V. Сближение с Византия. Падане на България
 

2.  Вътрешното състояние на България през царуването на цар Петър
 

С отцепването на сърбите се туряло начало на разпадането на българската мощ. Едвам изминали три години и вече почнали външни нападения. В 934 г., съобщават хронистите, маджарите предприели първия си поход против Византия; в своето нападение те достигнали до Цариград, като оплячкосали цяла Тракия. Изпратеният против тях патриций Теофан чрез мъдро поведени преговори можал да ги запре и да сключи мир с тях; при това Роман се показал особено щедър за освобождението на пленниците. [1] Няма съмнение, че маджарите, за да опустошат Тракия и да достигнат чак до византийската столица, минали са през България [2]; но дали те
 

1. Sym. Logoth., ibid., p. 840₁₉—841₅ = Славянския превод, л. 248, стр. 140 = Theoph. Contin., ibid., р.422₃₀—423₇. Skyl.—Cedr., ibid., II, p.316_1–5.

2. Пътят по който са минали маджарите през България, не може да се определи по липса на данни. J. Marquart, Streifzge, p. 60-74, въз основа на

519

са предприели това нападение против Византия на първо време със съгласието на Петровото правителство като реагиране против действията на Роман в Сърбия, или пък на своя глава, след като нахлули в България, са продължили пътя си на византийска територия с цел за грабеж, ние не знаем; във всеки случай това събитие ясно говори, че в даденото време Петър не бил в състояние да окаже никаква съпротива, за да защити държавата си от външни нападения, които след девет години маджарите пак подновили. През април 943 г. те отново нахлули в Тракия [3]; същият патриций Теофан и тоя път сполучил да сключи мир за пет години и дори да вземе от тях заложници. [4] Тия маджарски нападения почнали да всяват страх в Цариград и там при Константин Багренородни, който от 945 г. станал
 

едно известие на арабския писател Масуди, в което се говори за едно маджарско нападение на Византия, станало във или след 320 г. от Хиджра = 932 от Хр, (а според Ибн-ал Атира, коЧто се ползувал от Масуди, в 322 = 934 от Хиджра) при пограничната византийска крепост Валандар, дето станало голямо сражение с византийците, се опита да го идентифицира с нападението от 934 г., като при това вижда в крепостта Валандар византийската погранична с България крепост Девелт. От това обяснение на Маркварт би могло да се заключи, че маджарите са миналр през Източна България. Обаче според известието на Масуди маджарите в това нападение действували не сами, а в съюз с други три народа, между които били печенегите, и то в съседство с хазари и алани, т. е. действието е ставало тогава, когато маджарите са живеели още я Ателкуз; после самите подробности, с които се описва събитието у Масуди по-скоро сочат на маджарското нападение в 895 г., както това изтъква и сам Маркварт, и най-сетне ще посочим още на едно обстоятелство, именно че Девелт при цар Петър не е бил вече погранична крепост, защото от 904 г. българо-византийската граница тук е минавала много п на юг. Пред вид на това и мнението на Маркварт, че маджарите са минали през Източна България, остава неприемливо; но, от друга пък страна, като се вземе под внимание, че маджарите са предприели тоя поход от новите си живелища — Тисо-дунавската равнина, че те са били сами (иначе византийските хронисти биха отбелязали, ако да имаха те съюзници), налага се да приемем, че те са минали през Северозападна България и през западните балкански проходи се прехвърлили в Тракия. Ср. R. Lttich, Ungarzge in Europa im 10. Jahrhundert, Berlin, 1910, S. 145.

3. [За това нападение говори и откритият през 1950 г. в Северна Добруджа надпис. По-подробно вж. В. Гюзелев, Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г., ИПр, XXIV, 6, 1968, стр. 40—48.]

4. Sym. Logoth., ibid., 844_4–6 = Славянският превод, л. 250, стр. 142 = Theoph. Contin., ibid., p. 430₂₂—431₃. Skyl.—Cedr., ibid., II, 319_4–6.

520

самовластен император, решили да се опитат, докато траел мирният договор, чрез християнството да привлекат маджарите към себе си и по тоя начин да спрат техните нападения, а може би и да сключат постоянен мир с тях. Но тоя опит, както ще видим, не донесъл очакваните резултати. [5]

На следната година България била изложена на ново външно нападение. В 944 г. руският княз Игор (912—945) в съюз с много подвластни нему племена, към които присъединил наетите от него печенеги, предприел втория си поход против Цариград на многобройни кораби. Но тоя поход бил своевременно предотвратен от византийците. Известн предварително от херсонците и българите за това ново предприятие на руския княз, Роман Лакапин чрез пратеници предложил на Игор, когато тоя достигнал до устието на Дунав с цел да вземе и печенегите, да приеме данъка, който плащал на Олег, и дори обещал да го увеличи, а на печенегите изпратил много материи и злато. След едно съвещание с дружината си Игор решил да приеме предложението на императора и се върнал с войската си в Киев, а за да се отплати на печенегите, заповядал им да нападнат “българската земя” [6]. Де и докъде се простирало това нападение и как е свършило, засега остава неизвестно. Цар Петър не бил в състояние да им окаже никакъв сериозен отпор, защото в самата България освен посочените политически движения са ставали други събития, които постоянно отвличали вниманието на българските държавници от външните отношения и те предпочитали да не ги дразнят и да ги пропущат. Това са били ония религиозно-обществени движения, които изпълвали Петровото царуване и разклатили от основи мощта на българската държава и народ и чиито зачатъци трябва да се търсят още от времето на цар Симеон, именно в неговата вътрешна реформаторска дейност.

И наистина, когато цар Симеон турял на главата си царска корона, намятал багреница и обувал червени ботуши, с една
 

5. Славянският превод на Симеон Логотет, пак там, л. 254—255, стр. 144. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 328_3–22. Zonaras, ibid., IV, p. 68_4–20. Cp. L. V. Szalay, Geschichte Ungarns, Bd. 1, Pest, 1866, S. 44. A. Rambaud, L'empire grec, p. 358. R. Lttich, пак там, стр. 146—148.

6. Русская летопись по Ипатскому списку, Петербург, 1871, стр. 28.

