Долни Дунав — Гранична зона на византийския Запад
Към историята на северните и североизточните български земи, края на X—XII в.

Василка Тъпкова-Заимова

 

III. ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ВИЗАНТИЙСКАТА ВЛАСТ И ОТВЪДДУНАВСКИТЕ ЗАСЕЛНИЦИ ПРЕЗ XI В.

 

 

В следващите редове ще направим преглед на събития, които са, общо взето, добре известни, не за да проследим тяхната хронологическа последователност, а за да дадем представа, как се развиват долнодунавските земи като нова гранична територия на империята.

 

Спокойствието по дунавската граница траело толкова, колкото и самото царуване на Василий II. Вярно е, че печенегите, които сключили договор с Византия през 971 г., били склонни да го нарушат още в 1017 г., когато водили преговори с Кракра. Но тогава очевидно се е намесила византийската изпитана тактика и можем да предполагаме, че златото, което им е било предложено, е било повече от онова, което са могли да предложат пратениците на Иван Владислав и Кракра в навечерието на рухването на българската държава. Само така можем да си обясним защо печенегите изведнъж се отказали да дадат на българите военна помощ (μὴ δόντων συμμαχίαν). [1] През следващите години обаче стегнатото управление на императора-войн сигурно ги е държало в покорство.

 

Някои автори свързват управлението на Роман Диоген и посегателството на стратиотските земи с нарушението на равновесието по дунавската граница. [2] Ще се върнем по-долу на този важен въпрос. Засега отбелязваме само, че първото преминаване на реката-граница е станало по-рано, още през царуването на Константин VIII. Според нас то е един от първите признаци за постепенното разложение, което ще настъпи след годините на военен възход на империята. Същевременно то слага начало на особеното положение

 

 

1. J. Scylitzes. Op. cit., p. 356.

 

2. I. Вarnеa. Relaţiile dintre aşezarea de la Bisericuţa şi Bizanţ în secolele X—XII. — SCIV, IV, 1953, 3—4, p. 646; Din istoria Dobrogei, p. 93. P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 42.

 

71

 

 

на долнодунавските земи в борбата им срещу нашествениците — борба, която продължава един век и половина. И това е така, въпреки че печенежкото нападение от 1026 г. (или 1027 г.) е било насочено повече към западните области.

 

Основание за това ни дава обстоятелството, че именно тогава Роман Диоген е бил назначен за „дук на България" [3]. В такъв смисъл следва да се тълкува и означението на Скилица и Зонара за „България", т. е. става дума за тема България, където печенегите нахлули и пленили много народ. Другите предположения, които се правят във връзка с това нахлуване, изглеждат малко пресилени. Имаме пред вид степента на обезлюдяване, до което са били доведени западните земи.

 

Дякону свързва това обезлюдяване, което по негово мнение последвало нападението от 1026—1027 г., с по-късното нахлуване на Кегеновите и Тираховите печенеги след 1048 г., когато част от тях били заселени в пустите поля между Ниш, Сердика и Овче поле (ἐν ταῖς ἐρήμοις τῆς Βουλγαρίας πεδιάσι). [4] Така е според Скилица. Зонара е по-подробен:

 

„А ромеите сметнали, че могат да използуват останалото множество (т. е. от печенегите), ако вземат оръжието им и ги поселят в България, която била празна в по-голямата си част, понеже недълго преди това този народ бил унищожен (καταλυθέντος). [5]

 

Прочее Дякону предполага, че тези места са били обезлюдени при това първо печенежко нахлуване. Той смята, че ако става въпрос за опустошенията при българо-византийските войни от края на X в., областта е щяла да бъде вече наново заселена. [6] Но като се има пред вид, че тези войни завършват не в края на века, а в 1018 г., напълно допустимо е, че византийската власт не е успяла до 1048 г. да засели всички пустеещи земи, които са били останали след толкова продължителни военни действия. Безспорно нападението от 1026—1027 г. също е допринесло за обезлюдяване на някои от тези райони, но не може цялата тази голяма област — Нишко, Софийско и Овче поле — да опустее само при еднократно нахлуване, каквото е било печенежкото.

 

Второто нападение на печенежки множества се отнася към 1032 г., [7] когато вече е опустошена Мизия. Следва ново нападение две

 

 

3. J. Scylitzes. On. cit. p. 373.

 

4. Ibidem, p. 459.

 

5. J. Zonaras. Op. cit., p. 643 (καταλυθέντος) е преведен неправилно като „покорен" в ГИБИ, VII, с. 198.

 

6. P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 42.

 

7. J. Scylitzes. Op. cit., p. 385; Zonaras. Op. cit., p. 132.

 

72

 

 

години по-късно (т. е. в 1034 г.), когато печенежките пълчища се спускат от Мизия чак до Солун. [8] Следната година, когато Дунавът замръзнал, ново печенежко нападение причинило големи щети на Мизия, Тракия и Македония (т. е. Източна Тракия). [9] През пролетта на 1036 г. са отбелязани три печенежки нападения, пак придружавани с големи жестокости. [10] За съжаление не знаем докъде точно са се спуснали нашествениците. [11]

 

Няколко години по-късно — това били все тежки години, изпълнени с бедствия и глад — в Босфора се явили руски кораби на новгородския княз Владимир, на киевския Вишата, както и съюзната им и наемна варяжка войска. [12] Този поход идвал след въстанието на Петър Делян и бунта на Георги Войтех, които създали големи вълнения в западните области. При настъплението на руската флота темата Паристрион е играла важна роля. Катакалон Кекавмен, който тогава бил „стратег на градовете край Истър", влязъл в схватки с техни хора, които слизали на брега, за да се продоволствуват. Освен това, както много основателно предполага Литаврин, той е бил натоварен да следи за придвижването им и за временното им установяване в устията на Дунав, откъдето те може би са водили преговори с Цариград. [13] Руските

 

 

8. J. Scylitzes. Op. cit., p. 397; Zonaras. Op. cit., p. 139.

 

9. J. Scylitzes. Op. cit., p. 399.

 

10. Ibidem, p. 399; Zonaras. Op. cit., p. 139.

 

11. П. Дяконy е направил опит да локализира по-точно печенежките нападения от 1032 до 1036 г. Той смята, че Диногеция, Капидава, Дервент и Пъкуюл-луи-Соаре не са пострадвали през управлението на Роман Аргир. Обратно — монетни находки показват, че Дервент (срещу Пъкуюл-луи-Соаре), Капидава, Диногеция и може би Силистра са били опожарени по време на Михаил IV. Оттам той заключава, че печенегите не са минали през Добруджа в 1034 г., а са се спуснали към Балкана направо през Мизия, като са засегнали може би и Преслав (срв. Г. Джингов. Принос към културата на Преслав и неговата околност. — Археология, 1966, с. 44—45). Според Дякону и вълните от 1035 г. са минали на запад от Добруджа. До това заключение той идва поради обстоятелството, че самата крепост Пъкуюл-луи-Соаре не е пострадала. А нищо не би я спасило при положение, че това нападение е било един вид сухоземно (по леда). Следователно крепостите в Добруджа са пострадали в 1036 г., когато печенегите трябва да се минали с лодки по Дунава и са нанесли щети на посочените крепости. А крепостта Пъкуюл-луи-Соаре се е спасила поради благоприятното си положение — остров. Вж. P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 44—45.

 

12. Вж. общо В. T. Пашуто. Внешняя политика древней Руси. М., 1968. с. 78 сл.; М. В. Левченко, Очерки. . . с. 338 гл., и главно Г. Г. Литаврин. Война Руси против Византии в 1043 г. Исследования по истории славянских и балканских народов, М., 1973.

 

13. Г. Г. Литаврин. Война Руси. . . с. 196 сл.

