1. РОЛЯТА И АДМИНИСТРАТИВНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА Т. НАР. „ОТВЪДДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ"
Владенията, които българската държава е имала на север от Дунав, са обхващали големи територии. Те са имали стопанско и политическо значение за връзките — от миролюбив и вражески характер — на България с Франкската държава, с Аварския хаганат, с Моравско, а също така и с печенегите и маджарите, които идват откъм източните степи. Изчезването на тази „отвъддунавска България" довежда до немалко усложнения в политическите отношения по дунавската граница както за самата българска държава в последните десетилетия от нейното съществуване, така и за Византия, която в края на X в., а след това в началото на XI в. отново достига до долното течение на реката. Поради това ще се опитаме да проследим ролята, която тези владения са играли в периода на Първото българско царство и тяхната организация в рамките на военно-административната система на епохата. [1]
Средновековните автори са много пестеливи в сведенията си за тази част на българските владения, затова историци и археолози в по-далечното минало и в наши дни са правили много усилия, за да определят границите ѝ. Данните, с които разполагаме, се отнасят за източните и североизточните, за западните и северо-
1. Настоящата глава под заглавие „Ролята и административното устройство на отвъддунавска България" е отпечатана в Studia Balcanica, II, 1970, с. 63—73. По-късно И. Божилов защити дисертация на тема: „Към историята на отвъддунавска България (края на VII —X в.)", която има заслугата, че разглежда този въпрос цялостно. Неизвестно защо той ни обвинява (с. 66), че не сме разработили монографично въпроса за отвъддунавска България, когато не сме си поставяли такава цел. Какво ли би допринесло например „привличане на данни от топонимията и някои данни за влияние на българския език върху румънския". За въпроса, който третираме, и за времето, през което го разглеждаме, топонимията нищо не говори за административната уредба, а влиянието на българския език върху румънския се е упражнявало и по-късно през средновековието.
17
западните части на тези територии. За положението във Влашката равнина почти няма сведения.
Източните части на „отвъддунавска България" са онези земи, над които първобългарската власт се е установила постепенно [2] след трайното заселване на Аспаруховите българи в самата дунавска делта и оттам във византийските владения на днешна Добруджа и Северна България. [3] За тези земи разполагаме с едно писмено свидетелство на византийските хронисти от IX в., [4] в което се говори, че Крум след успешния си поход из Тракия вдигнал 12000 пленници оттам и ги заселил в „Βουλγαρία ἐκεῖθεν τοῦ Δανουβίου ". По времето на Маламир (или на Борис-Михаил) тези заселници решили да се върнат в първоначалните си поселища, проводили пратеници в Цариград и оттам дошла флота, която навлязла в
2. Н. Божилов. Към историята . . . (ръкопис на дисертация, с. 81 сл.), твърди, че „след като преминал Днепър и Днестър и се заселил в областта на Дунава, в т. нар. „онгъл", Аспарух не ще да е изоставил завоюваните наскоро преди това области". Но тълкуването на гръцкия текст на Теофан за онгъла е погрешно у него. У Теофан ясно личи, че Дунавът е бил граница за Аспарух, когато той се е готвел да влезе в стълкновение с Византия.
3. Тук не повдигаме въпроса за т. нар. „онглос" на първобългарите и за неговото местонаходжеиие, тъй като въпросът не е пряко свързан с нашата задача.
4. Вж. текста y Gy. Moravcsik. Sagen und Legenden über Kaiser Basileos I. Studia Byzantina, Budapest, 1967, p. 206 sq. В посочената статия ние сме отбелязали като време на завръщането на заселниците царуването на Борис-Михаил. В действителност на това място в текста има редица анахронизми (срв. Gy. Moravcsik, p. 165). И. Божилов. Към историята. . . с. 122, смята това предположение за „необосновано" и придържайки се към царуването на Теофил като дата за завръщането на пленниците, заключава, че именно тогава, т. 837, е първото датирано известие за присъствието на маджарите в южноруските степи (П. Божилов. Към историята. . . с. 159). За да се види колко съмнителна е хронологията на сведението, привеждаме пасажа според Лъв Граматик (Leo Grammatiсus. ed. Bonn, p. 231—232):
„По време на император Теофил в Македония бил стратилат така нареченият Кордил. Той имал и син на име Варда, вече съвсем възмъжал, когото оставил да управлява вместо него македонците, които били отвъд реката Дунав. А и самият той с някаква хитрост отишъл при Теофил. Императорът го приел радостно и като разбрал какво иска, изпратил кораби да вземат македонците и да дойдат в столицата. А владетел на България бил Владимир, потомък на Крум и баща на Симеон. Народът заедно с жените и децата взел решение да премине в Романия. Когато Михаил българинът отишъл в Солун, те започнали да преминават с имуществата си. Комесът, щом изучил това, преминал оттатък реката, за да воюва с тях. И така македонците се отчаяли, направили свои вождове Цаиц и Кордил и като завързали сражение, убили мнозина, а някои взели и в плен. Българите, като не могли да преминават отсам, прибягнали при угрите . . .”
