Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско
Васил Кънчов
 

А. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница
 

V. Валовище или Демирхисар

Местоположение. — Населението на града и казата. — Българското движение преди и след войната. — По-главни села. — Статистика. — Поминък.


От планинския възел Али-Ботуш излизат на 5 страни 5 различни вериги: на северозапад отива главната планинска верига, която се скача с Рила планина и е известна собствено под името Пирин. Като продължение на главната верига върви на изток и югоизток Черна Гора, забележена в по-старите карти с името Бродска планина, или Врондибалкан. Един клон от Али-Ботуш върви на север до р. Места и донего е заселен град Неврокоп. Два клона от Али-Ботуш слизат към Струма и между тях върви р. Белица. По-горният се среща с Беласица планина и между тях се образува Рупелският проход, който води от Серското поле за Мелнишкото. В картите е наречен Сенгеловска планина, от с. Сенгелово, което стои в полите му. Ние ще го наричаме Рупелска планина. По-долната е известната нам Шарлии планина, по турски наречена още Леля.

В западните склонове на Али-Ботуш извира р. Белица. Тя тече между Шарлии планина и Рупелската планина, прибира множество малки поточни, украсява планинската долина и при гр. Валовище се спуща в Серското поле, дето често менява коритото си. По-преди се е вливала в Струма, близо до устието на Рупелския проход, а сега пресича голяма част от полето и се влива в Струма недалеко от ез. Тахинос.

Демир-Хисар е разположен между Шарлии и Рупелската планина, на устието на долината, по двата бряга на р. Белица.

Градът се не види, докато се доближим до него, скрит е зад един малък хълм. Приблизително на 1 1/2 часа дойдохме до хълма и пред нас се появиха прекрасни градини, посадени със зеленчуци и с овощни дървета. Тук има много калинки, на които плодът е вкусен. Над града стърчаха от северна страна голи ридища с останки от развалини и под тях се появиха малки


103

къщици. След няколко минути пристигнахме в най-южната част на Демир-Хисар и спряхме на един хан. За жалост по някои причини не исках или не можех да влезна в града и да го прегледам по-добре. Тук ще кажа няколко думи за него, взети от други писатели или слушани от местни жители. [1]

Река Белица си пробива път под една варовита канара, под която върви около 1 километър и излиза в хубавата Демир-Хисарска долина. От изток стои последният връх на Шарлии планина, увенчан със стари разрушени укрепления, наречени Хисар. В южните поли на Хисаря покрай реката се разстила част от града с чаршия и с турските махали. Върхът се състои от варовит пещерски камък. По него има остатки от малки черквици, дълбани по канарите. В тия места живеят сега турци. По десния бряг на рекичката са пръснати християнските махали, които се именуват «Варош». Двете части са съединени с лошав каменен мост. Лете реката пресъхва. Както на север, тъй и на юг от града са разстлани покрай реката хубави градини със зеленчуци и плодовити дървета.

В старо време на мястото на Валовища или близо до него е бил градецът Скотус, през който е вървял път от Сяр за Ираклия — Синтика. Димица зле определя тоя градец, като казва, че се нахождал между Ираклия, Драма и Филипи. Скотус е пазил същите планински проходи, които по-после е пазило Валовище.

В средните времена Валовище е било добре укрепено място, което много пъти е било на границата между България и Византия; пазило е, от една страна, устието на Рупелския проход, а, от друга страна, пътя за Неврокоп, който е вървял по долината на Валовишка Белица. Населението навсякъде от наоколо нарича града Валовища, Валовище. Само турците го казват Демир-Хисар. Понастоящем градът брои около 5800 жители, от които до 2500 са турци, 1750 българи, 250 власи и 300 цигани. Има 4—5 гръцки фамилии, преселени от Сяр и от Мелник. Около тях има 20 български и 40 влашки къщи погърчени. Другото население пази още българската си физиономия,
 

1. Гл. В. Григорович, пос. съч., стр. 123; Ст. Веркович пос. съч. стр. 102—103; 2, пос. съч., Пер. Спис, кн. XXXVI, стр. 851—852.