521

реч, когато той се прогласявал за цар, той мислел, той бил дълбоко убеден, че това право му давало неговото политическо надмощие над слабата тогава и разнебитена Източна империя — надмощие, което главно се изразявало в обширната му държава. Но той изпуснал из пред вид дали тая царска титла е съставяла съществена държавна необходимост; дали абсолютното самодържание, усвоено изцяло във византийска форма, с неговия строг и широк бюрократизъм е вървяло в съгласие с народния дух, с политическия и социален бит на славянобългарите, които съставяли преобладаващо множество в държавата и образували нейната политическа мощ. За да се удържи една такава обширна държава, каквато била българската в Х век, която се бе образувала от постепенното обединение на отделните славянски племена, които наистина са принадлежали към една и съща етническа група — славино-антската, но които дотогава са живели всяко отделен племенен живот със своята строго демократична уредба, не са достатъчни една само обща религия на национален език и един само царски скиптър; тук била потребна и вътрешна връзка — връзка както общокултурна, така и държавно-социална, необходима била органическа, сила, която да свързва, да споява основно масата, населението, народа с централната власт. На Симеоновата държава липсвала тъкмо тая връзка, тая сила.

С въвеждането на християнството в държавата като господствуваща религия се турял край, както видяхме, на многогодишната борба между двата съставни етнически елемента — българския и славянския — и се определял окончателно славянският характер на българската държава; а пък с учредяването на национална църква и с въвеждането на славянския език като държавен и църковно-училищен език се туряла основа за самобитното духовно и културно развитие на българския народ и заедно с това се осигурявала неговата духовна и политическа независимост. Обаче от страна на Симеон, който прокарвал своите реформи по готово възприета от Византия формула, не били приети никакви радикални мерки за примирение и изглаждане различията в държавно-социалните възгледи и положения на двата съставни етнически елемента: потомците на прабългарите останали при своя азиатски монархизъм, тъй

522

богато подхранван и засилван от присадената от Византия строга форма на самодържавието, а славяните не се отказали от своя демократизъм с неговата изборна система и общинска наредба. Тъй че макар след обявяването на християнството за господствуваща религия, а славянският език за официален език в България и да изчезвало всяко етническо различие, обаче в социалния живот на българския народ не произлязла никаква промяна: потомците на хуно-българите в лицето на своите представители не преставали да мислят, че те като организатори и обединители трябва да държат властта в ръцете си; славяните пък в своята многобройна маса от своя страна не преставали да считат, че те само признават сюзеренната власт на българския цар с известни задължения, а сами продължавали да се придържат в своите демократически принципи.

По тоя начин към времето на Симеон на мястото на предишното етническо различие изпъквали и почнали рязко да се различават два разреда граждани: едни — привилегировани, които се групирали около престола и станали участници във властта, образували отделно съсловие, известно вече под славянското име болярство с неговите подразделения на “велики и мали”, на “вътрешни и външни” боляри, които са съставяли, тъй да се каже, интелигенцията на българската държава и ръководели съдбините на народа; други — непривилегировани, които дали контингента и силата при образуването на държавата и нацията, и то повечето, ако не изключително, потомци на обединените славяни, съставяли масата от населението — народа, който не вземал никакво участие във властта, но трябвало да обработва земята, да доставя нужните продукти за икономическия живот на страната, да се явява в редовете на войската и да защищава държавата. Наистина при княз Борис тия два разреда граждани, които и по численост, и по значение представлявали нещо неестествено, етнически вече не се различавали, може би те носели вече едно общо име българи, но социално те се рязко отличавали помежду си: те живеели и се развивали отделно и в различни посоки; тях ги съединявали едни само външни политически интереси, но не и вътрешни — културно-икономически, защото тия последните не могли да възникнат и да ги сплотят поради тяхното рязко социално различие.

523

Цар Симеон бил добър дипломат и отличен пълководец; но той бил слаб социолог и законоведец и затова не можал да разбере какви гибелни сетнини ще докара за държавата това ненормално културно-социално положение, противно на народния дух; напротив, той още повече засилил различието между двата разреда граждани. Бидейки най-върлият враг на византийците, сам се поддал на византинизма. С въвеждането на византийския абсолютизъм с неговото строго различие на съсловията, бляскава помпозност, тържествено изтегнато величие на външния вид с натруфените титли, мъчителен ритуал и придворен церемониал — абсолютизъм, който го увлякъл в ламтежа да седне на престола на източните императори и в свързаните с тоя ламтеж 14-годишни тежки войни за Цариград, Симеон още повече удълбочил пропастта между привилегированата класа и народа, защото болярството, подражавайки на своя господар във външния разкош и увеличавайки материалното си положение, сега се облякло във формата на византийската аристокрация с всичките нейни права и прерогативи, които са били, разбира се, колкото чужди, толкова и непонятни и дори нетърпими за народа. Но не стигало и това Симеон отделил и образувал така също по византийски образец още едно съсловие, което се явявало, както и във Византия, като необходима част на самодържавната власт. Това е духовното съсловие. Висшето духовенство, което като представител и разсадител на просветата при княз Борис било съединителна брънка между държавния глава и болярското съсловие, от една страна, и народа, от друга, при Симеон, стремейки се да завземе подобаващото положение, както и цариградското, редом с царя, малко по малко се отделило от народа в особено съсловие и станало в същите отношения спрямо царя, както и болярството.

Наред с обособяването на тия съсловия изменило се и икономическото положение на двата разреда граждани: от непрекъснатите войни на Симеон за завоевание на Цариград които заемат, както видяхме, втората половина от царуването му, богатеели само привилегированите съсловия — духовенството и болярството; за всяка сдържана победа над неприятелите царят награждавал своите боляри от богатата плячка,

524

а също и със земи, част от които отивали в полза на църквата в това време, когато населението все повече беднеело под натиска на тежките данъци, които отивали за поддръжката на царския двор, а поради съсипателните войни, които не само вредно се отразявали върху материалното му положение, но и донасяли често пъти и загубата на личната свобода и хвърляли народа в робско — крепостническо състояние, тъй че различието между тях се явявало и на икономическа почва.

