ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Много исторически събития през средновековието са се развили в земите на Долни Дунав. Географското положение и богатата плодородна земя са определили значението на тази област, която в течение на вековете неколкократно е ставала средище на кръстосване между византийския свят и чуждоземците, идващи от север. През бурната епоха от IV до края на VII в. тези земи са посрещали много често „варварските" групи, които настъпвали откъм Влашката равнина и от по-далечните руски степи. Те са подслонили „седемте славянски племена" и Аспаруховите българи и така станали люлката и на българската държава, призната в 681 г. с договор от Византия.
Като една от главните територии на Първата българска държава тези области са се развивали нормално по пътя на политическото и обществено-икономическото развитие на останалите български земи от края на VII до края на X в. Но когато след около три века на борби и разцвет българската държава престава да съществува и е включена в рамките на Византийската империя, земите по Долни Дунав стават пак гранична зона между империята и чуждоземния свят отвъд Дунав. Отново изпъква на преден план значението на днешна Североизточна България и Добруджа за отношенията, които естествено се развиват между Цариград и напиращите племенни групи от север.
Тези отношения или по-скоро етническата принадлежност на населението от долнодунавските земи са били много пъти обект на изследвания от страна главно на румънски и български учени. И трябва да кажем веднага— те са били обект и на бурни и страстни спорове, породени както от някои тогавашни политически отношения, така и от недостиг на исторически изворов материал, което допуща най-разнообразни тълкувания. И наистина трябва да се признае, че историята и географията на средновековния Дунав повдига много неясни въпроси, които археолози, историци и филолози отдавна са поставяли на разглеждане и които те се
5
стараят да разрешат, като всеки прави приноси в своята област, изхождайки от материала, с който разполага.
Нека отбележим на първо място, че изследванията на долнодунавските земи се отнасят до един много дълъг период. Дори ако не се вземат пред вид всички проучвания, които обхващат античността установяването на римските провинции, развитието на римското административно устройство и пр., достатъчно е да се хвърли един съвсем бегъл поглед върху обилната литература, която се отнася за целия период на средновековието и засяга извънредно голям брой проблеми в различна връзка.
Отдавна се дискутира, а в последно време е събран и богат веществен материал върху преходния период между античност и средновековие. Поставян е многократно въпросът за степента на романизацията, за цялостното или частичното запазване на населението по двата бряга на Дунава — тракийско, дакийско и пр., доколко устойчиви са останали местните елементи както в градовете по лимеса, така и в по-отдалечените краища на провинции като Малка Скития, Долна Мизия, двете Дакии и пр. Това са основни проблеми, които стоят в обща връзка с възникването на българската и по-късно на румънската народност.
Покрай тях е разглеждан цял комплекс от други проблеми, винаги тясно преплитащи се помежду си и свързани както със социално-икономическите отношения, така и с културния взаимообмен и т. н. Макар всички те да засягат една сравнително ранна епоха, те са от значение за по-късния период, защото разкриват предпоставките на онези отношения, които се създават между оформилата се като такава Византийска империя и завареното население.
Този втори етап на изследвания разглежда главно връзката между централната и провинциалната власт, оформянето на административното управление и на защитната сила по лимеса във връзка с новосъздадените политически и икономически отношения. Свързвала ли е река Дунав или е разделяла населенията от двата бряга, кога и доколко се е стремила Византия да установи властта си не само на десния, но и на левия бряг на реката?
Старото византийско схващане за изконните права на империята върху земите на полуострова дават през цялото средновековие отражение върху отношенията между византийската власт в новосъздадената българска държава, макар и заддунавската територия да не е ясно и трайно определена с твърдо установени граници. Същевременно в Дунавската делта не престават да навлизат византийски кораби при непрекъснатите стълкновения, които изпречват
6
империята срещу българската държава. И отново и многократно е поставян въпросът, могла ли е Византия да претендира за територии, толкова отдалечени от центъра на управлението ѝ, и тези евентуални претенции имали ли са връзка с отделните византийски владения по северния бряг на Понта.