 

73

 

 

кораби претърпели жестоко поражение в Пропонтида, но при обратния път пехотата на Вишата се натъкнала отново на Кекавмен при Варна. Мнозина загинали, а няколкостотин били взети в плен заедно с Вишата. [14]

 

Тези успехи на паристрийския стратег, проявени, макар и към една вече разбита и отстъпваща войска, показват все пак, че в четиридесетте години на века е имало охрана по Дунавската делта или поне на част от морския бряг. Явно е, че такава охрана е могла да бъде организирана и преди това, при първите печенежки нападения, за които говорихме. Но към тях не са се отнасяли с нужното внимание, защото пред византийските управници стоели по-важни задачи. Империята е била тревожена през цялото време и от вълнения в източните райони или по Егейско море. В 1034 г. е имало арабски нападения в Цикладските острови, а малко по-късно и по Адриатическото крайбрежие. А, както казахме, през следващите години са отбелязани различни природни бедствия: глад поради налитане на скакалци в малоазийските области, а в 1037 г. земетръс от Тракия до Тесалия. Действията на Стефан Войслав пък в западните райони (1040 г.) са последвани от въстанието на Петър Делян в 1041 г. [15] Върху вътрешното положение на империята, свързано главно с налоговата политика, с борбите между военната аристокрация и представителите на синклита, ще говорим по-долу. Тук следва само да припомним, че тази верига от събития, която започва след смъртта на Василий II и която ще продължи и ще се задълбочи през втората половина на XI в., стои в тясна връзка с вълненията, които стават във всички краища на империята, чиито граници след смъртта на амбициозния император-войн се простирали от Арменските планини до Адриатическо море и от Ефрат до Дунав. Тези граници естествено били мъчно защитими.

 

И все пак, както в предишните векове, когато Дунав е бил граница на византийския Запад, бурята, която започвала оттам, не изглеждала толкова опасна за съдбините на империята, колкото заплахата от Изток. Затова, говорейки за Роман III, Михаил Псел дава следната характеристика на делата му:

 

 

14. Г. Г. Литаврин. Пос. със., с. 200 сл.; 208 сл.

 

15. J. Scylitzes. Op. cit., p. 409; M. Psellus. Chronographie. IV. 38 (ed. Renauld, I, p. 75 sq.); Zonaras. Op. cit., p. 579 sq., 589 sq. etc. Вж. общо В. И. Злaтapски. История. II, с. 60—69; последно изследване за Делян; Г. Цанкова-Петкова. Петър Делян през погледа на неговите съвременници. — ИПр, XXII, 1966, кн. 4. с. 97—108; За Войслав и общо за събитията срв. Г. Острогорски. Историја. . . с. 300 сл.

 

74

 

 

„Намерението му беше да победи всички варвари както на Изток, така и на Запад. Искаше да ги покори не с думи, а да им се наложи с оръжие. Като насочи мисълта си към победната слава, тон започна да се готви срещу източните и западните варвари. Но да воюва срещу западните не му се струваше някакво велико дело, въпреки че лесно би могъл да ги надвие. А когато обърнеше поглед към тези, които живеят към изгрев слънце, струваше му се, че оттам ще може да си донесе слава и мощно да ръководи държавните работи." [16]

 

 

И така печенежките нахлувания добили по-сериозни размери. Масовото раздвижване на тия „амаксовии" било в тясна връзка с напредването на узите и засилените стълкновения между тях и печенегите. Освен това в 1036 г. печенегите претърпели жестоко поражение от руския княз Ярослав Мъдри. [17] Както става обикновено при такива случаи, едно такова положение ще да е довело до установяване на временно добри отношения с империята. Но, общо взето, тези събития постепенно са дали тласък на маджарските нападения към границите на Византия.

 

Най-голямото събитие в средата на века е прочутото и масово печенежко нахлуване на юг от Дунава, което започнало в 1048 г. или малко по-рано. [18] Според Скилица между печенежките родове на брой 13 била започнала вражда: един от вождовете, Кеген, заедно с две от племената (20 000 души) се спуснал от „блатата на Бористен" (р. Дон) докъм Доростол. Той се приютил на един малък остров в Дунав и оттам започнал преговори с „управителя на областта" (т. е. на паристрийските градове) Михаил, за да бъде причислен към „приятелите и съюзниците" (φίλοι καὶ σύμμαχοι) на ромеите. [19]

 

Следват в обичаен ред събития, които познаваме от векове: Кеген е покръстен заедно с дружината си, получава сан патриций

 

 

16. M. Psellus. Op. cit. I, III, 4, p. 35-36.

 

17. В. Пархоменко. Русь и печенеги. . . — Slavia, 8, 1929—1930, с. 138 сл. Друга литература у Gу. Moravscik. Byzantinoturcica. 11, p. 89-90.

 

18. A. П. Кaждaн. Йоанн Мавропол, печенеги и русские в средине XI в. — Зб. радова Византолошког института, кн. VIII, Београд, 1963, с. 177—184, е направил опит да уточни хронологията на събитията въз основа главно на второто слово на Йоан Мавропус, което го датира след Гергьовден 1077 г. г. Оттам следва според него да се изтеглят събитията малко по-назад: заселването на Кеген в 1045 г., нахлуването на Тирах в януари 1046 г. и разбиването на неговите пълчища в пролетта 1046 г. (ако първото слово е произнесено една година преди второто) или 1047 г., ако двете слова са едновременни.

 

19. J. Scylitzes, p. 455 sq. Предположенията за идентифициране на острова вж. y P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 57.

 

75

 

 

и три крепости с много стадии земя край Дунав при условие, че ще защищава дунавската граница срещу своя неприятел Тирах, вожд на останалите печенежки племена. Цариградските среди се успокоили. В една реч, която Михаил Псел е произнесъл вероятно тогава, се казва: „Те много охотно обработват земята, която опустошаваха, а сега се приобщават към тези, на които се противопоставяха. Противниците станаха съюзници, те искат да рискуват за нас." [20]

 

Още през следващата зима обаче по замръзналия Истър се заточили безбройните пълчища на недоволния Тирах (те били, „както разправяли", 800 000 души). Скилица разказва, че това ново нахлуваме се предшествовало от пратеничеството на Тирах до Константин Мономах, което имало за цел да се припомни предишен договор между византийци и печенеги, чийто официален вожд бил Тирах. Подчертавало се, че императорът приема Кеген — отцепника в разрез с този договор. Обаче това пратеничество имало за ефект да бъдат изпратени сто византийски триери край бреговете и да се затегне охраната край Дунава.

 

Тук трябва да се спрем за малко и да уточним положението на Кеген и на Тирах във връзка с този договор, за който хронистите само споменават, без да посочват отделните клаузи в него. Дякону с право обръща внимание на факта, че при боя край Диакене (1049) тогавашният стратилат на източните войски Катакалон Кекавмен е бил спасен от един печенег, който го познавал от времето, когато той бил стратег на „градовете край Истър", с други думи, от времето на руското нападение. По това време — добавя се в текста на Скилица — „народите общували помежду си" (ἀναμίγνυντο α’λλήλοις τὰ γένη) [21]. Значи действително, когато Византия е била в обтегнати отношения с руските князе, е имало период на примирие с печенегите. [22] Но според нас по време на тези мирни отношения е имало не само търговски връзки, но и неофициална инфилтрация на печенежко население отсам Дунав, както е ставало обикновено при такива случаи. Тази е, както казва и самият Скилица, причината, която е накарала византийската власт да приеме предложението на Кеген, а именно да засели известен брой печенеги в граничните земи (на запад от Дръстър), [23] за да възпира по-големите и бурни нахлувания, каквито можело да се очакват. Печенеги

 

 

20. Е. Кurtz-Drexl. Michaelis Pselli scripta minora. I. Milano. 1936—1940, p. 340.

 

21. J. Scylitzes. Op. cit., p. 469.

 

22. P. Diaconu. Les Petchenegues. . . p. 51.

 

23. Предположение на P. Diaconu. Ibidem, p. 58, n. 162, p. 64,

 

76

 

 

вече прониквали и като наемници срещу централната власт, с която били в договорни отношения: [24] имало е например във войската на Георги Торник по време на бунта му срещу Мономах (1047 г.).