По тоя начин в България настанало едно ненормално социално-икономическо положение, образували се две диаметрално противоположни течения, от които всяко се придържало в своите традиции и се домогвало да прокара своите тенденции. При тия изтегнати отношения, при тая противоположност в стремежите и при тая отчужденост едно от друго, разбира се, сблъскването на тия две течения ставали неминуеми, разривът между двете привилегировани съсловия и народа рано или късно трябвало да избухне. И ето цялото царуване на слабия и богобоязлив цар Петър представя непрекъснат ред от политически и социални кризи, в които тия сблъсквания се появили в най-голяма сила.

Щом се почувствувало, че изчезнала мощната личност на цар Симеон, който бе съсредоточил в себе си всички фактори в държавата, и веднага изпъкнала самата действителност, която дотогава се спотайвала или пък слабо се проявявала. Най-първо болярството поискало да използува слабостта и неопитността на новия цар, за да си възвърне предишното значение в държавата, и открито почнало да изказва незадоволството си против фактическия управител на държавата. Георги Сурсувул мислел да намери опора против враждебните нему боляри в народа чрез сключването на мир с Византия. Но тоя опит не само не оправдал надеждите на Петър и неговия съуправител, но още повече възбудил духовете: мирът с Византия, колкото наглед и да бил сгоден за България, не придобил очакваната популярност, защото той разкривал широк път и още повече засилвал това, от което народът бил най-вече недоволен — византинизма. Поради това веднага след сключването на мира избухнала борба между болярските партии за оспорване на властта — борба, която се изразила в двете въстания едно

525

след друго начело с недоволните братя на Петър. В тая борба наистина останала победителка партията на Георги Сурсувул, обаче злокобните сетнини от нея — отцепването на Сърбия и възстановяването на сръбското княжество, както и външните нападения, против които българите не предприели или не били в състояние да предприемат никакви противодействия — основно подкопали авторитета на Петровото правителство, а главно показали явно, че последното вече се намирало под влиянието на византийската политика, която почнала да се намесва във вътрешните работи на България и при посредството на царицата гъркиня още повече успяла да насажда и закрепя византийските нрави и обичаи.

Недоволството в болярските среди бързо се пренесло и в народа, в който ходило твърде неласкаво мнение за византийците, които той считал за “самохвали, високомерни, лъжесвидетели, златолюбци, подкупни” [7]. Не по-малко въоръжавало населението против Петровото правителство и тежкото му икономическо положение: съсипани материално от продължителните войни на Симеон, постигнати в даденото време и от физически бедствия, свободните селяни-собственици, които били още със слаби зачатъци за стопанско развитие, с негодуване гледали как тяхното недостатъчно производство трябвало да отива за поддръжка на разкошния двор на един цар, чието правителство не било в състояние да защити и осигури техните жизнени интереси; зависимите пък селяни, или тъй наречените парики (), които живеели като поселенци на обширните болярски земи и ги обработвали при известни условия, започнали да усещат по-силно гнета на своите господари-земевладелци, които, ползувайки се, от една страна, от слабостта на централната власт, а, от друга, от крайно стесненото положение на своите селяни, несъмнено се домогвали да покачват техните тегоби и задължения и по този начин да ги прикрепят към земята и да ги обърнат съвсем в крепостни. [8] Тия промени в социално-икономическото положение на тия селяни все повече засилвали в тях стремежа да се освободят от парикията.
 

7. М. Дринов, каз. съч., стр. 70, Съч., т. I, стр. 439—440.

8. Ив. Сакъзов, Средновековното манастирско стопанство в България, Списание на Бълг. икономическо д-во, г. XXIII, кн. 4—5, 1925, стр. 207.

526

При такова едно натегнато и пълно с опасности положение на работите в България цар Петър и неговите управници решили да търсят опора в църквата, като се надявали и разчитали на нейния авторитет, който тя бе спечелила в предната епоха. Обаче и тая опора, както ще видим, се оказала не в състояние да им помогне, едно, поради особеното положение на църквата в държавата и, друго, поради нравственото състояние на тогавашната българска йерархия. Още в царуването на Симеон при обявяването на българската църква за автокефална и учредяването на патриаршията българската йерархия бе получила византийска уредба, а при Петър поради благочестивия му и набожен характер тя окончателно възприела формата на византийската църковна йерархия с всичките й права и прерогативи, като едновременно усвоила и нейните пороци. Освен това тя достигнала твърде голямо обществено и политическо влияние в държавата, защото под компетентността на епископите били подведени не само църковно-просветните служби, но и много от съдебните дела, и изобщо духовенството имало силно влияние върху духовния живот на българина. В същото време, бидейки владетел и на обширни земи, с които цар Петър я надарявал особено щедро, църквата, висшето духовенство и манастирите не по-малко от болярството използували всички неблагоприятни стопански условия, в които изпадали както свободните, така и безимотните и зависими селяни, за да засилят своето материално положение. [9]

Но, от друга пък страна, имотното и стопански-икономическото засилване на църквата и манастирите наред с политическото им влияние зле се отразило върху нравственото състояние на духовенството. Разполагайки с големи богатства, духовните лица забравяли правите си длъжности и служби, напущали своята просветителна и пастирска дейност и се предавали на леност, користолюбие, разкош и разпуснат живот. Тая поквара пуснала особено дълбоки корени в средата на монасите. Разбогатяването на манастирите правело живота в тях не само обезпечен, но и силно примамлив за всички, които
 

9. М. Дринов, каз. съч., стр. 72, Сьч., т. I, стр. 441. Ив. Сакъзов, Данъчната система в средновековните ни манастири, Духовна култура, кн. 20—21, 1924, стр. 123—124.