(Вж. нашия превод в ГИБИ; V, с. 156).
18
устията на Дунава. Но тази флота е срещнала сериозен отпор от страна на българския комит, който минал „отвъд", т. е. някъде на север от делтата, където са били поселищата им. [5] Намесили се и маджарите като съюзници на българите, но византийците успели да се изтеглят до корабите и да отплуват.
Друго едно свидетелство, в което се загатва за източнобългарските владения, е един първобългарски надпис от времето на Омуртаг. В него се съобщава, че копан Орокс загинал на Днепър, където воювал. [6] Че българските владения се простирали към Днепър, говори и Константин Багрянородни. „Печенежкият народ, казва той, населява част от България около Днепър, Днестър и другите реки, които се намират там." [7] Разбира се, оттук личи какво е било положението преди настаняването на печенегите по тези места. Но и по времето на Константин Багрянородни владенията на българската държава не са се простирали много на запад, защото четири от печенежките племена се намирали „отсам река Днепър, в по-западните и по-северните места, т. е. областта Гиазипохон граничи с България. . ." [8]. И по-нататък той обяснява, че печенежката земя отстои от България „на половин ден път" и че „отсам р. Днепър в областта, обърната към България, до бродовете на същата река има запустели крепости". Останките в основите на тези крепости показвали, че някога те са били византийски. [9]
Тези няколко сведения за приблизителните граници на източнобългарските владения се подкрепят и с археологически материал. Някои археолози твърдят, че следи от културата, която те наричат „балкано-дунавска", има на левия бряг отвъд дунавската делта, както и при устието на Днестър. Границата между тази култура и източнославянската култура е вървяла по Горни Прут
5. Според В. Н. Златарски. История на българската държава. . . с. 340.
6. V. Beševliev. Die Protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1958, Nr. 58, p. 281; И. Божилов. Към историята. . . с. 128 сл., разглежда изказаните мнения за този поход и по логически път стига до заключението, че той е станал по време на гражданската война в Хазария. Вж. също Ι. Воžilov. One of Omurtag's memorial Inscription. — Bulgarian Historical Review, 1973, 1, p. 71—76.
7. Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio, éd., Moravcsik-Jenkins, I, Budapest, 1949, p. 8, p. 54.
8. Ibidem, § 37. p. 168.
9. Ibidem. Във всички тези пасажи има колебание дали се отнася за р. Днестър или Днепър. Срв. разночетенията на с. 169 (по Moravcsik-Jenkins) в текста на Константин Багрянородни.
19
и достигала до Вук Талес, приток на Днестър. Така е например според M. Комша. [10] Според други автори възможната граница е могла да бъде само по Горни Днестър, а по Средни Днестър и на запад и югозапад до Долни Дунав антско-славянската култура има повече смесен характер. [11] В X в., а и след това, докъм XII в., в територията между Днестър, Черно море и Долни Дунав се наблюдава една синкретична култура, чиито разнообразни елементи се дължат отчасти и на наличната власт на Първото българско царство на север от Дунав. [12] Но има автори, които поддържат тезата, че сходството между културите по Долни Дунав и земите на юг от Дунава (Северна България и Добруджа) се дължи на старата римска традиция, изразена с керамиката, широко разпространена в целия този ареал. [13]
Тези различни и донякъде разнородни предположения се правят главно защото в Прутско-Днестърската област се получава хиатус между наличието на прабългарски елементи в периода VII—VIII в., но някъде и до X в. [14] Данните, с които разполагаме, не са достатъчни да покажат докъде и откога се е простирала в тези земи административната власт на българската държава. Нормално би трябвало да се предположи, че там без прекъсване е ставало придвижване
10. М. Komşa. Die bulgarische Herrschaft nördlich der Donau während der IXe und Xe Jht. im Lichte der archäologischen Forschungen. — Dacia, Nr. 9, 1960, p. 395.
11. И. A. Paфaлович. Молдавия и пути расселения славян в Юго-восточной Европе. — В: Юго-восточная Европа в средине века, К., 1972, с. 7—30.
12. И. Г. Xинку. К вопросу о расселении пилверцев и уличей в Поднестровие. Пак там, с. 178 сл.
13. С. Георгиева-Казанджиева. К вопросу о материальной культуре славян и праболгар на Нижнем Дунае. — Советская археология. № 2, 1961, с. 96—102.
14. И. Г. Xынку — И. А. Рафалович. Славяне и тюрко-болгары в VI—X вв. на територии Молдавии по археологическим данным. — В: Славяните и средиземноморският свят VI—XI в., С., 1973, с. 161—184; З. А. Рикман. Некоторые традиций Черняховской культуры в памятниках VI—Х вв. в низовых Днестра и Дуная. -—В: Исследования по истории славянских и балканских народов. М., 1972, с. 40, говори за приемственост между културата Чурел и западните варианти на салтово-маяцката култура. В тази статия има обаче неяснота по отношение на обитателите на карпато-дунавската област в VI—Х в. Срещу такова завладяване от българска страна на тамошните земи едва в Х—ХI в. с право възразява И. Божилов, Към историята. с. 145 сл. По-малко основание има същият автор в критичните си бележки към книгата на Г. Чеботаренко. Городище Калфа, М., 1973, където се изтъква, че българското проникване на североизток се констатира след VIII в. (вж. Etudes Blakaniques, 1973, 3, p. 122—124).
