Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско
Васил Кънчов
 

А. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница
 

IV. Серска Джумая

Пътят до Серска Джумая. — Местоположение. — Власите и гръцките училища. — Българите и тяхното училище.


На 31 март тръгнах за град Петрич. Намерих добър кон за път. И проводникът ми ездеше кон, така щото можахме бързо да пътуваме. По пътя аз исках да заминем през Серска Джумая и през град Демир-Хисар.

От Сяр за Петрич може да се върви през Серска Джумая и през Демир-Хисар

От Сяр до Демир-Хисар има правено шосе, което върви на северозапад под полите на планина Шарлии. Понеже няма мостове на планинските потоци и поправки не стават, то шосето е развалено и в дъжделиво време мъчно се отива по него с каруца. Разстоянието е 4 часа път — около 20 километра.

От Сяр до Джумая има прост коларски път, който върви по-западно от Демирхисарския през плодородното поле. Тоя път ние държахме.

Понеже на следующия ден бе Великден, то ние срещахме и стигахме много селяни с покупки или с неща за продаване. Настигнах четирима пешаци и един конник. Те бяха от ближното село Кюприя. Поздравих ги на български и влязох с тях в разговор. Това им направи силно впечатление.

— Не знаеш ли ти гръцки? — ме попита един.
— Не знам.
— Ами ти какъв си? — попита друг.
— Търговец на кожи.
— Грък не си ли?
— Не видиш ли, че не е? — каза трети.


98

— Не си от нашите места.
— От Солун съм.
— Не, не, не си от Солун. От горе си. Познавам аз — рече най-старият.
— Къде от горе?
— От Българско.
— Не, солунчанец съм.
— Не чува ли се нещо от горе? Нещо кавга няма ли да се слуша?
— Няма, дядо, всичко е мирно.
— Ех, синко, нас ни забравиха тука. Горе излязоха от теглото, пък ние. . . и Господ ни заборави.
— Не му е дошло времето — обади се оня на коня.
— Така е, ама доде му дойде времето, ние ще се загубим.

Аз минах на друг разговор. Разпитах селяните за поминъка им. Те ми казаха, че земята им е много добра, но търговия няма, та не може стоката да се продава. — Когато се роди много — рече един, — продаваме го евтино, а когато не даде Господ — гладуваме! Оплакваха ми се още, че данъците им станали тежки и от година на година по-тежки ставали.

Стигнахме още селяни и се образува една компания от 15—16 души. Попитах ги имат ли училище в селото. Казаха ми, че владиката от Сяр писал до чорбаджиите, могат как могат, да си направят школо и да си намерят гръцки даскал. Селяните отговорили, че тая година са сиромаси и не могат стори това нещо. Владиката втори път писал да земат пари в заем и школо да направят, той сетне ще им изпрати даскал без пари. И селяните се завзели да градят училище. Събрали помежду си малко пари и материали и ги дали на чорбаджията. Градяло се е донякъде и чорбаджията им казал, че дотраяли парите. Усъмнили се селяните, прегледали сметката и намерили, че от парите 1/3 били откраднати. Сега училището още не е доправено.

— Каква книга ще пеят децата? — питах аз.
— Гръцка.
— Защо не българска?
— Българската е по-добра, защото е наша, ама владиката не дава.


99

— Не слушайте владиката.
— Харно това, ама дайте ни български владика!
— Глей си работа, и това ще бъде! — пое един. Пристигнахме селото и селяните се отбиха, като ми казаха «със здраве!».

Преди да влезем в селото, преминахме тясното речище на Демир-Хисарската Белица, която върви на Югоизток, пресича шосето Солун — Сяр и се влива в Струма.

До Кюприя полето беше изцяло обработено. Пасища имаше малко. От Кюприя нататък пасища повечко се явяват. Виждаха се често стада овци от по 40—50 брави. Гора няма нийде. Земята навсякъде е извънредно плодородна.

Село Кюприя е насред път до Джумая — 2 часа от Сяр. Като минахме още един час път, дойдохме до селото Баракли, в него има много дървета и това прави да изгледва красиво сред широкото голо поле. Казват, че Баракли е било по-преди главно място в околността, но после Джумая го надминала. От него тя се казва много често Баракли-Джумая. Селото е поселено с българи и турци.

Още един час път и ние стигнахме в Джумая.

