия събития Иван Скилица, който се явява едничък извор, съобщава следното:

т. е. “Българският


564

Няма съмнение, че всичко, каквото е ставало в България, не е могло да не интересува византийския император. Никифор добре разбирал, че успехът на комитопулите би могъл да донесе неочаквани за империята изненади, защото те се явявали като водачи на всички, които били враждебно настроени против византийската политика на преславското правителство. Но подо-
 

цар Петър, възобновявайки мира наскоро [бързо] след смъртта на жена си, сключил договор с царете, като дал заложници и двамата си собствени синове Борис и Роман; и след малко се поминал. А синовете му слея това били изпратени в България, за да завземат бащиното си царство и да ограничат по-нататъшното движение на комитопулите. Защото Давид, Мойсел, Арон и Самуил, бидейки синове на едного от велемощните в България комити, вдигнали въстание и бунтували българската държава.” Skyl.—Cedr., II, р. 34322— 3477. Тоя пасаж Зонара предава така:

(в старобългарския превод на Симеон Логотет, чието продължение представлява превод на Зонаровия текст, пасажът завършва с думите:  (Zonaras, ibid., IV, p. 7515–24; Старобългарски превод, пак там, стр. 146), т. е. “Но царствуващият над българите Петър след смъртта на жена си, възобновявайки договора с ромеите, предаде в заложници двамата си собствени синове Борис и Роман и той се помина, а синовете му бяха отпуснати да отидат в държавата си и да поемат бащината си власт. Защото четиримата синове на едного от комитите между българите, Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като вдигнали въстание, бунтували българите.” Текстът на Зонара представлява само повторение на Скилицовия с някои съкращения и изменения на изразите, които нямат никакво значение; затова ние ще се спрем само върху цитата на Иван Скилица. В тоя пасаж се говори за три отделни събития : 1) за възобновяването на мирния договор веднага след смъртта на българската царица Мария-Ирина и свързаното с него изпращане на Петровите синове в Цариград като заложници; 2) за смъртта на цар Петър и 3) за връщането на Борис и Роман в България, което пък се свързва с въстанието на комитопулите. И трите тия събития ся поставени у Иван Скилица между събитията след април на 6-ия индиктион (Skyl.—Cedr., ibid., p. 34515), т. е. след април 963 г., а между това само първото от тях се отнася към тая година. Според горното известие Петър сключил мирен договор с “царете”, т. е. с малолетните синове на Роман II, Василий и Константин, които веднага след смъртта на баща си (15 март 963 г.) управлявали под регентството на майка си Теофано до покачването на Никифор Фока (16 август с. г.), следователно възобновяването на мирния договор, а оттука и изпращането на Борис и Роман в Цариград като заложници са станали между 15 март или, по-точно, между април и 16 август 963 г., а наскоро


565

бни изненади за Никифор в дадения момент съвсем не били желателни, защото, от една страна, възобновената в 968 г. война в Сирия с арабите продължила ожесточено и през 969 г. около освобождението на Антиохия, а, от друга, недоволството от императора в Цариград все повече се засилвало и той вече получавал тайни съобщения за готвещия се заговор против
 

преди това се случила смъртта на българската царица. [Вж. П. Петров, Образуване и укрепване на западната българска държава, стр. 151 и сл., където сключването на договора е отнесено към 968 г., а изпращането на Борис и Роман в Цариград — към края на 969 г.]. Второто събитие — смъртта на цар Петър, се отнася към 30 януари 969 г., както се установява по данните на Лъв Дякон. Според него с Петър се случил апоплектичен удар, както видяхме (no-горе, стр. 553, бел. 23, след първото още поражение на българите от русите през лятото на 968 г., не по-късно от август месец и “като преживял немного, казва Л. Дякон, [Петър] се преселил от тоя свят; но това ставаше в Мизия по-сетне” (Leo Diakonos, ibid., p. 7810–14:

От тия думи ясно става, че смъртта на Петър последвала “немного” време подир апоплектпчния удар, т. е. не след години, а само след няколко месеца; а понеже паметта на цар Петър като светия се празнува на 30 януари (Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 82), деня на неговата смърт, то той е умрял на 30 януари 969 г. Поради това изразът  в горния пасаж е погрешно поставен между събитията от 963 г. Веднъж установена датата на Петровата смърт, то и въстанието на комитопулите, както и завръщането на Борис и Роман, които са станали , т. е. след смъртта на Петър, ео ipso се отнасят към същата 969 г., при което първото — към края на зимата, а второто — към пролетта, както това ще покаже и самото развитие на събитията след смъртта на Петър.