 

Цариградските управници постъпили по традиционния някога начин за защита на своята граница: възложили на едни „варвари" отбраната срещу други „варвари", като самите те проявили пренебрежение към съществуващите между тях и Тирах договорни отношения. В една реч на Йоан Мавропус, [25] където се говори общо за печенежкото нахлуване, са употребени в реторична форма традиционните изрази, с които византийците приемали в подчинение някогашните си федерати (ὑπόποωσις ἔνσπονδος καὶ δουλείας ὁμολογία) и които очевидно и в този случай са могли да се приложат по отношение на тези нови крайдунавски поселници. [26] Изобщо положението напомня твърде много договорните отношения на Юстиниан I с утигури и кутригури и оплакванията на утигурите за непостоянството на византийските управници, които, лавирайки между едните и другите, поселват 10 000 кутригури в Тракия, въпреки че имат договор с утигурите. По същия начин Тирах възмутено напомня на византийците за нелоялността им и неговите пълчища нахлуват на юг от Дунав пак по изпитания древен начин — по скованата от лед река, когато триерите са парализирани. И ненапразно още Василевски обърна внимание, че това масово нахлуване повтаря времената, когато готите са нахълтали с такава сила и в такова множество. [27]

 

На помощ на Михаил дошли войски от Източна Тракия под водителството на Константин Арианит и от тема България под

 

 

24. За печенегите Псел пише почти същото, което византийските писатели пишат общо за „варварските народи": „Нито приятелски връзки ги задържат, нито устояват на клетвите. Те твърде лесно се споразумяват и ако трябва да воюват, веднага нарушават тези договори." (M. Psеllus. Chronographie. 1, VII, 69, p. 126—127). В същност и византийската власт е показвала също такава „вярност" към договорите, както личи от разказа за Кеген и Тирах.

 

25. Joannis Euchaitorum, metropolitae quae in codice Vatic. gr. 676 supersunt, J. Вollig descripsit, Paulus Lagarde. . . edidit, Gottingae 1882, p. 192 (той ги нарича Σκύδαι νομάδαι).

 

26. Пак там, с. 143. За термините, с които са означавани съюзниците—федерати на империята, вж. M. М. Войнов. За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за основаването на българската държава. — ИИВИ, 6, 1956, с. 460—463. Срв. Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия, с. 256—258, където не е използувана статията на Войнов. Погрешно е тълкуването на Дякону (Les Petchenègues, p. 52; ὑπόσπονδοι = ceux qui observaient le traité).

 

27. В. Г. Вaсильевский. Византия и печенеги. СПб, 1908, с. 7—8.

 

77

 

 

командуването на Василий Монах. Според Скилица не силата на византийското оръжие се справила с нашествениците, а хитростта на Кеген, който познавал техния начин на воюване. Той ги изненадал с едно нощно нападение, когато те били парализирани от студ, от преяждане и преливане. След византийската победа се стигнало до ново „приятелско" поселение на печенеги, придружено с покръстване, укротяване на „зверски души" и пр. В Цариград не послушали съвета на Кеген да ги изтребят, а постъпили традиционно: понеже били голяма маса, заселили ги в пустеещи земи в Софийско, Нишко и Овче поле. [28] Това е разказът на Скилица, допълнен с подробности от Йоан Мавропус. Аталиат, който доста неясно описва началото на печенежкото преминаване на юг от Дунав, дори не прави точна разлика между първата вълна и втората, но дава повече подробности за опустошенията на крайдунавските райони. [29] Скилица разказва подробно за опита на Константин Мономах да изпрати 15 000 печенеги в Иберия срещу Тогрул бег и турците-селджуци. Известно е, че и това е традиционно използуване на „варварските" дружини срещу други такива на далечно разстояние. Но този път множеството било твърде голямо и могло да се организира. Печенегите се разбунтували, върнали се през Цариград, където не успели да ги спрат, и стигнали чак до Триадица-Сердика. Оттам, въоръжени със земеделски сечива вместо с оръжие, те пратили вест и на други печенежки групи в Южна България, които през Филипопол и Хемус минали в Мизия и се разположили край р. Осъм. Един от вождовете им, Селте, се укрепил в Ловеч. [30] По-късно голяма част от групата се разположила в Североизточна България, в т. нар. Стохълмие. [31] Кеген се явил в Цариград уж за да преговаря, но от византийска страна този път нещата били подготвени по-умело и срещу него било извършено покушение. Дружината му, която го придружавала, се върнала през Стара планина към днешното Сливенско поле, където се разположила на лагер до крепостта Авли. Оттук започва истинска

 

 

28. J. Scylitzes. Op. cit., p. 459.

 

29. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 37 sq.

 

30. J. Scylitzes. Op cit., p. 460—461.

 

31. За локализацията на стохълмието това е общоприетото мнение, изказано главно от W. Tоmasсhеk. Zur Kunde der Haemus-Halbinsel. II, — SBWA, Bd. N3. 1887, p. 303; K. Jirečеk. Das christliche Element in der topographischen Nomenklatur der Balkanländer. — SBWA, Bd. 136, 1897, p. 86—87; B. H. Златарски. История ... II, с. 96. Вж. преглед и на другите изказани мнения у P. Diaconu. Les Petchenegues, p. 66— 69. Самият Дякону потвърждава с допълнителни аргументи мнението на Иречек и Златарски.

 

78

 

 

война между бившите „покровители" и неверните им „съюзници и приятели".

 

Първият етап от тази война завършил с поражение на византийците. Константин Арианит като главнокомандуващ на „Запада" бил потеглил с войската си от Адрианопол. Победен при Ямбол, той получил подкрепление от източните войски под командата на ректор Никифор заедно с Тирах, който воювал този път на византийска страна. При Диакене [32] византийците пак претърпели поражение отчасти понеже Тираховите хора се присъединили към Кегеновите.

 

На следната (т. е 1050 г.) препозит Константин се готвел да воюва с печенегите, излизайки пак от Адрианопол. [33] Но те изпреварили, нахлули в Източна Тракия, нанесли много щети и предизвикали сражение, което пак било поражение за тях и в което загинал самият Константин Арианит. Само едно недоразумение в последния момент спасило от пълна гибел войската в Адрианопол (печенегите взели отряда на протоспатарий Никита Глава за войските на тема България, командувани от синкел Василий). Но цяла Източна Тракия била подложена на големи опустошения, една печенежка част стигнала дори до Катасирти близо до Цариград. Наистина византийците успели да избият голяма част от тях в пияно състояние, но положението ставало неудържимо. Направен бил опит пак чрез Кеген да се усмирят вилнеещите орди, но те го убили жестоко. Най-после Никифор Вриений и Михаил Аколут успели да постигнат няколко успеха при Голое (с. Лозарево, Карнобатско), при Топлиц на р. Марица и при Хариупол. От това последвало, че през 1051 и 1052 г. земите отсам Сидера (прохода Железни врата)

 

 

32. Според В. Н. Златарски, История. . . II, с. 100—101, бел. 5 Διακενέ = Διαβαινᾶ = Διαβενέ (ст. бълг. ) е крепост на с.-и. от Котел; И. Дуйчев. За наименованията на Марцианопол —Девня. — ИБИД, XIX —XX, 1944, с. 54, смята, че формите Διαβενέ и Δίνεια са разновидности на славянското име на селището „Девино", сиреч Девня, което може би е наследник на Марцианопол. Преглед на мненията вж. у A. Margos. Au sujet de la localisation de la forteresse médiévale Διαβαινᾶ, . Recherches de Géographie historique (Studia balcanica, I) p. 103—111. Този автор подкрепя мнението на Мутафчиев (сб. Добруджа, 1977, с. 332 и др.). че Стохълмието = Добруджа. Toй дава своя аргументация за Διακενέ — Διαβαινᾶ — Διόβυνα — дн. с. Река Девня, античния Марцианопол. Засега идентификациите на Златарски за Стохълмието и Диакене ни се струва по-убедителна.

 

33. Годината е дадена у Скилица. Общо за хронологията вж. Р. Orgels. Kékauménos et la guerre Petchenègue. — Byzantion, XIII, 1938, p. 402—408, чиято аргументация ни ce струва убедителна. Спорните въпроси вж. подробно у Г. Г. Литаврин, Кекавмен. . . с. 395—400.

