Долни Дунав — Гранична зона на византийския Запад
Към историята на северните и североизточните български земи, края на X—XII в.

Василка Тъпкова-Заимова

 

II. ВИЗАНТИЙСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ ПО ДОЛНИ ДУНАВ В КРАЯ НА X II XI В.

(Опит за уточнение)

 

 

Покоряването на долнодунавските земи в края на X и началото на XI в. и включването им във Византийската империя, унищожението на българската държава, която в продължение на три века водила не само самостоятелно съществуване, но получила и високо признание като политическа сила на Балканите, са предизвиквали значителен интерес между учените — специалисти по българска и балканска история. Проблемите, които се поставят, са много и доста разнообразни. Предлагани са различни тълкувания на не всякога ясните и изчерпателни съобщения на византийските автори — нашия основен извор за тази епоха. В последните години се явиха и някои нови материали от археологически и нумизматичен характер, появиха се и нови изследвания, свързани и с тези материали, и с една новооткрита военна тактика. Във връзка именно с новите публикации, някои от които са твърде противоречиви помежду си, се опитваме да направим опит за уточнение по един основен въпрос, свързан с новото положение на земите по Долни Дунав, именно установяването и развитието на византийското административно устройство на тези територии в края на X и XI в.

 

*

 

Покоряването на земите от източната половина на българското царство става на няколко етапа. След като преминал доста набързо териториите на юг от старопланинската верига, Цимисхи срещнал голяма съпротива в днешна Северна България и Добруджа. Затова той бил принуден да остави гарнизони при всички покорени крепости и градове (но при обсадата на Дръстър и тези гарнизони били извикани на помощ и после може би върнати по старите си места).

 

34

 

 

Лъв Дякон и Скилица дават точни сведения за това. Скилица дори добавя, че освен оставените гарнизони по пътя между Преслав и Дръстър Цимисхи се погрижил и за „Констанция и другите крепости, намиращи се отвъд Дунава", които му се предали доброволно посредством пратеници. „Той ги приел благосклонно и изпратил хора да завземат крепостите, както и войска, нужна да ги охранява." [1] Този разказ ясно разкрива как са се развивали събитията, затова го предаваме подробно. След края на обсадата и успеха на византийската войска Цимисхи взел и други мерки, за да си осигури тила по обичайния начин за имперската политика: той изпратил посолство до печенегите с предложение те да не преминават Дунав, да не опустошават българската земя и изобщо да станат „приятели и съюзници" в значението, което византийците влагали в това понятие. А това значи, че от печенегите се очаквало да осигурят спокойствие на новия си съсед Византия. Светослав, след като бил напълно разгромен, бил също приет за „съюзник и приятел" [2]. Разбира се, във византийско-печенежкия договор имало една точка, която печенегите не приели: да пуснат русите да се върнат безпрепятствено в земята си. Византийците пък не уведомили Светослав за това и той паднал убит в печенежка засада. От края на Скилицовия разказ обаче става ясно, че всичко е било предварително уговорено между Цимисхиевите пратеници и печенегите. Там се казва, че печенегите „му (на Светослав) се гневели за договора ромеите". Естествено е да се запитаме защо биха му се гневили именно за такъв договор, когато и те били постъпили точно по същия начин: и едните, и другите били станали „приятели и съюзници" на Византия. Ясно е, че и в този случай е приложена една стара дипломатическа игра: империята разчитала на прочутите си договорни отношения с чуждоземните племена и на раздухване разногласията помежду им, за да си осигури тила. Така, след като „върнал Мизия на ромеите" [3]

 

 

1. Scylitzaе Synopsis historiarum, ed. Thurn, Berlin, 1973, p. 301. Крепостите между Преслав и Дръстър, в които също се оставени гарнизони, са Плиска и Диния, както личи от разказа на Лъв Дякон (L. Diасоnus, ed. Bonn, p. 157). Може да са били превзети и някои други крепости; И. Божилов. Към въпроса за византийското господство по Долни Дунав в края на X в. — Studia Balcanica, II, 1970, с. 80, обръща внимание на Яхъя Антиохийски, които казва, че става дума за „крепостите, превзети от русите". Естествено тези крепости в Северна България са били преди това в руски ръце, но едва ли можем да смятаме, че се касае за всичките 80 крепости, които според „Повесть временных лет" били превзети от Светослав.

 

2. I. Scylitzеs. Op. cit., p. 309—310.

 

3. L. Diасоnus. Op. cit., p. 157.

 

35

 

 

и се облегнал на северните си „приятели", Йоан Цимисхи се прибрал в Цариград.

 

Дотук свършват историческите данни, с които разполагаме. Те не ни осведомяват как са били организирани по-нататък земите, заети от Цимисхи. През последните години обаче се откриха няколко печата, които дадоха повод да се изкажат някои по-сериозни предположения за административното .устройство на завоюваните райони. Първият от тези печати, който даде повод за такава хипотеза, беше намерен в Кълъраши на левия бряг на Дунав. Според румънския археолог Барня този печат гласи: Λέοντ(ι) στρατ(ηγῷ) [Ι]στριηνῷ. Издателят изказва мнение, че това е титла, която се е развила по-късно в ἄρχων τῶν Παριστρίων πόλεων или ἄρχων τῶν περί τὸν Ἴστρον πόλεων καὶ χωρίων. Барня смята, че този Лъв е идентичен със споменавания от Скилица друнгарий със същото име, който бил началник на флотата при обсадата на Дръстър. В заключение Барня приема, че Лъв е бил назначен след това за стратег на териториите или на темата Паристрион. [4] Предположението на Барня беше оспорено от Н. Икономидис, който е на мнение, че Ἰστριήνος е патронимично, а не локално название. [5] Към неговите съображения И. Божилов прибави някои съображения от историческо естество: той обръща внимание, че титлата „истърски стратег" не е засвидетелствувана в изворите, самият пък друнгарий Лъв е бил тогава не на Дунава, а в Цариград. [6] Ние смятаме цялата тази дискусия за излишна, понеже френският нумизмат-византолог В. Лоран още през 1967 г. изтъкна,че четенето изобщо е погрешно. Печатът трябва да се чете така: Λέοντ(ι) βασιλικ(ῷ) στράτορι καὶ τριβούνῳ. „Съвсем не става дума за стратег на Паристрион, заключава Лоран, названието στρατηγῷ Ἰστριηνῷ е чуждо на византийските вули. [7] Въпреки това Барня поддържа отново становището си в Din istoria Dobrogei. [8]

 

Друг печат, който даде възможност да се направят по-сериозни предположения за управлението на дунавските земи, е този на Лъв Саракинопул, намерен в Преслав. Печатът беше открит и публикуван от Т. Тотев, който има и заслугата, че го пусна в обращение.

 

 

4. I. Barnea. Sigilii de plumb bizantine din regiunea Dunării de Jos. — SCIV, 17, 1966, p. 46—48; Sceaux de deux gouverneurs inconnus du theme de Paristrion. — Dacia, NS, VIII, 1964, p. 240—245.

 

5. N. Oikonomidès. Recherches sur l'histoire du Bas-Danube aux Xе—XIe ss. La Mésopothamie de l'Occident. — RESEE, III, 1965, 1—2, p. 68.

 

6. И. Бoжилов. Пос. съч., с. 78; Печатът на Леон Саракинопул — стратег на Йоанопол и Доростол. — ИПр, XXVI. 1870, 5, с. 100.

 

7. V. Laurеnt. — BZ, 1967, p. 328.

 

8. Din istoria Dobrodgei, III, 1971, p. 75.

 

36

 

 

Оловен печат на Лъв Саракинопул

 

 

Впоследствие се направиха някои поправки по отношение на четенето и датировката (Тотев го датира най-общо от XI в.). [9]

 

В. Лоран възстанови формата на именителния падеж — вместо

По отношение на времето, когато Саракинопул е бил стратег, Лоран го поставя „малко преди или малко след Цицикий" (Цоцикий, син на Тевдат Ибериеца, ни е познат от хрониката на Скилица). На свой ред Дякону направи няколко уточнения. Той уместно свързва управлението на Саракинопул с годините непосредствено след 971 г., когато Преслав е бил преименуван Йоанопол. Той обърна внимание и на обстоятелството, че печатът е първото сигилографско потвърждение на името Йоанопол, което се среща и в Ескориалската тактика, за която ще говорим по-долу. Според Дякону седалището на Саракинопул е Дръстър. [10] И. Божилов, който очевидно през 1970 г., когато е отпечатана първата му статия,

 

 

9. T. Тотев. Неизвестен стратег на Йоанопол и Доростол. — Археология, X, 1968, 4, с. 49—51.

 

10. P. Diaconu. — RESEE, VII, 1969, 3, p. 576. Същата теза той развива по-подробно в Citeva consideraţii ре marginea unui sigilui descoperit la Preslav (R. P. Bulgaria). — Studii şi cercetări de numismatică, V, където също не споменава за излязлата междувременно работа на Божилов. Според Дякону името на Преслав стояло на първо място в печата, понеже Преслав е бившата столица, но седалището на Саракинопул да се търси не там, където е намерен печатът (т. е. в Преслав), а в Дръстър.

 

37

 

 

не е познавал още посочените рецензии от Лоран и Дякону, направи подобни на Дякону предположения, като обаче постави седалището на въпросния стратег в старата столица Преслав, където е намерен печатът. Освен това той предлага и цялостна разработка и хронология за военно-административното устройство на земите от двата бряга на Дунава веднага след завоюването им. Част от неговите предположения почиват на тактиката, издадена от Н. Икономидис според Ескориалския ръкопис. Те се състоят в следното:

 

Земите между Балкана, Черно море и Дунав били обособени в отделна тема, чийто пръв управител е именно Саракинопул. Към тази тема може би са били присъединени и отвъддунавските български земи. След смъртта на Цимисхи (976 г.) се е пристъпило към преобразуване на административните единици в българските земи, за да се подсили отбранителната им способност. Всичко това е било с оглед на започналото вече движение на комитопулите. Темата Йоанопол и Доростол била разделена на две: земите около старата столица и част от тема Тракия образували обединение „Тракия и Йоанопол", отразено в Ескориалската тактика. Крепостите по Дунав със стратега на Дръстър, от една страна (στρατηγὸς Δρίστρας), и земите на север от реката, или стратегията Μεσοποταμία τῆς Δύσεως, от друга, били заедно подчинени на катепаната Μεσοποταμία τῆς Δύσεως. Какво точно намираме в Ескориалската тактика по отношение на „западните Месопотамии", ще видим по-долу. Засега трябва само да се отбележи, че в началото Икономидис действително приемаше, че тактиката е съставена между 975 и 979 г. По-късно обаче той я предатира, и то с доста голяма сигурност въз основа на това, че там не фигурират сирийските стратегии по крайбрежието (Антарадос, Валанеос, Габала, Лаодикея), които са завоювани от Цимисхи през 975 г. Следователно тя е съставена между 971 и 975 г. Още тук трябва да се каже, че цялата тази постройка за реформите на завоюваните земи (и доколкото тя е съществувала) трябва да се отнесе към царуването на Цимисхи, а не след това. [11] Очевидно стратегът на Йоанопол и Доростол е просъществувал съвсем кратко, само по времето на завоюването на Дръстър. Всичко останало е извършено непосредствено след това и е дело на Цимисхи. Пак

 

 

11. N. Oikonomidès. Les listes de présence byzantines des IXe et Xe siecles. Paris, 1972, p. 263—269; Idem, L'organisatiori de la frontière de Byzance aux XIe—XIIe ss. et le Taktikon de l'Escorial. XIVe Congrès des ttudes byzantines. Rapports, p. 73.