527

или поради тежкото си социално-икономическо положение се стремили да се отърват от непоносимата оскъдица, или поради голямото значение на духовенството и материалното му обезпечаване се домогвали да играят видна обществена роля, или пък искали да се прославят като свети и необикновени хора. Под действието на такива подбуди и под девиза, че който живее в света, не може да се спаси, подобни лица, приемайки монашеския сан, без да се подготвят предварително и да изпитат себе си за него, не могли да издържат строгостите на манастирския устав; напротив, те или скоро напущали манастира и вън от него живеели като богатите миряни, като се предавали на разни пороци, или пък, ако оставали в манастира, те не се покорявали на игумена и изобщо не зачитали правилата манастирски, като прекарвали по своя воля и желание един живот не по-малко порочен и осъдителен. [10]

При такъв нравствен упадък духовенството не само губело своя авторитет между населението, но и само почнало да страни от него; а пък за да може да удовлетвори алчността си за богатство, то поддържало непопулярното Петрово правителство. Чрез това си поведение духовенството дразнело все повече и тъй недоволното от положението си население и най-сетне само станало нетърпимо и омразно за народа, както и самото правителство. Тая народна нетърпимост и омраза както към светската, тъй и към духовните власти в България се изразили най-ясно в успеха на онова религиозно-обществено движение, което почнало и се развило през втората половина на Петровото царуване под влиянието на еретическото учение, чийто основател бил някой си поп Богомил, по името на когото неговите последователи се наричали богомили, а самото движение — богомилство. Същността на богомилското учение се състои в следното.

Богомилите вярвали в единния небесен бог Отец, създател на целия свят, но учели, че творец и повелител на видимата материална природа и на човека е Сатанаил, по-големият
 

10. Вж. Недостойното Козмы Пресвитера беседа на новоявившуюся ересь Богомилу, по изданието на М. Г. Попруженко, СПб., 1907 (Памятн. древ. письм., № 167), статии: , стр. 49—50, и , стр. 53—51.

528

син на бог Отец, който, след като от гордост се отцепил заедно с други по-долни духове, бил свален от небето и заменен с по-малкия син на бог Отец — Словото, Исус Христос. След това Сатанаил уредил невидимата още покрита с вода земя и й дал вид, в който я намерил първият човек, създаден също така от него по следния начин: той направил тялото на човека от кал, обаче, когато поискал да го одушеви, той се оказал безсилен: духането, което той пуснал в тялото, излизало от него през задния отвор или от големия пръст на крака и се обръщало или в течност, или в първата на света змия; освен това то осквернило човека, станало извор на нечистите страсти и грехове дори и след като човекът получил душа; а последната той получил все пак от небесния бог, след като Сатанаил се съгласил да властвува само над телата на първия човек и на потомството му, а душите били предоставени на бог, за да попълва изределите ангелски чинове.

Но Сатанаил не си сдържал обещанието. От завист към Отца и прелъстен от хубостта на първата жена Ева, той под вид на змия се съединил с нея и произвел на свет злите Каин и сестра му Каломена; а когато и от Адам Ева родила син Авел, Каин убил брат си. Оттогава духовните деца на Сатанаил гонели и изтребвали духовните синове божии, които впрочем не били много, защото човешкият род се намирал под гибелната власт на Сатанаил за през целия период на Вехтия завет, когато Сатанаил изпращал върху хората такива злини като потоп, стълпотворение, Мойсеев закон, непрекъснати войни и други такива. Най-сетне небесният Отец се смилил над хората за тия техните бедствия: той изпратил от небето втория си син за борба със Сатанаил и за спасение на хората. Синът-Слово се вселил през ухото в утробата на Девата, родил се, живял и умрял на кръст като видим телесен човек, макар че всичко свързано с телесността и да било в него само привидно, а не реално съществуване. Той победил Сатанаил, като му отнел божествеността, свързана със сричката ил в името му, следователно и самото ил, и го затворил вече като Сатана, като прост зъл дух в преизподнята, зад яки врати; а на човешкия род предоставил възможност да влезе във вратата на небесното царство, стига само хората, избавени сега от непос-

529

редната власт и съблазните на Сатана, да съумеят да се борят с останалите в тях дири от злото и наклонност към него, и ще се държат достойно за своето небесно призвание. Като извършил мисията си Словото — Христос се върнал пак на небето при бог Отец и седнал редом с него.

Въз основа на тия представи за божеството, света и чо-пека са построени и ония нравствено-религиозни и социално-иолитически възгледи на богомилите, които са определили тяхното поведение и отношение както помежду им, тъй и към другите хора. Така те отричали всичко веществено, материално, а най-вече собственото си тяло като създание на злото начало и извор на грях и погибел. Измъчване и бавно унищожение на тялото било техен идеал. Храната им била умерена, и то главно растителна; разрешавала се риба, но по никой начин месо и вино. Обличали се скромно: носели черна дълга дреха, както монасите, закривайки с нея и лицето си. Признавали труда, но работели само колкото да се прехранят; всичко повече е “от лукавия”; те отхвърляли и оня труд, който би могъл да достави повече удовлетворение на материалните потребности на тялото, като търговия и др.; дори и селскостопанският труд за “съвършения” богомил бил излишен и затова те се хранели с това, което сама природата давала и небесният Отец изпращал чрез ръцете на благотворители. Брака отхвърляли изобщо, особено за “съвършените”, защото в него най-ярко и силно се проявява стремежът на тялото, на материята да се укрепи и задържа и затова богомилите мразели децата; в брака се подражава на Сатанаил; впрочем бракът се допущал по необходимост и лесно можел да се разкъса. Не по-малко строго се отнасяли и към другите радости и удоволствия на живота; по кротост и смирение те приличали на овце, били мълчаливи, бледни, много не говорели, не се смеели високо, не били любопитни и се пазели от нескромен поглед.

Свободното си време богомилите употребявали не само за борба с тялото, с материята, но и за спасението на душата: обхождайки страната, те проповядвали учението си, четели св. писание и много се молели. От св. писание те четели и слушали само Новия завет и отхвърляли книгите на Вехтия завет като наследие Сатанаилово; молели се много пъти денем и

530

нощем, и то там, дето намерят, на закрито и открито, но не в храмове, наричани от тях живелища на Сатана, място за “много глаголание”. Четели само една молитва “Отче наш”; отхвърляли църковните служби, тайнствата, като допущали само своето “духовно кръщение” (обред за приемане на нов член-богомил), иконите, в които виждали идоли, и кръста, който презирали като оръдие на видимата победа на Сатанаил над Словото, също и мощите на светиите; те не вярвали във възкресението на мъртвите.