 

79

 

 

малко си отдъхнали от печенежките набези. Но още на следната година войската на Михаил Аколут и на управителя на тема България Василий Монах претърпела жестоко поражение при Велики Преслав и бъдещият император Никифор Вотаниат едва успял да се спаси с част от войниците, преследван от Тираховите пълчища чак до Адрианопол.

 

При пълната невъзможност да се справят с оръжие с многобройните маси византийците приели да ги оставят в земите отвъд Хемус, т. е. там, където открай време доброволно или насилствено се заселвали „приятелите и съюзниците" им. Сключен бил 30-годишен мир, прибягнало се отново до обичайните „дарове" и до утехата, че „божеството не позволява да бъде унищожен един народ в неговата младост и да изчезне един език измежду познатите езици" [34].

 

Какво трябва да разбираме под настаняване на печенегите на север от Стара планина? Това не е вече малобройно и случайно попаднало население, което се праща в някоя далечна, обезлюдена провинция, а връщане към едно положение, характерно за времето, което предшествува образуването на българската държава. С други думи, цариградското правителство осъзнало своята неспособност да се справи с печенегите и им отстъпило тази гранична земя при известни договорни отношения, какъвто е случаят с тридесетгодишния мир, които в същност продължил шест-седем години. Но дори и формулата за сключването му е традиционна. [35]

 

С това масово поселване на чуждоземно гранично население започват да се чувствуват вече и някои изменения в етническия състав на населението и в социалната му структура. Естествено настъпват и изменения в стопанския живот. Но това са проблеми, по които ще се спрем по-долу. Засега отбелязваме само, че в Плиска последните монети преди Комниновците са от времето на Константин IX Мономах. [36] Значи ли това, че византийската власт започва да отсъствува оттам след това и че империята е загубила Североизточна

 

 

34. J. Scylitzes. Op. cit., 475—476; M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 43.

 

35. Вж. V. Веševliev. Die Protobulgarischen Inschriften. Berlin. 1963, p. 57 sq.

 

36. Ст. Станчев. Материали от дворцовия център в Плиска. — ИАИ, XXIII, 1960, с. 25; V. Веšеvliеv. Zur Geographie Nordost-Bulgariens in der Spätantike und Mittelalter. — Linguistique balkanique. IV, S., 1962, p. 67 (посочени y P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 71, където авторът прави хронологични уточнения по посочените монетни находки).

 

80

 

 

България и балканските предпланини? [37] Според нас тези земи не са загубени формално от империята (както няма да бъдат загубени и по време на събитията 1072—1074 г.), а само временно „поверени", разбира се, по принуда и съобразно с една стара традиция на определен съюзник (ἔνσπονδος, σύμμαχος). Друг е въпросът, че този „съюзник" проявява понякога твърде голяма самостоятелност, та се стига дори до нарушение в известен смисъл на нормалните икономически връзки с останалите райони. Затова намираме, че Дякону излишно търси обяснение, как е могла Добруджа да остане под византийско управление при положение, че останалите земи на север от Балкана били отпаднали от тази власт.

 

В същност и самите съвременници точно така са чувствували настъпилото положение. Кекавмен, който е писал съчинението си към средата на века, обръща внимание, че този старинен начин да се търси разрешение в безизходицата бил приложен при масовото печенежко поселване. Този автор много определено казва, че това е една крайна мярка, която носи редица неприятности. Ето какво пише той в съветите си до стратега:

 

„А ако неприятелят търси да му се даде земя от твоята страна, не се съгласявай, освен ако той склони да бъде твой подчинен и данник (ὑποχείριος καὶ ὑπόφορος). Но и това прави при крайна нужда. Защото по тази причина се случиха много други бъркотии за ромеите. . . и исмаилтяните в Египет и Палестина при Ираклий. Но защо пропускам това, което стана неотдавна, и се впущам в древните работи? Защото печенегите така навлязоха в Романия и аз зная, както и всички знаят, колко страдания и скърби причиниха те." [38]

 

Половиичатиге отношения между официалната власт и новозаселените печенеги се развили по познатия начин. Понеже в 1059 г. маджарският крал Андрей I нарушил мирния договор, който го свързвал с Исак Комнин, и нахлул в северозападните предели на полуострова, печенегите веднага използували новосъздаденото положение. „Те не можеха нито да седят мирно, нито да не безпокоят тези, близо до които се бяха настанили" — с огорчение съобщава Михаил Псел. [39] Но отношенията с маджарите били възстановени бързо и Исак Комнин не отишъл по-далеч от Триадица-Сердика. Той решил обаче да насочи удара си срещу неверните

 

 

37. P. Diаconu. Les Petchenègues, р. 70-71.

 

38. Г. Г. Литаврин. Советы... с. 150—151.

 

39. М. Psellus. Chronographie. II, VII, 67, p. 124.

 

81

 

 

си „съюзници" и потеглил срещу тях през Етрополския проход (според предположението на Златарски). [40] Бил се зарекъл да „изгони този народ от ромейските предели", [41] но, разбира се, такова нещо било практически невъзможно. Все пак Исак Комнин постигнал известен успех, понеже печенегите не излезли на открит бой; отделните вождове дошли и се обявили за покорни на императора. Единствен Селте, който се бил укрепил в Ловечката крепост, не пожелал да даде ръка за примирение. [42] Една „малка войскова част" от византийската войска излязла срещу него и той бил победен в „равнината", а Ловеч превзет от императора. Но походът завършил нещастно: развила се неочаквана снежна буря в края на септември и унищожила голяма част от конницата и обоза. [43] Във връзка с този поход на Исак Комнин прочутият държавник, представител на столичната знат, Михаил Псел отправил до него, до императрицата (българската княгиня Екатерина) и до някои военни лица няколко писма, които разкриват отношението на византийските управляващи среди към печенегите и нашествията им. Трябва да се признае, че Псел отдава заслужена благодарност на един от последните опити на Исак Комнин да заздрави положението на дребните селски стопани и да въведе някаква дисциплина сред редовната войска.

 

„Ти. . . победи користолюбието на войската и накара всички войници да изпълнят дълга си, да се задоволяват с дажбите си (τοῖς ἰδίοις ὀψωνίοις) и да не вършат несправедливост по отношение на бедните земеделци." [44]

 

 

Още тук трябва да отбележим, че между сериозните причини за намаление броя на редовните войници фискализацията на земята особено в граничните райони е изиграла съществена роля. Но този опит на Исак Комнин показва за лишен път, че недостатъчната защитна сила на империята е карала Михаил Псел и тези като него да мислят по определен начин относно възможностите да се използуват печенегите като помощна военна сила. Псел съветва императора да си определи три вида победи: първата — унищожение на „варварите", втората — прехвърлянето им на друго

 

 

40. В. Н. Златарски. История... II, с. 111.

 

41. M. Psellus. Chronographie. II, VII, 70, p. 127.

 

42. За опитите да ce локализира това убежище на Селте вж. P. Diaconu. Les Petchenègues... p. 77.

 

43. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 66—68; M. Psellus. Chronographie. II, VII, 67, p. 124—127; Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 645—647.

 

44. M. Psellus. Μεσαιωνικῆ βιβλιοθύκη. ed. Sathas. V, p. 302.

 

82

 

 

място, третата — „подчинението им, постигнато формално и физически". [45]

 

Самият Псел явно е на мнение, че Исак Комнин е постъпил находчиво, като е използувал известната тактика да подклажда разединението на вождовете, като ги е сплашил и принудил да се оттеглят „в непроходими места", вероятно из старопланинските усои. Настоява да не продължава войната, припомня му „колко варварски глави се равняват на една ромейска глава, било на копиеносец, било на прашкар, било на вестител, било на тръбач?" [46]

 

В тези съвети ние не виждаме като А. Каждан някаква ревност на представител на столичната аристокрация, обезпокоен от активната външна политика на императора-войн. [47] Напротив, струва ни се, че това е общият начин на мислене — да се щади византийската войска и да се използуват максимално печенегите в един момент, когато са явно готови за покорство. В споменатото писмо Псел дава нещо като програма: как трябва да се изпитат печенежките вождове, за да не остане съмнение, че те не са във връзка с още непокорилия се Селте, как да се опълчват едни срещу други, „да ти се покоряват във всичко като роби, макар и не купени с пари, но по твоя воля да воюват и масово да загиват" [48].