 

38

 

 

според Божилов, когато Византия отново налага властта си по Долни Дунав, се оформила друга административна единица, обхващаща земите на север от Стара планина, които се присъединили към тема Тракия. Това негово заключение почива на издадения от Ст. Маслев печат на „Давид, протоспатарий и стратег на Тракия и Дръстър" [12]. Но на този печат ще се спрем по-късно.

 

Във връзка с проблема за непосредственото административно организиране на земите по Долни Дунав след окончателната победа на Йоан Цимисхи възникват и още няколко въпроса. Става дума за положението на Византия в района на Дунавската делта и евентуалния ѝ стремеж да укрепи своите граници чак отвъд Дунава.

 

В последно време някои автори изказаха мисълта за постоянното присъствие на византийската администрация по Дунавските устия през целия период на съществуването на Първата българска държава. Един от аргументите за такова „присъствие" се черпи в книгата на Е. Арвелер, [13] където авторката (съвсем между другото, понеже трудът е посветен изобщо на византийското военно дело) смята, че още през IX в. може да се говори за някаква византийска „хора", административна единица по устията на реката, чийто център бил в Ликостомион и където се намирало управлението на дунавските речни единици — управление, зависещо от Цариград. Арвелер се основава на едно посвещение на Фотиевия речник , което фигурира в някои от ръкописите на това издание:

 

Основавайки се на това посвещение, авторката прави следните заключения:

 

 

12. И. Божилов. Пос. съч., с. 83. Вж. също: Печатът на Леон Саракинопул, с. 98—108; Към историята на отвъддунавска България (края на VII—X в.) — ръкопис на дисертация, с. 96 сл., където вече са посочени споменатите рецензии. За печата на Давид вж. Ст. Маслев. Византийски оловни печати от Плиска и Преслав. — ИАИ, 20, 1955, с. 445—462.

 

13. H. Ahrweiler. Byzance et la mer. Paris, 1966 (Bibliothèque byzantine), p. 57 sq.; 87—90. Cf. P. Năsture I. — RESEE, IV, 1966, 3—4, p. 649—651; E. Stănesсu. Byzance et les pays roumain aux IXe—XVe ss. XIVe Congrès international des études byzantines, Rapport IV, p. 20; Din istoria Dobrodgei, III, p. 12; R. Florescu, R. Сiobanu. Problema stăpînirii bizantine în nordul Dobrogei in sec. IX—XI. — Pontica, 5, 1972, p. 381 sq.; Din istoria Dobrogei, III, p. 12.

 

39

 

 

1. Ликостомион като пристанище на един от дунавските ръкави е съществувало още през IX в.

 

2. Там се е намирала византийска ескадра, зависеща от централната флота и поставена под заповедите на един архонт, който имал ранг на комит.

 

3. Част от крайбрежието е била организирана през тази епоха като отделна тема (хора) и зависела от византийската централна власт.

 

4. Споменатият ἄρχων на тази хора по времето на Фотий е бил Михаил (Μιχαὴλ ἄρχων Βουλγαρίας). Това тя заключава въз основа на един оловен печат (намерен в два екземпляра — един в Южна България и друг — край Варна) с такова означение и който беше датиран от Мушмов от IX в., (но Мушмов го свърза с княз Борис-Михаил).

 

5. През X в. центърът на това флотско командуване бил преместен от Ликостомион в Девелт.

 

 

Показахме вече другаде, [14] че цялата тази постройка почива на няколко недоразумения. Най-напред трябва да се има пред вид, че Ликостомион е местно име, което в миналото се е срещало, а се среща и до днес по крайморски заливи. Така че нищо не ни дава основание да отнесем споменатия архонт на Ликостомион именно към едноименното селище на Дунавската делта. Освен това невъзможно е по едно и също време — именно IX в . — да има две съседни „Българии": едната официално призната държава, а другата византийска „хора". И още по-странно изглежда, че пак в в едно и също време и двете биха имали управители, носещи едно и също име — Михаил, единият от които е княз Борис, наречен при кръщението Михаил и често назоваван така от самите византийци, а другият — византийски провинциален управител. Вярно е, че през 1929—1930 г. В. Лоран оспори мнението, че въпросният печат е принадлежал на българския княз Борис, но той смяташе, че печатът е от XI в. Лоран изказа предположение, че печатът е принадлежал на някой управител на тема България, може би на

 

 

14. V. Tăpkоvа-Zаimova. Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube — le sort de Lykostomion et de quelques autres villes côtières. — Studia Balcanica, Ι (Recherches de géographie historique), S., 1970, p. 79—86. Срв. също И. Божилов, В. Гюзелев. — ИПр, XXVIII, 1972, 3, с. 119: V. Вožilov. — Etudes historiques, VI, 1973, p. 75, където Божилов не е забелязал, че не се занимаваме само с локализацията на Ликостомион, а с цялостната постановка на въпроса.

 

40

 

 

Михаил Саронит. [15] Днес обаче бе намерен още един екземпляр от този печат в новооткрит некропол в западните покрайнини на Варна. Некрополът е български, както личи по намерените материали, и е от IX—X в. (датиран е с монета от Лъв VI). [16] Това ново обстоятелство показва, че тезата на Лоран вероятно ще трябва да се изостави (в същност главният му аргумент е, че на печата не фигурира образът на самия Борис-Михаил). Но още Мушмов показа, че такива печати (само с образа на Христос) се срещат по-късно и у византийските императори. Следователно ще трябва да се върнем, както изглежда, към старото предположение на Мушмов, че печатът е принадлежал на българския княз Борис. Вероятно с такива печати и нашите царе са придружавали кореспонденцията си. Във всеки случай този нов екземпляр от печата не слага под съмнение, а потвърждава предположенията ни за ἄρχων Βουλγαρίας.

 

Последното недоразумение е, че Девелт не е идентичен с Бургас, както пише Арвелер въз основа на една грешка, направена от Шлумбергер. Той се е намирал във вътрешността на Бургаския залив, до него е минавала земната граница — Еркесията. Ето защо там не е било възможно да се установи през X в. седалището на управител на византийска флота — седалище, евентуално преместено от Ликостомион. Прочее цялата постановка, почиваща на две грешки, е невярна.

 

Някои румънски археолози, главно Й. Барня, смятат, че могат да потвърдят същото положение за почти непрекъснато присъствие на византийска власт по Долни Дунав, основавайки се на намерените там византийски печати не само от XI—XII в., но (малък брой) и от VII—X в. [17] Такива печати обаче не означават непременно наличие на местна политическа власт, а говорят за връзки между столицата и дадена административна област. Печатите са свързани, както отбелязва още Бънеску, [18] с официалната кореспонденция. Във връзка именно с някои от публикуваните печати от Барня В. Лоран казва: „Трябва все пак да не се поддаваме на изкушението да виждаме местни дейци у всекиго от споменатите

 

 

15. V. Laurent. — Byzantion, V, 1929—1930, p. 600. Печатът е публикуван от Н. Мушмов, ИАД, V, 1928/1929, с. 225—239.

 

16. Лично съобщение на А. Кузев, научен сътрудник във Варненския археологически музей. Изказваме благодарност на др. Кузев за интересното съобщение, което той ни позволи да публикуваме. А. Каджан. ВВр, 29, 1968, с. 316, също обръща внимание, че гръцкият език съвсем не пречи ἄρχων Βουλγαρίας да е бил българско длъжностно лице.

 

17. V. Barnea. Sigilii de plumb; Noi sigilii bizantine de la Dunărea de Jos. — Studii şi cercetări de istorie veche, 17, 2, 1966, p. 277—297.

 

18. N. Вănescu. Les duchés byzantins de Paristrion, p. 109.

 

41

 

 

на метала чиновници. В действителност печатът се слага на кореспонденция, чийто автор обикновено живее на разстояние." [19] В заключение трябва да кажем още веднъж, че не може въз основа на тези печати да се правят предположения за постоянна или почти постоянна византийска административна единица по Долни Дунав по време на Първото българско царство. Само българската държава е могла да има контрол над тези места, доколкото те са могли да бъдат контролирани, като се има пред вид, че в X в. нахлуванията на печенегите са стигали до самата делта.

 

Остава обаче открит въпросът, дали освен в Северна България и Добруджа византийската власт се е установила и отвъд Дунава в периода 971—976 г., както и дали е опразнила всички заети територии, когато след смъртта на Цимисхи в 976 г. (а най-вероятно след успехите на Самуил при Траянови врата в 986 г.) българската власт се връща по тези места. И тук мненията се разделят, защото писмените извори са малко — у византийските и други автори не се говори конкретно по тези въпроси, а археологическите обекти могат да се обясняват различно. Следвайки данните на Ескориалската тактика, Икономидис предполага, че споменатият там катепанат Месопотамия е обхващал старото Ател-Кузу (името Месопотамия е превод на Ател-Кузу), т. е. долното течение на Днестър до долното поречие на Дунав. [20] Вярно е, че в тази тактика се споменават няколко дукатства и катепанати, но връзката между тях не е ясна. Между дукатствата и катепанатите фигурират един „дук на Месопотамия" и един „катепан на Месопотамия". Освен това между стратегиите фигурират едни „стратег на Месопотамия" и един „стратег на Западна Месопотамия". Икономидис обяснява това положение по следния начин: дукатствата и катепанатите (равнозначни едни на други) се намират по граничните зони и са твърде обширни. От тях има само три на изток —Антиохия, Месопотамия и Халдия, и четири на запад — Солун, Одрин и (според неговото предположение) дукатството Месопотамия, към което би следвало да се добави прилагателното „Западна". [21] Иначе би било безсмислено да има на изток едно дукатство „Месопотамия"

 

 

19. V. Laurent. — BZ, 54, 1961, 2, p. 490.

 

20. N. Oikonomides. Recherches. . . p. 71—72.

 

21. Разбира ce, не може да ce смята като сериозен аргументът, който той привежда на с. 213 от докторската си теза (ръкопис, депозиран в Сорбоната — Парижки университет I), че западният управител на Месопотамия бил наречен „катепан" за разлика от източния, който е „дук", понеже в неговия район (т. е. в Долни Дунав) се говорело повече на латински.