104

но серският гръцки силогос е обърнал сериозно внимание и върху този градец. Отворени са отдавна гръцки училища, които в последните години са преустроени много добре. Имат едно първоначално мъжко, едно първоначално девическо и едно класно мъжко училище. На учителите се плаща 1/4 от серския силогос.

Българското население във Валовища е лишено както от училища, така и от църкви. Преди войната, когато сичките планински села бяха се вече отказали от патриаршията и си имаха училища, и във Валовища успяха българите да си съставят община, която вече работеше за отваряне на училища, даже учители бяха условени през 1875 г. Обаче в това време селяните от Крушево и Кърчово обръснаха на гръцкия владика брадата, наместо да му признаят властта. Това събитие стресна турските власти, които дотогава гледаха равнодушно на борбата. Много българи се осъдиха на заточение и Валовишката община се разтури, а учителите се разбягаха. Подир войната комитските чети още повече озлобиха турците против сичко, що е българско. Властите по всякакъв начин подкрепяваха гръцкия владика и не допуснаха да се отвори в града българско училище, при сичко, че от солунския валия се получи формално разрешение за това нещо.

Валовище е седалище на каймакам. В духовно отношение спада към Мелнишката епархия и има особен епископ, подчинен на мелнишкия митрополит.

Валовишката каза завзема: 1) долината на Валовишката река между планините, 2) долината на Бутковското езеро между Беласица планина и Круша планина и 3) северозападните поли на Рупелската планина до долината на р. Пиринска Бистрица. Местността е планиниста освен малка част от Серското поле, която на северозапад влиза във Валовишката каза.

Гористи места се срещат само по северозападните склонове на Шарлии, дето серските бейове обикновено прекарват лятото.

Жителите на клоновете на Али-Ботуш са мърваци. За тях ще говорим повечко при описанието на Неврокопско. По-напред те се занимавали с работене на желязо. Сичките клонове


105

на Али-Ботуш се състоят от сиенитен камен, богати са с желязната руда магнетит. От рудата се е добивало много желязо, което се е продавало по цяла Тракия и Македония. Сега това занятие е почти съсипано. Има само малко села със самокови, които зиме работят по малко желязо за местно употребленке. Сега планинците се занимават със скотовъдство, което е много развито около Али-Ботуш. Отгледват кози и овци. От долината на Валовишката Белица излиза най-доброто сирене и масло в целия Серски санджак. Сичките богати турци оттук се снабдяват с тези продукти. А чиновниците изпровождат в Цариград на пашите сякоя година вкусно прясно масло, което много хубаво се приготовлява и дълго време трае.

Земя за работа има малко, затова и земледелието е слабо в планината. По долината на Белица става най-хубавият боб в околността.

Жителите в полето по сичко си приличат на серските поляни.

Тук ще споменем по нещо за няколко по-важни села на Валовишката каза.

Крушево. То е главното село в долината на р. Белица. Лежи на десния бряг на реката. Разположено е на хубаво място, в една красива долинка. Има около 2500 жители, от които 2400 са българи, 40 турци и 60 власи. Едно време турци е имало много в това село, но са измрели от чумата, която върлувала в началото на настоящия век, и после постоянно се намалявали, така щото сега едва има 8 къщи останали. В Крушево има 3 църкви, от които едната е правена в по-ново време и по големината си надминува сичките църкви в Серския санджак; даже и Сяр няма толкова голяма църква.

Малко п`о на север от това село има развалини от старо по-селение, наречено «Градище», дето се намират много монети, стрели и други старини. Тук трябва да е било укрепено място за пазене планинските пътища, що отиват за Неврокоп, Мелник и Сяр. Според Верковича наблизо тъдява се намерват така наречените Кинанови пещери, изсечени изкуствено в скалите. От Крушево на север води път за Неврокоп. Той минува през една ниска седловина, пресек, която съединява Али-Ботуш с Черна


106

Гора. Друг път през Шарлия планина води за Сяр; той е трудно проходим. А третият път, който пресича Рупелския клон на едно ниско място, под върха Рамян, води за Мелник.