 

Само пет години по-късно крайдунавските области пак били обект на нападение от страна на много по-многобройни нашественици. Това били узите, стари врагове на печенегите (в някои случаи и техни съюзници). Те на свой ред били изтикани от южно-руските степи от появилите се там кумани и от дружините на руските князе, които се мъчели да освобождават своите територии от системните нахлувания откъм изток. [49] Естествено това бедствие се съпровождало пак с успоредни нападения на Изток, където селджуците разграбвали Армения, и на Запад, където унгарците превзели Белград.

 

„И сега няма никъде нищо, което да отделя ромейското владение от варварското, а, изглежда, че живеем напълно размесени — писал пак Псел със свойствения си високопарен език. Поради това те се бият срещу нас ту при Ефрат, ту при Истър." [50]

 

 

И както в досегашните събития, войската била недостатъчна

 

 

45. Ibidem, p. 418.

 

46. Miсhаеlis Psеlli Scripta minora, ed. Kurtz-Drexl, II, ep. 156, p. 181—182.

 

47. История Византии. II. M., 1967. гл. II, с. 279.

 

48. Miсhaеlis Pselli Scripta minora. Loc. cit.

 

49. Вж. В. H. Златарски. История. . . II, с. 114 сл.; Текстовете вж. у Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 654—657; Zonaras. Op. cit., p. 678—680.

 

50. Miсhaеlis Pselli Scripta minora. Op. cit., ep. 207, p. 239.

 

83

 

 

и неподготвена, понеже този път новият император Константин X насочвал другаде грижите си и „се боел от разходи" за войската.

 

Според Скилица и Аталиат узите били на брой 600 000, а според Зонара — 60 000. Златарски е прав, че Зонара не е имал друг извор, а е поправил една цифра, която му се е видяла прекалено голяма. [51] За нас цифрите за числеността на народите имат условно значение. В случая е ясно едно: те са били много на брой. Ако вземем съотношението 800 000 печенеги срещу 600 000 узи, излиза, че те са били почти колкото Тираховите племена. Те се настанили с жените и децата в „крайдунавската равнина" и оттам започнали да вършат набези дори до Солун и Елада, т. е. до същинска Гърция, а, от друга страна, минавали Стара планина към „Тракия и Македония". Това показва, че разпределението им по Дунавската равнина е било на голямо разстояние както в източните, така и в западните ѝ краища. Известна е развръзката на тази история. Даровете към племенните вождове не успели навсякъде, защото нашествениците били многобройни. Военни успехи не били зарегистрирани, тъй като войската била недостатъчна и зле организирана. Най-ефикасна се оказала епидемията, която изтребила голяма част от тези нови пришълци и принудила останалите да се върнат на север от Дунава. Но една част останали и според израза на Скилица получили „държавна земя" в Македония, т. е. Източна Тракия.

 

Тези няколко десетилетия на почти непрекъснати движения на юг от Дунава на тюркски племенни групи вече оставили своя отпечатък дори във вътрешността на българските земи. Например, когато Роман Диоген бил изпратен за дук на Сердика (вероятно в 1064 г.), той срещнал към този град печенеги, излезли да плячкосват страната. [52] Това означава, че дори земите навътре от реката са били станали обект на чужди набези, съвсем както някога, когато империята била непрестанно нападана от славяни, авари и пр. Тогава също, без да имало обявена война, се срещали „варварски" групи да кръстосват византийския Запад в продължение на месеци, дори на години. Освен това през второто десетилетие на XI в. печенеги и узи вече редовно участвуват като конни отреди в сраженията с турците-селджуци в Мала Азия. Случаите с печенежките вождове Сулце, Селте, Караман и Каталим, които Мономах „почел с немалко дарове и им дал много хубаво въоръжение

 

 

51. В. Н. Злaтapски. История. . . II, с. 115.

 

52. M. Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 663—664; Zonaras. Op. cit., p. 684.

 

84

 

 

и чудесни коне", преди да ги изпрати в Мала Азия, не са единствени. [53] Излишно е, разбира се, да добавяме колко несигурна е била тази войска, чиито единствен стимул е била плячката. Независимо от това през втората половина на XI в. вече е имало печенеги и узи измежду „съюзниците" на империята, които достигнали до високи длъжности дори не само във военното дело: те „били почетени със сенаторски и други високи достойнства" [54].

 

Във връзка с привилегированото положение, което някои печенежки, кумански и други вождове добили и в Паристрион, както и особеното положение, което настъпило там след всички нахлувания, за които говорихме, стои един основен въпрос. Това е въпросът за защитата на тези земи. Той стои в тясна връзка с разгледаните в предходната глава въпроси за върховното управление на темата като цяло и трябва да се изясни, за да проличат по-цялостно обстоятелствата, които довеждат до периода на анархия от 1072—1074 до 1091 г. А това е период, който разделя на две половини византийското владичество в района на Долни Дунав.

 

*

 

При всяко по-сериозно нападение на нашествениците от север срещу тях се изпращали на първо място войските, намиращи се на самото място под командуването на управителя на „градовете край Истъра" или „Паристрион". Към тях се прибавяли според случая редовни войски от тема България или от „Тракия и Македония", т. е. от средно- и източнотракийските земи, както и войски от източните теми и корпуси от различни западни наемници. За илюстрация е достатъчно пак да припомним войната между византийци и печенеги през 1049—1053 г., когато от византийска страна участвувал Константин Арианит, началник на западните войски с „македонците" и „тракийците". След това били прехвърлени в Европа източните войски, начело на които бил поставен прочутият Катакалон Кекавмен, който бил „повишен в чин стратилат на Изтока" и придаден към ректор Никифор, комуто дали права на „пълновластен стратег". Към тези войски се прибавят още наемни франкски дружини начело с Ервевий Франкопул, както и наемници варяги. В различните фази на войната и след пораженията на византийците били правени прегрупирвания: аколутът Михаил бил назначен за главнокомандуващ на източните и западните

 

 

53. Вж. например Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 588.

 

54. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 87.

 

85

 

 

войски, Василий Монах командувал войската на тема България. Освен това взели участие и други конни наемници от далечните азиатски земи; техният началник Никифор Вриений бил наречен „етнарх" [55].

 

Мерките, които се взимат при надвиснала опасност в една или друга област, дават на пръв поглед впечатление за организираност и дисциплина. Но, както показахме, резултатите са били недобри. Няма съмнение, че самите военни единици са били малобройни и недостатъчни, затова се е налагало честото им разместване. Тази констатация на Зворонос е правилна, въпреки че тон свързва отчасти намалението на войсковите ефективи с общото намаление на населението в империята. Според нас по-правилна е втората му констатация, че и бунтовете на големите византийски военачалници са допринесли немалко за дезорганизирането на защитните сили. [56] Във всеки случай онези, които са живели по-близко до епохата, са имали верен поглед към нещата. Зонара само с едно изречение характеризира причината за нахлуването на узите на юг от Дунава: „оскъдност и негодност на стратиотите (войниците)" [57].

 

Известна е кризата, която все повече затормозвала стратиотския институт, на който в продължение на два-три века се облягала темната организация. Постепенното намаляване на дребните селски участъци свело до незначителни размери този начин на набиране войници след смъртта на Василий II, който все още се опитвал да спаси трайно темната организация. Опитите на императорите от 1057 до 1081 г. да въведат някакъв ред и стабилизация във военното дело са добре охарактеризирани от Стънеску като „неуспешни реформи". И наистина, както показва този автор, всеки опит за реформа на един император среща противореформа на неговия наследник. Например срещу ограниченията на едрата собственост и на църковните приходи се противопоставя „скъперническата" политика на Константин Дука по отношение на войсковите длъжности и облагодетелствуването на гражданските служби, свързани с притежаване на едра поземлена собственост. Реформите на Михаил Дука по отношение на набирането на войскови

 

 

55. Текстовете вж. y Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 594 Attaleiаtes. Op. cit., p. 845 sq ; Срв. Арутюнова. Пос. съч. с. 99-100.