20
на юг след VII в. Но може би следи от материална култура не са останали, ако се допусне, че българската държава с център на юг от Дунава е установила по-трайно своята администрация в тези райони по-късно, например по времето на Крум и Омуртаг. Това би обяснило защо в Молдавия и в част от днешна Румъния има наличие на прабългарски елементи твърде рано (VI—VII в.) и по-късно — към IX в. С други думи, първата вълна трябва да се свърже с кутригурите, а втората с елементи, идващи от установените вече българи на Аспарух. [15]
Като определяме територията на „отвъддунавска България", не смятаме да се спираме на валовете в Бесарабия и Влашко, понеже и този материал е несигурен — не е известно кои от тези валове са гранични и кои са служили като вътрешни укрепителни линии.
От малкото данни, с които разполагаме, е ясно, че тази територия не е била със строго определени граници. Това личи от посочените текстове на Константин Багрянородни за X в., когато „отвъддунавска България" има за съседи печенегите — между двете територии има половин ден път и запустели крепости. Що се отнася пък до крайбрежието, българската власт едва ли е отивала по-далеч от делтата. Това личи от разказа на Теофан и Никифор за помощта, която Юстиниан II поискал в 705 г. от Тервел; той идел по море откъм територията на хазарите и се почувствувал на сигурност едва когато стигнал до делтата, откъдето проводил пратеници при тогавашния си съюзник Тервел. [16] От друга страна, че по самата делта българската власт е имала контрол още през IX в., личи от разказа за Крумовите преселници: българският комит, т. е. управителят на отсамдунавската област (вероятно Добруджа), се прехвърлил „отвъд", за да ги възпре. Това положение се подчертава и за X в. от разказа на Константин Багрянородни, който казва, че на юг от Сулинския канал е българска територия. [17]
Територията на Ател-Кузу, т. е. местожителството на маджарите в IX в. преди разселването им на запад, остава спорно.
15. Вж. някои основни положения у М. И. Артамонов. Тюрко-болгары и славяне в Западном Причерноморье. — В: Археология, 1969. 3. Срв. Ст. Ваклинов. За характера на ранно-българската селищна мрежа в Северо-и. България. — Археология, 1972, 1, с. 9 сл.
16. В текста на Теофан и Никифор Томи не трябва да се идентифицира с днешна Кюстенджа. Срв. V. Tăpkova-Zaimova. Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube. Le sort de Lykostomion et de quelques villes côtières. — Studia Balcanica, 1, p. 179 sq.
17. Ibidem, p. 183.
21
Дискусията засяга естествено името, отъждествяването или не на Ател-Кузу с Лебедия и локализирането на едното и другото. Ние оставяме този въпрос извън нашето внимание, защото не смятаме, че ще допринесем нещо съществено за неговото разрешение. Затова, ако приемем най-общо, че Ател-Кузу е било между Днепър и Дунав или между две от реките в тамошните пространства, Днестър-Серет или Днепър-Буг, то смятаме, че те нормално не са дублирали южните и югоизточните части на българската територия, която не е достигала според нас морския бряг на север от делтата. Впрочем Макартни, а и някои други изследвани допускат, че придвижването на маджарите е станало на два етапа: първи път, подгонени от печенегите откъм Дон на изток още в 889 г., както съобщава западният хронист Рейно, и втори път след събитията в 896 г. вероятно откъм Днепър към унгарската равнина. [18] При това си придвижване те временно ще да са заели и част от българска територия, която по-късно е била заета от печенегите. [19] Впрочем оставяме настрана Лебедия — Ател-Кузу, като само проследяваме пътя на маджарите.
Какво е било положението в самата Влашка равнина? Както обикновено, писмени сведения за тази територия почти няма. Археологическите разкопки, особено керамиката, говорят за наличието не само на южнославянска, но и на прабългарска култура на много места. Има например находки, които напомнят културата на Плиска, Мадара, Преслав, Разград, Попина при Ploeşti, Căsciorele до Букурещ, при Cetăteni до Argeş, в Хлинча II — близо до Яш, както и в Олтения — при Celeiu, Corabia. Този вид археологически материал още не говори за вида на администрацията или военното управление, но той поне свидетелствува за присъствието на първобългарско население покрай славянското. Поради това нямаме основания да отхвърляме изобщо наличието на български владения във Влашко и Молдавия, както прави например Бънеску. [20] Но не ни се вижда много логично и предположението
18. C. A. Macartney. The Magyars in the ninth century. Cambridge 1968, p. 86 sq.
19. Вж. литературата в De administrando imperio. II. Commentary, London, 1962, p. 148; N. Oikоnоmidès. Recherches sur l'histoire du mi Bas-Danube aux Xe—XIe ss. La Mésopothamie de l'Occident. — RESSE, III, 1965. Срв. P. Diaсonu. Les Petchenègues du Bas-Danube au Xe s. — uacia. XI, 1967; И. Божилов. Към историята. . . с. 157 сл. се опитва да локализира Лебедия между Дон и Днепър (където е била границата ѝ с българската държава), а Ател-Кузу — между Днепър и Бут. Вж. пак там подробен преглед на литературата.