В рамките на тези изследвания най-осезателно стои въпросът за Дунавската делта, чиято роля е еднакво значителна и от стратегическа и от икономическо гледище. Тя е приютявала между другото руските търговски кораби, както и руските военни ескадри на път за Цариград.
Макар и тези въпроси да са поставяни в различна връзка, все пак основното внимание на изследвачите се е съсредоточавало около периода, когато започват новите нашествия след първата вълна на маджарите, които се насочват към Панонската равнина и така отново откриват, както казахме, „движението на народите" от изток към запад.
Раздвижването на маджари, печенеги и руси разгръща нова страница в отношенията с българската държава, която застава в междинно положение между тях и Византия. Тук са поставяни на разглеждане множество въпроси, които засягат времето, когато българската държава загубва земите си на север от Дунава. Когато главните борби между Византийската империя и Самуилова България се пренасят в западните земи, вниманието на съвременниците на тези събития се отклонява временно от този район и данните за долнодунавските области стават непълни и спорадични у хронистите и историците. Оттам произхождат и немалко спорни положения в изследванията, които се отнасят към този период, доста слабо документиран от византийските и други автори.
В началото на второто хилядолетие опитът на империята да овладее отново дунавския лимес се увенчава с успех. Но същевременно се поставя въпросът, кой и как е владеел земите на север от реката тогава, когато Византия е установила трайната си граница по Дунава.
Настава отново един период от век и половина, когато непрестанните движения на народи от двата бряга на реката създават сериозни затруднения на византийската власт. Какви мерки е взимала империята, за да се справи с това ново положение, и как е била уредена административната и военната организация на завоюваните български земи и главно на земите по Долни Дунав? По тези въпроси са изказвани много мнения и се е водила голяма дискусия между изтъкнати учени. Тази дискусия засяга най-вече създаването и развитието на тема Паристрион, в която са станали
7
главните политически събития през XI и XII в. (затова и ние в изложението си спираме вниманието си главно на нея, а не на цялото географско протежение на Долни Дунав). Пак там са се развивали и отношенията между завареното население и пришълците от север, както и между последните и представителите на провинциалното византийско управление. Поставяните в тази връзка въпроси са довеждали и до много и разнообразни спорове в миналото, някои от които са излизали извън рамките на обективното научно дирене.
Най-сетне вниманието на учените е било привличано и от условията, които са довели до повторното оттегляне на византийската власт от дунавските земи след избухването на въстанието, възглавявано от Асеновци, което завършва с възстановяването на българската държава. Произходът на възстановителите на българската власт, характерът на тази държава, териториалният ѝ обхват в началото на нейното възстановяване, населението в нея и пр. също са били обект на много изследвания и на оживена дискусия.
По така набелязаните групи от проблеми, свързани с историческото развитие на земите по Долни Дунав, нееднократно са писали и са се изказвали авторитетни румънски учени, като Николае Йорга, [1] Николае Бънеску, [2] П. Панаитеску, Георги Братиану и др. [3], повече или по-малко групирани около тях.
1. N. Jorga. Le Danube d'Empire. — In: Mélanges G. Schlumberger. 1. Paris, 1924, p. 13 sq. (Etudes byzantines, Bucarest, 1940. II); 20 sq.; Cele d'intăni cristalizări de Stat ale Romînilor. — Revista Istorică. V, 1919. La première civilisation d'Etat Roumaine, Académie Roumaine. — Bull. de la section historique, I, 1920; Formes byzantines et réalités balkaniques. Leçons faites à la Sorbonně. Bucarest—Paris, 1922, p. 106 sq. Тук посочваме само няколко примера от огромното творчество на Йорга. За ориентация посочваме между множеството публикации, посветени на него през 1971—1972 r., Nicolas Jorga, L'hômm et, l'oeuvre. Acad. de la République socialiste de Roumanie, Monographie, IX, където е дадена и библиография (с. 214—249).