[Допълнение № 2 — на старото издание.]

След отпечатването нл предпоследната кола на тая книга попадна ни на ръка историческата бележка на проф. Д. Н. Анастасиевич, Хронологиjа изашиљања Бориса II и Романа у талаштво на византийски двор, Скопље, 1926, отд. отп. от “Гласник скопског научног друштва”, кн. II, св. 1—2, стр. 135—137. Ние счетохме за необходимо да спрем вниманието си на тая бележка, първо, защото авторът й ни причислява към ония историци, които поддържат тъй наречената теория на М. С. Дринов за образуването на Самуиловата държава, което той не би сторил, ако да беше запознат с нашите статии : 1) “Тъй наречените “грамоти” на Пинчия и неговия син Плезо” (ГСУ, г. XV—XVI, 1919—1920, стр. 1—54, ср. и тук по-долу, стр. 606, бел. 12 и и 2) “Западната българска държава до прогласяването на Самуил за нар” (МПр, г. II, 1926, кн. 1, стр. 1—32 и кн. 2, стр. 1—34), и, второ, защото г. Анастасиевич дошъл до еднакви с нас изводи, а именно, че цар Петровите синове Борис и Роман били изпратени в Цариград като заложници в 963 г.


566

неговия живот. При такива обстоятелства за Никифор било от първостепенна важност да запази в България старото положение и заедно с него и своето влияние там, като даде възможност на законните наследници да завземат българския престол; но възможно е, че той чрез това е искал да поддържа вътрешните размирици в България и по тоя начин окончателно да я разнебити вътрешно. Както и да било, но през пролетта на 969 г. Петровите синове Борис и Роман били изпратени в Преслав. [44]

Новият цар Борис II (969—972) бил твърде слаб не само
 

и че в тая същата година не е имало никакъв бунт в България, а подобно събитие станало в 969 г.

Като доказателство по първия въпрос г. Анастасиевич привежда само това, че Роман бил скопен от Йосиф Вринга, който управлявал империята като пръв министър до издигането на Никифор Фока в император, т. е. преди 16 август 963 г. Обаче това установяват самата концепция и развитие на събитията от тая година и доказват не само че Борис и Роман не са могли да бъдат изпратени в Цариград като заложници по-късно от 963 г. (вж. тук по-горе, стр. 543—544), но и че въстанието и отцепването на комитопулите не е могло да стане по-рано от 969 г., а само след смъртта на цар Петър (30. I. 969 г.) и преди завръщането на двамата братя Борис и Роман в България. За това вж. подробно тук по-горе, стр. 561—563 и особено бележка 41, дето са изтъкнати няколко други доказателства по зачекнатите от г. Анастасиевич въпроси н тяхната хронология.

Ще си позволим още да посочим тук, че изпратените в Цариград през есента на 969 г. две български девойки за невести на двамата малолетни императори Василий и Константин не са били дъщери на цар Петър. Лъв Дякон, който едничък съобщава за това, ги нарича на едно място “от царски род”, а на друго — “от царска кръв” (вж. ed. Bon., p. 7918—19; и р. 7922—801), а това не ни дава никакво основание да считаме тия две девойки за дъщери на цар Петър, а само за близки роднини на българския царски род (вж. тук по-долу стр. 571, бел. 48 и 49).

Ние се учудваме, задето г. Анастасиевич се е заловил да оборва така старателно остарялото вече мнение на М. Дринов, изказано преди повече от 50 години, през което време се откриха толкова много нови известия и документи, под силата и значението на които това мнение само падна и които дадоха възможност да се представи възникването на така наречената Самуилова държава в съвсем нова светлина, която ние се опитахме да дадем в посочената по-горе наша статия в “Македонски преглед”, г. П (1926).

44. [Вж. П. Петров, Образуване и укрепване на западната българска държава, стр. 164, където това събитие се отнася към пролетта или лятото на 970 г.]