20. N. Bănescu. Les frontières de l'ancien Etat bulgare. Mémorial Louis Petit. Mémoires d'histoire et d'archéologie byzantine, Bucarest, 1948. Впрочем Бънеску поселва пленниците на Крум в ъгъла, образуван от Днестър, Дунав и Черно море, където той смята, че по-късно са се намирали и самите маджари (т. е., че това е Ател-Кузу и Лебедия). Но веднага отбелязваме, че при бягството си пленниците не са се движили по море, а обратно,— те са се приближавали към дунавските устия, където ги е чакала византийската флота.
22
на Панаитеску-Греку, с което той в същност отговаря на Бънеску, че Крумовите пленници, които са били тракийско земеделско население, трябва да са били заселени именно във Влашко. [21] Както казахме и по-горе, по-правдоподобно изглежда предположението на Златарски за земите северно от делтата (но не по самото крайбрежие) като място, в което тогава са били заселени преселниците. Остава прочее да се справим само с предположения за земите във Влашко. Там граница също не ще да е имало. Според Константин Багрянородни по негово време печенегите вече владеели от крепостта Саркел в Хазария до земята срещу Дръстър. [22] Румънският археолог П. Дякону оспорва това свидетелство и смята, че печенегите не са се установили във Влашко преди края на X и началото на XI в., понеже между другото не намира археологически данни за тяхното присъствие там. По-конкретно казано, той не намира глинени котли, които според него характеризират присъствието на печенежко население, когато то е вече уседнало. [23] Ние не смятаме все пак, че може да се отхвърля едно категорично свидетелство на автор като Константин Багрянородни. Неяснотата според нас иде от факта, че Влашката равнина и в X в. е кръстосвана от скитащи народи, както в предишните векове. Ще се спрем по-нататък върху вида на българското управление в нея. Но нека кажем още сега, че нейното изгубване за българската власт е станало постепенно. По времето на Константин Багрянородни печенегите вероятно са били проникнали в нея, но са нямали уседнал живот и не са оставили трайни следи, затова липсват археологически данни.
Кога и как е станало разширението на българската държава на запад и северозапад? В първите десетилетия от своето съществуване българската територия южно от Дунава се е простирала някъде докъм р. Искър. [24] Но, както отбелязва В. Гюзелев, ретроспективно
21. A. Grecu. Bulgaria în Nordul Dunării în veacurile IX—X. — Studii şi cercetări de istorie medie, I, 1950, p. 230—231.
22. Вж. De administrando, § 42, p. 182.
23. P. Diасonu. Les Petchenègues au Bas-Danube, p. 36 sq.
24. Г. Цанкова-Петкова. О територии болгарского государства в VII—IX в. — ВВр, XVII, 1960, с. 139—140.
23
узнаваме, че тази граница се отдръпва до Тимок. [25] Това положение е вярно за времето до Омуртаг, когато славянското племе тимочани се отмята от славянобългарската общност. По всяка вероятност така е било и по времето на Крум вследствие действията му на запад. В по-старата литература преобладава мнението, че след като Крум нанесъл решителен удар на Аварския хаганат, българската държава става съседна на франкската. [26] Това становище се оспорва от Гюзелев, който смята , че съобщението на Свида за разгромяването на аварите противоречи на останалите изворови данни. По негово мнение за българско-франкска граница може да се говори в 824—825 г., т. е. след като Омуртаг налага властта си над абодритите. Тогава границата ще да е била между Дунав, долното течение на Сава и между Сава и Драва. [27] Без да се спираме в подробности на въпроса, кога именно е станало разширението на българската държава по Средни Дунав, наблягаме на факта, че това е едно положение, което може да се констатира за времето между 20-те и 30-те години. Доколко е било запазено то през времето на Борис?
Според Шафарик „само тясната ивица земя между устията на Сава и Драва, или Сирмия, Източна Унгария от Пеща и планините Матра до изворите на Тиса, както и страната между сръбска Морава и Тимок останали в българско господство до идването на маджарите" [28]. Това свое предположение Шафарик гради предимно на едно кратко известие за българско пратеничество при франките в 852 г. [29] Според нас данните не са съвсем ясни. Знаем само, че през време на Борисовото управление променливите отношения между хървати и браничевци, от една страна, и франки, от друга, както и отношенията между франките и моравското княжество въвлекли в стълкновения и българската държава ту на една, ту на друга страна. Но наистина за някакви чувствителни териториални промени не се съобщава.
Едва в края на IX в. (893 г.) има едно известие, според което германският крал Арнулф поискал чрез пратеници да се забрани от българска страна износът на сол за Моравия. [30] Бънеску оспорва
25. V. Giusеlеv. Bulgarisch-frànkische Beziehungen in der ersten Halfte des IX. Jhs. — Byzantinobulgarica II, 1966, p. 21 sq.