 

56. N. Svoronоs. Société et organisation intérieure dans l'Empire byzantin au XIe s., les principaux problèmes. The Proceedings of the XIIIth International Congres of byzantine Studies, Oxford, 1967, p. 382 sq.

 

57. J. Zonaras. Op. cit., p. 678.

 

86

 

 

части по „каталози" и подобрението на командния състав и войсковите части срещат противодействието на Никифор Вотаниат, който отново пренебрегва данъчните постъпления и облагодетелствува чрез големи дарения сенаторските кръгове. [58]

 

Така на преден план изпъкват наемниците и професионалните войници, на които все повече се разчита за защитата на империята. А те носели много неудобства и били в зависимост от по-доброто или по-лошото финансово положение на централната власт, понеже разчитали само на заплата. Оттам също се получавали затруднения, свързани с недостиг на военни контингенти в много критични моменти, и то в гранични области.

 

Разбира се, стратиотският институт не бил окончателно ликвидиран. Той продължавал да съществува в ограничени размери из различните области. Демографската криза обаче, бедствията, неурожаите вследствие на чести нашествия и пр. са се отразили според нас именно на състава на стратиотите в дунавските земи. Между тях е имало и чуждестранни поселници. Това ще проличи по-ярко при Комнините. Засега се придържаме към сведенията, които ни дават съвременните автори до 1081 г. Видяхме, че в опасни моменти (както е случаят с печенежката война) се получавала императорска заповед войниците да не напущат гарнизоните. Но обикновено по Долни Дунав броят на войниците по гарнизоните е оставал твърде ограничен. Това е констатирал Дякону и по археологически път. При разкопките в Капидава, за които говорихме в предходната глава, личи, че казармените помещения от времето на Цимисхи са били трансформирани по-късно в жилищни помещения и техният брой е намалял. Оттук лесно можем да си обясним защо централната власт е прибягвала охотно до услугите на „варварски" вождове, които търсели земя за поселване по дунавската граница. Те щели да станат постоянни нейни защитници. Това обстоятелство много напомня положението до VII в. И тогава много са били случаите, когато императорите,

 

 

58. Вж. Е. Stănescu. Solutions contemporaines de la crise. — The Proceedings of the X 111th international Congress of byzantine Studies, Oxford, 1967, p. 401—408. Общо за положението на византийската войска вж. H. Glykatzi-Ahrwеiler. Recherches sur l'administration de l'Empire byzantin aux IXe—XIe siècles. — BCH, LXXXIV, 1, 1960, p. 23 sq. Общо за стратнотите срв. П. Mутафчиев. Войнишки земи и войници във Византия през XIII —XIV в. — СпБАН, XXIII, 1927, с. 1-114; G. Ostrogorski. La pronoia. — Byzantion, p. 480 sq.; П. Тивчев. За войнишкото население във Византия през XII в. Изследвания в чест на M. С. Дринов. С., 1960, с. 572; Е. Stănescu. Les stratiotes. — Actes du I-er Congrès des Etudes balkaniques. III. S., 1969. p. 288 sq.

 

87

 

 

обвинявани, че облагодетелствуват чуждоземните поселници в дунавските райони, отговаряли, че нуждата от войска и пестенето на войнишки заплати ги карала да приемат такива поселници. С други думи, едно положение, което предхожда темното устройство, се повтаря в периода, когато този вид военно-административна организация вече се разлага.

 

В посочения по-горе пасаж на Кекавмен авторът се оплаква, че ненавременното заселване на печенеги е станало поради негодността на граничния команден състав. Продължавайки четенето на откъса, намираме следната констатация:

 

„А поради какво обикновено се случват такива неща? Зная, че това става в повечето случаи поради неопитността на акритите. Защото, ако те са лишени от военачалническо знание и мъдрост и ако без да се съобразяват какво може да произлезе от това или онова, неумело ръководят работите и съобщават и казват на императорите (това), което им е изгодно, случват се не само такива неща, но и други — още по-лоши." [59]

 

 

Този текст показва , че дунавската гранична област е била организирана във военно отношение напълно на принципа на акритските теми, т. е. че висшият команден състав е бил изпълняван от акрити-граничари, резидиращи в крепост (или имащи на разположение повече крепости) и разполагащи с въоръжени стратиоти (войници), било „ромеи", било ἐθνικοί. [60] Не споделяме мнението на Литаврин, че тук непременно се визира главният управител на Паристрион, Михаил, защото Кекавмен не би говорил за него в множествено число. [61] Освен това смятаме, че целият източен Паристрион не би образувал само една акритска тема — по всяка вероятност акритите ще са били мнозина, разположени по главните крепости, както това е било в източните райони. От друга страна, виждаме, че и самите висши гранични военачалници са били принудени от общото стечение на обстоятелствата да приемат чуждоземни поселници като допълнителна защитна сила и в такъв смисъл да дават съвети на централната власт.

 

И така към средата на XI в. в крайдунавските земи като защитно погранично население се заселват печенеги, а по-късно и узи, кумани и пр. начело със собствените им вождове — Кеген,

 

 

59. Вж. Г. Г. Литаврин. Советы... с. 150—151; пос. тук в бел. 38.

 

60. A. Pеrtusi. Tra storia е leggenda: ἀκρίται е ghâzi sulla frontiera orientale di Bizancio. XIVe Congrès international des études byzantines. Bucarest. 6—12. IX. 1971, Rapports. II, p. 27—38.

 

61. Г. Г. Литaврин. Советы... с. 408, бел. 381.

 

88

 

 

Селте и др. Естествено не може да се постави пълен знак на равенство между някогашните федерати и сегашните тюркски поселници, които образуват нещо като стратиотски участъци. Важното е, че принципът е еднакъв. Оставайки под водителството на своите вождове, те имали, както някога, голяма свобода на действие. Те били защитници на границите само дотолкова, доколкото са имали изгода и на тяхната вярност не можело да се разчита. [62] — Освен това дори и между висшия военен състав, който в началото е чисто „ромейски", се вмъкват пак другоплеменни елементи. А това ще има голямо значение за фактическото разпадане на византийската власт в дунавските гранични райони, така както тюркизирането на източните акритски участъци. Там също се стига до големи загуби за византийската власт. [63]

 

Най-после още едно положение по дунавските земи, което напомня периода отпреди съществуването на българската държава, е създаването на местна милиция в някои градове. До такава мярка се е прибягвало при тежко военно положение и когато централната власт не е била в състояние да осигури достатъчна подкрепа редовна войска. Такива са били градовете Ятрус, Анасамус (при Оряхово) и др., които в края на VI и началото на VII в. поддържали такава стегната милиция, на която дори полкове, идещи от столицата, можели да завидят. [64] В третата четвърт на XI в. сме свидетели пак на същото положение при градове като Дръстър, Вичина, където при дадени обстоятелства началници на тези милиции са пак чуждоземни елементи, а в повечето случаи местни люде, но не и „ромеи".

 

Но да се върнем към събитията от 1072—1074 г. Въстанието, което започва тогава в Паристрион, не е изолирано явление. То е брънка от голямата верига бунтове и недоволства, които все повече разклащат устоите на редовната войска. То се свързва с редицата борби на столичната аристокрация с военно-феодалиите провинциални родове, както и с общото критично положение по границите на империята. Ако се спрем на най-близкия район на действие, въстанието стои във връзка с опитите на прочутия логотет Никифорица за затвърдяването на централизирано управление — един разумен и целенасочен опит, но повел след себе си различни злоупотреби и насилия. Особено силно било недоволството от

 

 

62. Срв. П. Mутафчиев. Етнографски промени. . . с. 103 сл.

 

63. A. Pеrtusi. Op. cit., p. 40—50.

 

64. В. Tъпкова-Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите. . . с. 47 (и пос. лит.).

 

89

 

 

монопола върху житото в Източна Тракия, където вълненията продължили дълго. Тези вълнения пък се свързват само няколко години по-късно с бунта на Вриений, който не можал да стигне до столицата, а се съсредоточил в Адрианопол. В западните земи въстанието на Георги Войтех и Константин Бодни е почти едновременно с това в Паристрион.