567

за да поведе самостойна и енергична политика, но и да запази целостта на държавата. Вече това обстоятелство, че той се покачил на престола със съгласието и по благоволението на византийския император, показвало, че нито във външната, нито във вътрешната му политика няма да настане никаква промяна, а това, разбира се, не е могло да внесе никакво успокоение в страната. Затова и появяването на Борис II в България като законен наследник на престола едва ли е могло да окаже каквото и да било влияние за прекратяване движението на комитопулите, защото, макар и да не знаем нищо за действията на последните през това време и техните имена да се появяват отново във византийските хроники само след смъртта на император Иван Цимисхий в 976 г., все пак обстоятелството, че през второто нападение на русите западните български области не взели никакво участие в защитата на държавата, дава достатъчно основание да предположим, че комитопулите продължили да се противопоставят и на новия цар със своята самостоятелна антивизантийска политика, без да са проявявали още стремеж за отцепване от държавата. При такова разбъркано вътрешно положение на работите нова страшна буря се готвела да се изсипе върху България. Това било второто нападение на русите.

Княз Светослав бил принуден, както видяхме, да напусне Преславец в края на 968 г. поради опасността, която заплашвала неговото княжество, без да се откаже от завоюваната от него област в Североизточна България. И наистина, след като очистил владенията си от печенегите, той отново обърнал погледите си към България. Според руския летописец Светослав казвал на майка си Олга и на своите боляри: “Не любо ми есть въ Киев быти, хочю жити въ Переяславци на Дунаи, яко то есть середа земли моей, яко ту вся сходятся: отъ грекъ злато, паволоки [материи], вина и овощеве разноличныя, изъ чехъ же и изъ угорь сребро и комони [коне], изъ Руси же скора [кожи] и воскъ, и медъ и челяд.” Но едва ли стремежът на Светослав към Преславец е произлизал само от личното негово желание; тук е действувала несъмнено и подбуда от страна на Калокир, който, знаейки враждебното настроение в Цариград против императора, не преставал да напомня на Светослав за


568

обещанието му и за онова, че тогава е било най-удобното време за действия в негова полза. Това се потвърждава най-добре от факта, че Калокир и при второто нападение придружавал Светослав. Тъй или инак, но княгиня Олга, която била вече в напреднала възраст и при това болна, не пущала сина си и го молела да остане в Киев само до смъртта й и след това да върви, където иска. И наистина Олга починала на 11 юли 969 г. Тогава Светослав, като разделил руските си владения между тримата си малолетни синове, потеглил за своя любим Преславец, който считал като свой собствен дял, както това се вижда от думите му, че “то есть середа земли моей”. През лятото (края на юли или началото на август) 969 г. той с нови сили се явил отново при устието на Дунав. [45]
 

45. За годината на второто явяване на Светослав в България имаме две основни данни: 1) на руския летописец, който го отнася към 6479 от С.М. = 971 от Хр., и 2) на Иван Скилица, който го поставя в 6-ата година от царуването на император Никифор Фока — 969 г. (Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 37216–17:

Zonaras, като говори за първия поход на русите, пише:  (ibid., p. 8725–27), т. е. второто нападение на русите се отнася “на следната година” след първото — 939). В съответната приписка в превода на Манасиевия летопис се чете:

Тук изразът  може да се разбира “в две години”, следващи една след друга. Коя от тия две дати е вярна? Руският летописец, както видяхме, поставя заминаването на Светослав веднага след смъртта на майка му Олга, която според него се поминала на 11 юли 969 г., от една страна, а, от друга, Светослав пристигнал в Преславец в 971 г. Тая несъобразност се усилва с друго едно противоречие у същия летописец. Според него Олга се прекръстила в 955 г. и след това живяла още 14 години (Тверьская летопись), а според друг извор (похвалата на Яков мниха) — 15 години (вж. статията “О годе смерти Святослава”, стр. 175), следователно Олга се поминала през 969 г., а оттука Светослав се явил втория път в България в същата година. Тия тъкмо противоречия у руския летописец накарали някои историци да приемат за по-вярна 971 г., и то главно затуй, защото според византийските извори Олга пристигнала в 957 г. в Цариград, дето и била покръстена, оттука смъртта й е последвала в 971 (= 957 + 14) г., следователно и второто нападение на Светослав се отнася към 971 г. (пак там, стр. 162—163 и 175—176. Н. Знойко, О походах, пак там, стр. 266—267). Но А. А. Шахматов посочи и при това твърде основателно,