2. Вж. N. Bănescu. Changements poilitiques dans les Balkans après la conquête de l'Empire bulgare de Samuel. — Bulletin de la section historique de l'Académie Roumaine, X, 1923, p. 68; La domination sur les régions du Bas-Danube, Acad. Roumainé. — Bulletin de la section historique, XIII, 1927, p. 10—24. Многобройните изследвания на Bănescu, които засягат тези въпроси, са посочени в дял „Книжнина". Освен това главните положения около Паристриоа са събрани в книгата му Les Duchés byzantins de Paristrion (Paradounavon) et de Bulgarie, Bucarest, 1946. Вж. и библиографията на Bănescu в RESEE, VII, 1969, 1, p. 9—17.
3. P. Panaitеsсu. Les relations bulgaro-roumaines du Moyen âge — Revista aromaneasca, I, 1929 ; С. C. Guirеsсu. Despre Vlahia Asaneştilor. — Lucrările Institutului de geografie al Universitami din Cluj, IV, 1928—1929, р. 109—124; Istoria Românilor, I, Bucureşti, 1935, p. 311 sq.; G. Вratianu. Tradiţia istorică, p. 51 sq. По-умерени съждения в Recherches sur Vicina et cetatea Alba, Bucarest, 1935, p. 14—26; C. Necşulescu. Ipoteza formaţiunilor politice române la Dunăre în sec. XI. — Revista istorică Romănă, VII, 1937, p. 151. Вж. обаче острата реакция на N. Bănescu. Les divigations d'un helléniste de la „nouvelle école". — Revue historique du Sud-Est européen, XV, 1938, p. 69—71. Впрочем линията на Бънеску се среща и в много други изследвания, научнопопулярни статии и пр. в периода преди Втората световна война (вж. напр. Analele Dobrogei и др.).
8
Тези изследвачи от предвоенния период са натрупали значително количество материали и са дали различни осветления на поставените спорни въпроси. Понякога техните изследвания или част от тях са застъпвали тези, неприемливи от историческа гледна точка, като например ролята, която влашкият елемент е играл в събитията по Долни Дунав до XII в., времето, когато може да се говори за румънски държавни кристализации, и пр. Тук ние не се спираме на техните концепции като цяло, а разглеждаме в самото изложение отделните въпроси, които ни интересуват.
Тъй като правим общ преглед на политическата обстановка и и на взаимоотношенията между различните населения в една определена територия, принадлежаща на средновековната българска държава, налага се да спрем малко по-подробно вниманието си на изследванията на нашата предвоенна историография.
И наистина проблемите, свързани със събитията по Долни Дунав през XI и XII в., са били многократно проучвани и от най-известните български учени от предвоенния период начело с В. Златарски, П. Мутафчиев и др.