 

Ако разгледаме нещата в по-голям район на действие, трябва да припомним, че само една-две години преди това са страшните стълкновения в Мала Азия с турците-селджуци и битката при Манцикерт. Това поражение на византийската войска предизвиква пълно нарушение на отбранителната система по източните граници.

 

Пак в 1073 г. в Мала Азия (Галатия и Ликаония) избухва бунтът на началника на норманските наемници Русел де Байол, който дори прави опит да завземе престола чрез свой поставен човек — кесар Йоан, използувайки също недоволните елементи от финансовата политика на Никифорица. Това въстание пък е последвано от бунта на арменеца Филарет в Таврическите планини — пак военно-феодално движение, възглавявано от бивш византийски военачалник, станал по-късно отцепник. [65]

 

Самото движение в Паристрион започва с недоволство на населението от смесен произход (т. нар. миксоварвари) в „многобройните и големи градове край Истъра. . ., които поддържали немалко въоръжена войска". Причината за брожението била, че тази милиция, за която говорихме по-горе, престанала да получава ежегодните „дарения" от императорската хазна (τὰς ἐκ τῶν βασιλικῶν ταμείων ἀποστελλόμενας ἐτηςίως φιλοτιμίας). [66] Впрочем Аталиат и Скилица не уточняват кому са давани тия „дарения", но Литаврин правилно тълкува този пасаж в смисъл, че парите не може да са давани на цялото население. [67] Очевидно това са били допълнителни суми, които обичайно се изпращали на гранични войски. Тук пак бихме могли да направим далечен паралел с бунта на Виталиан, който имал за конкретен повод неплащането на заплатата на федератните войски в Мизия и Скития по време на император Анастасий.

 

 

65. Вж. общо по тези въпроси Г. Острогорски. Историја Византије, с. 376 сл.; Д. Ангелов. История на Византия. II, 1963. с. 122 сл.; История Византии. II, с. 288 сл. За въстанието на Войтех последно изследване: П. Петров. Изворите за въстанието на Георги Войтех. — Векове, 5, 1972, с. 43—51.

 

66. M Attaleiаtes. Op. cit., p. 204. Същото понятие е изразено у Скилица: εἰς διοίκησιν, т. е. „(заплата) за службата си".

 

67. Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия. . . с. 412.

 

90

 

 

И така , както съобщава Аталиат, „местните жители много малко или никак не обръщали внимание на господството на ромейския император и предали властта над крепостта [т. е. на Дръстър] в ръцете на своя вожд Татуш" [68]. Но сред общото брожение имало и такива елементи, които се явили в столицата като поддръжници на византийската власт. Според Литаврин те са били измежду самото население на Паристрион. [69] Това не е изключено, но би могло да се преполага, че тези „жители на Дръстър", които отишли в Цариград, вероятно за да съобщат за въстанието и обещавали да предадат Дръстър на новоназначения управител на Паристрион — Нестор, са могли да бъдат и измежду приближените на бившия византийски дук. Но за случая е от значение друг факт: народностната принадлежност на Нестор. Аталиат казва, че той бил по произход „от илирите", но още Златарски изказа мнение, че е българин от югозападните земи („У Аталиат, пише той, под τὸ Ἰλλυρικὸν се разбира не стара Илирия, а западните и югозападните български земи, т. е. Поморавието и днешна Македония, както това се вижда от разказа му за усмирението на въстанието на Петра Деляна"). Василевски и Литаврин са на мнение, че Нестор е бил просто „славянин" [70]. Напоследък П. Дякону излезе с ново предположение, че той е бил влах, тъй като в западните области по това време имало немалко власи. [71] Разбира се, такова гледище не може да се поддържа, понеже власи е имало не само в Илирик. В никой извор произходът на власите не се свързва с този район от балканските земи. Би могло да се приведе още едно сведение, приблизително от същия период, което, изглежда, ще потвърди мнението на Златарски. То се намира в речника на Зонара. Под думата Ἰλλυρίοι се чете: βάρβαροι, θρακοκοὶ, οὅμαι δὲ, τοὺς Βουλγάρους. Очевидно е, че първата част на обяснението има архаизиращ характер и търсене да се свържат древните илири с другите древни жители на полуострова — траките. Но втората част е явно отражение на едно съвременно положение. Затова Зонара казва: „Мисля, че са българите." [72] Прочее, като се има пред вид, че в XI в. няма общо „славяни", а има оформени народности — българи, сърби и пр., най-правдоподобно изглежда Нестор да е българин

 

 

68. M. Attaleiatеs. Op. cit., p. 205.

 

69. Г. Г. Литaвpин. Болгария и Византия, с. 414.

 

70. Пак там и В. Г. Васильевский. Византия и печенеги. . . с. 34.

 

71. P. Diаconu. Les Petchenègues, p. 104.

 

72. J. Zonaras. Lexicon, ed. J. A. H. Tittmann, II. Lipsiae, 1808, col. 1103.

 

91

 

 

от западните краища. [73] В същност това се е сторило и за най-целесъобразно на цариградските управници — да потърсят за пръв път при изключително тежки обстоятелства да спечелят доверието на разбунтуваното население в Паристрион, като му изпратят византийски сановник, който не е бил местен човек, но все пак е имал „племенна близост" с тамошното население. Защото вече посочихме, че първоначално всички висши чиновници и военачалници са били от далечни, предимно източни провинции. А в този момент се прави отстъпка не само по отношение на градски стратези, а и на самия дук на Паристрион, който не е „източен ромей".

 

И това, от което византийската власт се боела някога при такова положение, наистина се сбъднало: управителят влязъл във връзка с разбунтуваните сили срещу цариградската власт. За това помогнало неприязненото отношение на Никифорица към Нестор. Той наредил да се конфискуват имотите му точно когато го изпратили да омиротворява крайдунавските райони. Тогава Нестор сам подал ръка на Татуш и другите бунтовници и дори подписал клетвен договор. Прибягнал и до услугите на печенегите, както съобщава Аталиат. Вероятно тези съюзници са били не измежду вече уседналите в Паристрион, а онези, които все още идвали и си отивали зад Дунава. Така въстаниците повели война срещу централната власт. Сериозно пострадали Тракия, Одринско и дори западните райони към тема България. Едва когато войската на Нестор доближила до столицата, „помогнала божията майка", т. е. била приложена за лишен път старата византийска тактика. От разказа на Аталиат личи, че печенежките пратеници на Нестор, които били изпратени да водят преговори в Цариград, били подкупени там. Това уплашило Нестор и той според Скилица бързо отстъпил към „печенежката земя", а според Аталиат — „в селищата и лагерите край Истър". Не смятаме, че Нестор е отишъл чак отвъд реката, а просто се е прибрал на север от Балкана, където в този момент са били господари бунтовниците.

 

Вълненията в Паристрион продължили много. Те образуват една брънка от цяла верига размирици в земите край Дунав

 

 

73. За оформянето на българската народност срв. общо Д. Ангелов. Образуване на българската народност. С, 1972; С. Dаiсoviсiu. Romanitatea scitica de la Dunărea de Jos. — Acta Musei Napocensis, VIII, 1971, p. 187—195, изказва предположение, че „илирите" у Аталиат може да cа сърби. Това не е изключено, но: 1) по-малко сърби е имало на византийска служба, тъй като голяма част от сръбските земи не са по това време част от империята; 2) все пак „племенната близост", за която става дума, не е била толкова близка със сърбите.