569

Известието за новото появяване на русите на Дунав страшно изплашило Борис II, който в тоя критически момент, като не е могъл да очаква помощ от възбунтувалата се част на държавата, следвайки политиката на баща си, обърнал погледите си пак към Цариград: по силата на възобновения мирен договор и съюз с империята той поискал помощ от императора против отново нахлуващите руси в държавата му. Никифор
 

че византийските извори съвсем не говорят тъй категорично, че Олга пристигнала в Цариград и се покръстила там в 957 г., защото единият — Константин Багренородни, говори само за пристигането й в Цариград през есента на 957 г., но не и за покръстването й (De ceremoniis, ed. Bon., p. 594—598), а другият — Иван Скилица, съобщава за пристигането на Олга в Цариград и за покръстването й преди 956 г., преди смъртта на патриарх Теофилакт (+ 27. II. 956) (Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 3291–5). Поради това А. Шахматов съгласува тия два извора така: “Олга се покръстила в 6463 [= 955] г. още при Теофилакт, а пристигнала в Цариград в 6456 [= есента на 957] вече покръстена (в свитата й имало свещеник Григорий)”, следователно Скилица направил грешка, като “поставил под една година и слял в едно две събития — покръстването на Олга и нейното отиване в Цариград (А. А. Шахматов, Разыскания о древнейших русских летописных сводах, СПб, 1908, стр. 117—118). Приемайки по тоя начин окончателно годината 955 за покръстването на Олга и за смъртта й 969 г., 11 юли, както е в летописа, А. Шахматов отнася втория поход на Светослав в България към същата година, като при това обяснява как е произлязла тая бъркотия в годините у руския летопис. Според Шахматов в Древнейшия свод на летописа (1039) събитията са били изложени не по години, а в един разказ, като се поставяли някои само години. Пръв въвел хронологическата мрежа съставителят “на Началния (Киевския) свод (1093). Но понеже вторият поход на Светослав и началото на борбата с византийския император били поставени в един разказ с една година 971 (6479), който бил заимствуван от неизвестна българска хроника, то съставителят на Началния свод разбил разказа на две години според материала, който имал под ръка, така: под 969 г. поставил стремежа на Светослав в България и смъртта на Олга, под 970 г. — подялбата на руските владения между синовете на Светослав, която едва ли е могла да продължава цяла година, а под 971 г. — втория поход на Светослав, понеже той се намира във връзка с началото на борбата му с императора. За това подробно вж. пак там, стр. 118—133. Веднъж окончателно установено, че смъртта на Олга съгласно с руския летопис се отнася към 11 юли 969 г. и чрез това се премахват всички колебания но тоя въпрос, то явно е, че и вторият поход на Светлослав в България несъмнено трябва да се постави в същата година, т. е. напълно се схожда с датата на Иван Скилица — 6-ата година от царуването на Никифор, която свършвала на 15. VIII. 969 г., оттука и второто явяване на русите на Дунав се отнася към края на юли или началото на август 959 г.


570

повидимому се съгласил да се отзове на искането на българския цар, обаче срещу това той поставил ново условие. В края на лятото 969 г. той изпратил свои пратеници, патриция Никифор на име Еротик и евхаитския проедър Филотей, които “да напомнят на българите за еднаквата вяра () (защото българите без противоречие почитат християнските догмати) и да изискат девойки от царски род”, за да ги оженя императорът за малките синове на Роман II, Василий и Константин, та “чрез това неразривно роднинство да се закрепят съглашението и приятелството между ромеи и българи” [46]. От тия думи на Лъв Дякон ясно става, че когато Никифор се съгласявал да изпълни искането на българския цар, той пожелал и тоя път под благовиден предлог да осигури трайността на мира с тях чрез нови заложници и по тоя начин да държи здраво българите в ръце, а при удобен случай да тури ръка върху тях и държавата им. Но понеже порфирородните братя били, както и българските девойки от царски род малолетни — първият бил на 13, а вторият на 10 години, императорът поискал да се изпратят малките княгини в Цариград и там да живеят, докато пораснат младите императори и докато те самите бъдат подготвени под ръководството на императрица Теофан за предстоящата им висока роля. [47]