Населението на планинските села около Крушево е много разбудено. В селата Крушево, Кърчово и други някои в черквите им се е чело по славянски от старо време. Когато се почна черковната борба, крушевчани най-първо са повдигнали глава в Демир-Хисарско и от 1860 г. в това село постоянно е имало редовно българско училище. А когато се основа Българската екзархия, цялата планинска част на казата под водителството на Крушево се отказа от гръцки владика, за което нещо явила с особени махзари на властите. През 1875 г. патриаршията провожда в Крушево особен пратеник, митрополит Неофит Врачански, с мисия да убеди селяните да признаят великата църква. Селяните го приели много студено. Само власите се присъединили към него. Българите му заявили да остави селото. Владиката не послушал, а тайно влязъл една нощ в голямата черква през прозорците и служил литургия. Това възбудило духовете. Владиката побягнал към Неврокоп. Неколцина селяни го пристигнали на пресек и му обръснали брадата. Тая постъпка имала лошави следствия за селото. Учителят и първенците били откарани на заточение, дето някои още седят, а някои измряха. Българското училище се затвори. [1]

От няколко години тия места пак се съживиха и сега по селата има български училища. Отказването от гръцкия владика е на дневен ред. Владичнина не му се плаща.

Горни Порой. Това село лежи в полите на Беласица планина, в западния ъгъл на Серското поле. То е заложено в устието на една много гиздава долина и се отличава с чудесно хубава околност. През долината върви суходолица, а която дели Порой на две части: Варош на запад и Джемаат на изток.
 

1. Тук първата редакция бележи: «Тези съобщения ще да са или пребъркани, или съвсем неверни.» Те обаче се потвърждават от запазени документи от архива на Стефан Веркович, които наскоро ще бъдат обнародвани от издателството на БАН под заглавие «Из архива на Стефан Веркович. Документи за българското възраждане в Македония». — Хр. Хр.


107

Горни Порой има около 4500 жители, от които около 3000 са българи, 1000 власи и 500 турци.

Жителите на Горни Порой са доста развити. Те държат в ръцете си търговията на цялата околност. Поминуват се още със земледелие, работи се лен и тютюн. Напоследък се хранят доста много копринени червеи.

В селото има две български черкви и една влашка. В първите се пее по славянски от 1872 г. Във влашката и досега се употребява гръцки език.

Това село си е отворило българско училище в 1876 година и е станало духовен център на целия ъгъл между Кара-Даг и Беласица планини. В двете махали има по едно училище, дето учат смешано момчета и момичета. Понякога има двама учители, понякога трима. Събират се до 100 деца, разделени в 4 отделения. Власите си имат гръцко училище с един учител и една учителка. То се посещава близо от 80 деца, при всичко, че власите са по-малко от българите.

Долни Порой. Това село лежи на четвърт час далеко от Горни Порой, на пътя, който води от Серското поле за Поленинската котловина. Има около 320 къщи, от които 120 са български и 200 турски, с 1750 жители. Селото е забележително, че в него става много голям пазар сякоя неделя, затова има ханове и чаршийка. То ще бъде важна станция на новопроектирания железен път Сяр — Солун и като се съедини с Горни Порой, ще стане един хубав градец в живописните поли на Беласица планина.

Българско училище в Долни Порой се отворило в 1870 г. и досега следва с успех. Има 4 отделения с около 45—50 ученици и един учител, комуто се плаща много хубаво. В църквата се пее отдавна по славянски. Поминъкът на населението е, както в Г. Порой. Долнопоройските турци са много горделиви и пакостници. Между тях има богати бейове с големи чифлици. Често пъти правят произволи над християните. В последно време малко са поомекнали.

Село Лехово. Намира се в северните поли на Рупелската планина. Разположено е на хубаво място. Има около 300 къщи. Жителите му се отличават твърде много от околните се-


108

ляни. Говорят другояче. Носят дрехи, отлични от околните. Сичките имат светлоруси коси. Околното население често ги зема на подсмив и ги нарича леваци. Селяните говорят, че ле-ховчани са пришелци в тия места, че ги бил довел някой си цар да копаят руди в Рупелскята планина. За вярване е, че са докарани от Полша или от Германия и са се побългарили.