Най-сетне богомилите не признавали църковната йерархия и изобличавали живота и нравите на представителите й; те се отнасяли враждебно и към държавата като представител на материалната сила, физическо принуждение, създание на злото начало; те отричали войната като насилие и масово избиване на тела, които не успели своевременно да послужат по делото за въздигане на духа; избягвали клетвата и не признавали съд и наказание. Те били готови, както изглежда, само да плащат данък на държавата, обаче и тук те не се явявали отстъпчиви: учели да не се покоряват на върховната власт, корели богатите, надсмивали се на стареите и болярите, обявявали за грешници пред бога хора, които служат на царя и на чиновниците му, уговарвали робите да не работят на господарите си. Намирайки се в борба както с църквата, така и с държавата, богомилите, които също така се наричали “християни”, образували макар и тайно, свои общини със своя йерархия, която напомняла апостолската църква; начело стоял нагледник — старей (още ) с дванадесет “апостоли”-проповедници, а за цяла една област се избирал един епископ, който управлявал богомилската “църква”. Стареите, апостолите, както и епископът се избирали измежду “съвършените” богомили, които били подложени на повече и по-големи строгости и задължения, отколкото простите — “верните”, които, отказвайки се да прокарват в живота своите възгледи, не скъсвали окончателно с външните връзки с обществото, църквата и държавата. [11] При го-
 

11. Учението на богомилите предаваме тук според най-пълното, но и прецизно изложение на покойния руски проф. Н. В. Ястребов в статията му под наслов “Богомилы” в “Нов. энциклоп. словарь Брокгауза-Ефрона, т. VII (1912), стъл. 74—80, дето е дадена и най-пълната литература по предмета.

531

лямата незаинтересуваност на официалното духовенство поради неговия нравствен упадък и при тежкото положение на народната маса богомилството бързо се разпространило в България поради ония характерни особености, които изпъкват преди всичко в самото учение.

Като еретическо учение богомилството възникнало върху основата на дуалистичната теория на манихейската и павликянската ерес, които били донесени и насадени на Балканския полуостров още в VIII век от сирийски и арменски колонисти, поселени от императорите Константин V Копроним (ок. 754) и неговия син Лъв IV Хазарски (ок. 778), за да пазят границите на империята от нападенията на българите. [12] Но на българска почва тая теория получила ново развитие с някои съществени изменения. Така, докато в основата на манихео-павликянската ерес лежал суровият принцип за първоначалното и вечно съществуване на два равносилни и равноправни, постоянно враждуващи помежду си бога — бог на доброто и бог на злото, българските богомили учели, че първоначално съществувало едно божество, което произвело от себе си Христос и Сатанаил, добро и зло. Сатанаил създал целия видим веществен свят и първия човек, а Христос открил на човека пътя към спасението. Оттука ясно става, че основателят на богомилското учение, бил той поп Богомил, или друг някой, когато почнал да проповядва своето учение, не е имал за цел да преобразува християнската църква или пък да създаде някоя нова религия, която да учи отцепване от източноправославната вяра. По-горе се каза, че богомилите сами се наричали християни; те никога не се отцепвали от църковното общество, ако и да са считали учението си за по-добро, и дори посещавали православните църкви. Богомилството се не явява нищо друго освен едно от ония учения в източната църква, които произлизали от смешение на сирийски, персийски и гръцки възгледи с християнски елементи — учения, които често пъти били плод на разни политически и социални причини. Делото на поп Богомил било това, че като вземал в основа на своето учение дуалистичната теория, той я турнал на християнска основа, развил тая
 

12. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 1, стр. 201—202, 240. Вж. и тук по-горе, стр. 84—86.

532

теория в цяла система и образувал една религиозна община с най-строга организация.

Но това, което придавало на богомилското учение особена сила, било туй, че основателят му внесъл в него и народни елементи. Вече в неговата отстъпка от абсолютния и суровия принцип на другите източни дуалистични учения в смисъл, че отначало съществувало едно добро божество и после се появило злото начало и че в борбата помежду тия две начала доброто най-накрай надделява — вече в тая отстъпка или, по-право, в тая своеобразна особеност на богомилското учение се отразили старите славянски езически вярвания в добрия бог — белия, и злия — черния, и в добри и лоши духове, които и до днес са запазени в нашите народни умотворения и се представят в същата зависимост едни от други. [13] Но ние имаме и право свидетелство, че в богомилското учение са влезли тъкмо славянски езически не само вярвания, но и обреди. Така в българския Синодик между статиите, в които се предават на анатема учението и последователите на поп Богомил, се чете и следното:

Няма съмнение, че тук става дума за обредите, които се извършвали през нощта срещу Еньовден и запазени се извършват още и днес почти навсякъде в българските земи, макар и не в такава груба и разпусната форма. [14] Тия заимствувания на народни вярвания и обреди придавали на богомилството национален характер и го сближавало с народа, който гледал на него като на своя вяра.

Обаче причините за бързото разпространение на богомилството не се обуславят само с неговия национален характер; няма съмнение, че те трябва да се търсят в духовното състояние на България през времето на неговото появяване. След
 

13. Киприанович, Жизнь и учение богомилов, Православное обозрение за 1875, июль и август, препечатано у еп. Порфирия Успенского, История Афона, ч. III, отд. 2, СПб, 1892, стр. 882—884; 888—889; 895—897. М. Г. Попруженко, Синодик, стр. 151 и сл.

14. М. Дринов, пак там, стр. 74—75, Съч., т. I, стр. 444. М. Г. Попруженко, пак там, стр. 33, 77 и 167. Ср. М. Арнаудов, Студии върху българските обреди и легенди, София, 1924, стр. 363—364.