В Преслав приели на драго сърце както византийските пратеници, така и новото предложение на императора. Тогава, разказва Лъв Дякон, “българите, като покачили девойките от царска кръв на кола (българските жени обикновено на кола
 

46. Leo Diakonos, ibid., p. 7913–21.

47. Лъв Дякон съобщава следното за грижите на Теофан към българските девойки. “Когато вече настъпи нощта [в която бил убит Никифор, т. е. нощта срещу 11 декември 969 г.], императрицата по обикновение влязла при императора и почнала да му разправя за недавно () пристигналите от Мизия [България] невести. “Аз отивам, за да се разпоредя за тяхното настаняване; после пак ще дойда при тебе; но нека спалнята бъде отворена, не я заключвай сега, защото, като се върна аз, ще я заключа.” Това като казала, тя излязла оттам” (Leo Diakonos, ibid., p. 8611–14). Това известие на Лъв Дякон има и друго значение за нас: то ясно посочва, че както отиването на императорските пратеници, тъй и тяхното завръщане заедно с българските девойки (вж. по-долу) от царски род трябва да се отнесат не по-рано от есента на 969 г., защото на 10 декември с. г. Теофан казвала, че девойките “недавно” пристигнали в Цариград.


571

пътуват), изпратили ги на автократора Никифор, молейки по-скоро да им помогне и да отклони заплашващата вратовете им секира на тавроскитите [русите] и да я направи тщетна. И ако той им помогне, ще си спечели победа над таврите, както и над всички, против които той би повел ромейските войски.” “Така българите протягаха ръце, като молеха автократора да им помогне,” завършва Лъв Дякон. [48] Но Борис II не можал своевременно да получи обещаната, както изглежда, помощ от Цариград, защото през нощта срещу 11 декември 969 г. Никифор паднал жертва на дворцов заговор, душата на който между другите били императрица Теофан и известният тогава способен византийски пълководец Иван Цимисхий, братовчед и убиец Никифоров, който на 11 декември с. г. бил прогласен за император. Поради кървавото си покачване на престола новият император (969—976) на първо време бил зает главно със закрепата си на престола и с други вътрешни мероприятия и затова едва ли е държал сметка за обещанията на своя предшественик.

Между това Светослав, след като се явил с нови сили в окупираната от войските му в предната година област, заел се с окончателното покоряване на България. Най-първо насочил ударите си против българската столица Преслав. Българите, без да окажат по пътя му някакъв отпор, се затворили в града; но в станалото след това решително сражение отвън градските стени при всичката си храброст българите били разбити и Светослав завладял Преслав, където пленил цар Борис II със семейството му и брат му Роман. [49] След превземането на
 

48. Leo Diakonos, ibid., p. 7921—807; 8112–13. От контекста у Лъв Дякон не може да се установи били ли са тия български девойки дъщери на Петър, или някои негови роднини, защото той един път ги нарича от “царски род”, а друг път от “царска кръв”; но във всеки случай те са били близки роднини на българския цар. Също така остава неизвестно каква е била понататъшната съдба на тия български девойки от царска кръв; обаче сигурно може да се каже, че кроените от Никифор бракове не били изпълнени, защото Василий II останал неженен до самата си смърт, а Константин VIII още на младини през царуването на брат си се оженил за дъщерята на тогавашния пръв министър Алипий, Елена. Н. Скабаланович, каз. съч., стр. 1 и 10.