26. B. H. Златарски. История, I, 1, с. 248. Срв. П. Hиков. Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ, г. 3, т. I, 1930, с. 101.
27. V. Giusеlеv. Op. cit.
28. Šafarik. Slavische Altertümer. II. Leipzig, 1844, n. 175—176.
29. Annales Fuldenses, p. 367—368.
30. Ibidem, p. 408.
24
възможността българската сол, която се е изнасяла за Моравско, да е идвала от Трансилвания. [31] Основавайки се на едно проучване на В. Халупецки, [32] той смята, че българската сол е добивана в областта на Горна Тиса и че владенията на българската държава са обхващали от север и от юг самата Трансилвания, но не са се простирали никога вътре в нея. Греку-Панаитеску оспорва това становище и напълно потвърждава едно положение, което се е приемало от повечето историци в миналото: българската сол е изнасяна от Ардял. Според него това се доказва и от едно сведение на латинските хронисти, че „българите, които идели от Изток" потеглили срещу моравците на Ростислав, понеже тогава били съюзници на Людвиг Немски. А според Греку за Моравия този „изток може да бъде само Ардял и Марамуреш в Трансилвания". [33] Изобщо според последните изследвания границата между българската и моравската държава през IX в. е била по Средна Тиса. [34]
И така по археологически данни владенията на българската държава се простирали в три района според естествените граници: 1. Между Дунав и Тиса; 2. Между Дунав, Тиса, Муреш и Западните Карпати; 3. Между Дунав, Тиса, Муреш и Южните Карпати. Това е положението приблизително до средата на X в. Началният стадий на българското господство личи от разкопките при Želigrad-Blindiana, които са приблизително от 830 г. и са подобни на салтово-маяцките. Естествено и преди това там има следи от южнославянско население (червено-черна керамика). Вътре в Седмиградско също се забелязват български следи, например по долината на Малък Самош.
Тъй нареченият „път на солта" е водел от Северно Седмоградско на запад от Муреш. Опорни точки тук са разкопките при Cojocna, Ocna Dejului и Sic. Оттам пътят е вървял към Biharea по Тиса, където има местно име Szolnok. Друг път за пренасяне на сол е минавал по антиклинала от Залцбург над Ocnişoara и Ocna Mureş до Turda, като пренасянето на солните товари е ставало по Муреш. Тук се сочат няколко български имена: Želigrad, близо
31. N. Вănеsсu. Op. cit., p. 12.
32. V. Сhalupесky. Dvě studie k dějnám podkarpatska. Bratislava, 1925, p. 131—186.
33. A. Grecu. Op. cit., p. 230—231.
34. P. Ratkoš. K otázke hranice Velkej Moravy a Bulgarska. — HČ, 1955, p. 206 sq.
25
до Малък Самош, Mojgrad, недалеч от античния Porolissum, Bălgrad, което име румънците дават на Karlsburg. [35]
Понеже ни занимава не толкова въпросът за териториалния обхват, а за административното устройство на тези земи, ще трябва да се сравнят тези данни от археологически характер с полулегендарните сведения на анонимната Арпадска хроника, за да можем да добием представа за характера на владенията в тези райони. Прочее маджарите при своето придвижване на запад заварили територията между Дунав и Тиса да се управлява от един „дукс" — българин на име Салан. Анонимът добавя, че още дядото на Салан, „великият дукс на България" Кеан, бил завладял (praeoccupavisset) тази земя до владенията на рутени и поляци и я заселил със славяни и българи. Друг български „дукс" на име Глад владеел земята между Муреш и Дунав. Той бил по произход от Видин и имал войска ог печенеги (Cumani), българи и власи. Териториите между Самош и Марош се владеели от Менуморут, който посрещнал Арпадовите пратеници високомерно (bulgarico corde). [36] Освен това Анонимът ни уведомява, че когато маджарите нападнали владенията на Глад, в боя загинали двама печенежки („кумански") вождове и трима български князе (trez knezy Bulgarorum), чийто началник бил Глад. В хрониката се говори и за едно друго дукатство в terra Ultrasylvana, управлявано от влах на име Гелу. Като предава перипетиите на войната между тези местни князе и маджарите, Анонимът разказва още, че Глад, разбирайки колко силни са тези противници, се обърнал за помощ към „императора на гърците и дукса на българите". Този български „дукс", който му бил роднина, пристигнал лично, като водел със себе си и помощен отряд от гърци. [37]
Доста е писано относно хронологическите недостоверности и легендарните преувеличения и неточности на тази анонимна хроника. Много автори търсят в нея повече от един век насам различни
35. К. Horedt. Untersuchungen zur Frühgeschichte Siebenbürgen, Bukarest, 1958, p. 128 sq.; M. Сomşa. Die bulgarische Herrschaft. . . p. 417; Cf. Istoria Romînilor, ed. Acad. R. P. Romînei, I, p. 756 sq. Не ce спираме на преоценката на някои трудове на К. Дайкович, М. Комша, К. Хоредт, която е правена впоследствие и която засяга главно славянската керамика (вж. общо M. Rusu. Notes sur les relations culturelles entre les Slaves et la population romane de Transylvanie (VIe—Xe siècles). — В: Славяните и средиземноморският свят... с. 193. Смятаме , че основните положения на посочените трудове не са се изменили.
