II. ЧЕРКОВНО-УЧИЛИЩЕН ПРЕГЛЕД

3. Борбата с гръцкия владика

Владиката Антим (1856—1868). — Характерът на владиката. — Неговото държание спрямо гражданите. — Голямото количество пари, що събирал владиката. — Определяване от страна на българите особена заплата на владиката. — Клеветене на българските първенци като размирници. — Несполука и напущане на епархията от Антим. — Минаването на Мехмед паша Къбразлията през Велес — Наклеветяване Джино от Венедикта, битолския владика. — Затваряне на Джино и отправянето му в заточение. — Освобождаване и последният живот на Джино. — Преговори между битолския мютесариф и велешани относителни владишката заплата. — Връщане на владиката във Велес. — По-важните български първенци. — Нови клевети от владиката пред мушира Исмаил паша. — Изобличение на владиката. — Възбуждане на духовете. — Събрание в училището на 5 декември 1868 г. — Отказване от Патриаршията. — Изпъждане владиката от митрополията. — Поноси на владиката за бунт във Велес. — Изследванията на Ахмед паша. — Умното държание на българите. — Причисляване на Велешката епархия към българската църква.— Изпровождането на Ахмед паша.

През март 1856 г. дошел във Велес новият владика Антим. Той бил грък и не знаял една българска дума. Оказал се слабохарактерен и без всякаква енергия човек. В нищо не можал да се сравни с предшественика си. Народът го приел още в самото начало много студено. Антим видял, че положението му е много лошаво, и решил да се държи добре с градските първенци. Почнал да учи български и в църквата, когато служел, чел някои късички неща на славянски. Гръцкият псалт бил вече изчезнал от десния палог; Антим не обърнал на това никакво внимание. Владиката видял какво голямо влияние има учителят Икономов в града, затова се държал много добре с него. Дохождало често пъти реч между владиката и гражданите за църковния въпрос, който наново бил подигнат подир войната, владиката се изказвал всякога в полза на българите. Това накарало някои велешани да мислят, че с тоя

247

иладика те лесно могат да се опълчат срещу Патриаршията, когато това стане нужно. А борбата, която избухнала навсякъде по българските земи срещу гръцките владици, силно интересувала велешани. От самото начало те имали преписка с г. д-р Чомаков и по-сетне с владиката Авксентий, когато той се обявил открито срещу Патриаршията.

Не се минало много време и отношенията между владиката п гражданите почнали да изстиват. Първите недоразумения се появили вследствие на голямата алчност на владиката за пари. Хитрият грък, додето, от една страна, се подлизвал на първенците, от друга страна, скубел народа по най-открит начин. Той успявал да извади годишно от Велешката епархия, която сравнително с другите е много малка, повече от 3000 лири. По тоя повод се появило роптание срещу владиката; той дълго време не обръщал на това внимание и продължавал да скубе пари от народа, както и по-преди. Негодуванието против него постоянно растяло. Владиката искал да затвори очите на българите, като ги лъгал, че той е готов, щом дойде сгодно време, да се откаже заедно с всичкото си паство от патриарха, и то всред св. литургия на някой голям празник. Види се, че гражданите не са му вярвали, защото на 1860 г. един ден се събрали по-видните граждани и решили да предложат на владиката 50 хиляди гроша годишна заплата. Това решение било предложено на Антим, но той го отхвърлил категорично. Това събитие е дало повод на откритата борба, която се поведе от велешани срещу владиката.

Антим не стоял празен. Той се опитал да се състави партия между някои от гражданите, но претърпял пълна несполука, а негодуванието против него станало общо. Гражданите му заявили, че ще вземат мерки против събирането на владичината. Владиката протестирал пред властите и на 22 юли си подал оставката.