 

42

 

 

и един равнозначен на него катепанат „Месопотамии". Значението на тези големи административни и военни единици по границата е било определяно от тяхната отдалеченост от Цариград — Италия, Солун, Одрин. Следователно катепанатът Месопотамия, който би трябвало да се търси на запад, е стоял по важност преди Италия, тъй като е поставен преди нея. [22] Стратегията пък на „Западна Месопотамия" е била подчинена на катепаната „Западна Месопотамия", както вече споменахме. Освен това Икономидис забелязва,че в някои географски области има по две различни военно-административни единици, например има дук и стратег на Халдия, дук и стратег на Солун. [23]

 

Тези логически постройки на Икономидис са много находчиви и може би ще се окаже, че те са отговаряли на действителното положение. Все пак трябва да се отбележи следното:

 

1. Към катепаната Месопотамия не стои определението „Западна".

 

2. Този катепанат е поставен между Халдия и Италия, което съвсем не определя географското му положение. Дори и да се е намирал в Европа, нищо не подсказва, че е бил на мястото на някогашното Ател-Кузу. Пък и самото местоположение на Ател-Кузу е спорно.

 

3. Най-после изобилието на „Месопотамии" (4 споменавания, от които само едно с уточнението „Западна") съвсем не помага за разрешението на въпроса, поне що се отнася за „Запада". За „Изтока" положението изглежда ясно: старите византийски теми на Изток, между които е Месопотамия, заемат значително високо място във военното командуване и стоят преди западните. [24] Разбира се, както отбелязва и Дякону, определението на стратегията „Месопотамия" (т. е. междуречие) като „Западна" или „на Запада" е нещо по-реално, тъй като самата Дунавска делта, която логично отговаря на византийското географско понятие „Запад", е един вид „междуречие". [25]

 

Според нас не би могло да се допусне също така, че центърът на катепаната „Западна Месопотамия" е бил Дръстър, а центърът на стратегията със същото име — Пъкуюл-луи-Соаре, т. е. че единият

 

 

22. N. Oikonоmidеs. Recherches. . . с. 191 — 192.

 

23. Пак там, с. 211, и Recherches. . . р. 87.

 

24. N. Оikоnоmidеs. L'organisation. . . p. 87.

 

25. P. Diaconu. Les Petchenègues au Bas-Danube. Bucarest, 1970, 24—25.

 

43

 

 

център е бил отдалечен само с някакви 20 километра от другия. [26]

 

Предположението, че Византия е търсила разширение и на север от Дунав, намира известно потвърждение и в т. нар. „Записка на готския топарх". Според нас този паметник е прекалено неясен, та да може да се облегнем сериозно на него. Но тъй като от един век около него се трупа огромна литература, а има и още много да се пише, ще вземем накратко отношение и по повдигнатите там въпроси.

 

Според повечето от първите негови изследвачи, а и според някои по-нови земите на т. нар. „топарх" (неправилно означен така, както доказва М. Нистазопулу) [27] са били в Кримския полуостров. Тези автори изхождат от името τὰ Κλίματα, което определят като название на крепост в южната част на Кримския полуостров (Кунин, Вестберг, Талис и др.). [28] Някои от тях дори свързват събитията с готското население, за което смятат, че продължавало да съществува там. Допълвайки Василевски, Милюков и Хонигман отъждествяват Акерман с Маврокастро и с това доказват, че „топархът" се е движил на запад от Днепър. [29] Василевски оспорва локализацията на τὰ Κλίματα и я пренася върху Трансдиерна при Железни врата на Дунав. [30] Шангин и Вишнякова слизат чак до Родопската област, където е засвидетелствувано Κλίμα μεστικὸν καὶ Ἀκόντισμα. [31] Така тези автори насочват събитията на

 

 

26. Такова (немного ясно) преположение изказва Р. Năsturel. Peut-on localiser Petite Preslav à Păcuiul-lui-Soare. — RESEE, III, 1965, 1—2, p. 34.

 

27. M. Nystazopoulou. L'Anonyme de Hase, improprement appelé Toparque de Gothie. BCH, 87. 1962.

 

28. A. Кунин. О записке безыменного Таврического (Anonymus Tauricus). Отчет присуждений 25. IX. 1871, 2, 1908 (1910), с. 106—110; Е. Вестберг. Die Fragmente des Toparchs Gothicus (Anonymus Tauricus) aus dem 10. Jalirhundert, Записки имп. Академии наук, V, 2, 1908, (1910), с. 227—286 сл.; А. Талис. Русско-Корсунские отношения в IX—X вв.— ВВр, XIV 1958, с. 106 сл.

 

29. П. Mилюков. Время и местодействия записки топарха. — Труды 8—20 археол. съезда в Москве, III, 1897, с. 278—289; Е. Honigmann. Studies in Slavic Church History. — Byzantion, XVII, 1944—1945, p. 159 sq.

 

30. В. Г. Васильевский. Записки греческого топарха, М., 1876. с. 368—434.

 

31. М. А. Шангин — А. Ф. Вишнякова. Из коментария к „Записке греческого топарха". ВВр, XIV, 1958, с. 102; Г. Г. Литаврин. Записка греческого топарха. — В: Из истории средновековой Европы, М., 1957, с. 118 сл., отхвърля възможността Акерман да е Маврокастро. Вж. Подробна литература и критичен анализ на всички мнения v Божилов. Към историята. . . (ръкопис, с. 306).

 

44

 

 

Балканите. Бънеску, а след него и Левченко прехвърлят събитията в Добруджа и смятат, че „Записката" трябва да се свърже със Светослав (според Бънеску) или с Владимир (според Левченко). [32] В същност Левченко пръв свързва „Записката" и със Самуил, като смята, че „топархът", подгонен от българската власт на Самуил, търси помощ при „царуващия на север от Дунав", т. е. Владимир Киевски. Според Къмпина, Чиходару и Дякону събитията във втория откъс на „Записката" се развиват също в Добруджа — топархът попада сред българско обкръжение и се обръща за помощ към някой печенежки вожд, „царуващ отвъд Дунав" [33]. М. Артамонов отнася събитията към 1022—1025 г., когато в Киев управлява Ярослав. Към него се е обърнало за помощ славянското население от бившата отвъддунавска България срещу нападенията на печенегите, които започнали да опустошават северната част на българското царство. [34] И. Божилов също свързва събитията в „Записката" със западните отвъддунавски владения на българската държава, но смята, че те са били отвоювани от българската власт след 976 г. и че „царуващият отвъд Дунав" е Самуил, чиито хора наказват измяната на управителите от тамошните крепости, предали се на Цимисхи в 971 г. [35]

 

Напоследък в научната книжнина се яви и краткото тълкуване на Е. Арвелер, [36] която предполага, че тази „Записка" е докладът на Калокир — пратеника на император Никифор Фока, който водил преговори между таврическите и киевските руси. Същевременно беше хвърлена последната „бомба" срещу този загадъчен документ — И. Шевченко го обяви за фалшификат, написан със спекулативни намерения от самия му издател, французина

 

 

32. N. Вănеsсu. Les premiers témoignages byzantins sur les Roumains du Bas-Danube. — BNJ, III, 1922, p. 309; M. В. Левченко. Ценный источник по вопросу русско-византийских отношений в X в. — ВВр, IV, 1951, с. 68.

 

33. В. Diасоnu. Zur Frage der Datierung des Steinwalles in der Dobrudscha und der Lokalisierung der im Berichte des griechischen Toparchen geschilderten Ereignisse. — Dacia, NS, VI, 1962, p. 325 sq.

 

34. M. И. Артамонов. — Вестник Ленинградского государственного университета, N. 20/4, с. 75—81, вж. там и подробни посочвания по повод на „Записката".

 

35. И. Божилов. Към въпроса. . . с. 89 сл.

 

36. H. Ahrwеiler. Les relations entre les Byzantins et les Russes au IXe s. Association internationale des Etudes byzantines. — Bulletin d'information et de coordination, Athènes—Paris, 1971, p. 70. За събитията в 967 г. срв. П. Тивчев. За войната между Византия и България през 977 г. — ИПр, XXV, 1969, 4, с. 80—88.

 

45

 

 

Войските на Цимисхи обсаждат Велики Преслав. Миниатюра към хрониката на Йоан Скилица

 

 

К. В. Хазе, [37] които го бил изпратил на своя покровител в Петербург — граф Румянцев. Трябва обаче да се каже, че това становище, изнесено на XIII международен конгрес на историците в Москва, срещна много сериозни и обосновани възражения от съветските специалисти Сюзюмов, Литаврин, Фоникич и др. [38]

 

Този документ не е датиран с точност — колебанията в датата са големи (от 934 до 1002 г.), но повечето автори приемат 970, 992 или 1002 г. Сигурното в него е, че се говори за пътуване на един византийски сановник по Днепър (първи откъс) и че стават някакви събития, насочени срещу византийската власт, които го принудили да се обърне към един „царуващ на север от Дунав" (но дали самите събития стават пак на север от Дунав, е спорно). За нас повече от спорно е, че „царуващия на север от Дунав" може да бъде Самуил: 1) защото този български владетел колкото и велик пълководец да е бил, не би могъл да поддържа владения от Коринт до Днепър, а още по-малко сам да присъствува там; 2) титлата „царуващ на север от Дунав" [39], която и сама по себе си е малко необичайна, не би могла да се отнася до него, тъй като не е характерна за един „цар на България" или „на българите" (това е титлата,

 

 

37. I. Sevcenko. The date and author of the so-called Fragments of Toparcha Gothicus; Bulletin d'information... p. 71—97; Idem. — DOP, 25, 1971.

 

38. Срв. BBp, XXXIII, 1972, с. 255 (Информация за византиноповедението на XIII международен конгрес на историците в Москва от К. Л. Осипова).

 

39. Срв. J. Sevcenko. Op. cit., p. 89—90.

 

46

 

 

която се дава на Самуил покрай самодръжавєнъ). [40] Тя не би подхождала и за някой племенен вожд на печенегите, а по-скоро на един уседнал и признат владетел на Киевска Русия. Макар тази титла също да не е обичайна и за руския княз, „архонт на Русия", все пак определението „на север от Дунава" е най-подходящо за него.