 

92

 

 

и Черноморието и винаги свързани с присъствието и подкрепата на печенегите. Недоволството минало и сред войските в Източна Тракия, които също негодували от нередовно изплащаната им войнишка заплата. Адрианопол станал център на въстанието на Никифор Вриений. Разбира се, „печенегите преценили, че въстанието на македонците, (т. е. на населението в Източна Тракия, [74]) е в полза за тяхното лично благополучие и успех". Както при всички подобни случаи, те се намесили в борбите. Най-напред е отбелязано силно нападение от печенеги и кумани до Адрианопол, който бил обсаден. Вриений се откупил с 20 таланта злато, скъпи тъкани, сребърни съдове и пр. Но други печенеги пък воювали на страната на самия Вриений; те придружили брат му Йоан при преговорите с правителството в Цариград. [75] Не е известно дали всички тия тълпи са идвали отвъд Дунава или — което е по-вероятно — между тях е имало и от заселилите се между Дунав и Стара планина. Печенегите се намесили и в бунта на Василаки, който заместил Вриений като управител на Драч и също се вдигнал срещу централната власт. Но тъй като този бунт е започнал откъм западните области, предполагаме, че участвуващите в него печенеги не са били повикани откъм източен Паристрион. Отбелязваме също, че когато видният военачалник Алексий Комнин бил изпратен срещу самия Василаки и войските му били при Солун, „скитите" (може би тълпи от печенеги, узи и пр.) за пръв път в съюз с кумански множества пак стигнали до Адрианопол и, както обикновено, палели, грабели и пр.

 

През 1079 г. павликянинът от Пловдив Лека, който имал чрез своя брат някакви връзки с печенегите, също вдигнал бунт, пак в Северна България, както личи от контекста. Това движение пък се свързва с някакво недоволство в Сердика срещу местния епископ Михаил. Този път действията на печенежките „съюзници" са на много по-широк фронт. Извикани от жителите на Сердика, те започват да опустошават селищата между Ниш и Скопие. Същевременно в Месемврия избухва друг бунт, ръководен от някой Добромир , по всяка вероятност българин, който също се свързва с печенеги и кумани. [76]

 

 

74. Навсякъде в тук посочените текстове „Македония" означава Източна Тракия.

 

75. Attaleiatеs. Op. cit., p. 261—263.

 

76. Attaleiatеs. Op. cit., p. 297—303; Scylitzes-Cedrenus. ed Bonn., p. 739-743; N. Вryenius. Op. cit., p. 146—148; 157.

 

93

 

 

Алексий Комнин в качеството си на „пълновластен стратег на Запада" се справил с Василаки и омиротворил западните български земи и Пловдивско. Лъв Диаватин, изпратен в Месемврия, също сключил „споразумение и мир" (συμβάσεις καὶ σπόνδας) с печенегите и куманите. Тези примери обаче за лишен път илюстрират доколко намесата на отвъддунавските племена е в тясна връзка с феодалните размирници, както и с общото недоволство на двойно експлоатираното население, страдащо и от тежките данъчни облагания на една нестабилна власт, и от разоренията на самите нашественици, в които то било принудено да търси често свои временни съюзници. За отбелязване е също така, че голяма маса печенеги вече се чувствува напълно у дома си в Северна България и Добруджа. За тях вече дори не можем да разберем дали все още формално принадлежат към византийските „съюзници", т. е. дали имат някакви договорни отношения с Цариград, макар и да не спазват тези споразумения, или пък просто минават на юг от Дунава, остават, където си искат и колкото си искат, и влизат във връзка с всеки удобен бунтовник, който им обещава плячка и заплата в даден момент. Нещо повече, според Аталиат при настъплението си към Адрианопол в 1079 г. печенегите „използували предимството на тези пусти места" [77], а това вече недвусмислено означава, че „същинската византийска територия" не била обезпечена и там нашествениците вършели спокойно своите плячкосвания. Затова, както ще видим по-нататък, първата грижа на Алексии Комнин ще бъде да освободи от печенегите тези райони, които осигурявали хинтерланда на столицата.

 

Що се отнася до самата тема Паристрион, цялостното ѝ омиротворение настъпва пак с усилията на този способен пълководец, но доста по-късно, след битката при Левунион (1091 г.). И това е напълно естествено при общото положение на тази гранична област: там вече нараснали сили измежду разнородните елементи, които, предназначени да осигуряват местната отбрана, се обръщат срещу една нежелана и незаинтересована за тях държавна власт. Но въпреки че положението на анархия продължава там близо двадесет години и главните крепости са в ръцете на местните разбунтувани елементи, ние смятаме, че положението в никакъв случаи не може да се охарактеризира като „независим Паристрион" [78]. Още по-малко може да се говори за някакви държавни рудиментарни

 

 

77. Attaleiаtes. Op. cit., p. 301.

 

78. E. Stănescu. Les mixobarbares, p. 51; Idem. La crise du Bas-Danube, p. 65 sq.

 

94

 

 

образувания, начело на които стоели Татуш, Сеслав и другите началници на крепостите. Съвсем неправдоподобно е тук да е бил решаващ влашкият елемент, който бил създал в Паристрион една от своите първи държавни организации. [79]

 

Освен това тук трябва да се направи едно разграничение. Златарски и Литаврин [80] с право обръщат внимание на един пасаж у Аталиат, където се съобщава, че по времето на Никифор Вотаниат „крайистърските скити" проводили пратеници при него с „обещание да му се подчинят", като същевременно „очернили пред него някои отцепници, за които се разбрало, че се били свързали с печенегите по време на предишния император" [81].

 

Златарски смята, че става дума за българското население от крайдунавските области, което тогава отново се покорило на Вотаниат. Литаврин по-общо определя, че това са „градовете край Дунава" и че измежду ония, които били предадени на императора, бил може би и самият Нестор. Според нас не може с точност да се определи дали се говори за българско население — по-скоро става дума за смесеното с българско население, което дало инициативата на въстанието. Впрочем изглежда, че „миксоварвари" неведнъж са наричани „скити, живеещи край Истъра". Но сигурно е, че не именно „градовете" или поне не главните градове край Дунава са се предали, защото и по-нататък по времето на Алексий Комнин Татуш и другите продължават да държат своите крепости. Също така нямаме основание да смятаме, че самият Нестор е бил предаден във византийски ръце. [82] Ако това беше така, хронистите

 

 

79. Вж. напр. N. Jorga. Les premières cristallisations d'Etat des Romains. — Bulletin de la Section Historique de l'Académie Roumaine, Ve— VIIe année (janvier 1920), p. 33—46; N. Вănescu. Les premiers témoignages byzantins sur les Roumains du Bas-Danube. — Byzantinisch-neugriehisclie Jahrbücher, III, 1922, p. 287 sq.; Idem. Ein ethnographischer Problem am Unterlauf der Donau (Aus dem XI. Jahrhundert). — Byzantion, VI, 1931, p. 297 sq.; Şt. Ştеfănescu. Reconstitution de la vie d'Etat sur le territoire de la Roumanie au cours du Haut Moyen-âge. — Revue d'Histoire roumaine, 1970, n. 1, p. 11 и там пос. лит.; P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 112 sq. Основателни възражения срещу тази теза има още у П. Мутафчиев. Към въпроса, с. 44 сл.

 

80. В. Н. Златарски. История. . . II, с. 163—164; Г. Г. Литаврин. Византия и Болгария. . . с. 414.

 

81. Attaleiаtes. Op. cit., p. 302—303.

 

82. P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 106—107, изказва пък предположение, че след като се е завърнал, Нестор е заел западен Паристрион. Това предположение почива на погрешното обяснение на името „Македония"; Нестор не се е върнал през Македония, а през Източна Тракия (наричана, както обикновено, „Македония"). А някои от хората му, плячкосвайки, са се били пръснали очевидно и до съседните земи на (тема) България.

 

95

 

 

нямаше да пропуснат да се похвалят. Впрочем смятаме, че става дума за частичен опит да се възстанови византийската власт, но главните стратегически пунктове си остават в ръцете на въстаническите сили за дълго време. Но това съвсем не значи, че тук са възникнали някакви държавици. Още дълго време смесените елементи в Паристрион не ще действуват в името на една определена идея, която да противопоставят на наличната византийска власт. Освен това в Средновековието образуване на нова държава довежда до официално признаване с договор. А такова нещо нито е засвидетелствувано в съвременните извори, нито пък е било още възможно. За да се стигне до премахване на византийската власт, трябвало е тези сили да започнат да действуват срещу стария неприятел в името на българската държавна традиция. Но за да настъпи това време, ще измине още цял век, изпълнен с борби и събития.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]