В началото на август по-голямата част от велешките първенци били на панаир в гр. Прилеп. Владиката, възползувай от това тяхно отсъствие, поискал да ги оклевети пред властите. Той се явил пред един от най-влиятелните турци през него време в града — хаджи Исмаил, и му доложил, че в града между

248

българите се готви бунт и главните виновници за това били Зафир Ангелов, х. Георги Дръндар [1], Мише Кушев, Икономов и други някои. Обаче с тия си постъпки владиката направил голяма грешка. Хаджи Исмаил бил един от старите турци с рицарски благороден характер. Той много хубаво познавал велешките първенци и от един път разбрал, че владиката ги клевети. Х. Исмаил, без да проговори дума на тая работа, поискал писмено заявление, което и получил. Тогава турчинът явно изказал мнението си на владиката. «Ти, Деспод Ефенди, му казал х. Исмаил, лъжеш и лъжеш за това, защото българите не ти позволяват да обираш народа. Това аз го зная много хубаво. Мен ми е много жал, дето съм принуден да ти кажа в очите. Но другояче е невъзможно. Намясто да правим такива интриги и да смразяваме народа с царщината, стори добрината да оставиш Велес и в името на вашия бог аз те моля да не правиш такива работи друг път.»

На 10 август владиката заминал за Цариград. На 15 тоя месец градските първенци се върнали от панаира. Х. Исмаил ги повикал при себе си, разказал им това, що станало между него и владиката. Ужасно негодувание се повдигнало в града против владиката. Турчинът посъветвал българите, да бъдат тихи и много предпазливи при заминаването на везира, който се очаквал в града.

През 1861 г. пристигнал великият везир Мехмед Къбразлията във Велес. Както ни е известно, он пътувал по държавата с цел да изучи истинското положение на раята и главно оплакванията на българите против гръцките владици.

По него време битолският митрополит е бил един способен и хитър грък, именуем Венедикт. Той дошел във Велес да посрещне везира, като приготвил един цял ред оплаквания против своето паство, а главно против българските учители. Особено той мразел Йордан К. Джино и Икономов.

Везирът бил тържествено посрещнат от народа и се установил на няколко време в града. Венедикт се явил при него и енергически защищавал гръцкия велешки владика. Той зая-
 

1. В първото издание «Дърндар» — Хр. Хр.

249

вил на везира, че едничките виновни за всички неприятности, станали във Велес между Антим и гражданите, са учителите Икономов и Джинот. Те са подбудили народа да се вълнува. Икономов бил оклеветен като руски шпионин, който имал постоянни сношения с Русия, а Джино четял разни престъпни книги и бил сръбски агент в Македония. Владиката е имал добри сведения за библиотеката на Джино. Той знаял, че в дома му има Горски пътник от Раковски, Дунавски лебед и пр., заради това най-много сипел клевети против него. Особено налягал на това, дето Джино учил децата на талим.

Джино бил отчаян неприятел на Венедикт. Преследвал го и със слово, и с дело. Подир, като се върнал от Скопие, той заминал за Прилеп, дето бил общински учител, и не пущал случай да проповядва против гръцките владици изобщо и частно против Венедикт. Венедикт е дохождал в Прилеп и живял там дълго време. Джино и тука лице в лице го преследвал. Един път го изложил на смях на целия град. В митрополията Венедикт смъмрал Джино защо отивал по нужда във владишкия нужник. Джино жестоко си отмъстил, той заключил владиката в същия нужник и додето прислугата чула отчаяните викове на арестувания владика, минали се четири-пет часа. Целият град съчувствувал на тая луда постъпка на Джино и владиката бил осмеян от прилепчани.

Джино бил принуден скоро да остави Прилеп и пак се установил във Велес да учителствува.

Пашата заповядал да се направи обиск в домовете на двамата наклеветени учители и действително в домът на Джино били намерени съчиненията на Раковски. Той бил на часа запрян. Владиката възтържествувал, а гражданите били принудени да се потаяват. Разнело се слух, че щял да бъде запрян и Икономов, макар че между книгите му нямало нищо престъпно. Някои от първенците се отнесли с просба до г. Гавраил Кръстевич, който бил в свитата на пашата, да подействува пред везира, за да не пострада Икономов. Кръстевич ги уверил, че това няма да стане, и ги успокоил доста много.

Къбразлията заминал за Битоля и оттам се върнал назад в Цариград. Джино бил заточен нейде в Мала Азия. Той бил же-

250

стоко изтезаван от заптиите по пътя. От удара с един камшик му било пръснато едното око. Велешани постоянно се трудили да го освободят и подир двегодишно заточение посредством съдействието на цариградските българи той бил освободен. През 1863 г. той се върнал назад и захванал стария си занаят, учителствуването. Събрал си наново една доста добра библиотека и много чел. Забележило се обаче едно силно изменение в характера му подир заточението. Той съвсем се отстранил от обществото. Събирал се с малцина човеци, с които разговарял по черковния въпрос, но видно участие в борбата не вземал. Ограничил се с писане във вестниците. В последните години се предал на изучаване сръбската литература. Получавал сръбски списания, казват, че писал в сръбския гласник някакви статии. От какво свойство са биле тези статии, не ми е известно. Милоевич се опитал да влезе в по-близки сношения с него. Той даже няколко пъти го убеждавал да премине в Сърбия и му обещавал сръбска пенсия. Джино обаче не бил от тази категория човеци, каквито дирил Милоевич, и си останал във Велес. Казват някои велешани, че сръбската академия го е избрала за свой почетен член, което му спечелило много неприятности в града.