 

Като запомним от „Записката" името Днепър, както и намекването за „север от Дунава", може да приемем, че действително Византия е изпращала там някакъв човек, защото е имала интереси. Тези интереси на империята вероятно трябва да се свържат с тактиката на Икономидис, и то не само със споменаването на Месопотамия, а по-скоро със създаването на Босфорската тема след победата над Светослав. Всичко това се обяснява в рамките на укрепителните работи, които са били предприети по Черно море и насочени срещу киевските князе. Това е положителното зърно, което засега можем да черпим от „Записката".

 

За съотношението на силите, разположени в отвъддунавските пространства веднага след капитулацията на Светослав, може да се съди донякъде от договора, сключен между Византия, Светослав и печенегите, и от начина, по който киевският княз е намерил смъртта си. От Лъв Дякон знаем, че Светослав е дошъл в България при втория си поход, като е пътувал по море, тръгвайки вероятно от Крим. Изходната точка личи от съобщението, че и Игор тръгнал някога оттам, и от обстоятелството, че Йоан Цимисхи изпратил през дунавските устия кораби, та да не би Светослав да се измъкне от обсадата в Дръстър и русите да се върнат „в страната си и в Кимерийския Босфор — εἰς τὴν σφῶν πατρίδα ἐκπλεῖν καὶ τὸν Κίμμεριον Βόσπορον). След това руските кораби са влезли през дунавските устия (не е уточнено през кой канал) и стигнали пред Дръстър. На отиване Светослав не е бил обезпокояван от печенегите, с които е бил в договорни отношения — това личи от наличието на печенежки редици наред с българските и руските в сраженията с византийците, както и от по-късното им отмятане, когато Светослав започва да губи. И наистина Скилица съобщава, че по време на обсадата на Дръстър „пограничните народи" (τα ὅμορα βάρβαρα) не му доставяли храна или каквато и да е помощ, „страхувайки* се от ромеите". Въпреки че военните действия с византийците били преустановени, Светослав явно се боел за завръщането си, затова поискал от византийците да го

 

 

40. Срв. Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български (Й. Заимов. В. Заимова). С., 1970. с. 18 сл.

 

47

 

 

Йоан Цимисхи пред стените на Дръстър. Миниатюра към хрониката на Йоан Скилица

 

Византийска обсадна машина. Миниатюра към хрониката на Йоан Скилица

 

 

осигурят срещу печенегите, когато минава „през земята им (τὴν αὐτῶν γῆν)". Те обаче го убили, „когато преминавал през страната им (ἐν τῷ δύεναι τὴν τῶν Πατζινάκων γῆν). Лъв Дякон също казва, че „при обратното плуване печенегите му устроили засада (παρὰ τὸν ἀποπλοῦν ἐλλοχήσαντες)". Според същия автор Светослав искал „ромеите да ги оставят свободно да си отплуват и да не ги нападат по пътя с огненосни кораби", т. е. с

 

48

 

 

Преговори между Йоан Цимисхи и Светослав. Из хрониката на Йоан Скилица

 

 

мидийски огън. [41] В „Повест временных лет" е казано, че след като преплувал безпрепятствено Черноморското крайбрежие, Светослав останал известно време в Днепърското устие. [42] Там се чувствувал на сигурност вероятно поради византийския контрол над

 

 

41. L. Diасоnu. Op. cit., p. 155—156; Scylitzеs. Op.cit., p. 309—310.

 

42. Сводная летопись. СПб, 1902. с. 64.

 

49

 

 

Кимерийския Босфор и известна част от западното крайбрежие. [43] Но когато потеглил навътре по реката, печенегите го нападнали в областта на праговете, където те можели да проникват.

 

Бихме се запитали кои са били тези „крепости отвъд Дунава", които след първата схватка при Дръстър заедно с крепостта Констанция изпратили посолство, за да се предадат на Цимисхи и да „му искат прошка за сторените злини". И по този въпрос има изказани много мнения. Ще споменем само това на румънския археолог Барня, според когото Констанция е Константиана Дафне в Олтения. [44] Това становище беше оспорено например от Дякону, [45] към когото препращаме и за главната румънска литература по въпроса. Впрочем повечето румънски учени локализират тези крепости във Влашко. Ние сме склонни да приемем становището, че е имало крепости и отвъд Дунава, но смятаме за невъзможно те да са били укрепления на „местното", т. е. на влашкото население. Такива крепости са могли да принадлежат само на българската държава. Това, че печенегите са били вече навлезли в тези райони, не изключва по същество възможността българската власт да е успяла да запази някои укрепления, чрез които да контролира бреговете на реката. Това е било от значение, тъй като българска флотилия по Дунава не е имало. Ние не знаем дори имената на тези укрепления, които според наблюденията на Дякону са укрепявани повече с дървета и ровове, отколкото с каменни зидове.

 

Според нас по-неприемливо е мнението на Божилов, според когото тези укрепления са се намирали някъде по Прутско-Днестърското (?) поречие, т. е. че за тях се говори в „Записката на готския топарх"; заради това си отмятане от Византия по-късно те били наказани от Самуиловата власт, когато тя отново си върнала тези територии. [46] Ако тези крепости наистина се намираха чак там, би могло да се запитаме какво „зло" са направили на Цимисхи, та да му искат прошка. Никъде не е казано, че при похода си Светослав е получавал помощ от ония земи. Напротив, в началото на дръстърската обсада, тези крепости, които очевидно не са

 

 

43. A. Ahrweiler. Les relations. . . p. 69.

 

44. I. Вarnеa. Byzance, Kiev et l'Orient sur le Bas-Danube du Xe au XIIe siècle. Académie de la République populaire de Roumanie 1955, p. 4—5.

 

45. P. Diaсоnu. Les Pechenègues. . . p. 24.

 

46. И. Божилов. Към въпроса. . . с. 93; Към тълкуването на две известия на Й. Скилица за градовете по Долни Дунав в края на X в. — ИНМВ, IX, 1973, с. 117 сл.

 

50

 

 

били много далеч, побързали да се предадат, виждайки какъв ще бъде краят на войната. [47]

 

В заключение според малкото и неясни данни, с които разполагаме, можем да приемем, че Византия се е опитала да предприеме някои укрепителни работи, както по долното Днепърско-Днестърско поречие (насочени главно срещу русите), така и на неголям район от Дръстър (насочени срещу печенегите). Но контролът на левия бряг на Дунава е бил спорадичен и нетраен. Монетите, които са намерени там от времето на Цимисхи и на които се позовава Икономидис, са много малко: 5 сребърни, открити при Кълъраши (между Силистра и Галац), 1 фолис при Раковица и 3 златни монети при Тулча. Според нас такова количество монети не може да говори за византийско „присъствие". Както винаги, истинското укрепяване е било по лимеса. За укрепяване на тези градове говори самият заключителен текст на Скилица: „След като русите отплували, императорът се погрижил за крепостите и градовете по крайбрежието на реката и като им оставил достатъчно охрана, върнал се в пределите на ромеите." [48] За цялостния план пък на Цимисхи е доста красноречив един късен текст, условно наричан понякога Продължител на Георги Монах, който естествено черпи от други извори: „Ромеите достигнали до Дунавското крайбрежие (курс. наш) и царският скиптър преминал с радост във вътрешността на Татария." [49] Загатва се, с други думи, за успехите по отношение на Русия.

 

Как е станало отвоюването на тези български земи по времето на Самуил и след смъртта на Цимисхи? Някои автори приемат, че отвоюването на тези области е станало някак безболезнено, други — че е станало след сериозни борби. [50] Ние смятаме, че отговор

 

 

47. Е. Stănescu. Byzance et les pays roumains, p. 12 sq., поставя въпросните крепости в Западна Трансилвания. Но срв. критичните бележки на G. Prinzing. — BZ. 66. 1973, p. 104.

 

48. J. Sсylitzеs. Op. cit., p. 310. Дякону твърди, че когато говори за укрепването на бреговете, Скилица употребява думата ὄχνη за „стръмен бряг". Оттам Дякону заключава, че са били укрепени десните брегове на реката (P. Diасоnu. Les Petchenègues, p. 26—27). Но тази забележка не ce потвърждава от съвременните автори: например Кинам употребява ὄχνη и за десния, и за левия бряг на Дунава. Вж. също последното изследване на И. Божилов, Към тълкуването. . . с. 111 сл.

 

49. Е. Muralt. Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon. Petropoli 1859, p. 866.

 

50. В. H. Златарски. История. . . I, 2, с. 642, отбелязва, че след 976 г. българите от източната половина на царството се отказали да признават византийската власт; П. Петров. Востание Петра и Бояна в 976 и борьба комитопулов с Византией. — Byzantinobulgarica, I, 1962, p. 122, казва, че „у Йоанна Цимисхия не было времени долго оставаться в болгарских землях и закончить всей страной"; И. Божилов. Към въпроса. . . с. 85, полемизира с тия двама автори, изтъквайки, че отвоюването на източната половина не е станало леко и лесно.

 

51

 

 

на този въпрос може да се намери в Тактиката на Икономидис. Тя добре показва кои земи са били влезли в границите на империята при Йоан Цимисхи. В рамките на тези граници са организирани и военно-административните единици. По-горе споменахме, че има Одринско дукатство и Солунско дукатство, като в Солун има и стратег — очевидно за града Солун. Около този център са отбелязани също стратегия на Стримон и „Хрисаво", което Икономидис много точно посочва като Крушево, Демирхисарско, като и Нови Стримон (това е разделената на две стара тема Стримон). В същата посока се намират Верея (Вер) и Драгувития. Освен старата тема Драч в западното крайбрежие са добавени стратегиите Никопол и Йерисо. В Еладската тема стратегът се намира в Лариса, както предполага Икономидис въз основа на текста на Кекавмен. [51]

 

Това е темното разпределение, направено от Цимисхи. От него личи, че на запад от Верея и Драгувития няма византийско военно управление. Напротив, околните теми са добре организирани. Това е така, защото оттам нататък владеят комитопулите. Тракия обаче е представена само с две стратегии, както се каза: Бероя (Стара Загора) и другата — вероятно Пловдивската, към която е включена Северна България, без йерархическият ранг на този, който сега се наричал „стратег на Тракия и Йоанопол", да е бил променен. Изглежда, че този стратег е заменил стратега на „Доростол и Йоанопол", чието съществуване е било твърде кратко — само в периода непосредствено след завоюването.

 

От тази картина следва, че пробивът, който Самуил и Арон правят именно към Тракия, разбивайки византийската войска при Траянови врата в 986 г., [52] е унищожил стабилността на установеното управление Тракия — Северна България. Впрочем това е било само последният удар в това отношение: всички хронисти казват, че докато Василий в първите години от управлението си бил зает с бунтовете в Мала Азия, Самуил безнаказано правел набези в Източна и Средна Тракия. Съвсем естествено е станало през този период присъединението на Северна България, от която

 

 

51. В посочения ръкописен текст на тезата му, с. 209, и Les Listes, p. 354.