533

приемането на християнството главната задача на първите български господари-християни, както видяхме, по верски и политически съображения била да изкоренят всичко, което би напомняло за старата религия, за езичеството. Това те залягали да постигнат със своя пример и с просветата на народа. Борис бил силно угрижен за уредбата на българската църква, като я снабдявал с благочестиви пастири, а пък просветата на народа предавал в ръцете на най-образовани за онова време и трудолюбиви мъже. Симеон тръгнал по пътя на баща си и през първата половина на царуването си с успех продължил делото на Борис. Обаче неговата дейност в тая посока се оказала по-късно едностранчива. Увлечен от идеята за абсолютното самодържавие, а още повече от мисълта да седне на византийския престол, той забравил за своята длъжност към населението, към народа; неговото внимание било съсредоточено само на привилегированите съсловия — духовенството и болярството, и то дотолкова, доколкото те се явявали като необходими елементи в неговия идеал и като допълнение и украшение на неговото величие. През времето на продължителните си войни с Византия той забравил съвсем за народната просвета, защото народът му бил потребен тогава за съвсем други цели. Наистина Симеон оставил богата може би книжнина, но тая книжнина била предназначена само за привилегированите съсловия; нейните високобогословски отвлечености не внесли нито най-малък принос в съкровището за духовно-нравственото развитие на народната маса, за която богословските и философските теории останали непонятни и недостъпни. Естествено при такива условия народът продължавал да си остава със своите груби предания, предразсъдъци и вярвания. При Петър заедно с нравствения упадък на народните учители — духовенството, тия условия станали още по-тежки. Духовенството със своята немарливост към преките си длъжности да просвещава паството си, от една страна, а, от друга, със своя развратен и разпуснат живот окончателно отблъснало народа от себе си. И ето явява се поп Богомил със своето учение и народът се прилепя към него: в неговия основен принцип той виждал отглас на своите езически вярвания за добрите и злите божества — вярвания, които били още пресни в неговата памет; в неговите

534

прости, ясни и понятни проповеди, съгласни със своите предразсъдъци и суеверия, той намирал нагледно и достъпно за себе си обяснение на всички интересуващи го религиозни въпроси.

Богомилите привличали населението към себе си още и със своя скромен, строг, въздържан и трудолюбив живот, а най-вече със своите приветливи и внимателни обноски [15], като чрез това те се противопоставяли на официалното духовенство, което наричали “слепи фарисеи” [16] и силно го порицавали за неговата леност, [17] користолюбие и разпуснат живот, [18] а главно, че то живеело [19] Не по-малко привлека-
 

15. Козма Презвитер, пак там, стр. 3—4:

16. Пак там, стр. 14:

17. Пак там, стр. 5:

18. Пак там, стр. 16—17:

19. Пак там, стр. 17:

535

телно се явявало богомилското учение и със своите социално-политически възгледи, които отивали в разрез със съществуващата в България действителност и със социално-политическите отношения. Те силно негодували против въведения в онова време изтънчен разкош на византийската аристокрация в горните слоеве на българското общество и поради това много укорявали богатите; не по-малко радикални се явяват в проповедите си против държавния и обществен ред в държавата: те отричали царската власт и изобщо властите, а над техните представители — стареите и болярите, се надсмивали и укорявали; считали за омразни на бога ония, които служели на царя [20]; въставали против обширните землени имоти на църквата и духовенството [21] и изобщо против едрото земевладение
 

20. Пак там, стр. 40—41:

21. В българския Синодик четем следното анатемосване:

Вж. пак там, стр. 56. Това положение се намира между ония анатемосвания, които на Търновския събор в 121 1 г. били съставени против богомилите и очевидно то има не само косвено (Т. Д. Флоринский, К вопросу о богомилах, Сборник в честь 25-летия В. И. Ламанского, Петербург, 1883, стр. 40), но и право отношение към последните. Обаче М. Г. Попруженко, пак там, стр. 87—88, като изтъква, че “тук дума става не за вътрешните работи на България, в която едва ли били възможни каквито и да било спорове зарад църковни имоти”, се противопоставя на това мнение и мисли, че по-скоро това положение е заимствувано от текста на гръцкия Синодик, защото “в гръцкия живот имало факти, които трябвало да предизвикат негодуване у представителите на църквата и да накарат с това анатемосване да спрат попълзновенията на лица, които мислели да заграбят за мирски цели църковния имот”. Като доказателство за това Попруженко посочва новелата на Алексий Комнин, която забранявала да се посяга върху църковни имоти. Но, както се посочи по-горе, 1) и в България, както и във Византия, църквата и изобщо духовенството и манастирите са притежавали големи земелни имоти, така че твърде било възможно, че спорове е имало заради църковни имоти; 2) доколкото е

536

и искали да се отнемат тия земи и да се освободи населението от парикията — от прикрепата върху тях, затова те уговаряли робите, под които трябва да разбираме и крепостните, да не работят на господарите си. Тия навременни проповеди, разбира се, не са могли да не намерят силен отглас в народната маса, която се експлоатирала както от централната власт, тъй и от богатите и привилегировани съсловия, чиито членове се надпреварвали един пред друг със своя разкош и блясък. Народът постъпвал в богомилската община и приемал нейното учение, защото в него той намирал утеха и възможно избавление от тежкото си социално-икономическо положение.

И тъй бързото разпространение на богомилското учение в България се дължало на неговите достъпни за народа религиозно-нравствени принципи, на неговия национален характер и на неговите социално-политически възгледи. Богомилите умеели добре да схващат нуждите на времето и биели в болните страни на населението; техните демократически принципи, които напълно се схождали с народния дух, тяхната борба, която била водена колкото за религиозно-нравствени убеждения, толкова и за подобрение “на съществуващия държавен и социален ред, ясно показват, че това учение имало и политически, и социален характер, какъвто се явява и в по-късните епохи, в XI и в XII век, че богомилското движение не било нещо случайно, а явление, което изтичало от самите потребности на времето и обхващало всички въпроси, които вълнували българския дух в Х век. Като такова, разбира се, богомилството не е останало без значение и влияние върху вътрешния живот и външните отношения на българската държава през занимаващата ни епоха: в него се изразил народният протест както против църквата и държавата, които по своята уредба били чужди за народните схващания, тъй и изобщо против нравстве-
 

известно, засега не може да се установи, че в гръцкия Синодик е имало подобно положение, следователно то си остава чисто българско и е било предизвикано от това, което е ставало в България, и 3) ако следващите анатемосвания за ония, които се опитвали с разни хитрини, билки и магии [да посегнат върху помазания от бога цар, и за ония, които се занимават с разни баяния, магьосвания, предричания се отнасят към богомилите, както това сам Попруженко приема (вж. пак там, стр. 89, 167—169), то и гореприведеното несъмнено има право отношение към богомилите.