Джино останал неженен до смъртта си. Той умрял в 1882 г. като почтен старец във Велес.

Какво е станало с неговата библиотека, не ми е известно. В дома му са останали няколкогодишни течения от сръбския гласник и нищо повече. Някои говорят, че във време на войната той унищожил книгите си, други говорят, че или той на стари години, или някои от ближните му продали по-важните му книги на някой си сърбин, който нарочно за това дошел във Велес. Желателно е повече и по-точни сведения да се съберат за тоя доста замечателен велешанин.

Събитията във Велес по време на дохожда нето на Къбразлията трябва много да са насърчили велешкия владика. Той се върнал в епархията си през 1862 г. Но не му провървяло добре, защото през 1863 г. го виждаме пак да напуща Велес и да отива в Цариград. Велешани отказали плащане на владичината. В същото време от страна на първенците заминал за Цариград Зафир Ангелов да види хубаво как отиват там българ-

251

ските работи и да вземе точни инструкции за по-нататъшни действия.

Между това Патриаршията се опитала с помощта на битолския мютесариф да изравни въпроса между велешани и владиката.

Вероятно към тая мярка е налягал най-много битолският владика, който трябва да е бил в добри отношения с пашата.

Понеже Велес тогава административно е зависел от битолския мютесариф, то той на 1864 г. дошел във Велес да уреди владишкия въпрос. Събрал първенците и им казал, че те са длъжни да се подчиняват на своя владика. Те му отговорили, че владиката признават, само не могат да му плащат толкова много пари. Те изложили на пашата, че владиката взима толкова много пари от народа, колкото ни един царски чиновник не взима, и че този обир не се предвижда от царските закони. Освен това те притуриле, че владиката интригува против народа, че не знае български език и въобще е човек некадърен. Пашата изслушал всичко това много хладнокръвно, после заявил на първенците много строго, че законите ги задължават да почитат своите духовни началници, които се ползуват от най-пълното царско доверие, в противен случай пашата ще ги счита като недобри човеци. Българите омекнали твърде много, но под никакъв начин не се съгласявали владиката да събира владичина, както било по-преди. Дошло се до съгласие. Те обещали на пашата да му плащат 24 хил. гроша годишно, а пашата им обещал, че няма да слуша никакви владишки интриги. Вследствие на това обещание през 1865 г. владиката наново дошел в града. Народът го приел много студено. Никой не отишел да го посрещне и той останал съвсем студен спрямо българите. Живял като чужд човек в града.

Българите най-внимателно следили за хода на работата по целия полуостров. В града имало голямо число развити мъжя, които напълно разбирали положението на работите, кореспондирали постоянно с цариградските дейци и с околните македонски общини. Издаваните в Цариград вестници се чели с голяма охота. Духовете от ден на ден ставали по-възбудени. Велешани нямали нужда да се борят за своите църкви и училища — и

252

едните, и другите били подпълно в техни ръце и на тяхно разположение. Селата били съвсем солидарни с града. Тиквеш, който спада във Велешката епархия, тоже бил подпълно свободен от всякакво гръцко влияние. За велешани е била важна борбата в Цариград. Те били готови всякой час да изпъдят Антим, щом получат за това инструкции оттам. Но от столицата нямаше нищо по-положително да се знае. Борбата кипеше там, както и по-напред. Събираха се събори в Патриаршията, правеха разни проекти, но до никакви положителни резултати не се дохождаше.