 

52. И. Божилов. Към въпроса. . . с. 85, и автореферат на дисертацията, с. 12 сл., също приема, че отвоюването на Северна България е станало след 986 г.

 

52

 

 

вниманието на управляващите е било отклонено. Впрочем, за да ей представим как са станали тия събития, за които хронистите дори не споменават, трябва да се изтъкне следното: поставените там гарнизони по времето на Цимисхи не са били запазени за дълго в този си вид. Тогава такъв е бил обичайният начин на постъпване: концентрирали са се войски там, където е имало нужда в критичния момент, след това част от тях се изпращали другаде. Например, при обсадата на Дръстър Цимисхи повикал там гарнизоните, които току-що бил оставил в крепостите между Преслав и последния град. От друга страна, когато се смятало, че опасността е все още силна, изпращала се императорска заповед войските да продължат да стоят по гарнизони: в това отношение много показателен е един текст от Скилица, отнасящ се за печенежката война в средата на XI в. [53] Така е било и със завоюваните крепости покрай Дунав; след смъртта на Цимисхи гарнизоните в тях са били намалени. До такова заключение е стигнал и Дякону по археологически път; той констатира, че в Диногеция (Гарван) византийските казарми от времето на Цимисхи са били заместени след това от незначителни постройки, в които е било поместено местно население (може би пак войнишко). [54] По-късно, когато византийската войска е добила отново трайни позиции в Тракия докъм Сердика, хронистите отново ни осведомяват за повторното завоюване на Северна България. [55]

 

Дали в периода на възстановяването на българската власт е била опразнена цяла Добруджа или Дунавската делта е останала във византийски ръце? И по този въпрос няма отговор в писмените извори. Поради това и тук се привеждат аргументи от някои автори за и против това становище. Този въпрос се поставя и във връзка с проучванията по вала Кюстенджа—Аксиопол, където разстоянието между морето и Дунав е най-тясно. Датата post quem за постройка на вала е сигурна; тя се определя от намерения в основата на вала при Мирчеа вода надпис на жупан Димитър — 943. Датата ante quem обаче е спорна. Според Дякону за дата ante quem

 

 

53. Вж. например J. Scylitzes. Op. cit., p. 435—447; M. Psеllos. Chronographie ou histoire d'un siècle de Byzance. I, éd. Renauld, 1926, p. 12. Този автор казва следното: „Той (Константин Мономах) намерил единствен начин да отблъсва честите набези на варварите именно като остави войниците по укрепленията. Той им съобщил така да бдят на стража по крепостите. . .”

 

54. P. Diaconu. Une information de Scylitzes-Cédrénus à la lumière de l'archéologie. — RESEE, VII, 1969, 1, p. 43—49.

 

55. J. Scylitzes. Op. cit., p. 343—344.

 

53

 

 

трябва да се приеме отбелязаната дата на църква B1 от комплекса при Басараби (Мурфатлар), който стои в безспорна връзка с постройката на вала. Тази дата се чете обикновено 992, но някои смятат, че е 1002 или 982. [56] Според Барня кариерата при Басараби е била използувана и по времето на Василий II, а валът бил започнат още през 971 г. от византийците, които останали неизменно в Добруджа до времето на Василий. [57] Че комплексът Басараби е свързан с българското население, е неоспорим факт, който се потвърждава от надписите в тамошните скални църкви (в главната си част кирилски или кирилски, смесени с глаголски). Но, разбира се, население и официална власт са две различни неща. В този смисъл може да се поддържа гледището, че валът е строен от византийската власт, а след това използуван и от възвърналата се българска власт, ако се допусне, че в Дунавската делта са се запазили във византийски ръце няколко укрепления, които са служили за база на флотилията. [58] Това мнение се поддържа от Дякону, но и то беше оспорено от Божилов, който се позовава и на Чиходару, за да покаже, че ако българите са превзели Добруджа до линията Аксиопол — Кюстенджа, те не биха спрели дотам. [59] По наше мнение едно изглежда сигурно: този вал не е единично съоръжение срещу неприятел, който се намира между него и Дунавската делта. Той е по-скоро второ, запасно укрепление, което е резерва на укрепленията по Дунава, независимо дали всички тези крепости са били строени от българската власт и възобновявани от византийците при завръщането им на лимеса в 971 или в 1000 г. или пък някои от тях са били строени от самите византийци в същия период. Може би този строеж да е бил наистина замислян като преграда срещу печенегите, ако приемем, че те са имали достъп до Дунавската делта. Но невероятно изглежда Византия да може да задържи само няколко укрепления в делтата при положение, че българската власт е съвсем наблизо — това беше изтъкнато и за предшествуващата епоха (гл. I).

 

 

56. Срв. например посочванията v Щангин-Вишнякова във ВВр, XIV, с. 114 сл.

 

57. Й. Барня. Предварительные сведения о каменных памятниках в Бесарабии. — Dacia, NS, VI, 1962, p. 293-310. Най-подробно е изложено становището на този автор в Din istoria Dobrogei, III, p. 97 sq., където ca посочени и другите му статии.

 

58. P. Diaconu. Zur Frage, p. 320.

 

59. И. Божилов. Към въпроса. . . с. 87—88.

 

54

 

 

*

 

С тези няколко съображения приключваме картината на военно-административната организация в земите по Долни Дунав до 1000 г., когато според справедливата бележка на Икономидис Византия определя една трайна граница — Дунав. Казаното дотук е все пак една постройка, която е доста нестабилна и би могла да се оспорва по много точки. Нестабилността идва главно от това, че се борави с малък период от години, за които писмените сведения на хронистите са оскъдни и непълни, в тактиката на Икономидис има неясни положения, а печатите не са датирани по години. Същата нестабилност в предположенията продължава и за периода и а управлението на Василий II.

 

Тук веднага трябва да вземем отношение по стария спор около образуването на тема Паристрион. Трябва да се има пред вид, че нейното организиране като тема не може да се постави веднага след повторното превземане на тези земи в 1000 г., защото тогава войната е в разгара си. В този период е голямата офанзива на Василий II. Падат една след друга крепости. Постепенно той разширява властта си във всички райони на Самуилова България. [60] Но никой извор не говори в някоя област да е извършено административно разпределение веднага след завоюването ѝ. Скилица — главният ни извор за този период — много ясно съобщава, че при превземане на град от по-голямо значение е поставян стратег. При превземането на Северна България стратег на Филипопол е бил патриций Теодоракан. Той е бил заместен в 1003 г. от протоспатарий Никифор Ксифиа. [61] Затова не може да се приеме предположението на Божилов и Дякону, че още в 1000-та година областите на север от Стара планина са били присъединени към тема Тракия и че пръв управител на това обединение е бил протоспатарий Давид, споменат в печата, обнародван от Маслев.

 

Очевидно според сведенията на Скилица пръв стратег на Дръстър и Дунавската област е бил Цоцикий, син на Тевдат Ибериеца, или пък примикирий Теодор, който е известен от един оловен печат

 

 

60. Срв. посочванията у нас. Битолският надпис. . . с. 99—100.

 

61. При това Никифор Ксифиа е бил един от най-отличилите се стратези в походите на Василий. Със своята войска, т.е. с войската на Филипополската област, той е участвувал в превземането на Северна България, в пробива при Ключката клисура, в завладяването на крепостите в Мъгленско, на Боянската крепост, на Сервия, Соск, Мъглен, Вж. съответните пасажи у Scylitzеs. Op. cit., passim и избрани места от тоя автор в ГИБИ, VI, с. 280, 282, 284, 286, 288, 295.

 

55

 

 

от края на X или началото на XI в. [62] Но това още не е организираната тема на Паристрион. Както би било нелогично да се допусне, че Василий е организирал в подробности тема „България", преди да завърши окончателно покоряването на българските земи, така не може да се смята, че тогава са били организирани окончателно и севернобългарските райони. Военно-административното уреждане идва след това. То трябва да съвпадне по време с общите мерки, които се взимат за управлението на империята (въпроса около спора с алленгиона и пр.), както с църковното уреждане на новата Охридска архиепископия. А това става, както е известно, тогава, когато се издадени грамотите, т. е. в 1019—1020 г. Всичко, което е ставало дотогава, са временни мерки. Но не бива да се изпуща от очи и друго обстоятелство. Целият период, в който е просъществувала тема Паристрион, е бил много бурен и трябва да се предполага, че в самото управление е имало много гъвкавост — нещата са уреждани според изискванията на момента. И в същност това не би трябвало да ни удивлява: преобразованията в администрацията на отделни по-големи или по-малки провинции са били чести явления за критични времена на империята.

 

Но може би именно затова са възникнали и продължават да възникват толкова много спорове. Най-старият и основен спор си остава този на Бънеску и Златарски и ние трябва да се спрем преди всичко на него, понеже той засяга основния въпрос — датата на създаването на тема Паристрион.

 

Няма да разглеждаме първата част от спора, в който Бънеску надълго и в няколко свои труда обосновава гледището си за организирането на дунавските земи в тема Паристрион веднага след превземането на Дръстър през 971 г. С този въпрос вече се занимахме и смятаме, че е излишно да се връщаме към остарелите доводи на Бънеску и към неговия понякога твърде остър начин на дискутиране. Спираме се само на моментите от управлението на Василий II. Златарски гради тезата си по следния начин: Василий запазил самоуправлението на българските земи, след като те минали под византийска власт. Доказателство за това той намира в съобщението на Скилица:

 

„Император Василий, като покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо нововъведения, а оставил нещата в предишното им състояние, така както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който има

 

 

62. Печатът е публикуван от В. Панченко. — ИРАИК. 8, 1903, с. 225. На него обръща внимание главно N. Вanеsсu. Les Duchés. . . p. 52—53 и др.

 

56

 

 

чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино." [63]

 

Друго доказателство той вижда във II Василиева грамота. Ето въпросният текст:

(. . . a с многогодишна упоритост и с божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от бога, чиято благост явно ни помагаше, съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушат наредбите, добре установени от царуващите преди нас). [64]

 

Златарски превежда τοὺς τύπος с „формата (образа)": „без да нарушаваме (собствено да повредим) някак границите и формата, установени добре. . ." А Бънеску превежда цялото изречение така: „туряйки в едно това, което беше разделено, слагайки го под едно иго, без в нищо да се нарушат наредбите и правилата (les dispositions et les règlements), добре установени от царуващите преди нас".