Тук се излага една таблица на населението от Валовишката каза

1. Кърчово 2. Крушово 3. Цървища 4. Елешница 5. Герман 6. Радово 7. Пулево 8. Латрово 9. Чифлиджик 10. Камаретово 11. Савяк 12. Буюк махале 13. Юмерли 14. Махмутлий 15. Кара-таш 16. Чавдарлий 17. Инанли махале 18. Кючук Юрен 19. Буюк Юрен 20. Чифлик махале 21. Мусаджалъ 22. Спатово 23. Баракли 24. Кумлий


109

25. Кюприя 26. Камаретово 27. Ветърна (Петрина) 28. Кешишлък 29. Хаджи Бейлик 30. Рамна (Равна) 31. Дервент чифлик 32. Мешели 33. Мандраджик 34. Джаферли 35. Липуш 36. Тодорик 37. Горни Порой 38. Долни Порой 39. Кеседжи чифлик 40. Мътница (Мати) 41. Шугово 42. Палмиш 43. Света Петка 44. Юрук махале 45. Рупел 46. Кула 47. Тополница 48. Драготин 49. Райковци 50. Ескиджи махле 51. Вранков чифлик 52. Трънка 53. Сенгелово 54. Ходжов чифлик


110

55. Лехово (Леоо) 56. Пиперица 57. Яново 58. Петрово 59. Голешово 60. Белево 61. Храсна (Расна) 62. Ковачово 63. Черешница 64. Спанчово 65. Марно поле 66. Марикостеново 67. Ени Чифлик 68. Кромидово 69. Долно Спанчово 70. Враня 71. Манджука 72. Катунци 73. Пирин 74. Каши'на

Според показаната таблица излиза, че в казата без града има 7778 къщи.

Циганските къщи са поставени малко по същите причини, които споменахме при Серската каза. Според нуфузните книги наброяват се до 300 къщи цигани и това число ще да е право. Като притурим и къщите на гр. Валовища, които са близо 1150, ще имаме в цялата каза около 8928 къщи.

Според Солунския правителствен календар от 1887 г. в казата има 8100 къщи.


111

Като сметнем по 6 души на българска къща, по 5,5 на влашките, по 5,5 на циганските и по 5 на мохамеданските, ще получим следующите числа:

При тая каза се срещат големи разлики в числата на разните статистики, които имаме досега издадени. Най-голямо число жители дава Веркович. Според него в Демир-Хисарско има 58 018 жители, след като удвоил числото на мъжете при мохамеданското население.

Според Z числото на жителите е 41 690, а според турския календар населението на казата е едва 36 314. Преди да изложа цифрите на сякоя народност според тия статистики, считам за нужно да направя една бележка относително числото на българите в турския календар. Там е казано: гърци и българи, мъже 13 012, жени 7946. Първо и първо, гърци няма в казата: тук под името гърци тряба да се разбират власите; а, второ, не е възможно да се вярва, че числото на жените е толкова малко. Има грешка, която лесно се разяснява, като земем пред вид, че турските власти строго следят да записват сяко мъжко родено, защото му налагат данък още година не склюпило, а на момичетата не обръщат внимание. За да поправим тая погрешка, тряба да сметнем жени толкова, колкото и мъже, тогава ще имаме българи и власи близо 26 000.

Подир горните бележки нека изложим една сравнителна таблица на числата на жителите според разните автори.


112

Нека земем пред вид, че числата на турския календар са извадени от нуфузните книги за 1880 г., 10 години по-рано от нашето изчисление. Ако приемем едно нарастване на население на 1 1/2 % годишно, то за десет години трябва числото на българите и власите да се е увеличило близо с 4 хиляди, следователно около 1890 г. да е достигнало до 30 000 — което се приближава доста до нашите данни. В такъв случай мохамеданското население трябва да е достигнало повече от 17 000. Много е вярно обаче, че числото на мохамеданите в календара е увеличено, но е възможно, че то надминава количеството, което ние му даваме, понеже християните, от които черпим сведения, понякога нарочно намаляват числото на турските къщи. Ние приемаме следующите количества за средни и най-близки до истината:

И тъй българите според всичките статистики са най-многобройни в казата на Валовище. Те сами съставляват 63% от


113

цялото население. Пръснати са по цялата каза в гъста и сбита маса.