По едно време Антим пак почнал да любезничи с някои българи. Говорил, че желае да се държи едно с народа и че дето народът пожелае да върви, там и он ще го последва. Велешани, като знаели от опити как и по-напред ги лъгал владиката, не се поддавали. Неговата цел е била да се увеличи с нещо заплатата, а освен това може би владиката се е съмнявал за изхода на борбата, а нему не се е щяло да загуби епархията си в случай, че българите сполучат. Наистина някои първенци се приближили до владиката, но доверие към него нямали. Еднъж му предложили, че ако он на един голям празник се откаже от Патриаршията, то велешани никога няма да го оставят. Владиката отговорил уклончиво. Във Велес живял един влах от Сачища, Захо, за когото споменахме повече, когато говорихме за спахиите. Той се уплашил да не би наистина владиката да се присъедини към българите и писал за всичко, що научил, на Патриаршията.

Види се, че от Цариград се взели сериозни мерки против владиката, защото той скоро подир тия неща се обърнал към Захо, който отпосле станал негов най-главен съветник. Към двамата се присъединил един от влашките първенци в града, Ташула. До това време всичките власи се държали с българите. Ташула успял да отцепи до 30 къщи, които съставили владишката партия.

Поведението на владиката тоя път ни най-малко не смутило българите. Велешките първенци стоели в много добри отношения с най-първите и най-влиятелните турски къщи. С първенците бил народът. Една добра интелигенция стояла

253

подир тях, готова всяка минута да действува. Младите в града трели от нетърпение да изпъдят владиката. Тях ги сдържали старците, които искали без шум да се свърши работата.

Начело на обществените работи в западния Велес стояли: Янко Весов, х. Янко Кушев, Михаил Кушев, Георги Богданов, Зафир х. Ангелов, х. Георги Дръндар, Петър Свакяров, Арсо Караборов и х. Давче Дърндар; подир тях идели още мнозина от по-младите на тогавашното време, каквито са били Петруш Бояджиев, Паун Пешов, Костаки х. Ангелков, Андрей Весов и пр. Всичките тия мъже биле добри търговци, които виждали по няколко пъти Пеща и Виена и разполагали с превъзходни капитали. Зафир х. Ангелков се броил като водител на движението.

И пърцоречани не биле оскъдни от видни човеци. Там начело на обществените работи стоели: Андрей Мискинов, Динко х. Каменков, Петруш Шулев, Неде х. Димитриев, Косте Кусев, Георги и Петруш х. Стоянови, Георги х. Димов, х. Пензо Навичев, Коста Машев (влах) и Михал Чекердеков (влах). Фамилията на Шулевци стояла начело на движението.

През 1867 г. заминава Мушир Исмаил паша за Босна с войска. Той се спрял във Велес няколко деня, докато да изпроводи всичката войска накъм Скопие. С него бил известният в него време битолски първенец Димко Радев, който бил таинджия на войската.

Владиката посетил пашата и между другото му съобщил, че той твърде много се съмнява за верноподанността на някои от първенците българи. Те имат сношение, казал владиката на пашата, с московците и със сърбите, трябва царското правителство добре да внимава да не стане неожидано нещо във Велес.

Пашата съобщил всичко това на своя таинджия. Радев побързал да го увери, че тук се крие проста гръцка клевета, като се помъчил да му разясни неприятелските отношения между владиката и народа.

Тогава Исмаил паша повикал Михаил Кушев и му обявил, че до него са дошли сведения, които много зле препоръчват българските първенци във Велес. Кушев не се завзел да защищава българите, той просто помолил пашата да събере турските

254

първенци при себе си и да поиска от тях сведения за поведението на българите в града.

И това станало. В стаята на царския мушир се събрали всичките турски първенци. Пашата им разказал защо ги е повикал и в името на пророка поискал да узнае от тях няма ли някаква опасност за царството от българите във Велес. Забележило се силно роптание от агите срещу владиката. Исмаил бей, един от най-първите турци в града, горещо защитил българите и нарекъл владиката интригантин и клеветник. Това направило силно впечатление на пашата. Той на часа повикал владиката и пред цялото турско събрание, като го укорил за лъжливите му доноси, казал му да стои мирно и тихо в града, да слуша българските чорбаджии, които са верни на царя, «инак те имат пълно право да те прогонят, казал пашата, защото те хранят и обличат и ти дават богатство, а ти си се завзел да ги клеветиш!».

Тая постъпка на Антим е страшно възбудила гражданите против него. Целият град се развълнувал и всички едногласно искали неговото изгонване. Владиката обаче не мислил да остави своето паство тъй лесно. Него трябвало да го изхвърлят из града, както стана с всичките почти гръцки владици по Българско.