 

Изхождайки от своето тълкуване, Златарски говори за неделимост на самата територия и за установяване на единна власт над покорена България. Той вижда като главен неин управител стратегът-автократор със седалище Скопие (пръв стратег-автократор е бил Давид Арианит). По другите окръзи пък били назначени управители-архонти, негови подчинени. Такъв подчинен „архонт" е бил според него и управителят на крайдунавските земи. Обособяването на тема Паристрион като отделна единица е станало в 1059 г. вследствие на събитията, настъпили след нападенията на печенегите. Прочее по мнение на Златарски пръв управител на тази нова тема Паристрион е Роман Диоген. [65]

 

В тълкуването на текстовете Бънеску е по-логичен, въпреки че неговият превод на τοὺς ὅρους καὶ τοὺς τύπος не е верен: първата дума се отнася към първата част на изречението, което трябва да гласи така: „съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушат наредбите, добре установени от царствуващите преди нас" [66]. Безспорно

 

 

63. Scylitzes-Cеdrеnus, ed. Bonn., II, p. 715.

 

64. Вж. превода ни в ГИБИ, VI, с. 44.

 

65. В. Н. Златарски. История. . . II, с. 3 сл.; Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василием II Болгароубойцей. Seminarium Kondakovianum IV, 1931, p. 51.

 

66. У Бънеску (N. Вănеsсu. Les duchés, p. 17) преводът гласи така: „La bonté de Dieu nous venant en aide d'une manière bien évidente et ressemblant en un ce qui était divisé, le mettant sous un joug, sans violer en rien les dispositions et les règlements, ordonnés par ceux qui ont régné avant nous."

 

57

 

 

е обаче, че в грамотата на Василий не можем да намерим декларация за неделимост на българската територия. Василий по-нататък в същата грамота заявява само, че „запазил непокътнати нейните права". Посоченият по-горе текст на Скилица показва също, че нежеланието на Василий да прави нововъведения се отнася не за административното деление, а за данъчното облагане на българското население. Бънеску с право твърди, че няма данни управителят на Паристрион да е бил някога подчинен на стратега-автократор на тема България. [67] И наистина текстът, който се отнася за навлизането на Тираховите печенеги (1048 г. или малко по-рано), е ясен и Бънеску го тълкува правилно: Одринският дук с македонските (тракийските) войски и Василий Монах, управляващ тема България, със съответната му войска, били изпратени по нареждане на Константин Мономах на помощ на Михаил, който бил управител на градовете в Паристрион. [68] Няма основание да се гледа на този Михаил като на подчинен на Василий Монах; той още тогава си е заемал самостоятелната длъжност „управител на паристрийските градове", която тогава е давана на административния и военен управител на долнодунавските земи.

 

Тези земи, които преди съществуването на българската държава са играли толкова важна роля за Византия като нейна гранична територия и през този период на византийска власт са имали особено голямо значение — те са пазели териториите на юг от Хемус, смятани за „същинска ромейска" територия и главно хинтерланд на столицата Цариград. Ето защо не можем да се съгласим със Златарски, че до 1059 г., т. е. до времето на похода на Исак Комнин срещу печенегите, там византийската власт е била повече номинална. Напротив, ние мислим, че и по Долни Дунав е имало стегнато управление, каквото Василий оставил на всички провинции. Отслабването на византийската власт по тези места идва по-късно, и то постепенно, и е във връзка с общото положение

 

 

67. П. Мутафчиев. — В: Силистра и Добруджа. С., 1927. с. 158-159, също приема, че Паристрион е била отделна тема още след покоряването на българските земи. Вж. също Г. Острогорски. Историја Византиј. Београд, 1956. с. 158—159. Същото положение за отделна тема Паристрион е залегнало и в по-старите издания на неговата „История". Не се съгласява със Златарски и F. Dölger. — BZ, 31, 1931 p. 443—445. Срв. N. Вănesсu. Les duchés. . . p. 22-23. Срв. също Д. Aнгелов. История на Византия. II. 1963, стр. 97.

 

68. N. Вănеsсu. Les duchés. . . p. 78.

 

58

 

 

на империята, със зачестилите нашествия на север от Дунава, с промени в устройството на войската, съответно с прибягването до чуждоземни заселници като гранично население и пр. Така че към средата на XI в. и въпреки опитите на способни пълководци като Исак Комнин и Алексий Комнин положението в Паристрион се променя: там постепенно отпада, а не се засилва властта на покорителите.

 

Едва ли може да се определи с точност, как върви развитието на административната номенклатура по Долни Дунав след 1000 г., т. е. след периода, когато установихме, че в Дръстър има стратег. Е. Стънеску се е постарал да събере и систематизира всички названия, които са били в употреба за наименованието на този район през XI и XII в. Той смята, че първото наименование „Дръстър" не се е отнасяло само за града, а е било и регионално. Следващото наименование, което се среща, е Параддунавон — Парадунавис. Той го определя като превод на славянското „Подунавие". Последното наименование е Паристрион и то отговаря на периода 1072—1092 г. Стънеску го свързва с описателното „паристърски градове" περὶ (παρὰ) τὸν Ἴστρον πόλεις. Това название според него е също регионално. В основни черти това изследване е правилно, понеже се основава на конкретен материал. [69] Естествено стратегията на Дръстър не е била такава само за крепостта, а и за областта около нея. Но не би могло да се определя точно границата на областта, както прави Стънеску, тъй като тогава административната единица не е била още оформена. Ние също не смятаме, че изразът „градове край Истър" означава някаква особеност в организацията на тия земи, но пък нито този начин на означение на областта, нито терминът Паристрион би трябвало да се смята само за териториален. Този термин вероятно е бил употребяван и като географско, и като административно понятие.

 

В така определените рамки съвсем приблизително можем да назовем като управители на долнодунавските земи следните лица: „Давид, протоспатарий и стратег на Тракия и Дръстър" — това е лицето, за което вече говорихме, като изключихме възможността той да е управлявал веднага след 1000 г. Въз основа на едно предположение на Лоран, че свързването на Северна България и Тракия може да е станало във връзка с някое печенежко нападение, Барня го поставя около нахлуването в 1036 г. Стънеску го слага

 

 

69. Е. Stăneсu. Denumirile bizantine ale regiunii de la Dunărea de Jos în secolele X—XII şi sensul lor istoric. — SCIV, p. 469—492; Beiträge zur Paristrion Frage. — Jahrbuch der österreichischen byzantinischen Gesellschaft, XVII, 1968, p. 42—64.

 

59

 

 

малко по-рано, именно преди или след смъртта на Василий II. [70] След него, около 1043 г., идва прочутият Катакалон Кекавмен, ἄρχων τῶν περὶ Ἴστρον πόλεων καὶ χωρίων [71], последван от Μιχαὴλ ὁ τοῦ Ἀνασταςίου υἱος [72], Йоан Малесес — 'Ἰωάννῃ, πατρικίω καὶ στρατηγῷ τῷ Μαλέσῃ според Барня, [73] Роман Диоген, ἄρχων τῶν περὶ τὴν Ἴστρον πόλεων, [74] Василий Апокап, около чиято личност и длъжност все още се спори [75], и Никифор Вотаниат. Вестът

 

 

70. Din istoria Dobrogei. III, p. 125. Изобщо трябва да cc приеме, че такова обединение със Северна България е предизвикано от определени обстоятелства и че то не е траяло дълго, тъй като Филипополската тема е една от големите и известните. В XI в. например познаваме един от нейните „съдии". Вж. V. Laurent. Documents de sigillographie. La collection Orghidan. Paris, 1952, N. 239; Argyros Karatzas, protocuropalat şi duc de Philippopolis. — Revista istorică, XXIX. 1934, p. 203—210.

 

71. За него вж. X. Вănescu. Un duc byzantin du XIe s.: Katakalon Kékauménos. — Bulletin de la section historique de l'Académie roumaine. XI, 1924, p. 24—36. За по-късната му съдба вж. Г. Г. Литаврин. Три письма Пселла Катакалону Кекавмену. — RESEE, VII, 1969, р. 445—468. Срв. също литературата в Din istoria Dobrogei, p. 128—129.

 

72. У някои автори има колебание относно тъждествеността между Михаил, катепан на Паристрион, и аколута Михаил, известен от войната в 1050 г. Вж. N. Вănescu. Les duchés byzantins, p. 78—81; P. Lemerle. Prolégomènes à une édition critique et commentées des „Conseils et Récits" de Kékauménos. Bruxelles, 1960. p. 23—24, 72, n. 2; R. Guilland. — REB, 8, 1950, p. 45—46; Според T. Wasilеwski. Le katepanikion et le duché de Paristrion au XIe s. (communication au XIVe Congrès des Etudes byzantines, Bucarest 1970), той е идентичен с Михаил, син на Анастасий и началник на наемниците.

 

73. J. Barnea. Sceaux de deux gouverneurs inconnus, p. 246—247, го поставя в първата половина или около средата на XI в., защото носи още титлата „стратег", а не „дук" или „катепан". Laurent — BZ, 54, 1961, p. 490, го поставя в 3-ата четвърт на XI в. Според нас всс пак съществува известно колебание, дали той е бил наистина стратег на темата, защото печатът е намерен в Дервент, на известно разстояние от Силистра, а самият печат гласи само: Ἴω(άννῃ) [πατρι(κίω) [καὶ] στρατη(γῷ) τὸ Μα(λ)έσι.

 

74. Според N. Вănescu. Les duchés. . . p. 30—31, Роман Диоген е бил управител на тема Паристрион, когато е воювал с печенегите (1053), а според Златарски. История ... II, с. 113 — в 1059—1060 г., когато е воювал срещу унгарците. На този въпрос се връщаме по-долу.

 

75. Спорът се води между Бънеску (Les duchés, p. 60 sq. etc.) и P. M. Баpтикян. Относится ли прозвище παραδούναβις магистру Василию в памятной записи монаха Феодула (1059 г.). — Известия Армянской Академии наук ССР, 8 август 1959, с. 80—86; Критические заметки о завещании Евстафия Воили (1059). — ВВр. XIX, 1961, с. 26—27; N. Bănescu. — RESEE, I, 1963, 1—2, p. 155 sq., твърди, че в една приписка от 1059 г. се чете титлата на Василий Апокап „Парадунавис". Бартикян е на мнение, че приписката, която е писана на кръст, не дава основание да се приеме, че „Парадунавис", което според Златарски е прозвище, се отнася до Василий който пък не е българин (брат му се казвал Фаресман). Той отнася въпросното прозвище към името на Арон, Иван Владиславовия син, който също фигурира в преписката. Е. Stănеsсu. Веiträgе, p. 57, се запитва дали при четенето на Бартикян Μεσοποταμία τοῦ Παραδούναβι „Парадунавис" не се отнася към самата Месопотамия.