В. Златарски е посветил много страници на този период както в своята „История на българската държава през средните векове", така и в отделни студии. Според нас неговото обяснение за значението на т. нар. отвъддунавска България като земя, населена с военно население, е много правилно. Златарски обаче с голяма ревност защищава тезата си за административната неделимост на българските земи от началото на византийското владичество в църковно и политическо отношение. Той е на мнение, че „Паристрион" е тема-катепанат, подчинена в административно отношение на управлението на тема „България" с център Скопие. Също в подчинено положение той вижда и управителя на Белградската област. Това негово мнение е било критикувано от различни учени. Златарски не следва Успенски, който напълно отрича участието
9
на власите във въстанието на Асеновци. Той възприема становището на Василевски и критиката му към Успенски, носията, че в местата, където въстанието на Асеновци е избухнало, власите не са били компактна маса. [4]
По-войнствуващ и по-остър в полемиката е П. Мутафчиев, който многократно влиза в непримирими спорове с румънските изследвачи. Той обаче е по-умерен от Златарски по отношение на административното разделение на българските земи след покоряването на Първото българско царство. Както Скабаланович, и той приема разделението на българските територии на отделните една от друга теми „България" и „Паристрион" и допуща също така съществуването на Сирмийската тема. Мутафчиев има правилно виждане за организацията и ролята на Паристрион като гранична земя. Неговите изследвания по тези въпроси са основни, но той твърде много омаловажава ролята на влашкото население във въстанието на Асеновци и др. [5]
Към тези ярко изразени възгледи нека прибавим само няколко други, изразени мимоходом или пък в по-друга връзка. Може да се спомене Ст. Младенов, който е на мнение, че българо-румънските княжества, един вид наследство от старата отвъддунавска България, са просъществували като полунезависими от Византия дори през XI—XII в. и че Втората българска държава е обединение на областите северно и южно от Дунава. [6] Ив. Дуйчев, който в няколко студии разглежда събитията от XI и главно от XII в.,
4. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, II 1927, гл. 1, с. 1 сл.; гл. III, с. 410 сл. Срв. Политическото положение на Северна България през XI и XII в. — ИИД, IX, 1929, с. 25—50; Една датирана приписка на гръцки от средата на XI в. — Byzantinoslavica, I, 1929, с. 22—34; Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василием II Болгаробойцею. — SK, IV, 1931, с. 49—68; Потеклото на Петра и Асена, водачите на въстанието в 1185 г. — СпБАН, 45, 1933, с. 8—48.
5. П. Мутафчиев. Българи и румъни. С., 1928 (= Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens, S., 1928); Съдбините на средновековния Лръстър. В: Силистра и Добруджа. I. 1927, с. 275—360; Етнографски промени по Долни Дунав. — В: Добруджа в миналото С. 1947, с. 92—107; История на българския народ, II, с. 30—38; в този свой последен труд, който обобщава всички предишни негови изследвания, Мутафчиев се показва по-умерен относно ролята на власите в историята на дунавските земи през XI—XII в.
6. Ст. Младенов. Румънско-българските културни отношения в миналото и румънските учени. — В: Силистра и Добруджа, с. 61 сл.
10
е на мнение, както повечето свои предшественици, че във въстанието на Асеновци участвуват само българи. [7]
В годините след Втората световна война и особено когато се обнародваха сборниците за българо-румънските връзки през вековете, [8] както и академичните издания „История на България" [9] и „История на Румъния" [10], проблемите започнаха да се поставят по различен начин. За съжаление у нас, макар и да има правилно отношение към въпросите, няма много изследвания, насочени към тези райони, разгледани като цяло. Едва в последно време И. Божилов посвети дисертационния си труд на проблема за отвъддунавска България до края на X в. [11] Разбира се, има и систематични проучвания на археологически обекти по дунавския лимес, някои от които засягат и периода, който ни интересува. [12]
Между трудовете, излезли в наши дни, в които все още има спорни въпроси от историческо гледище, стоят някои публикации, например няколкото статии на Б. Къмпина, свързани с византийското влияние на север от Балкана. Според Къмпина сред румънското общество имало феодали, които сътрудничели с Цимисхи срещу българите. [13] Тези „румънски феодали" той намира в средата на румънските .държавни образования"
7. И. Дуйчев. Преписката на папа Инокентий III с българите. — ГСУифф., 38, 3, 1941—1942, с. 85 сл.; Проучвания върху българското средновековие. СбБАН, 1945, с. 44 сл.; Въстанието в 1185 и неговата хронология. — ИИБИ, VI, 1956, с. 327—358.
8. Сб. Българо-румънски връзки и отношения през вековете, I (XII—XIX в.), С., 1965 (румънското издание е от 1971 г.). Вж. там най-вече студията на Б. Примов. Създаването на Втората българска държава и участието на власите. Важни в тълкуването си са и работите на М. Войнов в: ЛИБИ, III, 1965, главно с. 11 и рецензия за И. Дуйчев. Въстанието в 1185 . . . — В: ИПр, 1962, кн. 4. с. 104—111. Вж. А. Сrесu. Bulgaria in Nordul Dunării în veacurile IX —X. — SCIM, I. 1950, p. 223—226.