Известно ни е, че през 1868 г. в цариградските правителствени сфери се усети нуждата да се тури край на църковната разпра между българите и фенерската патриаршия. Когато Али паша видя, че сами двете воюващи страни няма да се помирят, завзе се сам лично да уреди тоя въпрос. В министерския съвет бяха изработени два проекта, които през октомври се подадоха на Патриаршията и на българите да се съгласят върху единия. Патриаршията отхвърли и двата, а българите приеха първия, който твърде много удовлетворяваше народните стремления.

Водителите на борбата в Цариград съобщиха навсякъде по Българско радостната вест, че най-сетне правителството се съгласява да се удовлетворят българите. Навсякъде станаха народни тържества по тоя случай.

На 2 декември пристигнало и във Велес съобщение за тая

255

работа. Отведнъж по града гръмнали думите: българската църква се отделя и става самостоятелна!

Градските първенци незабавно отиват в правителствения дом, явяват своята благодарност на правителството и съобщават, че ще има молебствие за здравето на султана. Хукюматът радостно посрещнал първенците и заявил, че ще се поднесат па султана верноподаническите чувства на народа.

Подир това, на 5 декември, станало събрание в училището, в което едногласно се приело решението, че Велешката епархия се отказва от Патриаршията. Тук била избрана една 6-членна депутация. състояща се от Д. Карамфилов, К. Шулев, Т. х. Митов, Д. Свакяров, П. Урумов и П. Дръндар. Тая депутация трябваше да отиде при владиката, да му съобщи народното решение и да го покани да свещенодействува на 6 декември (Св. Никола), като спомене в богослужението наместо името на патриарха Светия български синод.

Депутацията се явила пред Антим и му съобщила гореизложеното. Владиката отказал да служи в църква. Казали му, че ще изхвърлят и неговото име. — Както искате, сторете — им казал владиката.

— Вие сте длъжни да послушате народа! — рекъл един от присъствующите.

Владиката много се уплашил. Той видял, че депутацията е съставена от най-буйните младежи на града, и си помислил да не би да му направят някаква пакост, обърнал се към тях и им казал:

— На мира ме оставете! — Правете, що знаете.

На другия ден всичкото българско население се събрало в църквата «Св. Пантелеймон», дето станала тържествена служба от градските свещеници и за пръв път се изхвърлило патриаршеското име из богослужението. Подир това станало водосвет в училището и целия ден народът се веселил из улиците.

Същевременно на каймакамина било заявено, че народът се отказва веднъж завинаги от гръцкия патриарх.

На 7 декември станало второ събрание в училището. Решено било без много разсъждения избраната от миналото събрание депутация да отиде при владиката, да му съобщи, че

256

народът го вече не признава за свой духовен началник, и да вземе от него свидетелствата за венчаване и тефтерите на митрополията.

Още същия ден депутацията се явила пред владиката и му предала желанието на народа. Той изначало поискал да се държи гордо и равнодушно приел известието, което вече очаквал. Не му се искало обаче да предаде книжата, но като се разменили някои и други остри думи между него и българите, уплашил се и предал всичко, що му искали.

Възхищението в града растяло. Всякаква частна работа била оставена настрана. На 9 декември станало трето събрание, дето се взело решение да се изпъди владиката от митрополията. Същите представители се отправили при владиката и го поканили в един срок от 7 дни да изпразни митрополията. Владиката казал, че ще направи това нещо с пълна готовност, и наистина още същия ден се пренел от митрополията в една частна къща. На другия ден владиката подал такрир на каймакамина, с който му се оплаква против шестте граждани, съставляющи делегацията, че те със сила го нападнали в митрополията и искали да го прогонят оттам.

На 12 декември каймакаминът повикал шестимата в мезлиша. Там присъствували като членове на мезлиша двама от градските първенци, именно х. Давче Дръндар и х. Пано Кушев.

— Как смеете да нападате владиката? — попитал каймакаминът, — когато он е царски човек, има царски ферман и с царско позволение служи тук?

Наместо младите Ончо Дръндар се изправил пред каймакамина и му казал:

— Тия са наши деца. Тях не питай, а нас. Аз отговарям за тях. Питаш как са смеяли те да въстанат против владиката? Целият народ въстана и го не иска. Казваш, че е царски човек, а аз казвам, че е неприятел на царя. Народът го покани да служи в църквата за здравето на султана, а той високомерно се отказа. Ние двама господари не можем да имаме. Освен султана никого не признаваме. Тия деца народът ги изпрати при владиката и те сториха само това, що им бе заповядано.