 

60

 

 

Симеон — Συμεὼν βέστῃ καὶ κατεπάνῳ τοῦ Παραδουνάβου, чийто печат е намерен в три отливки (в Преслав , в Цариград и в Диногеция), е управлявал (според тази схема) около 1020—1025 г., но Златарски го поставя някъде към 60-те, дори към 70-те години. [76] Въз основа на титлата му и Стънеску го отнася към втората половина на XI в. [77] По време на събитията 1072—1074 г. за управител на темата идва съвсем нов човек, именно Нестор, който имал „племенна близост" с местното население и бил по произход „от Илирик" [78], т. е. вероятно българин. Той бил вестарх и получил титла κατεπάνω τῆς Δρίστρας. Последните двама управители на областта или по-скоро последните, на които знаем имената, са Лъв Никерит, назначен, след като Алексий Комнин успява да ликвидира положението на анархия през 1091 г., и Деметрий Катакалон, вероятно негов заместник. [79] За отбелязване е, че през целия XII в. до възстановяването на българската власт не научаваме за нито един управител на Долнодунавската област. Това ни дава основание да мислим, че са настъпили някакви промени във връзка с общото положение на империята: може би темата не е била ликвидирана формално, но нейното управление е било изоставено на втори план и затова не намираме отражение в писмените извори и в официалните печати.

 

Тук трябва да се отвори още една скоба във връзка с изказаното предположение, че към 1059 г. тема Паристрион е била фактически разделена на две — Западен и Източен Паристрион. Спорът произлиза главно от следния текст у Аталиат: „Когато настъпил трети индикт (1064) и началник (ἐπάρχοντος) на градовете край Истър (τῶν κατὰ τὸν Ἴστρον ποταμὸν) бил императорският магистър Апокап и прочутият магистър Никифор Вотаниат, народът на узите. . . преминал Истър." [80] Основавайки се на единственото число на причастието ἐπάρχων, Златарски смята, че

 

 

76. J. Barnea. Relaţii... p. 646; A propos de la découverte, p. 373—375; Nouvelles recherches, p. 6; Din istoria Dobrogei, III, p. 424 (в индекса на тази книга са изброени всички управители на Паристрион според реда, който им дава Барня). В. Н. Златарски. История. . . II, с. 154, го отнася към 60-те години, понеже смята, че названието τὸ Παραδούναβον се явява след 1059 г.

 

77. Е. Stănеsсu. Denumirile, p. 473.

 

78. Attalеiatеs. Op. cit., p. 204—205. За него вж. гл. III.

 

79. N. Вănеsсu. Les duchés. . . p. 93—97.

 

80. Attalеiatеs. op. cit., p. 83.

 

61

 

 

Вотаниат е бил само един вид помощник на началника на Паристрион — Апокап. [81] Разбира се, това единствено число не играе роля; 1) защото гръцката граматика позволява такова съгласуване ad sensum, 2) защото у Скилица съгласуването е вече нормално, т. е. в множествено число:

[82]

 

Също толкова неправдоподобно и неприемливо е предположението на Бънеску, че Вотаниат бил катепан на тема България, която в този момент се простирала до Дунава, и че като такъв отишъл на помощ на Василий Апокап. [83] Към тази теза напоследък се присъедини и Дякону, който смята, че след 1059 г., т. е. след окончателната победа над печенегите и над Селте, най-упорития измежду техните вождове, тема Паристрион е била реорганизирана и в нея влизали дори областите на Сердика и Ниш. Според него тази тема била разделена на две: Източна (така наречена условно) с главен град Дръстър и Западна с център Сердика. Трудно е да се приеме такова предположение, което стои съвсем изкуствено. Никога никъде не е спомената Сердика да е била причислявана към Северна България. Що се отнася пък до Диоген, в текста на Аталиат е казано ясно: той първо е бил управител на градовете край Истъра, а после е назначен за дук на Сердика. Как трябва да си обясним, че е изпратен именно в Сердика? Значи ли това, че той е бил понижен, като е бил назначен за управител само на един град? Такова е мнението на Бънеску, според когото той станал „стратег на град Сердика". Дякону с право възразява, че това не отговаря нито на византийската традиция, нито на другите сведения, които имаме за него: у Кекавмен изрично е казано, че той е бил „катепан", когато е поддържал връзки с Никулина от Тесалия. [84] Към тези съображения бихме прибавили още едно: той се е обърнал за подкрепа към неколцина стратези и свои „подчинени", когато замислил узурпация. [85] Всичко това показва, че Диоген не е бил обикновен стратег на един град.

 

 

81. В. Н. Златарски История. . . II, с. 494.

 

82. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 83; Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 656; J. Zonaras. Op. cit., p. 199. Единственото число в съгласуването в никой случай не е грешка на някой преписвач, както неправилно мислят T. Wasilewski. Le thème byzantin de Sirmium—Srem aux XIe—XIIe ss. ЗРВИ, VIII, 1964, p. 479—480; и P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 86.

 

83. Вănеsсu. Les duchés. . . p. 32—33.

 

84. Г. Г. Литаврин. Советы и рассказы Кекавмена. Пос. изд., с. 266; срв. с. 548-549.

 

85. M. Attaleiates. Op. cit., p. 78.

 

62

 

 

Дотук нашите разсъждения се доближават до тези на Дякону. Но все пак от всичко това не следва, че в този момент има някакво обединение между Северна и Западна България. Трябва да се съгласим с Лигаврин [86], че има много неясноти около кариерата на Диоген, така че може да изкажем много предположения, без да сме сигурни, че ще улучим истината. Според нас старото схващане на Скабаланович [87], че поне от даден момент западната част на Паристрион е имала отделно управление, може да се поддържа по-успешно. Но Скабаланович явно греши, като смята, че Диоген е имал връзки с унгарците, наречени „савромати", когато в същност става дума за печенегите от източните райони на Паристрион. Един текст на Никифор Вриений, на който се позовават Литаврин, Дякону и др., позволява да се локализира приблизително този Западен Паристрион. Този текст е във връзка с въстанието на Георги Войтех и казва, че „Сирмиум, земите около Сава и паристрийските градове до самия Видин се намирали в тежко положение" [88]. Има и няколко други текстове, главно от Йоан Кинам и Никита Хониат, които се отнасят за събития от края на XI и XII в. и които показват, че тогава Белград и Браничево също са наричани „паристрийски градове". Ето само един от текстовете на Никита Хониат: „Императорът тръгна лично от Сердика и стигна τὰ παρίστρια, именно областта около Браничево и Белград." [89] Друг е въпросът за отношението на западните „паристрийски градове" или „паристрийски области" с тема Сирмиум — Сърбия, [90] който излиза извън географските рамки на териториите, които ни занимават. На Дякону, който вижда във всички тези случаи само географско означение и смята, че има разлика между αἱ παριστρίαι πόλεις и αἰ περὶ τὸν Ἴστρον πόλεις (само второто според него е употребено като административно означение за Източен Паристрион), бихме отговорили, че изразите не са така стриктно определени. Например у Скилица е казано, че Катакалон Кекавмен бил управител на градовете παρὰ τὸν Ἴστρον. Пак за Източен Паристрион се среща и изразът κατὰ τὸν Ἴστρον. Срв. и титлата, която Зонара дава на Нестор, т. е. пак на управител на Източен Паристрион — δοὺξ τῶν παριστρίων.

 

 

86. Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия, с. 275.

 

87. Н. И. Скабаланович, Византийское государство и церковь, с. 220 сл.

 

88. Niсеphori Bryenii Historia, ed. Bonn., p. 100.

 

89. Niсеtaе Сhoniataе Historia, ed. Bonn., p. 166.

 

90. Scylitzes-Сеdrеnus, ed. Bonn., 11, p. 719; I. Zonaras. Op. cit., p. 713.

 

63

 

 

Обръщаме внимание на една друга подробност във връзка с длъжността, която е заемал Никифор Вотаниат. В споменатия текст, където става дума за Диоген и Вотаниат, се говори същевременно за войските Βουλγάρους τέ φημι καὶ Ῥωμαίους καὶ λοιποὺς τοὺς ὄντας σὺν αὐτοῖς, които били разгромени. Бънеску, според когото Вотаниат е бил управител на тема България, смята, че първите войски са били под негово командуванеи представляват контингентът на тема България. [91] Дякону пък, обратно, казва, че в горния пасаж се говори: 1) за Василий Апокап, 2) за Никифор Вотаниат и съответно се изброяват: 1) войските на Василий Апокап, 2) на Никифор Вотаниат. Следователно Василий Апокап е бил управител на тема Източен Паристрион, а Вотаниат на Западен Паристрион (с център София). Българите били наречени така, защото те представлявали една тема, в която преобладавало българско население, а ромеите носели това име, защото в Източен Паристрион „гръцкият елемент имал известен превес" [92].

 

Известно е, че всеки текст трябва да се разглежда цялостно. Прочутият пасаж за Диоген и Вотаниат е част от цяла серия повествование около сраженията, водени през 50-те и 60-те години срещу „варварите" — врагове на империята, главно печенеги. В тези разкази нееднократно се споменават войски от „българи", „тракийски тагми" и пр. Когато обаче се говори за сборни войски, например „от източните и западните теми", които са пращани на помощ вдаден район, заплашен от врагове, тези войски се наричат „ромеи" за отлика от наемниците. Така е било в 1050 г. Прочее относно войските на Апокап и Вотаниат не става въпрос за етническия произход на войниците, а за определена войска от тема България и за друга войска, събрана от няколко теми и затова наричана „ромейска", т. е. общовизантийска. А за „гръцки елементи" в Северна България и Добруджа не може да се говори — там не е заселвано елинско население.

 

Самата длъжност на Вотаниат много мъчно би се уточнила, колкото и спорове да се водят по нея. Трудността идва оттам, че самият Аталиат, горещ негов поклонник, го вмъква съвсем неочаквано във войната от 1050 г. и му приписва спасението на византийската войска, която той извежда от старопланинските теснини чак към Одрин. Той влиза в действие, защото „чрез съгледвачи" узнал за поражението при Преслав. Не е казано къде е бил дотогава и като какъв е бил изпратен. [93] От втория пасаж,

 

 

91. N. Вănеsсu. Les duchés, p. 142.

 

92. P. Diaconu. Les Pechenègues. p. 98.

 

93. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 40.