9. История на България, I, С., 1965, с. 9—54. (В първото издание от 1954 г., което е по-кратко, срв. с. 165 сл.).
10. Istoria Romîniei, I, § 4; II, § 1.
11. И. Божилов. Към историята на Отвъддунавска България (края на VII—X в.), ръкопис на дисертация. В самото изложение посочваме и статиите на този автор.
12. Напр. проучванията на А. Кузев. Приноси към историята на средновековните крепости по Долни Дунав. — Известия на Народния музей Варна, 1969 г. Останалите археологически проучвания посочваме тук в съответните глави.
13. В. Сîmрina. Le problème de l'apparition des Etats féodaux roumains. Rapport présenté au Xе Congrès des Sciences historiques à Rome. Bucarest, 1935, p. 7 sq.; L'influence byzantine sur le Bas-Danube à la lumière des recherches récentes effectuées en Roumanie. — Revue Roumaine d'Histoire. I, 1962, p. 10—11.
11
на север от Дунав, които и според Щ. Щефънеску съществували още по времето на Първото българско царство. [14] Една теза за „непрекъснато" или „почти непрекъснато" присъствие на византийската власт в Добруджа, особено в Северна Добруджа и Дунавската делта, се поддържа твърдо от археолога И Барня [15] в редица негови проучвания и намери отчасти отражение например в известни доклади на XIV византоложки конгрес. [16] В някои румънски издания отново понякога се появява названието „Влахо-българска империя" по отношение на възстановената българска държава от Асеновци. [17] Отхвърля се значението на българския принос в развитието на т. нар. култура Дриду, която се представя само като прарумънска култура, и пр. [18]
Но по тези въпроси има спорове и между самите румънски учени. В няколко свои изследвания К. Дайкович критикува редица румънски автори за погрешно тълкуване на изворовия материал, например за разпространението на влашкото население в XI, XII, XIII в. [19] Освен това някои от споменатите по-горе автори, както и мнозина други (Е. Стънеску, И. Барня, Щ. Щефънеску, Н. Нъстурел и пр.), са дали в своите изследвания нов археологически или исторически материал, въз основа на който правят в много отношения крачка напред в познанията ни по отношение Долни Дунав през XI и XII в. В последно време значителен интерес предизвика книгата на П. Дякону „Печенегите в Долни Дунав" [20]. Въпреки че в този труд бяха отбелязани и слаби страни,
14. Шт. Штефанеску. Румыно-болгарские связи в IX—XIV вв. и становление румынской государственности. — Romanoslavica, IX, 1963; Şt. Ştеfănesсu. Les premières formations étatiques sur le territoire de la Roumanie. — Dacoromania. 1973, 1. p. 104—113.
15. J. Barnea. Kiev et l'Orient sur le Bas-Danube du Xe au XIIe s. Rapport présenté au Xe Congrès des sciences historiques. — Rome, 1955. Bucarest. 1955. p. 419 sq.; Sceaux des empereurs byzantins découverts en Roumanie. — Byzantina. III, 1971, p. 146—172, където говори за „Liens ininterrompus des contrees du Bas-Danube avec Byzance". Вж. пак там и другите му публикации.
16. E. Stănescu. Byzance et les pays Roumains aux IXe—XVe siècles. XIVe Congrès international des Etudes byzantines. Bucarest, 1971. Rapports, IV, p. 7—48.
17. Вж. напр. Din istoria Dobrogei, III, p. 339.
18. Вж. критичния преглед на И. Божилов, Културата Дриду и Първото българско царство. — ИПр, XVI, 1970, кн. 4, с. 115—124.
19. Вж. статиите му от 1970, 1971 и 1972 в седмичното издание на трибуна, което излиза в Клуж.