36. Magister quondam Bele regis Hungariae notarius, gesta Hungarorum, ed. Huhász, Budapestini, 1937, p. 11.
37. Ibidem, p. 27—30.
26
литературни и устни наслойки. Ще се задоволим да препратим към последната много пълна и обстойна студия на П. Л. Полевой. Разглеждайки различните изследвания на буржоазната историография в Унгария и Румъния във връзка с произхода на източнороманските народности в карпато-дунавските земи, той нееднократно се спира на текста на Анонима. [38] Добър анализ е дал и В. Каралюк, който много внимателно разграничава фолклорните моменти от сведенията, дошли по пътя на писмената традиция — понякога противоречива. Същият автор набляга и на мирогледа на автора, на неговия начин на възприятие и отражение на събитията, за които повествува и които отразяват съвременната му епоха. [39] Студията на Каралюк е посветена на един конкретен въпрос — какво означават у Анонима понятията: славяни, власи, римляни и римски овчари. Тази тежка задача излиза извън рамките на нашето изследване, което няма за цел да разглежда състава на цялото население, а главно българското управление в земите отвъд Дунава. Поради това наричаме власите „власи", без да зачекваме основния и винаги спорен въпрос за миграционния или местен произход на румънското население между Трансилвания и Дунава. Според нас Каралюк правилно тълкува трите понятия „римляни", „римски овчари" и „власи" като еднозначни определения за пастирското романизовано население в Панонската равнина. Той обаче не обръща внимание там на българското население, съответно на българската власт. Например в един пасаж, където се говори за земята между Дунав и Тиса, където живеели Sclavi, Bulgari, Blachi, той смята, че „не става дума обязателно за три народа", и отминава въпроса, без да определи дали смята тези славяни за идентични с българите. Трите „влахо-славянски княжества" в Панония, за които говори Каралюк, не са такива, а са на „трима български князе", както вече посочихме. Когато се разглеждат народностните отношения според Арпадската хроника, абсолютно невъзможно е да се отмине въпросът, както прави Каралюк, само с една констатация, че Анонимът не познавал „независимо българско царство" и че „великият български
38. Л. Л. Полевой. Формирование основных гипотез происхождения восточнороманских народностей Карпато-Дунайских земель (феодальная и буржуазная историография XVII — первой половины XX в.) — В: Юговосточная Европа в средние века. К., 1972. с._ 46—90.
39. В. Д. Королюк. Славяне, влахи, римляне и римские пастухи венгерского „Анонима". Пак там, с. 139—158; M. Rusu. Op. cit., p. 198, смята без някакво основание, че споменатите Кеан (dux Bulgarorum et Sclavorum) и др., които имали тюркски имена, можело да се сметнат за печенеги.
27
хан у него действувал под гръцко покровителство". Изследванията досега показаха, че у него не става дума за подчинение на българските владетели. Дори и да не приемем всички отъждествявания, които предполага Моравчик, [40] а именно, че единият Кеан = Крум, другият Кеан = Самуил, Салан = Симеон, няма съмнение, че става дума за независими български владетели, от една страна, и за български феодални князе, от друга. А това, че се говори за сфера на византийско влияние, според Моравчик е израз на стария византийски ойкуменизъм.
От Арпадската хроника все пак личи, че споменатите трима „дуксове" са били застъпници на българската власт по тези земи, но с извънредно големи права — те сами водят преговори с Арпад, сами посрещат и изпращат посолства. Техните владения се определят именно от естествените граници, които посочихме по-горе, над едно население, което в по-голямата си част, изглежда, е славянобългарско, но между него има и власи, и печенеги, а към Моравия естествено западни славяни. [41] Когато обаче „дуксовете" се виждат в опасност, те апелират към централната българска власт на юг от Дунава и вероятно към съюзната ѝ тогава Византия. [42] Това показва, че те все пак имат връзки с българската държава, която е заинтересована от защитата на отвъддунавските си владения и затова взима участие в техните борби с маджарите. Разбира се, самостоятелността, с която разполагат владетелите по времето на Симеон и главно на Петър, се изгражда през въпросната епоха върху основата на напредналите вече феодални отношения. Това вече е изтъкнато в няколко студии. [43] В случая териториалната отдалеченост от центъра на държавата е благоприятствувала за по-голямата политическа, а и икономическа самостоятелност на тези провинциални владетели. Но ние не смятаме че тук има някакъв подчертан стремеж за откъсване от централната
40. Gy. Moravсsik. Der ungarische Anonymus uber die Bulgaren und Griechen — RESEE. VII, 1969, 1, p. 167—174.
41. Notarius. p. 11; между Дунав и Тиса живеели Sclavi, Bulgari, Blachi et pastores Romanorum; Gelou — влах от terra Ultrasylvana; в новите владения имало и славяни; p. 31—32. Към p. Морава до Нитра имало Воchemi et Nitritenses Sclavi и др.