537

ния упадък и безогледното подражание на всичко небългарско, които докарали чуждото и пагубно за държавата византийско влияние. Но ако в това отношение богомилството се явявало може би полезно за страната, въоръжавайки се против главните злини, от друга пък страна, то действувало разложително върху народната маса, като разклащало от основа и държавен, и обществен, и семеен строй, и затова то било една от главните причини, които докараха страшната катастрофа и за държава, и за народ в края на Х век.

При такова едно учение, което се явявало тъй вредно и опасно не само за църквата, но и за държавата богомилите срещнали отпор от страна на светската и духовната власт, които ги преследвали и мъчели; но бидейки до фанатизъм убедени в правотата на своето дело, те мислели, че за правдата страдат, и се надявали да получат от бога награда за “вузи и темници”. [22] За изкоренението на “новоявилата се” ерес бил особено заинтересуван и сам цар Петър. Както се вижда от едно писмо на тогавашния цариградски патриарх Теофилакт (II. 933—27. II. 956), изпратено до него, Петър най-първо се обръщал към патриарха със запитване по въпроси за същността на еретическото учение, на което му било отговорено накратко и при това, както изглежда, с възвишен и не съвсем ясен и понятен за българите и техния цар слог. Затова Петър повторно изпратил писмо до патриарха, в което, след като изложил подробно “проклетото учение”, искал от него да му отговори “по-ясно и по-пространно” как да постъпва с ония от еретиците, които се отказвали от нечестието си и как да наказва онези, които упорито се държали в своето учение, а също да му съобщи какво наказание предвиждат гражданските закони за еретиците.

На това писмо патриарх Теофилакт отговорил “с ясен слог, излагайки голи факти, с прости букви”. Между разкаялите се и отказалите се от ереста да се различават три раздела групи хора: 1) такива, които били първенци и учители
 

22. Козма, пак там, стр. 27—28:

538

на чужди за църквата догмати; 2) такива, които били въведени в заблуда и въвлечени в ереста не по порочност, а по простота и незнание, без да разбират точно догмите, но все пак се покорявали и приели ереста и 3) такива, които не са учели и не са се учили, не са претърпели и не са извършили нищо според техните (на еретиците) лоши нрави, а по незнание се присъединили към еретиците и са живели известно време, за да се запознаят с тяхното учение, но след това не го приели и го осъдили и избягали от тях. Тия всички трябва да се приемат отново в църквата, като първите, след като отхвърлят и прокълнат нечестието си съгласно с 19-о правило на Никейския събор, се отново кръщават, а пък ако има между тях свещеници, свещенството да се отменява; вторите се само миропомазват, а свещениците между тях, след като прокълнат ереста и писмено се отрекат от нея, да се приемат, и третите да се приемат след 4-месечна отлъчка, а свещениците да остават у тях. [23]

Що се отнася по втория въпрос, патриархът пише, че гражданските закони като наказание за еретиците, които продължават да остават в своята ерес, определят “смърт, лишение от живот и особено когато се вижда, че злото пълзи и се надвисна, като погубва много [хора]”. Но все пак църковните устави това не позволяват, защото “църквата божия ги отсича като изгнили и напълно вредни членове, предава ги на постоянно осъждане и ги подлага на проклятие”. По-нататък патриархът дава вероятно по искането на българския цар формулите на анатемосването на главните и съществени принципи
 

23. Интересно е това, че в писмото на патриарха нийде нито учението се назовава богомилско, нито еретиците се наричат богомили. Обаче, като, вземем пред вид, първо, че ереста се представя като “новоявившая се” второ, че самото еретическо учение се явява като смешение на манихейството с павликянството и, трето, че във формулите на анатемосването са изложени главните и съществени принципи тъкмо на богомилското учение, то не остава никакво съмнение, че тук става дума за богомилите и тяхното учение. Може би както обръщането на Петър към патриарха, тъй и писмото на последния да се отнасят към времето наскоро след появяването на новата ерес още преди откритото настъпване на поп Богомил като ересиарх или пък преди още самото учение да бе получило широко разпространение, т. е. през 40-те години на Х век, особено като се знае, че писмото е било писано между 933 и 956 г.

539

на новото еретическо учение и представителите на манихейството и павликянството и завършва писмото със следните упътвания: “Ония, които, о най-добър и най-състрадателен човече, всичко това и лица, и догмати, и съчинения прокълнават пред църквата по гореказания ред, да бъдат удостоени със заслужения прием, а ония, които не се покоряват, сами според разума на вашето благочестие да бъдат подхвърлени или под църковното изричаме на проклятие..., или под съдебното — на гражданското смъртно наказание. Но все пак трябва всякак да се грижите все още и още [за тях], от една страна, със заплахи и някои по-сурови доводи, а, от друга, с постоянни поучения и увещания и съвсем да не се отчайвате в тяхното спасение. Но бъди ти, христолюбецо, бъди глашатай на благочестието, учител на православието, изправител или гонител и изтребител на еретическата заблуда и във всичко най-добро — най-силен и най-славен, с което аз ще се хваля не по-малко, отколкото с роднинството и приятелството. [24] И нека тебе сияещ бляскаво те приеме и небесното царство при посредничеството на преснета Богородица и на всички светии, амин.” [25]

Под влиянието на тия съвети и упътвания от страна на п триарх Теофилакт и по настояването на самия цар Петър, който очевидно най-много залягал за изкоренението на зловредната и опасна ерес, а може би и по лично убеждение и съзнание, че трябва да се противодействува на еретиците и изобщо да се повлияе върху съвременното общество за негово спомняне, из средата на духовенството излизали лица, които искали да укрепят вярата в народа, да въздействуват нравствено върху деморализираното духовенство и да премахнат злото с примера си на строг и уединен живот. Водими от тая цел и от голяма набожност, те напущали обществото и се отдалечавали в гори и планини, за да заживеят там строг
 

24. Патриарх Теофилакт бил четвъртият син на Роман Лакапин, следователно той бил чичо на българската царица Марин Ирина, жената на цар Петър.