257

— Не трябваше да пращате младите — рекъл каймакаминът омекнато, — те са буйни и са могле някоя пакост да сторят.

Подир това депутацията била отпусната, а в града тържеството за победата се продължавало.

Владиката употребил последното средство, присъщо на фенерските служители. Той съобщил в Патриаршията телеграфически, че против него се подигнали някои от развратните млади българи, които биле напоени с бунтовнически дух. Те нападнали на дома му, но народът поискал да запази владиката. Станали сериозни смущения и сбивания. Проляло се кръв. Местните власти не са в състояние да одържат порядъка, затова положението в града е много критическо. Това лъжливо донесение имало своите последствия.

Патриархът на часа съобщил съдържанието на телеграмата на правителството. Великият везир заповядал на солунския валия да вземе най-бързи мерки да умири вълнението във Велес. Понеже Велес спадал под Битолския санджак, то солунският валия Акив паша предал везирската заповед на тогавашния битолски мютесариф Ахмед паша.

Тоя паша тръгнал за Велес на 4 януари, на първия ден на байрама, с едно отделение войници. Битолските български първенци узнали работата и преди пашата още да тръгне, те проводили човек във Велес, който съобщил на велешани за всичката тая работа и им казал да се стягат добре, че пашата бил твърде много разгневен на велешани.

Велешани взели мерки. Те поканили турските първенци на едно събрание и им разказали за клеветите на владиката, като ги помолили да засвидетелствуват пред сърдития паша самата истина. Турците едногласно взели страната на българите и обещали да им помогнат.

Кязим бей, един от най-видните турци, имал чифлик в селото Извор, през което щял да мине пашата. Той се отправил на своя чифлик уж по частна работа. Когато пашата приближил до Извор, беят излязъл да го посрещне с всичките си придворни и след обикновените поздравления помолил пашата да се отбие на чифлика му да изпие едно кафе. Но пашата бързал, понеже

258

в неговото въображение постоянно се преставлявали бунтовниците българи и кървавите сцени във Велес.

— Кажи ми кога си излязъл от Велес? — попитал пашата.
— Преди два часа. — Отговорил беят.
— А що има там, а, вашите българи бунт направиле?
— Как, паша ефенди! — казал зачудено беят. — На царския живот всичко [е] мирно и тихо в нашия град.
— Всичко мирно! Може ли да бъде?
— Съвсем мирно. Нашите българи са добра и мирна рая; никога в нашия град не е имало бунтове.
— В името на пророка кажи ми нищо ли няма в града?
— Моята глава от влакно е по-тънка пред царската сабя! Ако лъжа, нека бъда наказан, — отговорил с горд и уверен тон беят.

Пашата се поуспокоил и се отбил да пие кафе на чифлика.

— Има ли — попитал он — разбрани човеци в града.
— Как не! — рекъл Кязим. — В нашия град между християните има първенци, които всяка година отиват във Виена и Пеща, а има и такива, що са излизали и пред царя.

Беят употребил всичкото си изкуство да го предума да остане и да преспи в чифлика му. Времето било много студено и пашата подир малко колебание склонил и с войниците се отбил в селото.

Додето беят разказвал на пашата едно и друго за Велес, за добрата рая, за лошавия владика, додето го нагостил и напоил, един негов пратеник отишел във Велес, съобщил всичката работа на българите, успокоил ги и им казал, че на другия ден предобяд Ахмед паша ще бъде във Велес и че гражданите трябва да го посрещнат, както трябва.

Българите приготвили тържествено посрещане на Ахмед паша. Целият град излязъл навън заедно със свещениците, учителите и учениците. Пашата бил трогнат. Учителят Босилков му казал превъзходна реч, пълна с комплименти на турски език. Учениците изпели турски песни.

— Защо, чорбаджилар, на този студ сте си правили безпокойствие и сте излезли заедно с децата? — казал пашата.
— Когато твоето светло лице, паша ефенди, отива толкова

259

голям път да се безпокои само за нашето спокойствие — казал един от гражданите, — то що остава за нас?