49. За действията на русите при второто нападение Иван Скилица само забелязва, че те извършили подобни на предишните и дори по-лоши работи


572

Преслав цяла Североизточна България между Дунав и Стара планина преминала в ръцете на русите. “Учудвайки се на красотата на местността, казва Иван Скилица, и пренебрегвайки сключения с император Никифор договор, русите счели полезно
 

Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 37217–18. Zonaras, ibid., p. 8725–27). Тая обща фраза съвсем не е достатъчна за да си съставим представа за извършеното от русите в България; обаче от разказа му за събитията през пролетта на 970 г. (Ibid., p. 38314–17:

се ясно види, че тогава русите вече покорили България, поне Северна, и държали пленени Борис и Роман, с други думи, чг Преслав бил вече завладян от Светослав. Руският пък летописец ни съобщава следното: “И приде Святославъ въ Переяславецъ, и затворишеся болгаре въ град. И излзоша болгаре на счю противу Святославу, и бысть сча велика, и одолеваху болгаре. И рече Святославъ всемъ своимъ: “Уже намъ сде пасти; потягнемъ мужьски, братье и дружино!” И къ вечеру одол Святославъ, и взя градъ копьемъ; и рече: “Сей градъ мой” (Сводния летопись, стр. 61), и по-нататък се разправя за преговорите на Светослав с императора. Тия, които приемат, че при заминаването си от България в края на 958 г. Светослав изтеглил и войската си оттам, смятат, че тук става дума пак за град. Преславец, като намирали подкрепа за това в по-късната прибавка: “И казни въ немъ измнниковъ смертiю” след думите “сей градъ мой”. Обаче, като се вземе пред вид: 1) че при “Переяславецъ” не стои определението “на Дунаи”; 2) че употребената три пъти дума “градъ”, както в непосредно следващото изречение: “И поела къ грекомъ глаголя: “Хочю на вы ити и взяти градъ вашъ, яко и сей”, означава тъкмо “столица”, защото в последния случай руският летописец разбирал тъкмо Цариград, както това А. Шахматов основателно изтъкна (каз. съч., стр. 122), а в първия случай столицата на България Преслав; 3) че след похода си против византийците Светослав се върнал “въ Переяславецъ” (Сводная летопись, стр. 62—53), когато според други извори (вж. по-долу) той се върнал в Преслав, и най-сетне 4) че при заминаването си за Киев Светослав оставял войската си, както видяхме, в завоюваната област, т. е. Преславец се намирал в руски ръце и нямало защо повторно да го превзема, налага се да приемем, че при второто нападение на Светослав главен обект на завоеванието му съставял именно Великият Преслав, а не Преславец или Малки Преслав, както това твърде ясно личи и от приведените думи на Иван Скилица. Яхъя, който знае само за един руски поход в България, пише следното: “И пламна вражда между тях [българи и руси] и се заели с война един с други. И одържали русите връх над българите и нападнали неочаквано на техния град, именуван Т-л-c-p [според друго четене : Т-л-сайра] — същият е столица на държавата им, — и хванали двамата синове на Самуил [вм. Петър], българския цар, които се там намирали” (В. Р. Розен, каз. съч., стр. 177—178). Макар и името на града и да не може да се види


573

за себе си да останат в страната и да владеят земята.” [50] Както изглежда, до края на зимата 969—970 г. Светослав не предприемал никакви военни действия. Само през пролетта на 970 г., подканван от придружаващия го Калокир, който казвал, че “ако той бъде прогласен от тях [русите] за ромейски василевс, ще им отстъпи България и ще сключи постоянен договор, ще разпредели да им се дават много повече от условените дарове, ще ги има за съюзници и приятели през целия си живот” [51], Светoслaв решил да пристъпи към завоеванието и на южнобългaрските земи. Като оставил гарнизони в по-важните укрепени градове, а в Преслав силен отряд под началството на своя виден воевода Свенкела, комуто било поръчано да пази бyлгaрските съкровища, пленените князе и особено Борис II, той със своята дружина преминал Стара планина и скоро достигнал до Пловдив, който бил превзет след лют бой, като се отнесъл крайно нечовешки с жителите му. Той заповядал, казва Лъв Дякон, “жестоко и безчовечно да набият на кол 20 хиляди души от уловените в града и чрез това застрашил всяка съпротива и го турил под договор”. С тая си жестокост той довел до ужас изплашените българи и здравата завладял страната. [52]
 

Преслав (), а Розен и да го приравнява с Д-р-с-т-л = , все пак тук става дума за столицата на България, а тя била Преслав, а не Дръстър.

50. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 38317–20. Zonaras, ibid., IV, p. 9321–26.

51. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 38320—3841. Zonaras, ibid., p. 9326–31

52. Leo Diakonos, ibid., p. 1054–7.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]