42. Ibidem, p. 34—35.
43. С. Лишев. Някои данни за феодалните отношения в България през X в. — ИИБИ VI. 1956, с. 425 сл.; В. Сîmpina. Le problème de l’apparition des Etats féodaux romains. Rapport présenté au Xe Congrès des Sciences historiques à Rome. Bucarest, 1955. p. 35; Шт. Штефэнеску. Румыно-болгарские связи в IX—XIV вв. и становление румынской государствености. — Romanoslavica, IX, 1963. р. 532—533.
28
власт и тежнения към Византия. Откъсването, ако такова е ставало, просто се е налагало от силата на обстоятелствата.
И по отношение на останалите отвъддунавски български владения е изтъквано безспорно с право, че през IX и X в. там се развиват феодални отношения в тясна връзка с развитието на феодализма в другите български земи. [44] Но изследвачите на този проблем обикновено не поставят въпроса, като какъв вид провинция е била организирана тази „отвъддунавска България". За отбелязване е, че само Златарски, който на времето е разполагал с много по-малко материали, се е вълнувал от този въпрос и е дал правилна насока за разрешаването му. В своята „История" той бележи:
„. . . те (става дума за Крумовите пленници, б. м. — В. Т.-З.) имали чисто военна уредба: те се управлявали от един стратилат или войнски началник, назначаван от тяхната среда с пълномощна власт; оставено им било оръжието и изобщо те разполагали с всички средства, необходими за самоотбрана. От всичко това става ясно, че тези поселени на североизточните граници пленници не са представлявали нищо друго освен едни военни поселници, на които е било възложено да защищават границата от нападенията на неприятели. И така заселването на откараните от Одринско пленници в „България отвъд Дунава" не е било нещо случайно: то е имало чисто военно-стратегична цел." [45]
Както видяхме, не само Крумовите заселници са имали свои управители, чиито имена дори знаем (Кордил, Варда и Цанц). Същото е било положението и на запад: и там управителите са българи и влах. Местните управители са били сменявани с наложени от българската власт нейни представители обикновено при случаи на бунт, на брожения и пр. Такъв случай ясно е отбелязан по времето на Омуртаг, когато българската войска била изпратена по Дунав и Драва, за да смени управителите на местните разбунтували се славяни. Подобно положение има и при споменатия случай с Крумовите пленници на север от Дунавската делта; българският комит, т. е. управител на област отсам Дунава, се намесва в работите им едва когато техните местни началници се разбунтуват. Както вече се каза, няма отделни данни за положението в самата Влашка равнина, но вероятно и там е било, както в по-източните и по-западните от нея земи. Обстоятелството, че никой извор не споменава за походи на българска войска срещу
44. Срв. Istoria Rominiei, II, p. 42 sq.
45. Златарски. Пос. съч., с. 248.
29
тамошното население, говори, че не е имало случаи на бунтове, отцепничество и пр.
Припомнихме по-горе, че по времето на Константин Багрянородни между българската и печенежката територия имало „ничия земя" с изоставени крепости, която се обхождала за половин ден. Нека споменем и едно друго свидетелство от по-ранно време за западните земи. Това е сведението от латински хронисти за Омуртаговите пратеничества до франките. Там се казва, че българският хан за втори път проводил посланици „очевидно за определяне границите и пределите между франки и българи". Но понеже от франкска страна нещата се протакали, той изпратил посланик за трети път, „като молел незабавно да стане определянето на границите, или ако не му (на Людвиг, б. м. В. Т.-З.) е угодно, всеки да пази своите граници без мирен договор" [46]. Това сведение показва, че ако за тези далечни от центъра на държавата места е било трудно да се влезе в редовни отношения с една призната, оформена и извънредно важна за времето държава — франкската, толкова по-невъзможно е било това по отношение на другите „преходящи" народи, които са кръстосвали Влашко. Що се отнася пък до местните елементи, някои от тях са участвували и в управлението на отделните провинциални единици, когато са били удобни на българската власт.
И така в административно-военно отношение териториите отвъд Дунав са били организирани според конкретния случай, но твърде самостойно. Видяхме обаче, че при нашествията на маджарите било в първия им стадий, близо до Дунавските ръкави, било в по-късно време, когато навлизат към Панония, българската държава е взимала известни мерки да се бори срещу тях. Същото се отнася и до набезите на печенегите. От византийската историография имаме сведения за тези борби само дотолкова, доколкото те са били във връзка с дипломатическата история на империята. Византийските хронисти не са се интересували от тези територии, докато те не са имали досег със самата Византия. Маджарите и печенегите са служили на византийската дипломация в обикновените ѝ ходове по отношение на вече твърде силната България в края на IX и началото на X в. Известни са събитията във войната през 894—896 г., когато тези отвъддунавски нашественици са имали за задача да отвличат вниманието на Симеон от териториите в Източна Тракия. Сам Константин Багрянородни недвусмислено заявява: „Ромейският император би се сторил по-опасен на българите и може да ги принуди да стоят мирни, ако сключи мир с