Щом мутесарифът пристигнал в града, повикал каймакамина, кадията, медлиша и няколко по-първи турци, разправил им защо е дошъл, каква телеграма има от владиката и поискал от тях като верни синове на царството да му разправят защо българите дигат глава против своя владика.

Турците му отговорили едногласно, че никакви смущения не са станали в града и че българите тук са най-верни поданици на султана.

Всичките работи тук излизат от владиката — казал един бей. Той е човек лошав и музафирен. И лани наклевети българите пред Исмаил паша, и сега ги е клеветил. Те го не искат в църквата си и в митрополията си. И как ще го искат, когато он ги клевети като бунтовници на царщината!

Те са изхвърлили неговото име от молитвите си и поменуват султана — казал кадията.

Ние ставаме поръчители за българите тук — казал друг, по за владиката не. Той е лошав човек.

Всичко това било достатъчно да убеди пашата, че велешките българи не са виновни в нищо.

Той повикал на другия ден българските първенци и първият въпрос, който им задал, бил:

— Вие живеете ли добре с турците в града?
— Ние сме готови всичкото си имане и главите си да заложим за тях!
— Ами с владиката как сте?
— Не го искаме! — казали в един глас българите.

Той ги попитал защо не го искат. Разправили му, че не е добър човек, че е грабител, че ги клевети пред царщината, не иска да пее в църквата по български да го разбира народът, а пее на гръцки и други подобни.

На пашата било заповядано да умири българите и да ги принуди да се покорят на владиката. Той дълго ги убеждавал за това нещо, заплашвал ги, че ще пострадат, те останали на своето си: не щем го, та не щем.

Пашата разпуснал множеството, а оставил при себе си

260

само Зафир Ангелов, х. Герги Дръндар, Мише Кушев и Ан. х. Мишев.

— Погрешка сте сторили — рекъл им меко пашата, — По друг път трябваше да вървите.
— Нямаше друг път, паша ефенди! — рекъл един от присъствующите.
— Докато он ви е владика с царски ферман, не можете да въставате против него, защото въставате против законите.
— Ние сме готови да претеглим наказанието, що ни се пада за нарушение на законите — казал друг, — но владиката пак го не искаме.

— Послушайте ме! — рекъл им пашата. — Вие сте стари човеци и умни глави. Ако искате, вие можете да се оплачете от владиката и на съд може да го теглите, но не можете да го изпъдите, докато в неговите ръце е ферманът. Утре имате празник;  аз искам да поканите владиката да служи в църквата.

— Много и премного сме ви благодарни, паша ефенди, за бащинските съвети, що ни давате! — Отговорил дьдо Зафир. — Ние сме готови да те послушаме, но нека ви е известно още тосега, че щом стъпи владиката в църква, ни един християнин няма да отиде там. Владиката има царски ферман, но царя не почита; отказва да служи за неговото здраве, когато целият народ искаше това. Как можем ние с него заедно в църква да стоим?

Пашата бил покъртен от тия думи.

— Много е лошаво! — отговорил. — За един калугер да не иде всичкият народ в църква не бива. И сега Европа вика, че ние сме диви, а подир такива случаи що ще стане! По-добре народът да иде в църква, а калугерът да не ходи!

После той се обърнал към гражаните и им притурил: — Ходете си свободно. Бъдете благоразумни! Утре искам да светите вода на Вардар.

Подир това бил повикан владиката при пашата. След обикновените поздравления пашата поискал от владиката да му разправи по-подробно за бунта и за кръвопролитието, което станало в града. Владиката се объркал. Той заявил, че кръв не е паднало, но бунт е станал против него. Дето той съобщил в Цариград, че имало кръвопролитие, то било само защото той

261

вяровал, че такова нещо може да стане, и искал да се земат мерки да се предвари злото. Най-после — рекъл владиката — малко ли е това, дето на сила ме изпъдиха от митрополията!

— В такъв случай — отговорил му пашата, ти трябваше да се обърнеш за помощ към хукюмата. Защо дигаш тоя шум? Българите са обидени и дигат давия против тебе, дето ги наричаш бунтовници; турците са поръчители за тях. Всички в града са против тебе.

— Нали те ме не щат, и аз не ги искам! — казал владиката.
— Много хубаво, тогава дай си оставката.

И владиката си подписал оставката в присъствието на пашата.