25. Н. М. Петровский, Письмо патриарха константинопольского Феофилакта царю Болгарии Петру, Известия отд. рус. яз. и слов. Петрогр. академии наук, т. XVIII, кн. 3, стр. 365—372; ние предаваме в български превод цялото писмо, вж. Притурка № 11.

540

аскетически живот. Между тях се издигнал особено св. Иван Рилски, родом от с. Скрино под Руен планина, който дълго време живял и се подвизавал в Рилската планина и турил основа на прочутия в старо и ново време Рилски манастир, като въвел у нас общожителното монашество. Умрял в 946 г. [26] Какво голямо значение имал св. Иван Рилски за своето време показва, от една страна, опитът на цар Петър да се срещне с него в планината, като се надявал очевидно да намери в него добър съветник и подкрепител в борбата с богомилите [27] и чрез неговия авторитет да въздействува върху духовенството и народа за закрепата на вярата, а, от друга страна, следните думи на една песен в тъй наречената Софийска служба на светеца: “О, ти избрано стадо Христово и верни съборе новопокръстени хора, елате да се притечем всички в деня на честната памет на преблажения отец Иван, който просия в Рилската планина и сега дойде при нас. Ето пред нас лежи неговото всечестно тяло: то крепи у нас чистата вяра и събаря еретическите мъдрувания на ония, които не вярват във възкресението; то и след смъртта дава зрак на слепи, чрез него хроми прохождат, схванати се разпущат, изнемощели заякват, бесове изчезват и нашите благоверни царе укрепява
 

26. Критично изложение живота на св. Иван Рилски вж. Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, София, 1917, стр. 1—20. Ср. от същия, Северна Македония, София, 1905, стр. 85—90.

27. С подобна цел Петър се обръщал и към други прочути в онова време постници и пустинножители. Така в житието на св. Павел Латърски (по планината Латра близо до град Милет в Мала Азия), написано от Симеон Метафраст между 980—990 г., като се говори, че името и славата на тоя светител почнала да се разпространява по цялата земя, между другото съобщава и следното известие:

т. е. “и българският властител Петър го [св. Павел] приветствуваше с благосклонни и дори смирени писма и го умоляваше прекомерно да се моли за неговото спасение”. Вж. В. Г. Васильевский, О жизни и трудах Симеона Метафраста, ЖМНПр, ч. 212, 1880, стр. 425, бел. 2, и 431. Св. Павел Латърски умрял в 955 г., следователно за сношенията на цар Петър с него не може да се отива по-нататък от тая година; от друга пък страна, като се вземе пред вил, че св. Иван Рилски е умрял в 945 г., то може да се предполага, че цар Петър се обръщал със своите писма към св. Павел след неговата смърт, т. е. между 943 и 955 г., когато богомилството особено се засилило.

541

срещу противниците ...” [28] Оттука ясно става защо българският народ е почитал открай време и днес почита Иван Рилски за свой патрон и крепител в трудни времена. [29]

Имало е обаче между духовенството и друг разред личности, които, дълбоко проникнати не само от своя професионален дълг да поучават и закрепват паството си в християнската вяра и да му служат като пример в живота, но и от християнско чувство да пазят чистота на вярата и да издигат християнския морал, от една страна, а, от друга, искрено съзнавайки печалната и опасна както за църквата, така и за държавата действителност, чрез слово и перо се опълчвали както против богомилите и тяхното учение, тъй и против упадъка на духовенството. Такъв бил презвитер Козма, който е живял през втората половина на Х век. [30] В своята “Беседа на новоявившуюся ересь Богомилу” или според някои ръкописи “Слово на еретики и препрение отъ божественыхъ книгъ” Козма осъждал и опровергавал лъжливото учение на богомилите, укорявал ги за тяхното лицемерие и тщеславие, и то с цел не да ги накара да се отрекат от учението си, защото те са закоравели в своя “смрад” дотолкова, че “по-скоро ще вразумиш добитъка, нежели еретика”, и защото “тоя, който поучава еретика, не само няма да го поучи, но ще разврати и някого от по-слабоверните” [31], а “за да разкрие пред христолюбивия народ техните лукави речи, та да не попадне някой в тяхната мрежа и като разберат техните мрежи, да се отклонят от учението им” [32]. Но същевременно Козма не по-малко бичува и православните епископи, свещеници и монаси. Под формата на напомняне техните длъжности той въставал про-
 

28. Й. Иванов, Св. Иван Рилски и пр., стр. 16.

29. За историческото значение на св. Иван Рилски вж. С. С. Бобчев, Значението за България на св. Иван Рилски и на основания от него манастир, Годишник на Свободния университет в София, 1922, стр. 62—84.

30. Пръв опит научно да се определи мястото и времето, дето и когато е живял презвитер Козма, въз основа на данни от беседата му напоследък направи Й. Трифонов, Беседа на Козма Презвитера и нейният автор, Сп БАН, XXIX, 1923, стр. 37—77.

31. Козма, пак там, стр. 5—6.

32. Пак там, стр. 3.

542

тив техния разпуснат живот, несправедливост и алчност, против тяхната леност и нехайство, а главно против това, че те забравили своята проповедническа и пастирска длъжност, което е било главната причина за появяването на еретиците и упадъка на вярата у хората, защото книгите били оставени “на изядение плесени и червеи на пищу”, а народът — в развала и невежество. Особено той укорява монасите за техния разпуснат живот, а епископите подканя да подражават на великите църковни отци и епископи и да не казват, че подобно нещо “не може да бъде в тия времена, защото бог, който е бил тогава, и сега е същият и на веки, и винаги, и навсякъде милва ония, които го призовават” [33].

Всички тия опити обаче малко или съвсем не помогнали [34]; злото, вътрешното разложение на държавата било пуснало вече дълбоки корени и все повече се уголемявало поради нови усложнения във външните отношения на царството.
 

33. Козма, пак там. стр. 49—67; 81—86.

34. [Въпросите за обществено-политическото положение на България през Х век, развитието на феодалните отношения, идеологията и организа цията на богомилството са разгледани най-пълно и изчерпателно от Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1961; II изд. — 1969.]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]