46. Annales Fuldenses. — MGH, SS, I, p. 358—359.
30
Портата на крепостта Пъкуюл-луи-Соаре
31
печенегите." [47] Подобно изявление прави и патриарх Николай Мистик по отношение на печенегите и маджарите в едно писмо до Симеон. [48]
Погледнати в тази светлина, отвъддунавските владения на българската държава ни напомнят военно-административната уредба на Долна Мизия и Скития преди възникването на българската държава. Известно е, че в североизточния край към Дунав винаги е имало заселници от т. нар. „федерати". Това е било население „варварско" по произход, настанявано в граничните райони заедно със своите началници с официалното или полуофициалното съгласие на цариградската власт и се е намирало в договорни отношения с нея. Неговата роля е била да задържа на граничните територии нахлуването на други „варвари", които са идвали обикновено за грабежи и опустошения и които естествено са били нежелани гости за империята. Напротив, земите на юг от Балкана са били смятани за истински византийски територии, те са били ὑπὸ τὴν ῥωμαϊκὴν πολιτείαν. [49] Вероятно по подобен начин е била уредена във военно-административно отношение и новата българска държава. Територията на юг от Дунава, т. е. бившата федератска земя, призната с договор от Византия, сега става един вид официалната територия с определени граници към Византия. Прочее за българската държава тази територия е била, каквато за Византия по-рано е била Тракия — същинската държавна територия. Затова пък заддунавската ѝ територия за нея е била онова, което за Византия по-рано е била „федератската" територия в днешна Северна България и Добруджа. Там е имало доста смесено в течение на времето население и такова, доведено от различни краища, за да пази границите. Дали този начин за пазене на границите е бил свойствен именно на тюркските народи, както смята Моравчик въз основа на едно изследване на Грегоар? [50] Смятаме, че ако не става дума за византийски образец, то поне се касае за начин, който се диктува от обстоятелствата и е приблизително еднакъв за едни и други.
Изгубването на отвъддунавските територии за българската държава става някак незабелязано — то не е отбелязано у съвременните автори, които и в този случай не се интересували от далечни събития, понеже тези територии не са се смятали толкова важни, колкото останалите. В следващата глава ще видим какво
47. Constantine Porphyrogenitus. Op. cit., § 2, p. 56.
48. P. Gr. II, col. 153 (Писмо 23).
49. М. Войнов. За първия допир на Аспаруховите българи. — ИББИ, VI, 1956, с. 475.
50. Gу. Moravcsik. Sagen und Legenden, p. 161.
32
е било положението след двата руски похода по времето на Никифор Фока и Йоан Цимисхи. Засега трябва отново да се каже само, че тези територии, организирани като гранични зони, са принадлежали безспорно на българската държава.
Изключено е да търсим, както правят някои румънски историци, наченки на държавни образувания отвъд Дунава в периода на Първото българско царство. [51] Подобни увлечения имаше у нас преди известно време: някои историци се мъчеха да видят славянски държавни образувания в територията на днешна Северна България преди идването на Аспаруховите българи. [52] Разбира се, неоснователно е да се приеме, че са могли да се образуват такива държавици в съществуващата византийска държава. Също така е невъзможно да се търсят наченки на държавни образувания на територията на българската държава до края на X и началото на XI в., когато българската държавна традиция е била в своята пълна сила. Естествено подобни сведения няма в никакъв извор.
И така, въпреки че „отвъддунавска България" не е имала значението и важността на останалите български земи, тя е имала немалко стопанско и главно военно значение за охраната на останалите български земи. Нейното ликвидиране е станало с помощта на Византия. Към това е допринесла и недалновидната в това отношение политика на Симеон, чийто поглед е бил насочен към завладяването на византийския Запад. Това положение за известно време е било добре дошло за самата империя. Но когато след унищожението на българската държава тя отново опира до Дунав, липсата на гранична територия я излага на набезите на отвъддунавските неуседнали заселници — печенеги, кумани, узи. Тогава именно проличава какво е било значението на вече изчезналата „отвъддунавска България".
Направихме преглед като основа за по-нататъшните отношения, които се развиват между Византия, затвърдяваща се като владетелка на бившите български земи, и отвъддунавските територии, над които тя не ще може да упражнява контрол. С други думи, за Византийската империя Северна България и Добруджа пак ще се поставят в положението на нейни гранични територии и съответно управлението в тях ще трябва да се нагоди към това положение. Това са въпросите, които ще разгледаме в следващите глави.
51. Вж. например I. Barnea. Byzance, Kiev et l'Orient sur le Bas-Danube du Xe au XIIe s., ed. de la Rép. Pop. Roumaine (Xe Congrès des Sciences historiques, Rome, 1955), p. 4; Шт. Штефэнеску. Пос. съч., с. 534; St. Stefanescu. Les premières formations étatiques sur le territoire de la Roumanie. — Dacoromania, 1973, 1, p. 104 sq.
52. История на България. I, С., 1954. с. 64—65.