Още същия ден Ахмед паша подал една дълга телеграма на великия везир в Цариград. Тая телеграма е имала горе-доле ледующото съдържание:

Дойдох във Велес. Намерих всичко мирно и тихо. Никакъв бунт, нито кръвопролития, нито сбивания са станали. Сичките християни са българи, верни поданици на империята. Турското население поръчителствува за тях. Владиката е упорит човек и интригант. Българите го молили да служи на 6 декември в църквата за здравето на султана, той отказал. Против него се повдигнало вълнение. Цялото християнско и мохамеданско население е против владиката. Той си подаде днес оставката. Християните ме молят да Ви явя, че те не желаят да признават гръцката църква. Чакам заповедите Ви.

На следующия ден бил празникът Богоявление. В църквата станала тържествена служба. Целият народ подир службата се стекъл на пърцоречкото училище, оттам отишел на Вардар, дето станал водосветът по такъв начин, както никой път, дотогава не ставал. Пашата се възхищавал на разкошното зрелище от своя чардак, който стоял на противния бряг на Вардар.

Денят се минал много весело. Моавининът на пашата от негова страна върнал визит на градските първенци и навсякъде им говорил да бъдат мирни и тихи и всичко ще се свърши в тяхна полза.

На 7 януари пашата заповядал да повикат в конака му

262

всичките по-първи човеци от християните. Подир един час време около 250 души граждани биле събрани на определено място, които с голямо нетърпение очаквали да видят защо са повикани. Скоро се появил Ахмед паша весел и с цигара в устата. Извадил една телеграма от великия везир и я проче на народа.

Съдържанието й било приблизително следующето:

Повикай велешките българи и им кажи, че грешките които са направили напоследък, им се прощават от милостивия наш господар султана. Те трябва отсега нататък да бъдат мирни граждани. Владика от гръцката Патриаршия няма да им се праща. Записани са вече в паството на българската църква. Нека бъдат спокойни, докогато се уреди Българската църква и тогава ще получат български владика.

Събраният народ с неописуем ентусиазъм посрещнал това неожидано най-благоприятно за него известие. Почнали се викове. Да живее султана! Да живее Ахмед паша! На часа събраните се пръснали по града по всичките улици и викали кой колко глас имал: Избавихме се от гръцкия владика!

Известието като гръм се разнесло по целия град. Всеки напущал работата си и се предавал на ликуване. Приятелите се целували по улиците и се поздравявали с победата. Първенците благодарили на пашата и същевременно поднесли телеграфически благодарността си и на великия везир.

На другия ден Ахмед паша бил изпроводен от града по най-тържествен начин. Чаршията била затворена и всичките граждани отишли на изпровождането. С това градът искал да изкаже още веднаж благодарността си на умния и справедливия паша.

На изпровождането учителката Мария, която била сръбкиня, държала реч. Тя казала на пашата, че българската история няма да забрави услугата, която той със своята справедливост направил на българския народ, а велешани денонощно ще молят бога за неговото здраве. Пашата в отговора си се извинил, че не му е останало време да посети заведението, дето се образоват бъдещите майки на народа, и помолил учителката да

263

възпитава добре юношеството, като го поучава на любов и преданост към законите.

След това и учителят Босилков казал реч на пашата на турски език. Той с най-пищни фрази благодарил на пашата отстрана на народа за добрината, която он сторил на града.

— Аз — отговорил пашата — идех във Велес много разлютен на българите, но като видях, че те са прави, постъпих, както диктуват интересите и законите на империята. На вас, учителю, предстои голяма длъжност да възпитавате юношеството да служи вярно на царя и на отечеството си!

Тоя отговор се посрещнал с неописуема радост от множеството.

Власите стоели отделно от българите. Пашата, като минал покрай тях, посъветвал ги да не се делят от събратята си християни, защото са много малко и сами отделно нищо не могат да сторят.

И тъй благодарение на извънредната предпазливост и тактичност от страна на велешките първенци; благодарение на училищата, които подготвиха свястна и енергическа младеж; благодарение на народа, който единодушно се държеше за своите първенци, владишкият въпрос във Велес се решил в пълна полза на българите.

Без явната помощ на турските големци българите не биха могли да излязат тъй честито от борбата. Знайно е какви големи беди износваха клеветите на фанариотите върху българското население. И във Велес владиката няколко пъти употреби това старо оръжие, но не му се удаде, защото българите се държеха яко и майсторски.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]