Турците държат второ място и съставляват 25% от числото на жителите. С малко изключение всичките са конярско потекло. Живеят главно в 3 групи: в града Валовища, в една група в полите на Али-Ботуш и в друга група в полите на Круша-планина. Между тях има малко преселници от княжество България.

Помаците живеят само в селото Палмиш, което се намерва в ъгъла между Беласица и Кара-Даг.

Черкезите са част от серската група, едничките оставали от цялото черкезко население в полуострова. Околните жители говорят, че числото им постоянно намалява. Те са наказание за селското население. Има случаи, дето цели села български са напущали жилищата, щом като в тяхно съседство се настанят черкезки фамилии.

Власите, на брой до 940, съставляват 3,9% от населението. Живеят в 3 пункта: Валовища, Горни Порой и Равна. Занимават се главно с търговия.

Циганите, на брой до 1800 жители, живеят пръснати между другото население, обаче селото Катунци, близо до Пиринската р. Бистрица, е населено само с цигани — 50 къщи. Там става добър пазар на коне.

В казата се работят:


114

Културни растения:

От тази земя се получава приблизително:

Вещи човеци предполагат, че пшеница се получава много повече от тук показаното число. В полето един уврат земя може да даде 8—9 кила зърна, а в планината — до 5 кила. Според тия числа пшеницата трябва да надминува 2 милиона оки. Навън се изкарват от храните: пшеница, ръж и ечмен. Царевицата остава за местно употребление.

От другите земни произведения се получават:

Грозде около 3 000 000 оки, от него голяма част се продава по пиринските високи села и Сяр.

Вино от средно качество се получава около 700 000 оки, струва около 1 грош оката.

От сусам се приготовлява годишно повече от 100 000 оки сусамово масло, което се разнася по Неврокопско и достига до България.


115

От конопъла се приготовляват въжя за местно употребление. Най-добър лен става в полите на Беласица. Правят от него платове за долно облекло.

Памукът съставя тук, както и в Серско, един от главните продукти за продаване навън. Той се произвежда в полето. Половината остава на мястото, а другата половина отива на пазарите в Сяр и Солун.

Едър добитък:

Дребен добитък:

Числата на дребния добитък ясно ни показват, че скотовъдството стои добре в казата. Сякоя година се продават много


116

овци навън. Козите се колят на мястото. Малко отиват в Сяр и в някои планински села.

Сякоя година се изкарва голямо количество добро масло за Цариград. Сиренето бива два вида: бито, което е твърдо и се продава по селата, и маслено, приготвено в мехове, отива в Сяр и Цариград.

Вълна се добива около 55 000 оки и козина до 27 000 оки. Навън не се изнасят.

Пчели се наброяват до 1 700 кошери. Секи един от тях дава 5 оки мед и 250 др. восък, така щото мед се добива около 85 000 оки, а восък до 10 000 оки. Излишъкът се продава на Серския пазар.

Копринени червеи в казата се гледат само около селата Горни и Долни Порой. Годишно се добиват до 8 000 оки пашкули от средно качество, с цена 10 до 14 гроша оката.

Полските селяни се задоволяват с поминъка, който добиват дома си. Те стоят по всичко на равна нога със серските селяни. Някои от планинските села много са осиромашели подир изтребяването на горите и унищожаването на железарската индустрия, а от няколко години селяните почнали да търсят работа повън. Числото на гурбетчиите постоянно се увеличава. Много спомогнаха властите за осиромашаването на планинците, като глобяват цели села за укриване на комити. Серският бимбашия налага сякоя година произволен данък на по-състоятелните села, за да не ги компрометира пред правителството като немирни. Когато той приближи с по 30—40 души свита край някое село, селяните бягат по планината. В една неделя в селото не остая нито сирене, нито масло. Селото Кърчово дава сяка година по 500 оки масло на тоя чиновник.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]