 

64

 

 

където се споменава Вотаниат, узнаваме, че Исак Комнин го денел много като воин и като благородник. [94] Третият пасаж е този, който вече познаваме. Следователно в промеждутъка, или по-точно при възхода му като пълководец, той или е бил назначен за управител на Западен Паристрион, или при опасността от узкото нашествие е бил изпратен с някакъв контингент войски в Източен Паристрион и затова е посочен като „архонт" наред с Диоген. С други думи, това е предположението на Златарски. Разбира се, не бива да виждаме у Вотаниат „помощник", а просто висш военачалник, изпратен в дадена област, където опасността е неминуема. А това е обичайният начин на постъпване при такива случаи. [95]

 

По отношение на титлата, която са носели управителите на тема (Източен) Паристрион, Тадеуш Василевски въз основа на някои наблюдения прави изводи. Той изхожда от положението, че през IX и X в. катепаните са командували войскови единици, различни от тагмите и съставени от наемници. Тогава те са били наричани ὁ ἐπὶ τῆς ἑταιρείας и ὁ ἐπὶ τῶν βαρβάρων. През X и XI в. вследствие увеличението на граничните войски и порасналото значение на етерията се уголемява и числото на военните коменданта, носещи титлата катепан. Същевременно той изтъква, че титлата дук е била давана на командуващите императорските тагми: схоли, екскувити, аритми и иканати. Изхождайки от предположението, че след първото нападение на печенегите в 1027 г. Константин Диоген е получил титлата дук на България, той поставя около същата дата назначението на единствения управител на тема Паристрион, носещ титлата дук. По-късно към средата на XI в. и главно около събитията в 1072—1073 г. управителят на тема Паристрион носел титлата катепан, тъй като войските там са били съставени главно от наемници. Той е на мнение, че след възшествието на Алексий Комнин разликата между дуковете — началници на тагмите, и катепаните — началници на етерията, е изчезнала вследствие на военните реформи, които тогава били направени — набирането на тагмите вече не ставало от войски на темите, а е било пак поставено върху основата на наемни войници. [96]

 

Тази хипотеза, която изглежда логично построена, допуща все пак много неизяснени неща. Достатъчно е да погледнем таблиците

 

 

94. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 57.

 

95. В. A. арутюнова, Из истории северо-восточных пограничных областей Византийской империи XI в. — Ист.-филологический журнал, 1 (56), 1972, с. 99, също обръща внимание, че в темите не е имало двувластие, но че при нужда са изпращани извънредни военни помощници.

 

96. T. Wasilewski. Le katepanikion et le duché de Paristrion. Actes du XIVe Congres International des Etudes Byzantines, Bucarest, II, 1975, p. 645.

 

65

 

 

на Бънеску, приложени към книгата му „Les duchés byzantins", за да се види, че много преди царуването на Алексий Комнин, т. е. още от самото начало, управителите на тема България и на тема Паристрион (или на това управление, което я е предшествувало) са носили напълно смесени титли. [97] Първият, който носи титлата катепан, е самият Давид Арианит, назначен за управител на Скопие още в 1018 г. (независимо от това, че може би в тази година тема България още не е била оформена като военно-административна единица). Но у Василевски има две рационални неща: на първо място, тон отбелязва, че Продължителят на Скилица например си служи с анахронично название „дук" по отношение на Нестор, който в 1073 г. бил катепан. Според нас тъкмо в анахронизмите и названията, давани по подражание, трябва да търсим отговор на тази бъркотия. Ние не сме наясно има ли истински промени и еволюция в титулатурата, защото печатите са все пак малко и нашите сведения са главно от писмените извори. На второ място, Василевски основателно обръща внимание на обстоятелството, че се засилва набирането на наемни войници за сметка на редовните. Ние искаме да наблегнем на този факт, който ще има голямо значение за развитието на нещата в Паристрион, където чуждоземният елемент постепенно ще стане господствуващ като защитна сила.

 

Освен официалните управители на темата като цяло в някои от по-големите градове е имало естествено и представители на официалната византийска власт. Както находчиво обръща внимание и Литаврин, [98] големият брой печати, намерени в Плиска и Преслав, говорят, че старите български столици са имали военноадминистративно значение и по време на византийското владичество, но техните стратези са византийски сановници обикновено от източните провинции и в никой случаи българи. Това е една стара византийска тактика, почиваща на дългогодишен опит и на здравия разум. Някои от тези управители са с известни имена, които именно потвърждават, че те са по произход от Изтока. Такива са били първите управители на Дръстър Лъв Саракинопул и Цоцикий, син на Тевдат Ибериеца. Такива са били прочутият Катакалон Кекавмен, Йоан Малесес, Роман Диоген, Василии Апокап, Никифор Вотаниат. Единият от стратезите на Велики Преслав, Лъв Пигонит, [99] е бил вероятно роднина на Никита Пигонит,

 

 

97. N. Bănescu. Les duchés, p. 171, 173.

 

98. Г. Г. Литaвpин. Болгария и Византия. . . с. 282—283.

 

99. N. Bănescu — P. Papahagi. Plombs byzantins découverts à Silistria. — Byzantion X. 1935, p. 601 sq.

 

66

 

 

Оловен печат от Преслав на частно лице (XI в.)

 

 

победителя на последния български цар Иван Владислав. [100] Друг стратег на Преслав е спатарият Андроник Дука, може би племенник на император Константин Дука. [101] Едва когато настъпва много критичното положение за византийската власт по време на въстанието от 1072—1074 г., се пристъпва към една особена мярка — за управител на темата се изпраща лице, което пак заема голяма византийска служба, но е „по произход от илирите", т. е. от западните провинции, и има „племенна близост" с населението покрай Дунава. Но този опит излиза безуспешен и когато в 1092 г. се възстановява византийската власт, отново се прибягва към стария изпитан начин. Все пак пробивът е направен вече: по време на анархията до възцаряването на Алексий Комнин неколцина от градските управители са били от български, смесен или печенежки произход (Сеслав, Халил-Татуш и др.). Както вече споменахме, ние не знаем нищо за организацията на тези райони през целия XII в. А това вече говори, че макар и формално да няма някакви промени в управлението, то е било нагаждано според случая и според възможностите на цариградските управници. Защото не трябва да се забравя, че през XIII в. вниманието на империята е концентрирано повече в събития, които се развиват в западните или северозападните области.

 

 

100. H.Grégoire. Nicétas Pégonitès, vainqueur du roi bulgare Jean Vladislav. — Byzantion, XII, 1937, p. 283 sq.

 

101. Г. Г. Литaвpин, Болгария и Византия. . . с. 281 сл.

 

67

 

 

Основавайки се на намерените монети, печати, надписи и пр., Литаврин се обявява срещу онези автори, които виждат в Паристрион една „призрачна" византийска власт. [102] Той е прав, че нападенията на номадите съвсем не са могли да унищожат всички крепости, а се е стигнало според обичая до компромис. Но характерното за тия земи е, че те са били организирани като гранична тема с всичката налагаща се гъвкавост при едно такова положение. Тази специфика е налагала военно-административният апарат на империята да прибягва постепенно към помощта на чуждоземни защитници, набирани измежду отвъддунавските номади като военно-земеделско население. Но това е въпрос, който ще разгледаме по-нататък.

 

В заключение трябва още веднъж да подчертаем, че тук се опитахме да разчистим натрупаните в продължение на много години материали и мнения и да потърсим пътя, който ще ни изведе до изясняване вида на византийското управление в българските земи. Въпреки че нишката понякога се губи, ето точките, които, изглежда, могат да ни дадат известна опора:

 

Завзетите от Цимисхи крайдунавски територии са били организирани с цялото внимание и грижи, които се налагали при новосъздаденото положение. Първият управител на „Дръстър и Йоанопол" (чието седалище е могло да бъде и в единия, и в другия град) е управлявал околните земи само непосредствено след завоюването им. Административните реформи, дело на Йоан Цимисхи и отразени в тактиката на Икономидис, показват положението на нещата след окончателната победа на този император:

 

 

102. Т. Герасимов. Византийски оловни печати от Плиска. — ИАИ, 14, 1940—1942, с. 169—181. Клисурархът Калокир Саракинопул, чийто печат е намерен в Плиска, безспорно е роднина на посочения по-горе Лъв Саракннопул. Вж. И. Божилов. Печатът на Леон Саракинопул, с. 101, бел. 16. В статията си L'administration byzantine au Bas-Danube (fin Xе— XIe s.). — Etudes balkaniques, 1973, 3, p. 90—112, в която е изложено съдържанието на тази глава, не се съгласихме с Божилов, че фамилията Саракинопули е непременно от арабски произход (вж. бел. 99). Напоследък обаче А. П. Каждан. Социальный состав господствующего класса Византии XI—XII вв., М., 1974, с. 201, също приема, че Саракинопули са от арабски произход. Същият автор на с. 200 е отбелязал точния произход на византийските сановници, които познаваме като управители на теми, стратегии п пр. в българските земи: семейство Дука е от Пафлагония, семейство Диогени — от Кападокия, семейство Вотаниати — от Анатолик, семейство Катакалони — от Месопотамия. Към издадените печати от Преслав днес трябва да се прибави и печатът на патриций Йоан Дукица, издаден от T. Tотев. Новооткрити византийски оловни печати от Преслав. — Изв. на Нар. музей Варна, VIII. 1972, с. 287-291.

 

68

 

 

Оловен печат от Преслав на патриций Йоан Дукица (XI—XII в.)

 

 

свързване на Северна България и Тракия под едно командуване и установяване на дукатства (или катепанати) и стратегии в завзетите територии. Стратегията, наречена Западна Месопотамия, чието съществуване трябва да приемем, се е намирала вероятно в Дунавската делта, а може би е обхващала и ивица земя по крайбрежието. Но няма достатъчно опорни точки, за да приемем и едноименния ѝ катепанат. Затова засега не правим заключения за неговото съществуване. Сигурно е, че интересът на Византия към териториите отвъд делтата са били кратковременни. А дали самата делта е останала във византийски ръце в периода , когато България е възвърнала териториите си в Северна България и Добруджа? Неяснота цари и по този въпрос.

 

Превзети отново към 1000 г., дунавските територии получили окончателната си военна структура в рамките на цялостно завладяната българска земя. Окончателното учредяване на тема Паристрион трябва да е станало в 1019—1020 г. като гранична тема, изложена на всички нападения от север, тя е била управлявана с голяма гъвкавост. Ето защо не сме в състояние да следим всички промени, които били въвеждани с течение на времето. Възможно е в дадени случаи да са правени нови опити за свързване на Северна България и Тракия или за разширяване административно-военното управление на Паристрион до Белград—Браничево. Но недопустимо е този „Западен Паристрион" да е включвал и областта на Сердика, която е била част от тема България. Недостатъчни

 

69

 

 

са сведенията ни и за евентуални промени в административната номенклатура.

 

Така след много перипетии, промени и реорганизации, някои от които са ни все още недоизяснени поради оскъдността на изворите, се стига до едно положение, което по много точки напомня времето отпреди съществуването на българската държава. И тогава властта на империята в Малка Скития и Мизия не е била „призрачна", но условията са били пак такива, че въпреки наличието на официален военно-административен апарат в провинциите и градовете защитата е била поверена главно на „федерати". В крайна сметка и в единия,и в другия случай византийската власт ще бъде принудена да се откаже от тези земи, които за нея никога не са били истинска „ромейска" територия. Ще се опитаме да проследим този процес в следващите глави.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]