Додето аз слязох от коня, появи се много бърже едно 24-годишно момче и с особена радост посрещна моя проводник. То скоро з`е конете, свали им юздите, разведе ги малко и ги вкара в яхъра. Върна се тичешком, направи кафе и ми го поднесе. Аз останах смаян, когато видях, че тоя пъргав момък е сляп. После научих за него много работи, които още повече ма удивиха. Той е единственият слуга в хана и върши всичката работа. Отива свободно между конете в яхъра, чеше ги, дава им храна, пои ги вода и пр., въобще извършва всичката прислуга на посетителите.

Градецът е заселен всред плодородното поле, обиколен с най-богати ниви и с много селца. От скоро време той се е подигнал и е станал средоточие на всичките села от североизточната част на Серското поле.

Понастоящем градецът брои около 5540 жители, от които българи има до 3240, власи до 1500, турци — 550 и цигани — 250.


100

С една суходолица градецът е разделен на две части: на българска от север и влашка откъм юг. Във влашката част има българи, турци и цигани.

Власите са дошли тук подир москополското разорение и сега са най-богатите между жителите. Занимават се с търговия на храни и с дюкянджилък. Българите са надошли повече от околните села. Те се занимават със земледелие.

Около суходолицата има няколко дюкяни и ханове. В българската махала има една черква и във влашката — друга.

Тук стои един полицейски, правителствен чиновник с няколко стражари, за да пази тишината и да помага на бирниците при събирането на даждията.

До вечерта аз се запознах с мнозина от по-първите българи и с някои власи. Българите са простодушия селяни. Само 4—5 души, които се занимават с търговия, са по-развити. Бях в българското училище. То се помещава в една доста хубава къща в българската махала, за която се плаща годишно 10 лири наем.

Българското училище в Джумая се е отворило през 1888 г., след като са се направили големи парични жертви. В него преподават двама учители и една учителка. Има средно число до 50 ученици и 30 ученички, разделени в четири отделения.

Децата много нередовно посещават училището, защото пролет рано ги земат родителите им за полска работа.

Във влашката махала има гръцки училища, които стоят несравнено по-високо от българските. Мъжкото гръцко училище отговаря на нашите трикласни. Има 10 учители и около 350 ученици. Женското училище има 4 учителки и около 100 ученички. 3/4 от обдръжката на училището лежи върху гръцкия силогос в Сяр и 1/4 — върху местната община.

Това училище успява да погърчва власите с бързи крачки. Българските къщи малко са изложени на опасност, понеже по-голямата част като земледелци не оставят децата си дълго време да учат и не могат да усвоят гръцкия език.

Серският силогос иска с Джумая да си създаде една добра крепост всред българското население, както е направил с гр. Сяр.

Джумая има бъдеще, понеже там ще мине желязната ли-


101

ния Солун — Сяр и тогава ближният градец Демир-Хисар съвсем ще се загуби и каймакамлъкът без друго ще се пренесе в Джумая. Затова трябва по-голямо внимание да се обърне от българите на това място: да се купи училище и да се настанят добри учители. [1]

В Джумая става пазар в четвъртък, който се посещава повече от всичките околни пазари, изключвайки Серския.

Доколко правителството е занемарило тоя градец, се види от това, дето в него няма телеграфо-пощенска станция, макар че се усеща най-голяма нужда от такова нещо.

На другия ден беше Великден. Сичкият градец изгледваше празнично весел. Власите повечето бяха облечени с европейски дрехи. Учителите им даже носеха капели. Влахинките бяха облечени по граждански. Българите носеха облеклото на селяните от наоколо. Само жените на някои по-богати бяха облечени като влахинките. Тоя ден ходих по визити. В градеца има българска община, която нагледва училището. Трябваше да посетя общинарите и някои други по-видни къщи. Навсякъде ме приеха с искрена радост. Аз разправих на джумайци, че в Скопие е дошел български владика, и това много ги радваше.

Бях в някои влашки къщи. С едного от общинарите на гръцката община отворих приказка за влашкото възраждане. Разправих му как по Битолско има отворени влашки училища, как има влашки църкви и пр. Моите думи не можеха да имат голямо влияние. Влахът съмнително клатеше глава. Нему му беше чудно как е възможно да се остави гръцкото учение.
 

1. През 1892 г. по-голямата част от българското население на с. Джумая се отказа формално от гръцкия владика и сега има български параклис.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]