20. P. Diaconu. Les Petchenèques au Bas-Danube. Bucarest, 1970. Рецензии: I. Božilov. Etudes balkaniques, VII, 1971, 3, p. 170—175; G. Prinzing. — BZ, 66, 1973, p. 103—106.
12
неговата заслуга е, че въз основа на археологически материал той прави опит да даде обяснение на събитията по Долни Дунав.
В много от посочените по-горе изследвания на съвременните румънски историци и археолози намираме именно тези важни постижения, на които ще се позоваваме в самото изложение, макар и да не споделяме всеки път схващанията им по някои въпроси. Тук не правим библиографски преглед, защото би трябвало да разгледаме понякога без определена връзка и самоцелно огромно количество публикации из областта на историята и археологията, литературата, езикознанието, културната история и изкуството, понеже тези дисциплини са вплетени помежду си. Това излиза извън нашия обсег на работа, поради което се задоволяваме да означим само насоките.
Въпросите относно Долни Дунав са интересували винаги румънските и българските учени като пряко свързани с тяхната история, но те са били обект на проучване и на други учени, на първо място на големите руски византинисти Ф. Успенски, [21] В. Василевски [22] и Н. Скабаланович. [23] Особено ценни са трудовете на Василевски, който в книгата си за печенегите фактически е разрешил главните проблеми около нашествията на тези номади. Освен това той има и заслугата, че поправя и допълня известни положения у Успенски относно участието на власите във въстанието на Асеновци и др. Анализът на Скабаланович за устройството на темите „Паристрион" и „България" също служи за основа на много по-късни изследвания.
В същност и българските учени, за които говорихме, и съветските историци (главно Г. Г. Литаврин [24], който има особена заслуга в разглеждането на проблемите около Долни Дунав наред с другите български земи) в известна степен продължават постиженията на старата руска школа. Измежду другите изследвачи, които са дали съществен принос по интересуващите ни въпроси, безспорно значение имат библиографският и обобщаващ труд на унгарския византинист Г. Моравчик [25] и ценните специални
21. Ф. Успенский. Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879.
22. В. Г. Василевский. Византия и печенеги. — Труды, I, СПб, 1908 и рецензията му за Успенский в: ЖМНП, CCIV, 2. 1879.
23. Н. Скабаланович. Византийское государство и церковь в XI веке. СПб, 1884 (главно гл. 4, с. 132—228).
24. Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия. М., 1960.
25. Byzantinoturcica, I—II. Berlin, 19582.
13
изследвания на А. Дьони. [26] Не се спираме по-нататък върху отделни изследвания по тези въпроси, които следват старата румънска „традиция", без да дадат нещо ново. [27] Задоволяваме се да отбележим като последен труд книгата на Принцинг, който засяга по-сетнешен етап от развитието на балканските политически взаимоотношения и анализира в интересна връзка корените на „римския произход" на Калояновата династия. [28]
И ако проблемите около Долни Дунав са стари, отдавна поставяни и разисквани, това е така, защото те са от голямо значение за историята на една важна зона от Балканския Югоизток и защото там се кръстосват разнородни интереси. Тази българска територия, станала византийска гранична провинция, добива особена физиономия и от края на X в. тръгва по по-различен път на развитие. Това развитие се обуславя от общия ход на събитията, които движат историята на Византийската империя, добила големи териториални размери и отново станала господарка на земите, които открай време е наричала свой „Запад". То се определя, от друга страна, от самото местоположение на тази територия и от нейното население. Действително по това време българската народност е оформена и преди падането на България под чужда власт населението в тези земи, както и в останалите български територии има определена етническа физиономия. Между това население и новата власт, между него и идващите пришълци от север се установяват определени отношения. Чуждоземците са на по-ниска степен на обществено-икономическото развитие, а представителите на чуждата власт са само по върховете и разчитат в лицето на тези пришълци да намерят защитници на новите си гранични територии. Отношенията са сложни и поради това,
26. A. Gyóni. A paristrioni allamala kulatok etnikai jellege. Budapest, 1941; Zur Frage der rumănischen Staatsbildung im XI Jahrhundert in Paristrion, Archivum Europae Centro-orientalis, IX —X, 1943—1944. Другите му студии ca посочени в раздел „Книжнина".
27. R. Z. Wollf. The Second Bulgarian Empire. Its Origin and History to 1204 — Speculum, 24, 1949, p. 167—2061; Е. Lozovan. Byzance et la Romanité scythique. — Revue des Etudes Roumaines, V—VI, 1960, p. 225 sq.
28. G. Prinzing. Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204—1219 im Zusammenhang mit der Entstehung und Entwicklung der byzantinischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinopels infolge des 4 Kreuzzuges. München. 1972, p. 30 sq. Рецензия: G. Bakalov. — B: Etudes Balkaniques, 1973, 1. Срв. някои положения и y К. Жyглев. Принос към историята на средновековна България въз основа на хрониката на Хенри дьо Валансиен. — ГСУифф, 1949—1950, с. 1—119; Г. Цанкова-Петкова. Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил. — ИИИ, 24. 1970, с. 149—172.
14
че, от една страна, чуждоземните носят тежки изпитания на местното уседнало население, като нарушават нормалния му живот и го държат в непрестанно напрежение и несигурност, и, от друга страна, като стават сами обитатели на новите за тях земи, заселниците установяват със завареното население отношения на солидарност, естествено насочена срещу една управляваща власт, чужда и на едните, и на другите.
В следващите страници ще се постараем да разгледаме последователно събитията, като използуваме натрупания опит на по-старите изследвания и на новите резултати, постигнати благодарение на някои новооткрити материали. Нашето изследване не си поставя за цел да изчерпи отделните въпроси и да каже последната дума по проблеми, които търпят различни тълкувания поради недостиг на изворов материал. Нашето виждане на проблемите по Долни Дунав през времето от края на X до XII в. изхожда именно от представата, която в онова време се дава за граница, условията, при които една такава територия се организира според обективните възможности и византийските концепции за административно управление. Характерна за цялото време на съществуването на Византия е гъвкавостта в прилаганите методи на управление — гъвкавост, която се налага отчасти и от самата специфика на една разнородна, многонародностна държава. Принадлежността към имперската територия се изразява по много начини, най-характерен от които е внасяне на определени фискални задължения. Сцеплението на тази територия е понятие твърде общо и условно: то се свежда понякога до чисто номинално управление с представители на централната власт, а много по-често с договореност между тази власт и „сателити" от различен произход, на които все пак се гледа като на принадлежащи към византийската общност. Граничните зони на Изток и на Запад, променливи и нетрайни владения, са земи, които винаги са били смятани за защитни територии на онази ядка, наречена „ромейска" територия, на която се е гледало като сърцевина, обкръжаваща, преди всичко столицата, концентрирала в себе си всички постижения от политическо и културно естество, което съставяло трайният елемент на византинизма. И макар и променчивостта в границите към арабския (по-късно селджукския) свят, както и към славянските общности на Балканите да не се е приемала като катастрофално явление за могъществото на Византия, все пак на тези територии се е държало в името на едно цяло, осигуряващо право на империята за „всесветско" владение на Изток и на Запад. Пътищата, по които действувала дипломацията на
15
Византия във вековната си борба да наложи и задържи господството си над балканските земи, и взаимоотношенията, които се пораждат между нея и населението, над което тя налага своето господство, са един от основните проблеми. Те са се усложнявали от необходимостта, пред която се намирала империята, да прибягва до разнородни елементи като защитна сила на граничните ѝ територии.
За да се даде обща представа за ролята на долнодунавските земи като граница на Византийския Запад, се налага да се върнем малко назад, за да разгледаме общо ролята на Първата българска държава като преграден път на нашествията отвъд Дунава. Затова на първо място се спираме на значението на отвъддунавските владения на Първата българска държава, с други думи, т. нар. „отвъддунавска България".